Танц с плащове

Глава тридесет и шеста

Трен бе видял дима, когато двамата с Кайла се бяха връщали от поста си край хълмовете. Лично бяха отишли да се убедят, че празникът ще бъде прекратен.

Приближаването им към града елиминираше всякакви съмнения. Гореше имението на Кънингтън.

— Защо проклетите глупаци са започнали толкова рано? — почуди се Трен. В гласа му се долавяше известно напрежение. — Леон е още толкова далече!

— Може би са се натъкнали на повече съпротива от нас? — предположи Кайла.

Фелхорн поклати глава:

— Каквато и да е причината, трябва да се отправим към имението на Гемкрофт. Щом къщата на Леон вече гори, там няма какво да правим. Проклятие! Имах такива прекрасни планове да го накарам да си плати за смъртта на Уил. Поне Мейнард трябва да умре тази нощ.

Той не каза причината, разбира се. Никога не би признал заплахата от жреците на Карак, на които бе задлъжнял.

Двамата се затичаха припряно. Близо до имението на Гемкрофт се натъкнаха на неколцина Вълци, които оглеждаха улиците. Синрик бе застанал край прозореца на една от близките къщи. Той събра длани около устата си и нададе вой.

— Този човек се нуждае от няколко пирона в главата, за да си закове хлопащата дъска — промърмори Трен. Двамата с Кайла се отправиха към него.

— Видяхме дима — рече Синрик. — Знаеш ли нещо? Надявахме се да дойде вестоносец, но никой не се появи.

— И ние знаем колкото вас — отвърна Трен. — Поне имението е разрушено. Нещо интересно тук?

— Никаква плячка — отвърна Вълкът. — Скука. За малко да отидем на празненството. Надявам се, че ще ни отделиш полагащото се, когато убиването започне. Заслужили сме си го.

Трен напусна дома, следван от Кайла, и се отправи към имението. Кадиш ги чакаше.

— Вече се чудех кога ще се върнеш — каза той. — Исках да зная какво да правя с него.

Вел посочи към вързания Джеймс Берен. Устата на изпадналия в немилост предводител бе запушена.

Фелхорн наклони глава в размисъл.

— Гилдията му унищожена ли е?

— Само неколцина още не сме убили — каза Кадиш Вел. — Ще ги преследваме, но мисля, че повечето от тях просто ще се присъединят към други гилдии. Така че може да се каже.

Трен кимна, изтегли меча си, приведе се и издърпа парцала от устата на Джеймс.

— Виждаш ли какво сполита онези, които се опитат да ми се противопоставят? — усмихнато попита той. Насиненото лице на Джеймс кимна. Трен Фелхорн се изправи и погледна към Паяците и Ястребите, които го заобикаляха. — А вие видяхте ли?

Крадците кимнаха. Трен отново се извърна и заби късия си меч в едно от очите на Джеймс. Все още усмихнат, Фелхорн завъртя острието и го издърпа рязко.

— А видяхте ли това? — обърна се той към крадците, загърбил слузящия череп. След като почисти меча си и го прибра, Трен се обърна към Кадиш. — Приготви хората си. Когато Мейнард и хората му достигнат двора, Вълчата гилдия ще ги заобиколи, за да отреже пътя им за бягство. Тази нощ ще сложим край!

Кайла го последва навън.

— Къде отиваш сега? — попита тя.

— Да взема сина си. Жреците би трябвало да са приключили с него. Искам той да види победата ни.

— Мейнард може вече да се приближава — възрази Кайла. — Точно сега няма време да го търсиш.

Трен застина насред крачка и се обърна към нея. Тези думи, а и желанието й да го забави…

— И защо трябва да го търся, след като зная къде е? — попита той. — Или ти е известна някаква причина, поради която Арон е напуснал храма?

Начинът, по който Кайла стоеше нерешително насреща му, полуразтворила уста, беше повече от достатъчен. Върху езика й се зараждаха лъжи, превърнали се в мъртвородени под изпитателния му поглед. Когато тя се бе присъединила към гилдията му, Трен бе съзрял в нейно лице огромен потенциал — човек, готов да изтърпи толкова много, да кърви и убива, за да стане част от Паяците. А сега виждаше насреща си слабост. Сега виждаше сърце, което не бе пригодно за нощта.

— Арон е избягал — каза накрая тя. — Успял е да надвие жреците. Срещнах го на покривите.

Трен пристъпи по-близо до нея. Ръката му незабелязано се намести по-близо до дръжката на меча.

— И ти не си ми казала това, защото…?

— Той ми каза, че за теб е все едно мъртъв. Никога повече няма да го видиш.

— Защо не си ми казала? — изкрещя Трен, без да се интересува, че другите крадци ги наблюдават.

— Защото той заслужава нещо по-добро — прошепна Кайла. — По-добро от това, което ти го принуждаваш да бъде.

— По-добро? Много скоро нямаше да остане човек, който да не потръпва от страх при споменаването на името му. Той щеше да се превърне в нещо повече дори и от мен. Той беше почти съвършен, а сега го няма. Мястото ти не е тук, Кайла. Никога не е било.

Тя се отпусна на едно коляно под замаха му и изтегли два кинжала от колана си. Те бяха тънки и извити, предназначени за хвърляне, а не близък бой. Трен знаеше това и се държеше съвсем близо до нея. Обсипваше я с удари, които я принуждаваха да се защитава и не й оставяха възможност да опита хвърляне.

Уменията й не можеха да се сравняват с тези на Трен Фелхорн. Тя бе момиче, което хвърляше ножове.

Един от тези ножове полетя във въздуха — последен отчаян опит. Кинжалът прелетя досами бузата на Трен. В следващия миг мечовете му бяха потънали в стомаха й. Кайла се задави. Коланът с оръжията й, разсечен, падна на земята. Самата тя го последва миг по-късно.

— Това няма значение — промълви тя. От устните й бълбукаше кръв. — Той вече е свободен от теб, Трен. Свободен…

С трепереща брадичка Фелхорн я наблюдаваше как умира. Всичко се разпадаше. Пожарът в имението на Леон Кънингтън. Предателството на сина му. До този момент не бе получил информация за покушението срещу краля, а и все още имаше шанс да убие Мейнард Гемкрофт. Нощта не беше изгубена напълно, все още не беше.

Той се отправи обратно към имението, за да изчака. Нямаше смисъл да търси Арон, не и сега. Когато нещата се успокояха, щеше да претърси целия град. Нямаше да остави непреобърнат камък. Но всичко с времето си.

— Какво беше направила тя? — попита Кадиш, когато Трен се върна вътре.

— Бе крила неща от мен. Нека хората ти заемат позиции. До час Гемкрофт и свитата му трябва да са се появили.

Кадиш сви рамене.

— Жалко за кучката. Сладурана беше.

Това й качество бе спомогнало за покваряването на сина му. Трен изсумтя и стовари пестника си върху стената.

Кадиш Вел разумно се оттегли, за да даде последни наставления на крадците си.

При ранното разпускане на празника Мейнард Гемкрофт бе видял, че нещо не е наред, но не знаеше какво точно. Макар отсъствието на Мадлин веднага да му бе направило впечатление, причината за самото отсъствие не му беше известна. Що се отнася до Леон, той не спести обидни епитети по адрес на домакина. Гневът му дори сътвори нови словосъчетания.

Тогава те видяха огъня и разбраха, че гилдиите са избрали тази нощ, за да се проявят. По разположението на дима можеше да се прецени, че пожарът се намира в дома на Леон. Дебеланкото стоеше пред огромната шатра и изливаше нови ругатни.

— Подпалили са дома ми? — промърмори той, след като се поуспокои. — Тези имбецили са подпалили дома ми? С голи ръце ще ги изкормя до един! Ще им опикая главите, ще натъпча ушите им, ще хвърля гениталиите им на прасетата и после ще накарам прасетата да ги изнасилят.

— Върви да се погрижиш за къщата. И вземи подобаваща охрана — каза му Мейнард. — Улиците не са безопасни за нас, без значение какъв кордон ни придружава.

Макар че самият той щеше да се прибере, придружаван от над шестстотин наемници, Гемкрофт пак изпитваше притеснение. Освен войниците, шествието му щеше да включва още няколко стотици слуги, танцьорки и певци, търсещи възнагражденията си или легла, в които да преспят. После идваха и колите, които щяха да върнат обратно в града непродадените стоки, а също и огромни количества злато. Още двеста войници щяха да охраняват този конвой. Но Мейнард не се опасяваше от кражба, а от пожар.

Когато доближиха имението, сърцето на Гемкрофт се сви. Портата бе отворена. Целият двор бе осеян с ями, указващи задействането на заложените заклинания. Никъде не се виждаха тела, но нямаше съмнение, че мистичните експлозии са причинили смъртта на мнозина.

— Какво ще заповядате? — попита го командирът на наемниците.

— Сигурно са се възползвали от отсъствието ни и са ограбили къщата — рече Мейнард. — Вероятно същото се е случило и с дома на Леон. Но защо не са запалили и тук?

— Защото са заложили капан — отвърна наемникът. — И изчакват в засада.

Мейнард погледна към хората си. Със себе си той водеше цяла армия. Какво щяха да кажат те, ако побегнеше заради шепа крадци? Проточилата се война с гилдиите значително бе увредила репутацията му. Каквото и да бяха планирали престъпниците, този път той нямаше да отстъпи.

— Вземи четиристотин от войниците и претърсете къщата — нареди Гемкрофт. — Останалите ще останат с нас, за да ни пазят.

— Както желаете — кимна командирът и започна да издава отсечени нареждания. Мейнард и оставащите двеста наемници се спряха пред оградата. Той нямаше намерение да бяга от клопка, но и нямаше намерение да се втурва към нея.

Крадците започнаха да изникват от прозорците, когато войниците почти бяха достигнали вратата на дома. Ястреби и Паяци засипаха наемниците със стрели. Мейнард изруга. Войниците се хвърлиха към вратата — веднъж озовали се вътре, арбалетчиците нямаше да представляват подобна заплаха. Но не успяха да проникнат навътре. Разнесоха се писъци, примесени с екот на метал. Неспособни да влязат в дома, наемниците започнаха да отстъпват.

— Зад нас! — разнесоха се няколко вика. Мейнард се извъртя, но бе бутнат на колене. Наемниците го бяха заобиколили с издигнати щитове, за да го предпазят от дъжда стрели. Страх скова гърлото му. Дрънченето на метал започна да долита съвсем близо. Войниците започнаха да превеждат Гемкрофт през кордона от щитове.

— Притискат ни от две страни — каза един.

— Започват да изскачат от къщата — рече друг наемник.

Обградилата го стена от жив метал не му позволяваше да вижда. Край себе си Мейнард надушваше пот и кръв. Стрели не спираха да разсичат въздуха. Разнасяха се глухи издрънчавания, когато те срещнеха щитовете, или изревавания, когато попаднеха в плът.

И това ако не беше глупост, помисли си Гемкрофт. Навлязох право в капана им.

Нападнати от две страни и под непрекъснат обстрел, той осъзнаваше, че шансовете им са нищожни. Решен да види ситуацията, той избута встрани един от войниците.

Изглеждаше, че с това си действие бе изкушил самите богове. Стрела полетя към образувалата се пролука на бронираните редици и потъна в гърдите му. Мейнард Гемкрофт рухна на колене, стиснал ствола й с две ръце. Наемниците се скупчиха около него, ругаейки.

— Глупак — тъжно се присмя на себе си Гемкрофт. — Алиса… Да можеше да видиш баща си сега…

Трен бе застанал начело на групата, първа изскочила от имението — чувстваше, че и сто последователни убийства не биха смогнали да успокоят гнева му. Той и хората му се врязаха в първите навлезли наемници и не им позволиха да навлязат навътре. Така превъзхождащата бройка на войниците се обезсмисляше.

Наемниците, бързали да проникнат в къщата, за да се прикрият от обстрела, не бяха очаквали да се натъкнат на подобна ожесточена атака. Фелхорн изблъскваше мечове, изчезваше сред ударите и не спираше да разсича гърла. Край вратата започнаха да се струпват тела. Макар че Кадиш и Ястребите му стояха готови да се притекат на помощ, Трен не се нуждаеше от съдействие. След първите неколцина повалени наемниците трябваше да прегазват телата на падналите си другари. Подобна мигновена нестабилност бе повече от достатъчна за майстор на меча като Трен Фелхорн.

Когато наемниците на Гемкрофт започнаха да отстъпват, Трен даде знак за настъпление. Над сто мъже в плащове изскочиха от прозорците и се впуснаха сред отстъпващите, за да започнат да ги посичат с кинжалите и мечовете си. С един скок Фелхорн се озова отвъд телата, прониза в гръб побягнал наемник и изкрещя на хората си.

— Напред! Избийте ги! Не забравяйте и Мейнард!

Вълците, разположени в отсрещните къщи, продължаваха да засипват със стрели изчакващите пред оградата. Наемническите щитове намаляваха ефективността на обстрела, но това нямаше значение. Те бяха притиснати от две страни. А и не можеха да се изправят срещу Трен.

Фелхорн се хвърли сред кипящото море метал на битката. Гневът му започна да се примесва с удоволствие, подхранвано от неспирните му удари. Това беше неговата стихия. Той принадлежеше на бойното поле.

Когато градът се озовеше изцяло под негов контрол, Трен щеше да реализира целия си потенциал. Щеше да се превърне в предводителя на масивна престъпна империя.

Нищо не можеше да застане на пътя му. Мнозина осъзнаваха това прекалено късно. С неумолимата решителност на упорството той си проправяше път към Мейнард.

Тогава дочу тръбния зов.

Алиса Гемкрофт стоеше заобиколена от хората си, редом до Зуса. Тя бе прекосила града като завръщаща се завоевателка, знаейки, че ще завари баща си пристигнал току-що.

Тя нямаше намерение да спори повече с него. Щеше да коленичи в краката му и да се извини за наивността си. Бе готова да понесе наказанието му.

Вместо това се натъкнаха на разпалена битка, кипяща пред самите порти на имението.

— Убийте плащовете! — обърна се тя към наемниците си. — Спасите ли баща ми, ще ви възнаградя богато!

Командирът, застанал от другата й страна, долепи рог до устните си и протръби. Сигналът отекна из града и за момент заглуши грохота на сражението. С единен вик наемниците на Алиса се хвърлиха към битката. Неколцина се отправиха в противоположна посока, към къщите с арбалетчици. Малко след това обстрелът спря. Оказали се на свой ред притиснати, Вълците подвиха опашки и побягнаха.

— Може ли да се включа и аз? — попита Зуса. Всички наемници вече се бяха съсредоточили срещу оставащите крадци.

— Не бих ти отнела това удоволствие — отвърна Алиса. Безликата отметна коси и се хвърли в сражението.

Около Алиса бяха останали десет войници, които да я охраняват. Вече не прелитаха стрели, но въпреки това присъствието им й действаше успокояващо.

Пред портите тя откри баща си да лежи на земята, прострелян в гърдите.

— Алиса? — изхриптя Мейнард, когато я видя. Гласът му бе слаб.

При вида му сърцето й се вкамени. Той я бе захвърлил в недопустимо студена килия. Бе я обидил, бе я прогонил…

Не. Аз сама сторих всичко това. Аз го причиних с глупавата си гордост.

— Татко. — Тя коленичи до него и обви ръце около шията му, сетне с насълзени очи го целуна по челото.

— Ти беше права, дъще — усмихна се той с окървавени устни. И се закашля, изплювайки още кръв. Нямаше съмнение, че стрелата е пронизала дроба.

— Не. Аз съм тази, която трябва да моли за прошка. Затова и се върнах, за…

— Тихо, момичето ми — каза Мейнард. — Дъще. Наследнице…

Гласът му утихна. Очите му изгубиха съсредоточението си. Той почина в ръцете й. Нейните пръсти склопиха клепачите му. Нейните сълзи покапаха върху челото му. Около тях стояха наемниците на Мейнард и управителите на домакинството.

— Всички чухме думите му — каза един от тях. — Чакаме нарежданията ви, лейди Гемкрофт.

Алиса ги погледна с тихо удивление. Нима не беше очевидно?

— Избийте до крак онези, които убиха господаря ви — каза тя.

Всичко се разпадаше, всичко. Трен се сражаваше с цялото си умение. Войниците около него рухваха като ожънати класове. И пак не беше достатъчно. Пред очите му Вълчата гилдия се пръсна. В сърцето си той не можеше да вини членовете й. В тяхната ситуация той би сторил същото.

— Отстъпваме — изкрещя Трен. Ако сражението продължеше, оставащите му хора само щяха да погинат напразно. Войниците вече бяха вложили ред в линиите си. Опитът на техните формации определено превъзхождаше уменията на онези, свикнали да нанасят удари от сенките. И това не бе най-лошото. Някаква непозната жена, обвита в тъмни ивици плат, бе започнала да вилнее из хората му и да ги посича с презрителна лекота.

В задната част на имението крадците бяха оставили въжета — в случай че им се наложи да побегнат.

И последните Ястреби и Паяци се обърнаха и побягнаха. Сред отново задушаващия го гняв Фелхорн осъзна, че никой не бе останал, за да запали пожар. Имението щеше да оцелее непокътнато. Болката от това унижение бе почти физическа. Толкова бе разчитал на победа, че не се бе подготвил за поражение. Нетипично за него. И глупаво.

Наемните войници се впуснаха да преследват крадците — неуспешно, защото тежките брони и щитове ги забавяха. Дузина плащове, които не бяха успели да се изкатерят по въжетата навреме, бяха покосени, но останалите вече се намираха отвъд оградата и изчезнаха в нощта. Трен поведе отстъплението им. Отчаяно му се искаше да има начин да се върне назад във времето, само за една нощ назад, за да избегне грешките си.

— Внесете го вътре — нареди Алиса, след като крадците бяха прогонени и Зуса се бе върнала при нея. Навсякъде лежаха тела. Миризмата на кръв изпълваше двора.

Двама наемници повдигнаха трупа на Мейнард Гемкрофт. Изглежда те го бяха познавали добре, защото изглеждаха искрено натъжени.

Алиса поклати глава. Копнееше за уединение, за да може да изплаче мъката си. Само че сега тя се бе превърнала в част от Трифектата. Предстоеше й много работа. Сълзите щяха да почакат.

Младата жена се отправи към къщата. Изгубената наследница се връщаше у дома.

У дома. Въпреки тъгата на настоящия момент, тази дума все още не бе изгубила някогашното си значение.