Танц с плащове

Глава тринадесета

Потс мразеше тази част от задълженията си. Той можеше да преглътне Леоновата префърцуненост, непоносимостта му към забавянията и дори резките промени в настроението му. Но не можеше да понася докладването по време на ваната му.

Макар че тлъстините преливаха на гънки и скриваха голотата му, сами по себе си те също не представляваха приятна гледка. За да влошат нещата, две красиви девойки усърдно изтъркваха кожата му с четки. А Леон не спираше да се кикоти.

Притежателят на богатството на рода Кънингтън, един от тримата лордове на Трифектата, помисли си възрастният съветник, е едно тлъсто кюфте, което се къпе. Ако наистина има богове, то те се отличават с отвратително чувство за хумор.

— Току-що получих сведения от Грийн Касъл — поде Потс, след като на два пъти напразно прочисти гърло. — Изпратили са поредна кола с вино. И настояват да платим допълнително, тъй като вече сме изпразнили половината им реколта.

— Кажи им, че ще им платя допълнително, когато получа проклетото вино. — За тази реплика Леон замени кикотенията си с раздразнено изскимтяване. — Онези улични негодници искат да остана без храна и вино. Преди беше само в града, а сега цялата околност гъмжи от крадци и бандити. Може би трябва да изпратим цяла наемна армия по западния път. Може би тогава ще си получа виното.

— Докато говорим за вино… Собствените ни запаси са намалели застрашително. Почти всички винопродавци във Велдарен отказват да търгуват с нас. Отказват да приемат парите ни, без значение колко им предлагаме.

— Казах ти, че те искат да пукна от жажда! — изхленчи Леон. Тлъстините му се разшаваха във водата и оплискаха двете слугини. Те потръпнаха, но не казаха нищо. Потс също запази мълчание, макар че страшно му се искаше да изтъкне полезността на седмица глад.

— Изглежда Трен използва нова тактика — вместо това каза съветникът. — Вече не се опитва да ни банкрутира, а прави всичко по силите си, за да вгорчи живота ни. Керваните на Гемкрофт също изпитват затруднения заради него.

— Да вгорчи живота ни?! — беснееше Леон. — Имаме си работа с отрепки, които живеят в калта и се хранят с тор. Спомняш ли си онази кола с праскови? Трен накарал хората си да ги опикаят, а после нахранил свинете с тях. Какво ли не бих дал, за да се облекча върху главата на този негодник. Казвам ти, Потс, трябва да го смажем. Тази нелепица продължи прекалено дълго.

— Ако имате план, бихте могли да го предложите на предстоящото събиране — посъветва Потс.

Леон изсумтя и се намести във ваната. Още вода се разплиска встрани. Двете момичета се оказаха порядъчно наквасени.

— Започвам да се уморявам от тези срещи. По-рано не се ли провеждаха на всеки четири години, а не на две?

— Така беше — потвърди съветникът. — Но когато Трифектата обяви война на гилдиите, бе решено срещите да се провеждат по-често, за да бъдат усилията ви координирани по-добре. Предложението беше ваше, господарю — тактично добави Потс.

— Ха. Тогава съм бил идиот.

И все още си, помисли си Потс.

— И още нещо — гласно продължи той, решен да приключи с доклада си бързо. В противен случай щеше да му се наложи да изтърпи гротескното излизане от ваната, при което водата започваше да се стича на водопади от гънките тлъстина. Слугините никога не успяваха да увият туловището достатъчно бързо, за да скрият отвратителната гледка.

— А именно?

— Изглежда, че останалите гилдии са се обърнали срещу Пепелявата. Заграбили са почти цялата й територия, без няколко улици.

— Така ли? Да не би първомайсторът й да е умрял? — осведоми се Леон.

— Не. Джеймс Берен е още жив. Поне доколкото ми е известно, няма някаква основателна причина за този канибализъм.

Кънингтън замислено се почеса по брадичката.

— Подобна всеобща атака загатва за сериозна слабост. Трен трябва да се е обърнал срещу тях. Това е единственото, което би обяснило нещата. Опитайте се да заловите някой от Пепелявите, преди да са избити до крак. Възможно е да си спечелим съюзник.

— Както желаете. — Потс се поклони. И тъй като видя, че Леон хваща ръбовете на ваната, побърза да се оттегли.

Кайла седеше в стаята си. Не я свърташе на едно място. По някаква причина Трен не бе взел Зенке и нея със себе си, а само Уил и сина си. Зенке й бе казал, че става дума за нещо общо с Пепелявата гилдия, но не бе съобщил подробности. Самият той се бе оттеглил, за да навести някакви хубавици, и я бе оставил сама, отегчена и неспокойна. След спасяването на Робърт Хаерн тя не бе получавала никакви възложения. Бе решила, че ако това продължи още ден или два, ще помоли за участие в някой грабеж, за да не умира от скука.

Тя убиваше време, упражнявайки се с кинжалите си. Дължеше уменията си на един възрастен мъж, който я бе обучил преди много години. Сега тя се зае да си припомня всяка от усвоените техники. За да работи за Трен, трябваше да се намира във върхова форма. Ако някога се наложеше животът му да зависи от нея, посредствеността нямаше да се окаже достатъчна.

Потънала в работа, Кайла изгуби представа за времето. Във всеки случай, когато приключи, тялото й бе покрито с пот, а ръцете й трепереха. Тя изтощено се просна върху леглото, за да си поеме дъх. И бе прекалено уморена да се надигне, когато някой почука на вратата.

— Влез. Не е заключено.

Вратата бе открехната. Кайла очакваше Зенке или Уил, а може би дори Трен. Вместо това Арон бързо прекрачи прага и затвори вратата след себе си.

— Това е вече изненада — каза тя и се надигна. Усети, че погледът му се отклонява от лицето й, и в следващия момент осъзна, че горната част на ризата й е разтворена. Бореща се с изчервяването, Кайла побърза да се закопчае. Чувстваше се глупаво. Бе показвала много повече, за да си осигури благоразположението на определени мъже, но пък Арон бе още малък. Освен това тя осъзнаваше чувствата му към нея.

— Имам нещо за теб — каза той.

— Така ли? Да го видим? — Кайла протегна ръка.

Арон се загледа в пръстите й. Тя забеляза, че устните му леко потрепват, може би от нерешителност. Тъй като си спомняше каква досада бе изпитвала на неговите години и колко неловко й бе изглеждало всичко тогава, младата жена го окуражи.

— Не ме карай да чакам — добронамерено го подразни тя. — Каза, че си ми донесъл подарък. Може да крада и шпионирам, но обичам подаръците като всяко друго момиче.

Вратът му се изчерви около яката. В следващия момент юношата протегна ръка и пусна две обици върху дланта й. Те бяха от бяло злато, в тях проблясваха сапфири.

Кайла ахна. Тя бе очаквала някакво евтино бижу, може би цвете или зле скалъпено стихотворение. Обиците върху дланта й бяха по-подходящи за някоя благородна дама.

— Откъде ги имаш? — попита тя.

— Татко започна да ми плаща. Каза, че трябва да се отнася към мен не по-различно от останалите си хора, за да се сдобия с уважението им.

— Изглежда ти плаща добре — отбеляза Кайла и повдигна обиците към светлината, за да се възхити на блясъка им. Те изглеждаха добре поддържани. Част от нея се чувстваше прекалено евтина и недостойна, за да ги носи.

— Ти си красива — каза Арон. Обичайно прикритото му отношение бе изчезнало. Гласът и очите му не скриваха, че смята изречените току-що думи за истина. Той я смяташе за красива. Това бе достатъчно, за да я накара да повдигне украшенията към ушите си, към дупките от някогашните обици. Няколко капки кръв паднаха върху пръстите й, но не и върху благородния метал.

— Благодаря ти — каза тя и го целуна по челото. Ушите му се наляха с кръв.

— Зенке каза, че ще съм му длъжник за пет години — заекна Арон, който очевидно не знаеше как да реагира на целувката. — Но аз ще продължа да му плащам. Не би трябвало да бъде проблем, освен ако не умра, но тогава няма да ми се наложи да се тревожа за това. Освен ако той не открие духа ми и…

— Спокойно, Арон.

Чул това име, юношата потръпна. Изглеждаше, че целият е пристъпил зад маска.

— Хаерн — каза той. — На Арон не е разрешено да другарува с жени. Наричай ме Хаерн.

— Извинявай — каза Кайла. — Тогава тази целувка е за Хаерн. — Тя го целуна точно над дясното око. — Ти си сладко момче. Сега бягай да се занимаваш с нещо, подходящо за възрастта ти.

Той кимна. Червенината от врата и ушите му бе плъзнала и по бузите. Невинната му привързаност се оказа достатъчна, за да ободри вечерта й и дори да прогони умората. След като го изпрати до вратата, Кайла отново се тръшна върху леглото си, разпери крайници и потъна в мисли. Арон наистина беше сладък. И освен това бе синът на Трен. Щом станеше по-голям, може би на шестнадесет, може би щеше да настъпи времето за брак. Това щеше да заздрави мястото й в гилдията. Дори имаше вероятност тя да застане начело, когато Трен умреше.

Ако той изобщо умреше. Коравият негодник изглеждаше готов да преживее поне още четиридесет години.

А дали Паяковата гилдия щеше да оцелее след смъртта му?

Що за глупости! Естествено, че ще оцелее. Трен няма да прекара целия си живот в издигането на къща от карти. Той иска да остави след себе си наследство.

Разбира се, плановете да заздрави позицията си чрез Арон нямаше да проработят, ако казаното от него бе истина. Защо баща му искаше да не допуска жена до него? Циничната й страна предположи, че Трен е предугадил замислите й. Но не, причината бе много по-голяма. Фелхорн възнамеряваше да се сдобие със забележителен наследник…

Какви ли бяха плановете му за Арон?

Решавайки, че оцеляването й ще стане много по-вероятно, ако престане да размишлява над тези въпроси и да се замесва в тях, Кайла затвори очи и опита да се отпусне. В един момент тя започна да се унася, но дрямката й бе разкъсана от остро почукване. Гъделът на предчувствието й подсказа да стане и отвори веднага.

Оказа се, че усетът не я е излъгал. Трен изчакваше пред стаята й, скръстил ръце. Неизменните къси мечове висяха от колана му.

— Трябва да оставаш по-внимателна, когато ме няма — рече той и пристъпи в стаята й. — Ако нещо се случи с мен, веднага след това ще последва атака срещу гилдията ни.

— Излишна тревога — каза тя, докато затваряше вратата. — Откога нещо би могло да ти се случи?

Погледът на Трен показваше, че той се колебае между усмивка и смръщване. В крайна сметка мъжът постигна компромис, като сви рамене.

— Дори невъзможното съумява да се промъкне в живота ни. Имам задача за теб, Кайла, много подходяща за уменията ти. Досаден мъж на име Делиус е започнал да насъсква простолюдието срещу нас. Подобна…

Фелхорн замълча и се вторачи в нея. За момент Кайла бе прободена от притеснение. Ризата й отново ли се бе разкопчала? Или косата й се бе разрошила до невъзможност? Тя проследи погледа му и осъзна, че се е загледал в обиците й. Естествено, че щеше да ги забележи. Те не само бяха нови, а и блестяха като звезди. Почти крещяха за внимание.

— Синът ти ми ги подари — каза тя. Не се осмеляваше да излъже.

Нищо не я бе подготвило за яростта, която припламна в очите му, преля към сбърчилата се устна и стрелналите се ръце.

Преди да е осъзнала случващото се, Кайла се озова притисната към стената.

— Слушай ме много внимателно — заговори Трен. По някакъв начин гласът му оставаше недокоснат от гнева. — Арон трябва да остане чист. Той има възможността да се превърне в нещо удивително. Няма да допусна наследникът ми да рухне заради милувките на жена, омаята на алкохола или заблудите на жреците. Разбра ли ме?

— Ще му ги върна — каза тя. Беше на път да кимне, но осъзна, че това ще разклати обиците — неразумно движение с оглед на обстоятелствата.

— И не само това. Искам да разбиеш сърцето му. Да го нараниш така, че то никога да не заздравее. Когато приключиш, ела в стаята ми, за да получиш инструкции за мисията.

— Разбрано — каза тя.

Фелхорн пусна ръцете й, огледа стаята и излезе.

Когато вратата се затвори, Кайла изхлипа и се отпусна върху леглото, защото краката й не я държаха. Страхът й не остана дълго, защото бързо бе заменен от гняв. Чувствата на Арон към нея бяха толкова чисти. А баща му искаше от нея да стъпче всичко това, да разкъса сърцето му, за да може той да получи желаното си наследство?

Тя свали обиците, сложи ги в джоба си и се отправи към стаята на Арон. Въпреки привидното желание на Трен да се отнася към сина си като към всички останали, момчето разполагаше с отделна стая.

Смесицата от вълнение и страх, с която Арон отвори вратата си, още повече подсили отвращението й.

— Може ли да вляза? — попита тя. И се почуди: колко ли от фантазиите му започваха именно с тези й думи? Момчето не отговори, а само кимна.

Кайла пристъпи вътре. Помещението бе просторно, с висок таван и няколко прозореца, но мебелировката бе простовата. Вътре имаше легло и сандък с дрехи. Останалото бяха оръжия, тренировъчни уреди и книги. Изглеждаше, че всичко от тези неща получава равно внимание.

— Свалила си обиците — каза Арон, веднага забелязал отсъствието им.

— Ето ги. — Тя взе ръката му и ги пусна в дланта му. — Вземи си ги.

Нещо в сините му очи угасна.

— Защо?

Кайла отвори уста, готова да излъже. Знаеше, че може да го стори, знаеше, че трябва. Правилното постъпване не бе сред нещата, за които се тревожеше често, но дълбоко в себе си знаеше, че тя е първата жена, на която Арон е признал чувствата си. Ако го отхвърлеше сега, ако стъпчеше духа му в подобен уязвим етап от живота му…

Но пък момчето, стоящо пред нея, бе Арон Фелхорн, синът на Трен Фелхорн. Кайла бе запозната с всичко, което в Паяковата гилдия се говореше за момчето. И най-вече историите за смъртта на Рандит Фелхорн.

— Първо отговори на моя въпрос — каза тя. — Наистина ли си убил брат си, когато си бил на осем?

Юношата прибра устните си и ги прехапа. Беше се загледал в долната част на ушите й, към мястото на липсващите обици. Кайла ги обърса, осъзнала кървенето им.

— Да — отвърна Арон.

Сърцето й леко се сви, но това не беше от значение. Вторият въпрос беше важен.

— Защо?

— Защото баща ми искаше — без никакво колебание отвърна момчето.

Кайла кимна. Разбира се. Какво друго имаше значение в живота на Арон? Той биваше постоянно скулптиран, произведение на изкуството, на което само Трен Фелхорн можеше да се възхити. Той се възползваше от отдадеността, която момчето изпитваше към него, за да го насочи към убийства…

— Чуй ме — тихо заговори тя. — Не бих могла да те обикна, Арон. Дори не бих могла да се отнасям мило с теб. Моята причина е същата като онази, заради която си убил брат си. Вземи обиците. Не крий болката си. Не се срамувай от сълзите.

Тя обгърна брадичката му с пръсти и повдигна главата му към себе си.

— Но ти беше прав — продължи Кайла. — Мога да обикна Хаерн. Не съм сигурна в какво ще се превърне Арон. Той може да ме плаши, възможно е дори да ме нарани по нареждане на баща си. Затова трябва да запазиш Хаерн. Помогни му да оцелее. Можеш ли да сториш това за мен?

По страните му се стичаха сълзи, но той кимна. Кайла можеше да види решителността му. Това я накара да се почувства горда.

— Арон никога не трябва да ме обиква — каза тя и се обърна към вратата. — Не и докато се намира под сянката на баща си.

Докато прекрачваше прага, жената добави:

— Но Хаерн може.

— Ще запомня — каза Арон.

Кайла се отправи към стаята на Трен, където той я очакваше. Тя коленичи пред масата.

— Каква е задачата ми? — попита тя.

— Постигна ли успех? — на свой ред се поинтересува Фелхорн. Тъй като знаеше, че става дума за живота й, Кайла задържа усмивката си неизразена.

— Надминах очакванията си.

Когато Кайла излезе, Арон сграбчи един от мечовете си и го забоде дълбоко в тренировъчното чучело. Току-що бе научил още един урок за същината на властта. Притежаването й означаваше смазването на чуждите воли, за да наложиш своята. Това знание му бе струвало скъпо.

За пръв път Арон почувства негодувание при мисълта, че е възможно самият той да притежава подобна власт. Но той побърза да го потисне. Тези мисли не принадлежаха на Арон. И той никога не биваше да ги допуска. Не и когато баща му можеше да забележи.

Той сряза едно от одеялата си, проби дупки за очите и го омота около лицето си. След това започна да упражнява различни позиции. Сега се чувстваше свободен, необременен. Той позволи на гнева и негодуванието да се разгръщат. Защото сега той бе Хаерн, а тези мисли принадлежаха именно на Хаерн.