Белязани от Каин

35

Отслужиха вечернята в параклиса. И последните поклонници се оттеглиха по килиите си.

Саймън прекоси трапезарията и се изкачи по стръмните коридори. Затвори вратата на килията си и зачака. Мислите му препускаха ли, препускаха. Пирамидата. Провървя му. Много му провървя. Само за един ден може би беше открил онова, което Едуардо Мартинес не беше успял да намери за цяла седмица. Пирамидата. Архивите. Скрити в суровата и зловеща пирамида, надничащи от сърцевината на сградата. Очевидни, но и ненатрапливи за погледа.

За миг се възхити на суровата изкусност на проекта. Имаше някаква зловеща гениалност.

После се отпусна в леглото си.

В приората се разнесоха първите похърквания и отгласи на нощта. Саймън въздъхна и отново се замисли притеснено за Тим, загледан към абсурдно ниския таван. Сякаш таванът всъщност се спускаше над него — ако Саймън отместеше поглед настрани, а после погледнеше отново към тавана, оставаше с конкретното впечатление, че бетонният таван се смъква надолу милиметър по милиметър.

Накрая щеше да го смаже. Както убиват вещица с камъни. Сякаш усещаше тежестта на камъните върху гърдите си. Още повече и по-тежки камъни. Докато гръдният му кош не се строши. Както когато Томаски лежеше отгоре му и натискаше с ножа.

Стига!

Трябваше да изпълни задачата си. Да опита. А после да се прибере у дома, да защити сина и съпругата си и да спаси брат си.

Надигна се и излезе навън. В коридора цареше непрогледен мрак. Манастирът скърцаше и шептеше като елизабетински галеон в открито море. Стенания, проскърцвания и странни далечни шумове. От мястото си Саймън чуваше как стотина човека дишат насън. Сякаш цялата сграда дишаше. Като огромно бетонно същество. Със зло сърце. Като черен тумор.

Стигна до рецепцията за две минути. Да, ключът си висеше там, на кукичката си, и на него наистина пишеше „Пирамида“.

Обаче витрината беше заключена. Разбира се.

Саймън се огледа наляво-надясно и колкото и да е нелепо, нагоре-надолу, и свали от колана си своето швейцарско ножче. Опита да разбие резето на вратичката. Чу някакъв шум. Обърна се. Плувнал в пот. Стаите и коридорите бяха пусти. Потен от напрежение, той отново се залови за задачата си: започна неистово да ръга с ножчето.

Стъклената вратичка се отвори. Почти паникьосан, Саймън дръпна ключа от кукичката и излезе навън в празния коридор.

Беше готов. Хукна крадешком по тъмните стълби, после надолу по още едно пусто стълбище към най-дългия наклонен коридор.

Спря го рязък глас. Накара го да се смрази и да се свие до стената. Паникьосан, впери поглед в сумрака. Но тогава Саймън осъзна — глупавата сграда. Гласът вероятно идваше от три етажа по-нагоре. Може да беше на пияния архивист, който крещи от безверие насън. Проклина Бога в кошмарите си.

Бетонната рампа водеше към голямата бронзова врата на подземния параклис. Не беше заключена, дори нямаше ключалка. Още щом Саймън я докосна, вратата се отвори учудващо леко и плавно — беше забележително балансирана. Завъртя се на оста си в средата на пространството, което заемаше, и се превърна във вертикална бронзова линия.

Зад вратата имаше хоризонтален прозорец, през който се процеждаше сребриста лунна светлина. Двете линии очертаваха кръст.

Усещане, от което настръхваш.

Саймън се огледа наоколо, просто не се сдържа — за пръв път разглеждаше сериозно параклиса, когато бе притихнал, тържествен и неизползван, и осъзна: чиста прелест. Високото бетонно пространство беше обзаведено със семпли дървени пейки и старинен олтар. В дъното стъклописите багреха светлината отвън и шареха величественото помещение с невероятни успоредици от цветове.

Саймън изпита странното желание да спре. Тук. Завинаги.

Обаче съвестта го бодна право в сърцето.

Пирамидата.

Параклисът минаваше по дължината на сградата и някъде отзад би трябвало да има вход, който щеше да го отведе право в загадъчното вътрешно светилище на манастира.

Търси го около две минути и го намери доста лесно: малка метална врата в плоските сенки в ъгъла. Саймън бръкна в джоба си и пъхна ключа. Чу още някакъв шум. Отнякъде. Остър и стържещ звук. Отекваше в бетонните коридори.

Хайде, хайде, хайде.

Ключалката поддаде. Той излезе на тесен и почти изцяло потънал в мрак проход. Да вървиш в това пространство беше като да те изстискват в тубичка. Саймън се запита дали усещането е такова — усещането в съзнанието на брат му. Стените сякаш се доближаваха, мракът го притискаше от всички страни, всеки ден, завинаги.

Стените се изостряха дотолкова, че се наложи той да се завърти странично, за да се промъкне, но накрая коридорът го отведе до друга ръждясала стоманена врата, която едва се виждаше в сумрака. Саймън я бутна.

И попадна в ярка пирамидална белота.

Саймън закри заслепените си очи с една ръка.

В средата на помещението на стол седеше монахът архивист. Брат Макмахън. Зъбите му бяха почервенели от виното.

— Има два ключа за пирамидата, господин Куин.