Танц с плащове

Глава пета

Изглеждаше, че през последните години нощите са започнали да стават по-тъмни и по-тихи. Войната между гилдиите и Трифектата бе погълнала повече от достатъчно невинни жертви. Гуляите на лунна светлина бяха изгубили романтиката си. Повечето жители на Велдарен бяха започнали да крият забавленията си зад стените на домовете си. Никой не искаше да бъде припознат за гилдичар или наемник на благородниците. След залез-слънце по улиците прелитаха кинжали и отрови. Само онези, готови да се изправят срещу нещо подобно, се осмеляваха да крачат след здрач.

Йорен Кул умееше да върти сабя, но не на тези си умения се дължеше гордо отметнатата му глава. Истинската причина пътуваше с него, облечена в черна роба и сребърен жречески шарф.

Официално, свещенослужителите на Карак не бяха допускани в града. Неофициално, въпросните жреци се погрижваха всеки следващ крал да е добре запознат с присъствието им, а също и с мигновената смърт, която би го връхлетяла след евентуален опит да ги отстрани. С такъв придружител Йорен се чувстваше сигурен, че никой не би посмял да повдигне и пръст срещу него.

— Кога ще пристигнем в храма? — попита Кул.

Жрецът отвърна с тих глас, в който се долавяха следите от години контрол.

— Не те водя в храма. Ако беше така, щях да съм завързал очите ти.

Йорен се засмя и се изпъна още повече, сякаш обиден от самата идея. Лявата му ръка стисна меча, а десницата отмести няколко непокорни кичура от челото. Той беше красавец, с гладка и бронзовееща кожа и тъмночервена коса. Златните му зъби блестяха под светлината на факлата, която свещеникът носеше.

— Прости недоразумението ми — каза той, правейки опит да се пошегува. — Бях решил, че срещата със следовници на Карак ще включва и храм.

— Стените ни са свещени. Служенето на Карак изисква живот, проведен сред греховния свят. Онези, които ти търсиш, не са достойни да прекрачват прага на храма, въпреки че самите те… настойчиво изтъкват вярата си. Ти поиска най-буйните поклонници на Карак, именно при тях те отвеждам. Поради каквато и причина да ги търсиш, моля се да е достатъчна. И дръж меча си прибран. Моето присъствие гарантира безопасността ни, но ако извадиш оръжие, сам ще се оправяш с последиците.

Това бе първото посещение на Йорен във Велдарен, но до този момент той не бе впечатлен. На идване огромните градски стени бяха изглеждали заплашителни. Извисяващият се замък също допринасяше към това впечатление. Говореше се, че самият бог Карак е издигнал тези стени. Малцина се съмняваха в това. Но самата вътрешност на града рязко контрастираше с величието им. По-голямата част от южния квартал на града бе погинала. Крал Велор бе наредил всички търговски кервани да влизат през западната порта, където стражниците бяха повече и пътят бе по-лесен за наблюдаване. И тъй като Йорен бе влязъл от юг, бяха го посрещнали бедняшки хижи.

С приближаването до центъра, градът започваше да се подобрява, но и тамошните постройки си оставаха от измазано дърво. Достойнствата на Велдарен се изчерпваха с големината и населението от триста хиляди мъже и жени, което направо молеше да бъде употребено. Йорен не бе видял нищо, което да породи у него съжаление, че не е жител на този град.

— Къде сме сега? — попита той.

— По-добре е да не знаеш — отвърна жрецът. — Би било опасно да идваш тук сам.

Двамата се бяха срещнали в центъра на града, край някакъв древен фонтан, изобразяващ още по-древен крал. Свещеникът бе повел Йорен по някакъв непроследим маршрут, обхващащ всякакви улички. Кул отдавна се бе объркал, но по обграждащите ги постройки можеше да прецени, че отново се намират в южната част на града.

— Уверявам те, че не съм бебочето, за което ме смяташ — отбеляза Йорен.

— Ти си млад. Младите мъже често са прекалено прибързани, глупави и водени от слабините, а не от разсъдъка си. Прости ми, че се отнасям към теб като към всички останали.

Йорен почервеня от гняв, но прехапа езика си. Баща му Тео изрично бе изтъкнал да се отнася към жреците с по-голяма почит и от владетели. Щом се налагаше да изтърпи няколко неистинни подмятания, щеше да ги изтърпи. Ползите, които би му донесъл успехът на бащиния план, определено обезсмисляха няколко обиди.

— Пристигнахме — каза свещеникът и спря пред къща, която по нищо не се отличаваше от околните. — Влез през прозореца, не през вратата.

Когато Йорен понечи да допре пръсти до стъклото, за да го отмести, ръката му потъна отвъд. Той осъзна, че прозорецът е илюзия. След като се прекачи вътре, Кул се извърна, за да погледне към жреца, но въпросният вече бе изчезнал.

— Какво гостоприемство — промърмори младият мъж и отново се извърна, за да огледа вътрешността на къщата. Подът и стените бяха оголени. Стълбището, отвеждащо към втория етаж, бе прогнило. Съседната стая бе покрита с плесен. Върху земята личаха купчини миши изпражнения.

Той направи крачка напред, при което стаята притъмня. Около него зашепнаха гласове, които си оставаха безтелесни. Думите непрекъснато се променяха, но Кул оставаше неспособен да ги осмисли. Той вече посягаше към меча си, но се отказа, защото си припомни казаното от жреца. Нямаше да допусне някакво си вещерско шептене да го стресне.

— Смел си, като за страхливец — просъска глас досами тила му. Йорен се сепна, но не се обърна.

— Тези неща си противоречат — успя да каже той.

— Има мършави свине и умни кучета. Така е и със смелите страхливци — обади се втори глас, учудващо сходен по звучене. Този глас долиташе изпод нозете на Йорен.

— Сторих каквото ми бе заръчано. Влязох през прозореца и не съм извадил оръжие — каза Кул. Сенките пред него започнаха да се сгъстяват.

Облаците мрак придобиха формата на жена, увита от глава до пети в черно и лилаво. Дори очите й бяха скрити зад ивица тънка прозираща материя. Тя позволяваше на жената да вижда, без да бъде видяна. Макар гласът да звучеше неестествено, а ивиците плат да придаваха известна безформеност на тялото, полът на фигурата не можеше да бъде сбъркан.

— Преклонението пред волята на Карак изисква много повече от следването на заръки — каза жената. Тънки ивици сянка все още се въртяха около нея. — Ти поиска помощ от безликите. За да оправдаем намесата си в делата на нищожните, трябва да се уверим в качествата на сърцето ти. И да се убедим, че Карак ще получи жертвата, която ще оправдае благословията му.

Назъбен кинжал изникна пред гърлото му и се допря до кожата.

— Жертва — прошепна втора безлика сянка.

— Нося обещанието на баща си — каза Йорен. В случая имаше възможност да се радва за високото си самочувствие. Единствено то му позволяваше да говори плавно. — В Ривъррън нямаме храм, макар че свещите на Ашур ни умоляваха да построят един върху земя, осигурена им от Мейнард Гемкрофт.

— Нима? — попита жената пред него.

— Ако ми помогнете, тази земя ще стане моя — продължи Кул. — Може вече да не воювате открито, но зная, че следовниците на Карак и Ашур са далеч от… дружелюбно настроени едни към други. Изпълните ли заръката ми, ще прогоня онези жреци. Карак ще получи земята, на която ще издигне свой храм. Това достатъчно ли е?

Окъсаното наметало на безликата пред него се стичаше като течен мрак. Но когато тя отстъпи назад, то веднага я обгърна.

— За начало — каза тя. — Но как земя, притежавана от Гемкрофт, ще се озове в ръцете на един Кул?

— Защото Алиса е моя годеница. Така всичко, което й принадлежи, ще стане мое.

Безликите се спогледаха. Йорен почувства мълчаливата размяна на реплики между тях.

— Какво ще искаш от най-верните следовници на Карак? — попита една.

Йорен навлажни устни.

— Казват, че дори и невъзможното е по силите ви. Нека видим дали ще оправдаете репутацията си. Онова, което ще искам от вас, е много просто. За да може дъщерята да наследи, баща й трябва да си иде. — Той се усмихна към тях. — Искам да убиете Мейнард Гемкрофт.

Поне й бяха оставили одеяло. За това Алиса бе благодарна. Килиите в подземието не бяха строени с оглед на удобството, а и сивите им камъни отдавна не бяха виждали и най-незначителен слънчев лъч. Тя си спомняше, че като малка бе чула един от хората на баща й да възхвалява начина, по който били построени тъмниците: във всеки от ъглите им имало течение. Сега Алиса получаваше възможност сама да се убеди в това. Сред постоянните ледени течения и неспирната влага, стичаща се от тавана, не един от затваряните тук се бе пречупвал сред молбите си за топлина. Тукашният студ бе особено коварен — за разлика от зимния мраз, който в даден момент обезчувствяваше кожата, хладът в подземията на Гемкрофт хапеше неспирно.

Именно заради този хлад началникът на стражата й бе връчил одеялото. Но колкото и плътно да се увиваше в него, Алиса не смогваше да се предпази от всепроникващия студ — той коварно откриваше някое незащитено кътче. А като си помислеше, че обичайната практика изискваше затворниците да бъдат затваряни голи… По-рано тя винаги бе смятала, че подобен хлад в най-лошия случай би могъл да предизвика известно неудобство. В крайна сметка студеният въздух не можеше да убива, с какво би могъл да навреди? Сега, когато го бе изпитала на свой гръб, тя бе осъзнала потенциала му за мъчения, особено прилаган в удължен срок.

А изпитваното от нея дори не се доближаваше до същинското мъчение.

Тя не бе сигурна колко време е прекарала в килията. Ако съдеше по храната, която й бяха донасяли, надали бяха изминали повече от два дни. В началото тя не бе спряла да крещи и да настоява да бъде освободена незабавно. Но в един момент гневът й бе угаснал и Алиса бе рухнала в ъгъла.

Само в гърдите й бе останала да пламти сърцевината му. Но Алиса не я подкладе. В момента имаше по-важна работа. Трябваше да размишлява.

Имаше само едно нещо, което би могло да вбеси баща й по такъв начин: споменаването на семейство Кул. Членовете му бяха отговорни за събирането на кралските данъци по източното крайбрежие. На това се дължаха търканията между тях и Мейнард Гемкрофт, неразбирателства, които Алиса смяташе за детински. Баща й често се оплакваше как Тео Кул използвал парите от данъците, за да създаде своя търговска империя по крайбрежието, и бавно го изтласквал. След това баща й неизменно добавяше, че единствено заради многобройните му телохранители семейство Кул не се осмелявали да предприемат нещо срещу него. Но през цялото време, което тя бе прекарала с Йорен, Алиса не бе видяла доказателства за нещо подобно.

Тя се уви в одеялото и притисна колене към гърдите си, за да запази топлината.

Много скоро той ще дойде да ме изведе, помисли си тя. Баща й искаше единствено да й покаже, че е взел думите й на сериозно. И когато вратата се отвореше и той изникнеше на прага, стиснал факла в едната си ръка и ново одеяло в другата, тя щеше да му прости за това прибързано наказание. Щеше да го прегърне, да го целуне по бузата и сама да му разкаже всичко. Тео и Йорен не подготвяха коварни замисли и не таяха задни мисли. Те единствено се стараеха да защитят интереса си, защото, ако Трифектата рухнеше, отрепките от подземния свят щяха да обърнат поглед към семейство Кул.

— Знаеш ли как се спира побеснял бик? — бе я попитал Йорен. — Убиваш го, преди той да се е затичал отново. Бикът вече е изкормил Трифектата. И трябва да умре, преди да е насочил рогата си към нас.

Мейнард не се появи и на втория ден.

Той изникна на утрото на третия, придружен от двама пазачи. Единият от стражниците стискаше второ одеяло, а другият носеше поднос със закуска. Баща й остана зад и между тях, скръстил ръце. Беше само по риза, без плащ или жилетка. Той не обръщаше никакво внимание на студа.

— Повярвай ми, дъще, не те наказвам от злоба — каза той. Алиса потисна желанието си да скочи и да го прегърне. — Но трябва да ми кажеш какво замислят онези негодници. Те са лъжци, момичето ми, лъжци, крадци и измамници. Разкажи ми.

Тя поклати глава. Гневът й избухна отново, за момент изплъзнал се от контрола й.

— Те са побеснели заради некадърността ви, също като мен — каза тя. — Ако планират нещо срещу теб, то ти сам си си виновен. Но аз се кълна, че не зная нищо.

Мейнард Гемкрофт кимна бавно. Крайчетата на устата му леко увиснаха надолу.

— Наследила си мъдростта на майка си, но понякога си страшно глупава. — Той се обърна към един от войниците. — Вземи й одеялото.

Задавена от паника, Алиса наблюдаваше как второто одеяло бива изнесено. Паниката се задълбочи, когато собственото й покривало бе издърпано от ръцете й. Тя напразно се вкопчи в него, крещейки, че то си е нейно. Но войникът не се впечатли от настояванията й, че нямал право да постъпва така, и красноречиво й демонстрира точно обратното. Студът я прониза далеч по-жестоко от преди, а това бе едва третият ден.

На четвъртата нощ някакъв глас разкъса мразовитата й самота.

— Не се страхувай — прошепна гласът. Въпреки това Алиса подскочи като сепнат заек. Устните й бяха посинели, а кожата й бе придобила болнав оттенък, набръчкана от всепроникващата влага. Чувстваше се отвратително слаба. Непознатият глас я накара да си помисли за най-лошото.

— Баща ми ще научи — каза тя, приклекнала в най-отдалечения ъгъл. — Той ще те накаже, ако посмееш да ме…

Думите й застинаха в гърлото, защото все така си оставаше сама в килията. Но гласът се разнесе отново, отскачащ от стените. Този път личеше, че той е женски — факт, който трябваше да я успокои, но не го стори.

— Ние сме прогонените деца на Карак — каза шепнещата. — Ние сме неговите най-отдадени, най-пламенни следовници, защото имаме да изкупим много грехове. Ти грешница ли си, момиче? Ще протегнеш ли ръце към нас, за да приемеш милостта ни?

Из килията й танцуваха сенки, които не се съобразяваха с проблясъка на факлите в коридора. Алиса покри главата си с ръце и притисна лице към коленете си.

— Искам да се сгрея — каза тя. — Моля те, баща ми не е лош човек. Просто искам да се сгрея.

Младата жена надникна над коленете си и видя движещият се мрак да се слива в силует. След това чернотата му започна да се изпълва с плътност, преляла в обгърната в черно жена. Тънък бял плат прикриваше лицето й.

— В бездната е топло — каза непознатата и изтегли назъбен кинжал. — Искаш ли да те изпратя там? Бъди внимателна в желанията си, момиченце. Бъди конкретна или приеми жестоките дарове, които глупците и себичните биха ти поднесли.

Алиса се насили да се изправи. Чувстваше се напълно незащитена пред непознатата жена. Костваше й огромно усилие на волята да не позволи на ръцете си да затреперят от страх.

— Искам да изляза от килията — каза тя. — Не съм сторила нищо, с което да заслужа този мраз. Кажи ми, кой те изпраща тук?

— Кой би могъл да ни изпрати? — отвърна жената. — Не задавай въпроси, чиито отговори вече би трябвало да знаеш. И мълчи. Ние сме малко, някои неща трябва да бъдат вършени в мълчание.

Жената се обгърна в плащеницата си, наподобяваща течен мрак. В следващия рязък миг тя вече бе изчезнала. Тялото й се разпръсна на късчета сянка, полетели към стените, за да се разтопят.

— Ти прие помощта на безликите — разнесе се нов шепот. — Помни, че цената винаги ти става по-мила, когато напусне ръката ти.

Алиса отново седна, отпусна брадичка върху коленете си и заплака. Какво ли щеше да каже Йорен, ако в този момент я видеше? Той беше толкова красив… Самата Алиса осъзнаваше собствената си красота, но в настоящия момент от въпросната не бе останало нищо. Тя бе измръзнала и хленчеше като някакво безпризорно дете.

Противно на очакваното, тези мисли не спряха риданията й, а само ги усилиха.

Някъде в коридора тежко изскърца врата. Алиса повдигна очи и с известно любопитство зачака.

Едър мъж изникна пред решетките, пъхнал палци в колана. Очите му бяха малки, изпъкнали и разположени близо едно до друго, а мустаците му капеха от мазнина. По-рано Алиса никога не бе го срещала, но в последните дни бе имала възможност да узнае, че той се казва Джорел Тюл и отговаря за килиите.

— Кучетата вият като на буря — отбеляза той. — Рекох да мина, за да се убедя, че ти е удобно.

— Дай ми одеяло — каза тя, тракайки със зъби. Това не бе преструвка.

— Мейнард каза да изчакам, докато не можеш да издържаш повече. — Онзи намести колана си. — Мисля, че имаше предвид да чакам почти до самия край, преди да те сгрея.

Погледът му бе придобил острота. Нямаше съмнение, че той изпитва особена радост от факта, че е получил възможността да унижава благородница.

Когато зад гърба му започнаха да се стичат сенки, Алиса се усмихна открито.

— Чини ми се, че можеш да почакаш още — продължи Джорел.

— Едно одеяло щеше да спаси живота ти — отвърна тя. Тюл я изгледа странно, но не отговори. Вместо това се обърна, за да се оттегли.

Очакваше го назъбен кинжал. След резкия проблясък на острието от шията на тъмничаря рукна кръв. Алената течност оплиска и одеянията на безликата, но с неестествена бързина се стече към пода.

— Той никога не би приел да ти служи — каза непознатата. — Но има други, които са готови да го сторят. Трябва да ги пощадим, стига да можем. В противен случай властта ти ще бъде оспорвана и не ще се задържи по-дълго от свещ сред буря.

— Властта ми?

Докато безликата отключваше килията й, Алиса се приближи към решетките и се вкопчи в тях.

— Кажи ми името си.

— Нямам име — отвърна непознатата.

— Ти каза, че си безлика, а не безименна. Как се казваш?

Белият плат скриваше очите на жената, но Алиса остана с впечатлението, че те я наблюдават с веселие.

— Силна свещ — отбеляза жената. — Казвам се Елиора.

— Чуй ме добре, Елиора. Няма да приема да управлявам през трупа на баща си. Каквото и да ти е било платено или обещано, аз мога да ти предложа повече. От теб искам единствено Мейнард да бъде заловен, а не убит.

— Виждам, че имаш слабост към неоснователните заключения. Откъде знаеш, че сме били изпратени да убием баща ти?

— Защо иначе ще говориш глупости за свещи и моята власт?

Елиора се отдръпна от вратата, за да може Алиса да излезе.

— Ти си умна, дете. И освен това си права. Обгръща ни хаос, но ще направя каквото мога. Зная, че е възможно баща ти вече да не е сред живите. Ако случаят е такъв, насочи гнева си към онзи, който ни нае. Не вини меча за пролятата кръв, а стискалата го ръка.

Безликата се отправи към стълбището. По пътя двете не се натъкнаха на никакви пазачи, живи или мъртви. По време на изкачването Алиса сама можа да чуе ожесточения лай на кучетата. До този момент не бе чувала подобна ярост.

Изглежда Елиора бе забелязала изражението й.

— Те са ужасени и разгневени — обясни тя. — Послужихме си с това просто заклинание, за да изведем войниците от дома. Уверявам те, че сестрите ми се намират вътре.

Алиса кимна мълчаливо.

Стълбището свършваше в претъпкана стая с неизмазани стени. Една-единствена врата извеждаше от нея, обичайно тя бе залостена от другата страна. Под лекия допир на Елиора вратата се отвори. Изглежда Джорел бе слязъл сам, без да уведоми останалите, иначе те биха заключили след него.

— Колко са сестрите ти? — попита Алиса. Елиора я прониза с поглед.

— Ние сме три — отвърна тя. — Макар че това може да се промени, ако продължаваш да тръбиш като муле.

Тъй като се бе озовала в тъмницата много скоро след завръщането си, Алиса не бе могла да се запознае с охранителните мерки, които бе взел баща й. Във всеки случай знаеше, че те ще бъдат сериозни. Колкото и пренебрежително да се изказваше за престъпническите гилдии, тя не бе глупава. Без достатъчно телохранители, мястото под всяко легло или във всеки гардероб можеше да крие асасин.

Но цялата тази охрана не бе затруднила безликите жени. Тази мисъл накара Алиса да изтръпне. Несъмнено семейство Кул стоеше зад тази атака, но имаше и известна вероятност заплатилата ръка да принадлежи на Трен Фелхорн. Неочаквано бащините й затруднения с гилдиите вече не й изглеждаха толкова жалки. Изглежда Тео Кул бе планирал тя да застане начело на семейството си. Определено щеше да вземе това предвид, докато впоследствие обмисляше как да постъпи с баща си.

Някъде в далечината долетяха крясъци, заглушени заради стените.

— Това трябва да е Нава — прошепна Елиора. — Тя обхожда двора и убива онези пазачи, сглупили да се поставят в уязвима позиция. Бързо. Трябва да достигнем стаята на баща ти.

Дебелият килим превъзходно обгръщаше босите й крака. Още по-приятен бе допирът на топъл въздух, облъхващ кожата й. Баща й винаги поддържаше къщата топла. Като малка Алиса бе обожавала да се сгушва пред някоя от много бройните камини.

Зимата все още не бе настъпила, но Мейнард вече бе повел борбата си срещу студа. Заради един от тези огньове Алиса едва не се отдели от безликата. За момент я обзе желанието да изостави всичко друго, да се свие и да остави на пламъците да стопят мраза, наслоил се в костите й. Но тя не спря, защото си представи хапливото подканяне на Елиора.

Двете навлязоха в просторен коридор. Повече от двадесет прозореца се простираха от дясната му страна, заслонени с виолетови завеси. По протежение на лявата стена бяха подредени портрети на предишните стопани на имението.

Дали някога и нейният лик щеше да заеме място край предците й? Дали изобщо щеше да преживее достатъчно дълго? Тези мисли едва не я накараха да се изсмее с глас.

Тръгнала съм да взема короната си. Какво ме е прихванало?

Тя не искаше нищо подобно. При завръщането си във Велдарен бе възнамерявала да укори баща си, да му покаже, че страхливостта и колебливостта не са печеливша стратегия, да го подтикне към по-решителни мерки срещу гилдиите. Впоследствие се бе надявала да повдигне темата за Йорен Кул, за безбройните нощи, които двамата бяха прекарали заедно, и за прошепнатите сред завивките обещания за брак. Но да узурпира мястото на баща си толкова бързо? Някакви тайнствени жени да избиват пазачите, защитаващи собствената й плът и кръв? Това бе някакъв сън, някакъв кошмар.

Тя се опита да си внуши, че би вършила по-добра работа от баща си. Че вече е готова.

Но не можеше да си повярва.

Двете бяха достигнали края на коридора. Безшумна като призрак, Елиора прекрачи прага. От другата страна на вратата стоеше пазач, който погина с прерязано гърло и притисната над устата му длан. Загледана в бликащата кръв, Алиса си спомни въпросите на баща си. Тя бе отвърнала, че семейство Кул не замислят нищо.

С изключение на смъртта ти. Излизаше, че нейните собствени очи са били прикрити със слепота, която тя дори не бе забелязала.

След като се увери, че наоколо няма други войници, Елиора й направи знак да я последва.

— Има ли човек, който би могъл да помогне в надзираването на имението? — попита безликата. В момента двете преминаваха през редица спални. — Някакъв съветник или доверен служител?

— Баща ми има съветник — каза Алиса. Припомнила си по-ранното предупреждение на Елиора, тя продължи с по-нисък глас. — Но не мога да си спомня името му.

— А лицето му?

Алиса кимна. В паметта й изникна лице на възрастен мъж с къса бяла брада и обръсната глава. Бе запомнила лика му, защото той бръснеше не само косата, но и веждите си. Това й бе направило особено впечатление.

Елиора не спираше да кима, докато Алиса й описваше мъжа.

— Ще го нараниш ли? — попита накрая босата жена.

— Не — отвърна безликата. — Засега ще го оставя жив. Ръководещият домакинството винаги е ключът към смяната на властта. За останалите служители промяната на върха е без значение, стига прекият им господар да не се промени. — Тя пристъпи в поредния коридор и се огледа. — Сега накъде?

Алиса се замисли за момент.

— Наляво. Спалнята му се намира недалеч от моята.

— Остани тук и пази тишина — заръча Елиора. — Ще има пазачи.

Сенчестото наметало обгърна тялото, крайниците и главата й, превръщайки я в безформено петно черно и сиво. Единствено назъбеният кинжал остана да проблясва уверено във виолетовата ръка. Алиса не спираше да поглежда назад, преследвана от някаква странна увереност, че всеки миг някой от пазачите ще се нахвърли върху нея. По време на престоя си в замъка Фелууд многократно бе отхвърляла предложенията за обучение с оръжие. Сега й се искаше да бе приела. Би разменила всичко за знанието да борави с меч. То щеше да я направи далеч по-сигурна. Нямаше да й се налага да трепери от страх заради виковете, изпълващи имението.

Гневната сърцевина отново припламна. При завръщането си тя бе прекрачила прага на родния си дом не по-малко уверена от мъж. Нима мразът на килиите й бе отнел онова? Тя бе законната наследница. След петгодишния срам на сражение с далеч по-жалък противник, повечето от домакинството с радост биха посрещнали нова предводителка, по-силна и по-умна. Ако тя се натъкнеше на някой пазач, просто щеше да поиска клетвата му.

До нея долетя звукът от битка, придружен от пронизителен писък, секнал внезапно. Алиса надви нервността си и надникна зад ъгъла. Видя няколко тела да лежат едно след друго. Дирята от трупове се проточваше до края на въпросния участък от коридора. Тя се канеше да се затича натам, но бе спряна от допрял се до шията й кинжал.

— Къде е сестра ми? — попита глас.

— Ти трябва да си Нава — заяви Алиса, полагайки усилия да не прозвучи изплашено. Думите й изникнаха слаби, но отегчени. С оглед на обстоятелствата това беше поносимо. Кинжалът леко се размести над кожата й. По краткото мълчание пролича, че стоящата зад нея жена е изненадана.

— Не съм Нава — прошепна тя. — Зуса съм. Къде е сестра ми?

— Елиора отиде напред — отвърна Алиса. Тя се ограничи единствено до отговор на въпроса. Опитваше се да си напомни, че това бе нейният дом и че тя трябваше да отправя питанията. Само че тази логика звучеше неубедително, когато до гърлото й бе допряно острие.

— Надявам се, че не лъжеш — рече Зуса. — Лъжливите езици често се оказват разсечени.

Острието отново се раздвижи върху шията й. Алиса бе уверена, че ще го последва струйка кръв, но нищо не потече.

— Не беше лъжа. И махни оръжието. Аз съм Алиса Гемкрофт. Било ви е възложено да ме освободите. Заплашиш ли ме, излагаш на риск обещаната ти награда.

Кинжалът изчезна, което накара Алиса да изпита гордост от начина, по който се бе справила с тази ситуация. Когато се обърна, тя с изненада видя две безлики жени зад себе си. Тъй като двете изглеждаха еднакво, разпознаването им бе невъзможно. Поне не и докато едната от тях не започна да шепне.

— Мейнард не е в стаята си — каза Елиора. — Нещо не е наред.

— Открий го — рече Зуса. — Времето е наш враг.

Сред усилилия се вой на кучетата двете жени се обърнаха към Алиса.

— Къде е баща ти?

— Не зная — объркано отвърна тя. — По това време вече би трябвало да си е легнал. Може би някаква работа го е задържала до късно. Или не е успял да заспи и е станал, за…

— Или ни е очаквал — каза Елиора. — Карак да ги прокълне. Да вървим. Нава няма да ги задържа вечно.

Трите бързо се отправиха по коридора. Алиса разсъждаваше трескаво. Не си спомняше някакви скривалища в имението. Като малка бе непримирима и изключително любопитна. Ако имаше някакви тайни места, тя щеше да ги е открила.

Освен ако татко не ги е добавил наскоро. Петте години на скритата война му бяха предоставили предостатъчно време и основания за подобно дело.

Пътят им ги отведе в трапезарията. Обширното помещение изглеждаше потискащо голо с празните столове и незапалените свещници. Виковете на стражниците се усилиха. Двете безлики се извърнаха една към друга, сякаш общуващи с мисъл. Пазачите нахлуваха обратно в къщата.

— Усетили са — каза Зуса. — Но как?

Алиса не можеше да го опише по друг начин: голата стена от лявата й страна рухна навътре. Масивният камък се сгърчи и сви сред червеникав дим. Изникна стая, която тя не си спомняше. Сивите й стени се простираха навътре в имението. Това помещение бе изпълнено с повече от двадесет войници, облечени в брони и въоръжени с мечове. Табардите им носеха герба на Гемкрофт.

— След мен, сестро! — изкрещя Зуса, изтегли кинжала си и се хвърли към войниците.

Елиора скочи почти едновременно с нея. Тесният изход не позволи на пазачите да се излеят в трапезарията. Стоящите най-отпред се опитаха да се изправят срещу двете си противнички, но движенията им изглеждаха обидно тромави. Дори броните им не можеха да ги спасят — назъбените остриета разрязваха метала като масло. Разрезите в нагръдниците пламваха и започваха да димят след всеки удар, безсилни срещу могъща магия.

И въпреки това двете жени се опитваха да спрат поток от врагове само с помощта на два кинжала. Петима останаха да лежат в краката им, но останалите телохранители не спираха да настъпват, изблъсквайки встрани мъртвите си другари. Войниците започнаха да се разгръщат. Зуса и Елиора бяха принудени да минат в защита. Телата им се извиваха като течни в отбягването си.

— Бягай, момиче! — кресна Елиора. Алиса изтича обратно в коридора. Един поглед към редицата прозорци накара сърцето й да застине: през главния вход непрекъснато нахлуваха наемници, носещи герба на рода й. Тя осъзна, че опитът й да избяга и заеме мястото на баща си ще й навлече десетократно наказание.

По коридора долитаха писъци. Бягството бе единственото, което имаше значение. Нямаше да има нова власт и нови пренареждания. И тя продължаваше да тича. Споменът за ледената килия я тласкаше да бърза.

Достигнала врата, Алиса погледна назад. От двете безлики все още нямаше следа.

Един от прозорците се строши с пронизителен трясък. Алиса неволно извика, защото няколко отломки бяха порязали лицето й. Ръце се обгърнаха около тялото й.

— Не се тревожи за сестрите ми — каза плътен женски глас. Очевидно това бе Нава. — Животът ти е безценен. Последвай ме.

От ужас Алиса дишаше накъсано. Кръвта бучеше оглушително в ушите й.

С треперещи пръсти тя пое ръката на Нава. След едно болезнено дръпване двете прелетяха през строшения прозорец и се озоваха върху хладната трева.

— Сега мълчи — каза Нава и допря омотания си пръст до устните й. — Нито дума, докато не прекосим портата. Разбра ли?

Младата Гемкрофт кимна.

— Добре. Ела.

Двете бяха изникнали край западната стена на къщата. Главната порта се намираше на юг, но Нава пое на север. Облаци скриваха светлината на звездите и при бега си Алиса на няколко пъти се препъна. Единствено силните пръсти около китката й не й позволиха да се стовари по лице. Още наемници обгръщаха къщата, зад себе си тя чу викове. Двете с Нава още не бяха забелязани, но колко дълго щеше да продължи това?

Високата двер се извисяваше от лявата им страна. Ръката, дърпаща китката й, я отвеждаше все по-близо и по-близо до стените на имението. Неочаквано ръка притисна устата й, за да подави сепнатия й вик — двете рязко спряха.

— Мълчи — просъска Нава в ухото й.

Безликата свали наметалото си. С тихо шумолене тъканта увисна от ръката й, но се изпъна в отговор на едничка прошепната дума. Нава хвърли плаща върху стената, където той залепна за решетките. Жената се претърколи през него и се озова от другата страна, където се извърна и протегна ръка към Алиса. Изглеждаше, че на мястото на плащеницата в оградата е зейнала мрачна дупка.

Другата жена потисна страха си и пое протегнатата десница. В следващия миг тя също се бе озовала от другата страна.

Нава щракна с пръсти. Плащеницата отново се превърна в плат, блестящ меко със сиянието на хиляди вшити в него звезди. Безликата обгърна раменете си с него и отново поведе Алиса за ръка. Девойката хвърли един последен поглед към дома, за който усещаше, че никога няма да й принадлежи.

Мейнард напусна сивите тунели, обхождащи имението му. Съветникът му, сивобрадият мъж с обръснатите вежди, крачеше до него. Той се казваше Бертрам Съли.

— Знаех, че негодниците Кул са отчаяни — каза съветникът и се намръщи, защото наемниците бяха обърнали всичко надолу с главата. — Но това? Да наемат безлики? Да не са се побъркали?

— Възможно е — отвърна Мейнард. — И ми е интересно какво ли са им предложили в замяна? Но това не е важно. Жреците на Карак се заклеха, че няма да се замесват във войната ни. Изглежда това обещание в крайна сметка се оказа нарушено.

Бертрам поглади брадата си.

— А може би не. Лявата ръка не всякога знае какво прави дясната. Ако в случая действително е така, може да ни се открива възможност.

— И каква е тя? — Мейнард срита най-близкия стол и го преобърна. Той бе очаквал, че семейство Кул ще опитат да спасят Алиса. Бе се надявал да залови неколцина от тях при опита. С какво наслаждение би обръснал главата на онова наперено леке Йорен и би го обесил със собствените му руси кичури. Вместо това дъщеря му бе избягала и поне двадесетина от пазачите бяха мъртви. От това, което бе видял, никой от хората му не бе успял да нанесе и един успешен удар.

— Помислете. Ако поискаме от жреците обяснение за тази атака, те биха могли да реагират само по няколко начина. Може да накажат безликите за проявеното непокорство, с което ще унищожат единственото оръжие на рода Кул. Много е вероятно жреците да се опитат да ни компенсират по някакъв начин. Дори е възможно да предоставят на нас услугите на безликите. По този начин ще получим възможност да използваме срещу Тео Кул собственото му оръжие.

— Забравяш още един вариант: свещениците отричат намеса, тайно прибират предложения им подкуп и нищо не се променя.

— Те не биха сглупили да предадат Трифектата — настояваше Бертрам.

— Тази война превърна всички ни в глупаци — каза Мейнард. — Но няма да допусна подобно нещо да ми се случи отново. Уреди ми среща с върховния жрец за утре вечер. Ще накараме следовниците на Карак да нарушат неутралитета си.

— А ако откажат?

Очите на Гемкрофт блеснаха опасно.

— Тогава ще разкрием присъствието им и ще пуснем слухове за човешки жертвоприношения. Тълпите ще опустошат храмовете им, а самите тях ще разкъсат с голи ръце. Ще видим дали ще запазят политиката си на ненамеса, когато ги заплашва подобна орис.