Танц с плащове

Глава тридесет и трета

Настроението на краля бе по-лошо от обичайното. От прозореца на кулата той бе наблюдавал пълчищата, стичали се извън града и към хълмовете, за да се влеят в набъбващите тълпи на празненството.

В тронната зала го чакаше Джерънд. Шестнадесет гвардейци стояха на пост около кралската особа.

— Сякаш армия се стича пред прага ни — каза крал Велор, докато се настаняваше на престола си. — Днес няма ли молители? Никой ли не се е явил, за да се докосне до правосъдието на короната?

— За тях е по-важно да вземат участие в празненства, които се провеждат веднъж на няколко години, отколкото да чакат да чуят решение, което биха могли да получат във всеки друг ден — тактично обясни Джерънд.

— И все пак… нито един? — почуди се владетелят. — Все трябва да има неколцина разпалени.

— Имаше. — Джерънд Кролд прочисти гърло. — Но аз си позволих да ги отпратя. Предвид нещата, които знаем, днешният ден може да се очертае като… интересен. Счетох за най-разумно да се погрижа за безопасността ви.

Крал Велор подбели очи и за да демонстрира храбростта си, нареди на половината от телохранителите си да се оттеглят. В залата останаха само осмина войници.

Кролд стори всичко по силите си, за да не покаже отвращението си. Заради пълчищата наемници, стекли се отвъд стените, съветникът бе решил да се погрижи днешният ден да протече без събития за краля. А имаше и нещо друго: в момент, когато всички очи бяха насочени към срещата на Трифектата, твърде възможно бе някой кинжал да замахне към престола.

— Безопасност — промърмори кралят. — Ти често обещаваш това, но обещанията ти не се изпълняват. Успокояващите ти приказки си остават само думи. Обеща ми главата на Трен Фелхорн. Къде е тя?

Джерънд се прокашля тактично и погледна към войниците. След секунда кралят осъзна намека и отпрати и оставащите осмина.

— Нека не ти хрумват идеи — каза владетелят, когато останаха сами, и отдръпна наметалото, за да покаже златния си меч. Джерънд далеч не бе впечатлен, но не показа това.

— Както несъмнено разбирате — поде съветникът, — да се уреди убийството на Трен Фелхорн не е лесна задача. Вие далеч не сте първият, който желае смъртта му. В продължение на десетилетие мнозина други са пожелавали същото. И въпреки това той си остава жив, а могъществото му расте.

— Искам главата му, а не оправдания — изсумтя крал Едуин Велор.

— В момента не ви предоставям нито едно от тези две неща, а само ви съобщавам напредъка. Моите хора се промъкваха из целия град и похарчиха много. В замяна на това до този момент получихме много малко. Но е достатъчен само един шепот, само един предател, и цялата инвестиция ще се оправдае десетократно. Споменах напредък. Действително имаме напредък: разполагаме с предател.

Кралят се приведе напред в трона си.

— Открил си член на гилдията му, готов да се обърне срещу него? — Едуин не можеше да скрие вълнението си.

— Не мога да кажа — настоя Джерънд. — Предполагам разбирате. Няма да кажа нищо за него или нея. Не мога да си позволя нещо да достигне до Трен. Ще ви кажа само, че цената беше абсурдно висока. Плановете за нападението, за които бяхме узнали, в действителност са лъжливи. Но моят информатор ме уведоми за истинския замисъл. Ако всичко се развие добре, най-късно до утре вечер ще ви поднеса главата на Трен Фелхорн върху поднос.

— Отлично. — Кралят се плесна по челото. — Какво ли ще правя без теб, Джерънд?

Кролд се усмихна. В действителност той възнамеряваше да надживее владетеля, а не обратното.

— Владетел с вашите умения винаги ще открие начин — рече той.

Крал Велор се изсмя.

— Истина е. Но какво ще правя днес? Без дрязги, без посланици, без пиршества? Ще умра от скука.

— Разполагам с решение на проблема.

Джерънд плесна двукратно с ръце. Един от пазачите пред главния вход на тронната зала разтвори вратите. Десет момичета с почти прозрачни копринени одежди прекрачиха прага. Малки камбанки потрепваха върху китките и глезените им.

— Тези танцьорки са дошли чак от Кер — представи ги Кролд. — Наричат ги Голите звънчета. Трябва да ви призная, че танците им струват цяло състояние.

Жените подеха танца си.

— Голите звънчета? — попита крал Велор и облиза устни. — Но аз виждам много коприна.

— Дайте ни време да заслужим името си — завалено каза една от танцьорките. Гласът й бе приятно дрезгав.

Голите звънчета се нуждаеха от почти половин час, за да заслужат името си напълно. Джерънд ги наблюдаваше не само от учтивост. Откакто Трен бе отвлякъл съпругата му, съветникът бе непрекъснато измъчван двойно — от притеснение за нея и заради факта, че е останал без близостта й. Чуждоземните жени танцуваха с опит — всяко движение целеше да подчертае определена извивка, да изтъкне краката им или да привлече внимание към устните, гърдите или кръстовете.

При всяка изминала минута една от тях захвърляше част от одеянието си. Кралят ги наблюдаваше с изключително внимание. Несъмнено след края на танца щеше да покани две или три от тях да го придружат в покоите му. Кралят нямаше съпруга — факт, от който мнозина бяха недоволни. Но пък владетелят бе още млад, така че Джерънд бе успял да потуши повечето възражения, изтъквайки именно това. В най-лошия случай щяха да изникнат няколко копелета.

Дали някоя от голите жени, чиито камбанки не спираха да звънят ритмично, нямаше да се окаже бъдещата майка на принц?

Една от танцьорките особено бе привлякла вниманието на Кролд. Косата й бе тъмночервена, най-голямата му слабост. Гърдите й бяха по-малки от тези на останалите жени, но това също му харесваше. Освен това тя се бе разсъблякла последна. А може би желанието на съветника бе породено от начина, по който погледът на краля се бе задържал най-дълго върху нея. Може би точно по тази причина Джерънд щеше да му я отнеме. Косата ми може да е посивяла, но пак съм по-голям мъж от този сополанко.

Голите звънчета започнаха да се поклащат по-усилено. Камбанките, изработени от различен метал, се сляха в приятен хаос. Червенокосата се извиваше съвсем близо пред владетеля. Единствено тя стискаше звънчетата в китките си, за да спре дрънченето им. Това бе направило впечатление на Джерънд. След като всички останали се стараеха да вдигнат колкото се може повече шум, защо…

В следващия миг той видя как пръстите й се извиват към чашката на една от камбанките.

— Спрете я! — кресна Джерънд Кролд и посочи. Един от войниците в ъгъла повдигна арбалета си и стреля. Болтът прониза тила на червенокосата. Кръвта й оплиска лицето на краля. Звукът, с който главата й се стовари върху каменния под, накара съветника да потръпне. Дълга и тънка игла, несъмнено с отровен връх, се отрони от пръстите й. Останалите танцьорки отстъпиха назад. Някои ридаеха, други безстрастно се взираха в тялото.

— Какво става тук? — изкрещя Едуин. Джерънд внимателно повдигна иглата и му я показа.

— Някой я бе наел, за да ви убие.

Лицето на владетеля почервеня.

— Трен! — ревна той. — Това е работа на онзи негодник Фелхорн! Искам го мъртъв, чуваш ли ме?

— Задействал съм плана си, кралю.

— Знаеш ли къде е той? — продължи да крещи владетелят.

— Имам представа къде би трябвало да се намира — призна Джерънд Кролд. — Но още не сме получили сигнала…

— Изпрати войниците — нареди кралят. — Всички, до един. Той ще умре тази нощ, разбра ли? Изпращай ги!

— Да, кралю — каза Джерънд и се поклони ниско.

Намръщен, Велор започна да крачи пред трона си. Накрая посочи към две от танцьорките и щракна с пръсти.

— Свалете им камбанките и ги претърсете. Няма да позволя на онзи негодник да ми развали удоволствието. Но и няма да допусна да ме наръгат в собствените ми покои.

Останали без звънчета, двете жени неохотно последваха краля към спалнята му. Следваха ги стражи с извадени мечове. Когато вратата се затвори след малката процесия, Кролд въздъхна и се обърна към останалите жени.

— Съжалявам — рече той и кимна в отговор на погледа на началника на стражата. След това съветникът също излезе. Не искаше да гледа как оставащите войници застилат пода на залата с красиви трупове.

Крачещ из дома на Кънингтън, Зенке се чувстваше леко огорчен. Вратите и прозорците бяха масивни, но обширният двор бе криел малко капани, и то предимно целящи да предупредят за наличието на нашественици, а не да ги убият. Самата къща се бе оказала още по-разочароваща. Само десет войници бяха оставени да я пазят. Това беше.

Гарт, който вървеше редом с него, бе още по-унил.

— Никакви натруфени богаташи, които да размажа — промърмори той. — Глупаво. Бас ловя, че Гемкрофт е оставил много повече войници. Трябваше да отида там. Защо Трен ме изпрати тук? Исках да троша глави!

— Млъкни, Гарт — рече Зенке. — По-късно ще получиш шанс.

Гарт сви рамене.

— Къде е Норис?

— Това не мога да ти кажа — отвърна Паякът. — Той и Змиите му би трябвало да подготвят горивото за пожара.

Двамата се приближиха към редицата прозорци, обърнати към предния двор.

— Прозорците няма да се отворят, затова ще се съсредоточим над вратите — каза Гарт и посочи към къщите от другата страна на улицата. — Там ще разположим арбалетчици. Когато Леон пристигне, те ще го изчакат да отмине и ще го обстрелят в тил.

— Простичък план — заяви Зенке. — Но трябва да проработи. Къщата остана непокътната, така че Кънингтън няма да подозира нищо.

— Ще подозира. — Гарт посочи на изток. — Погледни. Пушек.

Зенке леко приведе глава. Наистина, няколко колони дим се издигаха от източната част на града.

— Несъмнено домът на Гемкрофт. Нима са го подпалили толкова рано?

— Да ти приличам на гадател? — възмути се Гарт. — Върви там, ако се интересуваш толкова. Аз свеждам отговори до юмруците си.

— Това може би обяснява забавянето на Трен — промърмори Зенке.

Гарт го погледна въпросително.

— Нищо. Отивам да проверя хората си. Ти остани тук и се оглеждай за пристигнали преждевременно. Постарай се да изчакаш да влязат в къщата, преди да нападнеш. Освен това не бих се изненадал, ако Леон изпрати хора, за да проверят дома му, когато види дима. Тях не закачай.

— Не съм идиот — изръмжа Гарт.

— Още не си ме убедил — отвърна Зенке и бързо се отдалечи. Пътьом той хвърли бърз поглед към залязващото слънце. Къде беше Трен? Защо се бавеше?

Множеството съкровища, пръснати из дома, бяха привлекли пълното внимание на крадците. Никой не поглеждаше към Зенке.

Още в началото на суматохата той си бе набелязал път за бягство: малка врата, отвеждаща до килер с кръгъл прозорец. От това място Зенке лесно би могъл да достигне покрива, а веднъж озовеше ли се там, възможностите ставаха неограничени. Но присъствието на Трен беше наложително. Без Фелхорн всичко се обезсмисляше.

Отправил се към задната част на дома, той дочу звуците на битка. Любопитството му го накара да отвори вратата на малка, но добре осветена трапезария. Крадец от Змийската гилдия лежеше мъртъв на пода. Друга Змия, кървяща, се сражаваше с младеж със сиво наметало и окъсана маска. Ченето на Зенке едва не увисна.

— Това не е възможно — промълви той.

Гласът му привлече вниманието на крадеца. Този миг бе достатъчен за младия противник. Той мълниеносно пристъпи напред, заби кинжала си между ребрата, сетне замахна. Убило и втория си противник, момчето отново зае бойна поза. Зенке я разпозна, защото самият той му я бе показал.

— Какво правиш тук, Арон? — попита той. Маската не бе го заблудила.

— Не съм Арон, а Хаерн. Арон е мъртъв.

Мъжът поклати глава, все още удивен.

— Колцина си убил? — попита Зенке, докато затваряше вратата след себе си.

— Петима.

— Петима? — Паякът се изсмя. — Ти си се побъркал, Арон. Прощавай. Хаерн. Мислех, че си в храма на Карак?

— Избягах — отвърна Хаерн и взе кинжалите на убитите, които бяха по-големи от неговите. Сетне свали наметалото на единия труп, за да го обвие около собствените си рамене. Накрая почисти новите оръжия, мушна ги в колана си и пристегна маската. — Дойдох да сложа край на това, Зенке. Ще ми помогнеш ли? Или трябва да убия и теб?

Зенке поклати глава. Разкъсваха го ужас и лудешко веселие, породено от дързостта на момчето.

— Няма да ти помогна. Но и няма да те спирам. Аз изчезвам, Хаерн. Тази нощ.

— Изчезваш? Как?

Зенке приседна на пода.

— Имах усещането, че планът на Трен не е истински. Затова не се изненадах, когато научих същинския му замисъл. Срещу значителна сума в злато продадох истината на краля. След около час това имение ще бъде заобиколено от стотици войници. Ако има справедливост, по това време Трен ще се намира тук. А аз ще бъда сметнат за поредната жертва, изпепелена напълно от пламъците.

Позата на Хаерн показа, че той не е очаквал да чуе за подобно предателство от човек като Зенке.

— Защо си го предал?

Мъжът се засмя.

— Намирах се в лош момент от живота си, когато се присъединих към Паяците. Синът ми умря, защото не можах да си позволя да заплатя на жреците да го излекуват. Съпругата ми обвини мен. И с основание. Тогава бях мързелив. На мен не можеше да се разчита. Пиех, спях из канавките. Именно тогава ме откри Трен. У него имаше нещо, едновременно ужасяващо и вдъхновяващо. Това събуди у мен пламък, който не е угасвал и до този момент. Започнах да се издигам, не защото бях по-добър, а защото полагах усилия повече от всеки друг. И защото Трен виждаше това. Това му харесва, защото самият той е същият. Целта, върху която се е съсредоточил, е единственото, което има значение за него. А в последно време можех да наблюдавам как е насочил усилията си върху теб, за да отстрани всички излишни според него трески. Трябваше да гледам как той бавно и методично унищожава всичко добро у собствения си син…

Зенке не довърши, а поклати глава.

— Преди си мислех, че всички тези предателства и кражби са само игра. Все пак всички ние сме безполезни негодници. Няма значение дали се избиваме едни други, или ограбваме богаташи, които са по-скоро готови да умрат, отколкото да изгубят и една медна монетка. Смятах, че баща ти е най-добрият в това, човек, който би могъл да се издигне до най-високия връх на избраната сфера, и е избрал криминална империя за тази сфера. Той отказваше да прекланя глава пред когото и да било, не робуваше на закони. Преди беше забавно — парите бяха добри, жените бяха лесни… само че това продължи прекалено дълго. През тези пет години излъчването на Трен бавно угасна. Угасна, защото гледах как той ти отнема детството, приятелите, дори правото да живееш…

Зенке се изправи на крака и погледна към вратата.

— Никой човек не би могъл да причини това на собствения си син. Само някое чудовище би си поставило подобна цел. И аз не мога да стоя край чудовище. Това е последната ми задача. Не очаквам, че след смъртта си ще вляза във вечността, но кой знае. Може би Ашур ще ми прости, ако се измъкна, докато все още има време. Изглежда, че не съм бил единственият, стигнал до това заключение.

Бузите на Хаерн се раздвижиха. Момчето се усмихваше.

— Оцелях престоя при жреците — каза то с доловима гордост. — Те не можаха да ме надвият. Никой не може да ме надвие.

— Не се възгордявай. Все още бих могъл да те надвия и с една ръка…

Той замлъкна. Откъм главния вход бяха започнали да долитат викове. Сред тях определено се отличаваше гласът на Гарт.

— Остани тук — каза Зенке. — Заключи се. Аз ще отида да проверя какво става.

Той затвори вратата след себе си, изчака да се убеди, че Хаерн ще я залости, сетне бързо се отправи към входа. Неколцина крадци вече изчезваха зад ъгъла на коридора — прекалено далече, за да се обърне към тях. Виковете на Гарт бяха единствените разбираеми, защото заглушаваха останалите гласове.

— Стражи, стражи! — крещеше Гарт. — Нови глави за пукане!

Зенке прелетя през трапезария и след един завой се озова край главния вход. Над стотина крадци се бяха подредили край прозорците, които гледаха към двора. Гарт се извисяваше сред тях, оживен от нетърпение.

— Какво става тук? — извика Зенке.

— Войници! — кресна Гарт и извърна туловището си. — И то кралски войници! Започнаха да заобикалят мястото. Наброих поне пет стотака. Много глави за трошене, момчета!

Гарт бе изключително ентусиазиран, но лицето на Зенке пребледня. Войниците пристигаха прекалено рано. Трен още го нямаше. Защо бяха прибързали? Защо Джерънд не бе изчакал сигнала му?

— Трябва да ги забавим — рече Зенке. — Постарайте се да не ги пускате вътре.

— Те имат брони — възрази един от крадците. — Щитове, шлемове, мечове… А ние имаме кинжали и кожени дрехи. Какво очакваш да сторим срещу тях?

— Очаквам да ги убивате — кресна Зенке, започнал да възвръща решителността си. — Или си мислите, че те ще ви оставят да живеете, ако изтичате навън с вдигнати ръце и подвити опашки?

Гарт придърпа Зенке встрани.

— Сред нас има предател — тихо каза той. — Как иначе войниците ще изникнат толкова бързо? Кой може да е?

— Нямам представа — излъга Зенке. — Трябва да удържим. Когато домът пламне, ще успеем да избягаме в суматохата.

— Или ще се опечем като хлебарки.

За момент двамата се гледаха в очите.

— Не виждам друг начин — рече Зенке.

— Тогава ще се бием — изръмжа Сянката. — И ще се надяваме, че Трен ще пристигне с достатъчно хора, за да ни помогне.

— Нападат — изкрещяха няколко гласа. Войниците бяха започнали да се вливат в двора. Подобно на метални мравки, те отново заобиколиха дома, само че зад оградата. Повечето бяха въоръжени с дълги мечове и щитове, но имаше и такива, които стискаха алебарди, копия и бойни чукове. Четирима носеха дебел ствол с подсилен връх и метални дръжки. Те насочиха преносимия си таран към вратата. Десетина от другарите им ги придружаваха.

— Задръжте вратата — каза Зенке и отстъпи назад. — Аз ще пазя задната част.

— Побързай — рече Гарт. — И се моли Норис да не се е подплашил.

Почти веднага след това войниците с чукове атакуваха прозорците на долния етаж. Гвардейците започнаха да скачат вътре — крадците не бяха достатъчно, за да завардят всички прозорци. Зенке изтегли меча си и посече първия, приближил се до него. Втори войник се опита да използва щита си, но крадецът се оттласна от стената и заби меча си над щита, в рамото. Цялото имение екна от разпалващото се сражение.

Когато достигна стаята, вратата й зееше отворена. Хаерн беше изчезнал.