Танц с плащове

Глава единадесета

Двама от мъжете подскочиха, когато Велиана ритна вратата, захвърлиха заровете и посегнаха към ножовете, но Кадиш Вел стовари длан върху масата.

— Без кървища — рече той. — Приберете оръжията. Велиана не е дошла, за да ни прерязва гърлата.

Забелязал гнева в очите й, Кадиш си помисли, че може би е сгрешил, но не искаше да го признае. Главорезите му седнаха отново, без да отделят ръце от дръжките на оръжията си. Велиана остана права, само се извърна, за да затвори вратата след себе си, преди да заговори. Мнозина от клиентите на пивницата зад нея се бяха вторачили.

— Каква игра играеш, ястребе? — попита тя.

Кадиш Вел, първомайстор на гилдията на Ястребите, се усмихна в отговор. Всеизвестно беше, че той обича игрите. В случая той щеше да остави мърлата на Пепелявата гилдия да говори, за да сведе до минимум риска от евентуално издаване. Заради усмивката му зъбите му блестяха в червено. Членовете на гилдията му твърдяха, че този оттенък се дължи на жените, с чиято плът той се е нахранил. В действителност цветът се дължеше на навика му да дъвче кремионов лист — скъп навик, който малцина можеха да си позволят.

— Играя много игри — смигна той. Велиана стовари пестник върху масата, при което събори заровете. Кадиш се престори, че не е забелязал. — Изглеждаш ми разстроена. Да не би да си изгубила в онази тайнствена игра, за която споменаваш? Аз не си спомням да съм играл с теб, а това е нещо, което не бих могъл да забравя.

Велиана му хвърли убийствен поглед, което само разшири усмивката му и го накара да намести парчето кожа над дясното си око. В действителност той виждаше отлично, но харесваше вида, който тази превръзка му придаваше. Кадиш Вел оставяше потайността за останалите първомайстори, той обичаше да се набива на очи. Това му помагаше за оцеляването.

— Стига с тези увъртания — кресна Велиана. — Защо хората ти навлизат в нашата територия? Много добре знаеш, че всичко, разположено южно от улица „Желязна“, е наше, а през последната седмица непрекъснато намирам птичето ти око надраскано над нашите маркери.

— Знаеш как е при гилдиите — небрежно махна с ръка Кадиш. — Силните поглъщат слабите. Щом толкова се притесняваш за изгубените домове и базари, върши си работата. Защитавай ги. Не тук — додаде той, виждайки я да посяга към кинжалите.

— Но вие не сте по-силни — изтъкна тя. — Ако помежду ни избухне война, ние ще ви унищожим в рамките на дни. Съветвам те да отдръпнеш хората си сега, за да не си изпатиш, говно безгръбначно.

И обидата не му направи впечатление. Кадиш чак се тресеше от смях.

— Наистина ли ме смяташ за толкова сляп? Да, откритото сражение между гилдиите ни би ни унищожило. Джеймс е отличен във вербуването. Все пак той се е сдобил с теб, нали? Нищо чудно да те е подсигурил и за леглото си. Но е крайно време вие, пепелдаци, да заживеете в истинския свят. Лесно е да отправяш заплахи и да задаваш въпроси, но какво ще кажеш аз да те поразпитам за някои неща? Едносрични отговори също ще ме задоволят. Змиите не са ли завзели част от територията ви? А протежението на източната стена? Вълчият символ и той ли принадлежи на вашата гилдия?

— Това е само фарс — отвърна Велиана с по-спокоен глас. Дълбока сериозност бе заменила гнева й. — Вземете и цялата ни територия, ако искате. Много скоро всички знаци ще изобразяват паяк. Предполагам знаеш това, нали?

— Ти си тази, която не знае нищо. — Кадиш се почеса под превръзката. — И която не може да види бъдещето. А аз съм достатъчно умен, за да разчета настоящето. Докато се опъвате на Трен и неговата гилдия, вие сте изгубени. Ние приехме плана му и ще се включим още в мига, в който събирането на Трифектата настъпи.

На Велиана й идеше да закрещи. На всеки две или четири години първенците на Трифектата организираха събиране, на което се стичаха членовете на семействата им, множество търговци, слуги, а също и всички зяпльовци, които оставаха възхитени от глупашката демонстрация на власт. По време на това празненство биваха проливани огромни количества бира, излочвани от наемници, достатъчни за превземането на кралство. В нощта на празника златото също не спираше да се лее — на това той дължеше наименованието си.

— Не можем да нападнем по време на Златоливника! — настояваше Велиана. — Как е възможно никой от вас да не проумява това. Ние не сме армия, без значение колко му се иска на Трен да е обратното.

— А ти не си в позицията да поучаваш когото и да било — отвърна Кадиш. — Щом не сте с нас, значи сте просто труп, очакващ да бъде оглозган. Ние ще отнемем членовете ви, улиците ви, а ако трябва — и животите ви. Всички ние искаме войната да свърши. Предай на Джеймс, че няма да търпим той и гилдията му да ни попречат с тъпоглавието си. Кажи му, че ако към края на месеца все още иска да си има гилдия, на която да стои начело, трябва да се присъедини към Трен Фелхорн.

— Знаеш ли — отбеляза един от седящите до Кадиш, грозен пън с насечени устни и липсващо ухо, — Джеймс може да се окаже по-склонен, ако тази красавица остане тук за откуп.

Този път Велиана изтегли кинжалите си, но Кадиш се изправи и остро огледа хората си.

— Срещата приключи — обяви той. — И да не съм чул подобни приказки. Няма да се унижаваме по подобен начин. Убеден съм, че Пепелявата гилдия ще се вразуми. Приятен ден, Велиана.

Жената се извърна и излезе, затръшвайки вратата зад себе си.

Ястребите се заеха да обсъждат напусналата, а Кадиш замислено се почеса по брадичката. Щом Велиана се бе появила лично в една от кръчмите му, за да отправя празни заплахи, значи паниката се бе разпръснала из горните кръгове на Пепелявата гилдия. Може би и самият Джеймс бе започнал да се притеснява.

— Те са уязвими — рече той. — Раста, вземи неколцина от твоите момчета и идете да огледате улиците им. Открийте точно колко са притиснати и кои гилдии какво заграбват от тях.

— Нещо голямо ли замисляш, началство? — попита едноухият.

— За момента си затваряйте устите — рече Кадиш Вел. — Но ако Джеймс е изгубил повече от очакваното, може да се окаже за предпочитане да ги унищожим изцяло, вместо да ги изчакваме най-накрая да сведат глави пред Трен. Не се размотавайте. Дори и притиснат, Джеймс е опасен противник. Ако трябва да залагаме животите си, предпочитам да е сред условия в наша полза.

Раста се изправи и излезе, а едноухият вдигна зарчетата от пода, разклати ги в шепата си и хвърли.

Арон се притисна към стената на тренировъчната зала и потисна стенанието си. Рамото му пулсираше болезнено заради удара на Зенке. След срещата, на която баща му бе обещал, че ще започне да го води със себе си, юношата бе подлаган на дълги часове ежедневни тренировки. Негов учител бе стройният Зенке, отстъпващ по умения единствено пред самия Трен.

— Ако спреш да допускаш грешки, няма да боли толкова — каза другият и се приближи до него. — Изправи се. Време е да танцуваме.

Арон се оттласна от стената, защото знаеше, че Зенке няма да го чака, а ще започне и без него. Двамата бяха танцували с тренировъчните си мечове в продължение на часове. Зенке бе най-добрият от бойните му наставници. И най-забавният. Той се смееше, шегуваше се и подмяташе неща за жените, от които Арон се изчервяваше. Но когато станеше дума за сражение, той гледаше на танца сериозно. Веселието напускаше очите му, подобно на посипан с пръст огън. И след всяка грешка обясняваше на юношата подробно.

Ако се случеше Арон да реагира прекалено бавно или по глупав начин, това също биваше коригирано. Понякога Зенке изчерпателно обясняваше какво и кога трябва да бъде направено. Но по-често просто удряше ученика си и оставяше болката да наставлява.

Последната им тренировка бе особено жестока. Зенке бе започнал да работи над умението му да отскача. Той му бе забранил да използва меча си, за да отразява и да контраатакува. И непрекъснато обсипваше обучаемия си с мълниеносни удари. Проблемът беше, че Арон по навик се опитваше да отрази ударите, а не да отскочи. Някой друг наставник би го накарал да упражнява това без меч в ръка, но Зенке не искаше и да чуе.

— Ще се научиш да контролираш инстинктите си, иначе те ще започнат да контролират теб — бе заявил той.

Отново и отново мечът се стоварваше върху раменете, главата и ръцете на Арон. Когато юношата все пак се опиташе да повдигне меча си, другото оръжие на Зенке се стрелваше и изблъскваше неговото собствено встрани. Сетне следваше наказателен удар през лицето.

Най-накрая, когато и двамата бяха останали без дъх и потта се стичаше от тях на вадички, Зенке обяви тренировката за приключена.

— Ставаш по-добър — обяви мъжът. — Зная, че се изкушаваш да покажеш колко те бива да позиционираш оръжията си, но понякога е най-удачно да се отдръпнеш, особено когато се сражаваш срещу по-силни противници. Когато започнеш да реагираш по-бързо, ще включим тези отскачания към досегашната ти защита.

След това Арон бе освободен. Останал сам, юношата потри рамото си. Част от него искаше да помоли някой от слугите да го разтрие. Но масажът означаваше болка, а болката означаваше провал, поне що се отнася до обучението на Зенке. Ако бе отскачал правилно, нямаше да е получил нараняване.

Затова той се постара да забрави болката доколкото можеше, обърса лицето си с ръкав и се отправи по коридора. Този път не се прикриваше, защото се отправяше към конкретно място. Без да си прави труда да чука, той влезе в стаята на Робърт Хаерн.

Тук мебелите бяха малко, но скъпи. Столовете бяха тапицирани, приятен бледочервен цвят покриваше стените, а подът бе скрит от дебел зелен килим. Старецът седеше върху леглото, заобиколен с книги. Как ли щеше да спи? В следващия миг Арон се почуди дали наставникът изобщо спи.

— Ето те и теб — каза Робърт и усмихнато повдигна глава. — Бях започнал да се тревожа, че Зенке ще избие мъдростта от главата ти.

— Ушите ми са запушени — отвърна Арон. — Мъдростта си остава вътре.

Старецът се засмя.

— Радвам се за теб. Седни. Имаме недовършена работа.

Арон се настани, учуден от последните думи. В рамките на седмица Робърт подробно бе описвал различните гилдии и техните предводители. Не се бе ограничил само до настоящето, а бе навлязъл дълбоко в миналото, за да обясни как отделните гилдии са получили цветовете и символите си. Бе залял ученика си с всевъзможни подробности и бе искал от него да ги възпроизведе точно. И неизменно се мръщеше, ако юношата не успееше да отговори на някое питане.

— Ако все още се намирахме в дома ми, щях да ти отнемам факлата като наказание — бе казал Робърт на първия ден от възобновените им уроци. — Но тук нямам какво да ти отнема, затова ще постъпвам така: за всяка грешка, която допуснеш, ще се отнасям към теб като към дете. Ще ти разказвам приказки вместо истината. Ще подминавам въпросите ти и ще разговарям на теми, които биха представлявали интерес за едно невръстно момче.

Заплахата бе проработила.

— Каква недовършена работа? — попита Арон, седнал кръстато върху килима.

— Спомняш ли си първия ни ден? Бях ти задал въпрос, но след краткия си престой в тъмницата забравих. Попитах те защо Трифектата е обявила война на баща ти след трите години, през които той бе обединявал гилдии. Достигна ли до отговор?

Арон не бе размишлявал много по въпроса. Той реши да използва първоначалната си догадка, надявайки се, че тя ще се окаже правилна. Нищо друго не бе му хрумнало.

— Трен станал прекалено могъщ — каза младежът. — Започнал е да краде прекалено много злато, затова Трифектата подела войната между него и гилдиите.

Робърт се засмя.

— Детски отговор. Плюс детско доверие в бащата. Грешиш, момче. Може би трябва да ти прочета приказката за свещеника и лъва, вместо да обсъждаме теми за възрастни.

— Почакай — малко по-силно каза Арон. Робърт го погледна доволно.

— Имаш по-добър отговор? Защото първият беше срамен.

Юношата размишляваше трескаво. Не понасяше детските приказки.

— Трен не е станал прекалено силен — поде той. Всяко следващо изречение бе изричано предпазливо, изпитващо твърдината на леда. — Ако беше така, Трифектата не би се опълчила открито. Тя пресмята всички варианти. А тази война й струва много скъпо. Не е възможно за двадесет години Трен да е откраднал толкова, колкото те прахосаха в последните пет.

— Сега вече започваш да говориш разумно. Трифектата не се изправя открито срещу силните врагове. Тя ги отслабва, отравя вътрешностите им и разпръсква гнилост. Едва тогава нанася удар.

— Но Трифектата породи тази война. — Арон размърда пръсти, стиснали невидима монета. — И баща ми не е слаб. Не е бил слаб тогава, не е и сега. Трифектата е постъпила необичайно.

— Нима? Ти каза, че Трен не е слаб. Откъде знаеш?

Арон замълча и леко наклони глава назад.

— Не е възможно да е слаб. Ние оцеляхме срещу Трифектата. Убили сме мнозина и сме осуетили всеки опит да бъдем унищожени.

— Не всеки. Трябва ли да започвам със скоропоговорки? Баща ти също е понесъл много жертви, а ковчежетата му са почти празни. Войната е изтощителна и за двете страни. Много рядко едната страна се оказва неуязвима, а другата — момче за наказания.

— И все пак баща ми не е слаб.

— Грешиш — настояваше Робърт. — Дори и слабият Трен Фелхорн би могъл да им устои в продължение на много години. Но това е без значение. Някога да си чувал, че понякога привидната слабост е не по-малко опасна от истинската?

Арон кимна. Действително бе чувал подобно нещо.

— Тогава помисли над следното… Преди пет години баща ти представляваше силата, която обединяваше гилдиите, но тогава останалите гилдии се откъснаха от него. Прекалено много бяха онези, които искаха контрол, а по онова време репутацията на Трен още биваше изграждана.

Той замълча, а обучаемият му усети незададения въпрос. Изглежда сегашната информация бе достатъчна, за да създаде отговор. Арон размишляваше, притиснал пръсти към устните си. Робърт не го пришпорваше.

— Трифектата е осъзнала колко е опасен — заговори юношата. — Първенците й са разбрали, че в един момент той ще успее да обедини гилдиите срещу тях. И когато са видели междуособиците, опитали са се да го убият.

— Именно. — Лека усмивка изникна върху сбръчканото лице. — Решили са, че властта на Трен е крехка, затова са понечили да стоварят чука си отгоре й. Постъпили са по обичайния начин, Арон, нападайки врага си в най-слабия му момент. Но те допуснаха грешка, защото баща ти също бе сгрешил, една от малкото грешки в живота му, но пък и една от най-значителните. Точно преди войната между Трифектата и подземния свят да започне, една слаба гилдия, тази на Богомолките, се опита да се откъсне. Вместо да потуши бунта, баща ти го остави да тлее в продължение на няколко месеца.

— Защо?

— Аз би трябвало да те попитам това — каза Робърт. — А ти би трябвало да знаеш.

Арон отново се замисли. Спомни си Зенке и всички онези моменти, в които мъжът бе допускал привидни грешки в защитата си.

— Татко е искал да даде урок на гилдиите — рискува той.

— Мъдро предположение, но грешно. Опитай отново. Спомни си думите ми.

Юношата започна да си припомня разговора. И тогава откри ключовите думи.

Понякога привидната слабост е не по-малко опасна от истинската.

— Той е подготвял удар срещу Трифектата — каза Арон. Лицето му бе почервеняло от гордост. — Първенците й не биха очаквали той да стори нещо драстично, преди бунтът да бъде потушен.

— Именно.

— И тогава са нанесли удар — продължи юношата. — Очаквали са, че ще го заварят слаб, сред разпадащо се единство. Затова са изпратили наемниците си.

— Баща ти искаше да заякчи силата си тайно. Той използва този бунт, за да скрие мощта си, да се престори на слаб, за да изненада Трифектата с неочаквания си удар. Всички предишни бунтове бяха потушавани от Трен с жестока ефективност. Богомолките бяха умишлено създаден прецедент. Именно тази привидна слабост обърка замисъла му. Ако Трифектата бе разчела силата му правилно, тя щеше да настоява за мир и да изчака Фелхорн да остарее. Вместо това благородниците изпратиха наемниците си в свърталищата на крадците. Когато баща ти поиска да преговаря за мир, вече бе прекалено късно — Трифектата бе вкусила кръв и победа. Леон Кънингтън едва не го наръга, когато Трен отиде да го посети в имението му, а Мейнард Гемкрофт накара стрелците си да обсипят с болтове Паяците, изпратени да преговарят. Това предателство остави баща ти в безнадеждна позиция. Някой трябва да умре: или той, или тримата предводители на Трифектата.

Робърт посочи към няколко книги, които се намираха прекалено далеч от него, и Арон му ги подаде. Старецът ги разтвори, но дори не сведе очи към редовете. Изглеждаше, че по-скоро изпълнява някакъв ритуал, който да му вдъхне увереност.

— Тази война трябва да бъде спряна. Малцината, останали неутрални, като краля и жреците на Карак и Ашур, в един момент също ще трябва да вземат страна. Баща ти е прекалено силен, Арон. Трябваше да е изгубил още преди години. Гилдиите щяха да се разпръснат, неколцина значими щяха да умрат и тогава дребните кражби и търговията с пороци щяха да продължат по обичайния начин. Но не и сега. Всяка от страните е изгубила прекалено много. Те са като два елена, втренчили се един в друг. Първият, който премигне, ще изгуби.

— На това ли учиш сина ми? — попита Трен, застанал на прага. Никой от двамата не бе усетил приближаването му. — Силата ми е слабост, войната ми е грешка?

Арон потисна импулса си да отскочи назад като заварен да върши нещо недостойно. Вместо това той почтително сведе глава.

— Робърт казва истината — каза Арон. — Нужна ми е откровеността му, а не истории, които лъжат за могъществото на Трифектата и хвърлят вината другаде.

Трен кимна, видимо доволен.

— Бъди искрен в наставленията си — обърна се той към Робърт. — Никога не лъжи сина ми. Той е достатъчно голям за всяка истина, без значение колко болезнена. Освен това той е прав, Арон. Аз бях глупак. Пощадих Богомолките. Позволих на враг да живее, когато трябваше да го унищожа. Понякога дори и най-умният успява да заблуди себе си. Не е нужно да издигаш лабиринт, за да убиеш хлебарка. Просто я стъпкваш. Сега се приготви. Отивам да навестя човек, който ме излъга, и те искам до себе си. Има уроци, които не могат да бъдат усвоени от книгите.

Арон не попита за мястото, където отиват, макар че много му се искаше. Знаеше, че баща му ще му каже, когато сам прецени — нито по-рано, нито по-късно. И двамата носеха сиви плащове, символизиращи гилдията им. Черните ботуши, привидно захабените панталони и сивкавата туника на момчето бяха още нови. Но най-много се гордееше с оръжието, което се поклащаше до бедрото му, тънка рапира, скъсена според ръста му.

— Не казвай нищо, дори и ако се обръщат към теб — каза Трен. Уличките все още бяха тъмни. Утрото наближаваше, но до настъпването му градът си оставаше празен и притихнал. Малцината около тях също си имаха работа, така че никой не обръщаше внимание на бащата и сина.

— А ако ти ми наредиш да говоря?

Трен го погледна удивено:

— Защо бих правил подобно нещо?

Арон кимна, изчервен.

Докато прекосяваха различните улици, Трен изреждаше имената им, а също и към коя гилдия принадлежат.

— Територията е нещо, на което трябва да се гледа с особена сериозност — каза той. — Всяка постройка ни носи приходи. Магазините ни плащат, за да не ги обираме. А хората купуват наркотиците ни, предоставят ни хора и помагат за обучаването на най-младите ни членове. Всяка гилдия във Велдарен се опитва да създаде империя. А територията е първата предпоставка за това.

— Говориш, сякаш сме във война с останалите гилдии. Не е ли Трифектата нашият враг?

Трен скръсти ръце, а лицето му стана по-сурово.

— След време ще смажем предводителите на Трифектата. Ще разпръснем богатствата им по вятъра. По-дребните благородници ще се втурнат като псета и ще се сдавят за остатъците. Сред този хаос за нас ще има много за заграбване. Кой смяташ, че ще се съревновава с нас?

Арон засрамено извърна поглед:

— Останалите гилдии.

— Точно така. Те не са наши приятели. Не можем да имаме доверие на Ястребите, Пепелявите, Змиите, Вълците… Никому. В момента те са наши съюзници, защото ни обединява общият враг. Когато този враг бъде унищожен, примирието ще изчезне. Тогава ще се изправим пред нова война, която също ще трябва да спечелим. Никога не спирай да гледаш към бъдещето и не губи спомена за миналото. Останалите гилдии са били наши врагове. И отново ще бъдат.

Луната продължаваше да се спуска все по-ниско. Слънцето бе на път да изгрее.

Недалеч от голяма сграда, чиято табела бе боядисана изцяло в червено, Трен спря и отпусна ръка върху рамото на сина си.

— Ще посетим публичен дом. Знаеш ли какво се прави там?

Когато Арон кимна, баща му леко се навъси.

— Предполагам, че Зенке е виновен за това. Помни, че жените са слабост. Искам да останеш чист, Арон. Искам да станеш съвършен. Без силни напитки, които да замайват ума ти. Без плътски удоволствия, които да изцеждат силата ти. Без свещеници, които да поробват сърцето ти. Могъществото е единственото, което има значение. То и способността да го запазиш. Предстои ти да научиш още много. Когато станеш по-голям, ще започнеш да се учиш директно от мен. Хората се страхуват от името ми, но от теб ще се страхуват стократно повече.

Тъй като почти се бе зазорило, публичният дом бе почти празен. Жените се бяха преоблекли в по-удобни дрехи. В общата зала не се виждаха мъже. Малкото останали клиенти спяха дълбоко. Когато слънцето се издигнеше над градските стени, работничките щяха да ги разбудят и да ги отпратят обратно при съпругите или делата им.

— Добре дошъл, Трен — приветства го жена на средна възраст с огненочервена коса и съответстващо червило. — От много време не си благоволявал да ни посетиш.

Забелязала Арон, тя се усмихна.

— Това ли е младият Фелхорн? Той много прилича на баща си. Довел си го на правилното място. Разполагам с млади момичета, които знаят как да бъдат нежни, за да…

— Достатъчно.

Думата му се стовари отгоре й като плесница. Тя стисна устни, а радостта напусна очите й, заменена от пресметлив поглед.

— Хубаво. Защо си тук?

Трен умишлено не й обърна внимание. Вместо това погледна към сина си, за да се увери, че е привлякъл вниманието му, сетне поде наставленията.

— Това е Алена. Тя отговаря за жените тук. От полза е по-младите момичета да отговарят директно пред жена. А опитът й й позволява да се убеди, че те знаят как да изпълняват задълженията си подобаващо. Във всеки публичен дом има по една като нея. Тези жени никога не са глупави и винаги са опасни. И са по-добре информирани от всички останали в града. В леглото мъжете оглупяват.

— Понякога и извън него — отбеляза Алена.

Трен се усмихна заплашително.

— Къде е Били? — попита той. Жената посочи към стълбище, отвеждащо към покрит балкон.

— Остави мечовете си тук — рече тя. — Не ти трябват, щом си дошъл по работа.

Опасната усмивка не напусна лицето на Трен.

— Ти не можеш да ми нареждаш. А смъртта винаги е моя работа.

Арон остана изненадан от спокойната реакция на жената. Изглежда тя бе заплашвана често и беше свикнала. Или не ценеше живота си.

— Задръж си ги тогава. Само повтарям заръчаното от Били. Би трябвало да знаеш това.

Трен я отпрати с небрежен жест и се отправи към стълбището. Арон го последва.

Били Прайс беше дебелак, който компенсираше с килограми ниския си ръст. Когато бащата и синът влязоха, той побърза да се изправи. При движението шкембето му се раздвижи като гъста сметана. А когато се усмихна, два липсващи зъба придадоха детинско излъчване на усмивката му. Как ли подобен човек можеше да управлява бардак? Ако баща му не бе му забранил да говори, юношата щеше да попита.

— Добре дошли, добре дошли — каза тлъстият и плесна с ръце. Столът, в който бе седял по-рано, изглеждаше нищожно малък в сравнение с тялото му. Зад него се издигаше украсен парапет, от който се откриваше прекрасна гледка към града. — Каква чест да посетите скромното ми убежище. Рядко при нас се отбиват такива въздигнати люде като вас, първомайсторе.

Той продължаваше да лее комплименти, които се стичаха като мед от езика му и притежаваха естественото звучене на ручей. Част от незададения Аронов въпрос бе изяснена.

— Идваме по работа — каза Трен, отпуснал ръце върху дръжките на мечовете си. Той леко се приведе напред, така че плащът да скрива движението на ръцете му.

— Но разбира се. Защо в противен случай благороден човек като вас би си правил труда да цапа ръцете си с дръжката на вратата на нищожната ми обител. Седнете, моля ви, не бива да стоите.

Трен остана прав, но кимна на Арон, който послушно седна.

— Преглеждах счетоводните ти книги — каза Трен. Лицето му представляваше ледена маска. — И нещо ми се стори странно. Може би знаеш какво имам предвид, Били?

— Странно? — повтори дебелият. Усмивката му бе великолепна, освен това трябваше да му се признае, че той не се потеше — забележително постижение за човек с неговите мащаби. Арон го наблюдаваше внимателно, дирейки да зърне познатите признаци за вина. До този момент не забелязваше нищо. — Разбира се, че нещата ще са малко странни. Аз отговарям за място, където мъжете плащат за странни неща. Противни неща, които не бих се осмелил да обсъждам пред едно младо момче. Но аз съм си платил всичко. Не бих се осмелил да мамя човек като вас.

— Именно плащанията ти ме заинтригуваха. По-точно: сумите, които си платил.

— Какво не е наред с тях? — попита Били. — С риск да прозвуча самонадеяно, аз плащам повече от всеки друг публичен дом във Велдарен! Зная, защото чувам как останалите собственици хленчат, но аз се усмихвам и им казвам, че влагам парите си добре, като плащам на Трен за защита.

— Именно.

Арон забеляза дясното ъгълче на устата на дебелия да трепва. Баща му бе нацелил нещо.

— По-точно?

— Сравних платеното от теб със сумите, които получавам от останалите бардаци под моя закрила. И освен това разговарях със собствениците, намиращи се под покровителството на Ястребите или Пепелявите. Би ли ми обяснил, Били, как жалък бордей като твоя успява да надмине луксозни заведения като Коприната и Пъстрата възглавница? Твоите жени определено не са по-красиви, а леглата ти със сигурност не са по-чисти. Можеш ли да ми отговориш?

Капчица пот. Арон се усмихна широко. Не, Били не можеше да отговори на въпроса. Предугадил задаващата се вълна угодничество, Трен Фелхорн повдигна ръка.

— През последната седмица наредих сградата ти да бъде наблюдавана. Повечето публични домове приемат клиентите си, а ти разпращаш момичетата си из други места, долнопробни места, ръководени от долнопробни хора. Но хората, които в действителност стоят зад това…

Арон се опитваше да открие връзката. Той имаше представа за какво говори баща му, но някаква част липсваше. Ала Били отлично виждаше проблема. Дебелият посегна към кинжал, окачен на колана, но спря. Изглежда мъдро бе решил да не се съпротивлява, ако нещата тръгнат зле. Той не изглеждаше като човек, способен да издържи дълго сражение.

— Изрично забраних да се продават курви на Трифектата — с леден глас каза Трен. — Всички останали гилдии се съгласиха, ти също. А ето че докато останалите се мъчат, ти процъфтяваш…

— Вземам им тройно — каза Били. Вече нямаше и следа от учтивостта, той открито се молеше. — На практика ги ограбвам. И всички тези пари ги изпращам на вас, за да ви помогна. Златото, похарчено за моите момичета, не отива за оръжия!

Дори Арон не можа да види последвалото движение. Ръката на Трен сграбчи Били за тлъстата шия и го отметна назад. Мъжът се блъсна в парапета, който проскърца. Ритник го повали на едно коляно. Преди да е успял да извика, острието на меч се бе озовало пред гърдите му.

— Когато наредя нещо, очаквам то да бъде изпълнено — каза Трен. — Ти наруши дадената дума, изкушен заради лесни пари.

— Всички тези пари ги давах на вас! — изкрещя Били. — Моля ви. Момичетата се нуждаеха от работа, а Трифектата бе отчаяна! Дадох ви всичко спечелено! Никога не бих ви измамил, никога не…

Фелхорн сграбчи ръката му, притисна я към парапета и стовари меча си отгоре й. Разнеслият се звук напомни на Арон за сочните хрясвания, които се чуваха в месарниците. Били изпищя, а Трен изхвърли отрязаната ръка през балкона.

— Сравних книгите ти с докладите на хората си. Ти наистина си давал почти всичко от онези приходи, а остатъка си плащал на момичетата. Това е причината да те оставя жив, Били. А сега ме слушай внимателно. Слушаш ли ме?

Били кимна. Той бе седнал на земята, притиснал раната с единствената си оставаща ръка, за да спре кървенето.

— Искам хората на Трифектата да останат без нищо. Без пиене, без дрога, без курви. Те превърнаха живота ми в ад. Аз ще сторя същото за тях. Парите не ми носят нищо. Интересува ме единствено страданието им. Ще си спомниш ли това следващия път, когато ти поискат момичета?

— Да, милорд. — Челюстите на дебелия изтракаха, когато той кимна. — Ще кажа на Алена. И ще запомня.

— Отлично.

Трен обърса меча върху рамото му и се обърна да си върви.

— Благодаря ви — извика подире им Били. — Благодаря ви!

Докато поемаха по стълбището, Арон се извърна назад.

— Запомни видяното днес — каза Трен. — Аз му отрязах ръката, а той ми благодари, задето не съм му причинил нещо повече. Това е силата, която един ден ще стане твоя. Накарай ги да смятат, че всеки дъх, който си поемат, е дар, но не от боговете, а от теб. Сториш ли това, ти ще станеш бог.

Заради по-раншното нареждане на баща си Арон не отговори. В противен случай би споменал проблясъка на гняв, който бе забелязал в очите на Били. Щеше да спомене и ужасяващата решителност, примесила се с болката върху пребледнялото лице на мъжа. За вероятността, че Трен току-що се бе сдобил с нов враг.

Но тъй като трябваше да мълчи, юношата не каза нищо.

Властта нараняваше онзи, когото не се страхува от нищо. Това бе урокът, който Арон усвои днес.

Край вратата на публичния дом двамата се сблъскаха с грозен мъж. Дрехите му изглеждаха отвратително, а лицето му бе странно сплескано. По реакцията му пролича, че той е изчаквал именно тях.

— Господарю Трен — поде грозникът, кимвайки след всяка сричка. Той започна да потрива пръсти, по някаква причина останали без нокти. — Зная неща, които биха представлявали интерес за вас. И определено биха си стрували златото…