Танц с плащове

Глава двадесет и шеста

Стаята, в която Мадлин Кинън се намираше в момента, караше фургона й да изглежда като дворец.

Тук имаше простоват дървен стол, също толкова непретенциозна маса и легло, чийто дюшек бе изпълнен със слама. След като се бе окъпала, жреците й бяха дали чиста бяла рокля. Но все още я преследваше миризмата на кръвта върху лицето и ръцете й.

През целия ден около нея бяха сновали девойките. Никой не бе я спрял да напусне, но нежеланието на слугините да сторят това бе очевидно. Затова Мадлин продължаваше да лежи върху неудобното легло и да пие чай с мед.

Калан бе обещал да изпрати съобщение до съпруга й, само че не се бе появявал от момента, в който бе довел Мадлин в храма. Искаше й се да го бе придружила на обиколката, с която той бе оправдал отсъствието си.

Стените бяха от голи дъски. Подът бе потъмнял в тъмнокафяво. Нямаше нищо за четене, нищо за правене. През целия си живот тя не се бе чувствала толкова изолирана. И това бе място, където бе доведена за нейна собствена защита.

Скуката беше станала почти нетърпима, когато Калан най-сетне се появи.

— Простете за късната ми поява — каза той и затвори вратата след себе си. — Очакваха ме много дела. Които трябваше да съм свършил отдавна.

— А именно? — попита Мадлин, по-скоро от желание да поддържа разговора, отколкото от интерес.

— Да защитя града — каза Калан с тон, загатващ изричането на очевидното. — Има много неща, които трябва да чуете, лейди Кинън. Нещата се променят. Ще ме изслушате ли?

— Нямам друг избор — отвърна тя, скръсти глезени и се постара да си придаде благороден вид, доколкото простоватата рокля позволяваше.

— Свободна сте да си идете по всяко време — рече Калан. — Но ми се струва, че трудно ще убедите оставащите си наемници да ви последват. На тях им харесва тук. Повечето успяват да отпочинат истински за пръв път от много нощи.

— Това е първата нощ, в която няма да им се наложи да стоят на пост — каза Мадлин. — Естествено, че ще проявят склонност към платено лентяйстване.

Калан сви рамене.

— Аз съм върховен жрец само от един ден, лейди Кинън, затова ще ви помоля да ме извините, ако казаните от мен неща са ви вече известни. Моят предшественик се наричаше Калвин. Много отдаден на свещеното слово човек, но непростимо плах, когато станеше дума за вашата Трифекта и престъпническите гилдии. Той бе категоричен, че не бива да се замесваме във войната ви. Затова само гледахме как всяка от страните избива стотици невинни. И ограничавахме намесата си до смекчаване на щетите.

— Ние не сме направили нищо лошо — каза Мадлин и приглади роклята над коленете си. — Гилдиите се намират извън закона и извън морала. Те са чума за този град.

— Сякаш Трифектата не е сторила нищо незаконно или неморално през последните пет години — възрази Калан. Облото му лице леко притъмня. — Но аз не съм дошъл тук, за да обвинявам, лейди, а само за да разговарям.

Тя леко раздвижи ръка, подканвайки го да продължи.

— Зная, че изминалият ден бе труден за всички ни. Самите ние не сме свикнали храмът ни да вижда подобни дела. Мисля, че това не представлява интерес за вас. Но ако ми позволите да обясня, много скоро ще разберете.

— Преди няколко дни един от нашите жреци, Делиус Есхатон, бе убит посред бял ден. Няма никакво съмнение, че Трен и гилдията му са отговорни, но те са недосегаеми за правосъдието на краля. Тогава почти убедихме Калвин да предприеме нещо, само че, за наш срам, политиката се оказа по-силна от мъката. С публичните си проповеди срещу гилдиите Делиус бе нарушил линията ни на ненамеса. Същата нощ дъщеря му бе доведена при нас тайно, защото гилдиите изпратили убиец и за нея. От това, което научихме, той едва не е успял.

За момент мъжът замълча. Мадлин разтърка ръце. Топлата вана й се бе отразила божествено, но дълбоко в пукнатините на кожата й все още личаха петната на кръв.

— Изчаквам да чуя с какво това касае мен — каза тя, когато стана очевидно, че Калан няма намерение да продължи. Името Есхатон й звучеше смътно познато, но нищо повече.

— Доста безсърдечно — отбеляза Калан. — Но пък и не съм очаквал друго. Появата на ридаещото момиче бе последната капка. Когато Калвин отново отказа да предприеме нещо, ние проведохме гласуване и го свалихме от длъжността му. Аз заех мястото му. Това е нещото, което трябва да знаете, лейди Кинън.

Макар косата й да не бе подредена в обичайната прическа, а роклята й да не бе подходяща и за някоя провинила се слугиня, Мадлин се постара да съсредоточи аристократичното си презрение.

— Какво вършат старците в храмовете си, не ме касае. — Тя се изправи и скръсти ръце. — Поздравявам те за новата ти длъжност. Но е време да вървя. Искам да отида в дома си, където бих могла да почина на спокойствие.

— Свалянето на Калвин и моето избиране са единствената причина вие да сте още жива, Мадлин — каза Калан. Той бе започнал да говори по-тихо. Макар думите му да бяха груби, в тона му отсъстваше острота. По-скоро бяха прозвучали като насочени към неразбиращо дете. — Бяхме решили да сложим край на метежите. Поехме сред града, за да възстановим реда, и се натъкнахме на вас и хората ви. Нима предпочитате компанията на Трен пред моята?

— Затворът си е затвор — отвърна Мадлин, макар и не с предишната увереност. Възрастният мъж бе спасил живота й, а тя се опитваше да го обижда. Наистина ли беше толкова неблагодарна?

— Аз не съм ви затворил — настоя Калан. — Просто не ви позволявам да пристъпите към пропаст. Вече изпратих вестоносец до съпруга ви, за да го уведомя за местоположението ви. Какво предпочитате: да изчакате да пристигнат хората му или да поемете сама по улиците на Велдарен?

— Аз също имам свои хора…

— Останали са ви само трима наемници. И няколко слугини. Проявете разумност.

Върховният жрец докосна лицето й с ръка. По някаква неясна за самата нея причина, Мадлин не блъсна десницата му.

— От този ден ще сложим край на проливаната кръв — каза Калан. — Ще износим сандалите си, докато обикаляме улиците. Ще залеем със светлина всеки тъмен ъгъл. Ще запеем радостни химни, за да заглушим противните крясъци на омраза. Сега очите ни са отворени, лейди Кинън. Спете спокойно и знайте, че тук нищо не ви заплашва. Помислете над онова, което казах, и когато се върнете при съпруга си, разкажете му за чутото. Нима искам толкова много от вас?

— Отдавна слушам нашепвания, че крадците са подкупили свещениците на Ашур — отвърна тя. — Трябваше да ни помогнете срещу гилдиите, а вместо това вие прекарахте години в бездействие. Сега ти ми казваш да се чувствам в безопасност под този покрив? Няма да спя, старче. Все още нося кинжала си. Без да откъсвам очи от вратата, ще чакам съпруга си.

Калан се усмихна тъжно.

— Каква разпаленост. Жалко, че е породена не от обич, а от недоверие и отчаяние.

Той се обърна и излезе. Както бе казала, Мадлин затвори вратата, седна на леглото си и се загледа в нея.

Тя действително щеше да разкаже всичко на съпруга си, но не за да изпълни молбата на свещеника. Всяка заплаха, без значение колко прикрита, трябваше да бъде предадена.

Дните бяха изненадващо приятни, но свечеряването караше Алиса да потръпва. Залезът се бе превърнал в най-омразното й събитие — заради нещата, които бе започнал да предвещава. През деня тя прекарваше времето си с очарователен Йорен и наемниците му. Тя се смееше, докато те се дуелираха с мечове и с грубовати закачки или се редуваха да възхваляват уменията си сред чаршафите и сред бойното поле. От обедите с Тео Кул също не можеше да се оплаче — макар и много по-безвкусни от пиршествата, които би получила в бащиния дом, те пак бяха обилни.

Но всяка нощ й се налагаше да изтърпява Йорен в леглото си и да стиска зъби, докато той бавно и методично сумти отгоре й. Младият Кул се считаше за най-добрия любовник в цял Дезрел — впечатление, което тя бе принудена да поддържа с преструвки. Особено силно отвращение изпитваше, когато усетеше ръцете му около шията си. Някога този му жест й бе изглеждал много вълнуващ. Сега бе започнала да вижда в него предсказание за съдбата, която я очаква, когато богатството на рода Гемкрофт попаднеше в лапите му.

— Наред ли е всичко? — попита Йорен, като се придвижи по-близо до нея.

— Мисля си за дома — отвърна тя. Надяваше се, че този отговор е достатъчно невинен, за да сложи край на разпита.

Двамата седяха край огромен огън, хванати за ръце. Особено противна лъжа. Със свободната си ръка тя незабелязано помилва кинжала, скрит в полата й. На няколко пъти почти го бе използвала. Веднъж дори бе посегнала да извади оръжието от захвърлената си дреха — когато по време на един от оргазмите си Йорен бе започнал да стиска гърлото й с нечовешка сила. Той я бе пуснал точно преди замаха й.

Един от наемниците хвърли голяма цепеница в огъня и сепна Алиса с вика си:

— Къде е музиката, която ни бе обещана? Пее ми се, а не мога да пея без съпровод!

Алиса се насили да се усмихне. Нощите все по-настойчиво загатваха приближаването на зимата и наемниците бяха измолили за разрешение да накладат голям огън. Почти всички от лагеруващите, без някои от слугите и онези, които стояха на пост, бяха насядали около него. Стените на Велдарен се намираха далеч, но Алиса бе уверена, че някой, навлязъл в леса, може да забележи отблясъците.

— На̀ ти музика — кресна друг наемник и се оригна шумно.

— Дай ми още малко от манджите на Гюнтер, за да се включа и аз — обади се трети. Гюнтер, който бе добър готвач, но инак непоносим, размаха показалец към провикналия се. Въпросният също отвърна с пръст, но не показалец. Около него гръмна смях. Хор от телесни звуци полетя към готвача.

— Дори кралят не разполага с тъй опитни музиканти — каза Алиса, започнала да се смее истински. С това си спечели гръмко одобрение.

— Личи й, че умее да управлява — каза Тео, седнал от другата страна на Йорен. — Хората те обичат, Алиса. Добри неща те очакват начело на рода Гемкрофт.

— Място, което може никога да не заема — промълви тя. Напомнянето за баща й покруси усмивката й. — Но този приятен залез не е време за подобни размишления, а е подходящ за по-приятни дела. Като например нова бъчонка сайдер!

Наемниците ревнаха одобрително, а когато получиха и разрешението на Тео Кул, възторгът им стана още по-оглушителен.

— Нямаше да се радват толкова, ако знаеха какво съм планирал утре за тях — тихо каза Тео, обърнат само към двамата си събеседници.

— Пак щяха, само че след повече изпито. Незнанието излиза по-евтино — рече Йорен. Баща му се засмя, Алиса също, макар да разсъждаваше трескаво. До този момент тя знаеше малко за замислите им. Когато изпратеното в града момче беше донесло вестта, че Лори Кинън възнамерява да проведе срещата отвъд градските стени, двамата не бяха изглеждали разочаровани. Дори напротив.

Млада слугиня си проправи път сред наемниците, стараейки се да не обръща внимание на подмятанията им и периодичните опипвания.

— Милорд. — Тя се поклони на Тео. — Двете жени са тук.

Старият Кул въздъхна.

— Изпрати ги.

Слугинята отново се поклони и се отдалечи. След минута-две от безликите пристъпиха в светлината на огъня. Никоя от тях не се поклони на Тео.

— Добре дошли в лагера ми — каза той. — При следващото си идване имайте предвид да се явите пред пазачите, а не пред слугините ми. Може и да крачите през сенките, но бих предпочел да следвате протокола.

— Жените ти спорят по-малко — каза лявата безлика. Алиса разпозна острия глас на Зуса. — И не дрънкат излишно. Така е по-безопасно за всички замесени.

— Това не беше предложение — натърти Тео. Безликите не реагираха.

— Защо сте тук? — попита Алиса, за да промени темата на разговора. Харесваше й присъствието на безликите. Макар да работеха за семейство Кул, тяхното излъчване бе съвсем различно. Може би младата Гемкрофт ги възприемаше така, защото не бяха част от домакинството на Йорен и баща му.

— Страхуваме се за Алиса — каза Нава. — Трябва да я скрием. Пеларак я иска в храма си.

— Вече ви платихме — каза Тео. — Алиса ще остане тук, без значение какво иска жрецът ви.

— Не е разумно да изкушаваш Пеларак — каза Зуса. — Ти си мишка, танцуваща пред лъв.

— Пред черепа на лъв — поправи Тео Кул. — А мъртвите не танцуват.

Зуса прихна.

— Пеларак ще те накара да заиграеш по неговата свирка — каза тя. — За него твоите кости са играчки. За него твоята кръв е напитка. Добре ще е да избягаш или да се укриеш. Тук вече не е безопасно. И ни дай Алиса.

Алиса се надяваше, че ще остане с тях. Би заменила цялото си наследство за една нощ далеч от Йорен. Само как копнееше да може да спи спокойно, без да се бои, че той ще я разбуди, подтикнат от новоразпалени желания. При безликите щеше да си отдъхне.

— Това не подлежи на обсъждане — сряза ги Тео. Рязкостта му пръсна надеждите й. — Няма да я…

От север зазвуча рог, последван от крясъци. Някой нападаше лагера. Алиса се извърна по посока на шума. Когато отново обърна лице към огъня, безликите бяха изчезнали.

Йорен се изправи и отпусна ръка върху меча си. Тео сграбчи китката на сина си, за да го спре. Наемниците оставиха чашите и изтеглиха оръжия.

Миг по-късно от север дотича боец в кожена броня и изваден меч.

— Милорд — изкрещя тичащият. — Той не пожела да чака или да се представя. Уби Джефри и носи бронята на…

Той спря, когато осъзна, че натрапникът вече е пристигнал. Останалите наемници го обградиха.

— Здравей, бирнико — заговори непознатият. Алиса би го определила като красив, ако не бяха студените очи и татуировките, обхождащи целия череп. Дори самият им вид бе достатъчен, за да я отврати. Той носеше тъмна броня с бял лъвски череп в нагръдника. Тялото му бе покрито с рани, но нито една от тях не бе сериозна.

— Здравей — отвърна Тео. — Бих предпочел да се обръщаш към мен по име. Нима паладините на Карак не познават уважението?

— Познават го колкото хората от Ривъррън — каза воинът. — Аз съм Етрик, а ти си Тео Кул. С това ще считаме любезностите за изчерпани. — Той насочи огромния си меч към Алиса. — Дойдох да отведа лейди Гемкрофт. Това тя ли е?

Йорен изтегли меча си и пристъпи пред нея. По-рано, преди завръщането си във Велдарен, Алиса би останала възхитена от кавалерския му жест. Сега тя се чувстваше като красиво бижу, за което бива воден спор. Отново й се прииска компанията на безликите жени. Колко хубаво би било да се укрие с тях…

— И с пръст няма да я докоснеш — каза Йорен Кул. — Алиса се намира под наша закрила. Карак няма никакви права над нея.

— А вие имате? — поинтересува се Етрик. — Само един глупак би сметнал, че стои по-високо от волята на един бог.

— Тя е моя годеница.

Паладинът бавно се огледа, за да подчертае, че не смята обградилите го за сериозни противници.

— Прибери меча си, момче, освен ако не искаш да го окъпеш със собствената си кръв — каза Етрик.

— Махай се от лагера ми — рече Тео. — Тук не си добре дошъл.

Етрик се изсмя.

— Никъде не съм добре дошъл. Последна възможност. Предайте ми я.

— И ти, и лъвският ти бог вървете на майната си — каза Йорен. — Убийте го.

Алиса извика заради неочаквано избликналата кръв. Двама от най-близките наемници рухнаха с разсечени гърди. Броните им не бяха спрели острието. Етрик се стрелна и повали трети противник. Благословеният му меч разтроши евтиното наемническо оръжие. Още двамина намериха смъртта си в тромавия си опит за атака — ударите им отскочиха от бронята или бяха отразени.

— Спрете! — изкрещя женски глас. Властността на вика накара и двете страни да се подчинят. Нава пристъпи в светлината на огъня. От кинжалите й капеха сенки.

— Чудех се дали ще се появите — каза Етрик и издигна оръжие. — Пеларак нареди разпускането на ордена ви. Трябва да се върнете в храма незабавно.

— Алиса се намира под наша защита — каза Нава. — Върви си и кажи на Пеларак, че вече не следваме неговите повели. Подчиняваме се единствено на Карак.

Нечия ръка сграбчи китката на Алиса. Сепната, младата жена понечи да изпищи. Обвита в плат длан притисна устата й.

— Тихо, мишчице — прошепна Зуса. — Последвай ме.

Нава кръстоса кинжали пред себе си, а Етрик направи поредна крачка напред.

— Надявах се на отказ — обяви той. — Потръпвам от радост при мисълта, че ще убия още една неверница. Елиора е мъртва. Всички вие ще умрете тази нощ.

Безликата не прояви гнева си. Под внимателния поглед на Етрик тя допря едното острие над лакътя си и разсече. Капките кръв, раздвижени от лекото поклащане на тялото й, попиха в наметалото. След миг черният плат бе почервенял.

— Кръв за кръв — каза Нава. — Моето наметало ще стане твой саван.

Тя скочи. С шумолене плащеницата се уви около нея, неочаквано удължила площта си. Когато Етрик замахна, мечът му отскочи от привидно податливия плат.

Кракът на безликата изхвърча изпод гънките на плаща и блъсна главата му. Воинът полетя назад и падна на колене.

Нава прескочи последвалия замах и насочи кинжалите си към шията му. Паладинът се обърна тъкмо навреме — едното острие удари нагръдника, а другото разсече бузата му. Той стовари пестника си в стомаха й и се усмихна доволно, когато жената простена от болка.

Безликата се превъртя назад, разстилаща наметка. Опитът на Етрик да изблъска плата се оказа неуспешен — наметалото се оказа неподатливо като дървесен ствол.

По лицето му се стичаше кръв, която се разклоняваше върху устните. Боецът я облиза и плю.

— Защитавай се — кресна той и плавно размаха меча си. В следващия момент плащът започна да се спуска към земята и Нава отново изникна насреща му.

В други обстоятелства Етрик би се почувствал самоуверен от предимството на обсега си. Но в случая дължината на меча не значеше нищо срещу толкова ловък противник.

Нава описа кръг около него. Наметалото й се стелеше все по-дълго. Смеейки се, безликата скочи във въздуха. С пукот платът също се издигна. Осъзнавайки заплахата от премазване, Етрик вложи цялата си енергия в разсичащ замах. Разнесе се ужасяващ вик, когато острието се вряза в плащеницата. Кървавочервената тъкан се разтърси, напука се и се скъса със звук на ронещ се метал.

Възползвал се от изникналата възможност, един от наемниците на Тео замахна към гърба на Етрик. Паладинът чу раздвижването и се обърна, побеснял. Той отрази удара, сетне насочи меча си надолу, напред и нагоре. Наемникът рухна на земята. Вътрешностите му започнаха да се сипят като изнизващи се змии.

Двоен ритник срещна гърба на боеца. Остатъкът от наметалото се обви около главата му. Ударът тласна тялото му напред, но главата му не можеше да помръдне. Вратът му започна да се огъва сред прилив на болка.

Тъй като знаеше, че в следващия миг кинжалите ще полетят към него, Етрик се отпусна и замахна над рамото си. Плащът се отдръпна.

Коленичилият паладин се извъртя, облегнат на една ръка, докато си поемаше дъх. Битката с Елиора го бе изтощила, а Нава по нищо не отстъпваше на сестра си.

— Срамота — поде той, надявайки се да спечели малко време. — С това умение би могла да свършиш големи дела за Карак.

Нава започна да се поклаща. Окъсаното й наметало стигаше едва до кръста.

— Но Карак ни иска мъртви — отговори безликата. — Кому трябва да се молим сега?

Етрик се изправи и стисна меча си. Тъмният огън припламна по-високо. Трудността на битката не бе засегнала вярата му. Той щеше да убие неверницата. Не се съмняваше в това.

— Попитай Карак, когато го видиш — каза паладинът, пристъпи към огъня и протегна свободната си ръка. Пламъците не го изгориха. Цветът им започна да лилавее, пушекът им стана безцветен. — Можеш ли да понесеш пламъците на бездната? — попита той и се отдръпна от огнището. Лявата му ръка остана обгърната с лилав пламък.

Нава се хвърли в атака, осланяйки се на бързината си. Етрик отрази първите й два удара и отблъсна трети. Когато тя се завъртя около него, за да се приближи, воинът разтвори пламтящата си ръка. Бликналият огън напомняше пастта на дракон. Пламъците се вкопчиха в наметалото на безликата.

Без да губи време, тя отскочи и сряза закопчалките на плаща си. Но Етрик не я последва, както бе очаквала. Вместо това паладинът допря меча си до огъня и замахна. Огромен пламенлив език се стрелна напред, за да се вреже в гърдите й. Част от пламъците обхванаха околните коли. Някои от наемниците пламнаха живи и ужасяващо бързо започнаха да изгарят.

Нава се хвърли на земята и започна да се търкаля. Това не спираше пламъците. Етрик се затича подире й. Когато тя се претърколи под една кола, воинът я блъсна с пламтящия си юмрук. Един замах с меча довърши рушенето. Укритието вече не съществуваше.

Нава лежеше на земята, стиснала обгорената си гръд. Ивиците плат се бяха стопили, а под тях личеше почерняло месо.

— Огънят… не би трябвало да ме докосне — промълви тя.

— Карак те изостави заради отстъпничеството ти — каза Етрик, стиснал меча си с две ръце. Върхът на оръжието бе допрян до сърцето й.

Нава се засмя, макар това да пораждаше видима болка.

— Алиса я няма, глупако. Зуса я отведе. Никога вече няма да я видиш.

Етрик вряза меча си и го завъртя. А след като го изтегли, заплю трупа.

Той прибра оръжието в ножницата на гърба си и се върна край огъня. Слугите бяха награбили лопати и отчаяно се опитваха да погасят пламъците. Останалите наемници се бяха струпали около Тео и Йорен. Мъжете Кул бяха извадили оръжия.

— Къде е тя? — попита Етрик. — Къде е Алиса Гемкрофт?

— Безликата я отведе — отвърна Йорен. — Сега какво, паладине? Ще я последваш ли?

Воинът погледна към тях, сетне премести поглед към диплещите се хълмове. Явно последната безлика бе отвела Алиса по време на битката. Самата предателка нямаше как да проследи, но с младата Гемкрофт бе друго. Ако побързаше, можеше да успее да последва дирята.

— Ще намеря девойката — каза воинът. — Ако я искате отново, обърнете се към Пеларак.

— Трябва ни жива — рече Тео. — Ти възнамеряваш ли да я нараниш?

Етрик се изсмя на глупостта им.

— Ние искаме да я защитим, идиоти. Тя е нашата гаранция срещу Мейнард Гемкрофт. Ние с вас имаме общ враг, а вместо това вие треперите от страх и немощно се заканвате насреща ми. Молете се никога повече да не ви срещна.

Той напусна лагера по заобиколен път, за да улови следите. Наоколо имаше много дири, но една се отдалечаваше право на юг. Етрик я последва. Две от безликите бяха мъртви, а третата бягаше пред него. Задачата му бе почти приключена, а нощта едва сега започваше.

След като отправи благодарствена молитва към Карак, Етрик се затича.