Танц с плащове

Глава девета

Съобщението бе пристигнало отново и този път Джеймс Берен се изкушаваше да изкрещи отговора на гилдията си. Поне това щеше да разкара Трен от главата му. Тази постъпка щеше да му докара полетял към нея кинжал, само че той би предпочел това. Би предпочел откритата сила пред сладникавата дипломация, към която Фелхорн прибягваше в последно време.

— Обичайния отговор ли ще дадем? — попита Велиана, неговата дясна ръка. Тя бе красавица с кремава кожа, дълга червена коса, стегната на опашка, и смайващи виолетови очи. Няколко кинжала бяха прикрепени към колана й. Уменията й с тях бяха легендарни, почти граничещи с магия. Намираха се и такива, които мърмореха, че осемнадесетгодишната девойка се е издигнала до настоящия си пост с помощта на тялото си, но тези подмятания бяха неоснователни. Умът на Велиана бе не по-малко остър от ножовете й.

— Планът му е чисто самоубийство — заяви Джеймс, който не спираше да крачи из кабинета си. Скривалището на Пепелявата гилдия се намираше дълбоко в бедняшките квартали на Велдарен. Стотици семейства спомагаха за укриването им — периодично оставяни монети и хлябове вършеха чудеса в придобиването на съдействието им. Някой и друг оставен труп също спомагаше за заякчаване на доверието.

— Може би точно подобен риск е необходим, за да се сложи край на всичко това — каза Велиана. — Той пише, че ние сме единствените, които още не са се присъединили. Всички останали гилдии вече са дали съгласие.

— Нищо чудно — той уби всички, които бяха против — с горчилка отбеляза Джеймс. — А останалите е смълчал с няколко капещи отрова заплахи. Станал е прекалено отчаян и е изгубил връзка с реалността. Поне в това отношение смятам, че ще се съгласиш с мен.

Велиана се усмихна — често използвана усмивка, скриваща истинските й емоции. Тя не откъсваше поглед от него. В този момент Джеймс се чувстваше особено стар. Четиридесетте му години бяха посивили косата му и сбръчкали лика му. Неговата Пепелява гилдия бе най-малката от гилдиите на крадците, но далеч не и най-слабата. Малката бройка означаваше тайнственост и незабележимост. Те не изпитваха нужда да попълват редиците си с некадърни пияници, които не биха могли да задигнат пелените на сукалче.

Но дори и тези предимства не им позволяваха да се изправят срещу Паяците. Още не.

— Не съм сигурна, че съм съгласна — рече тя, без да уточнява дали отговаря, или има предвид Трен. — Но вече станаха пет години. Боговете са ни свидетели, че опитахме всичко, за да увредим богатствата им, но това е като да наливаш вода с решето. Ние крадем от Трифектата, а после хората ни харчат откраднатото за вино, храна, дрехи и дрънкулки. И кой предоставя всичко това?

— Но това, което предлага той… Да нападнем по време на събирането им? Определено ще се лее кръв, само че по-голямата част от нея ще принадлежи на нас, а не на враговете ни. Нима Трен наистина си мисли, че сред гилдиите няма да се намери човек, който ще изпее нещо пред Трифектата? Замисълът му изисква почти невъзможна степен на потайност. Достатъчна е една непредпазлива дума, за да ни изпратят на бесилото… И то ако извадим късмет.

— Ако се е свързал само с предводителите на гилдиите — уточни Велиана, — е възможно да запазим тайната, поне до нужния момент.

— Всички тези предводители ще кажат на съветниците си или на близки приятели, точно както аз казах на теб. А онези ще кажат на своите приятели. И някой от последните ще се изтърси пред някое ухо на Кънингтън или Кинън. И тогава с нас е свършено.

Велиана се изсмя.

— Откажи му — посъветва тя. — Престани да искаш отсрочки.

— Та и моят труп да рухне в краката му — каза Джеймс. Звучеше уморен. — Не съм живял толкова дълго, не съм се борил със зъби и нокти, за да видя как всичко постигнато се срива на пепел.

— Ние сме точно пепел. — Младата жена хвърли бележката от Трен Фелхорн и загледа как пламъците на камината я поглъщат. — Много скоро и Велдарен ще се превърне в пепел. Не се допитвай до мен, стори онова, което смяташ за правилно, но поне направи нещо. Изчакването Трен или Трифектата да направят нещо само ще докара смъртта на всинца ни.

— Права си — съгласи се Джеймс след известно мълчание. — Или трябва да му помогнем, или ще трябва да го спрем. Той е или приятел, или враг. Въпросът е, можем ли да си позволим да имаме Трифектата за нещо различно от приятел?

— Това — отвърна Велиана — е много опасен въпрос. А отговорът е още по-лош. Трен няма приятели, Джеймс. Той е заобиколен от хора, които още не е пожертвал.

— Надявам се собственият му замисъл да му изяде главата. Но какво ще правим дотогава?

Велиана отново се усмихна.

— Онова, което винаги сме правили. Нужното, за да оцелеем.

Петнадесет години служба гарантираха безпроблемно ориентиране из коридорите на двореца. Слуги се щураха край Джерънд, който бе способен да назове по име всеки един от тях. Напълно разбираемо, тъй като и най-нищожната миячка на чинии или най-долното момче за всичко биваха назначавани единствено след разрешението на Джерънд Кролд. Дори и най-малкото подозрение ставаше повод за уволняване.

Откакто войната с гилдиите бе започнала, крал Едуин Велор се страхуваше от отравяне — смърт, която можеше да капне и от най-слабите и невръстни ръце. Самият Джерънд намираше притесненията на владетеля за отегчителни. Едуин се плашеше и от сенките, което означаваше, че Джерънд трябва да се втурва да ги лови. Нямаше значение, че диренето му отвеждаше единствено до валма прах и празни ъгли. Чудовищата неизменно възобновяваха приближаването си, с капещи киселина усти и напомнящи кинжали нокти.

Раната върху челото на съветника пулсираше с всяко изтуптяване на сърцето му. Той я докосна внимателно. Искаше му се Едуин да се бе вслушал в съвета му и да бе убил Робърт Хаерн на мига, вместо да го затваря. Фелхорновият пикльо бе избягал единствено заради намесата на досадния старец. Само че безгръбначният Едуин не бе събрал смелостта да екзекутира някогашния си наставник.

Въпреки това Джерънд бе намерил начини да накаже наглия старик. В действителност властта в двореца принадлежеше нему. Макар че никога не би признал това открито, той бе готов да заповяда на войниците и слугите, дори в противоречие с кралските нареждания.

И Кролд продължаваше да се катери по стълбите на югозападната кула, без да обръща внимание на скърцането в коленете си.

Нощта беше мрачна. Макар че долните етажи на замъка бяха изпълнени с мъже, които обработваха месо, и жени, които месеха и подмятаха тесто, из горните части цареше блажена тишина.

На върха на стълбите Джерънд поспря, за да си поеме дъх. За момент той се опря на залостената врата, преди да я отключи и рязко да отвори. Някога, много отдавна, тази кула бе служила за шпиониране, но сложното съоръжение от огледала и лещи отдавна се бе строшило и бе премахнато. Впоследствие помещението бе служило и като килия, но през последните десет години бе останало почти неизползваемо.

— Закъсня — каза чакащият. Той говореше само при издишване, което придаваше на гласа му задъхано звучене.

Джерънд поклати глава. Никога не успяваше да проумее начина, по който информаторът му успяваше да се добере до върха на кулата незабелязан. Освен ако не разполагаше с крайниците на паяк, не би могъл да преодолее стената. И въпреки това мъжът, носещ прозвището Гилеас Червея, изчакваше Джерънд тук всеки четвърти ден един час преди зазоряване, неизменно усмихнат и неизменно невъоръжен.

— Нещата се влошават — отвърна Джерънд, несъзнателно започнал да потрива челото си. — След замесването с Трен Фелхорн крал Велор стана още по-параноичен. Той настоя готвачите му да готвят едновременно и да бъдат наблюдавани непрекъснато. Казах му, че един дегустатор би представлявал много по-лесен отговор, но страхливият кучи син понякога може да бъде толкова упорит…

Едва сега съветникът осъзна, че излиянието му далеч не е подходящо. Той втренчи предупредителен поглед в Гилеас, но Червея само се изсмя. Дори кикотът му звучеше изкуствен.

— Колкото и забавно би ми било да уведомя Негово величество за приказките ти, за награда ще получа само примка — отвърна той.

— Убеден съм, че ще пукнеш не по-зле от всички останали — отбеляза Джерънд Кролд. — Червеите се пръсват, когато бъдат стиснати достатъчно силно. Дали и с теб ще бъде така?

— Нека се надяваме, че никога няма да узнаем. А след като чуеш това, което имам да ти кажа, присъствието ми може да ти се стори далеч по-поносимо.

Съветникът се съмняваше в това. Прякорът на Червея определено му отиваше, той имаше кръгло лице, с нос, притиснат към устата. Косата му се отличаваше с пръстен цвят — още един детайл, подходящ за прозвището. Джерънд не знаеше дали самият Гилеас си е измислил прякора, или някой друг му го е лепнал. В действителност това не интересуваше съветника. Той искаше единствено информация, която да оправдае похарчените пари и положените в изкачване усилия. В повечето случаи сведенията се оказваха безполезни, но имаше и моменти, когато…

Блясъкът в очите на Червея показваше, че сега е настъпил един от тези моменти.

— Бързо казвай какво си научил. Иначе Едуин ще ме помисли за един от призраците си.

Червея потропа с пръсти по гърдите си. Кролд стори всичко по силите си, за да прикрие отвратеното си потръпване. По някаква причина, която той определено не искаше да узнава, осведомителят му нямаше нокти на ръцете си.

— Ушите ми честичко са пълни с кал — поде грозникът, — но понякога чувам толкова ясно, че се определям като елф.

— Няма толкова грозни елфи.

Гилеас се засмя, но без заплаха. Въпреки това съветникът помисли, че трябва да подбира думите си по-внимателно. В подобни условия Червея преспокойно би могъл да сложи край на живота му.

— Истина, няма такива грозни елфи, но поне не мязам на орк, нали? Винаги има надежда, ако знаеш къде да гледаш, за да я намериш. А аз се гордея с острото си око. Винаги се оглеждам. И не спирам да се ослушвам. Ето, неотдавна чух, че Трен Фелхорн е задействал мащабен план, за да сложи край на войната с Трифектата.

— Сигурен съм, че това не е първият му такъв план. Какво в този замисъл го прави достоен за вниманието ми?

— Защото този план бе разпратен до първенците на останалите гилдии. Всички, без един, се съгласиха.

Джерънд трябваше да повдигне вежда. Подобно съгласие означаваше, че замисълът не е някаква си фантазия, а нещо значимо.

— Да чуем плана — нареди той. Червея премигна и повдигна пръст:

— Първо златото!

Съветникът му подметна тлъстичка кесия.

— Дръж. Говори сега.

— Нареждаш ми като на куче — рече Гилеас. — Аз съм червей, а не куче, забрави ли? Няма да говоря, а ще ти разкажа.

И той определено разказа интересни неща. Към края на историята Джерънд почувства как сърцето му се свива. А умът му работеше трескаво. Планът изглеждаше измамно прост и бе малко по-грубоват от стила на Трен, но потенциалът не можеше да бъде отречен… Потенциал, от който и двете страни можеха да се възползват.

Но само ако Червея казва истината, осъзна той. Ако е така, настъпването на Златоливника може да означава края на всичко това…

— Ако казаното от теб се сбъдне, ще те възнаградя стократно. На никой друг не казвай за това.

— Ушите и устата ми са само твоички — каза Гилеас.

Кролд нямаше намерение да му вярва. Той излезе и залости вратата след себе си. Червея неизменно настояваше да остава сам, за да скрива оттеглянето си. Същото изискваше и за появата си.

Облегнал глава върху прогнилото дърво на вратата, Джерънд Кролд си позволи усмивка.

— Най-сетне ти допусна грешка — каза той. А усмивката му стана още по-широка. — Крайно време беше, Трен. С войната ти е свършено. Свършено.

Съветникът забърза надолу по стълбите. В съзнанието му вече се оформяше план.

Кръчмата, в чийто ъгъл Велиана изчакваше, бе посещавана предимно от войници. Отрепките на подземния свят се явяваха по-рядко. Тук красотата й бе повече от достатъчна, за да я държи в списъка на желаните клиенти, а щедрото й заплащане запушваше устите на онези, които проявяваха прекалено любопитство. В случаите, когато й се наложеше да стори нещо, което да остане скрито от създанията на нощта, тя идваше именно в тази пивница.

Вратата се отвори и Гилеас Червея прекрачи прага. Той я видя седнала на обичайното място и се усмихна грозно.

— Красотата ти е равна на интелигентността ти — рече той, докато се настаняваше.

— В такъв случай трябва да ме смяташ за отвратителна гледка — отвърна Велиана.

Гилеас се навъси.

— Да оставим това — каза жената. — Той повярва ли ти?

Червея отново се усмихна, този път още по-широко. Блеснаха черни, гниещи зъби.

— Налапа всяка дума.