Танц с плащове

Глава двадесета

Най-сетне старицата се успокои достатъчно, за да изслуша момчето. Разбира се, това се случи след проваления й опит отново да го удари с тиган.

— Моля те, изслушай ме — каза юношата. Делисия стоеше до нея, галеше я по ръката и правеше всичко по силите си да я успокои.

— Нахлуваш в дома ми, убиваш човек, скриваш се от войниците и очакваш да стоя да те слушам? — каза бабичката. — Може да си вълче, но си оставаш глупак.

— Бабо! — изхленчи Делисия.

— Добре де. Говори, момче.

— Името му е Хаерн — каза внучка й.

— Хубаво. Хаерн — изсумтя старицата. — Какво искаш да ми кажеш?

— В града Делисия не е в безопасност — рече Хаерн. Той се бе облегнал на вратата на килера. Няколко сухи листа все още бяха полепнали по дрехите му, останали от промъкването в градината. Той стискаше едната от свещите, които Делисия бе запалила. Другата се намираше в ръката на старицата.

— Градът не е безопасен за никого. С какво Делисия е по-различна?

— Трен Фелхорн от Паяковата гилдия нареди убийството на баща й — каза Хаерн. Той не отделяше очи от лицето на старицата. Изглежда се срамуваше да гледа към момичето, но бе прекалено горд, за да се вторачи в земята. — Бях там, когато се случи.

— Искаш да кажеш, че си участвал — каза старицата. — Не съм глупава. Виждам, че носиш гилдийни цветове. Каква роля ти беше отредена? Да се оглеждаш за стражи? Или да преджобиш трупа на клетия й баща, когато зяпачите се оттеглят?

Хаерн стовари юмрук върху вратата на килера. Движението освободи едно от листата, полепнали към ръкава. Делисия се загледа в полета му.

— Няма значение — рече Хаерн. — Мъжът, когото убих, бе изпратен да довърши задачата. Сега той е мъртъв, така че Трен ще изпрати друг. И трети, ако се наложи. Той не оставя недовършени неща. Делисия трябва да избяга, колкото се може по-бързо и незабелязано.

— Мисля, че той е прав, бабо.

— О, не се съмнявам — изсумтя старицата. — Ти си готова да повярваш на всяка дрънканица, която чуеш. Откъде бихме могли да знаем, че Трен има нещо общо със смъртта на баща ти?

— Адски добре знаеш, че гилдията на Паяците е отговорна — каза Хаерн.

— Мери си приказките, момче, за да не ти натрия устата със сапун! — тросна се старицата.

За тяхна изненада Хаерн се размърда неловко и сведе глава.

— Извинявам се.

— Поне имаш известно възпитание. И изглежда си прав. Появата на крадец след онова ужасно убийство на улицата не може да е съвпадение. Може да съм стара, но поне ми е останал достатъчно ум, за да разбера това.

— Къде бихме могли да отидем? — попита Делисия. Тя изглеждаше на път да се разплаче. Предвид всичко, което й се бе струпало в последно време, никой не можеше да я вини.

— Ние няма да ходим никъде, детето ми — рече бабичката. — Колкото и да ми е мъчно, ти ще трябва да отидеш на място, където и най-коварният от крадците не би могъл да те достигне. Баща ти бе добре почитан от жреците на Ашур. Убедена съм, че те ще се съгласят да се грижат за теб. Отвъд белите им стени светът ще забрави за теб.

Момичето преглътна сълзите си.

— Ами Тарлак? Ще го видя ли отново?

Бабата я придърпа към себе си и я целуна по бузата.

— Разбира се. Брат ти е в безопасност при онзи магьосник. Сега трябва да се погрижим за твоята безопасност, иначе той ще вземе да ме превърне в жаба, задето съм позволила нещо да се случи на сестра му.

— Не искам да те оставям — каза девойката. Старицата леко поклати глава.

— Аз също не искам да се разделяме. Но вече изгубих сина си. Не бих понесла да изгубя и теб. Вече съм стара. Когато умра, няма да има кой да се грижи за теб. Обещавам ти, че жреците ще ти дадат добър дом.

Делисия също я целуна. Когато се обърна, Хаерн бе изчезнал. Вратата на килера бе оставена открехната.

— Странно момче — каза старицата. — Надявам се да не те издаде.

— Имам му доверие — настоя Делисия.

Старицата изсумтя, засмя се и се задави.

— Нищо чудно и да си се влюбила в него — мистериозно момче с маска. Всяка девойка си мечтае за такъв ухажор.

Делисия се намръщи и сръчка баба си в ребрата. Старицата отвърна на жеста, след което и двете се разсмяха.

— Хубаво е, че се усмихваш. Ще пазя този смях до края на дните си. Сега върви да си събереш багажа. Не вземай много, само колкото можеш да носиш. Не бива да губим нито миг.

Когато момичето й обърна гръб и забърза към спалнята, лицето на бабата изгуби веселието си, устната й затрепери, а очите се навлажниха. Когато Делисия се върна, притиснала няколко рокли към гърдите си, старицата вече се усмихваше, скрила сълзите си зад нов смях.

Пеларак беше побеснял. Вече два дни очакваше Зуса и сестрите й да се върнат с Алиса, но не бе получил никаква вест. Макар по време на сутрешната служба той да не допусна никакви грешки в ритуала, вярващите усетиха разсейването му. Гневът се бе промъкнал в думите му, а подтикванията му към покаяние и смазването на хаоса бяха особено покъртителни. В края на церемонията той коленичи пред огромната статуя на бога, за да се окъпе в лилавата светлина.

— Нещо те тревожи — каза коленичещ до него мъж.

— Светът е тревожно място — отвърна Пеларак и отвори очи. В следващия миг се усмихна, разпознал коленичилия. — Етрик, толкова се радвам да те видя! — Свещеникът се изправи и го прегърна. — Щастлив съм, че си се върнал толкова бързо.

Етрик се усмихна. Той бе много висок. Пеларак бе успял да го прегърне, защото мъжът бе останал на колене. Личеше, че е пристигнал току-що — още не бе успял да свали черните си доспехи. Огромен меч бе окачен на гърба му. Главата му бе изцяло обръсната, покрита с тъмнолилави татуировки.

— Жреците ви все по-рядко навестяват Омн — каза Етрик. Гласът му бе плътен и приятен за ухото. — Карден ме изпрати, за да оценя състоянието на нещата. Дрязгите между Трифектата и гилдиите вече са достояние на всички.

— Каня те на обяд — каза жрецът. — Гладен ли си?

Дълбоко в недрата на храма бе разположена ъгловата зала без украшения. В средата й се издигаше дълга маса. Появата на Пеларак накара прислужващите да се разтичат — това бяха млади послушници.

— Трудно ми е да си те спомня като едно от тези момчета — каза върховният жрец. — Виждал съм толкова много от тях да израстват и да надяват броня или свещеническа роба. Мнозина посягат към величие, но малцина го достигат.

— Интересно какво ли ще постигна аз. — Етрик се настани срещу домакина си.

— Ти ще бъдеш тъмен паладин, от когото палетата на Ашур ще треперят — каза Пеларак.

Наобиколиха ги деца, понесли лъжици, чинии и голямо гърне със супа. След като храната бе поднесена, двамата сътрапезници сведоха глави в мълчалива молитва. След това Етрик започна да се храни с видим апетит. Пеларак почти не се докосваше до своята купа.

— Трябва да призная, че идването ми тук се дължи не само на топлите ти думи и топлата храна — каза Етрик, след като бе залял глада си с половината порция. — Макар Карак да ми е свидетел, че се нуждаех и от двете. От тръгването не бях хапвал нищо читаво. След толкова месеци пътуване…

— Имаше ли някакви проблеми по пътя?

— Един глупец си беше внушил, че може да ме убие, за да си заслужи място в Цитаделата — засмя се Етрик. — Но не бих нарекъл това проблем, по-скоро отегчение. Почти бях стигнал Кинамн, където пътят се извива сред хълмовете. Идиотът се бе скрил сред скалите и си мислеше, че ще успее да ме простреля от засада. Убеден съм, че е възнамерявал да представи съвсем различна история, когато е предавал главата ми.

— Дори и с тази си постъпка е бил по-дързък от паладините на Ашур в последно време. — Пеларак остави чинията си. — Боя се, че тази скука поражда напрежение сред собствените ни редици.

— Това е причината за посещението ми. Казал си на Карден, че се тревожиш. Сподели тревогите си с мен, за да ги изпепеля и отстраня.

— Чувал ли си за безликите? — попита жрецът.

Челото на Етрик се сбръчка в размисъл.

— Не. Не съм.

— Ела — надигна се Пеларак. — Ще ти покажа.

Той отведе госта си още по-дълбоко в храма, на долно ниво, където се намираше голям и претъпкан склад. Помещението бе пълно с кутии, струпани около колоните.

Жрецът повдигна ръка. Лилав огън обгърна пръстите му.

— Преди около двеста години жреците на Ашур успели да привлекат мнозина от братята ни. Това станала причината присъствието ни във Велдарен да отслабне и да бъдем прогонени от града. Както можеш да си представиш, сражавали сме се ожесточено и с покрусени сърца. Неколцина от отстъпниците се покаяли, избягали от храма на Ашур и се проснали пред портите на светилището ни в Кинамн.

Докато говореше, Пеларак не спираше да напредва сред лабиринта стари брони, мечове, сандъци с плат и запаси храна. За момент той спря, почеса се по брадата, за да си припомни посоката, сетне се отправи към група картини, струпани една пред друга. Те бяха правоъгълни, всяка от тях споделяше дължината на излегнат човек.

— Ние сме подложили вярата им на изпитание — продължи Пеларак, започнал да размества портретите. Макар че ръката му бе обгърната в огън, пламъците не докосваха платната. — Онези, които останали живи, били допуснати обратно, макар и не изцяло. По онова време начело стоял блестящ жрец на име Терон Гемкрофт.

— Чувал съм за него — отвърна Етрик, загледан в отместваните картини. Те представляваха предимно портрети на някогашните върховни жреци, макар да се срещаха и батални сцени, сражения между ангелите на Карак и Ашур, а също и пейзажи. — Отрекъл се от богатството си, за да посвети живота си на бога. Карден много често го цитира в проповедите си.

— Като стана дума за него, как е той? — попита Пеларак.

— Твърд като стомана и жесток като метална ръкавица — подсмихна се другият. — Какво точно търсим, жрецо?

— Това. — Пеларак повдигна една от картините. Събеседникът му хвана един от ъглите, за да помогне. Двамата я изправиха.

Картината изобразяваше седмина мъже и жени, обвити в тъмни ивици плат. Само очите им бяха оставени непокрити. Те стискаха кинжали, тояги и мечове и бяха обвити в сенки, стелещи се като дим около телата им. В краката им лежаха над двадесет трупа — паладини на Ашур.

— Красива картина, макар и прекалено драматична — оцени Етрик.

— Това са безликите — каза Пеларак. Размисъл замъгли очите му. — Терон знаел, че простото приемане на предателите би ни отслабило. Освен това знаел, че отдадеността им би могла да принесе огромна полза, но само ако тя бъде непрекъснато подхранвана от спомена за измяната. Затова ги накарал да обгърнат телата си и да не отгръщат плътта до края на дните си. Безликите спели отделно и се хранели отделно. В един момент започнали да посещават отделни служби.

— Всичко това е много интересно, Пеларак, но бих искал да чуя конкретната причина, поради която ми го разказваш. Макар да ми се ще да проявя търпение, тукашният студ започва да прогонва топлината на супата.

Върховният жрец се засмя, макар в гласа му да нямаше веселие.

— Целях да изтъкна, че ние не наемаме безлики. Орденът им е наказание, а не чест. В момента имаме само три, жени, които позволяват на пола си да контролира делата им. Но вярата им в Карак остава силна. Затова ги държим отделно от нас и им позволяваме да живеят извън храма. Години наред те проявяваха покорство и служеха вярно на бога. Досега…

— Но сега са сторили нещо друго — отгатна Етрик и отново се загледа към седмината изобразени, окъпани в кръв и мрак. — Станали са неконтролируеми, нали?

— Да. С което изложиха на риск целия храм. — Жрецът стисна картината с пламтящата си ръка. — Тази дрязга между Трифектата и гилдиите не е от полза никому, особено на нас. Нито една от страните не би могла да ни предостави облаги. С намесата си бихме рискували единствено да издадем присъствието си. Това е недопустимо. И въпреки това тези трите на своя глава нанесоха удар срещу един от лордовете на Трифектата, като същевременно запращаха насреща ми лъжи и полуистини. После една от тях изникна с молба да увелича бройката им. Сякаш безликите са привилегия, а не наказание. Много пъти им давах нареждания, които изобщо не биват изпълнявани.

— Искаш да умрат — каза Етрик. Това не беше въпрос.

— Да — отвърна Пеларак. Огънят, пълзящ по пръстите му, промени цвета си в червен. Картината започна да дими. — Искам телата им да бъдат принесени пред статуята на бога. Орденът им води началото си от срам и непокорство. С това си неподчинение те отидоха прекалено далеч. Каква полза от слуга, който отказва да се подчинява? Тези три безлики имат пленница на име Алиса Гемкрофт. Тя трябваше да бъде доведена тук, за да остане под наша закрила, но вместо това сестрите я държат скрита. Открий безликите и ги убий. Но Алиса трябва да остане жива. В противен случай плановете ни се провалят.

Етрик наблюдаваше поглъщащите картината пламъци, без да обръща внимание на стелещия се към лицето му дим. Когато огънят достигна ръката му, той я раздвижи. Докосналият пръстите му пламък почерня и се срина на пепел. Докато картината и рамката й продължаваха да горят, Етрик изтегли меча си и се зарече:

— Ще ги преследвам до смъртта си — прошепна той. — Никое дете на Карак не е по-велико от своя господар.