Танц с плащове

Глава двадесет и девета

— Не бива да спираш — настоя Зуса. — Паладинът ще ни последва. Неизменно ще ни следва.

Алиса кимна. Тя дишаше накъсано и лявата страна на корема й биваше непрекъснато жегвана от упорита болка. В момента двете тичаха на запад, далеч от лагера и далеч от стените на Велдарен. На няколко пъти бяха променили посоката си, но само за да заобиколят някои от хълмовете.

— Къде… — промълви Алиса. Чувстваше се прекалено задъхана и замаяна, за да зададе цялото питане.

— Реката е близо — отвърна Зуса. — Ще се възползваме от нея. Алиса правеше всичко по силите си да не изостава. Само че вече бе изминал почти час от бягството им. Тя не се смяташе за човек извън форма, но подобно напрягане бе уморително дори и за нея.

Младата жена започна да се препъва. Единствено неумолимият захват на Зуса я дърпаше напред.

— Не остава много — каза безликата. — Почти стигнахме.

Река Кинел извираше от планините, прекосяваше на запад от кралския лес и описваше завой от около четвърт миля, преди да продължи на юг. Задъхана, с треперещи крака и болящ далак, Алиса успя да достигне реката.

— Трябва да прекосим — каза спътницата й. — Реката е широка, но не дълбока. Паладинът ще прекоси по-бавно, бронята ще го затрудни.

— Моля те, нека си почина само за миг — помоли Алиса.

— Ще почиваш на другия бряг. Той може да изникне тук всеки момент. Въпросът е на живот и смърт, момиче.

Рухналата Алиса се изправи и сграбчи рамото на Зуса.

— Нека бъде живот — каза Гемкрофт.

Водата стигаше почти до брадичките им й беше вцепеняващо студена. Устните на Алиса посиняха почти веднага. Зъбите й започнаха да треперят. Вече бе престанала да усеща пръстите на Зуса около китката си, но можеше да види, че двете напредват. Нощният въздух бе мразовит, но дори той бе за предпочитане пред този течен лед.

— Огънят ще го привлече към нас. — Дори дрезгавият глас на Зуса леко потръпваше. — Но нямаме избор. С него бих могла да се боря. Но не мога да се боря със студа.

Минута по-късно двете излязоха на отсрещния бряг. Алиса направи няколко крачки, преди да рухне на колене и да се превие, обвила ръце около гърдите си. Силните тръпки я лишаваха дори от способността да говори.

Зуса коленичи. Сенките, обгърнали тялото й, се движеха тромаво, на свой ред засегнати от студа. Ръцете на безликата докоснаха тревата и потънаха сред нея, в пръстта.

— Нурута — просъска тя. Лилав огън припламна между ръцете й. За момент извисил се високо, пламъкът се сви до големината на човешки череп. — Стой близо до огъня. Топлината му е слаба, но е достатъчна, за да ти помогне.

След това Зуса се обърна към реката. Алиса проследи погледа й. Самата тя не видя нищо, но пък очите й не можеха да се сравняват с тези на безликата.

— Паладинът приближава — каза тя. — Все още се намира на около половин миля. Ще имаме време да се сгреем.

Двете се свиха пред огъня. Топлината му прогонваше влагата от дрехите им.

— Карак ме изостави — изрече Зуса сред пропукването на огъня. — Душата ми вече е обречена на Бездната. Какво значение има още един нарушен закон?

Пред погледа на Алиса тя свали влажните ивици от главата си. Очите й бяха зелени, устните бледи и чувствени. Лицето й приличаше на каменните образи, възславящи богини. Кичури от черната й коса бяха прилепнали към лицето. Тя ги приглади назад и ги пристегна с една от ивиците плат.

— Ако Карак е склонен да крие такава красота, значи е глупав и ревнив бог — каза Алиса и погледна към реката. — Ще успееш ли да убиеш паладина?

— Ще видим — отвърна безликата.

Ивиците, обгърнали тялото й, все още не бяха изсъхнали. С едно дълго движение тя ги свали и ги захвърли край огъня да се сушат. Останала гола като горска нимфа, Зуса целуна кинжала си и се приближи към реката. Алиса възнамеряваше да последва примера й, но реши да изчака. Ако Зуса умреше, нейната гибел също щеше да последва. Тя нямаше намерение да умира гола.

— Решителен си, служителю на Карак — изкрещя към отсрещния бряг Зуса. Обърнала гръб към огъня, за да пригоди очите си, Алиса също можа да различи мъжа, застанал отвъд. Бронята му изглеждаше по-тъмна от нощта. Когато изтегли меча си, тъмен огън започна да танцува върху острието.

— Името ми е Етрик, а вярата ми е пламенна — изкрещя в отговор паладинът. — А ти си захвърлила одеянията на срама си, нарушавайки повелята на нашия бог. Нима ще се изправиш срещу мен гола? Надяваш се, че ще отвлечеш вниманието ми за достатъчно дълго?

— Ще хвърля трупа ти в реката — извика Зуса. — Рибите ще изядат очите ти, а вътрешностите ти ще нахранят водните червеи. Още ли желаеш да прекосиш?

Етрик се изсмя.

— Моите желания са без значение. Карак е повелил смъртта ти и връщането на Алиса Гемкрофт. Ще прекося, ще изпепеля главата ти и ще оставя тялото да нахрани вълците.

Той пристъпи във водата. Зуса леко присви крака, издигнала кинжал пред лицето си. Тя приличаше на някакво странно диво създание, опасно, спокойно и непредсказуемо. Алиса се премести по-близо до огъня. За пръв път в живота си изпитваше желание да се моли. Каквато и съдба да я очакваше, младата жена знаеше със сигурност, че не иска паладинът да участва в нея. Но към кого можеше да отправи молитва за смърт, ако не към Карак? А той нямаше да приеме молитви, насочени срещу собствените си поклонници.

— Направиш ли още една стъпка, ще те убия — каза Зуса. — Във водата ще намериш смъртта си, паладине.

Етрик нагази по-навътре. В началото реката стигаше до кръста му, сетне се издигна до гърдите. Воинът държеше меча си високо над главата. Тъмният пламък поглъщаше светлината на звездите. Изглеждаше, че някаква празнота си проправя път едновременно с него.

Зуса остана неподвижна. Единствено устните й се движеха в недоловим шепот. Сенките около нея наедряха и се обвиха около тялото й.

Защити я, молеше се Алиса, макар да не знаеше кому. Тя може да не го заслужава, аз също, но те моля да я защитиш.

Когато Етрик се озова в средата на реката, Зуса скочи. Изглеждаше, че се е отърсила от огромна тежест, защото се извиси високо във въздуха. Наметало от сянка се раздипляше след нея, макар че тялото й оставаше голо. За момент жената застина във въздуха, понесена от криле. В следващия миг тя полетя надолу с устрема на хищна птица. Етрик раздвижи меча си, но дълбоката вода забавяше движенията му.

Сблъсъкът бе страховит. Алиса потръпна сред врязването на сенки. Остър метален екот се вряза в ушите й. Водата избухна като разтърсена. Когато реката отново се успокои, от противниците нямаше и следа.

Сърцето й се сви. Тя се подготви да побегне. Смъртта от измръзване бе за предпочитане от съдбата, която я очакваше с тъмния паладин.

Водата се раздвижи. Зуса пристъпи на брега. От тялото й се стичаше вода.

— Предупредих го — каза тя и се усмихна. — Той се удави. Направи ми място.

Тя седна край ивиците си и се приведе към лилавия пламък.

Все още удивена, Алиса свали мократа си рокля и се притисна по-близо. След това се засмя — каква ли гледка представляваха две голи, капещи и мръзнещи жени?

— Обзалагам се, че много мъже биха се радвали да се натъкнат на лагера ни — каза тя.

— Един се натъкна — каза Зуса и хвърли поглед към реката. — Надявам се видяното да си е струвало живота му.

Двете се притиснаха по-близо една до друга край неугасващия огън.

Алиса сънува, че Йорен се приближава към лагера им и се пренася над реката като призрак.

Озовал се близо до нея, той сграбчи едно от зърната й и го стисна до болка.

— Липсваше ми — усмихна се той. Зъбите му вече не бяха позлатени, а ронеща се пепел. Алиса изпищя. Йорен я целуна. Езикът му се плъзна дълбоко в гърлото й, като змия. В следващия миг езикът действително се превърна в змия, която се настани в стомаха й и се сви там. Усещането бе отвратително и тя се напъна да повърне, но дланта му се притисна към устата й и й попречи.

Когато на сутринта Алиса се събуди и със стон посегна към роклята си, огънят бе изгаснал. Зуса лежеше до нея. Тя също се бе събудила, но още не беше облечена.

— Ти сънува кошмари — каза безликата.

— Да. — Алиса нахлузи роклята си — приятно суха с изключение на лека роса. — Надявам се, че сънищата не значат нищо.

— Аз също сънувах. Карак ми показа пътя, който ми предстои. Крачех по огнен друм. И всяка стъпка прогаряше нозете ми. Накрая трябваше да започна да пълзя, а когато не можех повече, рухнах. Но огънят не ме уби. Той само ми причиняваше болка. А ти какво сънува?

Алиса разказа съня си. Зуса я погледна с натежали от мъка очи.

— Ти носиш семето на Йорен — каза тя. — Очевидно е. Чрез това дете той ще придобие богатството на рода ти.

Алиса можа единствено да се вторачи в нея. Дете? Тя никога не се бе замисляла за деца. Бе гледала на тях единствено като на нещо, с което може да се сдобие след няколко години брак. Сега не знаеше нито какво да мисли, нито какво да прави. А най-ужасяваща бе мисълта за бащата.

— Те ще ме направят негова робиня — каза Алиса. — Не бих го понесла. Трябва да бягаме.

— Те ще задействат плана си и без теб — рече Зуса. — В смъртта на лорд Гемкрофт виждат отговора на проблемите си. А и явно си забравила какво ти казах за бягствата?

— Тогава какво да правя?

— Една миля на юг има сал. — Безликата започна да омотава тялото си. Достигнала врата, Зуса спря и се усмихна закачливо. Оставащите ивици тя захвърли. Лицето и косата й останаха открити. — Ще говорим по пътя. Намираме се в деликатна ситуация, в която не можеш да разчиташ за помощ нито на Кул, нито на Гемкрофт. В момента прекосяваш тънък мост, от двете страни на който зее смърт.

Очите на Зуса блеснаха.

— Но дори смъртта може да се окаже полезна.