Танц с плащове

Глава двадесет и пета

Етрик бе участвал в множество бунтове, но до този момент не бе присъствал на метеж, зародил се тъй спонтанно и тъй безпричинно. Той крачеше насред улицата, почти опиващ се от обгръщащия го хаос. Карак, бидейки бог на реда, би трябвало да гледа с укор на този му възторг, но въпреки това Етрик запазваше наслаждението си. Имаше нещо, по-лошо и от хаос — лъжливият ред, налаган от неверни крале и поклонниците на Ашур. Подобаващо бе хаосът да изпепели лъжата, както огънят изпепелява рухващ дом. От пепелта Етрик и останалите като него щяха да градят наново.

Край западната порта той се натъкна на мърляв просяк, приклекнал край улицата. Просякът бе сляп, поставил глинена паничка пред себе си. Някакъв тлъст търговец в червено-пурпурни одежди подметна няколко монети вътре.

В следващия миг тъмният паладин се бе озовал до него и сграбчваше ръката му. Същевременно бе забол меча в паничката.

— Пусни ме — кресна търговецът и се опита да се отскубне. Етрик не отслаби хватката си. Мечът му бе потънал в средата на една от монетите.

— Що за милостиня е това? — попита Етрик. Тъмен пламък обгърна острието.

— Помагам на бедните — каза тлъстият и се огледа отчаяно. Но никой нямаше намерение да помага на него. Черната броня с бял лъвски череп върху нагръдника бе достатъчно показателна. Подобно на жреците на Карак, на паладините също се забраняваше да влизат във Велдарен. Пак по тяхно подобие, тъмните воини не спазваха забраната. И никой не смееше да ги издаде, защото с това си действие щеше да рискува смърт.

— Искаш да си купиш пропуск до вечността? — попита Етрик. Монетата бавно се стопи. Медта се стичаше по острието. — Щом една медна монета ще спаси душата ти, представи си каква отплата би получил, ако хвърлеше злато в нозете на някой свят човек.

— Ти си зъл — каза търговецът. Етрик остана впечатлен от храбростта му.

— Зъл? — Той откъсна парче от копринената му туника и го издигна високо. — Тези дрехи, които слепецът дори не може да види, биха могли да го издържат няколко месеца. А ти му подхвърляш нищожно подаяние. Това не е благочестие, а нещо отвратително.

Воинът се извърна и хвърли парчето в паничката. Търговецът стоеше с треперещи ръце и непрекъснато местеше поглед между боеца и земята.

— Смилете се. Добрината си остава добрина, без значение каква е — каза слепият, стараещ се да спаси ситуацията. Етрик само се усмихна. Мечът му все още пламтеше.

— Кое е по-важно за теб? — обърна се той към богаташа. — Богатството или подкупите, които подхвърляше на съдбата?

Когато търговецът посегна да вземе дрехата, Етрик го разсече. Два жестоки удара отделиха главата от тялото и я отправиха в паницата. Кръвта започна да попива в плата и да багри няколкото монети на дъното.

— Даровете винаги биват заплащани с кръв — обясни Етрик на слепеца. — Милостта е заблуда. Слабост, обвита в лъжи.

По това време воинът бе заобиколен от гневна тълпа. Но когато тъмният паладин се усмихна и протегна меч, събраните побързаха да се отдалечат. Сред настъпилата суматоха стражите нямаше да пристигнат веднага. Когато най-сетне дойдеха, щяха да получат описанието му и да разберат с какво си имат работа. Преследване нямаше да има. Никой градски стражник не би сглупил да последва подобен боец.

Въпреки отлагането, настроението на Етрик си оставаше добро. Той почти не разполагаше с информация, която да му помогне в откриването на безликите, но Пеларак му бе предоставил една следа. От вътрешната страна на стената, на около половин миля северно от западната порта, се намирала голяма пукнатина, напомняща сянката на мълния. В случаите, когато трябвало да се свърже с безликите, през нощта жрецът изпращал някой от младите си послушници да остави бележка. На сутринта бележката несъмнено отсъствала.

Етрик лесно откри пукнатината — тя изглеждаше точно като описанието на жреца. Улицата бе притихнала, заобиколена от скромни къщи с не толкова скромни огради. Изглеждаха нови, вероятно построени след започването на войната между гилдиите и Трифектата.

Воинът свали ръкавицата си и пъхна ръка в най-широката част на пукнатината. В следващия миг лицето му бе озарено от усмивка. Продължителното обучение бе позволило на тялото му да придобие усет за всички магични същини. В пукнатината се криеше просто заклинание, което изпращаше предупреждение всеки път, когато целостта му бъдеше нарушена. Така на безликите не се налагаше да проверяват непрекъснато, за да узнаят за наличието на съобщение. Одобрил елегантността на решението, Етрик си напомни да се отнася с по-голямо уважение към противничките си.

Решавайки да отвърне на изчистеността с изчистеност, той взе един голям камък и го мушна в пукнатината, за да задейства заклинанието. Сега само му оставаше да чака една от жените да се появи. Тъй като бе поставил съобщението в средата на деня, те щяха да разберат, че нещо не е наред.

— Търпението служи на мъдрите — каза си Етрик и се настани край една от оградите, опрял гръб на решетките. Минаващите на улицата нямаше да го забележат, а стопанинът на дома нямаше да посмее да го прогони.

Изглежда в един момент от чакането той бе заспал. Не помнеше да е сънувал, но когато отвори очи, денят определено бе притъмнял. Слънцето се бе привело над западната градска стена.

Етрик знаеше, че се е събудил заради изострените си инстинкти. В първия момент не забеляза нищо и не чу стъпки. Но пък той си имаше работа с опитни жертви, така че тези липси не означаваха нищо.

Воинът погледна към стената. Камъкът, който бе пъхнал в процепа, го нямаше.

— Смятах, че ще изчакате смрачаването — каза Етрик и се изправи. Преди да е успял да протегне ръка към меча си, острието на кинжал бе плъзнато до тила му.

— Изглежда жреците са започнали да се отчайват — изрече глас зад него. — Тъмен паладин посред бял ден във Велдарен? Да не са решили да оповестяват присъствието си? Или просто се надяват да намериш смъртта си в ръцете на някоя тълпа?

— Бих могъл да се справя и с много повече от тълпа — каза Етрик. — Махни оръжието си, жено. Зная какво си.

Тя се поколеба за момент, сетне кинжалът изчезна. Воинът се обърна и скръсти ръце.

— С кого разговарям?

— Аз съм Елиора — отвърна безликата. — Какво съобщение от храма носиш?

— Че Алиса трябва да бъде върната незабавно — каза Етрик. — Доведи ми я веднага.

Елиора докосна кинжалите си един в друг.

— Нещата не са тъй прости, колкото Пеларак си мисли — каза тя. — Алиса е заобиколена от стражи и се намира под опеката на заможен бирник.

— Нищо от това не би трябвало да има значение за безликите.

Отвъд тънкия бял плат личаха очертанията на очите й. Етрик можеше да се закълне, че тя му намигна.

— Само ако искахме да я видим мъртва, паладине. Бягството е съвсем различно дело. Убедена съм, че Пеларак ти е обяснил колко е важно тя да остане жива.

— Къде я държат? Кажи ми и си свободна.

Елиора забави поклащането си и спря.

— На кого служат тъмните паладини: Карак или жреците му?

— Двете са едно и също. Жреците са живото слово на Карак.

Безликата направи крачка назад.

— В такъв случай няма да ти я доведа. Карак ни е дал не само вяра, но и разум, с който да я използваме. Ние не сме робини на Пеларак. Вече не. Ще изпълним волята на своя бог. На бога, който е и твой. Или може би не виждаш измамите на Пеларак?

— Ако не ми я доведеш, ще намериш смъртта си.

Елиора наклони глава. Изглеждаше, че е вперила поглед в сърцето му.

— Ти ще ме убиеш така или иначе. Пеларак е взел решение. Така да бъде.

С едно и също плавно движение Етрик изтегли меча си и замахна. Острието му бе окъпано в тъмен пламък. Безликата се наведе назад, извивайки гръбнак почти до земята. Мечът разкъса въздуха над нея. В следващия миг тя се изправи и атакува с кинжалите си. Единият се вклини в нагръдника, а вторият потъна в плътта под брадичката.

Преди тя да е успяла да довърши удара си, Етрик я блъсна с длан в гърдите. Карак бе подкрепил удара му — безликата полетя назад. Но още при падането се превъртя, обгърна ръце около себе си и изчезна.

От западната стена залезът простираше дълга сянка. Именно от тази сянка изскочи Елиора. Краката й се врязаха в кръста на Етрик. Той извика от болка и залитна напред, замахвайки насляпо. Пламъкът на оръжието му обгори някои от платнените ивици, но не можа да засегне плът. Острието на кинжал разсече тила му.

Воинът успя да избегне следващия удар, насочен между ключицата и тила му. Кинжалът, който щеше да отнеме живота му, ако бе уцелил, отскочи от бронята. Сблъсъкът на магията, вложена в металите, породи искри. Кинжалът започна да губи остротата си. Когато Елиора се извъртя и замахна напред, Етрик се изви, така че оръжието срещна дебелия нагръдник.

Кинжалът се пръсна на парчета, потънали в ръката й. Кръв започна да кваси превръзките.

— Ако се предадеш, ще бъда милостив — каза воинът и премина в атака. Елиора отскачаше и се извърташе като танцьорка. Всеки замах долиташе достатъчно близо до нея, за да обгори дрехата й, но не и самата снага. Удар, който трябваше да е пронизал сърцето й, срещна единствено дим.

Този път Етрик бе подготвен и се извърна. Острието проследи движението му, за да се озове насочено към сенките на стената. Елиора действително се намираше там, подемаща ритник, но мечът за втори път премина единствено през дим. Воинът се задави, когато стелещите се из въздуха сенки го обгърнаха. Димът имаше отвратителен вкус.

Сред дима той долови смях. Сред смеха се долавяше гняв.

Нещо остро потъна в ребрата му над колана. Топла кръв започна да се стича по бедрото му. Болката се извъртя, за да се усили двойно. Етрик замахна насляпо, без да засегне нищо.

— Няма да допусна това — кресна той и заби меча си в земята, стиснал дръжката с две ръце. Влятата в удара сила прогони дима. Чист въздух изпълни дробовете му. Елиора изникна пред него, замахваща към окото му.

Неговите реакции бяха по-бързи. Лявата му ръка пусна меча и с накитника отрази удара на кинжала. Десницата също бе престанала да стиска дръжката на оръжието, вместо това бе обвита около гърлото й. Преди тя да е успяла отново да се превърне в дим, паладинът изкрещя името на своя бог и вложи цялата си сила.

Тялото на Елиора се вцепени. Заради прилива насочена към нея сила платът около лицето й изчезна, разкрил скривена от болка красота. Пепел започна да се сипе от ноздрите и устата. Неумолимият захват отдели краката й от земята.

— Хаосът трябва да спре! — изкрещя Етрик и стовари лицето й в земята. Безликата започна да се гърчи. Бореше се да поеме дъх през обгореното си гърло. А воинът отново стисна меча си.

— Карак ще те изостави — дрезгаво промълви тя.

— Не виждаш ли? — Етрик й показа тъмния пламък, обвил острието. — Моята вяра е истинска, неговото присъствие в мен е по-силно. Ти си изоставената, грешнице.

С един рязък замах той я обезглави. Нажежеността на острието мигновено обгори плътта. Нямаше никаква кръв.

— Остават две — каза воинът и остави тялото й да гние. — Вземи душата й, Карак. Накажи я по своя преценка.

Елиора му бе казала достатъчно. От Пеларак вече бе научил всичко, свързано с Алиса Гемкрофт, престъпническите гилдии и Тео Кул. Бирникът Тео Кул. В началото Етрик бе сметнал, че Алиса е скрита някъде при безликите. Сега излизаше, че Кул я държи при себе си. Това означаваше слуги, наемници… Пеларак не бе споменал, че бирникът е в града, което можеше да значи само едно — той се криеше някъде извън стените. Подобен лагер не можеше да остане скрит от човек като Етрик.

Воинът се отправи на юг към портата, решен да приключи със задачата си още преди свечеряване.