Босите нозе на Мейнард Гемкрофт безшумно стъпваха върху дебелия килим. Той внимаваше да крачи встрани от прозорците — макар да бе платил богато за специално удебелени стъкла, не им се доверяваше. Някой по-тежък камък, последван от стрела, щяха да се окажат достатъчни, за да го проснат върху синята тъкан и да я напоят с плътта му.
Гемкрофт бе висок и жилав мъж, привикнал да живее сред постоянната защита на повече от сто телохранители. От това имение — по-скоро крепост — той управляваше империята си, заръчваше наемници, изготвяше стражеви маршрути и сключваше десетки сделки всеки ден. Само кралят можеше да се похвали с подобна защита.
А само преди два дни Мейнард едва не бе умрял.
В стаята прекрачи войник. Той имаше криви зъби, които отвращаваха Мейнард. Над ризницата на телохранителя бе привързан черен шарф, указващ службата му към рода Гемкрофт.
— Дъщеря ви иска да ви види.
— Да влезе. — Мейнард пристегна робата си и прокара ръце през косата си. Винаги бе придавал особено значение на външността си, но в последно време намираше все по-малко моменти, които да й отделя. Струваше му се, че през нощта се буди от звуците на тревога и виковете на заловени нашественици. Утрото неизменно донасяше някой мъртъв пазач. Постоянното попълване на редиците им се бе превърнало в кошмар за него.
Войникът излезе, предоставяйки мястото си на обявената.
— Алиса — каза Мейнард и пристъпи към нея с разперени обятия. — Връщаш се по-рано от очакваното. Нима северните мъже се оказаха прекалено отегчителни за теб?
Тя бе ниска дори за жена, но имаше изящно и оформено тяло. До този момент баща й не бе виждал мъж, който да надвие неговата Алиса, когато става дума за прояви на ловкост. Освен това му беше известно, че тя би могла и да надпие мнозина. В това отношение се бе метнала на майка си, дива жена, която за съжаление му бе изневерила. Нежните мъчители на Леон Кънингтън никога не се бяха докосвали до толкова прекрасна дама.
Алиса намести косата си, в която бяха вплетени панделки. Пръстите й преместиха един червен кичур зад ухото. В зелените й очи блестеше леко веселие.
— Отегчителни е прекалено меко казано — каза тя с леко дрезгав глас. — Тамошните жени се преструват, че никога не са чували за фалоси, а мъжете им угаждат, като ги държат скрити.
Тя се засмя, а Мейнард почервеня, макар да знаеше, че дъщеря му умишлено се опитва да го засрами. Благодарение на лорд Джон Гандрем от Фелууд, изпращал подробни писма, Гемкрофт бе болезнено осведомен за многобройните залитания на Алиса. Самият той не държеше да знае, но тъй като всяко подобно похождение можеше да доведе до потенциален наследник, никакви детайли не трябваше да остават скрити.
— Трябва ли да използваш такъв просташки език?
— Ти ме изпрати да живея сред прости жени. Детегледачки и квачки, които, дори и ако обединяха богатството си, пак не биха могли да се сдобият с привилегията да… да почистват мръсотията от задните ми части.
Тя намигна на баща си.
— Сторих го за твое добро — каза Мейнард. Той забеляза, че тя се доближава към прозорците, затова застана на пътя й. Когато понечи да обясни, Алиса допря пръст до устните му и го целуна по челото.
Пристигнаха слуги, които ги уведомиха, че вечерята е готова. Мейнард взе дъщеря си под ръка и я поведе към трапезарията. Празни доспехи красяха двете страни на коридора. От копията, които те стискаха, висяха копринени знамена — на крале, благородници и членове на семейството.
Огромната маса бе наобиколена с повече от сто стола от тъмно дърво, тапицирани в мораво. Все още нищо не бе поднесено, единствено дванадесет рози красяха трапезата.
Двадесет слуги стояха в готовност, макар че тази вечер Мейнард и дъщеря му щяха да се хранят сами. Мъжът се настани на челното място, а Алиса седна от лявата му страна.
— Не се тревожи за храната — каза й той. — Всичко е опитано.
— Ти си този, който се тревожи за това.
Мейнард си помисли, че тя нямаше да проговори толкова спокойно, ако знаеше, че за последните пет години са умрели седмина от дегустаторите. Последният от тях се бе отровил само преди два дни.
Вечерята започна със задушени гъби в сос. След настаняването на двамата слугите не бяха спрели да сноват около трапезата.
Алиса затвори очи и въздъхна, отхапвайки от една от гъбите.
— Въпреки всичките чудатости, не мога да не ти призная, че се грижиш за поднасянето на качествена храна — каза младата жена. — Слугите във Фелууд изглежда смятаха, че котешкото месо е особен деликатес. Почти след всяко ядене ми се налагаше да издърпвам косми измежду зъбите си.
Мейнард потръпна.
— Стопаните на Фелууд винаги са се отнасяли добре с мен. Прецених, че това би било добро убежище за теб, особено толкова далеч от Велдарен. И ще те помоля да се въздържаш от подобни шеги на масата.
— Прав си. Да говорим по работа.
Следващото блюдо представляваше месо, което не се виждаше от покрилите го сосове. Но самата му миризма бе достатъчна, за да напълни устата й със слюнки.
— Работата е изтощителна — отвърна Мейнард — в много отношения. Предпочитам да не пристъпваме към тази тема, докато се храним.
— Ако зависеше от теб, ти не би искал да я обсъждаме никога. Отпътувах като младо момиче, но имах много време, за да се науча. Години. — Тя дори не правеше опит да скрива раздразнението си. — Колко време продължава тази срамна война с престъпническите гилдии?
— Пет години — навъси се Мейнард. — Пет дълги години. Не се сърди, задето те отпратих. Исках да бъдеш в безопасност.
— В безопасност? — повтори Алиса. Тя остави вилицата си и блъсна чинията. — Така ли го наричаш? Искал си да ти се махна от главата. Много по-лесно е да подготвяш убийства, когато момиченцето ти не е наоколо.
— Ти ми липсваше много — настоя бащата.
— Но ти не го показваше — отбеляза тя, пробождайки го в гърдите с думите си. — Да не говорим повече за това. Аз също съм Гемкрофт. Този конфликт посрамва името ни. Някакви си улични отрепки да надвиват цялото могъщество на Трифектата? Това е унизително.
— Не бих казал, че биваме надвивани.
Тя се изсмя в лицето му.
— Ние контролираме всички златни мини в северните земи. Престъпниците разполагат с копелета, които ограбват кервани и работници. Леон Кънингтън държи в малкия си джоб лорд Съди и всички останали висши благородници. В джобовете на престъпниците пъплят бълхи и въшки. А Лори Кинън? Половината от корабите, плаващи сред Тулонския океан, са негови. Само че какво би спряло морските му кучета да решат, че тези съдове биха били по-добре защитени в техните собствени ръце? Още ли твърдиш, че няма нищо унизително?
— Ти се забравяш! — каза Мейнард. — Истина е, че разполагаме с много повече от тях, но именно в това се крие опасността. Ние плащаме цяло състояние на наемници и войници, докато те набират хората си от улицата. Ние имаме имения, а те се свират из коптори. Кое от двете е по-незабележимо и трудно за откриване? Те са като червеи: отрязваме им главата, а парчетата се превръщат в нови противници.
— Те не се страхуват от вас. Вие сте безгръбначни, които губят всичко, което не се намира в непосредствена близост до вас. Но и онова, в което сте се вкопчили, намалява с всеки изминал ден. Имаш ли представа колко от наемниците ви дават част от възнагражденията си на гилдиите?
— Зная повече, отколкото би могла да си представиш — тросна се баща й и се облегна назад. Струваше му се, че раменете му неочаквано са се вкаменили. Тежестта се разстилаше и към ръцете му.
Толкова пъти бе слушал подобни думи от безумни глупаци. Натъжаваше го осъзнаването, че и дъщеря му също е една от тях. Но пък от друга страна… Подобни мисли нямаше как да принадлежат на Алиса. Тя бе стояла прекалено дълго извън града, за да е запозната толкова добре със ситуацията. Кой й бе наговорил това? Кой се опитваше да я превърне в свое оръжие?
— Кажи ми, мъдра щерко, откъде знаеш всички тези неща?
— Няма значение откъде — бързо отвърна Алиса. Прекалено бързо.
— Има огромно значение. — Мейнард се изправи от стола си и плесна с ръце, за да повика слугите. — Бил е Йорен Кул, нали? Забраних на лорд Гандрем да ти позволява да общуваш с него, но плъховете винаги намират начин да се шмугнат, нали?
— Той не е плъх. — Гласът й бе изгубил част от увереността си. Бе се справяла добре, когато бе владяла инициативата. В отбрана започваше да изпитва колебание. — И какво значение има? Да, останах да гостувам на лорд Тео Кул по време на зимните месеци. В неговия замък е по-топло, защото се намира по-близо до океана.
— Лорд Кул? — изсмя се Мейнард. Отбеляза си да смъмри лорд Гандрем, задето е допуснал подобна непредпазливост. — Та той събира данъците от Ривъррън. Слугите ми живеят сред по-добри условия от него. Той ли ти е наговорил тези глупости, нашепвайки за власт над чаша вино?
— Ти отбягваш…
— Не — сурово я прекъсна той. — Покварили са те с лъжи. Ние все още имаме страховита репутация, но гилдиите са още по-ужасяващи. Те са отчаяни. Може да ти се е сторило, че тези пет години се влачат, но мога да те уверя, че тук те отлетяха вцепеняващо бързо. Тези злодеи убиват без да им мигне окото. А някое змийче не спира да подшушва на крал Велор, че за насилието сме виновни само ние. Затова той отказва да ни помогне и не позволява на войниците си да го сторят. Онези благородници, които открито се застъпват за нас, умират на трапезите си или откриват, че децата им са били отвлечени.
Мейнард Гемкрофт стовари длани върху масата и се повдигна на затреперилите си ръце.
— Може да имаме огромно богатство — продължи той, — но те разполагат с Трен Фелхорн. Златото ни не струва нищо пред него.
Той отново плесна с ръце. Слугите се струпаха около тях. Алиса се смущаваше от присъствието им. А към това присъствие се присъединиха и пазачите.
— Отведете я — нареди Мейнард.
— Не можеш да направиш това! — изкрещя Алиса. Груби ръце се вкопчиха над лактите й и я издърпаха от масата.
Гемкрофт си наложи да не отмества поглед от извежданата девойка. Не каза нищо. Имаше голям риск да издаде болката си.
— Какво да правим с нея? — попита началникът на стражата, простоват мъж, компенсиращ с мускули и пълна отдаденост към дълга си.
— Хвърлете я в една от килиите — отвърна Мейнард, отново зае мястото си и хвана вилица.
— Нежните мъчители биха могли да я накарат да проговори много по-бързо — предложи войникът. Гемкрофт го погледна възмутено.
— Тя е моя дъщеря. Нека се поразхлади сред каменните основи. Когато стане готова да отвори очи и да осъзнае как стоят нещата в действителност, ще й покажа в какъв ужас се е превърнала тази война. Сам съм си виновен, задето толкова дълго я държах настрана. Глупавото момиче си няма представа колко ужасни са нещата. Тя казва, че вече е зряла жена, в което не се съмнявам. Да се надяваме, че остротата на ума й надвишава моята и тя ще съумее да види що за лъжец е Йорен. Няма да позволя един жалък бирник и сина му да ми откраднат богатството.