Танц с плащове

Глава двадесет и трета

Керванът се простираше на повече от миля. Някои от колите бяха покрити фургони, а други бяха натоварени до пръсване с тикви, плодове и зърно. Един фургон пренасяше цяла трупа танцьори, които възторжено приветстваха гледката на велдаренските стени. Други две коли бяха претъпкани с наемници, мъже с груби лица и още по-загрубели десници. Край колите се разхождаха слуги, готвачи, благородни девойки и присламчили се обикновени хора. В самия край на колоната се тътреше малко стадо, орисано да бъде изклано за пиршествата.

А начело й яздеше Лори Кинън.

— Понесли сме двойно повече от миналата година — обади се яздещият край него Торгар. — Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Зная повече от останалите — отвърна Лори с необичайно мек глас. — Например: зная, че ти, Торгар, трябва да сдържаш плещещия си език, за да не го откъсна и хвърля на гаргите.

Капитанът на наемниците се засмя. Лори бе умен човек, но често прибягваше до празни заплахи и двусмислици. Благородникът имаше тъмни очи и също тъй тъмна кожа.

Редом с наемника Кинън изглеждаше хърбоват. Косата му бе дълга и сплетена, според модата в Ейнджълпорт — началната спирка на кервана.

— Не разбирам защо си правим труда да се връщаме — продължи Торгар, подминал предупреждението. — Всяко подобно пътуване ти струва цяло състояние. Защо не накараш Леон и Мейнард да дойдат при теб? И без това в Ейнджълпорт е много по-безопасно от Велдарен.

— Защото ако и тримата напуснем Велдарен, може да не остане град, в който да се завърнем.

Лицето на Кинън бе избръснато гладко. Изключение правеше тънка ивица в средата на брадичката му, чийто кичур се спускаше до средата на шията му. Лори имаше навика да навива този кичур около пръста си.

Той правеше това и сега, а керванът му заобикаляше хълм и се отправяше към западния вход на града. Южната порта бе по-близо и щеше да им спести почти двадесет мили път, но кралят бе забранил на търговците да влизат през нея. Имаше и друга причина — Лори Кинън не обичаше да се намира сред бедни, а южните квартали на Велдарен бъкаха от кретени с празни джобове.

— Жалко, че не можеш да наемеш Трен да работи за теб — рече Торгар, след като хвърли поглед към извиващата се зад тях колона, за да се убеди, че всичко е наред. — Представи си какво би могъл да стори той като твоя дясна ръка.

— Повярвай, опитвал съм. — Лори звучеше уморен от темата. — Той е човек, с когото се преговаря трудно. Повечето от пратениците ми така и не се завърнаха, поне онези, които бяха отнесли предложението ми при него. Мисля, че той гледаше на това като на обида.

Торгар се засмя гръмко.

— Само глупак би отказал да работи за теб, господарю. Храната е добра, жените са мили и чисти, никога не липсват идиоти, върху които човек да упражни меча си.

— И като говорим за идиоти и мечове… — Кинън посочи към западната порта. Дверите бяха разтворени, но пред тях имаше огромно струпване на селяни, търговци и наемници. Причината за това беше голяма група стражници.

— Имаше ли подобни проверки при предишното ни идване?

— То беше само преди две години. Нима си отнесъл толкова удари по главата, та не помниш?

Въпросната глава бе обръсната. Торгар се престори, че почуква с кокалче по нея, като съпроводи движението със звук на кухо изкънтяване.

— Дъртата ми изгреба ума, когато бях на четири. Остави ми достатъчно да въртя меч, да яздя кон и да се въргалям с девойки.

Лори прихна.

— Мисля, че третото занимание окупира най-голяма част от скромния ти интелект — рече той. — Ела. Да видим на какво се дължи тази бъркотия, преди керванът да се е сблъскал с навалицата.

Торгар препусна напред, следван от работодателя си. Двамата поеха по края на редиците, без да обръщат внимание на гневните викове и възмущението на прости търговци и земеделци. Близо до портата тълпата ставаше по-гъста, забавяйки напредъка им.

— Оглеждай се за сам войник — каза Торгар. — Ще се постарая да го придърпам встрани. Несъмнено ще се опулят здравата, като видят кервана ни.

Наемникът и сам започна да се оглежда, но не видя търсеното. С въздишка той се спусна от седлото и започна да напредва пеш.

Когато някакъв човек го напсува и повдигна ръка, за да го удари, Торгар сграбчи дръжката на дългия си меч и започна да го изтегля.

— Оголя ли острието, то няма да се върне в ножницата сухо — изръмжа наемникът. Разгневеният, парцалив фермер, повел впрегнато магаре и кола с тикви, бързо пребледня и промърмори извинение. Един от войниците чу заплахата му, остави разгневената жена, която възмутено спореше с него, и се приближи.

— Без оръжия, за да не преспиш извън стените тази нощ — извика стражникът. Торгар се изправи в цял ръст. Челото на войника стигаше само до шията му.

— Надявам се, че ще си доведеш приятелчета, за да ме прогониш — каза Торгар, но усмивката му не бе заплашителна.

— Достатъчно, Торгар — каза Лори, който го бе последвал. Той се оглеждаше нервно, не му харесваше немитото обкръжение. — Ти ли си началникът тук, войнико?

— Просто помагам — отвърна стражникът. — Ако бързате, ще трябва да изчакате, като всички останали.

— Аз не съм като всички останали. И няма да чакам. — Лори Кинън се обърна и посочи към огромната върволица коне, фургони и товарни коли, която вдигаше прахоляк в далечината. — Тези са мои.

— Тук човек не може да отдъхне и за миг — промърмори стражникът. — Кои от тези коли са ваши?

— Всичките.

Войникът леко пребледня и се вгледа по-внимателно в Лори. След миг на размисъл и дъвчене на долна устна, той се досети.

— Лорд Кинън? Простете, милорд. Всеки втори търговец тук смята, че владее цял Дезрел. В първия момент не ви познах и…

— Всичко е наред — прекъсна го благородникът. — Как се казваш, войнико?

— Джес Браун, милорд.

— В такъв случай, Джес, преди да доведа кервана си, бих искал да зная какво става. Предполагам, че има някаква нова такса?

— Да — отвърна стражникът и за миг погледна към Торгар. — Предполагам, че няма да ви хареса. Крал Велор, Ашур да благослови дните му, прокара законите съвсем неотдавна. Въведени са нови глоби за търговците. За тези глоби ще узнаете много скоро. И освен това всички стоки, въвеждани в града, биват облагани.

— Всички стоки? — каза Лори и пристегна зеленото си наметало, видимо споходен от невидим мраз. — Ама че глупост. Кажи ми какви са налозите.

Войникът го стори. Докато рецитираше дългия списък, лицето на Кинън помръкваше все повече. Торгар можеше да види как господарят му изчислява чутото спрямо съдържанието на кервана си. Когато Джес приключи с изреждането, вратът на Лори бе придобил тъмночервен цвят. Дори Торгар можеше да прецени, че таксите, които щяха да постъпят от самото влизане на кервана, щяха да представляват цяло състояние.

— И това е само за да бъдем допуснати отвъд градските стени? — попита Лори с тих глас, който трепереше от гняв.

— Простете, милорд — каза войникът. — Джерънд Кролд бе особено настоятелен за спазването на новите наредби. Той нареди всеки, който бъде заловен да проявява немарливост в задълженията си, без значение на какво основание, да бъде вързан на пръсти и оставен на гарваните.

— Не мога да те виня за заповедите, които си получил, нито за старанието си да ги изпълниш — рече Лори. Той извади сребърна монета и я подаде на Торгар, който на свой ред я протегна към войника.

— Благодаря ви, милорд. Много щедро от ваша страна.

— И аз ти благодаря за отделеното време — каза Кинън. Той кимна на Торгар и двамата си проправиха път обратно към конете си. — Изглежда крадците са се добрали до краля — каза благородникът, докато възсядаше животното си. — Или до него, или до Кролд.

— Второто е по-вероятно — рече Торгар. — Ако скромната ми памет не ме лъже, той не е в двореца от вчера. Дори е виждал крале да умират. Вероятно смята себе си за владетел. Възможно е крадците да нямат нищо общо, а той сам да е решил да прояви алчност.

По време на обратния път наемникът не се сдържа и с повдигната вежда попита:

— На колко възлизаше общата сума?

— Двадесет пъти повече от обичайното — с въздишка отвърна Лори. — Зная, че не те бива в изчисленията, затова, още по-простичко казано, би се наложило да платя приходите от цял месец, само за да прекося проклетата им порта.

Наемникът изсумтя.

— На човек почти да му се отще да влиза.

Лори спря коня си. Торгар забави ход на свой ред и бързо се обърна, стиснал меча си.

— Какво не е наред?

— Всичко си е наред — отвърна Кинън. — Но думите ти прозвучаха разумно. Погледни онези два хълма. Какво пречи да разположим лагера си на върховете им?

Торгар почеса наболата си брада, размишлявайки.

— Бихме могли да настаним теб и Мадлин върху големия връх и да заобиколим основата с фургоните, така че охраняването да става по-лесно. А из пролуките ще поставим пазачи. Върху по-малкия хълм ще настаним войниците и слугите. Подножието ще обградим с палатки, а на върха ще накладем огън.

— Ще можеш ли да охраняваш подобен лагер като имението? — поинтересува се Лори.

— Също като имението? — повтори наемникът. — Не, разбира се. Имението има масивна ограда и капани, някои от които не са известни дори на мен. Тук ще имаме само хора и коли. Колите могат да бъдат преодолени с промъкване, посичане и опожаряване. Хората могат да бъдат подкупени, заблудени или убити. Но ако питаш дали смятам, че нещо би могло да се случи тук, бих казал, че не вярвам. Ще бъдеш обграден с толкова много хора, че и кралят би могъл да завиди на безопасността ти.

— Тогава да вървим да кажем на жена ми и сина ми.

Когато предводителят избърза напред към портите, керванът забави ход, за което Мадлин Кинън бе особено благодарна. Тя бе настанена в най-големия от фургоните, теглен от шест сиви бика.

Съпругът й и противният наемник се върнаха бързо.

— Как са нещата при портата? — попита тя. Носеше тоалет, който смяташе, че е подходящ за пътуване: прилепнала рокля с голяма цепка и остро деколте. Бе оголила крака с надеждата да улови малкото есенно слънце, криещо се зад облаците на приближаващата зима. Кестенявата й коса бе стегната на опашка, достатъчно дълга, за да обгърне кръста й два пъти (вярно, че той бе много тесен), преди да се прикрепи под колана й.

— Кралят, нека Карак прокълне името му, е наложил немислимо високи данъци върху всички стоки, които влизат в града — каза Лори, докато вземаше ръката й и я целуваше. — Изглежда ще трябва да лагеруваме извън стените на Велдарен.

— Наистина ли? — каза Мадлин. — Ще ни оставиш да нощуваме под открито небе заради някакви глупави данъци? Подкупи пазачите да ни пуснат. Наслушах се на хленченията на слугините. Дори не ми се мисли как ще започнат да скимтят, когато научат за тази нощувка.

— Войниците няма да приемат парите ни — вметна Торгар. — Кралят ги е притиснал. Ако ти е нужен покрив над главата, господарке, разполагаме с предостатъчно шатри. Бихме могли да ти издигнем прекрасна палатка.

Мадлин извъртя очи и отново се обърна към съпруга си. Вонящият наемник й бе особено противен. Не й харесваше погледът му. С умелите си комбинации от облекло и поведение тя умееше да подлудява мъжете, за да ги контролира. Но Торгар не се поддаваше на подобно влияние. При него изглеждаше, че по-скоро той е готов да придобие пълен контрол над нея, без да се интересува от последиците.

— Ами Мейнард и тлъстият Кънингтън? — попита тя. — И те ли ще изнесат богатствата си сред пустошта?

— Намираме се на една плюнка от градските стени. Това не е пустош, жено.

— Спомни си какво ти казах за езика и гаргите — рече Лори. — Върви да размишляваш над това и ни остави сами. И ми изпрати Тарас. Той сигурно пак се е залисал с паплачта, която се мъкне подире ни.

— Слушам и се подчинявам — каза наемникът и се поклони.

— Трябва ли винаги да обсъждаш всичко пред него? — оплака се Мадлин, когато двамата останаха сами.

— Той е достатъчно полезен, за да компенсира недостатъците си.

Фургонът подскочи и забави ход, затова Лори отдръпна коня си. Той се огледа и изруга.

— Прости ми, трябва да те оставя. Трябва да кажа на водачите за новата ни цел.

Мадлин го проследи с поглед и загърна краката си — през следващите дни щеше да получи повече от достатъчно слънце. Макар самата тя да бе пътувала сред пълни удобства, заобиколена от няколко слугини, пътят от Ейнджълпорт бе далеч от приятен. А с приближаването на града глупавите кокошки толкова се бяха развълнували, че Мадлин ги бе отпратила, за да остане сама.

Дамата се загледа в обгръщащите ги тревисти хълмове. Дано тази тревна покривка се окажеше достатъчно меко ложе. По време на пътуването двамата със съпруга й се бяха любили в тревата веднъж, след което гърбът я бе болял в продължение на дни. Легло с пирони би изглеждало по-удобно. Поне тогава болката би се разпростряла по цялото й тяло.

Пробождаше я неприятно предчувствие. Незащитеният природен пейзаж бе събудил отдавнашните й страхове. Едно беше да има доверие на пазачите си, съвсем друго — да заключи вратата си и да я залости. Тук тя щеше да разполага с — както се бе изразил Торгар — прекрасна палатка. Но палатките не се заключваха. Те дори нямаха врати, а само подвижни платнища.

— Готово — каза Лори. Потънала в мисли, тя не бе усетила завръщането му. — Наред ли е всичко? — додаде той, защото Мадлин бе подскочила от гласа му.

— Бях се замислила. Сигурен ли си, че е безопасно? Предвид всички онези усилия на престъпническите гилдии, не би ли било за предпочитане да нощуваме в имението си?

Кинън пусна коня си в лек тръс, за да се изравни с фургона.

— Честно казано, трябва да останем нащрек, без значение къде ще проведем събирането. Но тези хълмове си имат предимства. Там няма покриви, от които да се спускат дебнещи асасини. Няма сенки, с които да се слеят плащове. Няма скривалища, мазета, забравени пътища и занемарени врати. Каквито и клопки да са ми подготвили Трен и лакеите му, те надали са очаквали открито поле.

— Бих предпочела да нощувам в стаята си. В нашата стая, в нашия дом — настоя Мадлин.

— Наистина ли толкова обичаш затворените пространства? — навъси се Кинън.

Съпругата му въздъхна.

— Не зная. Може би когато лагерът стане готов, ще си променя мнението. Но искам да ми обещаеш, че ако все пак поискам да вляза в града, ще ми позволиш. Бих могла да взема със себе си някои от наемниците. Не се съмнявам, че ще се намерят купища слуги, които ще поискат да ме придружат.

Но съпругът не можа да обещае нищо, защото проклетият дивак отново ги прекъсна.

— Намерих момчето — провикна се приближаващият се от юг Торгар.

— Отдавна вече не е момче — каза Лори и обърна коня си. Тарас Кинън повече приличаше на син на наемника, край когото яздеше. Той почти бе достигнал седемнадесетия си рожден ден. По време на цялото пътуване се бе упражнявал с наемниците.

За особено неудоволствие на Мадлин той се бе сприятелил с Торгар и го считаше за нещо като свой наставник.

— Докато не вляза в истинска битка, ще си остана момче — рече Тарас.

— Това звучи като нещо, което би казал Торгар — с неодобрение в гласа отбеляза майка му.

— Просто напомням, че за още известно време ще остана любимото ти дете — усмихна се младежът.

— Радвам се, че покрай тренировките не си забравил да говориш — каза Лори. — А за теб, Торгар, имам ново поръчение. Върви при Кънингтън и Гемкрофт и ги покани в прекрасния ни хълмист лагер. Постарай се да ги убедиш. Напомни им, че е мой ред да бъда домакин. И че те не могат да откажат предложеното от мен място, стига там да има достатъчно храна.

— Споменаването на храната ще се окаже достатъчно, за да привлека Леон — прихна да се смее наемникът. — Чувам, че покрай гилдиите той не може да се глези с любимите си вкусотии, така че ще довтаса дори и ако се бяхме настанили насред кочина. Да взема ли момчето със себе си, господарю?

Пронизващият поглед на Мадлин бе пределно ясен отказ. Това подтикна Лори към решението му.

— Да. Помни, Тарас, че съм възложил тази задача на Торгар, затова не му противоречи, освен ако не е крайно наложително.

Тарас не скриваше вълнението си. За последно бе посещавал града на Карак на деветгодишна възраст. По време на целия път насам не бе спирал да задава въпроси.

— Да вървим! — извика той и пришпори коня си. — Градът ни чака!

Наемникът препусна подире му. Мадлин се навъси и се извърна. Лори забеляза и тази й реакция. Този път той не овладя гнева си.

— Тарас трябва да се учи на отговорност. И да се научи да се оправя с останалите членове на Трифектата. Това ще му бъде от полза.

— Това само ще докара смъртта му — възрази Мадлин. — Изпращаш собствения си син, придружен от един-единствен наемник? Ще ги открием в някоя канавка, само защото ти скъпернически предпочиташ да спим под звездите.

— Започваш да прекаляваш — каза Лори.

В продължение на минута те пътуваха мълчаливо. Лори бе отдръпнал коня си малко назад, а Мадлин се бе отпуснала със скръстени ръце върху възглавниците си. Когато фургонът рязко спря, Лори се отправи встрани. Бяха достигнали първия хълм. Някои от наемниците бяха избързали напред, за да се убедят, че сред тревата не се крият някакви неравности.

— Пристигнахме — каза Кинън. — За нула време ще те настаним кралски.

— Нищо подобно — възрази тя. — Отивам у дома. В истинския ни дом.

Двамата се вторачиха навъсено. Лори размести език, видимо усетил неприятен вкус в устата си.

— Много ще ми липсваш — саркастично заяви той. — Щом толкова желаеш да отидеш в града, ще ти приготвя ескорт. Двама въоръжени мъже може и да не привлекат вниманието на тълпата, но група слугини и една благородница сред тях са съвсем друга работа.

След това Кинън се отдалечи. В много по-лошо настроение от завръщането си от портата.

Трен вървеше напред, следван от гилдията си. Липсваха само Арон и Зенке, останали да почистват кръвта.

Като никога крадците, напредващи сред търговската част на града, не се интересуваха от джобовете на чужденците. Бунтовете щяха да избухнат много скоро. Самият Трен бе подпалил два пожара, а хората му бяха отговорни за още три. Палежите бяха насочени единствено към складове. Така запасите от храна бяха станали още по-скъпи. Един след друг касапите затваряха магазините си, убедени с помощта на злато или кинжал. Същото се отнасяше за пекарите, които бяха получили избор: да затворят фурните си за един ден или да ги затворят завинаги.

— Впоследствие всички търговци ще посочат към теб — каза крачещата край него Кайла. Фелхорн само се изсмя.

— Това време не ме интересува. Важен е днешният ден, а в него трябва да има размирици и глад.

С бързи жестове Трен разпрати хората си да заемат позиции. Гилдията на Паяците зае цялото протежение на улица „Търговска“. Самият Фелхорн застана на кръстопътя с дворцовия булевард, виещ се от замъка до крепостната стена. Неколцина от най-верните му хора бяха захвърлили плащовете си, за да се смесят с гладните и развълнувани маси в южната част на града. Ако те изпълнеха задачите си, бунтовете щяха да пламнат с ужасяваща бързина.

Крадците изчакваха в продължение на двадесет минути. Макар и спуснал качулката си, Трен се усмихваше на онези, които го забележеха. Той не се страхуваше от нищо. Единствено голям отряд наемници можеше да му създаде тревоги.

Край него се намираше скромна бижутерска сергия, предлагаща дрънкулки за предстоящото събиране. Лори Кинън щеше да доведе със себе си цели пълчища, сред които слугини, танцьорки и певици. Те бяха очакваните купувачи на изложените дрънкулки.

— Стоката ми в безопасност ли е? — попита в един момент плешивият бижутер. Трен кимна.

— Ти се отнасяше добре с мен, Мафи. Когато изтегля меча си, събери си нещата и си върви.

Минаха още минути. Единственият напрегнат момент бе появата на група наемници. Последните не обърнаха никакво внимание на сивите плащове, а бързо се отправиха към двореца. Трен се почеса по брадичката — знак към хората си да ги оставят.

От юг долетяха многогласни викове. Трен хвърли поглед по булеварда и остана изключително доволен. Над четиристотин дрипльовци оформяха първата вълна.

— Хляб или кръв! — крещяха някои от тях. Хората на Зенке бяха отговорни за подклаждането на тези простички, но ефективни фрази.

Сганта щеше да получи или едното, или другото. Самият Трен притежаваше недвусмислено предпочитание. Той изтегли меча си и опря върха на острието край десния си крак. Сивите плащове сториха същото. Мафи побърза да струпа евтините си бижута в един чувал, след което се скри в дома си, разположен точно зад сергията.

— Хляб или кръв! — кресна Трен, когато тълпата го достигна.

Подклаждана от шпионите на Паяковата гилдия, сганта отвърна на вика му. Пълчището бе възнамерявало да се отправи на север към замъка, но опитните усилия на примесените сред тях подставени лица пренасочиха устрема им по търговската улица. Сергиите, на които обичайно се продаваше храна, сега стояха празни. Пътьом сивите наметала ги рушаха. Тълпата започна да се настървява. Появиха се още от хората на Фелхорн — с разпалени викове и разпалени факли. Още сергии бяха потрошени. Пламнаха коли. Рухваха заклани магарета. Пълчището продължаваше да расте, подхранвано от нехранимайковци и онази паплач, която се чувстваше в безопасност единствено сред сган. Този човешки рояк опустоши цялата търговска улица. Сред къщите плъзнаха пламъци, но никой не отърча с кофи.

Трен лично запали къщата на Мафи и закова вратата. Жалките дрънкулки, които онзи продаваше, бяха позор за града. Освен това той плащаше нищожна част от приходите, които успяваше да измъкне от наивните си клиенти.

— Бъди здрав — промърмори Фелхорн, усмихнат срещу проблясъците на огъня. След това той изсвири продължително. Работата им бе приключила. Бяха започнали да нахлуват стражници, нахвърлящи се срещу метежниците. В началото някои от бунтуващите се започнаха да се съпротивляват, но подставените гилдичари побягнаха с престорен страх, който бързо се предаде и на околните. Започналата да се разлива по улицата кръв бързо прогони и малцината останали смелчаци.

Потушаването на пожарите щеше да отнеме няколко часа. Цялата търговска улица изглеждаше като опустошена от вражеска войска. Тази гледка щеше да приветства Лори Кинън. Ако Трен извадеше късмет, паплачта щеше да обкръжи колите му, да изблъска наемниците му и да задигне храната.

От запад притича един от хората му. Това беше Туийд, простоват, но опитен крадец, комуто Фелхорн бе поверил да наблюдава за появата на Кинън.

— Имаме проблем — изфъфли Туийд. — Кинън няма да влезе в града. Останалите двама отиват при него.

Трен пристъпи встрани от улицата, убеден, че не е дочул правилно заради ужасната гълчава.

— Повтори. Този път по-ясно.

— Видях хората на Кинън да издигат огромни палатки и да подреждат колите си в кръг — каза Туийд. — Изглежда, че новите данъци са го отказали да влиза в града. Той няма да види бунтовете, само ще чуе за тях.

Фелхорн стисна зъби, прибра меча си и сграбчи Туийд за рамото.

— Отговори ми внимателно. Видя ли някого от кервана да се отправя към града? Когото и да е?

— Видях неколцина, преди да скоча от стената — леко нервно отвърна Туийд. — Имаше някаква група жени, заобиколени от войници. Реших, че някои от наемниците ще отвеждат курвите си в града, за да потърсят легла и вино.

— Справил си се добре. — Трен пусна рамото му. — Върви обратно при портата и се оглеждай за други големи групи. Докладвай незабавно, ако видиш нещо ново.

Сетне Фелхорн се огледа и направи знак на неколцина от хората си да се приближат. Искаше му се Зенке да беше с него. Чувстваше се глупаво, че е оставил един от най-умните си хора да наглежда сина му в подобен момент. Имаше вероятност групата от жени и войници да не се окаже нищо сериозно, но предчувствието му нашепваше друго.

Петимата, които бе повикал, се приближиха до него. Той бързо им предаде нарежданията — те щяха да ги отнесат до останалите членове на гилдията.

— Единствено жива? — попита един от тях, когато Трен приключи.

— Смъртта поражда гняв и мъка — отвърна Трен. — Пленяването носи ужас и отчаяние. И косъм да падне от главата й, ще ви скалпирам. Искам Мадлин Кинън за заложница. Не ми трябва трупът й.