Танц с плащове

Глава тридесет и четвърта

При първия звън на стъкло Хаерн веднага отключи, за да провери какво става. Войници в тежки брони стояха пред прозорците и размахваха чукове, които с лекота трошаха подсиленото стъкло. Проблясващи късчета засипваха килимите. Гвардейците започнаха да нахлуват в къщата.

Облекчението му бе примесено с тревога. Облекчение — защото намесата на краля определено щеше да попречи на Трен да изпълни плана си. Тревога — защото войниците щяха да видят в негово лице поредния млад член на гилдиите.

Но няма да ме убият толкова лесно, помисли си той с кисела усмивка. Стиснал кинжали, той се обърна надясно и се затича. Ако имаше надежда за бягство, то тя щеше да се крие някъде в задната част на къщата. С малко късмет щеше да се измъкне през някой изоставен прозорец, точно както бе сторил при бягството от къщата на Робърт.

Хаерн бе прекалено бърз за първата вълна нахлули войници, но вратата в края на коридора го отведе в оръжейна. Насреща му се приближаваха трима войници, повдигнали щитове. Юношата отскочи встрани и замахна към глезена на най-близкия стражник. Острието на кинжала отскочи от бронята. След претъркулването си Хаерн скочи право сред тримата. Те се извъртяха, за да го нападнат, само че огромните щитове затрудняваха движенията им. Момчето се извиваше като танцьор. Кинжалите му потъваха в сгъвките на метала.

Той рязко се оттласна от един щит и се блъсна в нагръдника на друг войник. Двамата полетяха към земята. По време на падането кинжалът на Хаерн проблесна и се вряза във врата на поваления, сетне още веднъж и още веднъж. Бликналата кръв оплиска маската му.

Останалите двама войници, чиито крайници кървяха от няколко дълбоки рани, се опитаха да посекат момчето, за момент останало да лежи върху трупа. Ударите им не го засегнаха. Далеч преди това Хаерн се бе претърколил отново и вече политаше към оставащите си противници. Този път кинжалите му посякоха краката им, безпогрешно открили уязвимите цепнатини в броните. Оставил един мъртвец и двама обездвижени, Хаерн продължи към следващия коридор.

Мъж в наметалото на Змийската гилдия едва не се сблъска с него. Закривените му кинжали капеха кръв.

— Кой си ти? — успя да попита Змията, преди Хаерн да скочи.

Противникът се оказа далеч по-опитен от очакваното. Едното закривено острие отрази атаката, а другото зае позиция да посрещне скочилото тяло. Хаерн изви тялото си в поза, която да му позволи да остане незасегнат и да отскочи към вратата на оръжейната. Още докато се приземяваше, разбра кой стои насреща му.

— Ти си Норис — каза Хаерн.

Първомайсторът на Змиите се изплю.

— А ти трябва да си хлапето на Трен. Чух, че си започнал да се скапваш. Той ли те изпрати, или това е твоя собствена глупащина?

— Моя — потвърди юношата и бавно зае бойна поза. Норис се усмихна в отговор на движението му.

— Мислиш, че можеш да надвиеш танца на плащеницата ми? — Той започна да се поклаща, отпуснал ръце. — Ела да ме изпробваш.

Норис започна да се върти. Плащът му се превърна в непредвидимо преливаща сянка. Хаерн го наблюдаваше удивен. Първомайсторът продължаваше да се върти все по-бързо и по-бързо. Ръцете му също се бяха превърнали в сенки — скрити сенки, носещи смърт.

Хаерн се чувстваше като жертва, вцепенена от танца на кобра. Но част от това вцепенение бе породено и от възхита. Определено трябваше да научи този танц. Трябваше да овладее подобно умение.

Юношата пристъпи напред и веднага се отдръпна. Закривеното острие прелетя точно над главата му.

И двамата знаеха, че времето не е на тяхна страна. Хаерн приклекна ниско над земята и се хвърли наляво. Той се блъсна в стената и отскочи във въздуха, където се превъртя. Кинжалите му полетяха надолу към завихрения плащ. Но Норис не се остави на заблудата. Предводителят изблъска остриетата, а след това нанесе удар към мястото, където Хаерн щеше да се приземи.

Само че той не се приземи. Коридорът бе достатъчно тесен, за да му позволи да опре крака на стената, да овладее инерцията и да се оттласне. Рамото му удари Норис в стомаха. Единият кинжал потъна в гърдите на Змията, другият разсече слабините. Предводителят рухна на пода. Зелените му панталони бързо потъмняваха от кръв.

— Винаги съм се чудил дали бих успял да надвия Трен — процеди той със задавен глас. — Излиза, че не мога да убия дори хлапето му.

Хаерн пристъпи към него, за да изрита кинжалите от ръцете му.

— Моят нож или стражите? — попита той.

— Крадец срещу крадец — каза Норис и изкашля кръв.

Хаерн издигна острие в поздрав, превъртя го и нанесе удар. Зенке се появи точно когато той почистваше кинжала.

— Ето къде си! — извика мъжът. — Изглежда цялата армия се е стекла тук.

Той спря, когато видя и разпозна тялото.

— Убил си Норис? Мамка му. Започвам да си мисля, че си се сдържал по време на тренировките ни.

Макар да изглеждаше нелепо, Хаерн почувства срам.

— Сега е различно — каза той. Искаше му се да може да обясни по-ясно. — Тренировката си е тренировка. Това… това има значение. То е истинско. Имаш ли представа как да се измъкнем?

— Да, макар че няма да се окаже лесно. От един килер ще излезем на покрива. — Той потупа Хаерн по рамото и додаде: — Каквото и да стане, знай, че се гордея с теб.

Двамата се затичаха към края на коридора и изритаха вратата. Озоваха се в нова трапезария, видимо предназначена за персонала. Изпод вратата в отсрещния край се процеждаше дим. Забелязал това, Зенке започна да ругае.

— Проклетите страхливци са подпалили къщата преждевременно! Някоя от Змиите се е паникьосала. Трябва да ускорим бягството си!

Той притисна качулката към устата си и намигна на Хаерн, който носеше маска.

— Ти си дошъл подготвен — отбеляза мъжът.

Двама крадци от Змийската гилдия изникнаха насреща им, когато доближиха вратата. Хаерн посече единия, а Зенке се погрижи за другия. В поредния коридор можеха да видят, че огънят напредва бързо.

— Няма да успеем — изкрещя Хаерн. Зенке приклекна, за да вижда под дима, и посочи.

— Виждаш ли онзи завой? Веднага след него, от лявата страна, има врата. Тя отвежда до килера, за който ти казах. Той ще ни отведе на безопасно място.

Зенке обърса чело и се загледа в пламъците.

— На сравнително безопасно място — поправи се той.

— Аз ще тръгна напред — каза Хаерн. — По-бърз съм. Ако пламъците са достигнали вратата, ще дотичам обратно.

Зенке понечи да възрази, но юношата вече търчеше надолу по коридора.

Димът се струпваше на диплещи се облаци край тавана. Отвъд всяка врата, край която момчето притичваше, бушуваха пламъци. Езиците им с готовност изтъняваха дървесината, нетърпеливи да погълнат още. Димът започна да гложди очите му. Маската се оказа недостатъчна, за да го предпазва, затова Хаерн притисна и ъгъла на качулката пред лицето си. Не спираше да кашля. Много скоро престана да вижда.

Горещината в коридора бе непоносима. Нямаше значение, че никакви пламъци не докосваха кожата му. Непосилната топлина заплашваше да го изсуши като плод, запратен във фурна.

Наученото от тренировките му помогна да продължи, запазвайки съсредоточеност. Въздухът нямаше значение. Жегавината нямаше значение. От значение беше единствено да продължи да измества краката си.

Ръката му периодично се допираше до стената. Усетът за движение леко го обнадеждаваше. Когато пръстите най-сетне напипаха врата, на Хаерн му се прииска да изкрещи от радост. Подобен възторг го прониза и когато той стисна дръжката. Макар че тя не бе хладна, допирът до нея не бе изгарящ. Юношата рязко я отвори и се стрелна вътре. Искаше му се по някакъв начин да даде знак на Зенке. Тъй като димът скочи да го последва вътре, Хаерн затвори вратата след себе си.

Килерът бе мрачен, но прозорците пропускаха достатъчно светлина. Повечето от тях бяха съвсем малки. В другия край на помещението се издигаше голям светъл кръг, покрит със стъкло. Хаерн почти можеше да си представи хладния въздух, скрит зад този прозорец. Искаше му се да се гмурне в него като в езерце.

Килерът бе изпълнен със захвърлени брони и непотребни предмети. Хаерн започна да си проправя път сред тях, като не спираше да се ослушва за Зенке.

По средата на пътя големият прозорец се пръсна. Сред парчетата влетя стройна жена, която се претърколи по пода, за да омекоти падането си. Тя се струваше позната на Хаерн. Носеше плащ на Пепелявата гилдия.

Жената се огледа, присвила очи. Юношата възнамеряваше да се скрие, но после видя белязаното лице и се досети за името й.

— Велиана?

Ликът й бе донесъл спомена за онази нощ, в която бе наблюдавал как баща й се опитва да я принуди да предаде гилдията си.

Жената рязко се извърна по посока на повика. Кинжалът вече проблясваше в ръката й.

— Ти си прекалено млад, за да си един от крадците — рече тя. — Как се казваш?

— Хаерн.

Момчето пристъпи към нея. Все още преценяваше евентуалната й заплаха. Всички се опитваха да избягат от имението, струваше му се странно някой да опитва да влезе.

За момент Велиана изглеждаше разочарована. Но тогава най-сетне го разпозна сред полумрака, застанал край сандък с вълнен плат. Тялото й се напрегна, а устата й се изкриви злобно.

— Лъжец. Ти си синът на Трен. Нима мислиш, че бих забравила онази нощ?

Хаерн поклати глава.

— Арон е мъртъв. Остави ме. Неговите грехове вече не са мои.

Велиана се изсмя:

— Не става така. Може да си промениш името и дори лицето, но греховете пак си остават. Баща ти уби всички, които бяха от значение за мен. Върви обратно в огъня или извади кинжала си и се бий.

Хаерн погледна назад към стълбите. През ръбовете на вратата започваше да се просмуква пушек. Горещината вече се разпростираше по дървения под. Все още нямаше и следа от Зенке. Той се постара да не мисли за сполетялото го.

— Не прави това — прошепна Хаерн. Ревът на пламъците заглуши думите му. Велиана скочи, насочила кинжала си право към врата му. Юношата го отблъсна със собственото си оръжие и замахна с десния си крак. Жената го прескочи и стовари коляното си нагоре. Главата на Хаерн отхвърча назад. Кръв напои вътрешността на маската.

Замаян от удара и по-рано погълнатия дим, Хаерн премина в защита.

Кинжалът на Велиана не спираше да разсича въздуха. Юношата видя няколко възможности да контраатакува, но не се възползва от нито една. Той се задоволяваше да отразява ударите и бавно да отстъпва сред купчините боклуци. Въздухът започна да натежава от дима, който бе започнал да се стича навътре, привлечен от строшения прозорец.

— Остави ме! — изкрещя Хаерн, докато кръстосваше кинжалите си, за да спре ожесточен разсичащ удар. Лактите му потрепериха от удара. За момент вцепенен от близостта на погрознялото лице, той не успя да се защити навреме от подсичащия ритник. Но докато падаше, момчето съумя да се претърколи, за да избегне последвалия удар. Направо от пода то се стрелна към счупения прозорец.

Велиана също се втурна натам, за да му препречи пътя. Кинжалът й още жадуваше за кръвта му. Тя първа достигна прозореца, но не навреме, за да се подготви правилно. Хаерн скочи и стовари рамото си в нейното. Жената политна встрани. Кинжалите на юношата я последваха и се врязаха сред ребрата й. Кръв започна да пои туниката и панталоните. Велиана изкрещя от болка и се извъртя. Хаерн успя да приклекне под ритника й — и се натъкна на очакващото го острие. Той се извъртя.

Прекалено бавно. Кинжалът потъна в рамото му и прокара дълъг прорез в ръкава му. Болката, пробола ръката му, бе нетърпима, но Хаерн не й позволи да го забави. Противницата му бе нанесла първия си успешен удар. Именно в този миг тя бе най-уязвима, увереността й бе припламнала от малката победа.

Кракът на момчето се раздвижи невъзможно бързо. Лявата ръка запрати наметалото нагоре, за да прикрие движенията.

Велиана загуби равновесие и рухна на едно коляно. Неудобното падане изтръгна от нея кратък вик на болка.

Плащът на Хаерн блъсна лицето й. Когато тя рязко отмести плата, за да вижда, пред очите й изникна полетелият пестник. Юношата я удари в гърлото с цялата си сила.

Задавена, Велиана залитна назад, слепешком издигнала оръжие пред себе си. Хаерн нанесе бърз разсичащ удар по кокалчетата й, за да отслаби захвата, сетне изби кинжала от ръката й. Макар все още да се мъчеше да си поеме въздух, жената му хвърли изпепеляващ поглед със здравото си око.

— Арон е мъртъв — каза й той, дишащ тежко. Кинжалите трепереха в ръцете му. Върхът на единия от тях бе насочен право към гърлото й. — Защо отказваш да проумееш това?

— Ти си Арон — изхриптя Велиана. — Не можеш да се скриеш. Ти си страхливец.

Хаерн тъжно поклати глава.

— Съжалявам, но грешиш.

Той стовари дръжката на кинжала върху главата й. Докато жената се свличаше, момчето надникна навън и се огледа. Огромна тълпа се събираше вън — смесица от войници, зяпачи и отчаяни съседи, които пренасяха кофи, за да попречат на огъня да се разпространи и към техните домове. Сред тази суматоха бягството щеше да се окаже лесно.

Зад него Велиана тихо простена. Хаерн въздъхна. Край баща си той я бе оставил да умре. Не можеше да го стори отново, не и след като претендираше, че вече е различен. Огънят вече започваше да пълзи по стълбите на килера. Юношата можеше да остане тук още две минути, най-много три.

Тъй като знаеше, че плащът и дрехите ще я издадат и осъдят на смърт, Хаерн я съблече и се зае да търси подходящо одеяло. Единия ъгъл пристегна около китките й. Другата половина омота около ръката си. Оставаше му само да се надява. Ако Велиана извадеше късмет, тя щеше да оцелее и онези, които щяха да я намерят, щяха да сметнат, че тя е слугиня, избягала от пожара. А ако не…

Почти му се искаше да я остави да умре спокойно сред дима.

— Квит сме — прошепна той и бутна тялото през прозореца, като веднага след това опря крака в стената. Платът се опъна, част от него се разпра. За малко и самият Хаерн да последва полета му — не беше преценил правилно силата на падането и тежестта. След като отпусна колкото можеше, той освободи одеялото, надявайки се, че Велиана се намира достатъчно ниско над земята.

Той пусна одеялото, преброи до три и надникна.

Неколцина зяпачи се бяха събрали около нея. Изглежда някой я бе уловил. Хаерн не можеше да чуе гласовете им, но можеше да види как сочат към лицето й. Един от мъжете поклати глава. В погледа му личаха гняв и съжаление. Юношата въздъхна. Раните, кръвта по китките и окъсаните дрехи щяха да й предоставят вида на жертва. Сега беше ред той да се погрижи за собствената си безопасност.

С крак Хаерн очисти няколко остри парчета стъкло, стъпи на ръба на перваза и се изтегли на покрива. От него скочи върху близко дърво, спусна се и се сля с тълпата.