Танц с плащове

Глава дванадесета

Улицата бе празна. От едната страна се издигаше малка фурна. Отсреща се издигаше ковачница, чийто стопанин бе по-известен с уменията си на наставник, отколкото способността си на майстор. Шестима се приближаваха от изток.

На пръв поглед не личеше да носят оръжия, но пък плащениците с ръждив цвят криеха голяма част от телата им. Те се разделиха, по трима от всяка страна на друма, и забързаха. Във всяка от групиците имаше по един човек, който носеше малко ведро с боя.

На стените на двете постройки, на място, видимо само за посветените, личаха размазани петна пепел. Носещите боя го избърсаха с плащовете си, сетне потопиха четки в тъмночервената течност. В началото тя приличаше на кръв.

Двамата изрисуваха очертанията на ястребови нокти. От най-предния нокът се стичаха три капки кръв.

Останалите четирима стояха на пост и се оглеждаха за пазачи — от кралската гвардия или от подземния свят.

Не видяха нищо, защото не погледнаха нагоре. Върху покрива на пекарната се бяха настанили Велиана и двама от хората й.

— Навлезли са толкова дълбоко на улица „Стражна“? — промърмори тя, загледана в изживяващите се като художници. — Нима наистина са се одръзновили толкова?

— Никой не ги е спирал — каза приклекналият край нея Уолт. Лицето му бе мургаво и изпито, а в усмивката му липсваха множество зъби. В никакъв случай не можеше да се каже, че между двамата съществува приятелство, но той бе умел боец и нему можеше да се разчита, когато станеше дума за промъкване. По тази причина Велиана го държеше близо до себе си. Е, не чак толкова близо — лошият му дъх бе един от малкото му недостатъци. Някой ден този дъх щеше да ги издаде, това бе само въпрос на време.

— Никой? — горчиво подметна тя. — Изненадана съм, че не са се натъкнали на останалите гилдии, откъсващи от територията ни. Те са като вълци, счепкали се над мъртъв елен.

— Тази нощ това ще се промени — отвърна Уолт. — Тази нощ еленът ще покаже, че изобщо не е мъртъв.

— Продължават — обади се Вик, другият събеседник. Той бе дребен русолявко с къса коса и още по-къси мустачки, които не обръщаха внимание на дългите периоди, в които стопанинът им ги оставяше небръснати, и запазваха една и съща дължина.

Под погледа на Велиана шестимата се стрелнаха от двете страни на сградите. Тя изтегли кинжалите си, а Уолт приготви арбалета си.

— Шестима срещу трима — каза той. — Ще отстрелям двама, преди да са се усетили. Това оставя четирима за вас двамата с Вик, когато скочите долу. Ще се справите ли?

— Не ме обиждай — каза жената, скачайки от покрива. Безшумното й приземяване остана незабелязано.

Високо над нея профуча болт, врязал се дълбоко в гърба на един от Ястребите. Уцеленият рухна на земята. Останалите петима се извъртяха веднага. Втори се присъедини към другаря си, този път с пронизано гърло. Другите се хвърлиха напред, лъкатушещи, за да затруднят стрелеца.

Вик трябваше да е скочил редом с нея, а от покрива трябваше да изхвърчат още болтове. Когато нито едно от тези неща не се случи, Велиана рискува да погледне назад.

Тя извърна глава тъкмо навреме, за да види как тялото на Уолт се стоварва на земята с отвратителен звук, накарал я да потръпне. Оставаше й само миг да погледне нагоре и да види ухиленото лице на Вик. В следващия момент първият кинжал я поряза. Тя отблъсна нападателите си, но срещу четирима нямаше голям шанс.

Ястребите я обградиха от всички страни. Отчаяна, тя се хвърли към един от противниците си. Ако успееше да го убие бързо, щеше да съумее да избяга.

Велиана определено притежаваше нужния опит, но не успя да достигне целта си — огромна тежест се вряза в нея и спря устрема й. От рамото й щръкна болт. Кръв бликна върху дрехите й.

Последващите удари на кинжалите й бяха отбити с лекота. Нещо се стовари върху тила й. Остана й единствено време да прокълне Вик, преди да потъне в мрак.

Тя се събуди прикована към някаква стена. Очите й бяха вързани. Беше й особено горещо, което не изглеждаше особено логично, когато осъзна, че е гола.

Постепенно завръщащите се сетива й показаха пропукването на огън. Това обясняваше потта, покрила тялото й. Но къде се намираше?

— Събуди я — изрече глас. Надявайки се да чуе нещо полезно, Велиана не помръдна. От лявата й страна се разнесе шумолене. Непоносима горещина се допря до ребрата й. Тя нададе вик. В следващия момент юмрук бе стоварен върху лицето й. Кръвта от прехапания език обагри устните й.

Някой грубо дръпна превръзката от очите й. Велиана се опита да фокусира погледа си.

Срещу нея стоеше мъж в сиво наметало и два къси меча, които се поклащаха на колана му. Стойката му създаваше впечатление за човек, който владее света. Това й беше достатъчно — не се налагаше да вижда лицето му, за да разбере кой е.

— Аз поисках да те доведат при мен — каза Трен Фелхорн. — Считай се за подарък от Кадиш Вел и неговите Ястреби.

— Надявам се, че си останал доволен от подаръка си — каза тя и се опита да извърти глава, за да го заплюе, но главата й също бе стегната. Кървавата слюнка безсилно се стече по брадичката й и надолу.

— Това ще зависи от отговорите ти — отвърна Трен. До него стоеше мускулест гигант.

Намираха се извън града, някъде край северната част на стената, ако се съдеше по дърветата. Стената… към която тя бе прикована.

— Почисти я, Уил — обърна се Трен към гиганта. Уил се подчини и обърса кръвта от гърдите и врата й с чист парцал. Тя очакваше ръката му да се задържи по-дълго от обичайното, но нищо подобно не се случи.

— Благодаря — каза Велиана. Главата й започваше да се прояснява. Две факли бяха забити в земята от двете й страни. Тяхната светлина не позволяваше на очите й да привикнат към мрака. Явно това й погаждаше номера, защото й се струваше, че вижда още един силует да стои край Трен. Силуетът на младо момче, на не повече от тринадесет.

— До този момент бях търпелив — каза Фелхорн и скръсти ръце, застанал право пред нея. — Предоставих на Джеймс Берен много шансове да се присъедини. Вашата Пепелява гилдия е силна, нея уважавам най-много от всички останали гилдии. Но вие двамата с Джеймс сторихте нещо глупаво, момиче. Подехте заговор срещу мен.

— Не — отвърна тя.

Пестникът на Трен се стовари върху лицето й. Кърпата на Уил веднага се издигна, за да попие изплютата кръв. Смесицата от доброта и ярост я объркваше още повече.

— Не ме лъжи — каза Трен. — Миналото утро Червея ми разказа всичко, което си искала той да стори… срещу заплащане, разбира се.

Стомахът на Велиана се сви. Гилеас… Проклет гнусен негодник!

— Затова ли съм тук? Решил си, че малко мъчение ще ти помогне да проявиш сила пред останалите гилдии?

— Исках теб — рече Фелхорн, привеждайки се към нея.

Тя понечи да каже нещо, но замълча.

— Не разбирам — каза накрая Велиана.

— Нужни са ми хората на Пепелявата гилдия. — Трен започна да се разхожда пред нея. — Всички гилдии трябва да се обединят за този план, ако искаме да унищожим Трифектата. За да постигнем това, останалите първомайстори трябва да ми имат доверие, а за да ми се доверят, трябва да се присъединят доброволно. В мига, в който прибягна до сила, за да си осигуря верността им, те ще се отделят, заради опасения от поглъщане. Скъпият ти Джеймс проявява голяма упоритост. Но колкото и приятно би ми било да го убия, не мога. Прекалено много слухове се носят за мен. Не мога да потвърдя тези бръщолевеници.

— Искаш аз да го убия — рече тя, отгатнала посоката на разсъжденията му. — Да заема мястото му, да сведа глава пред теб и да превърна Пепелявата гилдия в играчка за теб.

— Ти си умна, силна и красива — рече Трен. Той не отрече обвинението й. — За теб не би представлявало проблем да заемеш мястото на Джеймс. Вече имаш и причина да го сториш, Берен те е накарал да се свържеш с Червея, надявайки се да го използва да продаде информация за плана ни. С тази си постъпка той е изложил всички ни на риск. Убий го. Само с една дума бих могъл да обявя гилдията ви за съюзник. Тогава останалите вредители ще престанат да навлизат в територията ви и да отгризват улица подир улица. Открива ти се възможността да застанеш начело, Велиана. Достатъчно силна ли си за това?

Самата идея да предаде Джеймс я изпълваше с отвращение. Той беше добър човек, много по-добър от всичко, което Трен някога можеше да се надява да постигне. А и какво щеше да постигне с това? За да може Фелхорн да разчита на гилдията им, когато подеме самоубийствения си замисъл?

— Това е нелепо, Трен — настоя Велиана. — Ние сме крадци и главорези, а не армия. А ти искаш да поведем обединена атака срещу тримата първенци на Трифектата по време на тяхното събиране, нощта, в която те се намират на върха на могъществото си? Ще бъдем унищожени.

Фелхорн прокара ръка през косата й.

— Не позволявай на верността си да ти струва всичко — прошепна й той. — Или приеми предложението ми, или приеми последствията от отказа си. Какво ще бъде?

Всяка друга крадла би предала предводителя си. Но не и Велиана.

— Джеймс ме е спасявал десетки пъти. Или ме убивай, или ме пусни. Няма да го предам и да му забия нож в гърба.

Трен въздъхна.

— Жалко. Няма да те убия, Велиана. Това не влиза в сделката. Гилеас поиска теб в замяна на информацията. Нямах намерение да му плащам, но пък и не очаквах, че ти ще откажеш позицията, която ти предложих.

Тръпките на погнуса плъзнаха по целия й гръбнак. Сега й стана ясно защо я бяха съблекли. Някой дори се беше погрижил за раната в рамото й. Тя затвори очи, за да прогони спомена за грозните черни зъби, неестественото лице и противно ловките пръсти. Беше близо до промяната на решението си.

Фелхорн я наблюдаваше мълчаливо, очевидно осъзнаващ вътрешната й борба. Но когато чакането му не се увенча с успех, той се обърна с гръб.

— Запомни, Арон — каза той. — Нещата никога няма да се развиват според замисъла ти. Бъди готов за всичко и бъди склонен да пожертваш всичко, дори красотата.

Сега Велиана можа да види, че до Трен действително е застанало момче. Сините му очи се взираха в нея с някакъв неразбираем поглед. Юношеското лице също не издаваше нищо. Тогава то изрече думите, които определиха съдбата му.

— Да, татко — отвърна момчето.

Ако Гилеас не отнемеше живота й, тя щеше да отмъсти. Не на самия Трен, не директно. Тя не би имала шанс срещу неговия опит. Но момчето, безценния наследник — него можеше да убие. Него можеше да накара да страда. Може би тогава и то щеше да почувства същата влудяваща безпомощност, която Велиана изпитваше в момента.

Арон взе едната факла, а Уил другата. Тримата се отдалечиха към западната порта. Отблясъкът на огъня бързо изчезна. Под светлината на звездите тя ги видя да се разминават с куцукащ силует. Отправен към нея.

Не й се искаше да мисли какво щяха да причинят на Джеймс. Тя бе единствената им надежда за лесното присъединяване на гилдията му. Какво ли щяха да направят сега? Може би щяха да унищожат Пепелта. А може би нямаше да сторят нищо, останалите гилдии се справяха достатъчно добре.

Велиана започна да се мята във веригите. Първоначално те бяха служили като място за екзекуция, където осъдените да бъдат разкъсвани от вълци и койоти. Макар и страховити, тези наказания бяха прекалено разтеглени и непредвидими. Затова преди петдесет години тогавашният владетел от династията Велор бе наредил замяната на тези присъди с показни обезглавявания на стълбите пред двореца. По-бързо, по-кърваво и много по-удобно за наблюдаване. Тези вериги бяха много стари, може би някоя от тях щеше да се строши под опъна.

Но нищо подобно не се случи.

С периферното си зрение тя можеше да види оковите, стегнали китките й. Черна стомана, чиста и излъскана. Трен бе донесъл собствени вериги. Разбира се. Фелхорн не би допуснал подобна грешка.

Гилеас се приближаваше: дебела сянка, плъзгаща се край стената, много по-страховита от което и да е било от чудовищата, населяващи историите.

— Моля ви, богове — прошепна тя. — Измъкнете ме. Няма значение кой от вас ще ме чуе. Готова съм да сторя всичко, само ме измъкнете.

Китките й започнаха да кървят заради мятанията й. Не плачи, нареди си тя. Не започвай да плачеш. Не започвай.

— Здравей, момиче — прошепна Червея в ухото й.

По бузите й започнаха да се стичат сълзи.

— Не, не, не — продължи той. — Недей да плачеш.

— Върви на майната си — просъска Велиана в отговор.

Гилеас се засмя, необезпокоен. Тя бе окована и безпомощна, а той разполагаше с цяла нощ.

— Нищо лично — обясни той, допрял върха на кинжала до дясната й вежда. — Ще изцедя Джерънд и короната от цялото злато, което мога, а после ще издоя Трен и компанията му. Ще насъскам плъховете едни срещу други, а аз ще богатея на техен гръб.

Червея усили натиска зад острието. Около горния й клепач започна да се стича кръв. Велиана премигна.

— Цяла нощ — каза той и бавно премести кинжала надолу. — Цялата нощ е моя.

Гилеас разсече веждата, клепача и самото око. Тя изпищя.

Той притисна устата си върху нейната, за да се опие от писъка й. Миризмата му я облъхна едновременно с допира на езика му — слузест, мазен, топъл. Велиана повърна в устата му. Червея изпи и това. След това отдръпна глава и се усмихна.

А в следващия момент отхвърча встрани, отнесъл ритник в главата. Едва сблъсъкът със стената спря търкалянето му.

Пред Велиана стоеше жена, обвита в черно и лилаво. В ръката си тя стискаше назъбен кинжал. Непознатата допря свободната си ръка върху цепнатината в лицето на Велиана и нежно я обгърна с пръсти. Кръвта се стичаше по тъканта, обвила ръката, но не потъваше.

Зад белия плат, скриващ лицето на спасителката, Велиана можа да различи зелени очи.

— Ти отправи предложение — каза й жената. — Готова ли си да го изпълниш? Отдай живота си на Карак и аз ще отнема неговия. — С последната дума тя кимна към Гилеас.

С крайчеца на незасегнатото си око Велиана можеше да види Червея. Той се гърчеше на земята и се мъчеше да се изправи. По лицето й продължаваше да се стича кръв, оформила бразда сред стройното тяло. Окото й бе станало безполезно. Какво значение имаше, че щеше да обещае живота си на някакъв несъществуващ бог? Тя искаше мъст. Искаше да живее.

— Заклевам се.

Безликата кимна и раздвижи ръце. Една след друга ключалките се отвориха с изщракване. Велиана рухна в ръцете й, неспособна да остане права.

— Как се казваш? — попита тя, вкопчена в раменете на непознатата. Едното й око лееше сълзи, а от другото капеше кръв.

— Зуса — отвърна другата и внимателно отпусна Велиана на колене, преди да се обърне към Гилеас.

Червея се бе надигнал и бе опрял гръб в стената. Все още държеше кинжала си. Обвила ръце около себе си, Велиана гледаше как другата жена се отправя към него.

— Това беше излишно — каза Червея. — Тя ми беше обещана. Обещана…

Той неочаквано скочи, замахнал към гръдта на Зуса. Ударът му нямаше никакъв шанс. С дланта си безликата блъсна ръката му, изрита го в слабините и стовари лакът в челото му. Гилеас рухна на земята, изсумтявайки от болка. Когато жената сграбчи косата му, за да извие главата му назад, той се изсмя.

— Не можеш да намушкаш червей — оповести той. — Ние винаги се изплъзваме.

Ударът на Зуса действително разсече единствено въздуха. Върху тревата бяха останали да лежат празните дрехи на Гилеас. Безликата ги срита встрани, но не видя нищо. Тя изглеждаше видимо изненадана. Велиана се чувстваше по същия начин.

— Червей… — каза ранената. — Не е възможно да изчезне така…

Но именно това се бе случило.

— Да вървим. — Зуса я хвана за ръката. — Ще те заведа в лагера ни. Трябва да се срещнеш със сестрите ми.

Лагерният огън бе догорял. Зуса хвърли още няколко клона, а голата Велиана продължаваше да трепери. Нощният мраз недвусмислено показваше приближаването на зимата.

Безликата извади два малки червени камъка и ги удари над огнището. Посипалите се искри веднага възобновиха огъня. Велиана побърза да се приближи до него.

— Къде са сестрите ти? — попита тя, трепереща. Отвращението от допира на Гилеас все още не я бе напуснало. Но й се струваше, че топлината на пламъците бавно започва да пречиства тялото й.

— Ще се върнат сутринта — рече Зуса. — Аз останах тук, за да наглеждам един наш повереник. Очаквах глупостта му да докара смъртта му — неговата и на любимата му. Вместо това открих теб, прикована за стената.

— Самата аз бях не по-малко изненадана. — Велиана се извърна, за да сгрее и гърба си.

— Не мисля, че разполагам с дрехи, подходящи за теб — каза безликата. — Бих могла да се върна и да взема дрехите на онзи…

— Не — бързо я прекъсна Велиана и потисна поредната тръпка. — Ако това е алтернативата, предпочитам да остана гола.

Зуса наклони глава встрани. Велиана можеше да се закълне, че усеща погледа й с кожата си. Неочаквано безликата се зае да размотава плата.

Изникналото лице не можеше да бъде описано другояче освен смайващо: чувствени устни, гладки страни и очи, чийто цвят напомняше за борови иглици. Косата й бе къса и черна, прилепнала заради изпотяването и пристягането.

— Ти си… — поде Велиана, сетне спря, защото осъзна, че щеше да прозвучи нелепо.

— Зная. Повярвай ми, зная. — Тя подаде ивиците на Велиана. — Вземи. Не е много, но на първо време ще ти свърши работа.

Голата жена се зае да омотава плата стегнато около гърдите си, за да го използва колкото се може по-пълноценно. Междувременно Зуса се зае да сваля още от платнените ивици. Под тях тя носеше тъмнокафява одежда.

Велиана се възползва от допълнителните ивици. И в сегашното си състояние пак би било недопустимо да излезе в града, но поне вече не беше гола.

— Благодаря — рече тя и отново се настани край огъня.

Зуса не отговори, а започна да разпъва палатка, останала неприготвена. От една раница тя извади сушено месо, което подаде на другата жена. Велиана не беше гладна, но пак го изяде. Наситеният солен вкус определено бе за предпочитане пред остатъчния усет за Гилеас.

— Защо ме спаси? — попита тя.

Зуса я изгледа по начин, загатващ задаването на глупав въпрос.

— Защото поисках.

Велиана се подсмихна. Самата тя би отговорила по подобен начин.

— Може и да е така, но аз обрекох живота си. Бих искала да зная на кого.

Безликата заби и последното колче с дръжката на кинжала си и се изправи. Освободено от ивиците плат, тялото й изглеждаше по-отпуснато и женствено. Гърдите й можеха да дишат спокойно. Велиана изпита неволна завист. Каква бе ползата да крие подобна красота?

Мисълта за красотата я сепна и тя прокара пръсти по кървавата ивица, разсичаща лицето й от веждата до брадичката. Сега никой не би нарекъл самата нея красива. Окото — или каквото бе останало от него — я пробождаше при всяко вдишване.

Свила устни, Зуса я наблюдаваше как проследява очертанието на белега.

— Ние сме безликите — отвърна тя, отмествайки поглед към леса. Кичур от косата й се спусна пред лицето, за да скрие израза на болка. — Ние сме три, прогонени жрици на Карак. Считани сме за робини на пола си, прекалено слаби и скверни, за да живеем в границите на храма. Полага ни се да живеем извън него, сред останалия грешен свят.

— Защо? Какво си сторила?

Велиана бавно отдръпна ръка от лицето си. Нямаше полза да размишлява над неща, които не зависеха от нея.

— Преспах с един послушник — отвърна Зуса. — Младеж на име Деврик. Тогава бяхме млади и глупави. Когато ни заловиха, той бе бит до кръв и му бе наложено десетгодишно покаяние. А аз бях принудена да стана една от безликите.

Другата жена се премести по-близо до огъня, осмисляща чутото. Красива жена бе заловена да спи с жрец. Заради това те я бяха прогонили, бяха скрили красотата й и я бяха обявили за скверна. Гневът проряза стомаха й. И тя бе обрекла живота си на това? Защо боговете я бяха поставили в подобна ситуация? Велиана поднови клетвата си за мъст срещу Трен и сина му.

— Сестрите ти също са красиви, нали?

Зуса кимна.

— Да, като всички безлики. Сега разбираш ли защо те спасих? Не можех да понеса да гледам как друга жена бива унизена, а красотата й унищожена. По-добре бе да станеш една от нас.

— Една от безликите.

— Вярата ми в Карак не е изчезнала. — Зуса приседна до нея. Пръстите й внимателно проследиха дирята от кинжала. — Пеларак ще ти помогне. Той е нашият върховен жрец и най-добрият ни целител. Освен това се нуждая от разрешението му, за да те включа в ордена ни.

Това беше лудост. Трен може би я смяташе за мъртва, а може би щеше да научи за случилото се с Гилеас. Тя не можеше да остави Джеймс сам. Гилдията се нуждаеше от нея. Джеймс също. Карак представляваше единствено идол. Пепелявата гилдия бе нейното семейство.

— Не мога. Аз съм част от гилдия. Ако не се върна, Трен ще унищожи всичко, за което милея.

Зуса замислено докосна устни, за момент загледана в далечината на размисъла.

— Не — каза накрая тя. — Още не. Трябва да се срещнеш с върховния жрец. А аз трябва да чуя думите му. Но след това ти обещавам, че ще ти дам шанс да помогнеш на приятелите си. Ще приемеш ли това, Велиана?

Тази мисъл я изпълваше с неприятно усещане, но ранената кимна.

— Така да бъде. Да вървим към храма.