Танц с плащове

Глава двадесет и втора

От много време насам Трен не се бе чувствал толкова добре. До този момент две безредици бяха избухнали в южната част на Велдарен. Кралският съветник бе свършил работата си отлично. Войниците арестуваха десетки видни търговци, което оставяше сергиите и магазините им беззащитни. Самият Трен лично бе опожарил няколко склада. Цените на стоките, най-вече на храните, бързо се увеличиха двойно и впоследствие тройно. Наемниците, стекли се в града в очакване на предстоящото събиране, откриха, че работодателите им не са в състояние да им плащат. Някои си отидоха, а други…

Трен се засмя. Други охотно се бяха присъединили към гилдията му, за да се уверят, че усилията им ще бъдат възнаградени подобаващо. Онези, които не се бяха присъединили… Те умираха лесно.

Предвид глада, смущението и повишените цени, бедните квартали на града само чакаха някакъв повод да излеят гнева си. Много скоро изгладнелите щяха да се отправят на север, към останалите части на Велдарен.

Ако на шпионите отвъд стените можеше да се вярва, Лори Кинън и семейството му щяха да пристигнат в града днес, някъде след пладне. Бунтове, безработни наемници и събиращи данъци стражи представляваха фантастично посрещане.

Лори щеше да разгадае посланието веднага: Трен, а не той, контролираше града. Ако всичко се развиеше по план, клането, което щеше да се разрази на празненството, щеше да изпрати още по-силно послание.

— Сър — подвикна подире му Кайла. Той се бе отправил към стаята на сина си, за да го вземе със себе си на рутинна обиколка сред онези търговци, които все още работеха. Нещо му подсказваше, че те щяха да заплатят защитата си с особена готовност.

— Не съм сър — обърна се Трен. — Не съм рицар и не съм благородник.

— Извинявам се — отвърна жената и забави тичането си. — Не бях сигурна какво обръщение би изглеждало почтително.

Фелхорн я изгледа с неподправено учудване.

— Какво би могло да бъде по-почтително от собственото ми име?

— Така е. Както и да е, още не сме получили сведения от Уил.

— Прекалено дълго. — Трен отново продължи по коридора — Залавянето на съпругата на Джерънд не би трябвало да затрудни човек с неговия опит. Съмнявам се, че някой наемник би успял да го плени, не и жив. Щом Уил се крие, значи си има причина. И съм убеден, че…

Докато говореше, той отвори вратата на стаята и пристъпи вътре.

Арон бе застанал на колене, сключил ръце под брадичката си, опрял лакти върху леглото. Очите му бяха стиснати, но се отвориха сепнато при звука от отварянето на вратата.

Трен се вторачи в сина си. Около пръстите на момчето бе обвита сребърна верига, на която висеше златен медальон на Ашур.

Преди някой да е успял да реагира, Фелхорн отскочи назад, затръшна вратата, извъртя се и удари Кайла. Докато тя рухваше, първомайсторът изкрещя към хората си. Домът бе огромен, но въпреки това първите сиви плащове изникнаха само след секунди.

— Къде е Зенке? — кресна той. Със смесица от объркване и любопитство хората му поглеждаха към проснатата на земята Кайла, притиснала ръка към бузата си.

— Тук съм — отвърна въпросният и си проби път.

— Намери ми Крегон — нареди Трен. — Имам нужда от магията му. А вие двамата — той посочи — открийте Робърт Хаерн и го доведете в стаята ми. Кайла също. Вържете ги здраво.

Фелхорн отново отвори вратата на стаята. Арон бе седнал върху леглото. Амулетът лежеше до него — очевидно момчето знаеше, че не би имало полза да го крие. Баща му пристъпи вътре, грабна висулката и направи на сина си знак да го последва.

С разтуптяно сърце Арон вървеше на една крачка след баща си. Стомахът му се гърчеше неспокойно — той изпреварваше мисълта в предугаждането на наказанията, които го очакваха. Робърт му бе дал медальона. Кайла го бе подтикнала да се възпротиви. После идваше и въпросът с Дъстин и Делисия. Оказа се, че по време на нощното му отсъствие баща му бе пратил да го повикат. До този момент той не бе поискал обяснение за отсъствието. Но сега изглеждаше, че всичко това ще се стовари наведнъж в лицето му.

— Дръж си устата затворена, докато не те попитам — каза Трен.

Арон кимна. Запазването на мълчание бе сред нещата, които му се удаваха.

Баща му се отправяше към стаята си по заобиколен път. Очевидно искаше да предостави на хората си достатъчно време, за да извършат някакви приготовления. Мисълта определено не беше успокояваща. Арон се чувстваше отвратително. Бе допуснал грешка, и то глупава грешка. Само на два пъти преди това се бе молил на Ашур. И двата пъти бе почувствал смесица от срам и унижение. След това си беше спомнил начина, по който Делисия се бе молила пред него. Това, което правеше той, не беше същото. Можеше да почувства…

Затова бе опитал отново — този път защото не бе чул нищо за нея. С постъпката си може би бе застрашил живота си. Ако Трен го подложеше на мъчения, той щеше да проговори — Арон не си правеше илюзии в противното. И щом Трен узнаеше къде е, тя щеше да умре. Защо бе допуснал подобна грешка?

— Помни, че правя това за твое добро — каза баща му, когато двамата най-сетне доближиха стаята. Двамата мъже, които стояха на пост пред нея, се поклониха почтително.

Зенке бе отстранил столовете от масата. Робърт Хаерн бе коленичил в единия й край. Кайла стоеше на колене в другия. Върху бузата й личеше пресен белег. Зенке стоеше между тях, отпуснал ръце върху дръжките на мечовете си.

Край огромното легло бе застанал пълен мъж със скръстени ръце, който често обърсваше лицето си. Макар и съзиран рядко, с вида си дебелакът бе труден за забравяне. Той се казваше Крегон, магьосник, който отдавна служеше на баща му.

— Застани там — нареди Трен и посочи към Зенке. Самият той се отправи към магьосника.

— Какво си направил този път? — прошепна Зенке.

— Молих се — отвърна по същия начин Арон.

— Мамка му — каза мъжът и млъкна. Трен се приближаваше заедно с магьосника.

— Не мърдайте — нареди Крегон с пискливия си глас. — Ако концентрацията ми бъде нарушена, ще мога да опитам едва утре.

За момент Арон се изкушаваше да изкрещи, за да сепне магьосника. Но не стори това, а мълчаливо започна да наблюдава как Крегон подготвя заклинанието си.

Дебелият беше слаб и във финансово, и в магическо отношение — по тази причина вербуването му в гилдията не бе представлявало проблем. Той прекарваше по-голямата част от времето си в уединение, предимно пропивайки дните си.

Крегон започна да мълви мистични слова, които звучаха чепато. Макар Арон да не бе заклинател, той прецени, че магията би трябвало да звучи по-плавно и по-естествено.

Магьосникът неочаквано спря и за пореден път обърса потното си чело. Юношата почувства лек гъдел да се разлива по гърба му — допир на малки листенца.

— Готово. Заклинанието действа — каза Крегон.

— Отлично — рече Трен. — Сега ни остави.

Магьосникът се подчини с готовност. След напускането му в стаята останаха само петима. Фелхорн пристъпи напред. Леден гняв продължаваше да сковава лицето му.

— Кайла, Робърт, доведох ви тук заради определени постъпки на сина ми. Познавам остатъка от хората си добре, но вие двамата сте скорошна част от домакинството ми. Изглежда прекалено дълго съм проявявал непредпазливост. Но това приключи. Зенке, изтегли оръжието си.

Мъжът изпълни нареждането.

— Всички вие сте обгърнати от заклинание — продължи Трен.

— То ще заглуши всяка неистина, която изречете. Сега ще чуя само истина.

— Дори и аз ли? — подсмихна се Зенке.

— Убеди се сам — отвърна Фелхорн. Зенке сви рамене и изрече нещо. По устните му Арон можа да определи, че една от думите е девствена, но никакъв звук не се чу.

— Убедих се — заяви помощникът.

Трен се приближи към двамата пленници. Всички бяха насочили погледите си към него.

— Кой е дал на Арон този амулет? — попита той.

За момент никой не каза нищо. Сетне Робърт повдигна глава.

— Аз.

— Така си и знаех. Ти си учител. Като повечето наставници стигаш прекалено далеч в желанието си да насаждаш знание. — Фелхорн захвърли медальона, който бе извадил. — Ако нещата се изчерпваха само с това, ти щеше да се отървеш само с предупреждение. Но в случая е изникнал и проблемът с Делиус и дъщеря му.

Тук сърцето на Арон се сви. Истината щеше да бъде разкрита. Никой от тях не можеше да излъже.

Той бе рискувал всичко — напразно. Заради убийството на член от гилдията можеше да изгуби живота си.

Трен го прониза с поглед, а момчето сведе очи.

— Трябваше да я убиеш, когато Кайла наръга Делиус, а вместо това тя по някакъв начин избягала. Тогава видях неопитност, но сега разчитам колебание. Преди виждах лоша преценка, а сега съзирам милост. Някой от двама ви е насадил тези противни идеи в главата на сина ми. Искам да зная кой.

Кайла и Робърт мълчаха.

— Продължавайте да мълчите, щом искате — продължи Трен. През цялото време той се разхождаше около тях. — Мълчанието е за предпочитане пред лъжите. Изпратих Дъстин да се погрижи за Делисия, а и той, и момичето се стопиха като призраци. Малцина знаеха за възложението му. Ти беше една от тях, Кайла. Какво стана? Синът ми е дошъл при теб, хленчейки за помощ?

И тримата обвинени запазиха мълчание.

— Отговорете ми! — изрева Трен. — Убиецът на Дъстин ще умре тази нощ. Някой от вас ще изрече името му!

Арон погледна двамата коленичили. Той можеше да ги спаси. Ако признаеше, че е търсил информация за Дъстин, може би баща му щеше да пощади Кайла. Същото се отнасяше и за наставника. Арон сам се бе обърнал към тях. Несъмнено Трен щеше да разбере това.

Той отвори уста, за да заговори, но бе изпреварен от Кайла.

— Аз зная кой може да го е убил — каза тя. Арон чу думите й, значи тя казваше истината. Сърцето му застина.

А жената погледна към Робърт. Арон можеше да се закълне, че вижда съвсем леко кимване.

— Кой? — попита Трен.

— Хаерн.

Мълчание изпълни стаята. Момчето погледна към наставника си, готово да изкрещи истината. Суровият поглед на стареца го смълча. В следващия миг Арон осъзна ставащото. Възрастният човек щеше да умре, за да спаси юношата. Арон бе на път да затрепери от гняв.

Трен насочи стоманения си поглед към Робърт.

— Ти ли си уредил смъртта на Дъстин?

Робърт не каза нищо.

— Ти ли си говорил на сина ми за Ашур?

Робърт не каза нищо.

— Ти ли си отслабил сърцето му с дрънканици за състрадание и милост?

Мълчание.

— Арон — каза Фелхорн, избута Зенке встрани и взе оръжието му. С трепереща ръка момчето прие подадената му дръжка. Силни ръце обгърнаха раменете му и го отведоха при наставника му. Ръцете на коленичилия Робърт бяха пристегнати зад гърба му. Старческите очи бяха насълзени.

— Не искам да го направя — каза момчето. Думите му бяха чути от всички.

— Няма да търпя предатели — рече Трен. — Убий го. Нека кръвта му полепне по ръцете ти, за да осъзнаеш цената на слабостта. Предателството носи единствено смърт. Сега изпълнявай.

Юношата отново погледна към учителя си. Изглеждаше невъзможно, но старецът се усмихваше.

— Прощавам ти — каза Робърт. — Направи го.

Това не беше лъжа. Юношата не можеше да повярва. Бе получил непоискана прошка още преди да е извършил греха.

Стиснал меча, той усети как Арон умира. Той щеше да убие учителя си заради истинна лъжа, изречена от Кайла. За да спаси собствения си живот…

Той замахна. Топла кръв опръска ръцете му. От разсечената трахея на Робърт долетя двукратно хъхрене. В следващия миг той се свлече на земята и издъхна.

— Много добре, Арон — каза Трен.

— Хаерн — прошепна момчето. Баща му не осъзна значимостта на тази дума, но Кайла разбра.

— Ще се погрижа за трупа — предложи Зенке.

— Не — спря го Трен Фелхорн и взе меча от ръката на Арон. — Моят син е отговорен, нека той почисти.

Галантният Зенке развърза ръцете на Кайла и й помогна да се изправи. Докато разтъркваше китките си, тя не изпускаше Фелхорн от периферното си зрение. Трен протегна ръка и докосна лицето й.

— Прости ми за удара — каза й той. — Бе предизвикан от гняв и погрешна представа. Очевидно престоят край Робърт не му се е отразил добре.

Кайла притежаваше достатъчно мъдрост, за да запази мълчание.

— Да вървим — продължи той и я поведе небрежно. — Искам да се убедя, че Лори Кинън ще запомни завръщането си.

Двамата оставиха Зенке и Арон да се взират в тялото. Момчето все още бе поразено от случилото се и на път да се разплаче.

— Нямам с какво да избърша кръвта — занесено рече юношата. Зенке опита да се изсмее, макар по-скоро да прозвуча като задавяне.

— В онзи шкаф има чаршафи. Използвай един от тях.

Със сковани и методични движения Арон се отправи към указаното място. Зенке го следеше с поглед, барабанящ с пръсти по гърдите си.

— Веднъж опънах една кобила — каза той, когато момчето се върна с чаршафа. То спря, а мъжът се изсмя отново. — Просто изпробвам заклинанието. Очевидно вече не действа.

— Очевидно.

Зенке въздъхна. Арон приклекна и започна да попива кръвта. Държеше очите си сведени право надолу, за да не поглежда към тялото.

— Това беше необичаен човек. И много възрастен. Той вече очакваше смъртта си. Не мисля, че ти се е разсърдил заради това, което бе принуден да сториш. Зная какъв натиск оказва Трен върху теб. Баща ти иска един ден ти да заемеш мястото му. И целият свят да се страхува от теб.

— Не искам светът да се страхува от мен — прошепна Арон. — Искам светът да обича Хаерн.

— Хаерн? — попита Зенке. — Не съм сигурен, че…

Момчето му хвърли остър поглед. Мъжът се вторачи в него.

— Странно е, че един старец би могъл да убие някой като Дъстин — предпазливо рече Зенке. — Аз бих заложил на някой по-млад. Някой, който би могъл да се измъкне незабелязано…

Арон безшумно прочисти гърлото си и продължи да бърше.

— Нищо чудно да си спечеля смъртта. — Зенке се изправи и се огледа, за да се убеди, че никой не ги подслушва. — Но съм готов да заема мястото на някоя керска курва, ако ти не си си измислил ново име. Ти си Хаерн.

При ледения поглед на Арон Зенке избухна в нервен смях.

— Зрели мъже биха се пречупили много по-рано от теб, момче. Сигурен ли си, че си само на тринадесет?

Юношата подмина въпроса и продължи почистването си. Зенке забеляза, че чаршафът е почти напълно подгизнал, затова донесе нов, който подметна върху тялото на Робърт и поклати глава. Усмивката му изчезна.

— Всички ние си имаме тайни, Арон. — Мъжът отново започна да потропва по гърдите си. — Някои можем да споделяме, но други трябва да останат скрити. Твоята е от втория тип. Разбираш ли това? Ако някой узнае какво си сторил, без никакво колебание ще те издаде на Трен. Дори не искам да си представям как би се разбеснял баща ти. Той ще убие всички, които знаят за това, включително мен и Кайла. Не зная за теб, но аз харесвам живота. И бих искал да продължа да му се наслаждавам поне още няколко десетилетия.

— Не виждам изход — каза Арон. Зенке наместваше чаршафа над трупа. — Какъв беше смисълът? Молих се и умряха хора. Трудно бих нарекъл това милост. Ашур не съществува. Той е просто шибана илюзия.

— Какъв език — възмути се престорено Зенке и се поизвърна към вратата. Макар тя да оставаше затворена, за всеки случай той й обърна гръб и се приведе. Изпод бронята си извади малък медальон с образа на Златната планина. — Не съм от най-вярващите — рече той в отговор на удивения поглед на момчето. — С дела като нашите е трудно да се молиш. Въпреки това съм готов да ти помогна с каквото мога. Може би подписвам собствената си смъртна присъда. Но ако ти трябва помощ за момичетата, любовта или вярата, можеш да разчиташ на мен. Ти си добро дете, Арон. Самият аз не се гордея с нещата, които върша, но те пак са за предпочитане пред нещата, които правех преди да вляза в гилдията на Паяците.

Арон спря да бърше, защото видя, че попилата в килима кръв няма намерение да отстъпи пред усилията му. Той хвърли подгизналия чаршаф върху трупа. Радваше се, че главата на мъртвеца е покрита — не му се искаше да вижда застиналия поглед на тъжните очи.

— Всеки се нуждае от приятели — говореше Зенке, — дори и хора като теб и мен. Баща ти изглежда решен да не ти позволи да се сприятеляваш. Ще ти кажа нещо, което трябва да си остане между нас. От известно време подготвям оттеглянето си. Но докато това стане, можеш да ми имаш доверие и да говориш с мен за всичко. Разбра ли?

Арон кимна.

— Какво ще правим с трупа?

— Ще го оставим тук — заяви мъжът. — Сторихме достатъчно. Ще накарам неколцина от редниците да го изтътрузят в някой от тунелите. А ние с теб ще отидем да пийнем нещо.

Момчето се усмихна.

— Зенке… Благодаря ти. Не знаеш какво означава това за мен.

Зенке смигна.

— Не е нужно да зная, Хаерн.