Танц с плащове

Глава осемнадесета

Арон изпитваше странно вълнение. До този момент не бе излизал сам през нощта. В редките случаи, когато му се бе налагало да напуска укритието, Трен винаги бе изпращал придружители с него. Юношата бе смятал, че баща му е загрижен за безопасността му — и Трифектата, и другите гилдии имаха сметки за разчистване. Само че започваше да му се струва, че същинската цел на баща му е била да не му позволява да усети свободата.

С бързи крачки момчето напредваше по покривите. Тъй като дърводобивът в околностите бе особено развит, особено в северните части на горите, велдаренските домове бяха масивни и с предимно плоски покриви. Това и малкото тегло му позволяваха да се придвижва с лекота. Макар да се движеше бързо, движението му не пораждаше почти никакъв звук. Сивите върви на маската, скрила лицето му, се развяваха зад тила. Само сините очи бяха видими над плата.

С наближаването на западния квартал напредъкът му се забави. Тази част от града далеч не бе приютила най-заможните граждани, но и тук не липсваха бляскави постройки, обикновено скупчени. Покривите станаха по-високи и по-наклонени, украсени със статуи на чудати създания. Срещаха се и покриви със странна триъгълна форма, останали от някаква отминала мода. Арон вече не можеше да тича напред, налагаше му се да скача и да се катери. Кожата му се покри с пот, съчетала се неприятно с мразовития въздух. И все пак Арон се усмихваше.

Сега аз съм Хаерн. И съм свободен. Хаерн е силен. Хаерн може да се бори.

Тези мисли бяха странни, но същевременно му се струваха смислени. Хаерн щеше да се крие и да оцелее. Тази нощ Хаерн щеше и да убие, но за добро.

Той знаеше достатъчно за отношенията между половете, за да разбере намеренията зад онова Дъстиново питане. Преди да умре, девойката щеше да страда много. Юношата не можеше да допусне това, не и след като знаеше, че вината би била негова. Тя щеше да страда и умре заради страхливата му неспособност да излъже баща си.

Най-сетне той откри къщата. Юношата спря върху покрива на още по-голям дом, разположен от другата страна на улицата. Бе обвил ръце върху статуята на съзнание, представляваща кръстоска между елен и човек. Ярката луна предоставяше добра видимост. Облаците, които пълзяха по небето като призрачни пръсти, бяха съвсем тънки и прозирни.

Започнал да потропва с пръсти по рогата на елена, Хаерн се оглеждаше внимателно. Всичко изглеждаше наред. Нямаше счупени прозорци, вратата бе залостена, никакви сенки не се промъкваха край стените. Разбира се, Дъстин надали щеше да нахлуе с гръм и трясък през предната врата.

Ако девойката се намираше тук, най-вероятно с нея имаше и други. А може би бе подирила закрила в храма на Ашур.

Тъй като нямаше как да разбере това от отсрещния покрив, Арон докосна кинжала си, за да извлече смелост, спусна се на земята и се отправи към къщата.

Мястото не можеше да се похвали с онази безопасност, която са способни да закупят значимите богатства. Около къщата не личеше диря от обхождащи я пазачи. Нямаше и куче. Нито ограда.

Много пъти Зенке го бе отвеждал до различни имения, бе му показвал слабостите им и го бе карал да се промъква вътре и да открадне нещо незначително като доказателство за влизането. Дом като този на Есхатонови мъжът не би му възложил дори и като загрявка.

Арон заобиколи къщата, за да огледа прозорците. Откри един отключен в задната част. Сърцето му се сви, защото осъзна, че може би Дъстин го бе отключил.

Юношата отстъпи назад и се огледа, но не видя стъпки. Мръсотията върху перваза също бе равномерна. Прозорецът бе оставен отключен заради небрежност.

Той го отвори — по-бързо от обичайното. В случая не можеше да сдържи нетърпението си. Ако Дъстин го забележеше, той щеше да започне да задава въпроси. Юношата трябваше да запази изненадата на своя страна.

Момчето се промъкна през полуотворения прозорец и се приземи върху пода. Влизането му бе далеч по-шумно от желаното. Ако някой от бившите му наставници бе присъствал, то би му спечелило тих, но силен удар по главата.

Отне му миг, за да реши какво да прави с прозореца. Част от него искаше да го остави отворен, за да си остави лесен път за бягство. Но тогава той осъзна, че това е невъзможно. По-добре да скрие присъствието си.

Затова той затвори прозореца и намести завесите обратно.

Юношата нямаше никаква представа за вътрешността на дома. Останалите завеси също бяха спуснати, така че стаите бяха по-тъмни от очакваното. Той изчака минута, за да приспособи очите си, преди да се раздвижи. Усмихна се, когато краката му усетиха килим. Върху него щеше да напредва далеч по-бързо.

Бе навлязъл в дълъг коридор с три прозореца. Следваната от него посока го отведе до малка кухня, която би се сторила малка на някой заможен, но пък бе добре запасена. Юношата я прекоси, изтегляйки кинжала си. Друг, по-къс коридор извеждаше от помещението и свършваше пред врата. Той я открехна. И скриви лице заради проскърцването на пантите.

Но в открилата се стая нямаше пазачи. Виждаше се голямо легло. Откъм вратата спеше възрастна жена със сива коса. От отворената й уста се стичаха лиги. До нея лежеше дъщерята на Делиус.

Арон не можеше да повярва. Баща й бе убит тази сутрин от Паяковата гилдия, а никой не се бе сетил да й даде пазач. Вместо това тя бе оставена сама с леля си. Или баба си. Безпомощна.

Затова аз съм тук, помисли си юношата, докато оглеждаше помещението. Спалнята имаше само един вход — този, на който бе застанал той в момента. За да достигне спящите, Дъстин трябваше да влезе през кухнята.

Знаейки, че остава малко време, Арон започна да подготвя засадата си. Когато Дъстин пристигнеше, щеше да го очаква изненада.

— Сигурен си, че тя е там? — попита Дъстин и ловко прехвърли медната монета между пръстите си.

— Да — отвърна пияният. — Делисия е прекалено малка, за да остане сама. Брат й се обучава да стане вълшебник, затова тя е с баба си. Да знаеш колко пъти ми се е искало да зашлевя дъртата вещица… Но старата чанта само се крие зад сина си.

— Тя не ме интересува — изтъкна Паякът. — Защо не са отвели Делисия другаде?

Другият сви рамене. Изглеждаше близо до припадъка.

В началото на проучването си Дъстин не бе съумял да узнае нищо. Едва в петата пивница един от запитаните бе посочил към ъгъла.

— Барни ти трябва — бе казал онзи. — Той работеше за Есхатон. Май като пазач или нещо от сорта.

Оказа се, че Барни е работил като градинар, макар често да загатваше, че на практика е изпълнявал и охранителна служба. В началото Дъстин се бе опасявал от лоялността му, но опасенията бяха изчезнали с научаването, че по-рано същия ден Барни е бил уволнен.

— Мухлясалата шафрантия заяви, че не можела да си позволи да ми плаща — изръмжа Барни. — Ще й дам да се разбере. Бас ловя, че онзи брадат негодник е скътал цялото си злато някъде. Никой не си раздава парите на бедните. Това са само приказки.

До този момент Дъстин го бе почерпил трикратно. Той му подхвърли монетата, без да обръща внимание на отскачането й. Самият Барни също не забеляза.

— За какво са ти? — попита пияният след продължително оригване.

— Недовършена работа — отвърна излизащият Дъстин.

Къщата на Есхатонови не бе далеч. Изглежда Барни бе свикнал да пие близо до дома.

Дъстин се задържаше в сенките, отпуснал ръка върху дръжката на боздугана си. Заобленият връх без шипове бе идеален за смазване на черепи.

Трошенето на кости му доставяше далеч по-голямо удоволствие от проливането на кръв. Хората кървяха непрекъснато. А и кинжалът само разкъсваше кожата, повърхността. Докато костите се намираха в самата сърцевина. Нищо друго не можеше да породи викове като на онези с премазвани пръсти или трошени капачки… Дори самата мисъл го накара да потръпне от нетърпение.

Боздуганът имаше и още едно предимство пред режещите оръжия.

Той заобиколи къщата и строши първия изпречил му се прозорец. Барни бе изтъкнал, че жертвата и баба й са сами, без пазачи. Дори и ако звукът от строшено стъкло ги събудеше, какво щяха да направят? Да скочат насреща му?

Дъстин се засмя безшумно. Надяваше се да сторят точно това. С дъртата щеше да се разправи веднага, но една битка, в която да предостави мнима надежда на хлапачката, щеше да представлява прекрасна прелюдия към последващите удоволствия.

Озовал се вътре, Паякът се притисна към стената и изчака няколко секунди, готов да удари. Но никой не се отзова на шума.

Той поклати глава. Тези Есхатонови определено бяха глупаци.

Дъстин безшумно се озова в кухнята. С прозореца си бе позволил да вдигне шум, но нямаше намерение да поражда суматоха по време на самото търсене. А и тази тишина щеше да му позволи да чуе евентуалното им раздвижване.

Определено не бе очаквал да зърне гледката, открила се пред него в отсрещния край на кухнята. Момче, облечено в сивите одежди на собствената му гилдия, бе приклекнало в къс коридор. Дъстин спря на прага на прохода. Дали не бе влязъл в грешната къща?

Хлапакът стоеше с гръб към него. Дъстин се огледа, видя вкоравена троха и я хвърли. Тя удари ухото на момчето. То подскочи, а крадецът скриви лице от неудоволствие заради шума на раздвижването му. Вероятно отвъд коридорчето имаше спалня.

— Какво правиш тук? — яростно просъска Дъстин, когато момчето пристъпи обратно в кухнята. То бе пристегнало плат над лицето си. Изглежда това бе един от по-младите крадци. — И защо си с маска?

— Поправям грешка — прошепна хлапето.

Дъстин посочи към вратата, а после завъртя пръст край слепоочието си, за да покаже мнението си за замисъла му.

— Ти си хлапе, върви си вкъщи. Имам работа — каза той.

Но когато се опита да го изблъска встрани, момчето го сграбчи за китката.

— Тя бе възложена на мен — заяви то. Дъстин настръхна. Нещо не беше наред. Тези очи му изглеждаха познати…

— Арон? — попита той и отдръпна ръката си.

— Не — отвърна момчето. — Казвам се Хаерн.

Болка избухна между ребрата на Дъстин. Той се извъртя инстинктивно, смътно осъзнал, че момчето го е проболо. Заради рязкото движение кинжалът отскочи, а от раната бликна кръв.

Крадецът замахна с боздугана си, който се вряза в рамката на вратата. Арон се хвърли под удара, оттласна се от масата и нанесе удар с кинжала си.

Дъстин отрази удара, пристъпи с левия си крак и рязко се отдръпна. Надяваше се, че Арон ще се препъне по време на устрема си. Вместо това момчето се стрелна надолу и забоде кинжала си в прасеца му.

Сподавил писъка си, Дъстин отново удари с боздугана. Един чист замах щеше да се окаже достатъчен, за да пръсне мозъка на сополанкото по пода. Проблемът беше, че хлапакът бе прекалено бърз. Той се стрелваше в различни посоки, отбягвайки всеки замах. Цяло чудо беше, че шумът не е привлякъл внимание.

При четвъртия замах Арон блъсна боздугана встрани и нанесе бърз удар, разсичайки ръката на противника си.

Другият крадец престана да пази тишина. И да подценява противника си. Той отстъпи назад, надявайки се да се възползва от някоя Аронова грешка.

Юношата се хвърли в атака с изненадваща агресивност. Още рани покриха краката на Дъстин, които вече пулсираха болезнено.

— Тя е твоя — каза Дъстин, отстъпвайки към прозореца. — Забавлявай се. Само я убий после.

Тези думи само разпалиха гнева на Арон. Дъстин се обърна, за да побегне, тъй като знаеше, че момчето няма да го остави жив. На втората крачка той се обърна рязко. Коляното му се вряза в стомаха на противника и му изкара въздуха. Последва го жесток лакът в лицето. Плисналата по килима кръв — кръв, която не беше негова — му достави мрачно удовлетворение.

— Какъв ти е проблемът? — попита Дъстин и се приведе. Арон лежеше по корем, а кинжалът му бе отхвърчал встрани. Крадецът сграбчи крака на момчето и го придърпа към себе си, за да свали маската. Почти бе сигурен в самоличността му, но трябваше да се убеди. Ако това в действителност беше Арон, той щеше да си иде и да остави Трен да определи наказание на сина си. А ако не беше…

Другата му ръка повдигна боздугана.

— Да погледнем — каза Дъстин и обърна момчето по гръб. Докато Арон се извърташе, кракът му неочаквано изхвърча и стовари петата си в брадичката на другия. Възползвайки се от моменталното му объркване, момчето продължи движението си и се отскубна. Изсвистелият боздуган се стовари върху пода. Дъските пропукаха под удара.

Момчето се хвърли към кинжала, грабна го и се извъртя. В следващия миг оръжието политаше във въздуха, за да потъне в гърдите на Дъстин.

Преди крадецът да е успял да реагира, кракът на Арон на свой ред политаше към гърлото му.

Задавен, Дъстин залитна назад. Слепият размах на боздугана му не уцели нищо.

Арон го притисна към пода и изтегли кинжала си, за да го допре до гърлото му.

— Няма да ти позволя да я убиеш.

— Баща ти ще узнае, Арон — каза Дъстин. Надяваше се, че догадката му е правилна и че тя ще сепне момчето.

Но очите блеснаха ужасяващо.

— Не съм Арон. Не и когато имам избор.

Кинжалът отново потъна. Дъстин престана да вижда блясъка.

Хаерн прибра кинжала и пристегна маската. Носът му кървеше от удара на Дъстин. Кръвта попиваше в маската и се стичаше към устните му. Стомахът още го болеше. Той се изправи с изсумтяване.

Така и не бе планирал какво да прави с тялото. Можеше да го остави тук. Възрастната жена щеше да се обърне за помощ към някого и да го накара да премести трупа.

Той се намръщи. Не, това нямаше да свърши работа. Ако Трен узнаеше, че един от хората му е умрял по време на задачата, просто щеше да изпрати друг. Той никога не оставяше нещата недовършени. Дъстин трябваше да изчезне. По този начин Хаерн можеше да си припише убийството и да се преструва, че Дъстин изобщо не се е появявал. Крадците изчезваха непрекъснато и по безброй причини. Все щеше да измисли нещо.

Стомахът му се сгърчи отново и го принуди да се отпусне на колене. Сред повърнатите сокове Хаерн различи и кръв. Надяваше се да не е нищо сериозно. И отново погледна към тялото, за да се убеди, че то още си е на мястото.

Сред болката чу стъпките прекалено късно, само миг преди нещо да се стовари върху тила му. Пред очите му изникнаха искри. Тялото му полетя встрани. Докато падаше, Хаерн се извъртя, точно навреме, за да види как нещо голямо и черно се отправя към лицето му. Последната му мисъл съдържаше учудване: колко ли дни щяха да изминат, преди баща му да забрави за съществуването му?

— Не се приближавай, Делисия — каза жената, без да пуска тигана. — Тези отрепки са опасни дори като малки.

— Глупости, бабо — отвърна Делисия. — Ти го удари зле.

Възрастната жена стискаше тигана с две ръце, подобно на легендарно оръжие. Тя леко докосна тялото на момчето с босия си крак, преди да прекрачи в кухнята.

— Той мъртъв ли е? — попита Делисия.

— Не. Ако бях двадесет години по-млада, щях да му избия мозъка през ухото, но изглежда само съм го разтърсила.

— Какво ще правим? Ще го завържем ли?

— Нямаме въже. Помогни ми да го завлечем в килера. За момента ще го заключим там.

Тя се приведе, за да сграбчи краката на момчето.

— Ух! По целия килим има кръв.

— Бабо!

Старицата погледна към внучката си.

— Какво?

Лицето на Делисия бе побледняло. С трепереща ръка тя посочи към безжизненото тяло на Дъстин. Бабата, която не бе имала повод да използва истинското си име от поне петнадесет години, се обърна, за да погледне.

— Непрекъснато забравям колко закътан живот си имала — каза баба й. — Поне в това отношение Делиус се справяше добре. Ако те беше пускал сама да ходиш на пазар, щеше да видиш и много по-лоши неща из канавките.

Очите на Делисия се насълзиха при споменаването на баща й. Старицата забеляза това и веднага се укори.

— Прости ми, момичето ми. Ти не заслужаваш нищо от това, което се случи. Баща ти беше добър човек. И винаги се стараеше да стори най-доброто за теб.

Делисия кимна и обърса част от сълзите си, а после, опитвайки се да изглежда храбра, хвана ръцете на момчето и също го повдигна. Двете го пренесоха в кухненския килер и го оставиха на пода. Старицата взе кинжала му.

— Ще го предадем на стражите — каза тя и остави оръжието на масата.

Килерът бе достатъчно голям да побере трима изправени, така че за пленника им имаше достатъчно място. Старицата бе захвърлила краката му грубо. Делисия бе отпуснала своя край по-внимателно, за да не нарани главата му.

— Донеси свещите — заръча бабата, когато двете затвориха вратата.

Делисия послушно се отправи. Бяха запалили две свещи, по една за всяка от тях. Едната свещ момичето остави върху кухненския тезгях, а другата на масата до кинжала.

— Трябва да я заключим — каза старицата, загледана във вратата. — Донеси ми стола. Не, не този, другия. Онзи е прекалено скъп.

Вратата на килера имаше халки за катинар — за предотвратяването на евентуални кражби от страна на слугите. Но въпросните халки се намираха прекалено високо за приведените рамене на старицата.

— Придържай го — каза възрастната жена. Тя се върна до масата и взе кинжала.

— Да, бабо.

Старицата се покатери.

— Да не искаш да си разцепя главата като диня? — тросна се тя. — Дръж по-здраво.

Делисия се вкопчи в стола, за да спре поклащането му. Какво ли щеше да стане, ако крадецът се свестеше точно в този момент и се опиташе да отвори вратата? Баба й щеше да отхвърчи към земята, отнасяйки и внучката си.

— Дано да свърши работа — промърмори старицата и пъхна острието в халките. То потъна една трета, преди да се застопори. Бабичката изсумтя и натисна по-силно, но не можа да го натика по-навътре. — Да се надяваме, че това ще се окаже достатъчно. Сега слизам.

Тя изглеждаше облекчена, когато отново стъпи на пода. Сбръчканите й ръце се вкопчиха за облегалката, за да позволят на тялото да си поеме дъх.

— А имаше време, когато се прекачвах от едно дърво на друго — изръмжа тя. — Какво ли не бих дала, та отново да се върна в онези години.

— Да отида ли да повикам стражите? — попита Делисия.

— Ти? — Бабата я изгледа така, сякаш девойката бе поискала разрешение да търчи пияна и гола сред пазара. — Да не си се чалнала? Двама мъже се промъкнаха, за да те убият. Няма да ти позволя да се шляеш сама из града.

— Трябва да повикаме някого — настояваше Делисия. — Ами ако дойдат и други? Искам да дойдат стражите, бабо. Ти не можеш ли да ги повикаш?

Лицето на старицата помръкна.

— Аз също искам да дойдат. Тук има труп и един затворен хлапак. Но няма да те пусна сама. Трябваше да накарам някой от слугите да остане. Бях решила, че се нуждаеш от покой, за да тъгуваш, но какво ли разбирам аз?

Делисия смутено се загледа в пода, а баба й започна да мърмори и да се оглежда.

— Ето какво ще направим — накрая каза старицата. — Ще отида да намеря някой страж. Ти стой тук. Ако онова момче започне да блъска вратата, наблюдавай халките. Започне ли кинжалът да потръпва или дъските да скърцат, изхвърчаш на улицата и бягаш към най-близката караулна. Разбра ли?

Делисия защипа пръсти зад гърба си и сведе глава. Тази поза бе най-подходяща за изслушването на напътствия.

— Да, бабо.

Все още навъсена, старицата бързо се отправи към спалнята, за да навлече нещо над нощницата си. Дори и един труп не би оправдал излизането й в неподобаващ вид. След като нахлузи бежова рокля и омота червен шал около врата си, тя се върна в кухнята, където целуна внучката си по челото.

— Нека Ашур да те пази.

— Ще внимавам — обеща Делисия. Старицата погледна към килера. Погледът й очевидно смяташе, че зад вратата се крие чудовище.

— Помни, започне ли вратата да поддава, бягай.

Когато остана сама, Делисия седна върху скъпия стол и започна да чопли тапицерията му. Не виждаше с какво този мебел е по-различен от другия. Него тя бе оставила пред вратата, решавайки, че момчето ще се препъне в него, ако успее да изскочи.

Заради маската тя не бе могла да разгледа лицето му, бе запомнила само кичур руса коса.

Свещите бавно премигваха. Секундите отлагаха завръщането на баба й, течейки все по-бавно.

До този момент Делисия не бе осъзнавала липсата на повечето обичайни за дома звуци. Само на моменти тишината биваше нарушавана от котките.

Откакто се помнеше, под дома им бяха щъкали котки, които се промъкваха през дупки, останали неоткрити. Сега тя ги чуваше ясно как се удрят в дъските. Всеки такъв звук я караше да настръхва. По-рано те не я бяха притеснявали, но сега тя съотнасяше звуците към промъкващи се крадци с кинжали.

Сред тази тишина тя долови приглушен звук откъм килера.

Делисия се напрегна. Дори дишането й спря, за да не пречи на слуха й. Разнесе се нов звук, напомнящ стъпка. Момчето се изправяше.

Тя си помисли да изтласка стола към вратата, но осъзна, че не би имало полза. Нямаше в какво да го закрепи. Трябваше да остане да се осланя на кинжала.

Неочаквано вратата се раздвижи. От вътрешността на килера долетя някакво дрънчене. Дървото проскърца под разместването на кинжала. Ужасената Делисия нададе пронизителен писък.

Изглежда това обърка момчето.

— Ти си жива?

Гласът му долиташе приглушено. Делисия не бе сигурна как да отговори.

— Разбира се. Защо?

Разнесе се изтрополяване. Изглежда той бе приседнал с гръб към вратата.

— Значи не съм се провалил — каза момчето. Може би на нея, а може би на себе си.

— Баба ми отиде да доведе стражите — рече Делисия, решавайки, че ако поддържа разговор, той няма да разбие вратата. И веднага след това осъзна, че с горните си думи току-що бе обезсмислила този план. Тя се плесна по челото.

— Стражите? Това е добре. Ще останеш в безопасност.

Делисия се вторачи във вратата. Бе сигурна, че й се е причуло.

— Какво каза?

— Казах, че е добре, защото ще останеш в безопасност.

Но защо някой, проникнал в дома й, би проявявал загриженост за нея? Освен ако…

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Пазя те — отвърна момчето.

— От кого?

— От онези, които убиха баща ти.

Тези му думи породиха у нея ледени тръпки. Тя се опита да забрави тялото в коридора, опита се да забрави ужасния момент, когато баща й бе рухнал сред хората на пазара. Защо някой искаше тя да умре? Защо някой бе поискал баща й да умре?

— Ние не бяхме сторили зло на никого — изхлипа тя. — Защо направиха това? Баща ми беше добър! Истински добър, много по-добър от мен…

Докато Делисия плачеше, момчето не каза нищо. По някаква причина тя намери тази му постъпка за мила.

— Казвам се Хаерн — представи се момчето, когато риданията й стихнаха.

— Здравей, Хаерн. Аз съм Делисия Есхатон.

— Делисия…

Бе й се сторило, че той изпробва произношението на думата, за да я съотнесе към някакъв спомен или образ. Може би се опитваше да си я представи?

— Нали ще стоиш мирен? Ще кажа на войниците, че си се държал добре.

— Няма да има значение, Делисия — отвърна Хаерн.

— Защо?

— Защото те ще ме убият.

Делисия потръпна. Искаше й се да си бе облякла по-дебели дрехи. Спалнята не беше далеч, но тя не искаше да се отделя от килера нито за миг. До този момент Хаерн не бе направил опит да избяга, но може би изчакваше подходящ момент.

— Няма.

— Ще го сторят. А ти не си в безопасност тук. Трябва да напуснеш града. Когато ба… когато Трен научи, че Дъстин се е провалил, той ще изпрати друг. Няма да се откаже, докато не бъдеш убита.

Искаше й се да повярва, че той лъже. Но думите му звучаха напълно искрени.

— Кой е Трен? — попита девойката.

Тих смях долетя иззад вратата.

— Наистина ли не знаеш? Трен Фелхорн е предводителят на Паяковата гилдия. Той е човекът, убил баща ти. Ти също трябваше да умреш на пазара, но другият убиец…

Думите му заглъхнаха. Ръцете на Делисия отново бяха започнали да треперят като птички. Във въображението си непрекъснато виждаше трупа от коридора. Той стискаше метална тояга, злобно усмихнат.

— Нямам къде да ида. Татко раздаде всичките си земи. Имаме пари, но баба няма да ме послуша. Тя никога не ме слуша. Не може ли да си наемем пазачи?

Отново се разнесе кикот.

— Пазачи? Ти наистина не знаеш нищо.

— Поне не аз съм затворената в килер! — тросна се тя, разгневена.

На това момчето нямаше отговор. Последвалото мълчание продължи минута. Хаерн го наруши пръв, при което Делисия се почувства малко по-добре.

— Съжалявам — каза той. — На колко си години, Делисия?

Тя се изпъчи, макар че той не можеше да види.

— На десет. Почти на единадесет.

— Аз съм едва на тринадесет — каза Хаерн. — Не мисля, че някой от двама ни познава света, нали?

Девойката почти взе това за обида, но после не обърна внимание. Беше й трудно да спори, докато трепереше от страх и студ.

— Наистина ли мислиш, че някой друг ще се появи, за да ни нападне с баба? — попита Делисия.

— Да.

Тя въздъхна. Обгърна я нов пристъп на ридания. Хаерн отново я изчака да се успокои. Колко ли време бе минало? Баба й не трябваше ли вече да се е върнала със стражите?

— Защо си тук? — попита Делисия, след като обърса лице с ръба на ризата си.

— Вече ти казах. За да те защитя.

— Но това е глупаво. Ти си съвсем малко по-голям от мен!

— Онзи мъж е мъртъв, нали?

Начинът, по който той изрече това, породи нови тръпки у нея. Тя приседна на пода, притисна колене към гърдите си и ги обгърна с ръце. Погледът й все така не се отделяше от вратата на килера, но този път причината за това бе странно любопитство. Как ли изглеждаше лицето му под маската?

— Стражите няма наистина да те убият, когато дойдат, нали? — попита Делисия. — Ти каза това, за да те пусна.

— Те знаят кой съм. Дори това само по себе си е достатъчно, за да докара смъртта ми.

Тя отново си помисли за маската.

— Ти знаеш кой ни преследва. Това означава, че би могъл да ни помогнеш. Ще можеш ли? Вече си попречил на един от тях. Можеш ли да го сториш отново?

— Не зная — отвърна Хаерн. — Може би трябва да ме оставиш на пазачите.

Изглежда това я разпали.

— Ако можеш да ми помогнеш, кажи! Няма да те оставя да умреш по такъв начин. Татко… Татко винаги казваше да съдим хората по делата, не по думите или имената им.

— Някои имена са прекалено напоени с кръв и трябва да бъдат съдени — тихо каза момчето.

Делисия поклати глава. Баща й често бе повтарял определени неща в проповедите си.

— Милостта е по-силна от кръвта.

Някъде в къщата се отвори врата. Делисия изтръпна, но в следващия миг чу вика на баба си.

— Дел? Аз съм, мила. Водя и пазачи!

Момичето погледна към коридора, после отново спря погледа си върху вратата на килера. Не, не можеше да го направи. Не можеше да го остави да умре.

Макар че още беше малка, тя бе висока колкото баба си. Това не бе голямо постижение, по-скоро баба й бе дребна и превита от годините.

Делисия се покатери върху стола и стисна кинжала. При второто дръпване той остана в ръката й. Няколко трески се отрониха от дървото.

— Кажи нещо, дете, плашиш ме! — кресна баба й.

— Тук съм — извика Делисия в отговор, измести стола и отвори вратата. Хаерн изчакваше, пристегнал маската пред лицето си. Тя бе подгизнала от кръв.

За частица от мига тя очакваше той да я нападне. Но той не го стори, а продължаваше да се взира в нея.

— Не стой като пън — прошепна тя. — Скрий се!

Когато баба й се появи, придружена от двама едри стражи в кафяви брони, Делисия седеше на стола и се усмихваше, макар че в очите й личеше страх.

— Добре ли си? — попита старицата, докато я прегръщаше. Войниците се бяха заели да разглеждат трупа в коридора. Когато внучката не отговори, бабата погледна към вратата на килера и видя, че е открехната. — Той направи ли ти нещо? — ужасено каза тя.

— Нищо ми няма. Той просто избяга. Не беше опасен.

— Не бил опасен? Не… Ти изобщо видя ли какво бе сторил с другия? Беше му прерязал гърлото, глупачке!

В този момент единият от стражите влезе в кухнята и се огледа уморено.

— А къде е момчето?

— Избяга — каза Делисия, изпреварвайки бабиното заекване. — Ритна вратата и избяга.

Войникът изсумтя.

— Видяхте ли как изглеждаше?

— Носеше маска — каза старицата, вече овладяна. — Не се сетих да я сваля.

— Значи няма какво да се прави. Какво смятате, че е станало с онзи крадец? Тези рани не приличат на нанесени от момче.

— Казах ви каквото зная — рече старицата.

Войникът сви рамене и излезе. Двамата с другаря му разглеждаха тялото още няколко минути, после символично претърсиха къщата. Скоро се появи трети войник, докарал кола. Първите двама натовариха трупа в нея.

— Най-добре си вземете някой и друг наемник — посъветва ги един от тях на тръгване. — Не мисля, че ще представлява проблем за вас.

През цялото време Делисия остана на стола, защото не се осмеляваше да напусне кухнята. Когато старицата отпрати стражите и се върна, лицето й бе почервеняло.

— Добре се изложих тази нощ — каза тя. — През целия път им разказвах за опасния младеж, затворен в килера, а можах да им покажа само валма прах и малко гнило зеле!

Старицата улови погледа на Делисия да се насочва над рамото й и се извърна, за да погледне. Върху тезгяха, оставил отворени вратите на шкафа, в който бе стоял скрит, седеше Хаерн. Момичето се сгърчи, когато баба й изпищя пронизително.