Танц с плащове

Глава първа

Арон беше сам.

Стените на помещението бяха обикновени голи дъски. Подът не бе покрит с килим. Отсъстваха прозорци, имаше една-единствена врата, заключена отвън. Тишината бе потискаща, накъсвана от неравномерното му покашляне. В отсрещния ъгъл стоеше ведро, в което да се облекчава. След първия ден миризмата бе престанала да го безпокои.

Новият му наставник му бе заръчал само едно: да изчаква. Бе му връчил мях с вода, но не и храна или разписание. Липсата на четиво беше особено мъчителна, защото пораждаше скука. Въпросната скука бе много по-лоша от постоянните крясъци и удари на предишния учител — Гъс Сприхавия. Сред гилдията се мълвеше, че Трен лично му ударил тридесет камшика след приключването на обучението. Арон се надяваше, че настоящият му наставник ще бъде направо убит. От всички учители, които се бяха занимавали с него през последните пет години, Робърт Хаерн се очертаваше като най-жесток.

Името бе единственото, което Арон знаеше за него. Наставникът бе жилав възрастен мъж, който имаше навика да замята сивата си брада назад. И носеше бастун.

Арон никога не бе ненавиждал усамотението. В началото идеята за няколко часа в мрака не бе го притеснила. Още от малък той бе обожавал да се слива със сенките, за да наблюдава живота на околните.

Но сега? След като бе прекарал неизброими часове, може би дори дни, дори и с неговата слабост към тишината и спокойствието…

Тогава Арон установи, че е разбрал замисъла на наставника си.

Той се приближи до вратата, коленичи пред нея и пъхна пръсти под нея. След като бе затворил новия си обучаем, наставникът бе притиснал парцал към прага на вратата, за да затули и малката ивица светлина. По-рано юношата не бе го измествал, за да не ядоса новия си учител. Но сега не го беше грижа. Целта на това затваряне бе да го накара да проговори, да копнее за разговор. Който и да беше този Робърт Хаерн, Трен несъмнено го бе наел с тази цел.

— Пусни ме да изляза.

Думите прозвучаха в дрезгав шепот, който сепна Арон — той бе възнамерявал да изкрещи. Наистина ли бе толкова стеснителен?

— Казах да ме пуснеш — кресна той.

Вратата се отвори. Светлината прободе очите му. Наставникът прекрачи прага и затвори вратата. В едната си ръка възрастният мъж стискаше факла, а в другата носеше книга. Усмивката му бе отчасти скрита зад брадата.

— Отлично — каза Робърт. — Само двама от учениците ми са изкарвали по-дълго, но и двамата имаха повече мускули, отколкото разум. — Гласът му бе дълбок и ясен, прогърмяващ из дребното помещение.

— Зная какво се опитваш да направиш — каза Арон.

— Какво каза? — попита старецът. — Говори по-високо, момче. От тридесет години слухът ми вече не е младежки.

— Казах, че зная какво се опитваш да направиш.

Робърт се засмя.

— Нима? Да знаеш и да предотвратиш са две различни неща. Възможно е да знаеш за приближаващ се удар, но значи ли това, че ще успееш да го спреш? Баща ти ми спомена за обучението, което си преминал, така че в твоя случай отговорът е по-скоро утвърдителен.

Започнал да привиква към светлината на факлата, Арон се оттегли в ъгъла. Без мрака се чувстваше гол и беззащитен. Погледът му попадна върху ведрото. Прониза го неочакван срам. Но старецът не показваше да се притеснява от миризмата.

— Кой си ти? — попита младежът, слагайки край на повече от минута мълчание.

— Казвам се Робърт Хаерн. Представих ти се, когато те доведох тук.

— Това не ми говори нищо. Кой си ти?

За миг сбръчканото лице изрази веселие, чийто смисъл Арон не можеше да разтълкува.

— Много добре. Някога бях наставник на крал Едуин Велор, но впоследствие той започна да се отегчава от моите… коригирания.

— Коригирания. — Това потвърждаваше Ароновата догадка. — И този престой в тъмното целеше да коригира прекомерното ми мълчание.

Този път Робърт го изненада с реакцията си — старецът изглеждаше шокиран.

— Небеса, момче, нищо подобно. Бе ми казано за мълчаливостта ти, но не с тази цел баща ти ме нае. Тази тъмна стая е урок, за който се надявам, че скоро ще разбереш. Ти си се научил да боравиш с меч и да се промъкваш през сенките. А аз се придвижвам с бастун, който вдига не по-малко шум от старите ми кости. Какво би било моето предназначение?

Арон обви ръце около себе си. Не можеше да определи момента от денонощието, но в стаята беше студено, а той нямаше дори одеяло.

— Да ме учиш.

— Това е изтъкване на очевадното. На какво да те науча?

Робърт внимателно приседна в средата на стаята, все така повдигнал факла. При движението гърбът му изпука, потвърждаващ изтъкнатата неотдавна старост.

— Не зная — отвърна момчето.

— Добро начало. Ако не можеш да отговориш на някой въпрос, признай, за да си спестиш срама. Слепите опити за отгатване само забавят разговора. Но би трябвало да знаеш отговора. Спомни си, че споменах предишното си занимание. Гарантирам ти, че по време на цялото обучение ще ти задавам само въпроси, на които си способен да отговориш.

— Аз вече мога да чета и пиша. На какво друго би могъл да ме научи един старец?

Възрастният мъж се усмихна под светлината на факлата.

— Има хора, които се опитват да те убият, Арон. Знаеше ли това?

Младежът понечи да отрече, но млъкна. Погледът на новия му наставник съветваше за размисъл над отговора.

— Да — призна накрая той. — Макар да не ми се иска да го кажа. Трифектата иска да унищожи всички престъпнически гилдии. Аз също съм член и не представлявам изключение.

— Напротив, различен си. — Робърт остави книгата на пода и премести факлата в другата си ръка. — Ти си наследникът на Трен Фелхорн. Наследникът на най-страховития човек в цял Велдарен. Някои казват, че по-опитен крадец не би се намерил в никой от краищата на Дезрел.

Подобно възхищение към баща му не беше чуждо за Арон. Но този път той се осмели да зададе онова питане, на което до този момент никога не се бе осмелявал.

— А действително ли е така?

— Не съм достатъчно запознат в тази област, за да подкрепя мнението си с авторитет — каза Робърт. — Зная, че богатствата, които е натрупал като млад, са легендарни.

Отново настъпи мълчание. Арон плъзна поглед из стаята, взорът му нямаше на какво да се задържи. Помещението бе голо, покрито единствено със сенки. Той усещаше, че наставникът му го изчаква отново да заговори, само че не знаеше какво да каже. Юношата се загледа в светлината на факлата. Робърт се изхрачи настрани и каза:

— Много са въпросите, които би трябвало да зададеш. Един от тях е най-очевиден и най-важен. Мисли, момче.

Арон се загледа в лицето му.

— Кой съставя Трифектата — рече той.

— Кой какво? Говори по-високо, аз съм почти глух.

— Трифектата — почти изкрещя Арон. — Кои влизат в нея?

— Отличен въпрос. Нейните предводители обичат да казват: ние идваме след боговете. След края на Свещената война, когато Карак и Ашур били прогонени от богинята, навсякъде царял хаос. Държавите били разкъсани, хората се бунтували, навсякъде вършеели грабители. Трима заможни оформили съюз, за да защитят богатствата си. Избрали за свой символ орел, кацнал върху златен клон. Този символ им служи вече петстотин години.

Старецът замълча и потърка брадата си. Факлата отново се озова в другата ръка.

— Ето и един въпрос за теб, момче: защо те искат да унищожат гилдиите?

Това питане не беше сложно. Символът криеше отговора.

— Те пазят златото си — каза Арон. — А ние им го отнемаме.

— Именно. Разбира се, понякога те прахосват златото си фриволно и безпричинно. Но дори и тогава това става по тяхна воля. Не биха допуснали отнемането му. В продължение на векове Трифектата е търпяла различните гилдии на крадци, съсредоточавайки се над увеличаването на могъществото си. За това няма съмнение. Почти целият Нелдар е под техен контрол. До неотдавна първенците й са виждали единствено досада в лицето на гилдиите. Но това се е променило. Защо? Това е следващият ти въпрос.

Това питане бе по-трудно. Арон се замисли над казаното досега. Паметта му бе отлична и бързо му показа съответстващи думи.

— Баща ми е натрупал легендарно богатство — каза той и се усмихна, горд от разгадаването на отговора. — Явно е откраднал прекалено много от Трифектата и тя вече не го смята за нещо незначително.

— Да, той се превърна в заплаха — съгласи се Робърт. — Заможна заплаха. А престижът му обединяваше останалите гилдии. В началото баща ти събра около себе си най-силните членове, но преди около осем години започна да привлича останалите гилдийни предводители: с обещания, заплахи, подкупи и дори убийства. Той смята, че дори Трифектата би се поколебала да се изправи срещу подобна обединена мощ.

Старецът разгърна книгата. Оказа се, че тя е куха и съдържа сирене и месо.

Наложи се Арон да използва цялата си воля, за да не грабне храната. От краткия престой край учителя си бе разбрал, че подобна невъзпитана постъпка не би срещнала одобрението му.

— Това е за теб. Ти ми достави удоволствие с вниманието си.

Юношата не се нуждаеше от втора подкана. А старецът бавно се изправи и пое към вратата.

— Ще се върна — обеща той. Пръстите му бързо докоснаха част от стената. Арон не можа да проследи движението, чу единствено последвало изщракване. Метална поставка бе изскочила от мястото. В нея наставникът прикрепи факлата.

— Благодаря — каза Арон, зарадван от оставането на светлината.

— Ето ти въпрос, над който да размишляваш. Преди осем години баща ти обедини гилдиите. Преди пет години между тях и Трифектата избухна война. Каква е причината за неуспеха на баща ти?

След тези думи ярката светлина на отворената врата погълна стареца.

Трен го чакаше недалеч от вратата. Бе се облегнал на стената на място, което му позволяваше да вижда и двата входа в дневната. Домът бе просторен и добре обзаведен.

— Ти ми каза, че първият урок е най-важен — каза Фелхорн, скръстил ръце пред гърдите си. — Как се справи синът ми?

— Чудесно — отвърна Робърт. — И не го казвам от страх. Не съм се старал да премълчавам от крале, че принцовете им са сополиви лигльовци.

— Аз бих могъл да те нараня много по-зле от кралете — отбеляза Трен, но в подмятането му отсъстваше заплаха.

— Някой път трябва да разгледаш тъмниците на Велор. Но, както казах, синът ти бе интелигентен и възприемчив. Най-важното, той престана да се гневи на затварянето, когато му казах, че това не е наказание. След още няколко факли ще започна да му давам книги.

— Няма ли опасност димът да го задуши? — Трен погледна към вратата на стаичката.

— В тавана има малки процепи — отвърна Робърт, куцукащ към близкото кресло. — Стотици пъти съм използвал стаята, първомайсторе. Не се тревожи. Заради изолирането умът му ще зажаднее за знание. Той ще се научи да го овладява, а аз ще му помогна да го изостри като кинжал. Надявам се, че когато обучението му приключи, Арон ще запомни тази степен на съсредоточеност и ще я пресъздава в по-хаотични условия.

Трен вдигна качулката си и се поклони.

— Ти беше скъп — каза той. — Трифектата обеднява, ние също.

— Крадците винаги ще намерят какво да крадат — злато, бижута или храна.

Очите на Фелхорн леко блеснаха.

— Но си струваше цената — продължи той, поклони се отново и напусна къщата. Сивото му наметало бързо се стопи сред улиците на Велдарен. Робърт захвърли бастуна си и без да накуцва се отправи към другия край на стаята, за да си налее питие. След това отново се настани в креслото и изсумтя доволно.

Бе очаквал да измине повече време, а едва бе успял да преполови чашата си, когато някой потропа двукратно — изглежда в последните години хората ставаха все по-нетърпеливи.

Веднага след това в стаята влезе тъмнокос мъж, чиято коса бе започнала да посивява едва забележимо. Той бе облечен в простовати дрехи, целящи да отклоняват вниманието, макар че усилията им донякъде биваха унищожени от белега върху лицето на носителя. Макар че качулката се опитваше да го скрие, Робърт го бе виждал много пъти и можеше да си го представи. Това бе Джерънд Кролд — човекът, заел неговото място като наставник и доверен съветник на краля.

— Трен остана ли доволен? — осведоми се той, докато се настаняваше срещу домакина.

— Определено — отвърна Робърт с известна нотка раздразнение. — Но мисля, че удовлетворението му би помръкнало, ако бе зърнал кралския съветник да се промъква в дома ми.

— Никой не ме видя — троснато отвърна събеседникът му. — В това съм сигурен.

— Когато става дума за Трен Фелхорн, човек никога не може да бъде сигурен. — Старецът махна с ръка. — На какво дължа посещението ти?

Съветникът кимна към вратата, зад която стоеше Арон.

— Той може ли да ни чува?

— Не, разбира се. Сега отговори на въпроса ми.

Джерънд прокара длан по гладко избръснатото си лице и продължи с по-хладен глас:

— За човек, който живее единствено заради проявената от краля милост, ти си непростимо груб към неговите служители. Трябва ли да прошепна в ухото му колко неотзивчив си в това начинание?

— Шепни колкото си искаш. Не ме е страх от дребния лигльо. Той се плаши от собствената си сянка и подскача до тавана при всяка гръмотевица.

Кролд присви очи.

— Опасни думи, старче. Няма да старееш още дълго, ако продължаваш да се изказваш с подобна безразсъдност.

— Животът ми така или иначе наближава края си — отвърна Робърт и допи чашата си. — Седнал съм да заговорнича зад гърба на Трен Фелхорн. Така или иначе съм мъртвец.

Джерънд се изсмя.

— Прекалено много го надценяваш. Той остарява. Освен това е далеч от полубога, за когото пияните глупци го смятат. Но щом присъствието ми те плаши, ще си вървя. Освен това съпругата ми е обещала една млада червенокоса, с която да отпразнуваме тридесетия ми рожден ден.

Робърт подбели очи. Съветникът обожаваше да говори за завоеванията си, пресилвайки значително. Това бе любимата му тактика, когато искаше да отвлече вниманието на събеседника си. Но в случая старецът нямаше представа за причината.

— Ние от рода Хаерн не се интересуваме от плътското — каза възрастният човек и се надигна с пресилена гримаса. Джерънд услужливо взе чашата му, за да я напълни. — Просто изникваме насред полята — продължи Робърт. — Чувал ли си звука, когато ботушите ти затънат дълбоко в калта? Това оповестява раждането на пореден Хаерн.

— Чудничко — каза Кролд и му подаде чашата. — Значи ти водиш произхода си от някое благородническо наметало? Или чорапа на някой мъдрец?

— Нищо подобно — отвърна Робърт. — Някой се е облекчил в дупка на полето, от която съм изникнал аз, измокрен и ядосан. А сега ми кажи защо си тук, иначе ще отида при крал Велор и ще му съобщя за собственото си неудовлетворение от липсата на сътрудничество от твоя страна.

Джерънд не изглеждаше смутен от обидата.

— Обожавам червенокосите. Нали знаеш какво се говори за тях? Или пък не, с оглед на казаното преди малко. Много са темпераментни. Но тъй като настояваш да бързам, ще бързам. Дойдох да взема момчето.

— Арон?

Съветникът наля чаша и на себе си и я повдигна в поздрав.

— Кралят реши така, а аз подкрепям мъдрото му решение. Ако разполагаме с момчето, ще принудим Трен да сложи край на досадната си война.

— Да не си си изгубил ума? — попита Робърт. — Искаш да вземеш Арон за заложник? Трен се опитва да сложи край на войната, не да я удължи.

Сега вече осъзнаваше причината за разточените приказки на посетителя си, за начина, по който погледът му бе обхождал цялата стая. Старецът изстина.

— В момента войници обграждат дома ми — отгатна той.

— Уверихме се, че Трен си е отишъл — рече Кролд, пресуши чашата си и се облиза. — Ти си сам. Колкото и да играеш игрички, ти пак си оставаш един Хаерн, който е неспособен да проумее нещата в действителност. Казваш, че Трен не иска да продължава войната си? Грешиш. Той не иска да загуби, така че няма да й позволи да свърши. Но Трифектата никога няма да отстъпи пред него. Никога. Този сблъсък ще свърши единствено след унищожаването на една от страните. На Велдарен няма да му липсват гилдиите на крадците. Но ще можем ли да живеем без храната и удоволствията, които ни осигурява Трифектата?

— На мен калта ми е достатъчна — каза Робърт. — А за теб?

Той замахна с бастуна си. Краят строши чашата и продължи към челото на Кролд. Окървавеният съветник рухна на пода, а старецът бързо се отправи към стаичката. Отвъд входа на дома му вече долитаха викове. С трясък входната врата бе строшена.

Робърт нахлу в малкото помещение. Момчето потръпна от рязката светлина, но веднага скочи на крака, моментално застанало нащрек. Старецът усети тъга, защото осъзна, че няма да има възможност да продължи работата си с толкова даровит ученик.

— Трябва да бягаш. Войниците ще те убият. Отзад има прозорец. Върви!

Никакво колебание. Никакви въпроси. Арон веднага го послуша.

Робърт приседна върху студения под. За един кратък момент бе понечил да вземе догарящата факла, за да я използва като оръжие, но почти веднага се отказа от тази мисъл, защото пламтящата цепеница би се оказала безсилна срещу броните на гвардейците.

Първи в стаичката нахлу едър войник, стиснал меч в едната си ръка и окови в другата.

— Нима кралят е решил отново да се възползва от услугите ми? — попита старецът и се изсмя мрачно.

Джерънд Кролд изникна до войника, притиснал носна кърпичка към главата си. На челото му се бе издигнала цицина.

— Глупав старец — промърмори съветникът и кимна на стража.

Робърт затвори очи, за да не гледа полетелия към главата му удар.