Танц с плащове

Глава тридесет и първа

Докато приготовленията за празника ускоряваха ход, предводителите на гилдиите проведоха среща на необичайно за крадци място — на открито посред бял ден. Бяха се събрали пред големия фонтан в центъра на Велдарен. Събирането на толкова много първомайстори изискваше някое неутрално място с много изходи, иначе никой не би дошъл. Хаосът, царящ извън стените на града, бе изтеглил почти всички жители. Велдарен бе пуст, пренесъл живота си към хълмовете, за да ги обсипе с факли, огнища, палатки и песни.

Трен бе първият пристигнал. Евентуално негово забавяне би разтревожило останалите. Втори дойдоха червените зъби на Кадиш Вел от гилдията на Ястребите. Норис Вел, неговият брат, пристигна след него. Той бе поел върховенството над Змиите, заменяйки убития Галрън. Гилдията на Сенките също имаше нов предводител — едър мъж на име Гарт.

— Просто Гарт — каза той, когато се представяше на Трен. Ръцете му бяха месести, гласът му бе ленив. — Фамилното ми име не струва.

— Какво стана с Йоршанк? — попита Фелхорн.

— Аз съм бавен — обясни Гарт и раздвижи ръце. — А той беше още по-бавен.

Джеймс Берен от Пепелявата гилдия пристигна последен. Бе довел Велиана със себе си — всеки от предводителите бе получил правото да доведе по един доверен човек. Тя хвърли унищожителен поглед към Кадиш, но не каза нищо.

— Къде са Вълците? — попита Кадиш Вел, когато всички се събраха. Приличаха на група приятели, събрали се да поговорят, преди да се отправят на празненството. Липсваше единствено Синрик, първомайстор на Вълчата гилдия.

— Той и хората му са се смесили с празнуващите — обясни Трен. Той стоеше с гръб към фонтана и с лице към останалите. — Ще им предам истинския план, след като го обсъдя с вас.

— Истински план? — попита Кадиш. — Какъв истински план?

Фелхорн сви рамене:

— Нима наистина си очаквал, че ще предложа толкова лесен замисъл? Или че ще поема риска да го разкрия пред всички вас толкова рано?

Джеймс пристъпи напред, неспособен да скрие гнева си.

— И си насъскал плъховете си срещу мен, само за да ни накараш да се съгласим на фалшив план, самоубийствен опит за атака, за който и последният крадец знаеше, че не би успял? Знаел си всичко това, а въпреки това трябваше да страдаме?

Останалите предводители също не изглеждаха доволни от заблудата. Трен ги смълча, отпускайки ръка върху дръжката на меча си.

— Достатъчно. Миналото не може да се променя. Знаех, че каквито и усилия да полагам, планът би достигнал до Трифектата. Това беше целта на мнимия замисъл. Няма да нападаме по време на празненството, особено когато са се събрали извън града. Без стени, сенки и отрова, ние сме само шепа деца.

— Твоите паячета може и да са деца, но моите ястреби проливат кръв като мъже — рече Кадиш.

— И какъв е истинският план? — поинтересува се Гарт. — Пак ще получа възможност да извия някой и друг врат, нали?

— Домовете им са празни — започна да се усмихва Трен. — Те са отвели по-голямата част от наемниците и слугите си. Точно сега ще ударим ние. Ще се разделим. Половината ще нападнат имението на Кънингтън, а останалите ще се заемат с дома на Гемкрофт. Убийте всички, които са останали вътре. Всички. Тогава ще заложим капана си. Когато първенците на Трифектата се върнат, ще ги нападнем от прозорците и покривите на собствените им домове. А когато стане време да бягаме, ще подпалим именията им. Тази нощ те ще страдат неимоверно. Ако извадим късмет, може да убием Леон или Мейнард.

Фелхорн се вглеждаше в очите на всеки от присъстващите, за да прецени отдадеността им. Макар все още да изглеждаха разгневени заради измамата му, жестокостта на същинския замисъл бе разпалила жаждата им за кръв. Пет години бяха много време. Неочаквано вероятният край на войната изникваше пред тях.

— Как ще се разделим? — попита накрая Кадиш Вел.

— Ястребите и Пепелявите ще се заемат с Гемкрофт. Змиите и Сенките ще се погрижат за Кънингтън.

— Ами вие? — попита Джеймс.

— Моите хора ще се разпръснат сред вас — каза Фелхорн. — По този начин ще проявя безпристрастие. Що се отнася до мен самия… Това вече си е моя работа.

— Не можеш да ни изпращаш заедно с Ястребите — възрази Велиана. Избухването й привлече гневните погледи на Джеймс и Кадиш.

— Твоето присъствие ще направи нещата още по-интересни — каза й Кадиш.

— Без спорове, без дрязги и без предателства. Тази вечер ще сложим точка — рече Трен. — Ясно ли е?

Всички се съгласиха неохотно.

— Ще смажа рода Кънингтън — каза Гарт. Той изглеждаше изключително щастлив.

— Изчакайте слънцето да се спусне под стените — нареди Фелхорн. — Движете се съгласувано и тихо. След като заемем позиции, ще ни се наложи да чакаме. Убийте всички, които се върнат преждевременно, и изчакайте приближаването на главните сили, преди да се разкриете. И, каквото и да става, погрижете се домовете да пламнат в нужното време.

Предводителите се пръснаха в различни посоки. Пристигналите последни Джеймс и Велиана си тръгнаха най-накрая.

— Хората му ще се смесят сред нас, а самият той скри целта си — каза Велиана. — Няма как да го предадем, без да предадем и останалите гилдии. Сега или трябва да следваме замисъла, или да се превърнем във врагове на цял Велдарен.

— Виждаш, че Трен Фелхорн не е глупак — рече Джеймс. — А за другото си права. Няма как да преместим засадата си вътре в града. Дори и да можехме, не знаем къде ще се намира той. Оставихме се да ни заблуди. Знаех си, че онзи план е прекалено прост и глупав.

— Тогава ще трябва да се доверим на истинския. — Тя отпусна ръка върху рамото му.

— Този ден принадлежи на Фелхорн. Да се надяваме, че в края му ще останем живи.

При завръщането в лагера Алиса крачеше пред Зуса, за да улесни влизането им. Повечето от часовите се взираха в лицето на последната, привлечени от красотата й. Но същевременно бяха ужасени от уменията й.

— Алиса! — извика Йорен, когато я видя. Той едва не се препъна в някакво котле, блъсна един наемник и се затича към нея, за да я притисне в прегръдките си и да обсипе с целувки лицето й. Младата жена се отпусна в обятията му и отвърна на целувките. След миг младият Кул се отдръпна. Тогава забеляза лицето на Зуса.

— В името на Карак, момиче, къде са ивиците ти?

Жената направи крачка назад и скръсти ръце.

— Няма ги. Защо те е грижа?

Йорен не знаеше как да отговори. Той сви рамене и взе ръцете на Алиса.

— Ела. Татко много ще се зарадва да те види. Какво стана с тъмния паладин? Успяхте ли да му избягате?

— Зуса го уби — каза Алиса. Тримата се отправиха към голямата шатра.

— Така ли? — Той погледна назад към Зуса. — Понякога изпитвах колебания заради решението си да ви наема. Но излиза, че вие трите си струвате златото и обещаната земя.

— Вече не сме три — отвърна тя. Алиса долови тъгата в гласа й, но Йорен не обърна внимание, а продължаваше да дърдори, вече обърнат към годеницата си:

— Не знаехме какво да правим. Татко мислеше да изпрати хора, които да потърсят… тялото ти. Аз обмислях да отида във Велдарен и да се обърна към жреците на Карак. Надявах се, че са те пленили — жива и пленена е за предпочитане пред мъртва в полето. Не смеех да се надявам на завръщането ти.

Алиса погледна към Зуса, която кимна. Този жест й даде смелост да продължи.

— Да вървим при баща ти — каза тя. — Трябва да говоря с него.

— За какво става въпрос? — поинтересува се Йорен.

— Става дума за нещо, което е само за неговите уши. След като ще заема мястото на баща си, има някои неща, които бих искала да обсъдя с Тео. Той е лорд на Ривъррън, поне на практика, ако не по закон.

Младежът не изглеждаше особено доволен от молбата й, но не се възпротиви. Надяваща се, че нервността й не личи, Алиса го последва в шатрата на Тео.

Мъжът все още седеше пред маса с остатъците от закуската.

— Небеса, Алиса Гемкрофт отново е сред нас! — извика Тео Кул и тласна стола си назад, за да се изправи. — Сметнах, че пазачите ми дрънкат глупости. Или че някоя лъскава курва от празненството се е замотала насам.

— Поласкана съм от сравнението — отбеляза Алиса.

— Погледни се на какво приличаш, момиче. Кучетата ми са влачили из прахта по-здрави парцали. Това е вторият път, в който се явяваш пред мен окъсана. Гемкрофтови сигурно се въртят в гроба.

Гняв измести част от смущението на Алиса. Действително, прекосяването на реката не се бе отразило особено благоприятно на одеянието й, и без това разкъсано от паническото бягство. Сушенето на огъня бе свило плата, а обличането бе задълбочило някои от разкъсванията. Косата й не приличаше на нищо. Страшно се нуждаеше от гореща вана.

Но под тази рокля все още стоеше Алиса Гемкрофт, чийто род владееше всички мини в северните земи. И тя нямаше намерение да търпи подобни обиди.

— Ако желаеш да си запазиш благоразположението ми, съветвам те да си мериш приказките. И да се извиниш — каза тя. — Първо ме сравняваш с блудница, а после с боклуците, които кучетата ти размятат.

Йорен почервеня от избухването й, но Тео само се засмя в отговор на неочакваното ожесточение в гласа й.

— Уместно. Приеми извиненията ми, лейди Гемкрофт. Веднага ще наредя на слугините да приготвят ваната и подходящи дрехи.

— По-късно. Сега трябва да говорим по работа. Става дума за бъдещата ми позиция.

— Това все ще може да поча… — поде Йорен, но Алиса го сряза.

— Веднага — натърти тя и се вторачи в Тео Кул. — Или възнамеряваш да не зачетеш желанията на една гостенка? Нима слуховете, които се носят за семейство Кул, ще се окажат истински?

Цялата шатра утихна. Усмивката на Тео угасна, веселието изтля от очите му.

— Така да бъде. Ще разговаряме по работа. За какво става въпрос?

— Насаме — додаде тя и изгледа Йорен.

Младият мъж се намръщи, но Тео не бе в настроение за цупене.

— Оставете ни — обърна се той към телохранителите и сина си. И посочи към Зуса. — Но тя също излиза.

Зуса се поклони. Под платнището останаха единствено Тео и Алиса. Кул замислено приглаждаше с пръсти сребърния си нож за хранене.

— Седни, ако искаш — предложи той. Жената остана права.

— Имам въпрос за теб. Баща ми те надвива непрекъснато. Знаеш ли защо? Защото ти си нищожен бирник в далечен град, седнал да крои планове да придобие нищожна част от владенията му.

— Това ли е въпросът ти, момиче? — попита Тео. Пръстите му се бяха обвили заплашително около прибора.

— Аз мога да ти предоставя нещо много повече от нищожния Ривъррън — продължи Алиса. — Кое е по-важно за теб: богатството или Йорен?

— Какви са тези глупости? — кресна Тео. Алиса пъхна ръка в скрития джоб и изтегли кинжала. Две крачки я отведоха на един замах от гърлото на Тео. Едрият мъж разумно застина, наклонил глава встрани. Ръката му все още стискаше ножа. — Извини ме. Все още чакам същинския въпрос, а също и предложението ти. Тъй като ти си жена и не си свикнала да преговаряш, ще проявя търпение и ще ти дам още един шанс.

— Няма да се омъжа за Йорен — каза му тя. — Ти няма да получиш богатството на рода Гемкрофт. Но ако застана начело, ще те възнаградя богато. Баща ми притежава няколко мини на североизток, недалеч от градчето ти. Данъците ти са ги направили почти безполезни. Ще ти предоставя тези мини, а също и Ривъррън. В замяна ще искам от теб да оттеглиш благословията си за брак.

Тео потри брадичката си.

— Изглежда забравяш нещо. След сватбата всички тези неща ще станат моя собственост. Собственост на Йорен, но той е мой син. Ти ми предлагаш да се откажа от всичко, за да получа част от него? Защо си мислиш, че бих се съгласил? Какво ще ме накара? Само не казвай, че ще ме заплашиш. Не ме е страх от ножчето ти.

Алиса се усмихна. Толкова й беше втръснало да бъде нечия играчка. Хубаво беше най-накрая да придобие контрол. В далечината долетяха няколко задавени вика.

— Знаех, че ще кажеш това — рече тя. — Дори и да ми беше обещал, не бих повярвала. Ти си лъжец, като всички от рода Кул. Беше непростимо глупаво от моя страна да вярвам толкова дълго. Дай ми онова, което ми се полага, Тео, и аз ще спазя думата си.

— Нима? Само защото…

Неочаквано той се хвърли към нея и замахна, за да изблъска кинжала й.

Алиса избегна ръката му, пристъпи напред и стовари лакът в гърлото му.

Задавен, Тео рухна обратно на стола си. Ножът му падна на земята.

— Обучението, което съм получила, е достатъчно, за да се справя с човек като теб. Ослушай се, Тео. Огледай се.

Разнесоха се нови викове, този път долетели от по-близо. Входното платнище бе отметнато. Вътре пристъпи Зуса. Прясна кръв покриваше платнените й ивици. В ръката си, протегната в даряване, тя стискаше главата на Йорен Кул.

— Много добре — усмихна се Алиса. Тъй като оставащите наемници бяха започнали да тичат към платнището, тя притисна върха на кинжала си към шията на Тео и се обърна към тях. — Ако някой от вас прекрачи прага, той умира.

Кул леко кимна, за да потвърди думите й.

Въпреки окъсаната рокля и недопустимата коса, Алиса отново се чувстваше самоуверена. И определено усещаше, че е станала по-силна и по-разумна от онова гневно девойче, което баща й бе захвърлил в подземието.

— Очакваме нарежданията ви, лейди Гемкрофт — рече Зуса.

Алиса отново погледна към Тео и се усмихна още по-широко.

— Наемниците са верни единствено на златото — каза му тя.

След това младата жена заби острието в гърлото му. С това умря и втората надежда на наемниците да си получат парите. Не им трябваше много време, за да пренасочат лоялността си.

— Вече разполагаш с хора — каза безликата и пристъпи до Алиса.

— Благодарение на теб — отвърна другата жена, взе ръката й и я целуна, докато правеше реверанс.

Зуса усмихна красивото си лице и се поклони на свой ред.