Танц с плащове

Глава тридесета

Хаерн се събуди върху легло със сламен дюшек, завит с одеяло. Раните му, превързани, все още боляха. Стаята бе мрачна и без прозорци, но изпод вратата се процеждаше достатъчно светлина.

Очите му се наляха със сълзи, натежали едновременно с лудешки смях. Него Хаерн потисна. Той бе оживял. Бе се изправил лице в лице с Лъва. Баща му щеше да побеснее… ако някога узнаеше. Хаерн нямаше намерение да допуска това. Дните му като наследник на Трен бяха приключили. Той щеше да се освободи или да умре. Каквато и да се окажеше съдбата му, той щеше да се увери, че смъртта на Делисия не е напразна.

— Намирам се в леговище на лъвове. Закриляй ме — помоли се той.

Хаерн се надигна от кревата. Сивите му дрехи бяха насечени, но разрезите бяха тънки, така че одеянията бяха използваеми. Искаше му се да разполага с маската си. Без нея все още щеше да носи лицето на Арон.

Той се усмихна още по-широко при осъзнаването, че носи лицето на мъртвец. Колцина щяха да разберат, че това е именно така?

Възглавницата му имаше калъфка, която той свали и се зае да претърсва помещението. Стъпките му бяха безшумни, а пръстите му се допираха с лекотата на пера. В стаята имаше един-единствен шкаф, в който не се криеше оръжие. Под леглото също нямаше нищо. Разочарован, юношата привърза калъфката пред лицето си. За момента трябваше да се задоволи с това прикритие.

Той се прокрадна до вратата и легна по корем пред нея. През цепнатината можа да види, че коридорът е празен. В него проблясваше самотна факла, от която идваше светлината.

Сега следваше истинското изпитание. Хаерн се изправи и внимателно изпробва вратата. Тя не беше заключена.

— Благодаря ти — прошепна той. — Но не ме изоставяй още.

Не се чуваха стъпки, шумоленето на отегчен пазач или спокойното дишане на задрямал. След като си пое дълбок дъх, Хаерн открехна вратата и се промъкна навън.

Макар коридорът да оставаше празен, за всеки случай момчето затвори след себе си.

Килимът бе дебел и мек. На всеки десетина крачки бяха разположени факли, окачени в халки върху стената. Сърцевината им пламтеше с лилав пламък. Те горяха без дим.

Коридорът го бе отвел до разклонение. И в двете посоки проходите се извиваха рязко. Хаерн нямаше представа къде в храма се намира. Единият от коридорите щеше да го отведе близо до изхода, а другият щеше да се отправя още по-навътре. Той реши да поеме надясно. Ако преценеше, че тази посока не е подходяща, щеше да се върне и да поеме по другия коридор.

Оказа се, че избраната посока е правилна, но това далеч не улесняваше нещата. Пред него се простираше огромна зала за молитви. Статуята на Карак се извисяваше пред него, страховит дори и в профил. В краката на бога пламтеше лилав пламък. Сенки трептяха върху пейките. Двама бяха коленичили пред олтара. Трети свещеник бавно обикаляше помещението и напяваше нещо, което повече приличаше на погребален, отколкото на хвалебствен химн. Той бе повдигнал ръце към тавана, а очите му бяха притворени.

Хаерн можеше лесно да се прокрадне край двамата молещи се, но обхождащият жрец представляваше по-голямо предизвикателство. Момчето се отдръпна назад в коридора. Усещаше, че времето му изтича бързо. Не биваше да позволява на трима жреци да го спрат. Той беше бившият син на Трен Фелхорн. Не трябваше да спира, дори и ако насреща му имаше три хиляди.

— Продължавай да обикаляш — прошепна Хаерн. Когато свещенослужителят се озова в отсрещната страна на залата, юношата се стрелна напред, приведен. Рязкото движение припали болка в краката и гърба му, но той я заглуши с помощта на упражнението, на което го бе научил един от наставниците му. По средата на първата редица пейки един от молещите се изви гръб и изкрещя в болезнен триумф.

Инстинктите на Хаерн го съветваха да застине, но той не им се подчини. Вместо това се претърколи между пейките и, прикрит, се извъртя, за да погледне. Извикалият жрец се бе изправил пред олтара, стиснал нож. От другата му ръка, отсечена над китката, се стичаше кръв.

Погледът на момчето се втренчи в ножа. Той бе прекалено украсен, несъмнено предназначен за жертвоприношения, а не за сражения, но щеше да свърши работа.

Хаерн се постара да не мисли за ужаса, който бе съгледал току-що: човек, осакатил се доброволно в името на своя бог.

Другият жрец също се изправи и прегърна кървящия. Третият продължаваше да обхожда залата и да пее невъзмутимо.

— Не се съпротивлявай на болката — каза нераненият. — Ние кървим в мрака, за да му попречим да се разпростре сред останалите. Трябва да отдаваме всичко, за да се борим с хаоса. Сравнена със страданията на света, болката ти е нищо.

Хаерн започна да пълзи сред пейките. Времето нямаше да го чака. Арката, до която отвеждаше централната пътека, представляваше търсеният от него изход, но ако момчето не го достигнеше навреме, обикалящият жрец щеше да го забележи при обхождането си.

— Слава на Карак! — изкрещя първият жрец. Стомахът на юношата се сви при последвалия вик на болка. Хаерн не се осмели да погледне. Можа само да чуе, че един от тях ридае. Мрачният химн продължаваше да изпълва залата.

Най-сетне той се добра до последния ред пейки и се притисна на земята, загледан в нозете на обхождащия. Щом свещеникът се озова в отсрещния край, Хаерн се затича.

Юношата веднага се хвърли встрани, щом видя какво го очаква на прага: други двама жреци се бяха облегнали на вратата, свели глави и скръстили ръце. За частицата от мига, в която бе изникнал, Хаерн не бе могъл да види очите им, защото качулките им бяха вдигнати. Може би те бяха заспали… а може би бяха забелязали изникването му.

Не последваха викове. Той бе останал незабелязан.

— Благодаря ти, Ашур — беззвучно прошепна момчето. Нямаше как да се промъкне край двамата, не можеше и да ги надвие с голи ръце. Оставаше му само една възможност.

Хаерн отново се промъкна към предната част. Кървящият жрец бе спрял да ридае, а вдишваше бавно и мъчително през зъби. Другарят му бе започнал да цитира свещени думи, от които кръвта на юношата застина.

— Само в смъртта животът се преражда. Само в кръвта грехът бива опростен. Само в мрака светът бива спасен. Само в пълната празнота има ред. Слава на Карак.

— Слава — заекна първият.

Обхождащият свещеник поде нов химн. Гласът му стана по-тържествен и по-бавен. Думите бяха неразбираеми за Хаерн, но самият напев бе достатъчно страховит. Двамата молещи се пред олтара също не допринасяха за успокояваща атмосфера. Химнът сега долиташе откъм вратата.

Хаерн погледна към статуята. Първият жрец бе оставил кинжала върху олтара, редом до отрязаната си китка. Дръжката и острието на оръжието бяха потъмнели от кръв. Другият свещеник го прегръщаше и продължаваше да изрежда слова. Кръвта се процеждаше от парчето плат, увито около ръката на първия.

— Прости кражбата ми — мърмореше раненият. Думите му се сливаха с изреченото от другия жрец. — Прости кражбата ми, всевишни. Ще вляза ранен, но ще премина отвъд.

— Само в кръвта грехът бива опростен.

— Прости кражбата ми, всевишни. Цял съгреших, но ранен ще премина отвъд.

— Само в мрака светът бива спасен.

— Прости кражбата ми, всевишни. Отхвърлям хаоса от себе си.

— Само в пълната празнота има ред — произнесоха и двамата.

Хаерн избра този момент, за да нанесе удара си. Той изрита единия свещеник зад коляното. При падането си онзи стовари главата си върху олтара. В следващия миг юношата вече политаше към другия жрец, за да стовари лакътя си върху ранената ръка. Свещеникът извика и се олюля от болка.

Без да им дава възможност да се опомнят, момчето грабна кинжала и разсече гърлото на първия си противник. Хъхрещото тяло се сгърчи, а Хаерн скочи към втория и замахна. Кинжалът потъна в гърдите му.

— Само в кръвта… — прошепна свещеникът с последния си дъх.

Сенчеста мълния се вряза в Хаерн. Той изкрещя, вцепенен от непоносима болка. Всеки нерв от уцеленото място изпитваше само едно. Момчето успя да се претърколи, за да избегне следващата атака. Дръжката на кинжала бе хлъзгава заради кръвта. Трябваше да внимава.

— Убити по време на молитва! — кресна третият жрец. Плътният му глас прогърмя из цялата зала. — Заради това светотатство ще страдаш неимоверно!

Още две мълнии сянка изхвърчаха от ръката на свещеника. Ударените пейки се пръснаха, а каменният под се напука. Хаерн се затича сред редиците. Жрецът се намираше в средата на централната пътека — достатъчно близо.

Юношата скочи върху поредната пейка и се изстреля с цялата си сила. Кинжалът полетя пред тялото му. Сепнат от неочакваната атака, свещеникът понечи да се защити. Но острието изпревари думите му и разсече лицето.

В следващия миг двамата се сблъскаха. Хаерн изкрещя. Рамото му блъсна гърдите на свещеника. Момчето не успя да смекчи приземяването си, а се стовари по корем върху една от пейките. Жрецът отлетя назад и се озова полулегнал върху друга скамейка.

— Страдай! — изкрещя мъжът. Думата носеше повеля със себе си.

Хаерн рухна на пода. Умът му се оказа изпълнен с нажежена болка. Раните от лъвските лапи припламнаха отново. Платът на дрехите му започна да се покрива с кръв. Кинжалът започна да се изплъзва от ръката му.

— Не можеш да се противопоставиш на могъществото на Карак — каза жрецът и посегна да вземе оръжието. — Още не мога да повярвам, че едно просто момче можа да…

Хаерн успя да подсече противника си и стовари глава в стомаха му, преди свещенослужителят да е изтръгнал кинжала. След два бързи удара, вторият с извъртяно острие, жрецът се свлече умиращ на земята.

— Карак не значи нищо за мен — каза Хаерн. Изпита странна радост да отхвърли бога на умиращия.

Но нямаше време за злорадства. Двамата други жреци вече тичаха насам. За разлика от предишните трима, тези бяха подготвени. Тъмна магия пропукваше около пръстите им, готови да запратят мощта на своя бог.

Хаерн побърза да се прикрие зад пейката и обърса острието от робата на мъртвия жрец, преди да си поеме дъх. Звуците на битката щяха да разбудят и останалите обитатели на храма. Оставаше му само един шанс да избяга, а той включваше директен сблъсък с двамата побеснели свещеници.

— Защити ме или се погрижи да умра бързо — помоли се Хаерн, загледан в кинжала. И в двата случая нямаше намерение да остава тук. Стиснал оръжие, той скочи.

Запратените сенки пръснаха пейките. Полетелите отломки блъснаха тялото му от двете страни — Хаерн бе прескочил над първия ред, оттласквайки се от една от скамейките. Ловкият му полет го отведе отвъд няколко редици. Преди следващите мълнии да са полетели към него, юношата се оттласкваше отново. При всяко негово движение кинжалът блясваше на светлината на олтара.

При това си приземяване момчето не се хвърли в атака, а се насочи право между двамата. Десният свещеник изрева от болка — сухожилията на ръката му се оказаха разсечени от неочакван удар. Юношата се извърна да посече и другия, но свещеникът го изпревари и плесна с ръце. Приливът на невидима сила блъсна момчето.

— Отдръпни се — каза свещеникът на ранения си другар, който се подчини неохотно. Хаерн направи две крачки към вратата в привидно бягство, сетне неочаквано се хвърли на земята. Червена мълния блесна над главата му и строши огромното резе на вратите.

Този път Хаерн не скочи към противниците си, а полетя към стена. Поредната мълния се заби досами краката му.

Свещениците не успяха да довършат следващото си заклинание — Хаерн вече ги беше достигнал. Той се оттласна от стената, извъртя се и замахна към гърдите на по-близкия жрец. Без да губи инерцията си, той се завъртя около тялото, нанесе още един удар, сетне скочи към втория. Ритникът му смаза трахея. Кинжалът му прониза дроб.

Жреците се стовариха на пода, а Хаерн захвърли жертвения кинжал.

— Нека Карак да си го задържи — каза той на труповете. Вече нищо не запречваше пътя му.

Озовал се навън, той подмина стъпалата от обсидиан — не му харесваше начинът, по който те блестяха под светлината на чезнещата луна.

Меката трева представляваше прекрасен килим за стъпалата му, а свежият въздух бе приветстван. Сега единствено оградата препречваше пътя му. Хаерн се изсмя. След петима жреци, една ограда нямаше да представлява никакъв проблем.

Той скочи към стената, превъртя се и се прехвърли над нея. Болката от приземяването представляваше нова добавка към досегашното немалко страдание, но то нямаше значение. Хаерн беше свободен.

Юношата извърна глава назад. Храмът бавно се превръщаше в обикновена къща. Колоните му биваха заменяни от сенки и лъжи.

Подходящ гроб за греховете на Арон Фелхорн. Хаерн се затича. Знаеше, че му предстои много работа, за да попречи на замисляната атака на баща си.

Малко след зазоряване първите от многото коли напуснаха западната порта на Велдарен. Колоната им се точеше дълго. Всички те принадлежаха на Кънингтън, натоварени с бъчви вино и бира. Охраняваха ги редици наемници. Леон нямаше да допусне случилото се с прасковите да се повтори. Заедно с тези коли поеха и първите от мнозината, които щяха да се отправят към лагера.

Товарните коли обградиха хълмовете, отвъд многобройните палатки. Към по-красивите наемници и онези, които изглеждаха заможни, се лепяха проститутки. Започнаха да пристигат още коли, понесли гориво и кухненски приспособления — предстоеше приготвянето на чудовищни количества храна. Из целия лагер биваха издигани маси, различни по вид и цвят.

По пладне глъчката бе нараснала неимоверно и можеше да бъде чута и отвъд крепостните стени на Велдарен. Търговците, които не бяха част от Трифектата, се преместиха на запад — край портите или някъде по пътя, отвеждащ към лагера. Монети непрекъснато меняха собствениците си.

Колите на лорд Мейнард Гемкрофт бяха следващите пристигнали. Те пренасяха скъпи платове и бижута и бяха придружавани от същинска армия наемници с извадени оръжия. Всички онези, присламчили се към лагера, се кичеха с накити и одежди, които далеч не съответстваха на възможностите им — те знаеха, че предстоящата нощ ще бъде най-добра в продължение на няколко години.

Южните ферми се разтакаваха с довеждането на говедата си, което предизвика гнева на готвачите на Кънингтън. Леон бе поел върху себе си грижата за гощавката, но приготовленията за нея не можеха да започнат без добитъка. Край южния склон на хълма бе издълбана канавка, където касапите се хванаха за работа. Макар че хладината на подранилата зима би трябвало отдавна да ги е прогонила, край топлото месо жужаха мухи. Край хълма започнаха да премигват малки огнища, над които димяха шишове и котли. А докато чакаха месото, събраните се подкрепяха с бисквити, мед и ароматни рулца.

Много от предлаганите лакомства бяха безплатни, но още повече не бяха. Но изглеждаше, че това няма значение. Все повече и повече неща биваха поглъщани.

На върха на по-големия хълм бе разпъната огромна шатра. Тя щеше да приюти първенците на Трифектата. При пристигането си Леон се бе изтъркалял нагоре по хълма и бе стиснал ръката на Лори.

— От години не бях пирувал на открито — гръмко каза той. — Тези данъци са недопустими! Слава на боговете, че си се сетил за това място. Спести ми цяло състояние само за добитъка.

Тъй като самият Леон нямаше собствени деца, той бе довел със себе си по-далечни роднини. Лели, чичовци и братовчеди пътуваха с него, обгърнати в неприлично скъпи одежди и нетърпимо снобско поведение. Лори Кинън побърза да ги покани под платнището, където ги очакваше трапеза. Наистина, в по-голямата си част осигурена от техния Леон, но все пак…

Мейнард Гемкрофт пристигна последен. Той пътуваше с керван от над двеста наемници и още стотина слуги, дегустатори, певци, жонгльори, актьори… Леон Кънингтън се бе заел с приготвянето на храната, а Мейнард щеше да отговаря за веселието.

Към лагера бавно, но непрекъснато се присъединяваха приятелите и семействата на наемниците, готвачите, слугите и още жители на града. Сред последните имаше и много крадци. Кинжалите им бяха намазани с прясна отрова, а очите им бяха на път да изскочат пред разливаното злато и сребро.

Час преди здрач Златоливникът официално започна.