Танц с плащове

Глава тридесет и пета

Празникът отегчаваше Торгар. Кипящата навсякъде около него веселба само влошаваше нещата. Изливаха се цели реки алкохол, звуците на наздравици и разменяни ласки сигурно се чуваха от мили разстояние, а той трябваше да стои настрана от всичко това.

— Изправи се — прошепна Тарас. — Прегърбваш се.

Торгар се притисна към облегалката на стола си, при което гърбът му изпука. Понякога му се струваше, че скуката е далеч по-опасна от сраженията. Определено тя изглеждаше смъртоносен противник.

Той седеше на удивително дълга маса, разположена под платнището на по-големия хълм. Около него седяха стотици членове на трите семейства. На трапезата присъстваха грозни братовчеди, далечни роднини, войници и наемници. Всички те дърдореха неспирно в старание да изтъкнат превъзходството си.

Всичко това беше глупост. Торгар знаеше, че би могъл да убие всеки от тези носовирковци, които толкова обичаха да гледат на него отвисоко.

На почетното място на масата седяха Лори, Леон и Мейнард. Понякога те разговаряха открито, друг път изключваха останалите събеседници. Но неизменно седяха заедно.

Тарас седеше край баща си и се вслушваше в подходящите моменти. Торгар трябваше да признае, че младежът го бива: той разбираше много неща, а на няколко пъти дори се включи в разговора, без да си навлече неодобрението на нито един от тримата. Леон и Мейнард се забавляваха, но Лори видимо изглеждаше притеснен. Празният стол до Торгар бе причината за притеснението му.

Глупава кучка, помисли си наемникът. Не можеше да не отърчи зад скъпоценните си стени. Пеленачетата са по-смели от тази брантия.

Той не би се побоял да сподели тези си мисли и на глас.

Торгар трябваше да седи на трапезата, макар че не му се разрешаваше да пие. Лори бе настоял за присъствието му, за да защитава Тарас. Но до този момент единствената опасност би представлявала някоя чиния топла храна.

— Какво обсъждат сега? — попита Торгар. Бе се опитал да прошепне, ала гласът му не бе пригоден за подобна дискретност.

— Приключиха с търговските дела — отвърна Тарас, поглеждайки към наемника. — Сега говорят за гилдиите на крадците.

— За това няма много за обсъждане — рече боецът. — Ще удвоим някои от патрулите, ще наемем още наемници, толкоз. Колкото опашката опазва от мухите конския гъз.

Седящата насреща му жена, тридесетгодишна дама в изтънчени одежди, му хвърли остър поглед, възмутена от изказа. Торгар й намигна.

— Ще прощаваш — обясни той. — Акълът ми е само кал. Тук съм по служба.

Тя изсумтя и демонстративно се обърна към дамата, седяща от лявата й страна. Двете започнаха да си шепнат, видимо недоволни от присъствието му. Торгар въздъхна. Небеса, как мразеше тези пиршества.

— Възнамеряват да се обърнат към краля — каза Тарас.

— Ха — изсумтя Торгар. — По-скоро…

Наемникът прекъсна зараждащото се цветисто сравнение, защото в този миг в огромната шатра влезе жрец на Ашур.

— Този пък кой го е пуснал тук? — попита Торгар. Тарас, прекалено зает да слуша обсъжданите подкупи, не обърна внимание на думите му.

Наемникът се изправи и пое, за да пресрещне белоробия свещеник. Последният се оглеждаше объркано.

— Добре дошъл на събирането ни — каза Торгар, взе ръката му и я стисна. Жрецът, сравнително млад мъж с хубава прическа и сянка на мъх върху бузите, го погледна облекчено.

— Трябва да призная, че се чувствам неориентиран — рече свещенослужителят. — Трябва да говоря с Лори Кинън, но не е лесно да го открия сред цялото това множество.

— Аз отговарям за охраната на лорд Кинън — каза Торгар. — В момента той е зает да обсъжда търговски дела. Можеш да кажеш на мен причината за идването си, за да преценя дали си струва да го прекъсвам.

Жрецът не поиска някакво доказателство, което да потвърди думите му. А Торгар се зарадва, че е успял да стигне до жреца, преди онзи да е изтърсил нещо пред някой от роднините.

— Става дума за Мадлин… — поде свещеникът.

— Почакай. — Торгар повдигна едрия си показалец към лицето му. — Нито дума повече. Да отидем на някое по-спокойно място.

Свещеникът кимна. Торгар го изведе през един от страничните входове на шатрата, кимвайки на постовите.

— Как се казваш?

— Дерек — рече жрецът. — Просто Дерек.

— Дерек да бъде — засмя се наемникът в опит да го предразположи. Напускането на палатката не изглеждаше да е успокоило жреца. Един поглед към всеобщия разгул предоставяше достатъчно обяснение: несъмнено в тази нощ много от моралните повели на Ашур биваха нарушавани. — Не обръщай внимание на това — Торгар махна с ръка и обърна жреца към себе си. — За какво става дума?

— Открихме госпожа Кинън нападната близо до дома й — поде свещеникът. — Спасихме я, преди крадците да са успели да я пленят. Надявахме се, че тя ще пренощува в храма ни. Оцелелите й телохранители и слугини го сториха. Но на сутринта открихме, че тя е избягала.

Гневът започна да кипи в гърдите на Торгар. Оказваше се, че докато е придружавал Тарас, друг от хората, за чиято безопасност трябваше да се грижи, е бил нападнат. Тъй като не бе получил никакви вести, той бе сметнал, че Мадлин е достигнала дома успешно. Но дали наистина беше така?

— И защо ни съобщавате чак сега? — попита наемникът.

— Изпратихме жрец, който да съобщи на лорд Кинън, че съпругата му ще нощува в храма ни. — Дерек се огледа. Лицето му потрепваше нервно. — Съобщението не е достигнало до лагера ви. Открихме, че пратеникът ни е бил убит. Калан, нашият върховен жрец, изпрати неколцина от братята ни в градското имение, за да проверят дали тя е там. Оказа се, че не е. Дали госпожа Кинън се е върнала тук?

Погледът на Торгар отговаряше достатъчно красноречиво.

— В такъв случай трябва да съобщите на господаря си — настоя Дерек. — Съпругата му е изчезнала. Опасяваме се, че крадците все пак са успели да я отвлекат.

— Ако действително е така, възможно е тя вече да не се намира между живите — въздъхна наемникът. — Не сме получили никакви искания.

— Всъщност — Дерек протегна трепереща ръка — мисля, че сте получили.

С най-малкия необходим натиск пръстите му придържаха запечатан с восък свитък. Върху восъка нямаше печат. Торгар прие посланието, повдигнал вежда.

— Мъж в сиво наметало ме спря, докато идвах насам — рече Дерек. — Той ми даде този свитък и ми каза да го връча на онзи, на когото съм щял да отнеса съобщението си. И се закле, че съм щял да умра, ако опитам да го отворя.

Докато говореше, жрецът плахо отстъпи назад, сякаш се опасяваше, че разчупването на печата ще предизвика експлозия.

Торгар разпечата свитъка и го разгърна. Съобщението бе кратко. Прочитането му не изискваше много време.

Наемникът отново нави свитъка и го стисна, при което хартията прошумоля. Няколко парчета от восъка се посипаха на земята.

— Дерек, остани тук. На връщане ще те убият.

— Не се страхувам да умра — заяви свещеникът, макар видимо да изпитваше страх.

— Дори и така да е, няма смисъл да се отправяш в капана им — каза наемникът. — Но щом желаеш, върви. Аз си имам по-важна работа.

С непресторено безразличие той обърна гръб на жреца и бързо пое обратно към палатката. При влизането си вътре завари Лори да се смее гръмко. Без да обръща внимание на въпросителния поглед на Тарас, Торгар се отправи към работодателя си.

— Господарю — прошепна наемникът, коленичейки край стола му. — Трябва да поговорим.

— Ей сега. — Кинън го потупа по рамото. — Леон тъкмо разказва една страшно весела история за…

— Важно е — настоя Торгар. Околното веселие секна веднага. Леон му хвърли поглед, който недвусмислено загатваше, че всеки негов наемник, осмелил се да го прекъсне по подобен начин, би споделил съдбата на Уил. А Лори разпозна настойчивостта в очите на наемника си и се обърна към останалите.

— Извинете ме за момент — каза той и се изправи. Без да чака подкана, Тарас също се надигна от стола си.

— Какво е толкова важно, та трябва да се отзовавам като слуга на собствения си телохранител? — попита Лори Кинън, когато тримата се озоваха извън шатрата.

Вместо отговор, Торгар му подаде свитъка. Лори го прочете, изпсува, хвърли го на земята и започна да го тъпче ожесточено.

— Къде е съпругата ми?

— Така и не е успяла да стигне до къщата — обясни наемникът и обобщи казаното от жреца на Ашур. След това отстъпи крачка назад и скръсти ръце, изчакващ нареждания.

— Не знаем дали е жива. — Лицето на Лори Кинън бе почервеняло от гняв. — Дори и да е жива, нищо не ни гарантира, че те ще я пощадят.

— А заплахата срещу теб и сина ти?

Лори погледна към Тарас, който мълчеше.

— През последните пет години съм получил хиляди подобни заплахи — отвърна Лори. — С какво тази е по-различна?

Торгар сви рамене:

— Колко силно искаш да си я върнеш?

— Въпросът не е в това.

— Точно това е въпросът. Това е единственият въпрос. Ако искаш да изглеждаш могъщ пред останалите двама от Трифектата, остани. Ако искаш да запазиш достойнството си недокоснато, остани. Но ако искаш да си я върнеш, дай нареждане да тръгваме и да отнесем слугите, храната и пивото. Така или иначе вече имахме празненство. Ти вече обсъди плановете.

Лори изглеждаше готов да убива. Ръката му докосна дръжката на украсения кинжал. Торгар не помръдваше. Той се бе изказал прекалено несдържано, но още не бе приключил.

— Дай ми време — настоя той. — Мога да я открия сам. Ще притисна страхливците, ще открия къде е и ще я доведа. Дай им каквото искат. То не е много. И в двата случая може да я убият, но няколко часа отлагане може да означават разликата между откриване на затворничка и труп.

Лори изтегли кинжала и насочи върха му към шията на Торгар. Ръката се тресеше.

— Той е прав — каза Тарас. — И в двата случая ще я убият. Това ни дава шанс.

Кинжалът се отпусна.

— Коленичи — каза Кинън.

Торгар се подчини. И дори не трепна, когато господарят му го сграбчи за врата и прокара тънък прорез по челото му.

— Закълни се в кръвта си — промълви Лори с треперещ от напрежение глас.

Наемникът допря ръце до челото си. Течната топлина започна да изпълва дланите му. След като преброи до десет, той посегна към нощното небе.

— Заклевам се в собствената си кръв, че ще я върна.

Лори обърса кинжала в носната си кърпичка и го прибра в ножницата.

— Това не е всичко. Ще я върнеш жива. Ако не, ще отрека честта ти, ще осмея името ти и ще те държа отговорен за случилото се. Откриеш ли я мъртва, изобщо не си прави труда да се връщаш, а се хвърли върху собствения си меч. Тази смърт ще бъде много по-лека от онази, която би те очаквала в ръцете ми.

С тежки крачки той влетя обратно в шатрата и започна да крещи заповеди. Последваха разочаровани викове. Празникът бе приключил.

— Нека да дойда с теб — каза Тарас.

— Не. Имам си достатъчно бреме. Няма да позволя да ти се случи нещо, докато търся майка ти.

— Мога да се бия — настоя младежът.

— Последваш ли ме, ще те убия лично — заплаши Торгар. Леко разтърсен, Тарас се обърна и също се отправи към платнището.

Наемникът поклати глава. В действителност той би се радвал да вземе Тарас със себе си, само че рисковете бяха прекалено големи. Единствено сам можеше да работи с нужната бързина.

Той посети хората си, посочи заместник и ги уведоми за преждевременния край на Златоливника. След това се метна на един от конете и се понесе към стените на Велдарен. По пътя си препусна край тяло, проснато в тревата. Бялата роба на трупа бе почервеняла от кръв.

Торгар смяташе, че ще се затрудни с намирането на Паяк, но начинанието се оказа обидно лесно. Докато яздеше на изток, наемникът зърна сив плащ. Крадецът очевидно бързаше, защото крачеше съвсем непредпазливо.

Със смях Торгар насочи коня си подире му в една тясна уличка. Паякът се извърна, само че прекалено късно. Наемникът скочи от седлото и стовари юмруците си върху главата му. Крадецът се свлече като разглобено плашило.

Торгар го придърпа по-навътре и го притисна към една стена, където защипа носа му и му нанесе няколко плесника, за да го свести.

— Сега мълчи — каза Торгар, прилепил длан към устата му. — Не искам още отсега да започвам да те режа.

Паякът леко пребледня и кимна. Наемникът се засмя.

— Хубаво — рече той и изтегли меча си. — Бъди послушен и нещата ще протекат добре за всички замесени.

— Какво искаш от мен? — попита крадецът, когато Торгар отдръпна ръка.

— Името ти, за начало.

— Тобиас.

— Добро начало. Сега е време за още няколко въпроса. Къде се беше разбързал така?

Тобиас млъкна и умишлено погледна встрани. Торгар подбели очи, отново стовари юмрука си, сграбчи ръката на крадеца и прониза дланта. Паякът понечи да изреве, но наемникът блъсна главата му.

— Слушай внимателно, глупако. Чувал ли си за Кървавите ездачи? Макар да са от Кер, репутацията им е добре известна из западните земи.

По погледа на Тобиас личеше, че е чувал.

— Радвам се, че името ти е познато. Знаеш ли какво е любимото им мъчение? Вземат четири от конете си, по един за всеки крайник, и опъват по едно въже, пристегнато около глезените и китките. След това конете биват насочени в различни посоки. Няма да повярваш колко високо избликва кръвта, когато въжетата се опънат.

Торгар завря усмивката си в лицето на Тобиас.

— Някога бях част от Кървавите ездачи. Макар да имам само един кон, ето го там, страшно ще се изненадаш какво мога да постигна с малко въже.

След като извъртя меча си, размествайки кост, наемникът го отдръпна. След това зададе въпроса си отново.

— В дома на Леон ни нападнаха войници — каза плувналият в ледена пот Тобиас. — Аз бях отвън, когато те започнаха да извират. Надявах се да открия Трен и да го предупредя.

Торгар погледна на изток, където огромна димна колона се протягаше към небето.

— Мисля, че той вече знае. Сега ме интересува нещо, което не е толкова лесно за откриване. Вашият първомайстор разполага с един много специален човек. Знаеш ли за кого говоря?

Пролича, че Тобиас знае.

— Само не питай за това — каза Паякът. — Трен ще ме убие, ако ти кажа.

— Аз ще те убия два пъти по-мъчително — изръмжа Торгар.

Тобиас се изсмя в лицето му.

— Мислиш се за по-страховит от Трен? Хайде, използвай проклетия си кон. Няма да ти кажа.

Торгар въздъхна. Бе се надявал да избегне мъченията. Но пък поне в тях го биваше.

Нужни му бяха десет минути. След това той остави Тобиас да притиска ръце към оголените си вътрешности.

— Прав си, Трен може и да те убие — каза на раздяла наемникът. — Но пък трябваше да проговориш по-рано.

Той се върна на булеварда и отново препусна на изток. Ритмичният тропот на копитата му вдъхваше увереност. Отправяше се към непретенциозно и зле охранявано скривалище.

Тобиас му бе казал, че Трен се е нуждаел от всичките си хора в тази славна нощ.

Торгар изсумтя. Излизаше, че и той също ще помрачи удоволствието на негодника. До този момент димът се издигаше единствено от мястото, където се намираше имението на Кънингтън. Може би домът на Кинън бе незасегнат.

Търсената къща по нищо не се отличаваше от останалите — малка врата в средата, без прозорци, наклонен дървен покрив. Торгар я отмина и продължи, за да запази изненадата, спря коня си и го привърза за вратата на една от съседните къщи. Сетне изтегли меча си, целуна острието и се затича. С все сила се вряза във вратата на скривалището. Дървото се напука под устрема му.

От вътрешността на къщата някой изруга. Осъзнаващ, че разполага с малко време, Торгар скочи отново. Този път вратата отхвърча. Отвъд нея стояха двама Паяци, изтеглили кинжали. Мадлин лежеше неподвижно в ъгъла. Само дано не бе мъртва. Наемникът нямаше намерение да се самоубива, нито възнамеряваше до края на дните си да се укрива от Лори Кинън.

— Хайде де! — изрева Торгар и пресилено размаха меча си. — Да ви видим!

Единият от крадците се подмами и се хвърли към привидно уязвимия боец, който бе отвел меча си прекалено далеч. Вместо това се натъкна на огромен юмрук, врязал се в лицето му. Докато онзи рухваше, Торгар разсече раменната му кост. Падането на крадеца бе омекотено от разрастваща се локва от собствената му кръв.

Оставащият Паяк погледна към Мадлин, очевидно възнамеряващ да я използва за заложница. Торгар не му предостави тази възможност, а се хвърли в атака, без да се притеснява от острието на кинжала. Той разполагаше с предимството на превъзхождащо оръжие, по-добро умение и груба сила.

Прободен в рамото, наемникът не остана длъжен. Острието на меча му потъна в гърдите на крадеца и щръкна от гърба му, приковавайки го към стената. Това позволи на Торгар да пусне меча си, да сграбчи главата на набодения с меч и да строши врата. Когато отново хвана меча и го изтегли, Паякът рухна на земята.

Едва сега Торгар намери време да извади останалия в рамото му кинжал и да го огледа. Ръбът бе назъбен. Наемникът бе усетил това още при самото раняване.

— Дребен негодник — промърмори той и захвърли оръжието върху трупа на стопанина му. Сетне си пое дълбок дъх, обърна се и вдигна тялото на Мадлин.

Тя дишаше.

— Ще излезе, че това ще бъде моята голяма нощ — обяви Торгар, открадна си дълга целувка от жената и я изнесе навън, за да я пренесе до коня си.

Озовал се на седлото, проснал Мадлин пред себе си, наемникът пришпори коня си и препусна обратно към хълмовете. Надяваше се да успее да достигне колите, преди те да са успели да се отдалечат.

— Честит Златоливник, Трен — засмя се Торгар, когато прекосяваше градските порти. — Надявам се да се забавляваш поне колкото мен.