Танц с плащове

Глава деветнадесета

Третото скривалище се оказа търсеното. Велиана се огледа, за да се убеди, че наоколо е пусто, сетне отмести нужната тухла в градските стени. Изщрака лост, невидими колела се завъртяха. Пръстта пред краката й се раздвижи заради отварянето на метален капак.

Жената намести тухлата обратно, спусна се в отвора и дръпна капака над главата си. Тайният вход щеше да остане видим поне ден или два, докато отгоре му не се натрупаше нова мръсотия. Но в случая това не бе от значение. Ако Гилеас Червея наистина бе издал това скривалище, оставаше им по-малко от час, за да избягат.

След затварянето на капака я обгърна непрогледен мрак, но тунелът се простираше само в една посока, без разклонения. Велиана легна по корем и започна да пълзи напред. След около двадесетина крачки проходът започваше да се издига нагоре. След приблизително същото разстояние тя си удари главата в някакви дъски. И изруга, притискайки ръка към болезнено пулсиращото чело.

Обикновено през дъските на преградата в другия край на проходите се процеждаше светлина. Но тук бе тъмно.

Велиана опипа около себе си, намери лост и го дръпна. Разнесе се стържене. Прилив на въздух показа отместването на капака.

Сега се изясни причината за липсата на светлина: жената се бе озовала в обширно мазе. Макар да знаеше пътя до това укритие, Велиана не бе идвала тук.

Нищо чудно, че Джеймс е избягал именно тук. Това място изглежда огромно.

Самото мазе не беше осветено, но от дясната й страна светлееше стълбище, към което тя се отправи. По пътя едва не се препъна в някакъв сандък. Тя стисна зъби, за да задържи нова ругатня.

В подножието на стълбището Велиана погледна нагоре. На рамката на вратата се бе облегнал мъж, застанал с гръб към мазето.

— Накарайте Джек да хвърля отново! — викна той. — Прекалено оживено ги разклащаше. Сигурно ги е заменил с подправени!

Едновременно с последните думи кинжалът на Велиана се притисна към гърлото му. Тя бе успяла да се изкачи напълно необезпокоявана.

— Небрежният постови е мъртъв приживе — процеди тя и грубо извърна главата му към себе си. Крадецът се вцепени.

— Здравей, Вел — нервно се усмихна мъжът. — Радвам се да видя, че отново си сред нас и си си възвърнала веселието.

Велиана го познаваше, естествено. Това бе Джори, калпаво попълнение, най-вероятно дължащо издигането си на липсата на други кадри.

— Махни се от пътя ми. — Тя го блъсна встрани. Неколцина гилдичари скочиха от масата си. Двама от тях сграбчиха кинжали, а останалите просто се вторачиха.

— Ти би трябвало да си мъртва — каза онзи, стискащ зарове в ръката си. Явно това бе Джек, върху когото тегнеше подозрение в измама.

— Съжалявам, че ви разочаровам. Къде е Джеймс?

— Какво е станало с лицето ти? — попита един от крадците. Велиана подмина въпроса му.

— Горе е — отвърна Джек.

— Запалете факли и ги разпръснете от мазето. И двама да останат на пост. На пост, а не на върха на стълбите, с гръб към тайната врата, просещи си болт в сърцето. Някой наблюдава ли главния вход на сградата?

— Само Гари — рече друг. — Всичко е спокойно. Гилдиите започнаха да ни оставят на мира, след като Джеймс се съгласи да участва в замисъла на Трен.

Велиана застина.

— Съгласил се е? Кога?

— По-рано тази сутрин — каза Джори. — Къде беше, Вел?

Тя тръсна глава, може би в опит да подреди мислите си.

— Не сега. Трябва да говоря с Джеймс. Вървете да пазите при вратата. И един да обхожда прозорците.

— Защо? — поинтересува се един шишко от ъгъла.

— Защото Трен знае, че сме тук — отвърна Велиана. — И няма да ни остави на мира, нито сега, нито когато и да било.

— Но ние се съгласихме с исканията му — възрази Джек. — Надали той…

— Следващият, който оспори, ще получи нож в гърлото — изкрещя жената.

Това ги смълча, помисли си тя и с бърза крачка започна да обхожда къщата, дирейки път към горните етажи. Най-сетне откри някакво виещо се стълбище и започна да се изкачва по две стъпала наведнъж. На втория етаж Велиана се огледа — коридорът се простираше в две посоки. Подбра една произволно и закрачи. Спря я глас, назовал името й.

— Велиана?

Две врати по-надолу тя откри Джеймс седнал на ръба на леглото си. Гол.

Без да се изчервява или отмества поглед, Велиана скръсти ръце зад гърба си. Млада руса девойка лежеше в леглото, омотана с тънки чаршафи, които не скриваха очертанията на тялото й.

— Съжалявам за лошия момент — каза тя. — Надявам се, че пристигам в края, а не в началото.

Джеймс се засмя.

— Ние от рода Берен не признаваме начало и край, а само кратки антракти.

Той се изправи и започна да нахлузва панталоните си. Жената в леглото се размърда, за да се възползва от освободилото се място.

— Коя е тя? — попита Велиана, когато Джеймс излезе и затвори вратата след себе си.

— Една от слугините на Леон Кънингтън. Защо?

Ченето й увисна.

— Да не си се побъркал? Тя може да издаде убежището ни!

Джеймс отново се засмя.

— Знаеш как се отнася той с тях. Малко е вероятно тя да се върне при него, какво остава да му носи информация.

Веселието му изчезна, когато видя лицето й.

— В името на Ашур, какво ти се е случило? — попита той и внимателно протегна ръка към белега. — Още ли боли?

— И още как. Освен това няма да се оправи. Остави това. Какви са тези приказки за споразумение с Трен?

Джеймс въздъхна и влезе в отсрещната стая. Това помещение бе напълно празно, единствено голяма жълта завеса закриваше прозореца. Той я отмести и се загледа в града.

— Планът му може и да е самоубийство, но има и шанс да успее. Ако бяхме продължили да се съпротивляваме, тази нощ щеше да се окаже последна за нас. Две от скривалищата ни бяха опожарени. Видя ли?

Тя кимна. Джеймс поклати глава, свил пръсти пред гърдите си.

— Изгубихме толкова много хора. От територията ни не остана почти нищо. Дори и сега ще изгубим повечето от членовете си, освен ако не извадим късмет и не направим голям удар. Какво можех да сторя, Вел? Да продължа да се боря срещу всички останали гилдии?

— Изглежда останалите гилдии започват да се изнервят — каза Велиана. — Трен се опита да ме привлече. Той се страхува, че останалите ще го изоставят, ако се опита да привлече някого насила.

Джеймс се засмя.

— Самият той не е сторил нищо, само насаждаше мълви и идеи и остави другите гилдии да ни поглъщат живи. Онези, които имат най-близки отношения с Паяковата гилдия, получиха най-добрата територия… най-добрата ни територия. Искал е да те привлече, защото така би било най-лесно. Бърз преврат с няколко трупа, след който той получава поредната марионетка начело на гилдия. Но и алтернативата не го затрудни кой знае колко. Да вземем за пример Кадиш Вел. Колко време неговите Ястреби точат лиги по териториите на север от улица „Желязна“. Е, сега той ги получи. Пет години воюваме заради негодника, а сега той не се поколеба да ни хвърли на кучетата, задето се осмеляваме да не приветстваме налудния му замисъл.

— Ние нямаме приятели. Никога не сме имали — отвърна Велиана.

Джеймс отново посочи към лицето й.

— Кой ти причини това? Затова ли нахлу така?

Тя се извърна, неочаквано засрамена.

— Не. Гилеас го стори, но вече е мъртъв. Аз го убих… Джеймс, преди няма и два часа Червея продаде информация на един от хората на Трен. И злорадстваше как издал скривалището ни на Фелхорн.

— Това няма никакво значение — настояваше Берен.

— Но той беше толкова самоуверен. Освен това заяви, че е издал пред краля замисъла на Трен за нападението.

Този път лицето на Джеймс помръкна.

— Трен няма да ти повярва. Да му кажем, че човек, който случайно е мъртъв и не може да потвърди, е издал плана му пред краля? Ако сторим това, Фелхорн ще реши, че търсим нов и не толкова очебиен начин да саботираме намеренията му. Или по-лошо, ще реши, че ние самите сме го издали пред краля. Проклет дребен червей!

Това трябваше да се стори забавно на Велиана, ала в момента не й беше до смях.

— Не можем да продължим — каза тя. — Не можем да се самоубием заедно с него.

Джеймс я прегърна през рамо и я притисна към себе си.

— Разкажи ми всичко за случилото се.

Велиана разказа за залавянето си, противната поява на Гилеас и изникването на безликата жена. Тя не премълча нищо, дори и посещението си в храма на Карак. В края на историята лицето на Джеймс бе придобило познатото вкаменено изражение на планирана смърт.

— Значи Вик те е предал на Паяците? Знаех, че го няма, но бях сметнал, че е бил убит в засадата, заедно с Уолт и теб. Рано или късно ще го открием и ще му покажем как отмъщава Пепелта.

— Какво да правим? — попита Велиана. — Гилеас трябваше да подаде на краля лъжлива информация за подготвяно убийство и да издаде скривалището на Фелхорн. Така войската щеше да се погрижи за него. А вместо това Червея е издал истината. И сега сме принудени да участваме в план, който означава сигурна смърт, а не можем да се оттеглим, защото това също би означавало гибел.

Джеймс стисна рамото й.

— Ще си придаваме вид, че участваме. Възнамерявам да оцелея, за да разчистя сметките си с Вик и Кадиш. А когато нощта на събирането настъпи, не ние ще бъдем онези, които ще умрат.

— Какво имаш предвид? Да не искаш да кажеш…

— Точно това искам да кажа. В коя друга нощ Фелхорн ще остане по-уязвим? В коя друга нощ цялата му репутация ще бъде заложена? Сбирката е ключът, Вел. Унищожим ли го, всичко, построено от него, ще рухне. След това ние ще се договорим отделно с Трифектата. Нека останалите се сражават с наемниците. Само от курвите ни ще изкараме десет пъти повече.

— Имам ти доверие — каза Велиана и се отдръпна от ръцете му. — И дори възнамерявам да ти помогна. Но първо искам да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Синът му ще остане за мен.

Джерънд Кролд се чувстваше особено уязвим в стола си, дори и заобиколен от яките крепостни стени. Сутрешният разговор не му даваше мира.

— Трен би искал да поговори с теб — бе казало едно от момчетата за всичко. Джерънд не бе могъл да го разпознае.

— И каква причина бих имал да се съглася да разговарям с него? — бе попитал Кролд, пропускайки да попита момчето за източника на знанието му. Паяците пускаха нишките си навсякъде.

— Важно е. Става дума за Златоливника. Бъди в стаята си. И бъди сам, иначе ще умират хора.

Веднага след това хлапето бе изчезнало, а Джерънд бе останал да стои вцепенен в коридора. Събирането? Нима Трен знаеше, че плановете му са станали достояние на кралския съветник?

През остатъка от деня Джерънд бе изглеждал спокоен, но само привидно. Трябваше да е приел думите на хлапето за нелепи. Покоите му в замъка бяха малки, но луксозни и, по-важно, изключително безопасни. Пазеха го непристъпни стени и купища войници. Въпреки това никога не се бе притеснявал така за живота си, дори и след заключването на вратата и прозорците.

Защото в продължение на години бе слушал за постиженията на Трен Фелхорн. Това беше човек, избил цяло кралско семейство (две, ако на слуховете можеше да се вярва), ограбил самия Кънингтън, без онзи да забележи, и посякъл Сер Морак, най-знаменития керски фехтовчик — макар да имаше непрекъснати спорове относно честността на дуела. Нима няколко стени и врати можеха да спрат подобен човек?

Джерънд остави чашата си и започна да обхожда стаята. Искаше му се съпругата му да бъде тук. Но той я бе отпратил — и не в обичайното имение, а в скромен бижутерски магазин, разположен в южната част на града. Тя щеше да остане там два дни. По-рано бе смятал, че там тя ще бъде в безопасност, но сега вече не бе достатъчно сигурен. Тамошните пазачи бяха способни да откажат обикновените крадци. Но Трен…

— По дяволите — промърмори Кролд и стовари юмрук върху скрина. — Той е човек, а не призрак. Стените и вратите представляват преграда и за него.

Силните и гневни думи не успяха да го успокоят. Затова Джерънд се приближи до леглото си и свали рапирата от стената. Хладният метал го накара да се почувства малко по-добре.

Уменията му може и да отстъпваха на Сер Морак, но пак бяха значителни. Поне така щеше да умре с оръжие в ръка, а не задавен от отровен залък.

Часовете пълзяха едва-едва. За да убива времето, съветникът започна да чете, положил книгата до рапирата си. Съсредоточението му бе далеч по-накъсано, отколкото му се искаше да признае. На моменти оставяше книгата и нанасяше няколко удара, за да се упражни. Не можа да си припомни точното време на последната си тренировка — някъде преди година, а може би и повече. Непростимо дълго. Трябваше да си намери партньор, и то добър. Антонил Копернус, началникът на дворцовата стража, може би щеше да се окаже подходящ кандидат…

Почукването на вратата едва не го накара да подскочи. Джерънд се извъртя с все оръжието си. Когато осъзна, че вратата е все още заключена и че никакъв призрак не е преминал отвъд, той се почувства страшно глупаво. Прибирайки рапирата, съветникът се приближи и отпусна ръка върху дръжката на вратата.

— Кой е?

Вратата се раздвижи неочаквано. Масивната дъбова преграда го удари по челото. Докато падаше, Джерънд Кролд се опита да изтегли оръжие. Но гърбът му се удари в сандъка край леглото. Рапирата издрънча върху каменния под. Посегналите да я уловят пръсти се оказаха премазани под тежък ботуш.

— Изправи се — нареди глас. Груби ръце го сграбчиха за дрехите, изправиха го на крака и го блъснаха към креслото. Притиснал наранената си ръка към гърдите, Кролд можа да огледа нападателите си. Те бяха двама: жена с пристегната назад черна коса и Трен Фелхорн. Джерънд никога не бе го виждал, но бе чел и чувал множество описания.

Жената изтегли един от кинжалите си и започна да го подхвърля небрежно, а Трен затвори вратата. Когато Кролд отново погледна към рапирата си, чернокосата хвърли кинжала. Острието се вряза съвсем близо до кожата му, разкъсало робата му.

Тя мълчаливо поклати глава.

Фелхорн внимателно избута жената и застана пред Джерънд със скръстени ръце. В очите му блестеше смърт.

— Знаеш ли кой съм? — попита Трен.

— Да — отвърна Джерънд Кролд, стараещ се да звучи храбро. Колко пъти се бе изказвал пренебрежително за него пред краля и останалите благородници. Сега бе готов да си вземе назад всичко казано. Къде се бавеха проклетите стражи?

— А знаеш ли защо съм тук?

Кролд кимна отново.

— Мисля, че да.

— Би ли ми подала рапирата, Кайла?

Жената взе оръжието и го подаде с дръжката напред.

— Благодаря ти. — Трен бързо огледа острието. — Солидна изработка, макар и малко претрупана. Само с този рубин едно семейство би могло да изкара цял месец. Познавам те, Кролд. Твоят род е прогнил и безполезен като дръжката на рапирата ти. Род на подмазвачи и предатели, но не и предводители.

Фелхорн изтегли единия от късите си мечове и го задържа пред лицето на Джерънд.

— Виждаш ли това? Простовато оръжие, но добре изработено. Няма нищо излишно. Ти си забравил, че си само инструмент, Кролд, нищо повече. Ако се преструваш на нещо друго… ще изникнат опасни последици. Кажи ми, скъпи кралски съветнико, кое острие би предпочел да те намушка: моят къс меч или собствената ти рапира?

Джерънд хвърли бърз поглед към оръжията.

— Рапирата — каза той.

— Добър избор — одобри Трен и го наръга в гърдите. Ударът бе насочен встрани от органите, в плътта близо до рамото. Джерънд се сгърчи от болка. Кръвта му рукна по виолетовата роба. — Хората винаги ще се страхуват повече от мен. Това е причината аз да съм по-могъщ от теб, от Трифектата и от краля. Ти играеш игрички, а аз се занимавам с кръв. Синът ми не е една от фигурките ти.

Синът му! Той е тук заради сина си, а не заради нападението?

Лицето на Джерънд пребледня. Трен имаше множество основания да го убие. Дано поне мъченията не траеха дълго.

— Изглежда е на път да припадне — обади се Кайла.

Фелхорн завъртя острието на рапирата. Прясна болка се разпръсна из цялото тяло на съветника.

— Би трябвало да те убия — каза Трен. — Но няма да го направя, защото можеш да ми послужиш. Искам Трифектата да бъде унизена, а ти имаш възможността да сториш това, Джерънд. Твоята дума е думата на краля. Разбираш ли какво ти казвам?

Джерънд кимна.

— Разбирам. Аз не служа на Трифектата и мога да изпълня желанието ти.

Трен прихна.

— Можеш, но дали ще го сториш? Какво ми гарантира, че ще изпълниш обещанието си, след като си отида?

— Заложниците са чудесна гаранция — вметна Кайла.

И двамата замълчаха, за да оставят на Кролд възможност да разбере значението на думите им. Съветникът местеше поглед между лицата им, застинал.

— Заловили сте Марта.

— Все пак можел да мисли — каза чернокосата.

— Още не съм я заловил. — Трен издърпа рапирата. Изглеждаше готов да я прибере, но вместо това притисна окървавения връх до шията на Кролд. — Но зная къде си я скрил. Няма да я изпускам от очи до края на срещата. Опиташ ли да я измъкнеш или да изпратиш още пазачи, ще страдаш. И ако не правиш каквото ти наредя, ще се погрижа и последният мъж от гилдията ми да й се наслади. Където и да си я скрил, ще я намерим. Ясен ли съм?

— Напълно — изхриптя Кролд.

— Задачата ти е лесна — поде Кайла. Трен направи крачка назад и хвърли рапирата върху леглото. — Много скоро в града ще започнат да се стичат наемници. Може би дори вече са започнали. Ще пристигнат и огромни кервани с храна, вино и танцьорки. Обложи ги с данъци. Сериозни данъци.

— Но Трифектата ще…

Джерънд млъкна, осъзнал колко глупаво ще прозвучат думите му. Кайла усети и се засмя.

— Точно това е идеята. Всички наемници ще изискват повече, за да могат да си позволят поскъпналите удоволствия. Второ, ще прокараш закон, забраняващ на повече от петдесет наемници да се събират на едно място, без значение къде.

— Представи го като мярка за запазване на реда — вметна Трен.

— Нека се знае, че самите провинили се наемници ще бъдат глобявани — продължи Кайла. — Нека започнат да се тревожат за собствените си джобове.

— Ще направя каквото мога — настоя Кролд. — Но няма да бъде лесно.

— Трето. И това е най-важното. Сред наемниците на Трифектата има стотици, които не са си плащали данъците. В продължение на години ти си си затварял очите за тази практика. Но вече не.

— Ще се постарая да събера парите.

Трен поклати глава.

— Не ги глобявай, а ги арестувай.

— Да ги арестувам? За какво?

Когато Трен отново посегна към рапирата, Джерънд пребледня.

— Така ще направя. Укриването на данъци е сериозно престъпление. Повечето ще се съгласят да платят глобите, за да не останат затворени. Това достатъчно ли ще е?

— Да — каза Кайла. — Когато събирането приключи, ще оставим жена ти.

— Дори ще дам дума, че никога повече няма да я заплашваме — каза Трен. — Но само ако сътрудничиш. Ясно ли е?

Беше повече от ясно.

Кайла открехна вратата и надникна навън. След като се убеди, че е чисто, тя вдигна сивата си качулка и направи знак на Трен.

На излизане Фелхорн се приведе към креслото и прошепна в ухото на Джерънд:

— Няма да те убия. Ще те прикова на стената на килията, срещу тялото на жена ти. След като ти отрежа клепачите, ще трябва да я гледаш как гние жива. Прокарай законите и се погрижи за налагането им.

Кайла се стрелна навън. Трен я последва.