Гонитбата на Шута

18.Преобразителят

— Дал ти е драконова кръв.

Бях убедил другите, че макар да имам известни притеснения за лекарството, което Аш е дал на Шута, не може да се направи кой знае какво, освен да изчакаме и да видим. Не им казах какво точно е лекарството. Нищо нямаше да се спечели, ако кралят знаеше за нелегалната търговия на Сенч. Вече бях ужасѐн заради него. Когато Аш го каза, се изненадах. Но след това, почти моментално, разбрах, че да, ако Сенч бе проявил любопитство за свойствата на драконовата кръв, щеше да я придобие по всякакъв възможен начин. Съжалявах само, че Сенч беше обездвижен в момента. Представа нямах дали предписаната доза, която Аш бе намерил в свитъка на Сенч, е правилна, да не говорим за страничните ефекти, от които трябваше да се опасяваме. И за мое нещастие най-добрият курс в момента беше да запазя тези притеснения за себе си.

За мое щастие Предан имаше да управлява цяло кралство. Копривка имаше нужда от отдих, а грижата да го получи щеше да ангажира Ридъл. Кетрикен пък беше отишла при Сенч. Бях ѝ обещал, че скоро ще ида при нея. Пратих Аш да донесе храна, настаних се в стола, освободен от Кетрикен, и казах на Шута всичко.

— Какво ще ми направи това? — попита той.

Поклатих глава.

— Не знам. Не знам със сигурност. Ще накарам Аш да прегледа свитъците, отнасящи се за лекарства от драконови части. Ще го накарам да ги изчете и да ми отдели всичко, което изглежда свързано с темата. — Не му казах, че Сенч смята повечето написано в такива свитъци за чисто шикалкавене. Бяхме в непозната територия, стъпвахме слепешком в тъмното. — Достатъчно добре ли се чувстваш да разговаряш с мен?

Той се усмихна.

— В момента чувствам, че бих могъл да отида до Планините с теб. Но преди малко вътрешностите ми горяха и плачех на рамото на Кетрикен като болно детенце. — Примига със златните си очи. — Виждам повече светлина, отколкото преди. Спах дълго, след като той ми го даде. Така поне твърди той. Всъщност не мисля, че бях напълно буден, когато ми го изля в устата. А от какви сънища се събудих! Не сънищата за Бял пророк, а сънища, пълни с мощ и блясък. Летях, Фиц. Не както когато летях на гърба на Момиче на дракон. Летях. Аз самият. — Помълча, зареял поглед. — Дланите ме болят ужасно, но мога да ги движа. Всеки пръст! Кожата ме сърби толкова лошо, че ми се иска да я разкъсам. А стъпалото ми, болното ми стъпало… — Вдигна полите на нощницата и ми го показа. — Мога да стъпвам с него. Боли, много боли. Но не както преди.

Тогава осъзнах, че се усмихва със стиснати зъби и че в същото време усмивката е весела. Станах да видя какви билки може да намеря, за да облекчат дълбоката болка от зарастващи кости. Заговорих през рамо:

— Трябва да поговоря с теб за хората, които нападнаха Върбов лес. Взели са малкото ми момиче, моята Пчеличка. И дъщерята на Сенч, пораснала вече жена, казва се Шън.

— Не.

— Какво?

Паникьосаното изражение се беше върнало на лицето му.

— Сенч няма дъщеря. Тя също щеше да се смята за наследница на Пророците. Щях да съм я видял. Фиц, нито едно от тези неща, които ми казваш, не може да е вярно. Щях да го зная. Щеше да ми разкрие други пътеки.

— Шуте. Моля те. Успокой се. Изслушай ме. Ти и аз, ние с теб променихме света, както каза, че ще стане. И когато ти… се върна, мисля, че променихме всички пътеки. Сенч излезе иззад стените на Бъкип заради това, което направихме. И е баща не на едно, а на две деца. Шън и Лант. А аз имам дъщеря, която ти не беше провидял. Ние променихме нещата, Шуте. Както ти каза. Моля те, засега приеми това. Защото ти си единственият, който би могъл да знае защо Слугите са взели дъщеря ми. И къде биха я отвели, и какво възнамеряват да правят с нея.

Обърнах се отново към него. Бях избрал смес от валериан, жълта теменуга за болката в костите, върбова кора и стрит джинджифил, за да стане малко по-поносимо на вкус. Намерих хаван и чукало и щом ги стрих, миризмите им се смесиха. Сбръчках нос и се върнах за още джинджифил и изсушена лимонова кора.

Той каза тихо:

— Ти ме остави тук. Сам.

Да споря с него, че не е останал сам, щеше да е безполезно.

— Наложи ми се — признах. — Чу ли какво заварих, когато стигнах у дома?

Той обърна глава настрани.

— Отчасти — призна хрипливо.

— Добре.

Вкарах мислите си в ред. Понякога, за да получиш информация, трябва първо да споделиш всичко, което знаеш. Не исках да мисля за случилото се, нито да го съживя в ума си. Страхливец. Щях да говоря за болката на други хора, а исках да се скрия от своя срам? Поех си дъх и започнах. Част от мен редеше думите с безизразен тон, предаваше само факти. Друга част грижливо приготвяше билковия чай, който можеше да облекчи болките на Шута. Наливаш вода в котлето, слагаш го да кипне, стопляш чайника с вряла вода така, че топлината да не се загуби, когато излееш водата върху билките. Оставяш ги да се запарят. Наливаш кехлибарената течност в чашата, като внимаваш да няма прекалено много утайка. Намерих мед и добавих две лъжички.

— Това е чай, за да облекчи болката в стъпалото ти — довърших разказа си.

Той не проговори. Разбърках чая и почуках с лъжичката по ръба на чашата, за да му покажа къде е. Треперещите му пръсти тръгнаха към нея, докоснаха я и се отдръпнаха.

— Те са били. Слугите. — Гласът му трепереше. Слепите му очи блеснаха златни към мен. — Те са те намерили. Значи са намерили мен.

Скръсти ръце и се присви. Трепереше. Заболя ме, като го видях такъв. Студена килия, далечен огън, който означава само болка, никога топлина. Хора, които се усмихват и викат от радост, докато те нараняват. Помнех. Едва можах да си поема дъх. Той опря ръце на масата и отпусна лицето си върху тях. Рухна в себе си. Не помръдвах. Той беше последната ми надежда и ако се облегнех твърде тежко на него, щеше да се прекърши.

Плеснаха крила. Пъстра, която допреди малко дремеше на един стол до топлещия огън, литна, кацна на масата и тръгна към Шута.

— Шуте. Шуте! — каза с вранския си глас.

Наведе глава и дръпна кичур коса с клюна си. Разчеса го все едно че са пера. Той въздъхна леко. Враната клъвна друг кичур и разчеса и него. Издаваше тънки грижовни звуци.

— Знам — отвърна той.

Въздъхна. После бавно се изправи. Протегна пръстите си и Пъстра тръгна към него. С върха на счупения си показалец я погали по главата. Беше го успокоила. Една птица бе направила онова, което аз не можах.

— Аз ще те защитя — излъгах го.

Той знаеше, че това е лъжа. Не бях защитил хората си във Върбов лес, нито Лант или Шън, нито дори скъпата ми Пчеличка. Мисълта за провалите нахлу в мен и ме удави.

Последва гняв. Червена ярост, която изведнъж лумна в мен.

Фиц?

Нищо няма — излъгах Предан. Прибрах гнева си и го запуших. Лично. Толкова лично. Бяха наранили моя Шут, сигурно бяха убили приятеля ми Прилкоп и бяха откраднали дъщеря ми. А аз не им бях направил нищо и нищо не можех да направя, докато не научех повече. Но когато научех повече…

— Ще те защитя и ще ги убием всичките — обещах му свирепо. — Ще ги боли и ще умрат, а ние ще си върнем своето.

Той вдиша треперливо. Сълзи, прошарени със златно вместо жълто, се стичаха по нашарените му с белези страни.

— Всичките? — попита с тънък глас.

Ръката ми тръгна по масата, почуквах с нокти, за да я чуе, че идва. Хванах костеливата му ръка. Позволих си миг мълчание, за да събера кураж и да охладя гнева си до ледено острие. Редно ли беше това? Възползвах ли се от страховете му за своите лични цели? Давах ли обещания, което не можех да изпълня? Но какво друго можех да направя? Беше за Пчеличка.

— Шуте. Любими. Трябва да ми помогнеш. Ще ги убием всичките, но само ако можеш да ми помогнеш. Защо са отишли във Върбов лес? Защо са взели Пчеличка и Шън? Какво възнамеряват? Защо е имало и халкидци? И най-вече, къде биха ги отвели? Къде? Другите въпроси са важни, но дори да можеш само да ми кажеш къде, това ще е достатъчно, за да ги намеря и да ги убия, и да си върна детето си.

Видях как се напрегна. Изчаках го. Той намери чашата, вдигна я и отпи предпазливо. После каза:

— Вината е моя.

Исках да му възразя, да го прекъсна и да го уверя, че не е негова. Но думите му бяха потекли и не исках да ги спирам.

— След като разбраха какво означаваш ти за мен, бяха длъжни да те издирят. Да видят дали ти пазиш тайната, която не можаха да изтръгнат от мен. Слугите разполагаха с името ти. Казах ти как стана това. Знаеха за Фицрицарин и знаеха за Бъкип. Но за Том Беджърлок и Върбов лес не можеха да знаят. Вестоносците, които изпратих при теб… аз не им казах името ти. Дадох им късчета информация, която можеха да използват, докато пътуват, за да намерят следващото място и да зададат следващия въпрос, който можеше да ги отведе до теб. Фиц, направих всичко по силите си да те защитя, въпреки че ти изпратих молбата си и предупреждението си. Мога само да предполагам, че са пленили един от пратениците ми и са измъкнали информацията с мъчения.

Отпи пак от чая.

— Или може би просто са ме проследили. Сигурно са видели това, което аз не можах — че е неизбежно да се върна при своя Катализатор. Може би дори са разчитали на теб, че ще ме убиеш. Колко сладко трябва да им се е сторило това!

— Но сега се боя от нещо по-лошо. Ако са знаели, че съм те помолил да намериш Неочаквания син и да го опазиш невредим, може да са подозирали, че вече си го направил. И може би са нападнали Върбов лес с надеждата, че ще го намерят. Чу, че са разпитвали за него. — Обърна се към мен, макар да не можеше да ме види. — Но ето го и най-лошото. Ами ако знаят повече, отколкото ние можем изобщо да знаем? Ами ако са създали нови пророчества, откакто ти ме върна от мъртвите и направи толкова много от старото бъдеще невъзможно? Ами ако са знаели, че ако ме намериш на пазара, ще ме убиеш? Или ако са знаели, че ако почти ме убиеш, след това ще се опиташ да ме спасиш? Че ще ме пренесеш и ще оставиш собствения си дом без охрана, така че да могат да насилват, плячкосват и търсят Неочаквания син, без да се боят от нищо?

Думите му ме изпълниха с безпокойство.

— Ами ако все още играем по тяхната музика? И не я чуваме, тъй че не можем да променим стъпката, нито подскоците, и се въртим според тяхната воля?

Мълчах и се мъчех да си представя такъв враг. Враг, който знае какво ще направиш още преди да решиш да го направиш.

— Безполезно е да се боим от това — продължи той. — Ако е така, ние сме безпомощни срещу тях. И единственият логичен отговор на това би било да спрем да се борим. А така те ще спечелят. Ако се борим, ще можем поне да сме неудобство за тях.

Гневът ми, потушен за кратко, лумна отново.

— Смятам да бъда нещо повече от неудобство, Шуте.

Не беше отдръпнал ръката си. Сега стисна моята здраво.

— Не ми е останал кураж, Фиц. Те го избиха, изкривиха го, изгориха го от мен. Тъй че ще трябва да заема от твоя. Нека да помисля, само още миг, за всичко, което ми разказа.

Пусна ръката ми и отпи отново от чая.

Бях забравил враната, толкова неподвижна и тиха беше. Изведнъж тя разпери криле, скочи от мястото си и кацна на масичката, като едва не обърна чайника.

— Храна — изграчи настойчиво. — Храна, храна, храна!

— Има храна на подноса до леглото ми, мисля — каза Шутът и аз ѝ я донесох. Имаше комат хляб и останки от някаква птица с късчета месо по костите. Занесох я до работната маса и враната ме последва там. Накъсах ѝ от хляба и сипах вода в паничката ѝ. Тя почна да кълве.

Шутът заговори преди да съм седнал.

— Има неща в разказа ти, които не разбирам. И съвсем малко неща, за които мога да те осветля извън онова, което вече знаеш. Но хайде да съберем късчетата факти и да видим какво можем да построим. Първо, миловидната жена с кръглото лице. Познавам я. Казва се Дуалия и с нея сигурно има лурики. Тя е лингстра, което ще рече, че е напреднала в ранговете на Слугите, но не толкова високо, че да стои в школата и да тълкува пророчествата. Достатъчно полезна и умна е, за да ѝ се дадат лурики, които да обучава и да ѝ служат, но не толкова ценна, та Слугите да не я излагат на риск в по-големия свят. Изглежда мила; умее да го прави и го използва добре. Хората приемат, че ги харесва, и на свой ред се стремят да спечелят благоволението ѝ.

— Значи я познаваш? От Клерес?

— Знаех за нея. — Помълча малко и само за миг се зачудих дали не ме лъже. — Толкова лесно може да накара другите да искат да я задоволят и да накара почти всеки да се почувства важен и ценен от нея. — Покашля се. — Но други неща, които казваш, ме озадачават много. Халкидски наемници. Дали са само нейни наети инструменти, или имат свой, допълнителен интерес? Слугите рядко плащат в злато. Дали ще разменят пророчество срещу това, което правят наемниците? Да им дадат опорна точка, от която могат да спечелят власт или слава? Мисията на Слугите изглежда ясна. Търсят Неочаквания син. Но когато откриват Пчеличка, я взимат, след като я обличат все едно, че е шайсим, тоест необучен пророк. Взимат обаче и Шън. Шън! Какво ужасно име!

— Доколкото разбрах, сама си го е избрала. Сенч не я е нарекъл така. Но Шуте, да не би да ми казваш, че са взели Пчеличка, защото тя е пророчица? — Тревогата беше като кълбо гърчещи се червеи вътре в мен.

— А тя пророчица ли е? — попита той тихо. — Разкажи ми за нея, Фиц. И не крий нищо.

Замълчах, за да събера мислите си, и той заговори отново. Странна усмивка трепна на устните му и в очите му блеснаха сълзи.

— Но може би вече ми каза толкова, колкото трябва да знам, макар и да не видях смисъла в думите ти. Тя е мъничка и руса, и светлоока. И умна. Кажи ми. Дълго ли беше в утробата?

Устата ми пресъхна. Накъде водеше това? И откъде знаеше?

— Да. Толкова дълго, че помислих, че Моли е полудяла. Повече от година, почти две, тя настояваше, че е бременна. А когато най-сетне детето дойде, беше толкова мъничко… И растеше толкова бавно. Години наред мислехме, че никога няма да може да прави нещо повече от това да лежи в люлката и да гледа ококорено. След това, много бавно, започна да може да прави разни неща. Да се обръща, а след това да седи без опора. Но дори след като можеше вече да ходи, не говореше. Години наред. Бях се отчаял, Шуте. Мислех, че детето е лишено от ум или е бавноразвиващо се, и се чудех какво ли ще стане с нея, след като двамата с Моли умрем. После, когато за първи път проговори, беше само на Моли. Като че ли беше… предпазлива спрямо мен. Едва след като Моли умря ми заговори свободно. Но още преди това доказа, че е умна. Моли я научи да чете, а тя сама се научи да пише и рисува. И, Шуте, подозирам, че рано или късно ще може да борави с Умението. Защото ме усещаше. „Като врящо гърне изливаш мислите си“, така ми каза. И точно затова избягваше допира ми и близостта ми. Но започвахме да се опознаваме един друг, тя започна да ми се доверява както едно дете трябва да се доверява на баща си… — Изведнъж се задавих и не можах да продължа. Сладко облекчение беше да говоря на глас за детето си, да споделя с някого пълната истина за Пчеличка и най-остра болка, че описвам дете, отнето от мен.

— Сънува ли? — попита той внезапно.

И тогава заговорих. Разказах за желанието ѝ да има хартия, на която да записва сънищата си, и как ме беше уплашила, като предсказа смъртта на „бледия мъж“ и след това на вестоноската с пеперуденото наметало. Неприятно ми беше да му разкажа как беше умряла вестоноската, но споделянето на тази омразна тайна в този момент бе наложително.

— Тя ти помогна да изгориш тялото? — попита Шутът невярващо. — Твоето малко момиче?

Кимнах мълчаливо, след което с усилие го признах:

— Да. Помогна ми.

— О, Фиц — укори ме той. Но имах още да му изповядам и го направих, разказах за прекъснатия ни празничен ден в Крайречни дъбове и как бях убил кучката и жадувах да убия господаря ѝ, и как нехайно бях допуснал Пчеличка да излезе от кръчмата. А след това трябваше да призная най-лошото. Казах му как го бях промушил, убеден, че е опасност за нея.

— Какво?! Детето, което дойде при мен, е било твоето? Момчето, което ме докосна и ме отвори за всички възможни пътеки на бъдещето? Не съм го сънувал, така ли? Той беше там! Неочакваният син!

— Не, Шуте. Никакво момче нямаше до теб. Само моята дъщеря, моята малка Пчеличка.

— Значи е била тя? Значи Пчеличка съм държал в ръцете си? О, Фиц! Защо не ми го каза веднага! — Изправи се рязко, олюля се и се смъкна отново. Хвана облегалките на стола и ги стисна здраво, сякаш буря се беше завихрила около него. Взря се в огъня, сякаш можеше да види през стените на замъка и в някакъв друг свят. — Разбира се — прошепна. — Така трябва да е било. Вече разбирам всичко. Кой друг е могла да бъде? В онзи момент, когато ме докосна, ах, не беше сън, нито илюзия или заблуда. Видях го с нея. Умът ми отново беше отворен към всяко възможно бъдеще. Защото, да, тя е шайса, точно както аз бях някога. А не я видях в бъдещето, което зърнах за теб, защото без мен ти изобщо нямаше да си я имал. Тя е и моя дъщеря, Фиц. Твоя и моя, и на Моли. Както е при нашия вид. Наша. Наша Пчеличка.

Бях разкъсан между пълното объркване и най-дълбоката обида. Имах смътен спомен как веднъж ми беше казал, че е имал двама бащи — братя или братовчеди — някъде, където хората приемат такъв ред на нещата. Бях допуснал, че там никой не се интересува чие семе всъщност узрява в жената, която съпрузите споделят. Овладях се с усилие и го погледнах внимателно. Златният му поглед сякаш срещна моя. Очите му бяха по-изнервящи сега, отколкото когато бяха безцветни. Металният блясък в тях сякаш потръпваше, течеше и се завихряше все едно са течни, а черните точки на зениците му изглеждаха твърде малки за смътната светлина. Поех си дълбоко дъх и си наложих спокойствие. „Не се разсейвай. Дръж дирята.“

— Шуте. Пчеличка не е твое дете. Ти никога не си бил с Моли.

Той ми се усмихна.

— Да, Любими. Разбира се, че никога не съм бил с Моли. — Върхът на пръста му почука по масата, веднъж, дваж, триж. Усмихна се мило. После каза: — Бях с теб.

Отворих уста и зяпнах онемял. Дълго време отне, докато ясни думи намерят пътя си.

— Не — заявих твърдо. — Не, не си! А дори и да… — И думите, и логиката ми се бяха изчерпали.

Той се засмя високо. От всички възможни реакции тази беше последната, която очаквах. Засмя се както рядко го бях чувал да се смее, защото докато шегаджията кара другите да се смеят, рядко издава собственото си веселие. Но сега се смееше безсрамно и несдържано, докато не остана без дъх и трябваше да избърше сълзите от незрящите си очи. Зяпнах го.

— О, Фиц — въздъхна накрая той. — О, приятелю мой. Какво нещо да не мога да видя! Такъв ужасен момент да бъда лишен от зрение. Все пак всичко, което не мога да видя на лицето ти, го чух в гласа ти. О, Фиц. О, мой Фиц! — Наложи се да спре, за да поеме въздух.

— От всичките ти шеги тази е най-малко смешната. — Постарах се да не издам колко уязвен се чувствах. Посред всичките ми страхове за Пчеличка трябваше да направи това?

— Не, Фиц. Не. Тази е най-добрата, защото не е шега. О, приятелю мой. Представа нямаш какво ми каза току-що, въпреки че се бях постарал да ти го обясня. — Пое си отново дъх.

Намерих малко достойнство.

— Трябва да ида да видя Сенч. — Странният хумор на Шута ми идваше в повече.

— Да. Трябва. Но не веднага. — Посегна и безпогрешно хвана ръката ми. — Стой тук, Фиц. Защото мисля, че знам поне част от отговора на най-важния ти въпрос. И имам отговори на другите въпроси, които дори не знаеш да зададеш. На този, последния, отговарям първо. Фиц. Може да го отричаш. Но аз съм бил с теб, по всякакъв съществен начин. Както и ти си бил с мен. Споделяли сме нашите мисли и нашата храна, превързвали сме си раните един на друг, спали сме близо един до друг, когато топлината на телата ни беше единственото, останало ни да споделим. Твоите сълзи са капали на моето лице и моята кръв е била по твоите длани. Носил си ме, когато бях мъртъв, и аз те носих, когато дори не те разпознавах. Вдишвал си моя дъх вместо мен, приютявал си ме в собственото си тяло. Тъй че да, Фиц, по всякакъв съществен начин аз съм бил с теб. Споделяли сме естеството на своите същности. Също както прави един капитан със своя жив кораб. Също както един дракон прави със своя Праотец. Били сме заедно по толкова много начини, че сме се смесили. Толкова близки сме били и толкова сме се слели, че когато си се любил с Моли, тя е заченала нашето дете. Твоето. Моето. На Моли. Малко момиче от Бък, с дивата жилка на Бял в нея!

— О, богове! — викна той. — Такава шега и такава радост. Шега, която да съм ти изиграл? Едва ли! Радост, която ти ми даде. Кажи ми. Тя прилича ли по нещо на мен?

— Не. — Да. Извивката на горната ѝ устна. Дългите светли мигли. Русата ѝ коса, къдрава като моята, непокорна като неговата някога. Кръглата ѝ брадичка, не както беше на Шута сега, но досущ като неговата, когато беше малък.

— О, как лъжеш! — възкликна с радост Шутът. — Познавам го в обиденото ти мълчание. Пчеличка прилича на мен! Твоя и моя, и несъмнено най-красивото и умно дете на света!

— Такава е.

„Не мисли за нелепата му претенция.“ От всички хора, които можех да излъжа, винаги съм бил най-добър в самозалъгването. Пчеличка беше моя. Само моя. Бледността ѝ идваше от майка ми от Планините. Можех да вярвам в това. По-лесно беше да вярвам в това, отколкото да се съглася, че Шутът е споделил създаването ѝ. Нали?

— А сега отговарям на най-важния от въпросите ти. — Гласът му стана убийствено сериозен. Седеше изправен на масата. Раменете му бяха изправени, а странният му поглед — зареян в далечината. — В този момент не знам къде са. Но знам къде трябва да я отведат. В Клерес и школата. В бърлогата на Слугите. Тя ще е драгоценна плячка за тях. Не Неочакван син, но истинска шайса по рождение, невидяна и непредречена. И несъздадена от тях. Колко изумени ще са от това! — Помълча и помисли за миг. — И колко решени да я използват. Фиц, не мисля, че трябва да се страхуваш за живота ѝ, все още. Но все едно, трябва да се боим за нея и да я върнем колкото се може по-скоро.

— Можем ли да ги пресрещнем?

Надеждата се разпали в мен при първата възможност наистина да направя нещо, вместо да се оплитам и да се измъчвам. Избутах всичко друго настрана. Всички онези мисли можеха да изчакат, докато не вземех отново Пчеличка в прегръдката си.

— Само ако сме много умни. Изключително умни. Ще е като онази игра на отгатване, която играят на пазара, с граховото зърно под една от трите орехови черупки. Трябва да решим кой път ще е най-умно да хванат и след това, че те със сигурност няма да хванат пътя, за който ние ще сме се досетили. И тогава трябва да помислим за пътя, който биха избрали, като пътя, който бихме сметнали за най-малко вероятно да го изберат, и да зачеркнем и него. Трябва да осуетим бъдещето такова, каквото те го знаят. Като ребус е, Фиц, а те имат много повече информация, отколкото имаме ние. Но има едно късче информация, което те може да имат, но не разбират. Може да знаят, че тя е наше дете, но нямат представа докъде сме готови да стигнем, за да я върнем.

Замълча. Хванал брадичката си с една ръка, обърна лице към светлината на огъня. Присви устни, сякаш устата го болеше. Вгледах се в него. Белезите на страните му се заличаваха, но силуетът му ми се стори някак не както трябваше да е. Извърна отново лицето си към мен. Движещото се злато в очите му бе като разтопен метал.

— Ще трябва да обмислим това, Фиц. Трябва да се опитам да изровя от паметта си всички пророчества и сънища за Неочаквания син. А не знам дали ще са от полза. Дали някое пророчество или някой сън наистина се отнася за Пчеличка? Или тя е случайна находка за тях, съкровище, открито, докато са търсили нещо съвсем различно? Дали ще разделят групата си и ще пратят някои в школата с Пчеличка, а другите ще продължат да търсят Неочаквания син? И дали откакто двамата с моя Катализатор променихме света, са пожънали нови пророчества от яслите си с Бели и частично Бели? Мисля, че е възможно. Как можем да надхитрим нещо такова? Как надхитряваме лисица, която знае всяка пътека и бърлога, след като те, изглежда, са способни да размътят ума на всеки свидетел, който би могъл да ни помогне?

Сянка на идея пробяга през ума ми. Преди да съм успял да я задържа, Шутът разби крехката ми мисъл.

— Хайде, върви! — Махна с ръка, за да ме пропъди. — Почини си малко или посети Сенч. Трябва да помисля сам.

Поклатих глава удивен. В рамките на един кратък разговор беше преминал от разтреперана уплашена развалина до това да ме освободи пренебрежително все едно че е мой крал. Зачудих се дали драконовата кръв влияе на настроението му също както на тялото му.

Шутът вече бе потънал в размисъл. Станах, скован от седенето, и слязох до стаята си. Аш беше идвал. Беше подредена безукорно, с прецизност, каквато самият аз нямаше да мога да постигна. Веселите пламъчета в камината чакаха да ги захраня. Дадох им една цепеница и седнах на стола пред огъня. Загледах го.

Шутът да е баща на Пчеличка? Нелепо. Безумна претенция на отчаян човек. Тя наистина приличаше на него. Понякога. Не толкова много. Но повече на него, отколкото на мен. Не. Беше невъзможно и нямаше да мисля за това. Знаех, че аз съм бащата на Пчеличка. Знаех го с пълна убеденост. Едно дете не може да има двама бащи. Нали? Някои кучки могат да раздвоят кучилото и кутретата да са от различни бащи. Но Пчеличка беше едно дете! Не. Едно дете не можеше да има двама бащи. Намеси се нежелан спомен. Предан беше заченат, като Искрен използва моето тяло. Имаше ли Предан двама бащи? Беше ли той толкова мой син, колкото и на Искрен? Отказах да мисля повече за това тази нощ.

Помислих дали да не си легна. Целият се бях схванал. Главата ми пулсираше. Челото ми беше набръчкано, но не от мисъл. Намерих огледалото в пътния сандък на лорд Фелдшпат. Сечът на челото ми представляваше набръчкан шев в кожата. Лечителят беше направил бодовете нескопосано. Да вадя конците сам щеше да е дълго и болезнено. По-късно. Измисли нещо друго. Нещо, което не боли.

Щях да сляза да си потърся храна, помислих си. Не. Принц Фицрицарин нямаше да се шляе посред нощ из кухните, за да търси студено печено или черпак супа от казана, пазена за охраната. Седнах на ръба на леглото. Или щеше? Кой можеше да предвиди какво би направил принц Фицрицарин? Отпуснах се и се загледах в тавана. Търпение, помислих си, не се беше променила, за да угоди на замък Бъкип, а беше запазила очарователната си ексцентрична същност. Усмихнах се съжалително. Нищо чудно, че баща ми я беше обичал толкова. Никога не се бях замислял как бе останала вярна на себе си въпреки ограниченията на дворцовия живот. Можех ли и аз да съм толкова свободен като нея някога? Да наложа собствените си правила в двора? Затворих очи, за да помисля над това.