Танц с плащове

Глава десета

Храмът на Карак представляваше особено внушителна постройка, оформена от черен мрамор и множество колони. Лъвски череп, раззинал в рев, се издигаше над прага. Свещенослужителите му бяха мълчаливи хора с черни роби и дълги коси, пристегнати назад. Цялото си могъщество те влагаха в службата на тъмния си бог. Не се интересуваха от делата на краля, поне не официално, ала Мейнард Гемкрофт знаеше, че жреците са уведомили короната за опасностите, които биха произтекли от оповестяването на присъствието им. Ако между свещениците на Ашур и Карак избухнеше война, много скоро улиците щяха да се окажат застлани с покойници.

Преоблечен и придружаван от двама от най-верните си телохранители, Мейнард бе пристигнал в постройка, която въобще не приличаше на храма. Тя бе притежавала вида на огромно и безлично имение, неосветено.

— Съзирам същината ти — каза Гемкрофт и отпусна ръка върху дверта. Образът се промени. Илюзията изчезна, за да разкрие заплашителната слава на храма. Когато той отдръпна десница, портата се отвори сама.

— Пеларак скоро ще те приеме, Мейнард — каза един от младите жреци, застанал край двойните порти на самия храм. Гемкрофт не отговори. Бе почувствал известно раздразнение от безгрижното обръщение на свещеника, ала Пеларак отдавна му бе обяснил, че поклонниците на Карак проявяват почит единствено към своя Бог.

Беше късно, но оживлението в храма с нищо не издаваше това. Млади мъже — още момчета — обхождаха ъглите и запалваха свещите. Наоколо не се виждаха прозорци, скрити зад лилави завеси.

Водачът им ги отведе в залата за молитви. Мейнард не се смяташе за религиозен, но статуята на Карак неизменно караше частица от ума му да изпитва съмнение.

Вдълбана в стар камък, статуята се извисяваше над онези, които се прекланяха пред нея. Тя изобразяваше красив дългокос мъж, облечен в броня. В едната си ръка той стискаше меч с назъбено острие, а другата заканително бе издигнал към небесата. Двойни олтари пламтяха виолетово и бездимно в нозете му.

Мнозина бяха коленичили в подножието на дръзновения и с гръмки ридания умоляваха за прошка. При други обстоятелства Мейнард би намерил този звук за дразнещ, но пред статуята подобни апели изглеждаха напълно нормални. Той се зарадва, когато Пеларак се приближи към него и стисна ръката му. Когато пълното му внимание не бе насочено към статуята, тя не изглеждаше толкова страховита.

— Добре дошъл, приятелю — изрече свещеникът и разтвори вратите.

— Предвид случилото се миналата нощ, се радвам да чуя, че ме наричаш свой приятел — изтъкна Гемкрофт. Обърканото изражение на жреца го изненада. Разбира се, възможно бе то да представлява преструвка, но Мейнард не мислеше така. Излизаше, че стореното от безликите жени е неизвестно за Пеларак.

Изненадата е на моя страна, помисли си Гемкрофт. Най-добре да я използвам разумно.

— Ти си именно това — каза върховният жрец. Той бе повел госта към личните си покои. — Ако някой трябва да се тревожи за загубата на приятелство, то това сме ние. Сърцето и златото споделят едно легло, а в последните години имението Гемкрофт е… особено безсърдечно към нас.

Макар и засегнат от укора, Мейнард запази мълчание. Нека Пеларак продължи да си мисли, че има контрол. Когато научеше за стореното от следовничките си, той щеше да изгуби жилото си.

— Времената са трудни — каза Гемкрофт. — Повярвай, когато престъпниците бъдат надвити, ковчежетата ви ще преливат от злато. От златото, за което повече няма да има нужда да изчезва в джобовете на наемници.

Пеларак затвори вратата, оставяйки телохранителите на Мейнард отвън. Стаята бе малка и почти без мебелировка. Гостът се настани на малък, нетапициран стол, а свещеникът скръсти ръце и приседна върху леглото.

— Ти казваш истината, Мейнард. Но се съмнявам, че си дошъл тук с тази смешна перука, за да говорим за дарения. Какъв е проблемът? Защо се съмняваш в приятелството на Карак?

Дотук с увъртанията. Гемкрофт също премина на въпроса. Без да отделя поглед от свещеника, той каза:

— Миналата нощ три от безликите ви жени нападнаха имението ми и отвлякоха дъщеря ми.

Мейнард определено не бе очаквал да види студения гняв, изпълнил очите на Пеларак.

— Бих те попитал дали си сигурен, но няма как да сбъркаш за подобно нещо — каза свещенослужителят. — В противен случай не би дошъл. Сенчести жени, обгърнати в лилаво и черно?

Гемкрофт усети лек страх, виждайки начина, по който жрецът е стиснал юмруци. Дотук със самозаблудите, че той, Мейнард, контролира нещата.

В действителност Мейнард знаеше много малко за безликите жени. Известно му бе само, че те съществуват и че са смъртоносни. Самият той никога не се бе обръщал към тях за помощ, освен това не му бе известно за друг, постъпвал по същия начин.

— Знаеше ли за намесата им? — попита Гемкрофт.

— Дали съм знаел? Не, разбира се — отвърна Пеларак. Обичайно мекият му глас бе придобил острота. — Те са курви и блудници, робини на пола си, които не се подчиняват на повелите на Карак. Прекарват живота си извън храма, за да изкупят греховете си. Смятах, че заповедта ми да не се намесват във войната ви е била достатъчна, но явно съм грешал. Може би е трябвало да го татуирам върху плътта им.

— Изгубих неколцина от пазачите си — каза Мейнард. — И дъщеря си, Пеларак. Дъщеря си!

Свещеникът обви брадичката си с ръка. Очите му се изясниха, отразили действието на мисълта му.

— И ти знаеш кой е заръчал това.

— Мисля, че зная.

— Кой?

— Семейство Кул.

— Прости ми, но името не ми говори нищо. Говориш за някой от по-незабележимите родове на Велдарен, така ли?

— Те не живеят в града — обясни Мейнард. — А по-незабележими дори е прекалено меко казано. Тео Кул е главният бирник на Ривъррън. Той ограбва лодките, които преминават по река Куелн. Повечето от тамошните земи ми принадлежат и плащането на данъците винаги е било източник на напрежение между нас. Аз плащам тук, във Велдарен, за да избегна трикратно по-големите суми, които бих заплатил в Ривъррън. Той знае, че съдилищата не са на негова страна, поне не и онези, които са от значение.

— А какво общо има дъщеря ти с всичко това?

— Преди няколко месеца Тео изпрати неколцина от наемниците си, за да ме накара да платя така наречения си дълг. Но аз имам свои собствени наемници, които са много по-многобройни и по-опитни. Тео Кул иска да придобие земите и богатствата ми. Няма как да се сдобие с тях, защото аз имам предостатъчно пазачи, но ако властта неочаквано премине върху дъщеря ми…

Свещеникът бе достатъчно схватлив.

— Те се надяват да я използват да те замени, а после, по един или друг начин, да се сдобият с желаното в Ривъррън.

— И аз мисля така — каза Мейнард. — Само че не става дума само за Ривъррън. Те искат всичко, което съм придобил, и последната монетка, която съм заработил през живота си. До този момент съм ги спирал на два пъти, но сега, с помощта на безликите, не зная още колко ще успея да издържа насреща им.

Пеларак започна да се разхожда из стаята. Пръстите му потропваха върху тънките му устни.

— Не зная защо безликите са избрали да помогнат на Тео Кул, макар да подозирам, че земята край Ривъррън има нещо общо. Каквато и да е причината, ще ги накажа подобаващо. Не се страхувай, ръката на Карак не се е обърнала срещу теб и Трифектата.

— Това не е достатъчно. — Гостът се изправи в цял ръст. Той бе почти две глави по-висок от свещеника. Стараеше се да придаде на сърцето си същата решителност, която влагаше в свъсването си. — Прекалено дълго запазвахте неутралитет. Нито веднъж не съм чул подходящо оправдание. Тези крадци са опасност за града и представляват пълната противоположност на реда, който Карак твърди, че обича.

— Говориш, сякаш лично познаваш желанията на Карак — каза свещенослужителят. — Ти изискваш да ти помогнем във войната. Но какво бихме спечелили от това, Мейнард? Дарения ли ще ни подхвърлиш? Ще сметнеш, че ние не сме по-различни от онези кучета, които наемаш?

— Щом отказвате да съзрете други основания, самосъхранението би трябвало да представлява достатъчно основателна причина.

От джоба си Гемкрофт извади писмо и го подаде на свещеника. Струваше му се, че сърцето му пулсира оглушително, само че външно благородникът остана спокоен. Това беше. Нямаше връщане назад. Мостът бе прекосен, а това писмо представляваше факлата, която щеше да го изгори.

— Съдържанието на това писмо ще бъде четено седем пъти дневно пред жителите на Велдарен, ако умра — каза Мейнард. — Без значение как и от чия ръка.

— Готов си да оповестиш присъствието ни? — Пеларак бързо плъзгаше очи по редовете. — Готов си да хвърлиш вината за страданията им върху нас? Възнамеряваш да си послужиш с лъжи и полуистини, за да си спечелиш съдействието ни? Ние не се страхуваме от тълпите.

— А трябва. Сред тях ще има от хората ми, а, позволи ми да те уверя, те са майстори в подклаждането на насилие. Щом хора започнат да умират, кралят ще бъде принуден да изпрати войниците си. Кажи ми, как е възможно да бъде спечелена вярата на град, чиито жители и техните стражи са били избити? Или по-добре, как е възможно да проповядваш, когато си мъртъв?

Пеларак спря да крачи и със смразяваща острота впери очи в лицето на Мейнард. Гласът му прозвуча с каменна непоколебимост.

— Всяка постъпка има своята цена — рече свещенослужителят. — Готов ли си да платиш?

— Когато търпението му свърши, всеки е готов да доплати — рече Гемкрофт и отпусна ръка върху дръжката на вратата. — Моето търпение свърши още преди години. Тази война трябва да приключи. Карак ще ни помогне да сложим края. Ще очаквам отговора ти не повече от седмица, броено от днес. И ще се моля да вземеш правилното решение.

— Може би си прав — долетяха думите на свещеника. — Може би наистина останахме неутрални прекалено дълго.

След това вратата се затвори. Гемкрофт мълчаливо бе изведен извън храма. Той пое към дома си, без да има реална представа за замислите на върховния жрец.