Танц с плащове

Глава тридесет и втора

Краищата на огромното сборище бяха заети от наемници и бедни.

Трен бе възнамерявал да си послужи с по-изчерпателна дегизировка от спусната качулка, нацапано лице и престорено накуцване, но впоследствие бе размислил. Сред стотиците лица, които сновяха наоколо, той трябваше да използва съвсем нищожна част от уменията си.

Дори и ако захвърлеше дрехите си и тръгнеше гол, никой не би му обърнал внимание — навсякъде около него бяха налягали тела. Курвите определено щяха да запомнят този ден. Дори и най-грозните от тях стискаха сребърни монети.

В основата на двата хълма паркираните коли оформяха импровизирана стена. В пролуките между тях дежуреха наемници. Фелхорн не се отправи натам, а вместо това се смеси с тълпата, която се навърташе наоколо с надеждата да зърне (и докопа) нещо от по-висшия кръг празненства. Недалеч се издигаше набързо скована дървена платформа, охранявана от двама от войниците на Леон. Предназначението й бе неизвестно на Трен — може би бе заделена за изпълнението на някакви безсрамни еротични танци. Но не с намерението да узнава бе застанал тук. На това място щеше да се срещне с предводителя на Вълчата гилдия.

Търпението му наближаваше края си, когато мъж със сива риза и кафяво наметало се приближи към него.

— Като за хром стоиш читаво — отбеляза той.

— Коляното не обича да се прегъва — отговори Трен с престорен акцент. — С какво право питаш?

— С правото на вълк — ухили се мъжът. Маскировката не бе прикрила умишлено заострените зъби.

— Твоята дегизировка е по-добра от моята — рече Фелхорн.

— Нормално, нали трябваше да стоя тук по-дълго — отвърна Синрик, предводител на Вълците. Сивата му коса бе боядисана в кестеняво. Мръсотията по лицето му скриваше ритуалните белези и бледата кожа.

За момент и двамата замълчаха, загледани към върха на хълма. Не усетиха слухтящи уши, затова продължиха разговора си.

— Размесил съм тридесет души сред тълпите — каза Синрик. — Те изчакват воя ми. Преброих стражите, без онези из външния кръг. Над четиристотин защитават високия хълм, още двеста охраняват другия. Нашите нокти са остри, но не могат да разсекат стоманата на броните им. Надявам се да имаш по-добър план.

Трен кимна. Думите на събеседника не го изненадаха.

— Планът вече е задействан, вълко. Няма да ги нападнем тук. Хората ти само ще отвлекат вниманието.

Синрик се засмя.

— Така си и знаех. Един открит удар тук… не представляваше най-силната ни страна. Е, какъв е истинският план? Не бих понесъл вълците ми да пропуснат клането.

— Когато празникът наближи края си, ще се присъедините към мен, за да нападнем имението на Гемкрофт. Хората ни ще изчакват там в засада. Ние ще пресрещнем опитващите се да избягат.

— Ще ги заобиколим като ранени сърни — каза Синрик.

— Вечно с твоите ловни аналогии — каза Трен и неволно се засмя.

От върха на хълма затръбиха тромпети. Колона наемници се отправи надолу, следвана от Леон Кънингтън. От запад бе издигната голяма покрита клетка. Тя бе поставена върху кола, която я понесе към сцената.

— Какво става? — рече Фелхорн. Заради тромпетите тълпата се бе втурнала насам. Сред тази блъсканица трудно щеше да си проправи път. Двамата със Синрик се оказаха сред първия ред зяпачи.

— Леон се хвалеше за специален номер, който ще сложи началото на празника — обясни Синрик, без да си прави труда да шепти. Суматохата около тях заглушаваше всичко. — Но не е казал какво. Хората ми не можаха да узнаят, макар да подкупваха със злато и плът.

Трен кимна неспокойно. Той не обичаше изненадите. Още повече ненавиждаше ситуациите, в които не разполагаше с лесен и бърз изход. Нямаше да се окаже лесно да си проправи път сред сганта.

— Съберете се, съберете се — изкрещя Леон Кънингтън, накуцващ сред войниците си. Мейнард и Лори също вървяха с него. При тази гледка сърцето на Трен подскочи. И тримата предводители, събрани на открито. Ако смъртта ги връхлетеше, дори нямаше да се наложи да продължава с плана си. Войната срещу Трифектата щеше да бъде спечелена.

— Предполагам не носиш арбалет със себе си? — обърна се той към Синрик. Уви, въпросният поклати глава.

Семействата на Трифектата спряха на известно разстояние от тълпата. Заобиколиха ги наемници, сковани в смесените си брони. Сумтейки от усилие, неколцина от бойците преместиха покритата клетка върху средата на платформата. Сред събраните се понесе мълва — тълпата се опитваше да отгатне онова, което й предстоеше да види.

Към сцената се приближи възрастен мъж и повдигна ръка в апел за тишина. Трен го позна — това бе Потс, съветникът на Леон.

— Днес моят господар е подготвил дар не само за Трифектата, но и за всички вас, добри ми жители на Велдарен! — изкрещя старецът.

Онези, които не бяха замълчали, сега притихнаха. Мърморенето се превърна в почти пълна тишина.

— Много дълго те крадяха от вас — продължи Потс. — Много дълго те ви караха да се криете и да треперите от страх от отрови и кинжал. Ние се сражавахме с тях заради вас, кървяхме заради вас, умирахме заради вас.

Долетяха освирквания, но те бяха единични. Сред безплатното изобилие никому не беше до спор.

— Какво става тук? — просъска Трен към Синрик.

— Казах ти, не зная — отвърна Вълкът.

Потс се извърна към склона и посочи. Петима мъже тъкмо напускаха голямата шатра и подемаха спускането си. Те бяха облечени в кафяви роби, главите и лицата им бяха обръснати. Татуировки покриваха вратовете и китките, като змии се простираха към очите. Двамата първомайстори веднага ги разпознаха. Това бяха нежните мъчители, Леоновите виртуози в причиняването на болка.

Стомахът на Трен се сви като изпълнен с олово. Той осъзна кой е затворен в клетката.

— Проклетници — прошепна той. — Земята да се продъни под тях.

Петимата обградиха клетката и повдигнаха ръце. С драматичен жест Потс нареди отварянето на клетката. Инквизиторите отместиха преградите. Четирите стени паднаха надолу.

Уил стоеше привързан към дебел кол, който мъчителите побързаха да пренесат върху сцената и да го поставят в пригодения за целта отвор. Плененият изглеждаше изтощен, но иначе незасегнат. Бяха го оставили единствено по набедрена препаска. Едрите му мускули се напрягаха срещу въжетата, стегнали ръцете и краката му.

— Уил Кървавия — изкрещя Потс. — Дясната ръка на Трен Фелхорн! Предоставяме го на вас, жители на Велдарен. На вас и на нежните мъчители.

— Приятно гледане! — изкрещя Леон от склона.

Един от инквизиторите пренесе малка маса от колата. Друг разстла отгоре й кърпа с инструменти.

За начало започнаха с малките игли. Двама от мъчителите се заеха да ги забиват под ноктите на Уил. Други двама правеха същото, но с ноктите на краката. Петият непрекъснато наблюдаваше въжетата, пристягаше ги при нужда или помагаше на другарите си, когато пленникът се опиташе да раздвижи пръсти или прегъне колене.

След като иглите бяха поставени, инквизиторите разделиха труда си. Един взе малки клещи, с които да отделя ноктите на ръцете. Втори използваше тънки гвоздеи, които да забива в обезноктените места. Трети бе взел чук, с който вбиваше гвоздеите по-навътре. При всеки удар тялото на Уил потръпваше и се мяташе.

— Като изкуство — промърмори Синрик. — Произведение на изкуството.

Ръцете на Трен се тресяха, но той отказваше да отмести поглед. По някакъв начин Уил се бе оказал заловен, а той не бе го потърсил. Можеше да е спасил най-доверения си човек, да му спести тази агония. Стотици зяпачи ликуваха и крещяха одобрително в отговор на всяко негово стенание. Двама от мъчителите хванаха по два от пръстите на краката и с помощта на малки клещи ги извиха под прав ъгъл. Фелхорн гледаше как Уил Кървавия, най-силният и най-жесток член на гилдията му, ридае като дете.

А мъчителите дори не бяха започнали да го режат. Нищожни капки кръв се стичаха от пръстите му и капеха върху дървената сцена.

Когато инквизиторите разкъсаха набедрената препаска и насочиха иглите и клещите си към слабините на пленника, Фелхорн каза:

— Промяна в плана.

Лицето му бе застинало в ледена маска на гняв, която саждите не съумяваха да скрият. Без да се прикрива от околните, Трен протегна пръст към Леон.

— Той е мой.

Синрик неволно потръпна заради студените нотки в гласа му.

— Каквото и да става, дебелият копелдак е мой. Засадата на Гемкрофт оставям на теб.

Синрик се обърна и започна да си проправя път към задните редици на тълпата. Нямаше намерение да гледа повече.

Трен стискаше юмруци, отказващ да прояви слабост. Никоя гледка нямаше да се окаже непосилна за него. Той се взираше в очите на Уил с надеждата, че поне за миг погледите им ще се докоснат. Фелхорн искаше осъденият да разчете предстоящата смърт, която щеше да споходи Леон, да види яростта и да разбере, че никой, дори и един от членовете на Трифектата, не би могъл да я избегне.

След двадесет минути мъчителите извадиха ножовете си. След още десет минути Уил умря. Тълпата ликуваше гръмовно, развълнувана от видяното. Овациите гръмнаха особено оглушително, когато главата на убития отскочи от платформата. Един от зяпачите я ритна високо, изключително доволен от постъпката си. Друг победоносно я издигна високо над себе си. Точно преди да напусне тълпата, Трен промуши последния в гръб и изчезна — преди някой да е осъзнал, че мъжът е рухнал не заради препиване.

Сред толкова много коли, отправили се отвъд стените на града, Хаерн лесно си набави храна. През цялото време не бе свалил маската от лицето си — чувстваше се удобно единствено с нея.

След това той се отправи към главното скривалище на Паяковата гилдия. Тъй като крадците много скоро щяха да се отправят към едно място, трябваше му да последва само един от членовете, за да намери всички останали. Хаерн пропълзя през прозореца на къща, разположена срещу един от домовете, свързани с подземните тунели.

За щастие стопаните не си бяха у дома, най-вероятно оттеглили се на празненството. Юношата грабна няколко възглавници и ги хвърли на пода. След нахранването бе започнала да го преследва умора.

Преди да затвори очи, той отправи кратка молитва — против сънища. Но тя не помогна. Хаерн сънува Лъва, гневно ръмжащ насреща му. Събуди се плувнал в студена пот. Раните от рева се бяха отворили отново. Юношата ги превърза с ивици, които накъса от възможно най-захабената риза в дома. Дори и тогава се чувстваше гузен. Стопаните на дома щяха да го сметнат за изключително чудат взломаджия.

Вън слънцето се бе доближило до залеза си. Същинските действия щяха да се случат след смрачаване.

Хаерн се надигна, протегна се и зачака. След час скука, когато момчето бе започнало да мисли за промяна на позицията, трима мъже в сиви плащове излязоха през предната врата и с бърза крачка се отправиха на север.

Юношата не си направи труда да слиза на долния етаж. Той открехна прозореца, изпълзя навън и се стрелна из покривите. Къщите бяха разположени достатъчно близо, за да му позволят бързо и незабелязано напредване. За момент му се прииска да бе запазил ритуалния кинжал. Не му харесваше да остане невъоръжен, когато стане време за действие. Трябваше да се въоръжи, и то бързо.

Тримата крадци се стараеха да отбягват главните улици и непрекъснато лъкатушеха. Хаерн се усмихна. Ако бе тръгнал да ги преследва по земята, щеше да се затрудни. Настоящият му път му позволяваше да напредва по права линия. И дори можеше да отгатне накъде са се отправили. Имението на Гемкрофт.

А тъй като улиците бяха почти пусти, Хаерн долавяше някои от репликите им. Част от него беснееше заради шумните им разговори. Ако Трен узнаеше, щеше да ги накаже жестоко. Тази мисъл го накара да потръпне. Някога бе обичал подобен човек…

Хаерн поклати глава. Все още го обичаше. Не можеше да лъже себе си. Трен беше чудовище, но пак си оставаше негов баща. Ако прикриваше чувствата си, само щеше да се изложи на опасност.

— … пожара — каза един от Паяците.

— Аз лично нямам търпение — рече друг.

— Ами Джеймс?

— Изчакай докато настъпи суматоха. Кадиш ще…

След това тримата отново се отдалечиха. Хаерн преодоля един комин, прескочи тясна уличка и се настани на новия си покрив. От отсрещната страна на улицата се простираше огромното имение на Гемкрофт. Под него тримата Паяци изчакваха. Още не беше ясно за какво.

Юношата предпазливо пристъпи по-близо до ръба. Кракът му изпробваше всяка от керемидите, за да се убеди, че те няма да се раздвижат под тежестта му. Доближил се, Хаерн легна по корем и извърна глава към тях. Тримата отново разговаряха. От вълнение бяха забравили дисциплината си.

— … са проклетите Ястреби? — каза левият.

— Подранили сме — рече десният.

— Пепелявите също ги няма — отбеляза средният, който си чистеше ноктите с кинжала. — Дали изобщо ще дойдат?

— Трен се разбра с Джеймс — рече левият. — Ще дойдат.

— Не бих имал против, ако Ястребите не се появят — каза десният. — Негодници до един, дай им само да убиват. Превърнаха незначителна дрязга в клане.

— Учат се от предводителя си — каза средният. — Кадиш обича да яде сурово месо. Човешко месо. Всеки го знае.

Хаерн се навъси. Тези тримата определено не следваха примера на своя предводител. Част от него се надяваше, че Трен ще чуе непредпазливите им приказки. Друга, много по-голяма, се надяваше никога вече да не види баща си.

— Вижте там. — Десният посочи към улицата. Осмина мъже в Ястребови плащове крачеха открито насред улицата. Закривени кинжали проблясваха в коланите им.

— Да не са се побъркали? — попита левият.

— Обявили сме война — рече средният. — Изглежда Кадиш иска всички да видят.

Хаерн се извърна към приближаващите се. Най-отпред вървеше Кадиш Вел, усмихнат алено. Превръзката висеше леко отпуснато на лицето му.

Когато се приближиха, Ястребите изтеглиха кинжалите си.

— Къде са останалите? — попита средният Паяк. Сетне посочи към голямата къща. — И защо не се прикрихте поне малко? Онези вътре няма да се трогнат от няколко обхождащи плаща, но вие се държите като армия.

— Кой е казал, че не сме? — рече Кадиш. — Хората ми идват. Въпросът е… Къде са Пепелявите? И къде са останалите паячета?

Болт потъна в земята пред краката им. Върхът му избухна в сивкав дим.

Двете групи крадци се извърнаха и видяха самотен плащ да се приближава. Пепеляв плащ.

— Крайно време беше — рече Кадиш Вел. — Къде са останалите?

Мъжът презареди малкия си арбалет, но го остави насочен към земята.

— Изчакват сигнала ми — обясни разузнавачът. — Не очаквах, че толкова много хора ще се съберат пред портите на целта.

— Подавай го — каза левият Паяк. — Слънцето почти е докоснало стената. Останалите вътре пазачи трябва вече да са готови.

— Не трябва да сигнализирам, преди да видя някой от главните Паяци.

Кадиш подбели очи и изруга.

— Виж мен — каза средният Паяк и посочи с палец към гърдите си.

— Говоря за истински големец.

Паяците въздъхнаха.

— Няма да чакаме дълго — каза средният. — Паяците пълзят навсякъде.

Неочаквано Хаерн осъзна уязвимостта си. Що за глупост! Надали той бе единственият, който шпионираше от покривите…

Юношата се отдръпна от ръба и понечи да се претърколи. Длан се притисна над устата му. Върхът на кинжал се опря до ребрата му.

— Мълчи — прошепна женски глас. Хаерн видя позната усмивка насреща си.

— Кайла — промълви той.

— Какво търсиш тук? — попита тя. Двамата се бяха отдръпнали в средата на покрива, така че онези на улицата нямаше да чуят шепота им.

— Трябва… трябва да направя нещо — рече юношата и почувства изчервяването си. — Искам да ги спра. Да разваля замисъла на Трен.

Кайла прехапа устна и се загледа в него. Дори и зад маската Хаерн се чувстваше незащитен. Той скръсти ръце и извърна поглед.

— Аз трябва да поведа тукашното нападение — рече тя. — Зенке ще се погрижи за дома на Кънингтънови. И в двете атаки участват стотици, Арон. Няма как да направиш нещо.

Момчето поклати глава:

— Не съм Арон. Нито сега, нито когато и да било занапред. Арон е мъртъв. Аз съм Хаерн.

Кайла сви рамене.

— Така да бъде, Хаерн. Ако искаш да оставиш този живот зад себе си, тогава се махни. Ти си силен и умен. Премести се в Кинамн. Или Мордина, ако обичаш да пътуваш. Но този град принадлежи на Трен. На баща ти. Махни се. Моля те. Ако опиташ да се намесиш, само ще намериш смъртта си.

Хаерн отново поклати глава.

— Аз не съм страхливец. Освен това ти грешиш. Този град не принадлежи на никого. Ба… Трен само е накарал хората да си мислят така. Аз мога да спра това. Мога да спра страха.

Кайла се изправи.

— Ще сложим край на глупавата война. Тази нощ Трифектата ще умре. Недей да умираш заедно с нея, Хаерн.

Тя понечи да се отдалечи, но спря. Един от кинжалите й полетя във въздуха и потъна в дъската край крака на Хаерн.

— Ако ти потрябва — рече жената. Хаерн обърна кървясалите си очи към нея. Кайла отвърна на погледа му, сетне скръсти ръце и се извърна. — Ако ти кажа нещо, нещо добро и носещо надежда, ще оставиш ли мисията си?

Юношата мушна кинжала в колана си. Оръжието бе по-леко от обичайното и острието му бе прекалено извито, но пак бе за предпочитане пред нищо.

— Обещавам — каза той. Не беше сигурен дали казва истината.

— Делисия е жива — рече Кайла. Само три думи, но те бяха достатъчни, за да го разтърсят. — Върнах я при жреците на Ашур. Те я спасиха. Захвърли вината, която те тласка към отмъщение, Хаерн. Създай си нов живот, другаде.

Тя му изпрати въздушна целувка и скочи към улицата. За момент ръката й улови ръба на покрива, за да забави падането. Хаерн не се приближи, за да подслушва отново. Не погледна към улицата, изневиделица започнала да се изпълва с членове на трите гилдии. Мислеше единствено за рухналата в ръцете му Делисия, прободена от стрела.

Мислеше и за образа й, който го бе посетил в храма на Карак, за думите й, за студения огън, за изтъкването на напразните молитви. Лъжи. Всичко това бяха лъжи на Лъва. Гневът му се разпали по-силно.

— Благодаря ти, Кайла — промълви той.

Юношата отново се понесе сред покривите, окрилен от наученото. Делисия бе жива. Още му бе трудно да повярва. Жива, слава на Ашур.

Въпреки радостта той знаеше, че не може да захвърли отговорността си. Но щеше да спази даденото обещание.

Надявайки се, че ще успее да стигне навреме, Хаерн се спусна на земята и се затича към имението на Леон Кънингтън, чието нападение бе предвождано от Зенке.

По нареждане на Кайла трите гилдии се разделиха и обградиха имението. Джеймс и неговите хора заеха източната част, Ястребите на Кадиш се съсредоточиха на запад. Крадците не се прикриваха. Тази нощ щяха да демонстрират мощта си пред целия град. Подземният свят се бе надигнал и оголваше зъби. Които много скоро щяха да се окървавят.

— Виждате ли? — попита Велиана, настояла да остане с Паяковата гилдия. Завесите на един от прозорците на долния етаж се разклатиха.

— Пазачи — рече Кайла. — Надали ще се окажат много.

— А ако все пак се окаже така?

Кайла сви рамене:

— Тогава ще имаме повече за убиване. — Тя повдигна ръка. Разузнавачите от другите две гилдии видяха движението й и го повториха. След като преброи до пет, жената рязко спусна десницата си. Сред тихото шумолене на плащове и обвити в плат ботуши, нападението започна.

Кайла бе сред първите, които се изкатериха по хвърлените въжета. Велиана не се отделяше от нея.

Четиридесет Паяци се озоваха в двора. След като се прегрупираха, те се втурнаха към дома. Кайла предвождаше нападението, стиснала два от кинжалите си, готови за хвърляне.

По време на изготвянето на плана бе останала само една неизвестна — капаните на Мейнард. Със стегнато гърло Кайла търчеше по тревата и се молеше, че тя няма да се окаже сред клетниците.

Избухнала зад нея експлозия я повали на земята. Наоколо полетяха камъни и буци пръст. Неколцина крадци изреваха от болка.

Ръцете на Велиана я сграбчиха веднага, изправиха я и я тласнаха напред.

— Не спирайте — кресна червенокосата жена. Последваха още експлозии. Моравата се превърна в огнен ад. Магията на заложените капани бе непозната на Кайла.

Неколцина Паяци бяха притичали пред нея. Един от тях изпищя, озовал се обгърнат от неочакван пламък. Силата на удара го запрати чак до оградата. Главата му се разтроши при сблъсъка с метала й.

Кайла се насили да отвърне поглед. Подобни експлозии долитаха и от позициите на другите два щурма. Изглежда коварните капани напълно обграждаха дома.

И все пак крадците бяха прекосили половината разстояние.

В този момент прозорците на дома се отвориха. Изникнаха стражи с лъкове и арбалети, които запратиха смъртоносен залп. Нападателите се хвърлиха встрани, при което задействаха още няколко експлозии. Към небето започна да се стеле дим. Кайла хвърли един от кинжалите си и уцели рамото на един войник. Други оръжия тя не запрати, разстоянието все още бе прекалено голямо.

Входът на къщата се намираше зад портик, който предостави укритие от стрелите. Двама Паяци приклекнаха пред вратата и извадиха шперцовете си.

— Войниците ще са я залостили — изкрещя Велиана.

— Едно по едно — отвърна Кайла.

Останалите Паяци също пристигнаха. Неколцина от тях се приближиха до колоните, за да хвърлят кинжали или да стрелят с арбалетите си. Велиана ги наблюдаваше за миг, а после стисна ръката на Кайла.

— Трябва да се махнем! Да влезем през прозорците!

— Какво?

— Ключалките! Ако и те са омагьосани…

Прекалено късно. Оглушителната експлозия запрати вратите напред. Огнен език ги тласна пред себе си. Кайла се хвърли на земята и се претърколи — издърпана от Велиана, тя бе извадила късмета да се намира достатъчно далеч. Когато, легнала по стомах, чернокосата жена повдигна глава, пред прага видя огромна купчина трупове. Някои от гилдичарите бяха изпепелени, с тук-таме белеещи се кости. Други все още бяха живи и ридаеха.

От четиридесетте Паяци, с които бе започнало нападението, само петнадесет бяха годни за битка.

Застанала на четири крака недалеч от нея, Велиана изруга.

— Надявам се останалите да се справят по-добре.

Кайла прие протегнатата й ръка. Двете се затичаха към входа, който вече зееше отворен.

Копиеносци препречваха пътя им. Но в сравнение с капаните, войниците бяха приветствана гледка. Кайла започна да хвърля кинжалите си. Други двама от Паяците насочиха арбалети. Останалите гилдичари скочиха към пазачите. Последните бяха само шестима — прекалено малко. Крадците с лекота ги надвиха. Пътят към къщата бе открит.

Кайла поспря във фоайето и за момент се облегна на една стена, за да отдъхне.

— При това положение засадата отпада — каза Велиана.

— Ще следваме нарежданията — отвърна Кайла, все още затворила очи.

— Забрави нарежданията. Мейнард няма да се хване. Или мислиш, че опустошеният двор и разбитите врати няма да му направят впечатление? Не бих се учудила, ако този дим се вижда и отвъд стените.

— Трябва да разберем как са се справили останалите — каза Кайла и се оттласна от стената. И трябва да подготвим пожара.

Из коридорите се разнасяха писъци — Паяците бяха проникнали навътре в дома. Ястребите и Пепелявите правеха същото.

Двете жени се заеха да обхождат къщата. Понякога се натъкваха на трупа на пазач, но по-често откриваха телата на млади слуги в простовати дрехи. Кайла се постара да не се засяга от видяното. Тя бе знаела, че това ще се случи. Бе се опитала да се подготви. И въпреки това клането бе ужасяващо.

В една от спалните се натъкнаха на двама Ястреби, застанали над младо момиче, което не изглеждаше на повече от дванадесет. Дрехите на девойката бяха разкъсани. Лицето бе насинено. Велиана рязко си пое дъх.

— Вик? — просъска тя. Но никой от двамата не я чу. Другият тъкмо започваше да разкопчава панталоните си. Кайла запрати кинжал, който потъна в гърба му.

— Това пък защо? — кресна Вик. В ръката на Кайла вече проблясваше друг нож, а очите й блестяха от гняв.

— Бързо и чисто — каза тя. — Повече от ясно изтъкнах това.

— Това ли искаш? Хубаво. Ела тук, кучко.

Вик сграбчи момичето за косата, блъсна го на колене и с един замах разряза гърлото му. Девойчето проплака и се задави. Крадецът пусна косата й и със смях остави пресния труп да се свлече на земята.

— Дано си щастлива. Тя можеше да се позабавлява, преди да умре.

Кинжалът спря да се превърта в ръката на Кайла. Двете жени се спогледаха. По лицето на Велиана започна да изниква усмивка.

— Да не си посмя… — поде Вик. Не успя да довърши, защото Велиана пристъпи напред, изтегли кинжала си и го заби в гърдите му. С другата си ръка тя го сграбчи за косата, за да издърпа оръжието си по-лесно.

— Ти ме предаде. Предаде мен, а после предаде и гилдията си, за да се присъединиш към Ястребите. Жалко е, че не разполагам с времето да те накарам да страдаш както ти се полага.

За да се подсигури, червенокосата заби кинжала и в гърлото му. Кайла наблюдаваше потресена. Смъртта на момиченцето непрекъснато изникваше пред очите й.

Какво я бе прихванало? Този живот не беше за нея. Тя продаваше информация, като шпионираше. Защо бе решила, че може да стои редом до някой като Трен Фелхорн?

Кръвта от трите тела продължаваше да се разстила по пода. Власт. Това ли е властта, която търсех?

— Жестоко е, но това е животът, който сме си избрали — каза Велиана и отпусна ръка върху рамото й.

Кайла си помисли за всички жертви, които бе направила, за да се сдобие с тази позиция. След тази нощ тя щеше да се сдобие с пълното благоразположение на Трен. Почти щеше да се превърне в кралица.

Но когато погледна към Велиана и видя искреното съчувствие в очите й, решителността на Кайла угасна. Тази жена се бе сражавала редом с нея и на практика бе спасила живота й при експлозията. А в замяна…

— Трен иска да те убием — прошепна Кайла.

По белязаното лице пробяга сянка.

— Какво?

— Когато приключим с войниците, трябва да помогнем на Ястребите да унищожат цялата ви гилдия. Трябва да бягаш веднага.

— Но ние отстъпихме — каза Велиана. — Предоставихме му онова, което той искаше.

— Няма значение. Джеймс се е възпротивил веднъж. Възможно е да го стори отново. Тази нощ Трен трябва да възтържествува напълно, не разбираш ли? Не само над Трифектата, а и над всички останали. Той дори замисля да убие краля. На следващия ден Велдарен ще бъде негов.

Велиана затръшна вратата на спалнята и се извърна към Кайла.

— В такъв случай ни остава малко време. Къде трябва да изчакват сигнала хората ти?

Кайла поклати глава:

— Ястребите трябва да започнат. Ние просто не трябва да се пречкаме и да им помогнем при нужда.

Велиана изруга.

— Трябва да предупредя Джеймс. Да го изведа!

— Вече е прекалено късно. Не чуваш ли?

Червенокосата жена се заслуша. Лицето й пребледня — действително, виковете все още продължаваха. В началото бе помислила, че това са оставащите стражи и слуги. Но крясъците бяха прекалено много и прекалено разпръснати. Ястребите се бяха нахвърлили срещу Пепелявата гилдия, без милост и без предупреждение.

— Ти ни въведе в този капан — каза Велиана и започна да се приближава към Кайла. — И всичко това заради онзи самовлюбен глупак Трен. Ще го накарам да си плати… Синът му. Къде е синът му?

— Арон? — Кайла направи крачка назад и отпусна ръка върху колана с кинжалите си. Велиана изтегли своя нож и го насочи към врата й.

— Ти знаеш плановете му. Може да не съм достатъчно опитна, за да убия Трен, но мога да убия сина му. Това определено ще причини болка на иначе изсъхналото му сърце. Къде е Арон?

Кайла се поколеба за миг. За човек с бързината на Велиана това се оказа повече от достатъчно. Последната се хвърли встрани, избягвайки запратения кинжал, и изрита другата жена в главата. В следващия миг острието се оказа притиснато към шията на Кайла.

— Гилдията ми умира — процеди Велиана, привела глава досами лицето й. — Нямам какво да губя. Ако не ми кажеш, ще сторя с теб това, което бе причинено на мен.

Раненото око бе грозно и червено. Кайла ужасено се вторачи в безцветната зеница. Кинжалът на Велиана бавно се отдръпна от врата и започна да се издига по лявата буза.

— Отпратих го — каза чернокосата. — Той ни наблюдаваше, затова го накарах да обещае, че ще ни остави. Арон се е обърнал срещу баща си. Иска да сложи край на всичко това, но е още дете. Глупаво дете.

Докато размишляваше, Велиана остави кинжала притиснат.

— Излъгал те е — прошепна тя. — Точно като баща си, ще обещае едно, но ще стори друго. Той е в имението на Леон Кънингтън. Трябва да е там.

Велиана се изправи и бавно се отдръпна, без да откъсва очи от Кайла.

— Ти ме предупреди. Заради това те оставям да живееш.

— Арон не е направил нищо лошо — каза Кайла. — Имаш основания да мразиш Паяковата гилдия, но не и сина на нейния първомайстор. Той е невинен.

— Тя също беше невинна. — Велиана посочи към тялото на мъртвото девойче.

След като притисна ухо до вратата и се увери, че коридорът е пуст, червенокосата изхвърча навън и побягна.

Кайла се изправи на колене и разтри врата си. Загледана в телата край себе си, тя се зачуди как бе паднала толкова ниско. Бе искала сносна сума пари, но Трен й бе позволил да вкуси от властта. И дори бе загатнал за нещо много повече. Сега подът на дома бе потъмнял от кръв, за което бе виновна тя.

Сякаш призован от мислите й, Трен Фелхорн прекрачи в стаята и се огледа. Колко ли време бе минало?

— Пепелявата гилдия вече е минало — безстрастно каза той и огледа трите трупа. — Какво става тук, Кайла? Изправи се. Ти не си някаква долнопробна курва, за да коленичиш така.

— Изгубихме прекалено много хора — каза Кайла. Чувстваше единствено ледена празнота. По кожата й плъзнаха тръпки. Беше сигурна, че е престъпила в последните мигове на живота си. — Провалихме те. Не можем да устроим засада.

Трен наклони глава, хвана жената за брадичката и я принуди да го погледне в очите.

— Бях предвидил всичко — каза той. — Дори и това. Но ти не отговори на въпроса ми.

Кайла погледна към двамата мъртви крадци.

— Те бяха нарушили заповед — рече тя. — Накарах ги да си платят.

Фелхорн се усмихна.

— Неподчинение, наказано със смърт. Такива жени харесвам. — Той я целуна по челото. — Да вървим на празника. Предстои ни още много работа. До този момент семейство Кинън оставаше незасегнато. Време е да променим това.

Трен напусна стаята и се отправи в коридора.

Като потънала в кошмар, Кайла го последва.