Танц с плащове

Пролог

През последните две седмици тази постройка бе служила за негово убежище, но в настоящия случай Трен Фелхорн не се чувстваше в безопасност сред стените й. Притиснал дясната си ръка, за да спре треперенето й, той несигурно пристъпи отвъд прага. От рамото му се стичаше кръв, която квасеше ръкава. Раната бе нанесена от отровно острие.

— Дано се продъниш в земята, Леон — процеди мъжът. Залитащите му стъпки прекосиха стаята, почти празна, и го отнесоха до измазаната дървена стена. И без помощта на замъгления поглед пръстите му откриха малката вдлъбнатина. Той натисна. Движението задейства металния език от другата страна на стената. В нея зейна тайна врата.

Предводителят на Паяковата гилдия тежко се отпусна на стола и свали сивото си наметало. Проходът го бе отвел в много по-широка стая, по чиито сребреещи стени висяха скъпи картини.

Фелхорн стисна зъби, докато освобождаваше ранената ръка от ризата. Токсинът бе предназначен само да парализира, но това не бе особено успокоение. Най-вероятно Леон Кънингтън го бе искал жив, за да получи възможността да се отпусне в огромния си фотьойл и да наблюдава работата на мъчителите си. Думите, изречени от дебелака, бяха разпалили у Трен ярост, която отказваше да умре.

— Няма да треперим пред плъхове, които се хранят с огризките ни — бе казал Леон, поглаждайки тънкия си мустак. — Наистина ли си мислиш, че имаш шанс срещу обединеното богатство на Трифектата? Бихме могли да откупим душата ти от боговете.

Нетърпима гордост и нетърпима арогантност. Още тогава Трен се бе овладял с усилие. Единствено самоконтролът не бе му позволил да забоде късия си меч в гушата на тлъстия си събеседник. В продължение на векове семействата Кънингтън, Кинън и Гемкрофт, образуващи Трифектата, бяха управлявали от сенките. През цялото това време те се бяха сдобили с услугите на достатъчно крале и свещеници, за да придобият основание да смятат, че и боговете биха се продали по не по-различен начин.

Грешка беше да отхвърля настояването на интуицията си. Леон трябваше да пукне още там, пред очите на телохранителите си. Трен бе допуснал и още една грешка: срещата им се бе провела в имението на Кънингтън. Зарече се, че друг път няма да допусне подобна непредпазливост. В продължение на три години бе правил всичко по силите си, за да не позволи на войната да излезе извън контрол. Но изглеждаше, че всички във Велдарен копнеят за хаос.

Щом градът иска кръв, ще я има, помисли си Трен. Но тази кръв няма да се окаже моята.

— Ти ли си, татко? — долетя гласът на най-големия му син.

— Да — отвърна Фелхорн, сдържайки гнева си. — Но ако не бях, какво щеше да направиш, след като вече си издал присъствието си?

Рандит изникна от съседната стая. Той споделяше голяма прилика с баща си — същите остри черти, тънък нос и мрачна усмивка. Чупливата коса бе наследил от майка си, което го правеше особено скъп в очите на Трен.

Сходствата продължаваха и в облеклото. Младежът също носеше сиви панталони и наметало в същия цвят. От едната страна на колана му висеше дълга рапира, а от другата се поклащаше кинжал.

— Щях да те убия — отвърна Рандит, вперил сините си очи в бащините. Наперена усмивка раздвижи лявата половина на лицето му. — Не ми е нужна изненада, за да го сторя.

— Затвори проклетата врата — каза Трен, подминал перченето. — Къде е магьосникът ни? Хората на Кънингтън ме отровиха. Ефектът на токсина… създава известни неловкости.

Това бе изключително меко казано, но Трен не би разкрил истината пред сина си. Дори не помнеше ясно бягството си от имението. Отровата не само бе вцепенила ръката му, а и бе потопила в болка цялата засегната половина на тялото. Мускулите на врата му често бяха припламвали, а едното коляно не бе спирало да се вцепенява през цялото време. Фелхорн бе накуцвал припряно из улиците на Велдарен. За негов късмет нощите бяха почти безлунни и пусти, така че никой не беше станал свидетел на жалкото му оттегляне.

— Не е тук — отвърна Рандит и се приведе към рамото на баща си, за да огледа раната.

— Тогава върви го намери. Как протекоха нещата в имението на Гемкрофт?

— Хората на Мейнард Гемкрофт започнаха да стрелят от прозорците, когато се приближихме — докладва младежът. Той се обърна към шкафовете и започна да търси. Малка черна бутилка представляваше края на търсенето му. Но когато се обърна отново, за да излее част от съдържанието й върху раната, Трен я изтръгна от ръката му и сам се зае да изсипва кафеникавата течност, при което просъска през зъби. Сякаш бе излял течен огън върху ръката си. Но към облекчението, настъпило от самото оттегляне на паренето, се прибави и усещането за отслабващото влияние на отровата.

— Къде е Арон? — попита Трен, когато болката се успокои. — Ако ти нямаш намерение да доведеш магьосника, той ще го стори.

— Пак се е сврял някъде. И чете. Аз му споделих, че е много вероятно скоро в града да изникнат наемници, изпратени да унищожат всички гилдии, а той ме изгледа като че съм някакъв уличен продавач и съм седнал да говоря за времето.

Трен потисна гримасата си.

— Прекалено си нетърпелив с него — каза той. — Арон разбира повече, отколкото смяташ.

— Той е прекалено мекушав и е страхливец. Нашият живот никога няма да стане подходящ за него.

Здравата ръка на Трен Фелхорн рязко посегна напред, сграбчи Рандит за ризата и го дръпна към себе си. Лицата им се озоваха съвсем близо едно до друго.

— Чуй ме добре. Арон е мой син, също като теб. Каквито и упреци да имаш, отстрани ги. Дори най-заможният крал е нищо в очите ми в сравнение със собствената ми плът и кръв. Очаквам същото и от теб.

Той блъсна Рандит и се провикна:

— Ела, Арон. Нужен си ми.

Ниско осемгодишно дете прекрачи в стаята, притиснало книга със захабени корици към гърдите си. Лицето му се отличаваше с приятна мекота, предвещаваща бъдещ красавец. Но то бе наследило косата на баща си — руса, спускаща се на къдри около ушите, и с перчем, който се привеждаше почти до тъмносините очи.

Без да продума, детето се отпусна на едно коляно и сведе глава, все така стиснало книгата.

— Знаеш ли къде е Крегон? — попита Трен. Арон кимна. — Къде?

Арон не каза нищо. Заради раната и умората баща му нямаше намерение да провежда продължителни разпити. Останалите деца растяха сред нескончаем бъбреж. Разговорливите дни на Арон включваха около девет думи (и то рядко употребени в едно и също изречение).

— Не се дръж като глухоням и кажи къде е — каза Рандит, усетил раздразнението на баща си.

— Няма го — почти недоловимо каза Арон. — Той е глупак.

— Глупак или не, той работи за нас и ни носи недвусмислена полза — каза Трен. — Върви го доведи. Ако започне да спори, прокарай пръст по врата си. Той ще разбере.

Арон кимна и излезе.

— Дали не спазва обет за мълчание? — каза Рандит, загледан в напускащия си брат. Арон се отдалечаваше съвсем спокойно, без да бърза.

— Затворил ли е тайната врата? — попита Трен.

— Затворил и залостил — заяви младежът, след като провери.

— В такъв случай е по-умен от теб.

Рандит само се подсмихна.

— Щом казваш. Но точно сега си имаме по-големи проблеми. Стрелбата на Гемкрофтови, капанът на Леон… това означава война, нали?

Трен преглътна беззвучно и кимна.

— Трифектата е загърбила мира и иска кръв. Нашата кръв. Ако не реагираме бързо, ще я получи.

— Бихме могли да увеличим подкупите — предложи Рандит.

Баща му поклати глава.

— Вече са се уморили от тази игра. Ние ги обираме, при което те почервеняват от гняв, а после ги подкупваме със собствените им богатства. Сам си видял какви огромни суми инвестираха в наемници през последните месеци. Вече са взели решение. Искат да ни унищожат.

— Това е нелепо — настояваше Рандит. — Ти си обединил почти всяка гилдия в града. Ние разполагаме с асасини, шпиони, биячи… какво ги кара да мислят, че биха успели да оцелеят в една открита война?

Трен се навъси, а младежът започна да барабани с пръсти по предпазителя на рапирата си.

— Дай ми неколцина от най-добрите ни хора — продължи синът му. — Когато окървавеният труп на Леон Кънингтън бъде открит в собственото му легло, останалите бързо ще проумеят, че е далеч по-добре да приемат подкупите ни, отколкото да останат да се осланят на милостта ни.

— Ти си още млад. Не си готов за това, което Леон е подготвил.

— На седемнадесет съм — възрази Рандит. — Вече съм мъж. Убитите от мен надхвърлят бройката на годините ми.

— А убитите от мен са повече от вдишванията на целия ти живот — със зараждаща се острота каза Трен. — Но дори и аз няма да се върна в онова имение. Те искат точно това, не проумяваш ли? Цели гилдии ще бъдат унищожени в рамките на дни. Онези, които оцелеят, ще наследят града. Няма да допусна наследникът ми да погине още в първите часове.

Със здравата си ръка Трен постави един от късите си мечове върху масата. Без да отделя пръсти от дръжката, той погледна Рандит в очите. Погледът на Фелхорн съдържаше предизвикателство, което всъщност целеше преценка — целеше да види що за човек е синът му в действителност.

— Няма да се занимавам с имението — каза младежът. — Но и няма да се крия. Ти си прав, татко. Това е началото и е решаващо. Нашите постъпки ще определят развитието на последващите месеци сражения. Нека търговците и благородниците се крият. Ние владеем нощта.

Рандит повдигна качулката си и се отправи към тайната врата. Трен го наблюдаваше мълчаливо, с треперещи ръце. Но трепереше не заради отровата.

— Бъди внимателен — каза накрая Фелхорн, вкаменил лицето си. — Всяка постъпка носи последици.

Младежът не показа да е доловил заплахата.

— Ще изпратя Зенке — отвърна Рандит. — Той ще те пази, докато Арон се върне с магьосника.

С тези думи той излезе. Останал сам, Трен стовари длан върху масата и изруга. Пред очите му минаваха всички онези часове, които бе заделил за подготовката на Рандит — разговорите, тренировките и уроците — всичко това, целящо да подготви достоен наследник за Паяковата гилдия.

Всичко това е било напразно.

Вратата се отвори с изщракване. Трен очакваше да види магьосника или Рандит, завръщащ се, за да заглади рязкото си напускане. Вместо това в стаята пристъпи нисък мъж, привързал черна кърпа пред лицето си.

— Не бягай — каза непознатият.

Трен грабна меча си и отрази първите две атаки на вражеския кинжал. След това се опита да контраатакува, който опит се оказа плачевен. Погледът му още не се бе изчистил напълно, а мускулите му не бяха в състояние да се възползват от обичайната си бързина. Груб удар изби оръжието от ръката му. Трен отстъпи назад с опит изненадващо да блъсне стола към нападателя си. Убиецът не се впечатли, а изрита Фелхорн в коляното. Падайки, мъжът се извъртя. Отказваше да умре, наръган в гръб.

— Леон ти изпраща поздрави — рече асасинът, повдигнал кинжал за последен замах.

Неочаквано той се сгърчи, а очите му се разшириха. Кинжалът се отрони от ръката му. Самият нападател го последва миг по-късно. Зад него стоеше Арон, стиснал окървавен меч. Трен удивено наблюдаваше как малкият му син коленичи. Детето държеше меча върху дланите си и го протягаше към него. Кръвта от острието се стичаше по малките китки.

— Мечът ти — каза Арон.

— Как… Защо се върна? — попита Трен.

— Той се криеше — отвърна момчето, все така тихо. Не звучеше разстроено. — Изчакваше да останеш сам. Затова аз останах да дебна него.

Трен почувства как краищата на устата му трепват и прие оръжието си. Насреща му стоеше момче, което прекарваше дните си в четене под леглото и криене из гардеробите, на чиято мекушавост брат му се присмиваше. Момче, което никога не се защитаваше, когато бъдеше принудено да се бие; което никога не повишаваше гневно глас.

Момче, което бе убило човек на осемгодишна възраст.

— Зная, че си умен — каза Трен. — Но животът, който ние живеем, е заплетен, оставил ни сред лъжци и предатели. Трябва да се доверяваш на инстинктите си и да се научиш да се вслушваш не само в това, което е казано, но и в онова, което бива премълчано. Можеш ли да сториш това? Можеш ли да гледаш на останалите като на елементи от игра и да осъзнаваш какво трябва да бъде сторено, синко?

Арон го погледна, несмутен от кръвта по баща си.

— Мога.

— Добре. Тогава остани да чакаш с мен. Рандит скоро ще се върне.

Десет минути по-късно вратата проскърца.

— Татко? — попита младежът, пристъпвайки вътре. Следваше го Зенке, дясната ръка на Трен. Въпросният бе малко по-възрастен от Рандит, с добре оформена руса брада. В десницата си стискаше боздуган. И двамата се втренчиха в трупа, проснат на пода, наръган в гърба.

— Той те изчакваше да си идеш — обади се Трен от стола си, който бе поставил директно срещу вратата.

— Къде? — попита Рандит. Сетне погледна към Арон. — И защо той е още тук?

Трен поклати глава.

— Ти не разбираш, Рандит. Нарушаваш заповедите ми, но не заради разбиране, а заради арогантност. Отнасяш се към враговете ни с презрение, вместо с почитта, която се полага на заплахата им. И, което е най-лошо, излагаш живота ми на риск.

Фелхорн погледна към Арон, после върна погледа си върху Рандит.

— Прекалено много грешки — заключи той. — Прекалено много.

Сетне зачака. С надежда.

Арон пристъпи към брат си. Сините му очи бяха спокойни. С едничко плавно движение той сграбчи кинжала на Рандит, изтегли го и го заби до дръжката в гърдите му. Зенке неволно направи крачка назад, втрещен, но прояви достатъчно разумност, за да не каже нищо. А детето изтегли кинжала, обърна се и го поднесе на баща си.

Трен се изправи от стола си и отпусна ръка върху рамото му.

— Справи се добре, синко — каза той. — Наследнико.

— Благодаря — прошепна насълзеният Арон. Той се поклони ниско. Зад него тялото на брат му продължаваше да кърви върху пода.