Белязани от Каин

19

Трудно му беше да погледне госпожа Бантею. Най-накрая попита:

— Откъде го познавахте?

Старицата седна на масата в кухнята и обгърна с длани една празна чаша.

— Запознах се с него в Гюрс. Преди петнайсет години.

— Искате да кажете, когато е бил убит… заедно с майка ми? — Дейвид усети как кръвта забушува в жилите му.

— Мога да ви покажа къде умряха и двамата, ако искате. На няколко минути оттук е, до лагера.

Котката беше влязла в кухнята, приближи се до чинийката и залочи пресеченото мляко.

— До лагера ли?

Старицата уморено вдигна рамене.

— Покажете ми — примоли се Дейвид.

— Ще ви покажа — някак нежно прозвуча отговорът й.

Беше на десет минути път през разлистеното, пусто и занемарено предградие, покрай някаква грозна църква, покрай апатичната хлебарница и надолу по дълга права улица. Приближиха старите, обрасли с коприва, ръждясали кафеникави релси и ги пресякоха напрегнато, сякаш се бояха да не мине влак, въпреки че очевидно това не се бе случвало от десетилетия. Околността изглеждаше неестествено равна. Дейвид се зачуди защо е такова мъртвило. Толкова безлюдно и неприветливо.

Черни насекоми кръжаха в хладния здрач, докато прекосяваха откритото пространство край силуета на кръста, покрито с бетон. Госпожа Бантею, все още по платнени чехли, приседна на дървена пейка до внучката си. Дейвид остана прав и попита възрастната каготка:

— Значи… това е лагерът, така ли? Ами кръстът? Какво се е случило тук?

Госпожа Бантею махна уморено с ръка към обраслото с бурени място и сивите бетонни пътечки.

— Беше нацистки лагер. Концентрационен лагер.

И млъкна.

Дейвид се озърна. Значи това е: ето защо беше пусто градчето — вече никой не искаше да живее тук. Мястото беше отровено от печалната си история като градски квартал, където се намира местопрестъплението на жестоко убийство, място, на което полицията е открила трупове. Просто не искаш да живееш там.

— Нацистите окупираха… югоизточната част на Франция — продължи старицата, — точно до границата с Испания. Границата с Виши, марионетната Франция на Петен, се намираше на сто и шейсетина километра на изток. Това беше най-големият нацистки лагер в Югоизточна Франция.

— Кого държаха тук?

— Обичайните затворници. Кръстът ето там е в тяхна памет, стъклените стени също — посочи тя вляво от Дейвид. — Двете сгради отсреща са казарми. Още са запазени.

— Значи са държали тук евреи? — смръщи се Ейми.

— Да. Но и… — госпожа Бантею замълча, — … много други хора. Когато нацистите завзеха мястото, то беше затвор за дезертьори от Испанската война. Вече беше пълно с комунисти и с баски. Гестапо просто добави към тях евреи и цигани. И други малцинства.

Почвата изглеждаше блатиста, вонящи локви отразяваха притъмнелите облаци. Дейвид погледна към дъното на лагера: най-отдалечената част беше отделена с ниска стена. Върху нея имаше втори кръст, втори паметник.

Жената проследи погледа му и обясни:

— Още едно светилище, понеже това е… най-зловещата част на лагера.

— Защо?

Госпожа Бантею замълча, като че ли събираше сили.

— Там беше медицинското отделение. Ужасяващо. Германците отделиха част от лагера… и експериментираха там… правеха научни опити. Медицински опити.

Старицата стискаше в ръка свита на топка кърпичка, готова да попие сълзите й. Продължи:

— Изследвания на кръвта. На тъканите. Имаше и изтезания. Избиваха и измъчваха хора. Много хора.

Думите й заглъхнаха, сълзите щяха да бликнат всеки момент. Дейвид осъзна страховитата и очевидна истина.

— Госпожо Бантею — попита той, заеквайки, — вие бяхте ли тук?

Гласът й се снижи до шепот:

— Да, да. Бях тук. Бях съвсем малка. И майка ми беше тук, в лагера. Като мнозина други каготи — поклати глава тя. — Знам какво ще ме попитате сега. Искате да знаете защо не сме се преместили след войната. — Старицата го стрелна с предизвикателен, разпален поглед. — Каготите са тук от хиляди години, така че защо да им позволяваме да ни изселват!? Останахме. И ще останем докрай, стига да не ни избият. — Тя избърса сълзите си с кърпичката. Успя да овладее емоциите си. — Господин Мартинес…

— Дейвид, моля ви.

— Господин Дейвид, сега искам да се прибера у дома. Извинете. Сигурно разбирате, че това много ме разстройва. Не мога да го обсъждам спокойно.

Тя се надигна. Неизречените въпроси причиняваха физическа болка на Дейвид.

— Но, моля ви… наистина бих искал да узная… за родителите си. — Усети колко отчаяно звучи гласът му, но пет пари не даваше. — Какво са правили тук? Къде са били убити? Вие откъде ги познавахте?

Лицето й беше много сериозно.

— Баща ви пристигна в Гюрс. И аз го познах.

— Защото…

— Баща ви приличаше на дядо ви. Нали? Така ли е?

— Да — потвърди той, — вярно е. Тъмна коса, широкоплещест. Висок…

— Видях дядо ви у баща ви, точно както разпознах и вас. Вие тримата много си приличате… Това казах и на баща ви: казах му, господин Едуардо, бях в лагера с баща ви, Серхио Мартинес…

— Дядо ми.

— Да.

Нов студен порив на вятъра разклати тополите край лагера, клоните им зашумоляха тревожно, сякаш притеснени от внезапния вятър.

Жената продължи:

— Баща ви се изненада. Той не познаваше семейната ви история и точно затова беше пристигнал — да узнае истината за произхода си. — Очите й бяха полупритворени. — Не знаеше, че дядо ви е баск и че е бил в лагер по време на войната. Аз му го казах. И знаете ли, Дейвид, когато родителите ви научиха всичко това, останаха тук. Две седмици. И продължиха да задават въпроси… Баща ви Едуардо идваше в пекарната в Гюрс заедно с майка ви. Мисля, че съпругът ми им разказа много неща — за лагера, за други хора. — Жената тихо въздъхна. — Вдовица съм вече десет години.

— И после? Родителите ми са били във Франция един месец.

— Да… Баща ви замина за Прованс, а може би и на други места за около седмица или повече. Не знам защо. Обаче… когато се върна заедно с майка ви, задаваше още повече въпроси. Трудни въпроси. За лагера, за баските и за каготите. За Ойген Фишер. За много неща. За един местен човек, предател.

— Кой?

— Не си спомням името. Ще се помъча да си го спомня. По-късно. Това са ужасни спомени за мен, за всеки кагот, за всеки човек.

Дейвид трябваше да се изправи пред последния въпрос, неизбежния. Имаше чувството, че както е стъпил на неизползваните релси, те неочаквано са оживели и към него шеметно лети влак. Понесъл по ръждясалите си кафяви релси страховитата истина.

— Къде бяха убити родителите ми?

Госпожа Бантею посочи към главния път в края на лагера. Отвъд имаше слънчогледова нива, а изсъхналите есенни растения приличаха на мъртви дървета от овъглена и назъбена хартия.

— Ей там. В колата. Взрив. Някой взриви колата… или поне така смятаха всички в Гюрс и в Наваренс. Полицията не проведе свястно разследване. Точно както не разследваха… убийството на сина ми и на съпругата му преди няколко седмици — потрепери гласът на госпожа Бантею. — Питам се дали убийците не са същите. Питам се дали и двата пъти не мярнах един човек в града, същия човек… един висок. О, извинете ме, говоря прекалено много, луда съм, нали така бихте казали. Според внучката ми откачам. Ще си вървя. Искам да остана сама. После пак ще поговорим.

Госпожа Бантею се надигна безсилно. Приближи до Дейвид и стисна ръката му между студените си дребнички длани, взряна в очите му. После се извърна и пое по горската пътека обратно към къщата си.

Дейвид я наблюдаваше как се отдалечава. Той също имаше нужда да остане сам, неистова нужда. Приближи се към пътя.

Загледан в настилката, налудничаво се запита дали още не са останали следи от гумите. Следи от експлозията. Петнайсет години по-късно. Кристални парченца стъкло, разпилени в канавката. Петна от кръвта на майка му. Алена трева.

И една кола, почерняла и изкорубена, с две мъртви тела вътре.

Нямаше нищо. Дейвид остана десетина минути на студения вятър, питайки се, припомняйки си. Майка му със синя рокля. Усмихната и жива. Сякаш протягаше ръка към нея… тук… с надеждата да зърне привидението й, тук, където бе издъхнала. Той беше момченце, което търчи по някаква пътека към разтворените обятия на усмихнатата си майка. Тъгата му беше осезаема като вятъра откъм планината.

Слънцето се беше скрило и навън се бе застудило.

Дейвид тръгна обратно към момичетата. Елоиз говореше по телефона. Изражението й беше много сериозно. Обърна се към Дейвид.

— Беше баба. Спомнила си името на човека, господин Дейвид. На предателя. Бил Хосе. Хосе…

— Гаровийо?

— Да.

Дейвид стрелна Ейми с поглед: какво?

Обаче Елоиз вече крещеше по телефона:

— Бабо? Бабо?

— Какво става, Елоиз? Какво?

Младата каготка пъхна телефона в джоба си.

— Каза, че към къщата приближавали някакви мъже. Познавала ги… бил онзи мъж… когото видяла и преди…

Елоиз вече прекосяваше лагера тичешком.

Устремена към баба си.

Преди Мигел да я докопа.

Всички хукнаха. Потта се стичаше в очите на Дейвид, докато търчеше след Елоиз — тя беше бърза, млада, седемнайсетгодишна. След малко вече бяха пресекли старите релси и профучаха покрай олющената дървена врата на пекарната. Елоиз тичаше с всичка сила, за да спаси баба си, а Дейвид се опитваше да спаси Елоиз и може би всички тях. Докато бягаше, логичната връзка изригна в съзнанието му като ускореното показване на филм на някакъв природен процес — като разцъфването на тъмна роза.

Явно беше Мигел — той извършваше убийствата. От край време е бил той, Вълка, който изтребва каготи, който коли наред. Лисица, която убива пилета — ей така, за забавление.

Отвъд гората се показа къщата и Дейвид впери поглед натам.

Дали не бяха закъснели? В здрача пътят изглеждаше притихнал и пуст. Не се виждаше червена кола. Къщата сякаш беше непокътната. И тогава Дейвид мярна само за миг едно тъмно лице на прозореца. Висок мъж. Главата изчезна. Елоиз се провикна, после Дейвид я сграбчи и я дръпна назад сред дърветата. Запуши устата й с ръка.

— Елоиз, мъжът вътре е психопат — изсъска той. — Няма милост. Опита се да ни убие. Избива всички. Твоите родители също. Ще убие и теб…

Елоиз се съпротивляваше разридана, бореше се да се изкопчи от него. Какво да прави? Какво да прави? Дейвид осъзна, че не би могъл да я задържи — беше някак нередно. Ако тя искаше да спаси баба си, ако искаше да умре за това, той трябваше да я пусне да го стори. Дейвид въздъхна безсилно, освободи я и политна по гръб върху влажната пръст.

Ейми прошепна предупредително, но Елоиз не отвърна, а се дръпна няколко метра встрани, почака, взряна към светлините на къщата, и после пресече платното тичешком — ту се появяваше, ту се скриваше на сенките, хукнала към баба си. Дейвид остана скрит и засрамен в тъмния край на гората около половин минута. После прошепна дрезгаво на Ейми:

— Какво да направим? Какво да направим, мамка му?

Ейми вдигна ръка и изрече думата само с устни:

— Елоиз!

Момичето бягаше обратно към тях с ужасено лице и треперещи млади устни.

— Ело…

Момичето поклати глава. Сребърният кръст проблесна върху мургавата й кожа на светлината на единствената улична лампа.

— Видях, видях, видях… — заекна те, мъчейки се да овладее сълзите или писъка си, — … през прозореца.

— Какво?

Отново поклати глава. Безмълвно. Елоиз стоеше и трепереше като подплашена газела, която усеща хищника наблизо. Ейми обгърна раменете й с ръка, Дейвид бръкна в джоба си и й подаде телефона.

— Обади се на полицията — прошепна той настойчиво. — Обади им се, нищо, че не им вярваш.

Елоиз взе телефона и набра номера. Ейми и Дейвид шепнешком се заеха да обсъждат къде да отидат, къде да се скрият. Накъдето и да поемеха, все ги намираха, така че може би беше безполезно. Елоиз разговаряше напрегнато по телефона.

Вратата на къщата се отвори. Дейвид отново стисна Елоиз и тримата се шмугнаха в гората.

— Хайде!

Най-сетне Елоиз каза:

— Аз знам… Знам къде можем да отидем. Трябва да се скрием, нали? Той ще убие и нас!

— Да?

— Дай ми ключовете от колата си!

Дейвид й ги подаде и те се запромъкваха покрай дърветата към колата му.

— Сега! — прошепна високо Елоиз.

Скочиха в колата. Дейвид седна на задната седалка, Ейми — на предната, а Елоиз силно форсира двигателя, даде на заден и колата шумно потегли — фаровете се наведоха към пътя и тримата изхвърчаха от Гюрс, поеха по тесен черен път и се устремиха към планината. Дейвид се озърна назад — пътят беше празен. Отново погледна напред и видя как по лицето на Елоиз се стичат яростни безмълвни сълзи.

Дори не искаше да си представя какво е видяла тя през прозореца: че баба й е убита или — още по-лошо — как убиват баба й. Явно беше в шок. Но въпреки това шофираше добре. Справяше се. Дейвид се вгледа в мургавия й профил. Имаше нещо гордо в младежката й грациозност и нещо истински печално. Отново забеляза кръста на тъмната й каготска шия. Блещукаше на фаровете на отсрещните коли.

Ейми отвори прозореца и студеният нощен въздух нахлу вътре. Дейвид се отпусна тежко назад, смазан. Целият беше изцапан със зловонна кал, понеже беше пълзял между дърветата.

Поне бяха живи. Ейми и Елоиз бяха живи.

Обаче бяха оставили баба й да умре.

Елоиз беше спряла да плаче. Лицето й бе безизразно. Шофираше бързо — с мрачна решимост — по черните пътища към черния силует на планината отсреща. Облаците се бяха разнесли и около най-високия връх на фона на тъмносиньото небе се очертаваше ореол от звезди.

Бяха живи. Но бабата на Елоиз най-вероятно беше умряла.

Ейми се обърна и погледна към Дейвид, а после към ръката му. Той наведе очи — на дланта му се бе появила ясна и кървава рана, явно когато се беше стоварил по гръб сред дърветата.

— Ох! — възкликна тя.

— Не боли — въздъхна той.

— Трябва да я превържем.

Ейми взе една фланелка, разпори я на две и стегнато превърза раната с плата.

— Засега трябва да свърши работа — каза тя. — Докато стигнем до… където и да е…

Така и така повдигнаха въпроса… Дейвид кимна.

— Елоиз, където отиваме?

Момичето не отговори. Ейми и Дейвид се спогледаха притеснено и многозначително.

— Елоиз?

Колата бясно летеше по пътя, момичето не продумваше. Най-накрая отговори тихо, но точно:

— В Кампан.

Отново настана тишина. Ейми запълни мъчителната пауза.

— Елоиз, виж, аз…

— Не! Не говори за това. Моля те, не говори за това, иначе ще обърна колата и ще се върна… Не мога да ви кажа какво видях! Моля ви, никога не ме питайте.

Дейвид погледна към Ейми. Тя мълчаливо кимна. Трябваше по някакъв начин да разсеят горкото момиче.

— Защо в Кампан, Елоиз? Какво има там?

— Каготериите. — Елоиз изви волана, за да вземе един завой. — Никой не ходи сред руините. А те се простират в цялата клисура… Там има къща!

— Кампан… — прошепна си Дейвид. Селото с куклите.

— Смяташ ли, че там ще бъдем в безопасност? — попита Ейми.

— Да — отвърна Елоиз с горчивина. — На прокълнатия бряг на реката. Всички го избягват и никой никога не стъпва там. Съвсем безопасно е.

Дейвид се облегна съгласен, а Ейми пристегна още малко превръзката на кървящата му длан. На лунната светлина кръвта му изглеждаше като черно мастило.

Вече наистина беше очевидно кой върши всичко това, кой е убил родителите му. Кой избива каготите. Така трябваше да е.

— Мигел — изрече той. — Той прави всичко. Или поне повечето неща.

— Но защо? — силно смръщи лице Ейми. — И как?

— Не знам. Но съм сигурен. Мигел е убил родителите ми. — Дейвид сниши глас до съвсем тих шепот. Напрегнат шепот. — Бабата е видяла някого. Висок мъж, нали? Помниш ли? Значи е бил той. Тя го е усетила. Подозираше, че същият човек е убил и моето, и нейното семейство. Така е, Ейми. Няма друг начин. По някаква причина той избива хората. По някаква причина преследва и нас. По някаква причина се опитва да ни убие.

— Но каква? — приглушено, но разпалено попита тя. — Какво общо има тя с теб… или с Хосе? Ами с каготите?

— Той видя картата в къщата на Хосе. — Дейвид размишляваше на глас: — Може би е разбрал, че сме по същата следа. По същия маршрут, довел до смъртта на майка ми и баща ми. Така че се налага да убие и нас.

Ейми погледна през прозореца към звездите.

— Може би… А Хосе знаеше, знаеше, че ако се заемем със същата загадка, Мигел ще погне и нас. Опитваше се да ни спаси от сина си. Боже мой!

Дейвид кимна, чувствайки се едва ли не като глупак. Сякаш се бе любувал на ъгълчето на някоя картина, без да проумява, че цялата картина е десет пъти по-голяма. Вече бе осъзнал ужаса изцяло — гротескна библейска драма на жестокия и безмилостен син, който избива майки и бащи.

— Но защо? — попита Ейми. — Коя тайна е толкова лоша, че да си струва Мигел да убива заради нея? За да не бъде разбулена?

— Вероятно е свързано с баща му и с войната — каза Дейвид. — Той е бил в Гюрс. Предателят от Гюрс…

Прелетяха покрай табелата за Кампан, която за секунда просветна в червено и бяло на светлината на фаровете им. Колата намали скорост.

Елоиз проговори за пръв път от половин час насам:

— Оттук… става трудно.

Минаваха по някакъв мост. В сумрака Дейвид разпозна скръбния шпил на църквата на Кампан на фона на плочестите покриви, мярна една парцалена кукла на земята до моста, щастливо усмихната на светлината на фаровете, обаче автомобилът се насочи навътре по лошия бряг на реката, в каготерията. От двете страни имаше разрушени къщи със зейнали черни прозорци, порутени плевни, запустели ниви. Гъстите гори бяха плъзнали наблизо и постепенно завладяваха старото гето на недосегаемите.

Пътят стана по-лош, осеян с камъни и клони. В студения мрак на Дейвид му се струваше, че карат под земята, понеже от двете им страни се извисяваха стръмните склонове на една клисура. Скромните къщи станаха още по-нарядко — ниски сивкави силуети между дърветата. Призрачна бяла сова приплесна с криле в сноповете светлина на фаровете.

— Ето.

Беше много голяма, много стара каменна къща. Вероятно средновековна. Обаче въпреки големината си беше изключително ефикасно прикрита: огромни храсталаци прикриваха отбивката, дебелите стволове на дърветата образуваха нещо като ограда, наоколо се ширеше лабиринтът на прокълнатата каготерия, а и се бяха спуснали чак до средата на черната клисура.

— Баба и дядо са ме водили тук само веднъж — обясни Елоиз. — Показаха ми къщата, където се криели каготите по време на най-тежките преследвания. Това е каготско убежище. Отзад има пещери и проходи… под къщата. Пътеките на каготите. За да могат хората да бягат.

Слязоха от колата. Нощният въздух беше почти мразовит и в него се усещаше сочното ухание на гора.

Дейвид застина.

В къщата светеше. Потрепваща светлина — на фенер или на свещ. Вдигна пръст към устните си — шшшт! Приближи до прозореца и надникна вътре.

Върна се обратно. В мъжделиво осветената стаичка се бяха приютили двама човека.

Хосе Гаровийо и съпругата му.