Глава осма

Край всички онези гардероби, тайни проходи, градини и тавани, Арон нямаше как да не остане във възторг от новия си дом.

През последните няколко дни той се бе размотавал по-безцелно от обичайното. След опита за отвличане баща му не бе му назначил нов наставник по промъкване, политика или сражаване. И тъй като нямаше какво друго да прави, Арон бе започнал да подбира произволни слуги и да ги дебне. Почти четири часа бе наблюдавал дебелата Оливия край фурните, преди тя най-сетне да забележи присъствието му. Решавайки, че дебненето на неопитни хора не е интересно, той бе повишил трудността. Зенке го бе усетил след по-малко от четири минути, а Уил след няма и две.

Но сега Зенке и Уил ги нямаше, Кайла също (която все още не се бе осмелил да дебне). По-рано той бе разговарял за нея със Зенке, изтърсвайки колко е красива и умела.

Лукавият Зенке, възторжен почитател на нежния пол, бе споделил впечатленията му. Но след това бе добавил и трите думи, от които Арон понастоящем се ужасяваше повече от всякога: прекалено си малък.

Но ако самият крал започнеше да упорства в преследването му, дали Арон щеше да доживее узряването си?

Той бе прекарал последните два часа върху стар гардероб. Наблизо се намираше тайният вход на един от множеството тунели в имението. Арон се забавляваше да наблюдава влизащите и излизащите, изучавайки реакциите им. Край неколцина той дори бе продраскал дървото с пръсти или се бе изкашлял тихо. Но никой не бе забелязал. Зенке страшно му липсваше.

Може би по това време Арон трябваше да си е легнал, но пък Паяковата гилдия бе далеч по-активна през нощта. Което означаваше и шанс за по-интересни неща.

Той започна да се разхожда по коридора, дирейки нещо достойно за наблюдение. Често му се случваше да завари членове на гилдията да играят на зарове. Обичаше да гледа трепванията на лицата им и нервните движения на ръцете им. И бе напреднал сносно в разчитането на печелившия.

Но сега той не зърна нищо интересно. Натъкна се само на двама мъже, и то поотделно, които го погледнаха почти отегчено. Арон спря и се облегна на предната врата, скръстил ръце. Скуката го измъчваше.

В следващия миг вратата зад него трепна. Някой бе хванал железните дръжки, но още не дърпаше. Разнесоха се гласове.

Арон не губи време. Още преди вратата да е проскърцала, той вече изчезваше в един сенчест ъгъл.

Зенке влезе пръв. Юношата се зарадва при вида му, но забеляза, че младият мъж е навъсен. След него влезе Кайла. Дрехите и на двамата бяха окървавени, а по телата им личаха множество рани.

Арон се сви още по-навътре в ъгъла. Изпитваше смесица от любопитство и страх.

След тях влезе Уил, понесъл някакъв старец на ръце. Едва след миг Арон разпозна носения: това бе Робърт Хаерн, наставникът, който бе рискувал живота си, за да му помогне да избяга от войниците. Лицето му бе насинено, а косата му бе сплъстена от мръсотия, но пак не можеше да бъде сбъркан.

Юношата възнамеряваше да оповести присъствието си, но размисли. Тримата бяха влезли през предната врата. Никому не бе позволено да използва предната врата.

— Как е старчето? — попита Кайла и внимателно повдигна пръсти към раната на челото си.

— Живо е — отвърна Уил. — Просто спи дълбоко.

— Ще оставим Трен да го събуди. — Зенке надникна навън, огледа се и затвори вратата. — Може би покрай разпита той ще забрави, че сме влезли през предната врата, пред очите на целия свят.

— Целият свят спи — изтъкна Кайла. По гласа й личеше, че тя много би искала да стори същото.

— Напротив — каза Уил. — Не и онази част от него, която е от значение за нас. Но нямахме друг избор. Старецът нямаше да оцелее в тунела. Коя заповед би предпочела да нарушим: забраната за вратата или нареждането до сутринта да сме довели Робърт?

Гласовете им ставаха все по-тихи. Когато се отдалечиха достатъчно, Арон се стрелна след тях.

За момент той спря край кабинета на баща си и надникна край ъгъла. Щеше да е трудно да се промъкне през вратата. Всеки път, когато проявеше интерес към случващото се, той биваше отпращан с омразното още си малък.

Взел решение, Арон изчака вратата да се затвори, стрелна се до нея, прилепи ухо до цепнатината край пантите и се заслуша.



В съня си той бе отново млад. Дарла стоеше край него, обвила тънките си ръце около тялото му. Робърт отпусна лице до шията й, както някога, и вдъхна дълбоко. Вместо очаквания розов аромат, ноздрите му доловиха миризмата на кръв. Нещо го удари по лицето, той отвори очи.

Дарла изчезна. И ръцете изчезнаха. Той стоеше на колене, изцапан със засъхнала кръв и мръсотия. Пред него, с непроницаемо изражение, стоеше Трен Фелхорн.

— Добре дошъл в дома ми — каза Трен. Леденият тон отне приветствието. — Смятам, че ще го намериш за по-удобен от последното си убежище.

— Свикнал съм да се оправям с каквото има — отвърна Робърт. Страшно му се искаше отново да се върне в съня си. Искаше Дарла, а не безмилостен разпит. Ако затвореше очи, може би отново щеше да я намери, сияеща, също както в затвора…

Нов удар го разбуди. Гигантът се извисяваше над него. Прясна кръв багреше кокалчетата му. Робърт се изкикоти. В сравнение с болката в раменете, ударът по лицето не представляваше нищо.

— Зная, че си уморен — каза Трен и заобиколи масата. Опрял ръка върху крака си, той коленичи пред Робърт. — И изпитваш болка. Не искам да прибавям още към някое от тези усещания, старче, но съм готов да го направя. Кажи ми, каква бе твоята роля в замисъла?

— Моята роля? Моята роля бе да вися от тавана. Това ли имаш предвид?

Трен присви очи, но не го удари.

— Кралят се осмели да прекрачи граница, която не трябваше да прекрачва — тихо каза той. — Ти беше ли замесен в отвличането на сина ми?

— Отвличане? Значи не е успял да избяга? — Робърт въздъхна. — Съжалявам, Трен, опитах, но той беше още момче, може би обучено, но все пак… Знаеш ли дали е жив?

Трен Фелхорн поклати глава.

— Както сам обичаш да казваш, Робърт, не задавай въпроси, чиито отговори са ти известни.

Старецът потри брадичка. Изтерзаният му ум работеше необичайно бавно.

— Значи е умрял — реши той. — Ако бе оцелял, нямаше да си губиш от времето да ме спасяваш, нито щеше да се чудиш за ролята, която съм изиграл. Когато войниците дойдоха, аз му помогнах да избяга през един прозорец. Но явно са заобиколили дома ми изцяло. Аз нямам вина за смъртта му, Трен, но познавам репутацията ти. Щом синът ти е мъртъв, значи и с мен е свършено. Моля те само да не ме караш да чакам дълго. Аз съм стар човек и съм чакал достатъчно. Крайно време ми е да достигна мистерията на отвъдното.

Трен се изправи и изтегли един от мечовете си. Робърт потръпна от съсъка на метала. Тримата, които го бяха спасили, се отдръпнаха, предоставяйки делото изцяло на своя първомайстор.

— Закълни се — каза Трен и допря острието до шията на стареца. — Закълни се, че нямаш нищо общо с краля. Кажи истината, старче, и пристъпи в отвъдния живот без бремето на лъжите около шията си.

Робърт изправи глава.

— Аз така или иначе ще умра. Не се страхувам от ориста, която мечът ти ще ми донесе.

В очите на Трен припламна гняв. Веждите му се смръщиха по-ниско, крайчетата на устните му се извиха надолу.

Цялата стая утихна. Въздухът се сгъсти пред неотклонността на приближаващата се смърт. Тогава вратата рязко се отвори. Гневният вик на Арон разкъса тишината.

— Той не е направил нищо лошо! — изпищя Арон. — Нищо! Не смей да го убиваш, не смей…

Едрият мъж го сграбчи за врата и го дръпна от стареца. Трен се бе извърнал и с непроменено лице наблюдаваше сина си. Мечът все още се допираше до шията на Робърт, но въпреки това последният се усмихваше.

— Виждам, че момчето е оцеляло — каза старецът. Увисналата кожа се раздвижи върху острието и породи капчица кръв. — Около чий врат тежат лъжите, Трен?

— Не се подигравай, старче — каза Фелхорн. Думите му бяха глухи и бавни, изникващи от дълбоко. — Кайла ми каза за Джерънд. Разговарял си с него непосредствено преди появата на войниците. Искам истината. Цялата истина. Ако излъжеш отново, на небесата ще им се наложи още дълго да чакат за появата ти.

Робърт погледна към Арон, който стоеше в ръцете на едрия мъж. Устната на момчето трепереше, но в очите му нямаше сълзи.

Старецът изпита необичайна гордост. Той осъзна, че това е момче, което си заслужава да бъде обучено. То бе готово да се опълчи срещу собствения си баща и да разкрие подслушването си, за да спаси живот, който смяташе за невинен.

— Така да бъде — поде Робърт. — Говоря не за да спася собствения си живот, а за да оправдая доверието на момчето. Когато ти поиска от мен да се заема с обучението му, първоначално възнамерявах да откажа, но шпионите на Джерънд научили за предложението и съобщили на краля. Било взето решение да използват тази възможност, за да научат повече за теб. За Трен Фелхорн се говори единствено с прошепнати недомлъвки на удивление. Шансът да научат повече за теб и за прикритата война, кипяща досами стените на замъка, се оказа прекалено изкусителен. Беше ми наредено да обучавам момчето и същевременно да си държа очите и ушите отворени.

— Но изглежда Джерънд е имал свои собствени планове. След посещението ти войници започнали да заобикалят дома ми. Когато узнах за замисъла, ударих Кролд с бастуна си и помогнах на Арон да избяга. Самият аз бях отведен в затвора, където ме намериха хората ти. Това е. Аз съм стар съветник, изпълняващ волята на своя владетел. Може да ме наречеш предател, но аз също бях предаден. Сега се оставям в ръцете ти.

Робърт и Трен се гледаха в очите. В този момент старецът се чувстваше прекалено уморен, за да се притеснява за нататъшната си съдба. Когато ролята му на кралски съветник бе приключила, той бе сметнал, че най-сетне е оставил зад себе си постоянните интриги. Той просто искаше да преподава. Защо това бе толкова трудно?

— Докато си работел за мен, ти си издал информация за мен и за сина ми — каза Трен. — Убивал съм и за по-малко.

Старецът присви очи. В начина, по който Фелхорн стоеше, без гняв или ярост, се криеше някакво загатване. Или пък не?

— Но освен това ти си спасил живота на сина ми, макар отлично да си осъзнавал какво ще си навлечеш с подобна постъпка. Това ме изправя пред дилема, защото аз награждавам богато всеки, който спаси живота на моя наследник. По какъв начин да възнаградя човек, който заслужава да умре?

Робърт долови замисъла и се включи.

— Позволи ми да предоставя с клетва оставащото от живота ми. Ще остана твой роб и ще върша всичко, което ми възложиш, без значение колко трудно или унизително е то.

— Достойно предложение — каза Трен. — Приемам заради Арон. Ще получиш храна и подслон и ще обучаваш сина ми. Когато си свободен от задълженията, които Зенке сметне за подходящи да ти възложи.

Робърт се поклони ниско.

— Благодаря ти.

— Изправи се — каза Зенке. — Близо до стаята на Арон има друга, която ще ти послужи. Дрехите може да представляват проблем, но пък предишните стопани са оставили някои и други одежди, за които не е имало място във фургоните, така че… И трябва да се погрижим за преглед. Престоят в затвора…

— Почакай. — Фелхорн скръсти ръце и се обърна към сина си. Арон сведе глава, но бързо я повдигна отново, отблъснал първоначалния си страх.

— Да, татко? — попита той с глас, съвсем малко по-висок от шепот.

— Ти ни подслушваше.

— В това си ме обучавал.

— Отклоняваш въпроса ми — присви очи мъжът. — Обучението не обяснява постъпката ти. Защо подслушваше? Заради Робърт? Ти беше с него само един ден. Няма как той да означава толкова много за теб, за да рискуваш да си навлечеш гнева ми по такъв начин.

Робърт наблюдаваше, любопитен за начина, по който Трен излага пред останалите нещо толкова лично. Може би подлагаше Арон на изпитание? Или желаеше да изтъкне, че дори и собственият му син не би останал ненаказан?

— Исках да зная — отвърна юношата, вече по-високо. Следващите му думи излетяха още по-бързо, за да надминат собственото му съмнение. — Какво правим, какво сме. Непрекъснато тренирам, а с мен се отнасят като с дете. Зная толкова малко за града. Ако не беше Кайла, в момента щях да се намирам в някоя тъмница. Или щях да съм мъртъв.

— Това пак не ти дава право да ме шпионираш!

Наставникът очакваше, че този път момчето ще потръпне. Яростта на Трен притежаваше самостоятелен ужас. Дори самият Робърт бе почувствал паника при отекналия глас. Но Арон само наклони глава и отвърна тихо:

— С шпиониране спасих живота ти.

Безскрупулният първомайстор остана поразен от петте думи. Той се втренчи в юношата пред себе си. Изглеждаше потънал в някакво непознато минало. Робърт побърза да отклони поглед. По някаква причина усещаше, че ако Трен осъзнае погледа му, щеше да насочи гнева си към него.

— Прав си — каза Фелхорн. Гневът му се уталожваше. — Тогава ти беше още дете, а уби, без да се поколебаеш. — Той погледна към Робърт. — И то уби собствения си брат. Такава бе верността му. Беше готов собственоръчно да отстрани онзи недостоен глупак, за да заеме мястото му. Вече не искам да скривам нищо от него. Когато му преподаваш, учи го на истината, без значение колко е болезнена тя.

Изричайки това, Трен стисна рамото на сина си.

— Макар да ме разочарова с постъпката си, част от вината е моя. Занапред ти винаги ще стоиш край мен. Животът ми не е безопасен, Арон. Много скоро сам ще получиш възможност да се убедиш в това. Но знай, че какъвто и да е рискът, ще те вземам със себе си.

— Не ме е страх — отвърна Арон.

— Дори аз понякога се страхувам. И с теб ще бъде така.

Момчето поклати глава:

— Дори и да ме е страх, няма да го показвам.

Хилядократно Робърт бе чувал подобно глупашко перчене. Но нито веднъж не бе го чувал изречено с подобна тиха увереност. В този случай момчето казваше истината.

Загрузка...