Танц с плащове

Глава двадесет и първа

Уединението бе нещо, което Алиса рядко откриваше. Но имаше моменти, в които Йорен се отправяше на лов — въпреки че храна в лагера не липсваше. Тези моменти й бяха особено скъпи, защото тогава тя можеше да остане сама.

И тази сутрин той изчезна в гората с лъка си, за да се завърне с поредния убит трофей. Алиса се оттегли в далечния край на лагера, притичвайки край основата на един хълм, за да остане незабелязана от пазачите.

Тук ромолеше малък поток, съвсем плитък. Той се отправяше към недалечната река Кинел. Алиса се загледа във водите му. Радваше се, че заради калта не може да види отражението си. Несъмнено образът щеше да я погледне с потъмнелите очи и разгневените жилки, изпълнили белотата.

— Липсвам ли ти? — прошепна тя. Мислеше за Мейнард, останал сам в огромния си дом. — Липсвам ли ти, татко?

Йорен я бе убедил в противното. Бе изтъкнал, че баща й я е изпратил при Джон Гандрем, за да се отърве от нея; за да не замесва момиченцето в мъжките работи. И тя му бе повярвала.

Тя потопи ръце във водата, за да скрие и смътното отражение. Течният студ се обви около пръстите й. Алиса ги притисна към роклята, за да ги сгрее. Едната й ръка докосна скрития в подплатата кинжал. Младата жена отново си помисли да го използва, но — за пръв път — срещу себе си.

— Не е безопасно да се криеш от пазачите на Тео — каза глас зад нея. Алиса трепна и се извърна, стиснала дръжката на кинжала. Но в следващия момент се успокои.

— Защо, Зуса? — попита тя. Най-сетне се бе научила да разпознава безликите по гласовете им. Трябваше. В противен случай щеше да й се наложи непрекъснато да пита за имената им, с което щеше да изглежда като глупачка.

Безликата бе застанала със скръстени ръце. Покритото й лице се взираше в нея. Или поне това загатваше стойката на главата й. Заради начина, по който слънчевата светлина се отразяваше от плата, той бе станал изцяло непрозирен. Как ли Зуса виждаше през него?

— Нещо може да ти се случи. — Зуса се поколеба за момент, сетне приседна до Алиса. — Нещо лошо.

— Отдалеч бих забелязала бандити — отвърна Алиса и посочи към обгръщащата ги равнина.

— Не говоря за заплахи извън лагера. Самият Йорен би могъл да стори нещо лошо, ако реши, че се опитваш да избягаш.

Алиса се загледа във водата, надявайки се да скрие опасенията си.

— Защо ще си мисли, че бягам? Нали той е любовта на живота ми.

Тук Зуса се изсмя. Заради неочаквания звук Алиса подскочи.

— Да, разбира се, любовта на живота ти. Затова потръпваш, преди той да те докосне. Затова се усмихваш, когато те погледне, но не и преди това, и усмивката ти изчезва, когато погледът му напусне лицето ти. Йорен може и да е глупак, но аз и сестрите ми не сме.

Вратът на Алиса почервеня. Наистина ли не умееше да се прикрива? Или събеседницата й отлично умееше да разчита другите? Един бърз поглед към прикритото лице, обгърнато не само с плат, а и с усещане за заплаха, й показа, че втората догадка е по-вероятна.

Младата жена не бе сигурна как да продължи разговора. И дали изобщо да го прави. Все пак Тео Кул и синът му бяха наели безликите. А въпреки това Зуса се изказваше с презрение за Йорен…

— Съжалявам. Понякога се налага да се отдаваме по причини, различни от обич.

— А именно?

— Власт. Безопасност. Почит.

— Ако мислиш, че Йорен ти осигурява това, значи си не по-малка глупачка от него. Върни се в лагера, Алиса. Не бих искала да бъдеш наказана ненужно.

Зуса посегна към ръката й. Другата жена не се подчини и я изгледа мрачно.

— Противно на намекнатото от теб, не съм глупачка! Какво друго бих могла да сторя? Баща ми ще ме прогони, обвинявайки мен за вашето покушение. Някога бях наследница на едно от най-могъщите семейства в цял Дезрел. А какво съм сега? Подложка за сина на един гнусен бирник. Зная, че той ще ме използва, но един ден ще узнае каква грешка е допуснал с мен.

Скритите очи на Зуса я наблюдаваха мълчаливо. Алиса все така не помръдваше. Вече не я беше грижа за нищо. Беше й омръзнало да се преструва. Трябваше да получи миг уединение.

Обвитите пръсти бавно я пуснаха.

— Алиса — поде безликата и замълча за момент. — Какво би казала, ако се окажеше, че аз не работех за семейство Кул?

Другата жена не каза нищо.

— Какво би станало — продължи Зуса, настанявайки се на земята пред нея, — ако единствената причина за службата ни е желанието да дарим земя на Карак? Земя, понастоящем собственост на семейство Гемкрофт.

— Земя, обещана ви след смъртта на баща ми — додаде Алиса. Тя лесно бе сглобила пъзела.

— Земя, която ти също би могла да ни обещаеш.

Алиса поклати глава.

— Не мога да давам обещания, Зуса. Трябва да знаеш това. Дори и ако можех да убедя баща си да ме приеме отново, не мога да гарантирам, че той ще отстъпи земя за храм на Карак. Вие се опитахте да го убиете, а Мейнард не прощава.

— А ако той не се намира между живите?

Алиса впи пръсти в земята около себе си.

— Не — каза тя. — Не. В такъв случай вие не сте по-различни от Йорен и плужековидния му баща. Ако това е всичко, което можеш да ми предложиш, върви си в лагера. Искам да остана сама.

Зуса се надигна. Наметалото й само се обви около нея.

— Зная, че криеш кинжал в роклята си — каза тя на сбогуване. — Ще имаш само един шанс да го използваш. Само един. Трябва да знаеш, че има два типа наемници. Такива, които работят единствено за възнаграждението, и такива, които са способни да мислят сами.

— И от кой тип сте вие?

— Ние сме най-добрите, Алиса.

Тя изчака Зуса да достигне върха на хълма и се затича. Беше боса и калта не я затрудняваше. Макар да бе вдигнала полите на роклята си, мътната вода пак оплиска плата. Вече нямаше връщане назад.

Всички искаха смъртта на баща й. И искаха от нея да предостави власт, която не й се полага, на хора, които не я бяха заслужили. Не. Тя предпочиташе да избяга сред пустошта, отколкото да изтича обратно при баща си и да моли за милост. И то в този вид.

Алиса се обърна, видя Зуса да я гледа от върха на хълма и изруга.

Разстоянието, на което се бе отдалечила, внезапно изгуби значението си. Не беше от значение и това, че краката й тъпчеха тревата с цялата си налична бързина. Безликите бяха чудати създания, способни да се придвижват по невъзможен начин. Единствената надежда на Алиса бе да скрие дирите си. Но как? Наоколо нямаше дървета или постройки, нищо, което да използва за прикритие. Тя стисна зъби, за да подави писъка си. Защо Зуса бе останала? Защо бе спряла на върха, за да унищожи надеждата й за бягство?

В далечината пред себе си вече виждаше река Кинел. Дали не можеше да използва течението й, за да избяга? Само че водите й сигурно щяха да се окажат непоносимо ледени. Окаляните й крака вече започваха да се вкочаняват. Дъхът прогаряше дробовете й. Алиса продължаваше да тича, но това не бе от значение. Ръце докоснаха раменете й, крак наруши ритъма на нейните. Тя рухна на земята и започна да се търкаля. Тук тревата бе влажна заради близостта на реката. Зуса падна отгоре й.

— Защо? — почти изкрещя Алиса. — Защо просто не ме остави?

Безликата я сграбчи за раменете и я обърна. С рязко движение отмести белия плат, скриващ очите й. Пронизващи и зелени.

— Защото трябва да се изправиш срещу това, което ти предстои. Бягството може да ти спечели нож в гърба. Дъщерята на един лорд остава гордо изправена, с кинжал в ръка.

— И умира, пронизана в гърдите — отвърна другата. По лицето й бяха започнали да се стичат сълзи.

— Няма да го допусна. Без значение чие легло споделяш и чие име понесеш, няма да го допусна.

Алиса почувства, че в гърлото й започва да се събира буца.

— Защо? Защо ти е да правиш подобно нещо за мен?

Зуса се изправи и протегна ръка към нея.

— Мъжете са те покварили, отнасяли са се с теб като към фигурка за игра или играчка за леглото. Ти още не си способна да разбереш това, Алиса. Но то повече няма да се повтори. Не и докато имам силата да го предотвратя.

Макар това да й костваше огромно усилие, Алиса се довери и прие протегнатата ръка. Отново озовала се на крака, тя се огледа. Чувстваше се замаяна. Какво означаваше това? Какво променяше?

— Ела — каза Зуса, все още стиснала ръката й. — Да вървим в лагера, преди да са забелязали отсъствието ти.

По време на обратния път Алиса не каза нищо, все още се затрудняваше да се довери. Един от пазачите в лагера забеляза кръвта по роклята й, но не каза нищо. Присъствието на Зуса предотвратяваше обичайните въпроси.

Двете се отправиха към палатката на Йорен. Алиса се надяваше да успее да се преоблече на спокойствие, но младежът вече се бе върнал. Седнал край огъня, младият Кул доодираше едър заек.

— Какво е станало, мила? — попита той, когато забеляза окаляните дрехи. Алиса понечи да отговори, но бе изпреварена.

— Тя се подхлъзна край потока — рече Зуса. — Но не се притеснявай, все така силна е. — Тя обърна все още откритите си очи към нея. — Нали?

— Да — каза Алиса. Искаше й се действително да бе така, но не смееше да го повярва. Пръстите й докоснаха скритото оръжие. А Йорен продължи да обработва дивеча.

Моментът още не бе настъпил.