Танц с плащове

Глава седма

Робърт Хаерн си спомни подмятането за жестокостта на тъмниците на крал Велор, при което напуканите и окървавени устни се усмихнаха. Пророчески думи…

Ръцете му бяха оковани над главата, и двете изскочили от ставите. Пръстите на краката му съвсем леко се допираха до земята. На всеки няколко часа изникваше пазач, който го издигаше по-високо. По този начин разтяганото тяло не можеше да намери опора.

Тази ситуация бе го накарала да насочи почти всичките си мисли към пръстите на краката. Само как му се искаше да усеща цялата тежест на тялото си върху тях. Или лениво да ги раздвижва сред тревите на някоя поляна, сред която е легнал по гръб.

По пладне пристигаше някакво дребно хлапе, което го хранеше със супа. Освен храната, със себе си то разнасяше и столче, за да се покатерва върху него.

Що за идиот допуска невръстно дете да работи сред подобна мизерия? След първото посещение на мърлявото хлапе Робърт бе престанал да се чуди, прекалено зает с други мисли. Вече просто накланяше глава назад, разделяше устни и изчакваше успокояващата течност.

Непрекъснато го спохождаха видения. Със старите хора това се случва особено често, а тукашната скука дори подсилваше яркостта им. Понякога той се виждаше край леглото на краля, където разказваше весели истории, за да накара владетеля да забрави измъчвалите го кошмари. Друг път Дарла изникваше пред него — съпругата му, умряла от дизентерия преди десетилетие. Но в съзнанието му тя изглеждаше също като по времето на запознанството им.

В момента той пак я виждаше пред себе си. Косата й сияеше като злато, а когато пръстите й докоснаха лицето му, Робърт се извърна към милувката. Тя се разля като супа по лицето му.

— Престани да се въртиш — каза момчето. Това бе единственият път, в който бе казало нещо.

Наставникът започна да пие супата. По сбръчканите му бузи се стичаха сълзи.

Сега отново бе нощ. Той бе разбрал това единствено по смяната на караула.

Решетките пред него бяха дебели, прозорци нямаше.

Робърт си спомняше хората, които Едуин бе осъждал на по десет, двадесет, дори тридесет години затвор. Много често наказанията нямаха нищо общо с извършеното прегрешение, а биваха определяни според външния вид на провинилия се и способността му да хленчи убедително.

Самият Робърт не знаеше каква присъда му предстои. Но можеше да предположи, че ще остане тук до смъртта си. Поне нямаше да му се наложи да чака дълго.

Решетките издрънчаха, вратата тихо изкънтя. Почти инстинктивно, той наклони глава назад. Част от съзнанието му смяташе, че още е прекалено рано за супа, но бе възможно отново да се е отнесъл. А може би от глад и жажда бе изгубил способността си да отмерва времето.

Само да не е време за поредното разтягане. Само не и това…

Ръце се увиха около кръста му. Когато той отвори уста да изпищи, длан се притисна към долната половина на лицето му.

— Мълчи, старче — избоботи дебел глас в ухото му.

Робърт отвори очи, но те бяха насълзени. Успя да различи трима непознати. Плащовете им ги правеха почти невидими в мрака.

— Сега ще те заболи — каза друг глас, женски. Тогава в тялото му избухна огън, разпръскващ се от раменете. Може би бе изпищял отново — не беше сигурен. Знаеше само, че огромната ръка усили натиска си около устата му. Веригите над главата му издрънчаха. Чу се изщракване. И макар че вълните на болката все още го заливаха, към тях се примеси и главозамайващо облекчение — тежестта на тялото му бе престанала да бъде инструмент за мъчение, а се бе облегнала върху нечия чужда гръд.

— Нямаме много време — рече нов глас, мъжки, но не толкова плътен като първия. — Трябва да бързаме.

— Убихме прекалено много — заяви дълбокият глас. — Трен няма да остане доволен.

— Стига да му доведем Робърт, останалото е без значение. Сега да вървим.

Болката в раменните стави отслабваше. Сред замайването си старецът осъзна, че ръцете му са били наместени обратно. В следващия момент той се оказа прехвърлен през рамото на гигантски мъж. Неочакваното движение сгърчи стомаха му и Робърт повърна върху гърба на едрия.

— Прекрасно — промърмори спасителят му.

Робърт стисна зъби, защото тялото му болезнено подскачаше на всяка крачка. Някой бе дошъл да го спаси, така че той трябваше да пази тишина. Никакво пищене. Мълчанието бе злато. Мускулите му пламтяха, ставите пулсираха, но въпреки това той съумяваше да пази тишина и ридаеше почти безшумно.

За да се разсее от болката, възрастният наставник се опита да си припомни разположението на затвора. Той бе слизал тук многократно, предимно като придружител на Едуин. Кралят винаги бе изпитвал подозрения относно безпрекословното изпълняване на заповедите му и неизменно се усмихваше, когато видеше осъдените от него да получават отредените наказания. Тези мрачни посещения бяха предоставили на Робърт повече от достатъчно възможности да запомни плана на килиите.

Той бе запомнил, че се намира на третия подземен етаж. Под него имаше още две нива, където наказанията бяха далеч по-чести и жестоки. Също две нива го деляха от изхода. За да излязат, спасителите му трябваше да преодолеят стълбища, които се охраняваха непрекъснато. Той укори уморения си разсъдък. Щом като тримата бяха слезли до килията му, явно се бяха погрижили за пазачите. Може би ги бяха убили, а може би…

Робърт простена, защото носещият го мъж спря рязко. Жената изруга. Старецът отвори очи. Неестествената поза замая погледа му и той побърза отново да стисне очи, за да не повърне за втори път. Миризмата на предишните стомашни сокове все още се носеше около него, макар че тя бледнееше в сравнение с вонята на килията. Можа да дочуе изтегляни оръжия.

— Кой? — попита Хаерн. Гласът му прозвуча безсилен в сравнение с останалите звуци. — Кой ви изпраща?

— Трен — отвърна едрият. — Сега мълчи.

Дори и да искаше да продължи да говори, Робърт не би успял. Стомана се удари в стомана. Някой изрева. След това тримата се затичаха. Главата му започна да подскача. Стълби, осъзна той. Изкачваха се по стълбището. И още звуци от битка. Странно беше да ограничи възприятията си само до слух. Остъргването на острие в броня можеше да означава както добра, така и лоша новина. Всеки предсмъртен вик можеше да принадлежи не само на враг, запречил пътя, а и на някого от спасителите му. Във всеки случай умът му беше прекалено изтощен, за да се тревожи и за двете развития. Откровено казано, той се надяваше опитът за спасяването му да не успее, за да намери смъртта си.

Защото вечността бе единственото място, където той щеше да остане в безопасност от гнева на Трен Фелхорн.

Звукът на тръби изпълни затвора. Едрият мъж изпсува гръмко.

Робърт внимателно бе поставен на земята. Земя, която бе прекрасно твърда под превитите му колене. И бе студена, но старецът нямаше нищо против, макар че потръпна. Може би имаше треска?

Оставен в по-нормална позиция, той бавно отвори очи. Битката за него кипеше наоколо.

Красива жена с гарвановочерна коса стоеше край вратата, отвеждаща навътре в затвора. От ръцете й изхвърчаха кинжали, които не успяха да преодолеят масивните брони на войниците, но пак съумяха да ги забавят. Робърт извърна глава. В другия край на коридора, обграден от килии с дървени врати, се намираше последното стълбище. Десет войници се спускаха по него, четирима вече навлизаха в коридора. Насреща им стояха двама мъже в сиви плащове. Ловкостта, с която те размахваха дългите си кинжали, не оставяше съмнение — те наистина бяха хора на Фелхорн. Единият бе висок, жилав и русоляв, а другарят му приличаше на смугъл гигант. Сивите наметала потвърждаваха принадлежността им към Паяковата гилдия.

Робърт затвори очи. Пазачите погиваха един след друг, но тръбният зов щеше да призове нови и нови. Дори и с настоящия си омекнал разсъдък, старецът можеше да предвещае развитието на битката.

Всеки миг той очакваше груби ръце да се вкопчат в дрехите му или острие да се вреже в гърдите му. Вместо това чуваше смърт подир смърт: хор от гибел, дирижиран от удивително умение. В един момент очакваните ръце действително го сграбчиха, но не го завлачиха в очакваната посока обратно към килията, а отново го издигнаха върху рамото на гиганта.

— Бързо! — прогърмя мъжът.

Отново последва клатушкането на изкачване. На върха на стълбището Робърт се осмели да отвори очи. Едрият мъж се бе извъртял, за да провери за преследвачи, което позволи на стареца да види поредните войници, запречили пътя им. Отново десетима, те не изглеждаха особено притеснени. Бяха подредени в каре, онези в задните редици стискаха дълги копия. Другарите им пред тях стискаха щитове и боздугани.

— Предайте се — кресна един от войниците.

— Къде е входът? — попита жената.

— След мен — каза по-дребният мъж. — Докато те не знаят, ще имаме предимство…

Тримата се затичаха по коридора и поеха надясно. Робърт беше объркан, защото те се отправяха към стената.

Сенките тук бяха особено мрачни. Стройният мъж скочи към стената, но не с намерението да изпълнява акробатични номера, както в първия миг бе помислил Робърт. Тялото му потъна в каменните блокове и изчезна. Жената премина втора. Слаба надежда се осмели да припламне в гърдите на наставника.

Войниците зад тях започнаха да крещят, а Робърт и неговият гигант на свой ред прескочиха сенките. Свеж и хладен въздух облъхна кожата на стареца и го накара да трепне от удоволствие.

— Тъй — рече по-дребният мъж и двукратно плесна с ръце към стената на затвора. Нещо черно и воднисто се стече към земята, за да образува отвратително на вид петно.

— Да го водим вкъщи — заяви жената. Робърт се опита да й се усмихне, но не успя. Бе отвикнал да диша чист въздух.

Докато се поклащаше върху рамото на гиганта, той се унесе и заспа.

Когато се приближиха към пазачите, Нава разгърна плаща си и се изправи в цял ръст.

Тъмните одеяния и белият плат през лицето й не оставяха никакво съмнение за същината й.

— Не сме видели нищо — заяви един от пазачите. Това му бе заръчано да каже, когато някоя от безликите мине край градските стени.

Алиса я последва, все още стиснала ръката й. Нямаше представа защо напускат града, а безликата не бе обяснила. Двете бяха изчакали един ден в някаква долнопробна странноприемница, в която Нава се бе промъкнала през прозореца (оставяйки спътничката си да наема стая и да се разплаща). А по здрачаване безликата й бе казала, че тук вече не е безопасно и отново я бе повела сред улиците. Това бе объркало Алиса. Несъмнено във Велдарен трябваше да има места, където дори баща й не би могъл да я открие.

Но защо да се крие тук? Тази мисъл я зашлеви болезнено. Със сигурност баща й се бе отрекъл от нея, което обезсмисляше претенциите й за наследяване. Имаше възможност да потърси закрилата на някое от семействата, приютявали я през последните години. Джон Гандрем със сигурност щеше да я приветства. Но имаше вероятност да я издаде на Мейнард. Разбира се, винаги можеше да потърси помощта на семейство Кул…

Двете напуснаха града през западната порта. Многобройните кервани, преминаващи ежедневно по този път, бяха прокарали дълбоки коловози. От двете страни на пътя растеше трева, която стигаше до коленете на Алиса. Именно сред тази трева я поведе Нава. Лишена от избор, младата жена бе принудена да я последва.

Те се отправиха на север, заобикаляйки част от градските стени. Явно се отправяха към Кралския лес. Близо до гората тревата ставаше все по-ниска, а когато около двете започнаха да изникват стволове, тя отстъпи пред шума.

— Какво правим тук? — попита Алиса и разтърка рамото си със свободната ръка. Тръпките не бяха породени от страх: в продължение на много вечери бе слушала слугините си да разказват страховити истории за Кралската гора. Въпросните истории населяваха леса с призраците на неверни жени и покварили се рицари, а също и цели пълчища крадци и убийци. Разбира се, главната цел на тези истории бе да държат децата встрани от леса, защото бракониерството биваше наказвано със смърт. Но дори и това знание не можеше изцяло да отстрани неприятното усещане.

— Не задавай въпроси, чийто отговор ти е известен — каза Нава. — Защо според теб влизаме в гората?

Те щяха да я убият, осъзна Алиса. Щяха да й прережат гърлото и да скрият тялото, а когато Йорен попиташе за станалото, щяха да му кажат, че са я открили мъртва на пода на килията, сред засъхнала кръв и плъхове, гризящи вътрешностите й…

Тя изчака Нава отново да дръпне китката й, залитна напред и неочаквано дръпна цялата си ръка. Рязкото движение изненада безликата. Тънката ръка на Алиса се оказа свободна. Девойката се стрелна в противоположната посока, надявайки се да не се е заблудила при извъртането си. Клони непрекъснато я удряха по лицето, а храстите коварно се притаяваха до последния момент, преди да скочат и да одерат глезените й. Облеклото й не бе подходяща защита срещу клонестите пръсти на леса.

Не чу вик след себе си, но бе сигурна, че жената ще я последва. Можеше да си представи как Нава тича подире й с назъбен кинжал в едната ръка, а с другата посяга да улови косата й или роклята. Достатъчно бе едно подръпване — само едно — и Алиса щеше да рухне на земята.

Сърцето й припламна радостно, когато зърна края на гората. Тук дърветата растяха по-нарядко и беше по-лесно да се тича. В един момент Алиса се осмели да погледне назад. Безликата жена я нямаше. Но когато отново обърна глава напред, някакъв мъж стоеше точно пред нея.

Алиса извика, но нямаше време да отскочи. Силни ръце сграбчиха нейните. Краката й се подкосиха при мисълта какво щеше да последва.

— Алиса? — възкликна мъжът. Тя спря да се мята и отвори очи (дори не бе осъзнавала, че ги е стиснала). Тя се намираше в ръцете на Йорен Кул, чието лице бе прясно одраскано.

Младата жена потръпна отново, този път от облекчение. Тя рязко обви ръце около шията му и започна да ридае, притиснала глава към гърдите му. И през цялото време не спираше да мълви неразбираемо за крадци, призраци и безлики.

— Тя ще ме убие — извика Алиса, след като успя да успокои гласа си. От гората се приближаваше Нава. Тя не тичаше, а с плавни движения оставяше дървета и храсти зад себе си.

— Ще те убие? Защо? — Йорен погледна към безликата, а десницата му се премести към дръжката на меча.

— Не изглупявай — каза Нава и посочи към Алиса. — Отвеждах я в лагера ти, но тя побягна като хлапачка.

— В твоя лагер? — попита младата жена и се изчерви.

— Да. — Йорен й се усмихна, с което само усили изчервяването й.

Тя плахо протегна ръка, за да докосне драскотините, които бе оставила върху лицето му. Тъй като не усети кръв, тя ги целуна.

— Прости ми — каза Алиса, отдръпна се от ръцете му и направи реверанс в окъсаната си рокля. Косата й не приличаше на нищо, а бързото обърсване с опакото на дланта не бе в състояние да скрие сълзите.

— Няма за какво да прощавам — рече Йорен, придърпвайки я отново към себе си, за да я целуне по челото. — Вече нищо не те заплашва.

Риданията й припламнаха отново. След ужасяващия самотен мраз на подземията топлата загриженост в гласа му й дойде в повече. Той я прегърна по-силно. Тъй като бе заровила брадичка в рамото му, Алиса не видя ледения поглед, който Йорен хвърли на Нава. Безликата мълчаливо прибра кинжала си и потъна в гората.

— Миналата нощ очаквах и трите ви — каза Йорен.

Седнала до него, Алиса се наслаждаваше на топлината на пламъците. Струваше й се, че се е намръзнала за цял живот. Нава седеше срещу тях, разположена по-далече от огъня.

— Възникнаха усложнения — обясни безликата.

— Мога да се досетя по това, че Алиса се крие тук с мен. Тя трябваше да застане начело на имението, а не да се спотайва в гората. Какво направихте, за да допуснете такъв невероятен провал?

— Те ни очакваха — каза Нава. — Когато Елиора и Зуса се върнат, и те ще ти кажат същото. Стотици наемници бяха скрити сред стените. Оказа се, че опитът ти да си послужиш с Алиса не е изненада за никого. Изненада ги единствено с нашето изпращане. Всеки друг в този момент би лежал мъртъв.

— Бе ми казано, че вие никога не се проваляте — изтъкна младият Кул. Той бе стегнал косата си на опашка и това му придаваше изопнат, опасен вид. — Дори самият Трен Фелхорн щял да потръпне, ако узнаел, че се е превърнал във ваша мишена. Как така някакъв си търговец успя да ви заблуди по такъв начин?

— Ако беше дошъл с нас, щеше да видиш и сам. — Гласът на Нава бе достатъчно студен, за да вледени течност. — Щеше и да умреш, но поне щеше да си получил отговора.

Алиса очакваше, че Йорен ще посегне към оръжието си, но появата на останалите две безлики му попречи. Нава им кимна отсечено. Двете се настаниха край сестра си.

— Защо си тук сам? — поинтересува се Елиора. — Къде са слугите ти? Подобни условия не са подобаващи за жена като Алиса.

— Да ти е хрумвало, че се крия тук? — хапливо отвърна младият мъж. — Сам мога да оцелея. До този момент само един ловец забеляза огъня ми. Платих му богато, за да обезпеча мълчанието му.

— В такъв случай той ще бъде още по-богат, когато продаде тайната ти за двойно по-голяма сума — рече Елиора. — Не бъди глупак. Трябва да се преместиш другаде.

Алиса отново очакваше гневна реакция, но и този път любимият й не избухна.

— Щом смяташ, че би било разумно — вместо това каза той и я прегърна по-силно. Въздъхвайки удовлетворено, тя му позволи да придърпа главата й под брадичката си. Дъхът й се разля по врата му.

— Може и да не е прекалено късно — предложи Нава. — Ако убием лорд Гемкрофт преди да е успял да посочи нов наследник, по закон Алиса ще получи всичко.

— Не — отвърна Алиса и се освободи от ръцете на Йорен. — Не искам да умира. Каквото и да ми е причинил, той не заслужава това. Аз се тревожа за цялото си семейство. Гилдиите на крадците искат да разрушат всичко, което родът ми е постигнал. Не мога да допусна това. По тази причина трябва да застана начело.

— Тя е последната от рода — каза Елиора. — Мейнард няма да я отстрани от завещанието си, защото в такъв случай подписът му ще сложи и края на рода Гемкрофт.

— Престанете — каза Алиса. — Няма да ви позволя да го убиете. Той няма да ме прогони. Познавам баща си. След време той ще ме приеме отново.

— Възможно е тъкмо с време да не разполагаш — мрачно изтъкна Елиора.

— Дами, смятам, че моята любима се нуждае от почивка — каза Йорен. — Бихте ли ни предоставили известно уединение? Може би утре сутринта ще успеем да изготвим смислен план. В момента всички сме разстроени от случилото се.

Безликите се надигнаха и се отправиха сред дърветата. Само Елиора погледна назад. Тя не каза нищо, но Алиса усети острия й поглед дори и иззад плата.

— Съжалявам — каза младата жена и отново се намести край огъня. Не бе сигурна за конкретната причина, но усещаше премазваща вина. Струваше й се, че е разочаровала мнозина.

Йорен внимателно отпусна ръка върху рамото й.

— Всички грешим — каза той, започнал да крачи зад нея. Настъпи мълчание, което ставаше все по-тягостно.

— Не бих понесла да го видя мъртъв — каза накрая Алиса. Безкрайното крачене на Йорен я изнервяше. Какво го притесняваше толкова?

— Понякога напредъкът на великото изисква жертването на добри хора.

— Да, но аз…

Йорен Кул я сграбчи за ръцете, грубо я изправи на крака и я обърна към себе си. Когато тя погледна в очите му, там видя същия пламък, който бе разбуждал желанието й.

Този път огънят бе примесен с гняв и щипка презрение. По някаква причина й се струваше, че се вглежда в очите на непознат.

— Слушай — процеди младежът. Той полагаше видими усилия да остане спокоен, със слаб успех. — Заложили сме всичко на теб, разбираш ли? Ти си глупачка, ако смяташ, че баща ти няма да те зачеркне със замах. За него ти си мъртва. Прояви разумността да му отвърнеш със същото.

Йорен замълча, изчакващ отговор. Тя сведе глава — не бе сигурна в какво да вярва.

Нима Мейнард щеше да й причини това? Щеше ли да повярва, че тя стои зад атаката на безликите?

За пръв път се чувстваше уязвима в присъствието на Йорен.

— Сторихме всичко, за да те издигнем на власт — отново поде той. — И ще продължаваме да го правим. Не позволявай на емоциите си да ти попречат, Алиса. Почти сме стигнали края, трябва да пролеем само още малко кръв. Един ден децата ни ще наследят богатството на Гемкрофт, а внуците ни ще танцуват в мините, които баща ти препълва с роби.

Те са лъжци, момичето ми, настояваше гласът на баща й. Лъжци, крадци и измамници…

— Родът Гемкрофт е обречен. Ти знаеше това, когато дойдохме тук. Баща ти е слаб. Трябва да го замени силен водач. — Той отмести кичур от косата й. — Водач като мен.

Ето какво било. Този път Алиса погледна към мъжа насреща си и за пръв път го видя. Пред нея стоеше не бляскав красавец с оттенък заплаха в усмивката си, а мазно приплъзваща се змия, готова да заграби всичко от нея. Щом сватбените камбани удареха, той щеше да придобие власт над живота й.

Който още отсега се намираше в ръцете му.

Лицето му се притисна към врата й, а ръцете се обвиха по-стегнато около нея. Този път тя не изпита обичайното вълнение. Напротив, наложи й се да потиска отвратата си и да простене престорено, когато езикът му докосна кожата й. Срамът и гневът я изгаряха, но тя не ги изрази, а ги остави да пламтят непроявени и хвърли в тях заблудите си.

Двамата се отпуснаха на земята край огъня, където тя се подготви да му се отдаде. Щеше да го накара да си мисли, че е успял да я убеди, че все още я контролира. Една Гемкрофт щеше да изтърпи това в името на крайната цел. Но тя се зарече, че ако си възвърне властта над онова, което й принадлежи по право, Йорен щеше да си получи заслуженото.

Татко беше прав, помисли си тя сред сумтенията на Йорен. Бях глупачка. Но глупавото момиче ще умре тази нощ.

Сетне щеше да дойде редът на Йорен. Но за разлика от нея, той нямаше да се прероди по-мъдър и по-силен.

Той щеше да си остане мъртъв.