Танц с плащове

Глава четвърта

Минаха няколко часа. Войниците продължаваха да претърсват упорито, с което отстраниха и последните съмнения на Кайла относно значимостта на момчето.

Тя внимателно отмести косата от челото му и се загледа в лика му. Спящият излъчваше мек чар. Възмъжаването му все още тепърва започваше. С тези сини очи несъмнено щеше да разбие много сърца… а с уменията си щеше да разбие не по-малко глави. Но кой бе той? Кайла рядко забравяше нечие лице, особено такова като неговото. Само че до този момент не помнеше да го е виждала.

Когато слънцето най-сетне започна да наднича над градските стени, Кайла сръчка момчето. То веднага отвори очи и мълчаливо се взря в нея. Сега, когато опасността бе отминала, юношата изглеждаше срамежлив.

Тя възнамеряваше да го попита за баща му, но се отказа. Бе внимавала да не си създава врагове сред гилдиите на крадците.

— Ще тръгваме ли на запад? — попита Кайла. Хаерн кимна. — Само че имаме малък проблем: как ще се справим с портата?

Той не знаеше. Когато ситуацията бе критична, идеите просто извираха от него, но когато нещата се успокояха, фонтанът пресъхваше. Тя едва не го удари по главата и не заплаши да му пререже гърлото, ако не предложи нещо, но в следващия миг тази мисъл й се стори толкова абсурдна, че Кайла се засмя.

— Явно ще чакаме — заяви тя. Стомахът й къркореше, освен това тя се притесняваше за коляното на Хаерн. А когато слънцето се издигнеше по-високо, двамата щяха да станат видими сред листата. Ако бъдеха открити, очакваше ги орис, пред която бесилото би било за предпочитане. В имението на Лори Кинън важеше единствено неговата власт. Той щеше сам да им определи присъдата.

— Може някой да отвори портата — прошепна Хаерн. — Тогава бихме могли да притичаме.

— Може — разсеяно се съгласи тя. Но това изглеждаше малко вероятно. Първо трябваше някой да отключи портата, без да ги забележи, после трябваше да се доберат до портата, съумявайки да избегнат войниците и стрелците в къщата. Трябваше да направят нещо сега, преди имението да се е разбудило изцяло. Ако бъдеха забелязани, никой нямаше да повярва, че не са изпратени от гилдиите.

Кайла погледна към Хаерн и едва сдържа усмивката си. Може би ако бъдеха разкрити, момчето щеше да блесне с поредното удивително умение. Това хлапе умееше да изважда пирони с малка кама и с маймунска ловкост да се прехвърля над огради. Какво ли щеше да стори, когато се окажеше притиснато зад заключена врата?

Заключена?

— Хаерн, погледни ме. Можеш ли да разбиваш ключалки? Не някакви долнопробни чирашки катинари, говоря за истински, скъпи ключалки. Аз така и не успях да усвоя това умение. А ти?

Той отмести поглед от нея и наклони глава, за да отдели лицето си от светлината на изгряващото слънце. Сянката му придаде увереност.

— Кинжалите ти са достатъчно тънки, така че бих могъл да опитам. Но ще ми трябва и нещо друго, още по-тънко.

Кайла му подаде кинжал, а после извади малък далекоглед. Служеше си с него, когато трябваше да се убеди в нечия самоличност, когато телосложението и дрехите не говореха достатъчно… или когато посочването на грешното име можеше да докара смъртта й.

Тя възнамеряваше да използва не самия далекоглед, а жицата, омотана около средната му част, за да придава стабилност. Хаерн веднага видя и кимна щастливо. Той грабна приспособлението от ръцете й, сам размота жицата и й го подаде обратно.

— Колко време ще ти е нужно? — попита Кайла.

— Майстор Джир беше мой учител. На раздяла той каза, че аз съм най-бързият му ученик.

Кайла поклати глава.

— По-конкретно. Колко време ти трябва?

— Една минута? Две, ако ключалката е добре направена — сви рамене Хаерн.

— Очаквай три минути — каза тя. Сиво-зелените й очи не спираха да обхождат двора. Много скоро някой от слугите щеше да се отправи към пазара, за да купи пресни яйца и топъл хляб за закуска. Слънцето все още не се бе издигнало… може би двамата щяха да останат незабелязани. До този момент не бе видяла пазачи, но това не значеше нищо. Сблъсъкът между гилдиите и Трифектата продължаваше вече пет години. Неизменно щеше да има пазачи. — Разбий ключалката колкото можеш по-бързо. Ако някой се опита да ни спре, ще го убия.

Хаерн кимна.

— Ще дам всичко от себе си.

Земята не беше далече от тях, но Кайла се тревожеше за крака му. Веднъж успееха ли да достигнат улицата, щяха да се слеят с морето търговци, продавачи и граждани, което неизменно се разливаше в ранните часове. Но до този момент щяха да бъдат ужасно уязвими.

— Ще ти помогна да слезеш — каза тя. — Внимавай да не увредиш коляното си. Не би имало смисъл от отворена врата, през която не можеш да прекрачиш.

Кайла му помогна да се спусне до тревата. Накуцващ като старец, Хаерн се приближи до залостената двер. Жената остана скрита в дървото. Бе достатъчно близо, за да попречи на евентуални забелязали го пазачи. А и така съществуваше шанс да остане незабелязана и да ги нападне изневиделица.

Момчето достигна портата, отпусна се върху здравото си коляно, обгърна катинара с шепи и огледа ключалката му. След миг то се обърна към дъба и повдигна два пръста.

Две минути, помисли си Кайла. Боговете са благосклонни към нас.

Тя започна да отброява мислено. На седемнадесет чу вик. На двадесет и девет видя неколцина мъже да изникват край имението. Всички те носеха лъскави ризници и размахваха закривени мечове.

Кайла мрачно погледна към колана си. Пазачите бяха петима, а на нея й оставаха само три кинжала. Нямаше да успее да намали бройката им преждевременно. Освен това тя бе сигурна, че този път ще има насреща си опитни убийци.

Лошо, помисли си тя. И промърмори гневно.

Хаерн може и да бе забелязал появата им, но продължаваше да работи, изцяло съсредоточен над ключалката. Стиснала един от ножовете си, жената безшумно се спусна на тревата. Ако имаше късмет с хвърлянето, щеше да сведе противниците си до четирима. С бързината си можеше да ослепи още един, преди войниците дори да са осъзнали, че тя е тук. А после щеше да ги забави достатъчно дълго, за да може момчето да довърши работата си. Щеше ли то да успее да избяга с болното си коляно?

— Трябваше просто да те оставя да бягаш — прошепна Кайла и спринтира. — Лесните пари никога не се оказват лесни.

През цялото време тя не бе прекратявала броенето.

… тридесет и седем, тридесет и осем, тридесет и девет…

Жената реши да не хвърля кинжала. Едно неуспешно хвърляне би издало присъствието й и би отнело единственото й предимство. Сред оглушителното бучене на сърцето си тя се отправи към тях. Ако бе разчела траекторията си правилно, щеше да ги достигне само на четири крачки от Хаерн.

… четиридесет, четиридесет и едно, четиридесет и две…

Войникът, който тъкмо се обръщаше в нейна посока, привлечен от шума на стъпките й, бе посечен през очите. Втори изрева и отскочи назад, посечен под ръката. По-добре от очакваното, реши Кайла и опита да измени посоката си. Ръка се вкопчи в късата й черна коса. Сега беше неин ред да изпищи. Инерцията й бе прекалено голяма. В шепата на войника остана единствено кичур коса.

… петдесет и пет, петдесет и шест, петдесет и седем…

Ослепеният със залитане се отправи обратно към имението, като не спираше да крещи. Двама от войниците се втурнаха след Кайла. Мечовете им разсякоха въздуха пред гърдите и кръста й. Прободеният от нея бе рухнал на земята и стенеше. Последният се отправяше към Хаерн.

Стражникът не трябваше да го достига. Жената хвърли кинжал между двамата. Въртейки се, оръжието полетя. Когато се забоде в тила на пазача, Кайла извика възторжено. Онзи се свлече на земята.

… шестдесет и две, шестдесет и три, шестдесет и четири…

Сега тя можеше изцяло да се съсредоточи върху оставащите двама и премина в защита. Кинжалите й изглеждаха жалки пред огромните мечове, но пазачите бяха видели умението, с което тя запраща ножовете си — този страх се оказа достатъчен, за да й помогне. Докато умело отскачаше от ударите им, Кайла рязко раздвижваше ръка в привидно мятане. Неизменно някой от наемниците се отдръпваше, за да се предпази. Но тя осъзнаваше, че тази й стратегия няма да остане успешна още дълго.

… седемдесет, седемдесет и едно…

Откъм къщата долетяха още викове. Първите петима бяха изпратени набързо, за да се погрижат за хлапе, разбиващо ключалката. Но след като бяха видели другарите си да умират, поне двадесет войници изскочиха от къщата. Оборудването им бе впечатляващо.

От отчаяние Кайла се изсмя с глас.

— Мамка му. Седемдесет и седем, седемдесет и осем, седемдесет и девет, осемдесет…

Противниците й отстъпиха назад, знаейки, че и числеността, и времето са на тяхна страна. Освен това бяха застанали между нея и Хаерн. Страх стегна гърлото й. Какво я беше прихванало, да придружава сина на един от гилдийните първомайстори в имението на Кинън? Със същия успех можеше да се изхрачи в лицето на Смъртта. Двамата щяха да бъдат измъчвани, убити, разчленени и изпратени като подарък на подземния свят. След пет години Трифектата отчаяно се нуждаеше от всяка една победа.

… осемдесет и пет, осемдесет и шест…

Тя чу Хаерн да изкрещява името й. Забелязали втрещения й поглед, войниците за момент се извърнаха. Момчето стоеше пред вратата, стиснало катинара в ръка. Насреща му тичаха пазачи, готови да го посекат, а юношата с усмивка замери противниците на Кайла с катинара. Междувременно тя бе хвърлила кинжалите си.

Жената не изчака да види колко зле ги е наранила. Тя се засили, претърколи се между двамата и скочи на крака. Хаерн бе отворил портата за нея. Докато минаваше край него, Кайла го сграбчи за ръката. Юношата извика от болка, но се постара да тича колкото се може по-бързо.

Което се оказа недостатъчно. Пазачите вече се изливаха на улицата. Приближаваха се прекалено бързо.

За момент Кайла възнамеряваше да хвърли момчето към тях и да побегне. Още в следващия миг прогони тази мисъл. Бяха успели да постигнат толкова много. Би било изключително жалко да побегне точно в този момент. Пък и тя можеше да посочи поне три случая, в които бе смятала, че са обречени, а се бе оказвало, че е грешала. Защо не още веднъж?

Тя се бе надявала, че сред тълпата ще намерят укритие, но всички бързаха да се отдръпнат от пътя им — не искаха да се замесват. Изругавайки, Кайла се извъртя, за да се изправи срещу войниците. Бе решена да умре в битка, а не в килиите за мъчения на Лори Кинън.

Малък болт щръкна от гърлото на най-близкия пазач. Още неколцина от другарите му рухнаха, повалени по сходни причини. Кайла се хвърли на земята и притисна Хаерн към себе си. Втори залп се вряза в пазачите. Минувачите се пръснаха с викове, включително и онези от тях, които искаха да наблюдават зрелището. Един заблуден изстрел бе достатъчен, за да превърне зяпача в мъртъв участник.

Окъсани зелени наметала заобиколиха Кайла и Хаерн. Повечето от носителите им бяха въоръжени с арбалети. Имаше и такива, които стискаха дълги кортици. Те се хилеха към войниците и ги подканваха да се приближат. Пазачите нерешително спряха. Трети залп полетя към слабите места на броните им. Това реши нещата. Най-високият в йерархията на оцелелите повдигна ръка и изкрещя нещо. По негова команда войниците се обърнаха и се затичаха обратно към имението.

— Изправи се, момиче — каза един от зелените плащове.

Кайла повдигна очи и видя брадата усмивка. Над нея блестяха зелени очи. Върху бузите си негодникът бе татуирал две змии: една червена и една изумрудена. Когато тя се опита да издърпа Хаерн, онези с кортиците сгъстиха кръга около двамата.

— Нямаме нищо общо със Змиите — обърна се тя към мъжа, стараейки се да вложи твърдост в гласа си. Този глас Кайла използваше, когато някой се опиташе да й плати по-малко за сносна информация или, още по-лошо, изобщо отказваше да плати.

— Гилдията на Змиите сама избира с кого да има общо. Сега си размърдай задника. Трябва да вървим.

Змиите бяха осмина. Онези с арбалетите вече презареждаха оръжията си и се оглеждаха. Улицата бавно се връщаше към обичайната си приглушена гълчава.

Кайла възнамеряваше да се осведоми за мястото, към което ще вървят, но брадатият я удари. Груби ръце сграбчиха китките й. Горните крайници на Хаерн също се оказаха обездвижени.

— Дано той да си струва — каза една Змия.

— Хлапак, когото и кралят, и Лори Кинън търсят? — отвърна брадатият. — Струва си. — Той се обърна към пленниците. — Дръжте си устите затворени и краката в движение, за да не усетите змийската отрова.

Кайла не бе в състояние да спори. Зелените плащове обградиха новите си придобивки и ги поведоха. Избраният от тях маршрут бе криволичещ, но посоката си оставаше запад. Когато осъзна това, жената се оживи и започна да се вглежда в лицата, които преминаваха край тях. Може би някое от тези неясни лица щеше да се окаже нужният им съгледвач…

Брадатият рязко зави наляво, между две сергии с ябълки и круши. Арбалетчиците приготвиха оръжията си и започнаха да се оглеждат още по-внимателно. Кайла се оказа побутвана по-рязко. Онзи, който държеше ръцете на Хаерн, му помагаше заради накуцването. Изглежда преминаваха през вражеска територия — чия, Кайла не можеше да определи, защото не принадлежеше към нито една от гилдиите. Тя предпочиташе да продава информация и да избегне смъртната присъда, която асоциирането почти неизменно гарантираше. Никой интелигентен човек не можеше да каже, че Трифектата печели, само че тримата й предводители бяха елиминирали голяма част от подземния свят на Велдарен. Крадците попълваха редиците си чрез обещания за богатство и убийства, а благородниците плащаха веднага. И самата Кайла не би се поколебала нито за миг, ако й се наложеше да избира между двата типа възнаграждение.

Остро изсвирване се разнесе над тях. В момента преминаваха край огромни четириетажни постройки, всяка от които наблъскана с бедняшки семейства. Неколцина от зелените плащове повдигнаха глави, но не видяха нищо.

Кайла разполагаше с много по-остър поглед от тях и можа да зърне сив плащ да изчезва зад ръба на покрива. Тя усети как сърцето й се ускорява. Беше рисковано, но рискът трябваше да бъде поет. Змиите изглеждаха прекалено разтревожени. Спасяването трябваше да се проведе сега.

— Не спирайте — нареди брадатият. Кайла остави тялото си да се отпусне и се престори, че е на път да припадне.

— Какво си… майната му, някой да я подхване — каза един от останалите.

Не й беше трудно да се преструва. Покрай всички онези битки, бягства, прескачания на огради и още битки, тя бе изхабила цялата си енергия. Някой се опита да сграбчи врата й, но Кайла се изплъзна ловко и се просна в прахта, умишлено прехапвайки език при падането. Когато се закашля, върху устните й изникна кръв.

— Изправете я — нареди брадатият. — Бързо, изправете я!

Отново се разнесе изсвирване. Този път всичките Змии погледнаха. Неколцина от тях видяха сивите наметала. Ръце се вкопчиха под мишниците на Кайла, за да я издигнат на крака. Тя възнамеряваше да се възпротиви, но още две остри изсвирвания я спряха.

— Остави я, Галрън — изкрещя глас на улицата. Кайла неволно възкликна. Бе чувала този глас само веднъж, но това се бе оказало достатъчно, за да запомни твърдостта му завинаги.

— Това не те касае — заяви брадатият, който очевидно се казваше Галрън.

Пред тях изникна мъж, чието лице бе скрито в качулката на плаща му.

— Касае ме. И ти си глупак, ако си мислиш другояче, Велдарен е моят град, Змийо. Моят. Аз зная за гилдията ти повече от самия теб. Или си смятал, че ще можеш да отвлечеш и продадеш сина ми, без да разбера.

— Синът ти? — Галрън звучеше ужасено.

Самата Кайла също не можеше да сдържи шока си. Чудатото момче, което бе възнамерявала да залови и продаде… беше Арон Фелхорн, синът на Трен? Ужасът я бе вцепенил. В мига, в който се опиташе да иска откуп, щеше да е подписала смъртната си присъда. Трен щеше да я открие и екзекутира по възможно най-назидателния и болезнен начин. Но в случая не я заплашваше опасност. Тя бе сторила всичко по силите си, за да защити момчето. Това щеше да я спаси. Но Галрън и неговите Змии… Те вече бяха мъртви. Беше просто.

Трен бе дошъл да си върне онова, което му принадлежи.

— Да — отвърна Трен Фелхорн и се приближи. Държеше ръце точно над късите си мечове. Следващите му думи бяха почти шепот. — Моят син.

Сиви плащове започнаха да се спускат от покривите. Стрели изхвърчаха от прозорците. Само Галрън остана недокоснат от връхлетялата ги смърт. С извити зад гърба ръце, той бе оставен за Трен. Без да каже нищо повече, първомайсторът разсече гърлото му и бързо пристъпи встрани, за да не изцапа дрехите си. Част от кръвта все пак плисна по ръцете му, но тях той обърса в кърпа, която му подаде един от сивите плащове.

Хаерн коленичи и се поклони на баща си.

— Имаш много да ми разказваш — каза Трен и му направи знак да се изправи. Сетне посочи към Кайла, която също бе застанала на колене и почтително беше свела поглед. — Но първо искам да зная каква е нейната роля във всичко това.

Момчето отвърна без колебание, високо и ясно, с което изненада баща си.

— Тя ми спаси живота. И то няколко пъти.

Трен прибра меча си и протегна ръка към жената. Смаяна, тя я пое.

— Не зная името ти или кому си се заклела да служиш — каза той. — Но ти предлагам място край себе си, за да мога някой ден да ти се отплатя за добрината, която си сторила на сина ми.

Кайла си помисли за монетите, потракващи в парфюмени бутилки — те изглеждаха нищожни в сравнение с богатството на Трен Фелхорн. Приемането на предложението му можеше да означава преждевременна смърт, но означаваше и невероятна чест. Също и потенциални привилегии, за които по-рано тя не би се осмелила и да мечтае.

— Приемам — каза тя, докато се покланяше. — Макар да не съм достойна, приемам.

Укритието на Трен не беше далече. Макар че Кайла се нуждаеше от почивка, макар че Трен настоя те да говорят колкото се може по-скоро, най-напред тя трябваше да свърши нещо друго. С течение на години индиректно бе продавала информация на Лори Кинън. Ако някой узнаеше, особено Трен…

Тя се отправи към магазинчето на Ъндри и отвори вратата. Движението на ръката й бе мълниеносно. Собственикът рухна върху тезгяха, при което събори множество бутилки. Тлъстият му труп остана да лежи сред разливащите се благовония.

В определената за нея стая в скривалището Кайла откри жълта роза върху възглавницата си. Под цветето дванадесет камъка оформяха буквата X.