Танц с плащове

Глава петнадесета

Когато Джерънд пристигна, кралят вече го чакаше.

— Какво се очертава днес, Кролд? — попита Едуин Велор и направи пети опит да пристегне шарфа си. Джерънд се навъси на неловкостта му. Когато стана ясно, че и шестият опит ще се окаже неуспешен, съветникът нетърпеливо се протегна и му помогна.

— Няколко сдърпвания между фермери и неразбирателства между дребни земеделци от северните земи — каза Джерънд. — По-трудни се очертават проблемите с Ейнджълпорт.

— Ейнджълпорт? Пак ли лорд Мърбанд? Та той няма нито един съперник в цялата Рамера. Никакви благородници, които да оспорват територията му.

— Елфите — каза Джерънд. — Знаете колко обича да изтъква заплахата от тях.

Кралят въздъхна, докато нахлузваше огромната златна верига, украсена с рубини. Рамерата се намираше в югоизточния край на Дезрел, между лесовете Ерце и Куелн и Гребеновите планини. Лорд Инграм Мърбанд владееше цялата територия от Тулонския океан до Кралската ивица, а се оплакваше повече от всички останали лордове.

И неизменно за проклетите елфи.

— Но нали те настояват, че са наши съюзници? Разбира се, аз приемам думите им с известно съмнение. Лъже като елф, нали така казва народът?

— Истина — сухо каза Кролд. — Но Инграм твърди, че елфите започнали да обстрелват дървосекачите му.

— Отново е започнал да ги изпраща прекалено навътре в гората? — изкиска се кралят. На Джерънд никак не му беше до смях.

— Той настоява да им обявим война.

Крал Велор спря да се смее и се намръщи.

— Казваш, че той е най-тежката част от деня ми? Ще се заема най-напред с него. Искам да се изсмея в лицето на дъртия козел и да му кажа, че ако е решил да изсече целия Куелнски лес, добре дошъл е да го стори, но да използва собствените си войници за ходещи мишени, а не моите.

— Каквато и да е провокация в южните земи може да подтикне елфите към съответен отговор — предупреди Джерънд. — Северно от Ерце гъмжи от наши села. Хиляди акри с посеви биха изгорели при един евентуален сблъсък.

Едуин загърна рамене с дебелата алена мантия, украсена с перата на бял гълъб.

— Нищо подобно няма да се случи — рече монархът. — Ако Инграм изпрати свои войници, те ще бъдат избити за часове. И тогава всичките му земи ще останат уязвими. Той няма да посмее да рискува, ако знае, че мен няма да ме има да защитя малоумния му задник.

— Мъдростта ви е неоспорима — изтъкна Джерънд и притисна език под долната си устна. Веднага след това се укори, защото бе издал нервността си с този жест. До този момент разговорът бе протекъл според очакванията. Но следващата част щеше да бъде от най-голямо значение. Мърбанд и елфите му не бяха от никакво значение.

— И още нещо — каза съветникът. — Научих, че Трен Фелхорн възнамерява да избие първенците на Трифектата по време на следващото им събиране.

— Какво събиране?

Кролд изруга мислено. За последно водителите на Трифектата се бяха събирали преди две години. Тогава кралят бе на четиринадесет.

— На трите рода, съставящи Трифектата — търпеливо обясни Джерънд Кролд. — Срещата се провежда в някое от именията на един от тях. Там те се хвалят с богатствата си, сравняват търговските си постижения, обсъждат действията срещу конкурентите си и изхарчват ужасяващо количество злато. Като цяло, това е демонстрация на власт, богатство и солидарност.

— И кой от първенците Трен възнамерява да убие? — разсеяно попита Едуин, зает да се върти пред огледалото, за да провери цялостния си тоалет.

— Всички, кралю. Планирано е главите на трите семейства да умрат почти едновременно. Фелхорн възнамерява да обедини членовете на всички гилдии и да нападне в разгара на празненството.

Кралят подсвирна.

— Негодникът не е изгубил смелостта си, но за ума му не мога да кажа същото. Повече от ясно е, че не бива да допускаме подобно нещо. Свържи се с някого от тях. С Леон Кънингтън, да речем. Нека Трифектата измисли някакъв коварен замисъл да обърне нападението в своя полза.

— Не съм сигурен, че това е най-добрият подход — каза Джерънд, напредващ много предпазливо. Той отлично познаваше параноята на владетеля и възнамеряваше да я използва.

— Защо? — попита Едуин и взе златния си меч от близкия стол. Кролд извърна лице, за да насочи кашлицата си встрани от владетеля — в действителност, за да прикрие подбелването на очите си. Изработването на този меч бе една от първите заповеди на Едуин, възкачил се на престола на дванадесетгодишна възраст. Оръжието не бе позлатено, нито златото се ограничаваше до дръжката. То бе изцяло изработено от въпросния благороден метал. Тежко и непрактично, но пък красиво. А Едуин се интересуваше единствено от това.

— Наемници от цял Дезрел ще се струпат тук, за да се възползват от прахосничеството по време на празника. Говорим за стотици, включително чак от Кер и Мордан. Помня, че при последното събиране имаше повече от десет хиляди наемници, без да се броят обичайните телохранители.

Крал Велор се обърна и изгледа съветника си.

— Това са хиляди бойци, стекли се зад градските ми стени.

— Съвсем близо до портите на двореца ви, да — додаде Кролд, неспособен да се въздържи.

— Мамка му. И колко дълго продължава това проклето събиране?

— Само една нощ.

Страхът в очите на Едуин бе лесно видим. Една нощ бе повече от достатъчна за убиването на крал. Една нощ стигаше, за да бъде заменена монархическата власт с властта на златото.

— Трябва да ги спрем. — Велор стисна златния си меч, готов да го извади и да посече някакъв невидим враг.

— Няма как да го сторим — промърмори Кролд с престорено примирение.

— Има. Ще забраним на наемниците да влизат в града. Ще се отървем от тях. Няма как да преминат отвъд стените ни, ако ние не им позволим.

Джерънд едва не се задави. Той се бе надявал, че Едуин ще нареди могъществото на Трифектата да бъде ограничено. Сериозно увеличение на данъците плюс по-сериозно вглеждане в някои от нелегалните им дейности. Подобни мерки по чудодеен начин биха свили самодоволството на Трифектата. Но прогонването на наемниците бе много далеч от онова, което съветникът искаше.

— Кралю, не можете да сторите това — каза Джерънд Кролд. И като видя навъсването на Едуин, побърза да добави: — Не бива, освен ако не искате гилдиите да унищожат първенците на Трифектата. Те имат лични телохранители, които пазят домовете им, но всичко останало, от складове до търговски кервани, се охранява от наемници.

— И защо трябва да ме е грижа за приходите им? — кресна Едуин. Той се извъртя и стовари меча си върху огледалото, доволен от пръсването му. — Бих могъл да им одера тлъстите кожи с данъци, ако пожелая. Щом толкова ги е страх от уличните отрепки, нека избягат в някое от стотиците си имения, пръснати из Дезрел.

Оставаше само една карта. Коз, чието използване бе придружено с опасна цена.

— С подобна постъпка, кралю, сам ще подпишете смъртната си присъда — рече Кролд.

Кралят притихна. Той прибра меча си, скръсти ръце и се загледа в съветника.

— Как така? — почти шепнешком попита Велор.

— Защото Трен Фелхорн смята, че сте се опитали да убиете сина му. Той не прощава и не забравя. Щом като приключи с Трифектата, ще обърне глава към вас.

— Фелхорн не би се осмелил да повдигне ръка срещу един крал.

— Напротив. Вече го е правил.

В очите на владетеля изникна шокирано разбиране.

— Баща ми…

— Има причина да се възкачите на престола толкова млад, Ваше Величество. Войната на Трен се нуждаеше от слаб дворец. Вие бяхте достатъчно голям, за да запазите властта, а същевременно достатъчно млад, за да се сдобиете с пълна власт едва след няколко години. Майка ви умря от отрова, а баща ви почина с прерязано гърло.

Ръцете на Едуин трепереха.

— Защо не си ми казал това?

— Защото не исках да сторите нещо, което би могло да ви струва живота, кралю.

Велор повдигна треперещ пръст към лицето на съветника си.

— Проклет глупав сплетник — викна той. — Каза ми, че Робърт просто ще обучава момчето и ще ни съобщава онова, което е подочул. Как така това се превърна в опит за убийство?

Джерънд не каза нищо. Една неразумна дума можеше да му струва живота. Не се съмняваше, че войниците, застанали пред вратата на кралската спалня, вече бяха извадили мечовете си.

— Отговори!

— Слушам, Ваше Величество. — Джерънд разбра, че съдбата му е решена. — Аз наредих синът му да бъде заловен. Но не успяхме да го пленим. Смятах, че ако разполагахме с младия Арон за наш заложник, щяхме да съумеем да сложим край на размириците между Трифектата и гилдиите.

Кралят го зашлеви с опакото на дланта си. Кролд се отпусна на едно коляно. Главата му пулсираше от досега на множеството пръстени. Белегът върху лицето му припламна. Когато го докосна, почувства топла кръв върху пръстите си.

— Незабавно трябва да се заемем с това — каза крал Велор. — Мога да изтърпя арогантността на Трифектата. Стените на замъка и моите войници ме пазят от наемниците им. Но няма да допусна някакви улични негодници да ме убият заради глупостта ти. Особено онзи безсърдечен негодник Фелхорн. Знаем какво замислят гилдиите. Използвай това знание срещу тях.

— Да, кралю.

— А ако пак се провалиш…

Джерънд спря и извърна глава, без да отдръпва ръка от дръжката на вратата.

— Ако се проваля, доброволно ще отида при Трен, ще коленича в краката му и ще призная вината си в опита за отвличане на сина му.

Кралят засия доволно.

— Ето затова си толкова добър съветник — искрено каза той.

Идиот, помисли си Кролд, докато затваряше вратата след себе си.

Арон все по-добре успяваше да потиска любопитството си. В нито един от случаите, в които баща му го вземаше със себе си, той не научаваше за целта, към която са се отправили, не и преди самото пристигане.

Настоящата задача, на която Трен го отвеждаше, бе различна от досегашните. Този факт представляваше ново предизвикателство за развития контрол над любопитството. Бяха излезли през деня, а не сред обичайния мрак на нощта.

— Ами ако бъдем разпознати? — попита Арон. Вече се отправяха към по-оживените части на града. Все повече сергии изникваха от двете страни на улицата.

— Ние сме просто част от множеството — каза Трен. — Никому не давай причина да заподозре противното.

Трен носеше сивото наметало на гилдията си. Заради възрастта на Арон щеше да изглежда странно да заема позиция, по-висока от джебчийска, затова юношата не носеше наметало, а тънка ивица сив плат, стегната над левия му лакът. Косата му бе подстригана късо — в случай че някой от преследващите го стражи бе получил възможност да го разгледа. Преследването бе траяло само една нощ и дори не бе вписано в докладите на замъка. Но пък Трен Фелхорн не допускаше непредпазливост. Той бе спуснал качулката ниско над лицето си, което бе нацапал с въглен.

Бащата многократно бе изтъкнал важността от спокойното напредване. Двамата крачеха съвсем спокойно, без припряност. Бяха се отправили да изпълнят задача, малцина биха сглупили да се намесят.

— Не съм виждал целта ни — каза Трен с небрежен тон. — Оглеждай се за висок червенокос мъж с брада и бяла роба. Най-вероятно около него ще има тълпа.

Арон трепна. Не бе сигурен, че ще успее да забележи нещо. Тъй като бе по-нисък от баща си, гърбовете на минувачите пред тях ограничаваха гледката му. Въпреки това щеше да опита. Дори и ако задачата му се окажеше безнадеждна, той щеше да отдаде цялата си концентрация на нея.

Той видя, че Кайла го наблюдава отдалече. Жената му изпрати въздушна целувка, а момчето побърза да извърне поглед. Надяваше се, че изчервяването му е останало незабелязано.

Не знаеше по каква причина тя ги следва. Може би за сигурност? Обичайно баща му вземаше Уил и Зенке, ако смяташе, че нещо би могло да го застраши.

— Ето там — каза Трен и леко кимна на север. Арон проследи погледа му.

В едно свободно от сергии място се бе събрала тълпа. Неколцина от застаналите по-далеч се присмиваха, но повечето от струпалите се слушаха много внимателно. Онези, застанали най-близо до средата, ръкопляскаха и ликуваха. Те изглеждаха прекалено разнолики, за да са клакьори.

В средата на тълпата стоеше целта им, брадат червенокос мъж на средна възраст. Той бе облечен в чиста бяла роба. Изглежда говореше за нещо сериозно, но въпреки това се усмихваше.

— Как се казва той? — попита Арон, когато осъзна, че баща му е спрял, за да слуша.

— Делиус Есхатон — отвърна Трен. — Сега мълчи.

Юношата се заслуша в говорещия — в началото от чисто любопитство, впоследствие заради красноречието.

— Нощ и ден неспирно оплакваме съдбата, която ни е споходила — кресна Делиус. — Колцина от вас се страхуват да прекосяват улиците нощем? Кои от вас стискат устни, защото се страхуват да не погълнат отрова с виното си или да не открият гибел в кома̀та си?

Делиус посочи към малко момиче, застанало зад него. То изглеждаше на не повече от единадесет и се изчерви заради неочакваното внимание.

— Страхувам се за дъщеря си. Боя се, че тя никога няма да получи живота, който заслужава. Колцина от вас имат дъщери и синове, оплетени в лъжите на гилдиите? Колцина заменят съвестта и благоприличието си за залък хляб и глътка кръв? Оплаквате ли ги, майки? Молите ли се за тях, бащи? Знаете ли какво постигат тези молитви?

Някой бе поставил малка купичка пред него. През цялото време, докато белоробият говореше, мъже и жени хвърляха вътре малки медни монети. Неочаквано Делиус изрита паницата. Монетите се пръснаха сред нозете на тълпата, но само двама-трима се наведоха да ги събират. Останалите слушаха запленени.

Зрителите бяха очаквали яростният му жест да бъде последван от подобаващ крясък. Вместо това гласът на Делиус утихна почти до шепот.

— Нищо. Защото ние не правим нищо. Заради страха си.

Събраните замърмориха. Ораторът замълча, извърна се и прие подадената от дъщеря му кратунка. След като отпи, той обърса устни и отново се обърна към тълпата.

Оживлението му неочаквано се завърна.

— Страх? Разбира се, че ни е страх. На кого му се умира? Може и да ме сметнете за луд, ала аз харесвам това нищожно съществуване, което наричаме живот. Но единствената причина, поради която гилдиите и Трен заливат улиците ни с кръв, е, защото ние им позволяваме. Ние извръщаме глави от нечистите сделки. Ние не издаваме войниците, които приемат подкупи. Ние изпълваме джобовете си с придобито в грях злато и окървавено сребро. Но многото пари затрудняват съня. Лесно ли заспивате нощем? Или чувате гласа на Ашур, който ви нашепва за нещо повече, за нещо по-добро?

— От страх за нас самите ние отхвърляме правдата. А така обричаме бъдещето на собствените си деца. Осъждаме ги да живеят в мъртво утре, защото се страхуваме да не пролеем кръв днес. Ашур ви призовава! Той копнее да ви прости! Ще приемете ли? Ще помогнете ли да прогоните мрака от града ни и да разпрострете благословената светлина?

Мъже и жени се втурнаха напред с викове, а Трен поклати глава.

— Той е прекалено опасен, за да го оставим жив — каза той на сина си. — Градът трябва да получи предупреждение до какво водят подобни дрънканици. Вярата има своето място — и това място е далече от нас. Прекалено дълго забавях смъртта му, така че съобщението трябва да бъде недвусмислено. Считай това за първото си истинско изпитание, Арон. Това не е игра или тренировка. Този път ще пролеем истинска кръв.

Той наклони глава и се почеса по носа. Кайла забеляза знака и започна да се приближава към тях. Но не каза нищо, когато ги достигна, а ги подмина.

Младата жена започна да си проправя път през събраните. Трен приклекна до сина си, защото молитвите и виковете бяха станали още по-настойчиви.

— Кайла ще се заеме с Делиус. Ти убий момичето и се върни в убежището.

След това Трен също се смеси с тълпата и започна да напредва, но от срещуположната страна. Делиус бе коленичил, прегърнал възрастна жена. И двамата плачеха. Всичко това изглеждаше странно и непознато за Арон. До този момент той не бе прекрачвал прага на храм, за да присъства на религиозна церемония. Разпалеността на молитвите им беше шокираща.

Той погледна към момичето, застанало зад баща си. Стомахът му започна да се свива. Стиснал кинжала, който Трен му беше дал, юношата започна да си проправя път през тълпата. Тук тя бе най-рядка, само един ред хора, застанали с гръб към стената.

Арон скръсти ръце и започна да наблюдава. Кайла продължаваше да си проправя път към Делиус. Трен бе спрял отсреща, оставил един ред зяпачи пред себе си.

Тъй като не знаеше какъв сигнал да очаква, Арон реши да прояви търпение. Професионалната част от ума му знаеше, че най-подходящото време да убие дъщерята на Делиус ще бъде хаосът, който щеше да се разрази след като Трен и Кайла удареха. А Хаерн я наблюдаваше ужасено. Тя бе толкова красива, с огненочервена коса. Когато се усмихнеше, в бузите й изникваха огромни трапчинки.

Той си спомни появата на Кайла, дошла да му върне обиците. Тя го бе отхвърлила, защото баща му искаше той да остане чист. Загледан в момичето, юношата можеше да разбере защо.

— Отче — долетя викът на Кайла. — Отче, помоли се с мен!

Тя бе застанала до него. Мъжът й се усмихна и взе ръцете й, за да коленичи до нея. Кайла сведе глава в привидна молитва. Двамата се оказаха прегърнати, в уединение, което не забелязваше струпаната около тях тълпа.

Тогава тялото на Делиус се сгърчи. Главата му отскочи назад. Преди някой да е осъзнал станалото, Кайла вече се отдалечаваше. Жрецът рухна настрани, а от гърдите му стърчеше дръжката на кинжал.

Шокираните писъци на две жени породиха паниката. Цялата тълпа избухна. Мъжете гневно започнаха да се оглеждат и да крещят объркано. Може би имаше неколцина, които бяха видели стореното от Кайла, но никой нямаше да ги чуе в тази врява.

Трен избра точно този момент, за да изникне напред. Скокът му го отведе върху малката табуретка, върху която Делиус бе сядал на няколко пъти по време на проповядването си. И без това висок човек, Фелхорн се извиси над тълпата. Той пъхна два пръста в устата си и остро изсвири. Нова вълна потрес се разля из събраните, когато те осъзнаха кой е той.

Арон не гледаше баща си. Той все още бе вперил поглед в девойката и ужаса върху лицето й. Две влажни бразди се стичаха по страните й. Когато долната й устна потръпна, камъкът в стомаха му се превърна в острие. Макар че самият той не бе сторил нищо, юношата се почувства задавен от вина.

— Такава съдба — кресна Трен и посочи към трупа — очаква всеки, който се осмели да повдигне ръка срещу господарите на този град. Дръжте правдината си далеч от нашите сенки. Тя няма място тук.

След тези думи Фелхорн се обърна и скочи отново. Ръцете му уловиха ръба на стена, той се преметна и изчезна отвъд.

Настъпилата тишина отново изригна във викове и стенания. Някои се спуснаха да преследват.

Арон все така стоеше неподвижен, стиснал до болка дръжката на кинжала. Тогава момиченцето се обърна и побягна. В първия момент той дори не забеляза. А когато осъзна, той се раздвижи и извика подире му:

— Почакай!

Почти едновременно с вика си осъзна колко глупаво бе това. Овладял отчасти емоциите си, Арон се втурна след нея. Не знаеше накъде се е отправила или с каква цел. Може би знаеше, че е в опасност. Може би искаше да се махне от тълпата непознати и да се върне при остатъка от семейството си.

Тя сви в малка уличка, разположена между две пекарни. Въздухът бе изпълнен с уханието на брашно и мая.

Момичето изчезна зад една голяма кофа за боклук. То не знаеше, че е преследвано. Просто искаше да остане само.

Все още с неизваден кинжал, Арон заобиколи кофата и видя дъщерята на Делиус.

Тя бе приседнала с гръб към стената, притиснала лице към коленете си, обвити с ръце. Изпод стиснатите й клепачи продължаваха да се стичат сълзи, които мокреха роклята й. Юношата остана вцепенен от видяното. Тя бе застинала в молитва.

— Моля те, Ашур — мълвеше тя. — Моля те, моля те, моля те…

Той безшумно изтегли кинжала, макар и с трепереща ръка.

Това момиче далеч нямаше да бъде първата му жертва. Всички убити изникнаха пред очите му — асасини, стражи, собствения му брат. Всички те бяха въоръжени. Всички те бяха водили опасен живот. Обвиването с гилдийно наметало или слагането на войнишки шлем носеше със себе си неизменна вероятност за смърт. Но какво бе сторило това момиче? Защо трябваше да умира? Нямаше причина.

Не, имаше. Тя трябваше да умре, защото баща му бе поискал това. Арон се превръщаше в обикновен придатък на волята му.

Девойката изглеждаше почти на неговата възраст, ранена и самотна. Как можеше да я убие, докато тя се моли?

Очите й все още не се бяха отворили. Той разполагаше с шанс. С избор.

Думите на Кайла изникнаха в главата му.

… трябва да запазиш Хаерн. Помогни му да оцелее. Можеш ли да сториш това за мен?

Ако убиеше девойката, щеше да убие и онази част от себе си, която все още беше свободна. Онази част, която можеше да обича Кайла. Онази част, която все още не се бе превърнала в оръжие на баща му. Нейната смърт щеше да означава смъртта на Хаерн.

Арон прибра кинжала си, отстъпи назад и се облегна върху стената на другата фурна. Тиха въздишка се отрони от устните му, останала нечута сред риданията. Той повдигна очи към небето и видя Кайла да го наблюдава от покрива.

Сърцето му подскочи, а краката му се подкосиха. Колко ли дълго бе наблюдавала? Дали бе знаела възложената му задача?

Сякаш в отговор, тя погледна към момичето, сетне към него и се усмихна. В следващия миг вече тя се отдалечаваше сред покривите.

— Моля те, Ашур, върни го — ридаеше момичето. — Моля те, не мога да…

Той побягна, неспособен да слуша повече.