Белязани от Каин

23

Светлината беше мъжделива. Саймън се изправи, приближи до прозореца и дръпна завесите. Посрещна го относително тихото движение на късната сутрин. Завъртя часовника на китката си и погледна колко е часът. Беше почти единайсет и след безсънна и отчаяна нощ той накрая явно беше заспал.

По тишината долу отсъди, че е пропуснал излизането на Сузи и сина си. Явно го беше проспал — докато тя е приготвяла закуската, Конър се е обличал, после Сузи го е завела в забавачката и е тръгнала за дежурството си в болницата.

Усети в устата киселия вкус на страха и вината. Отново. Тези чувства го мъчеха цяла нощ, мъчеха го през цялата седмица. Може би никога повече нямаше да спи нормално? Не и без да пийне. Много питиета. Беше уплашен и гузен. И много, много отегчен. Вече нямаше никаква роля. След убийството на Фейзакърли редакторът от „Телеграф“ беше отнел историята от Саймън, понеже работата ставала много дебела. Ами ако сега погнат теб, Саймън? Ами ако статиите ти подсказват разни работи на убийците?

Застанал самотен на прозореца, журналистът зяпаше прелитащите по улицата автомобили. Една кола се залетя с висока скорост към светофара, после се закова на място с пронизителен вой на спирачки. Саймън изпита обичайния прилив на родителски гняв: намали, копеле, имам невръстен син! После отново го жегна чувството за вина: кой всъщност представляваше заплаха за сина му? Ама наистина? Кой беше довел смъртта и хаоса толкова близо до семейния дом?

Той. Бащата. Амбициозният кариерист. Той.

Саймън съзнаваше, че е в опасност. В момента му се пиеше толкова много, както не бе ставало от години. Рискуваше да провали трезвеността си, постигната с толкова много труд. Но какво трябваше да направи? Не беше мотивиран да отиде на сбирка на Анонимните алкохолици. Беше отегчен, гузен и изплашен.

Влезе в банята, взе си много горещ душ, изми си зъбите, навлече някакви дрехи и се върна в спалнята, чувствайки се малко по-добре.

Може би вината не беше негова.

Разбира се, че беше негова.

Може би не беше само негова.

Отвори лаптопа си, влезе в интернет и прегледа отново имейлите от Томаски и от Сандерсън относно смъртта на Фейзакърли, странната поредица събития и резултата от тях.

Малко след като бе открил професора, сварен в собствената му микровълнова печка, нахлу полицията, повикана лично от Саймън. Бързо изведоха заекващия журналист, после го разпитаха, успокоиха го, инструктираха го и дори му подариха няколко сеанса през следващите дни при консултант на хора, преживели травмиращи събития.

Обаче страховитата сцена в лабораторията на „ГеноМап“ продължаваше да тормози Саймън и той потърси утеха и помощ, като изпращаше по имейл и задаваше по телефона въпросите си към детективите. Томаски се оказа най-отзивчив: ведрият поляк беше искрено вярващ католик, което се оказа от полза. Той имаше мрачно славянско и същевременно лондонско чувство за хумор, което също бе от полза: подмяташе солени забележки за смъртта, която „била не по-малко противно нещо от уикенд в Катовице“.

Томаски и Сандерсън се бяха опитали да обяснят на Саймън „логиката“ на убийството на Фейзакърли, факта, че усмъртяването му в микровълновата печка е умно и жестоко ефективно: тихо и бързо, без огнестрелни рани, без ДНК улики. Единственият малшанс на убиеца беше, че мощният мобилен телефон на Фейзакърли имаше сигнал дори в металния сандък на печката.

И все пак. Цялата работа продължаваше да изглежда на Саймън като нелепо средновековно изтезание — да свариш някого жив в микровълнова печка. Кръвната ти плазма буквално завира във вените.

Затвори имейлите с прочувствена въздишка. Мисълта за кръвта му напомни за брат му, а споменът за брат му предизвика душевен смут, но и му вдъхна сили. В този момент брат му беше под ключ. Затова Саймън беше единственият Куин с потомство и с бъдеще. Той имаше отговорност. Да печели, да работи и да предаде името си на поколенията.

Саймън усети нов прилив на гордост, на самоуважение и дори на гняв.

Майната й на тази история. Трябваше да се стегне — смъртта на Фейзакърли не беше по негова вина. Статиите му може и да бяха насочили убиеца към професора, но може и да не бяха. Така или иначе, той, журналистът, си вършеше работата, пишеше. Вървеше по следата. Душата му се терзаеше заради опасността, на която беше изложил семейството си, но как иначе да ги издържа?

Нямаше друга възможност, такава му беше професията. Но практическият проблем си оставаше. Как щеше да изхранва семейството си сега? Работеше на свободна практика, живееше от продадените си материали, а му отнеха най-хубавата история, на която беше попадал. И сега той нямаше какво да прави, нямаше за какво да пише. Нямаше други поръчки. Какво щеше да прави днес, утре, следващата седмица? Да започне отново да пише статийки за дребни престъпления?

Разсеяно написа в „Гугъл“ „убийства на вещици“, за да провери дали не се е появило нещо ново. За всеки случай.

Новините тази сутрин бяха приглушени в сравнение с фурора, предизвикан от убийството на Фейзакърли предната седмица — имаше само един-два допълващи материала. Американски уебсайт преразказваше цялата поредица от странни събития за удоволствие на по-извратените си читатели. Саймън забеляза, че американският журналист беше откраднал редове от неговите статии и най-безсрамно беше използвал цитираните от Саймън думи на Фейзакърли.

Копелета!

Пийна си вода. И тогава му хрумна една идея. Доста приятна идея. Нищо не можеше да му попречи да продължи по следите, да проследи събитията, дори и да не стигне доникъде. Въпреки това можеше да пише и да проучва — макар и само за собствено удовлетворение. Дори и да нямаше шанса ежедневно да отразява като журналист историята, накрая би могъл да… напише книга? Да! Ако разполагаше с всички бележки, можеше да напише книга. И тогава щеше да спечели истински пари, когато всичко приключи. Щеше да свърши една работа, да нахрани жена си и сина си, да плати дълга към съвестта си и към банката, без да дразни редактора си или ченгетата.

Саймън огъна пръсти. И нападна интернет търсачките.

Използва един от любимите си номера, към който прибягваше, когато провеждаше сложно разследване и се нуждаеше от няколко следи: нахвърляше произволно свързани фрази в интернет и в новините онлайн, жонглираше, проверяваше какво ще излезе.

Цели два часа си игра с думите. Опита различни комбинации между: шотландски, убийство, Неърн, ГеноМап, Фейзакърли и баски.

Нищо.

Опита още някои неща.

Синдактилия, вещици, каготи, наследство, убийство, ханаанци…

Нищо.

Опита отново с цял списък от думи: Презрение, френски, нацизъм, изгаряне, деформация, мъчения, генетичен, убийство, Гаскония, завещание…

И… Ето! Да. Провървя му: два вероятно свързани случая. Два.

Първият беше убийство в Квебек. Канадски новинарски сайт даваше кратко обобщение. Много възрастна жена била убита преди три седмици в дома си, съвсем близо до Монреал. Жената била застреляна без видима причина. Всъщност последният ред на репортажа накара Саймън да се зачете внимателно: жената, изглежда, била баска и като момиче била в нацистки концентрационен лагер. В Гюрс. Във френската Страна на баските. Убийството било пълна загадка, понеже нищо не било откраднато от иначе заможната старица.

Трябваше да има връзка. Трябваше. А дори да нямаше, случаят си заслужаваше да бъде проучен. Саймън записа подробностите в бележника си, после отиде на следващата новина. Статията се появяваше в два новинарски потока отпреди няколко седмици.

Заглавието гласеше: „Странно наследство отвежда към баска загадка за милион долара“.

От снимката го гледаше мъж на около трийсет години, някой си Дейвид Мартинес, и държеше карта. На снимката Мартинес се усмихваше неловко, показвайки картата с някакво неудобство. В статията пишеше, че на картата са отбелязани различни места в Страната на баските. Нещо повече, там пишеше, че дядото на младия мъж починал и му завещал два милиона долара — и според вестника наследството било пълна изненада.

Саймън прегледа статията и се напери въодушевено. Вече не му се пиеше. Искаше да разбере за какво е всичко това: връзка с баските, загадъчна сума пари, много възрастен мъж — на хиляди километри оттук — вече мъртъв.

Статията му даде почти всичко: там дори бе обяснено, че Дейвид Мартинес бил адвокат в Лондон, преди да наследи загадъчната сума.

След две минути в мрежата Саймън намери „известната адвокатска кантора“, където беше работил Дейвид Мартинес: имаше списъци с адвокати на всяка кантора.

Саймън застана до прозореца и позвъни в кантората на Мартинес. Рязък глас го помоли да се представи и той го стори: Саймън Куин от „Дейли Телеграф“.

Препращаха го из системата известно време, оставяха го на изчакване, свързаха го с отдел „Личен състав“, пак го оставиха на изчакване, но най-сетне го свързаха с някакъв извънредно надут човек, явно шефа на Дейвид Мартинес, Роланд де Вилие, който охотно му даде номера на мобилния телефон на Мартинес. Всъщност шефът дори додаде за разкош: „Надявам се да е загазил“.

После прекъсна рязко.

Саймън погледна към бележника си върху подпрозоречната дъска. Телефонният номер, който адвокатът надменно му даде, беше британски. Набра цифрите, но в ухото му прозвучаха две дълги иззвънявания, от което отсъди, че този тип Мартинес е в чужбина, може би в Испания.

По сателит до него стигна колеблив глас:

— Ало?… Кой е?