Гонитбата на Шута

6.Осезателят

Слязох, затворих вратата, надникнах навън през капаците на прозореца и се ужасих. Утрото наистина бе избягало, докато бях с Шута. Все още бях по нощница, неизмит, необръснат и вероятно вече закъснял за аудиенцията с Кетрикен. За да бъде раздразнението ми още по-голямо, Аш отново бе навестил покоите ми. Огънят беше наскоро разпален и на стола ми бе провесено ново облекло за лорд Фелдшпат. Кафявата му перука беше прехвърлена на нова шапка и грижливо изчеткана. Е, отрастването на Аш като син на куртизанка поне го беше научило на някои полезни слугински умения. Знаех, че бях заключил вратата. Зачудих се дали Сенч му е дал ключ, или е успял сам да отвори ключалката. Не беше от лесните. Постарах се този въпрос да не ме разсейва, докато бързо се измия, обръсна, подсуша кървенето от припрения бръснач и се облека в новите дрехи.

Една от раните на гърба ми се беше отворила. Навлякох туниката с дълги ръкави на лорд Фелдшпат и натруфения жакет върху нея: надявах се, че яркоцветните ивици са в чест на Зимния празник. Плашеше ме идеята, че въображаемият лорд се облича така ежедневно. Гамашите се оказаха умерено удобни, а жакетът възхитително скриваше не по-малко от шест джобчета с всевъзможни гадни неща в тях. Нагласяването на перуката и нелепата шапчица, кацнала върху нея, отне повече минути, отколкото ми харесваше, но все пак знаех, че е точно тази част, която трябва да се направи съвършено. Ощипах и почесах носа си, докато придоби подходящия оттенък червено. Сажди от огъня с няколко капки вода направиха веждите ми по-тежки. Обувките с високи пети и глупаво завъртени нагоре носове се хлъзнаха на обутите ми в чорапи стъпала и в момента, в който се изправих, едното ми стъпало се схвана неприятно. Изритах обувките и затъпках из стаята, докато мина. Изругах Сенч под нос, нахлузих ги отново, излязох и заключих вратата.

Кракът ми отново се схвана на два пъти, докато сляза по стълбището, и единственото, което можех да направя, бе да се мъча да стъпвам внимателно и да не издавам колко ужасно ми се иска да тръгна по чорапи.

Залата за аудиенции на Кетрикен някога беше служила като частна гостна за кралица Желана и придворните ѝ дами. Знаех това само защото ми го бяха казали; онази жена никога не беше търпяла да се мяркам пред очите ѝ, още по-малко в частните ѝ покои. Прогоних от ума си последните отломки от детския си страх, докато се приближавах към високите дъбови врати. Бяха затворени. Отвън на няколко пейки бяха насядали надяващите се да спечелят благоволението на краля, като се подмажат на майка му с вниманието и подаръците си. Заех място в края на една щедро отрупана с възглавнички пейка и зачаках. По някое време двукрилата врата се отвори, изведоха млада благородничка и едно доста отегчено момиче с бяло-пурпурна ливрея на паж се приближи към следващия молител и го вкара вътре. Когато момичето се върна, се представих и продължих чакането си на пейката.

Бях очаквал, че няма да ми се наложи да чакам на опашка, но Кетрикен беше вярна на корените си от Планините. Всеки молител влизаше поред и с отредено време при лейди Кетрикен, а след това го извеждаха. Седях и чаках, ядосан от гадната обувка и с вежливо и обнадеждено изражение. Когато момичето паж най-сетне ме покани, се надигнах и успях да я последвам в залата без куцане. Щом вратите зад мен се затвориха, си позволих усмивка. Имаше уютна камина, няколко удобни стола и ниска маса с възглавници около нея. По многобройните масички из салона бе изложена колекция интересни или просто красиви предмети. Някой можеше да види в това натрапчиво парадиране с богатство, но аз разгадах истината в него. Кетрикен никога не беше проявявала вещомания. Тези дарове, тези изрази на почитание от лордовете и знатните дами на Шестте херцогства и от пратеници на чуждоземни страни не трябваше да се махат. Тъй че тя ги държеше тук, небрежно и безредно струпани, в противоречие с аскетичното ѝ възпитание. Очите ми ги обходиха за миг, преди да поднеса почтителния си поклон на Кетрикен.

— Смелост, можеш да си ходиш. Уведоми кухнята, че с гостите ми сме готови за закуска. Моля, уведоми също така Майстор Осезател Уеб, че съм готова да го видя, когато му е удобно.

Останах прав, докато дребничкото момиче напусне залата, и с благодарност се отзовах на отегчения жест, с който Кетрикен ме подкани да се настаня. Тя присви устни, докато ме оглеждаше, и попита:

— Твой ли е този маскарад, Фиц, или поредното куклено представление от страна на Сенч?

— Лорд Сенч съдейства, но се съгласих, че е разумно да го направя. Като лорд Фелдшпат имам възможност да се движа из замък Бъкип като ваш гост за Зимния празник, без да възбуждам коментар.

— След всичките тези години би трябвало да съм се примирила с необходимостта от подобни измами. Но те само ме карат да копнея за простата истина. Един ден, Фицрицарин Пророк, бих искала да застанеш пред двора и да бъдеш припознат като себе си, и да ти се отдаде дължимото за многото години в служба на Короната. Един ден трябва да заемеш полагащото ти се място до Предан и да бъдеш открито признат като негов наставник и защитник.

— О, моля ви, не ме заплашвайте с това — помолих я, а тя се усмихна търпеливо и придърпа стола си малко по-близо до моя.

— Щом казваш. Но твоята дъщеря? Умната малка Пчеличка?

— Умната малка Пчеличка — повторих думите ѝ. Вцепениха устата ми.

— Така съм чула, в посланията, които Лант изпрати на Копривка. Получи едно точно преди два дни. Беше доста облекчена да научи, че сестра ѝ се справя толкова добре с уроците си. И че в някои области, като четене и писане, всъщност почти няма нужда от указанията му.

— Смятам, че е умно дете — отстъпих. После добавих коварно: — Но съм сигурен, че всички бащи смятат, че дъщерите им са умни.

— Е. Някои бащи. Надявам се да си един от тях. Копривка беше изненадана, че сестра ѝ се развива съвсем не така, както се беше опасявала. Когато новината стигна до мен, бях много доволна. И заинтригувана. Страхувах се, че детето няма да оцелее, още по-малко — че ще просперира. Но намерението ми е да я доведем тук и тогава ще мога да видя сама. — Събра ръце и отпусна брадичка на пръстите си. Зачака.

— Може би следващия път, когато дойда в Бъкип, ще я взема с мен. — Надявах се отчаянието да не прозвучи в гласа ми. Пчеличка беше твърде малка, твърде различна, за да бъде доведена в двора. Колко смеех да кажа на Кетрикен?

— Значи не възнамеряваш да останеш дълго с нас?

— Само докато Шутът укрепне достатъчно, за да издържи лечение с Умението.

— И мислиш, че ще е достатъчно скоро, за да не липсваш на малката си дъщеря?

„О, Кетрикен.“ Избегнах погледа ѝ.

— Вероятно по-късно, вместо по-рано — признах с неохота.

— Тогава би трябвало да я повикам веднага.

— Пътните условия са доста тежки и…

— Така е. Но в една удобна карета, придружена от личната ми охрана, би могла да се справи добре. Дори през бурите. Сигурна съм, че ще успеят да намерят прилични ханове всяка нощ.

— Явно сте обмислили всичко.

Погледът, с който ме удостои, намекваше, че планът ѝ е непроменим.

— Да — отвърна ми и след като това бе уредено, смени темата. — Как е лорд Златен?

Понечих да поклатя глава, а след това само свих рамене. Беше съставила плановете си за Пчеличка, но щях да ѝ позволя да ме отвлече, докато планирам собствената си кампания.

— По-добре, отколкото беше, в някои отношения. Стоплен, чист, нахранен и някои от по-малките му наранявания са започнали да заздравяват. Но все още е по-близо до вратата на смъртта, отколкото до портите на здравето.

За миг годините се издадоха на лицето ѝ.

— Едва можах да повярвам, че е той. Ако те нямаше теб да го потвърдиш, изобщо нямаше да заподозра. Фиц, какво го е сполетяло? Кой му е направил това?

Зачудих се дали Шутът би искал да споделя историята му.

— Все още извличам от него пълната история.

— Когато го видях последния път, преди години, каза, че щял да се върне там, където са го учили.

— И се е върнал.

— А те са се обърнали срещу него.

Кетрикен все още можеше да ме изненада с интуитивните си скокове.

— Така изглежда. Лейди Кетрикен, сигурен съм, че помните колко затворен беше Шутът.

— И е. Знам какво ще предположиш след това: че го посещавам лично. И ще го правя. Всъщност вече го навестих два пъти и всеки път го намирах заспал. Но визитите щяха да са много по-лесни за мен, ако с лорд Сенч не го бяхте сврели в старата ви бърлога. Малко стара съм, за да се катеря и провирам през тесни тайни проходи. Със сигурност за него щеше да е по-добре в стая, която му предлага светлина и въздух.

— Страх го е от преследване, дори и между здравите стени на Бъкип. Смятам, че ще спи най-добре там, където е сега. Колкото до светлината, е, тя сега не означава много за него.

Тя потръпна, думите ми сякаш я поразиха като стрели. Извърна лице настрани, като че ли за да скрие сълзите, напълнили очите ѝ.

— Това ме наскърбява неописуемо — изхлипа задавено.

— И мен.

— Има ли някаква надежда, че с Умението…

Същият въпрос, над който все още размишлявах.

— Не знам. Той е много слаб. Не желая да възстановя зрението му, ако това отнеме сетните му сили и той умре от него. Ще трябва да сме много предпазливи. Вече имаме малко напредък, и след като се храни, почива и набере сила, ще направим повече.

Тя закима енергично.

— Да, разбира се. Но, о, Фиц, защо? Защо някой би се отнесъл с него така?

— Мислели са, че знае нещо и че го таи от тях.

— Какво?

Поколебах се.

Тя отново извърна лице към мен. Плачът рядко прави една дама по-чаровна. Носът ѝ беше зачервен и очите ѝ бяха порозовели по краищата. Вече не се опитваше да прикрие сълзите, които се стичаха по лицето ѝ. Гласът ѝ беше суров.

— Заслужавам да знам, Фиц. Не си играй на Сенч с мен. Що за тайна е могла да си струва съпротивата при това, което са му причинили?

Забих поглед в краката си, засрамен. Наистина заслужаваше да го научи.

— Не е знаел никаква тайна. Не е имал никакво знание, което да им даде. Настоявали са да научат къде е синът му. А той не знаел нищо за такъв син.

— Син. — Странно изражение пробяга по лицето ѝ, сякаш не можеше да реши дали да се засмее, или да заплаче. — Тъй. Ще дадеш ли най-сетне определен отговор на въпроса, който Славея му постави преди толкова много години? Той, прочее, мъж ли е?

Поех си дъх, замълчах, после отвърнах:

— Кетрикен, той е каквото е. Много затворен.

Тя ме изгледа.

— Е, ако Шутът беше родил дете, мисля, че щях да го помня. Тъй че това му оставя само мъжката роля.

Понечих да кажа, че не всяко дете се зачева по един и същи начин. Мисълта как крал Искрен беше заел тялото ми, за да легне с нея, оставяйки ме за една нощ в кожата му на старец, помете през ума ми като буря. Присвих устни и извърнах очи.

— Ще го посетя — каза тя тихо.

Кимнах облекчено. На вратата се почука.

— Трябва да тръгвам вече, за да се срещнеш със следващия си молител.

— Не, трябва да останеш. Следващият посетител те засяга.

Не бях чак толкова изненадан, когато въведоха Уеб. Той спря след прага, докато две слугинчета влязат с подноси закуски. Подредиха всичко на една ниска маса, докато тримата се гледахме мълчаливо. Уеб се навъси за миг на маскировката ми и видях как преосмисли впечатлението си за мъжа, когото бе зърнал предната вечер. Не за първи път ме виждаше в друга роля и облик. Докато преценяваше новия ми маскарад, аз също го огледах внимателно.

Беше се променил от последния път, когато бяхме говорили. За толкова години след смъртта на птицата му — Риск — не си беше намерил нов партньор. Тази загуба беше всякла промяна в него. Когато загубих вълка си, имах чувството, че половината ми душа се е изгубила, сякаш имаше твърде много празно пространство и в ума, и в тялото ми. За известно време бях виждал тази празнота у Уеб, когато двамата с брата на Копривка, Пъргав, гостуваха на двама ни с Моли във Върбов лес. Очите му бяха загубили птичия си блясък и той вървеше все едно е пуснал корени в земята. За няколко месеца като че ли се беше състарил с десетки години.

Днес крачеше с изправени рамене, а погледът му шареше бързо из стаята, попивайки всяка подробност. Разликата беше добра, сякаш беше преоткрил младостта. Неволно му се усмихнах.

— Коя е тя? — казах му за поздрав.

Уеб ме погледна в очите.

— Той. Не тя. Млад керкенез. Казва се Полет.

— Керкенез. Хищна птица. Сигурно е различно за теб.

Той се усмихна и поклати глава. Изражението му беше добродушно, сякаш говореше на дете.

— Двамата имаме толкова много да учим един от друг. Заедно сме по-малко от четири месеца. Това е нов живот за мен, Фиц. Зрението му! О, и апетитът му, и буйната радост в лова. — Засмя се високо. В косата му имаше повече сиви кичури и бръчките му бяха по-дълбоки, но смехът му беше момчешки.

За миг изпитах завист. Спомних си опиянението на първите дни с нов партньор. Като дете се бях свързал с Носльо без ни най-малко колебание и преживях едно лято с пълните сетива на младо куче, подсилили моите. Бяха ми го отнели. После беше Смити, кучето, с което се бях обвързал напук на Бърич и всякакво благоразумие. Загубих го, когато даде живота си, за да защити мой приятел. Двамата бяха мои сърдечни спътници. Но вълкът, Нощни очи, беше загърнал душата си около моята. Заедно бяхме ловували и заедно бяхме убивали, дивеч, както и хора. Осезанието ни обвърза за цял живот. От него бях научил да владея както възбудата на лова, така и споделената болка на жертвата. При спомена за тази връзка завистта ми угасна. Никой не можеше да го замени. Можеше ли друга жена изобщо да бъде за мен каквото беше Моли? Щях ли изобщо някога да имам приятел, който да ме познава така, както ме познаваше Шутът? Не. Такива връзки в живота на човек са единствени. Върнах си дар словото.

— Щастлив съм за теб, Уеб. Изглеждаш нов човек.

— Нов съм. И съм толкова тъжен за теб, колкото ти се радваш за мен. Жалко, че си нямаше спътник Осезател, който да те крепи в загубата.

Какво да кажа на това? Нямах думи.

— Благодаря ти — промълвих. — Тежко беше.

Кетрикен беше мълчала по време на разговора ни, но ме наблюдаваше съсредоточено. Майстор Осезателят взе възглавница и се настани до масата. Усмихна се широко на Кетрикен и огледа с интерес храната.

Кетрикен му отвърна с усмивка.

— Хайде без формалности. Отпуснете се, мои приятели. Достави ми огромно удоволствие да гледам как Уеб възвръща духа си. Трябва да се запознаеш с Полет, Фиц. Не твърдя, че би могъл да те накара да премислиш решението си да останеш сам, но определено ми даде основание да се усъмня в статута си на необвързана. — Поклати леко глава. — Когато видях болката, която изпита при смъртта на Нощни очи, реших, че не искам нищо такова, никога. И отново, когато Уеб загуби Риск, си казах, че съм била благоразумна, като съм се въздържала да свържа сърцето си с животно, след като знам, че рано или късно трябва да изпитам разкъсващата болка от раздялата. — Вдигна очи от Уеб, докато той наливаше чай на трима ни, и срещна невярващия ми поглед. — Но сега, като виждам радостта на Уеб от Полет, се чудя. От толкова дълго съм сама. Не ставам по-млада. Трябва ли това да е съжаление, което ще отнеса в гроба, че не разбрах напълно магията, която притежавах?

Думите ѝ заглъхнаха. Погледна ме. В очите ѝ се таеше обида и гняв.

— Да. Аз съм Осезаваща. И ти го знаеше, Фиц. Нали? Знаеше го много преди да го заподозра. И знаеше, че Осезанието, което толкова много застрашаваше Предан, докато беше момче, е дошло от мен.

Подбрах думите си внимателно.

— Милейди, смятам, че е толкова вероятно да е дошло от баща му, колкото от вас. И в крайна сметка няма много значение откъде е дошло. Дори сега упражняването на Осезание може да донесе…

— Имаше значение за мен — каза тя тихо. — И все още има. Онова, което почувствах между Нощни очи и мен, не беше въображаемо. Ако го бях осъзнала, докато пребивавахме в Планините, щях да му кажа какво означаваше тази подкрепа за мен.

— Той знаеше — прекъснах я безразсъдно. — Знаеше, не бойте се.

Видях как си пое дъх, гърдите ѝ се вдигнаха и смъкнаха от чувството, което сдържаше. Само планинското ѝ възпитание я задържа да не ме укори. Вместо това каза кротко:

— Понякога да благодариш на някого е по-важно за този, който благодари, отколкото за получаващия.

— Съжалявам. — Изрекох го с болка. — Но се борехме с толкова много други неща. Тогава все още едва разбирах Осезанието и дори понятието ми какво може да е Умението беше слабо. Ако ви бях казал, че подозирам, че сте Осезаваща, тогава какво? Със сигурност нямаше да мога да ви науча как да се справяте с магия, която аз самият не можех да владея добре.

— Разбирам това — каза тя. — Но все пак смятам, че животът ми беше не толкова пълноценен, колкото можеше да е. — И добави тихо: — И много по-самотен.

Нямах отговор. Вярно беше. Знаел бях за самотата, която я погълна, след като крал Искрен бе превърнат в каменен дракон и ѝ беше отнет завинаги. Можеше ли едно животно-спътник да ѝ е помогнало да понесе това? Вероятно. Но никога не ми беше хрумвало да ѝ кажа, че бях доловил в нея смътен пулс на Осезание. Винаги бях вярвал, че е толкова смътен, че е без значение. За разлика от мен: при мен Осезанието бе настояло от най-ранното ми детство да намеря душа, с която да споделя живота си…

— Уеб казва, че не е твърде късно — каза Кетрикен вече по-спокойно. — Но че също така не е нещо, в което да се хвърля прибързано.

Кимнах. Заради това обсъждане ли ме беше повикала?

— Връзката трябва да е взаимно благотворна — каза Уеб. Обърна се към мен и продължи: — Задълженията на Кетрикен често я задържат в замъка. Ако се свърже с голямо животно или с диво същество, това би ограничило времето им заедно. Затова я посъветвах да помисли за животни, на които ще им е удобно да споделят начина ѝ на живот. Котки. Кучета.

— Хамстери. Папагали — добавих с облекчение, че разговорът се измества в друга област.

— И точно затова искам да те помоля за една услуга, Фиц — каза внезапно Уеб.

Погледнах го изненадано.

— Знам, че ще откажеш, но тъй или иначе съм принуден да те помоля. Никой друг не може да ѝ помогне.

Погледнах с тревога Кетрикен, зачуден от какво ли се нуждае.

— Не. Не лейди Кетрикен — увери ме Уеб.

Сърцето ми изстина.

— Тогава коя е тя и от какво се нуждае?

— Тя е врана. Ако двамата стигнете до разбиране, ще ти сподели името си.

— Уеб, аз…

Той прекъсна възражението ми.

— Била е сама половин година. Изпратиха ми я, за да потърси помощта ми. Излюпила се е с дефект. Когато се оперила, няколко от перата ѝ на всяко крило били бели. На ранна възраст била прогонена. Нападната и тежко ранена от собственото ѝ семейство. Намерил я един стар овчар. Взел я и я изцерил. Осем години били приятели. Наскоро той умря. Но преди да умре се свърза с мен и след това ми я прати.

Замълча. Изчакваше въпроса, който знаеше, че ще задам.

— Напуснала е своя партньор Осезател? — Не можех да повярвам в такова предателство.

Уеб поклати глава.

— Овчарят не беше Осезател. Беше просто човек с добро сърце. И в не малка степен благодарение на усилията на Короната на Пророците успя да стигне до общността на Старата кръв, за да ѝ намерят нов дом. Не, не говори, остави ме да довърша. Враните са социални същества. Ако бъде принудена да живее самотен живот, тя ще полудее. Ще я нападат заради различията ѝ. И най-сетне — тя не търси връзка на Осезание, само човешко приятелство. За компания и за закрила.

Кетрикен прекъсна мълчанието ми с:

— Това, изглежда, устройва и двете ни съвършено.

Поех си дъх да отвърна, после издишах мълчаливо. Знаех защо Уеб не може да я въвлече. Лейди Кетрикен не можеше да се появява с врана на рамото. Враните кълват труповете на бойното поле — и изобщо се смятат за зла поличба. Една врана просто нямаше как да е нейна спътничка. Вече знаех, че няма да направя това. Щях да намеря някой друг, но засега, вместо откровен отказ, казах само:

— Ще помисля.

— И би трябвало — одобри Уеб. — Дори едно просто приятелство с животно не е нещо, което да се поеме небрежно. Една врана може да живее двайсет години, а не е нечувано някоя да стигне и трийсет. След като я опознах, смятам, че чудесно ще си съвпаднете по нрав.

Знаех какво мисли Уеб за нрава ми, тъй че още повече се уверих, че не искам да имам нищо общо с тази птица. Щях да ѝ намеря подходящ приятел. Може би Толърман нямаше да има нищо против една врана в конюшните във Върбов лес. Тъй че кимнах мълчаливо.

Двамата го приеха за отстъпление. Кетрикен наля още чай и следващият час мина в приказки за старите времена. Уеб разказа може би твърде много истории за Полет, но двамата с Кетрикен разбирахме. А от тези разкази съвсем естествено разговорът мина на Старата кръв и смътното владеене на магията Осезание от Кетрикен, и какво може да означава това. Тя сподели по-подробно какво е означавало за нея: беше се пресегнала към моя вълк и той бе приел това смътно свързване. Приятелството му я беше поддържало повече, отколкото бях съзнавал.

След това, сякаш това беше най-естественото нещо на света, Кетрикен попита дали Пчеличка притежава Осезанието или Умението. Не мога да кажа защо за мен бе толкова смущаващо, че ми зададе този въпрос. Определено от двамата ми бяха останали много малко тайни. И все пак, по някакъв странен начин, усещах Пчеличка като тайна, нещо лично и скъпоценно, което не исках да споделя. Трябваше да положа усилие, за да не излъжа. Казах им, че доколкото мога да определя, малката ми дъщеря не притежава нито една от тези магии. Че може да долови Умението в Копривка и мен, но че не получавам никакво усещане за него от нея. После добавих, че тъй като е все още много млада, е трудно да се прецени.

Уеб кривна вежда.

— Обикновено Осезанието се проявява в ранна възраст. Не е ли показала склонност за свързване с животно? Никакво вътрешно разбиране за техните навици?

Поклатих глава.

— Не, но за да съм честен, държа я настрана от такива опасности. Знам какво е да се свържеш прекалено млад и без напътствия.

Той се намръщи.

— Значи няма никакви животни в живота ѝ?

Поколебах се. Мъчех се да реша какъв отговор ще му хареса да чуе. Постарах се да съм искрен.

— Учи се да язди. Като малка, когато за първи път опитах да я уча, като че ли се чувстваше неловко от тази идея. Уплашена дори. Но напоследък напредва добре. Не че не обича животни. Харесват ѝ котета. Кучето на овчаря я харесва.

Уеб кимна замислено, погледна Кетрикен и каза:

— Когато дойде тук, бих искал да поговоря с нея. Ако е наследила Старата кръв от баща си, то колкото по-скоро го научим всички, толкова по-добре ще овладее магията си.

А Кетрикен кимна сериозно, сякаш тя трябваше да го разреши. Обзе ме лошо предчувствие, но реших, засега, да премълча. Отбелязах си наум, че Уеб беше узнал за желанието на Кетрикен да се доведе Пчеличка в Бъкип преди мен. С кого другиго беше обсъждала това? Трябваше да открия какво има зад тази нейна решителност. Но дискретно. Обърнах дръзко разговора.

— А принцовете? Благоденствие или Почтен показали ли са признаци на Осезанието или на Умението?

Гладкото чело на Кетрикен се набразди. Тя си пое дъх и обмисли добре думите си, преди да отвърне:

— Вярваме, че и двамата принцове притежават Умението, магическото им наследство като Пророци. Но изглежда, че никой от двамата няма силен талант в това.

Направи нещо с очите си, когато срещна погледа ми. Не беше намигване или завъртане на окото към Уеб, а само много леко движение, което ми даде да разбера, че не желае да обсъжда тази тема пред Майстора на Осезанието. Значи бившата ми кралица се беше научила на дискретност и потайност. Може би Бъкип я беше променил толкова, колкото тя бе променила него.

Обърна разговора на други теми и аз я оставих. Уеб беше словоохотлив както винаги и умееше да накара другите да говорят. Постарах се да се задържам на безопасни теми — овце и овощни градини, и ремонтите, които бях правил във Върбов лес — но съм сигурен, че му казах много повече за себе си и за положението ми, отколкото възнамерявах. Храната отдавна беше свършила и чаят си стоеше изстинал в чашите ни, когато Кетрикен се усмихна и ни напомни, че и други очакват вниманието ѝ.

— Моля, кажи на лорд Златен, че ще го навестя тази вечер. Късно, опасявам се, защото ще има още едно празненство на стъмване и трябва да присъствам. Но когато мога, ще ида при него и се надявам да не е много против, ако го събудя. Ако предпочита да не го правя, пратете ми бележка, че не желае компания.

— Скука го мъчи в немощта му. Смея да кажа, че ще приеме с охота компанията. — Реших го вместо него. Щеше да е добре за него.

— И, Фиц, кога мога да очаквам да ме навестиш? — попита Уеб. — Бих искал да те запозная с враната. Няма да твърдя, че компанията ѝ е бреме за мен, но Полет не гледа на нея доброже…

— Разбирам. Ще дойда утре сутринта, ако лорд Сенч не ми даде други задачи. Може да се наложи да прекарам деня си в град Бъкип. — Укорих се наум за неохотата си да му помогна. Щях да отида. Бях убеден, че враната ще ме сметне за неподходящ партньор.

Той ми се усмихна.

— Чудесно. Много съм ѝ разказвал за теб и за споделеното знание за Осезанието с теб. Вдругиден трябва да си тръгвам. Тъй че тя може да те намери преди това. Нетърпелива е да се запознае с теб.

— И аз също — отвърнах вежливо.

Поклоних се и напуснах залата за аудиенции на лейди Кетрикен, зачуден дали Ридъл си е мислил някога да си има домашна птица.