Танц с плащове

Епилог

Дълбоко в скривалището си, Трен разговаряше с двамата си новоназначени съветници. Те не разполагаха със силата на Уил, хитростта на Кайла или умението на Зенке. Бяха обикновени подмазвачи, но Фелхорн не разполагаше с друго.

Донесените от тях вести никак не бяха добри. Опитът за покушение срещу краля се бе провалил. Небивалата сума, която Трен бе платил на танцьорката, се оказваше прахосана. Крадците, изчакващи в имението на Леон Кънингтън, понесли страховити загуби и били принудени да се оттеглят, опожарявайки къщата.

По някакъв начин някой бе открил и освободил Мадлин Кинън. Собственият му син липсваше. Някаква едноока жена разпръскваше слухове, че е убила Арон и го е оставила да умре сред пламъците на Кънингтъновото имение. А унизителният провал с Гемкрофт бе по-лош от всичко.

— Жреците на Карак не те държат отговорен за постъпките на сина ти — заключи един от новите съветници. — Мейнард е мъртъв, ти си изпълнил думата си.

Трен поклати глава.

— Махайте се — простичко каза той. Двамата побързаха да се подчинят.

Трен остана сам. Цялата му мистика, целият му престиж, годините внимателно трупана почит — всичко това бе рухнало само в рамките на една нощ. Всеки един аспект на плана му се бе провалил. Всички гилдии бяха понесли съкрушителни жертви. Вече не можеше и да става дума за доверие. Много скоро те щяха да започнат да откъсват от територията на Паяците. Трифектата също усилваше натиска си — улиците гъмжаха от наемни войници. Жреците на Ашур също обхождаха уличките и предотвратяваха много от начинанията му.

Фелхорн изтегли меча си и разсече дланта си. Повдигна юмрук към тавана и стисна зъби.

— Това не е краят — процеди той. — Няма да спра, докато и последните благородници от Трифектата не гният под земята.

Трен целуна юмрука си, при което устните му вкусиха кръв. Той нямаше син. Нямаше наследник. Смъртта щеше да остане неговото наследие.

Мъжът крачеше нервно сред руините. Чувстваше се уверен, че сред купищата пепел и отломки все още се крие някаква сочна плячка. Гвардейците все още се навъртаха наоколо, но скоро щяха да се отдалечат на обиколката си. Тогава щеше да дойде шансът му.

Той се отдръпна от вратата, потъвайки назад в сенките. Нещо остро се допря до гърба му.

— Паяк? — попита юношески нестроен глас.

— Змия — отвърна крадецът. Ръката му бавно се придвижваше към кинжала в колана му.

— Няма разлика.

Крадецът се раздвижи рязко, скочи напред и извади оръжие, докато се извърташе, но не бе достатъчно бърз. Прорязала стомаха му болка го накара да изтърве кинжала. Втори удар разсече лицето му. Изпълващите се с кръв очи можаха да различат момче, застанало пред него, привързало тънък сив плат пред лицето си. Мълчаливо, невъзмутимо, то го наблюдаваше как умира, преди да изчезне в нощта.