Гонитбата на Шута

19.Стратегията

Трепнах и се събудих от тихо почукване. Бях облечен, на леглото. Светлината през капаците на прозореца ми подсказа, че е ден. Потърках лицето си, за да се събудя, и съжалих. Шевът на челото ми се беше подул. Чукането се повтори.

— Аш? — извиках тихо и осъзнах, че идва от скритата врата, а не от тази към коридора. — Шуте? — попитах и в отговор чух:

— Пъстра, Пъстра, Пъстра.

Аха. Враната. Отключих вратата и щом се отвори, тя скочи в стаята.

— Храна, храна, храна — поиска ми.

— Съжалявам. Нищо нямам за теб тук.

— Лети. Лети, лети, лети!

— Чакай първо да те видя.

Тя подскокна към мен и клекнах, за да я огледам. Мастилото като че ли беше трайно. Не можах да видя нищо бяло по нея.

— Ще те пусна, защото знам, че сигурно копнееш да полетиш. Но ако си разумна, ще избягваш собствения си вид.

Тя не ми отвърна нищо, но ме гледаше, докато отварях прозореца.

Беше ден с безоблачно синьо небе. Погледнах над стените на замъка, увенчани с насип от сняг. Бях очаквал, че ще е утро. Не беше. Бях проспал цялата нощ и част от сутринта. Враната скочи на перваза и литна, без да погледне назад. Затворих прозореца и залостих тайната врата. Студеният въздух на лицето ми беше стегнал калпавите бодове. Конците трябваше да се извадят. Шутът беше сляп, а за да ги извадя сам, се налагаше да държа огледалото с една ръка и да ги дърпам с другата. Определено не исках да викам отново лечителя, който ми беше направил това.

Без да мисля, се пресегнах към Сенч. Можеш ли да ми помогнеш да махна конците в челото ми? Тялото ми се мъчи да се изцери, а бодовете набръчкват плътта.

Усетих го в края на нишката ми Умение. Рееше се като чайка, понесена от морски бриз. След това каза тихо: Мога да видя топлината на пламъците през шпионската дупка. Студено е тук, но трябва да остана за цялата стража. Толкова го мразя. Искам да си ида у дома. Искам просто да си ида у дома.

Сенч? Сънуваш ли? Ти си у дома, в безопасност, в замък Бъкип.

Искам да се върна в малката ни ферма. Аз трябваше да я наследя, не той. Нямаше никакво право да ме пропъди така. Липсва ми мама. Защо трябваше да умре?

Сенч. Събуди се! Това е лош сън!

Фиц. Спри, моля те — сгълча ме Копривка. Отпращането ѝ с Умението към мен беше стегнато и лично. Никой от чираците и калфите ѝ нямаше да ни чуе. Опитваме се да го запазим спокоен. Търся сън, който би могъл да го успокои и да му даде път обратно до нас. Но изглежда намирам само кошмарите му. Ела в стаята му и ще се погрижа за шевовете ти.

Не забравяй да дойдеш като принц Фицрицарин! — намеси се Предан, яхнал потока на мисълта ѝ. Достатъчно приказки предизвика, когато открадна кобилата. Купих ти я, при това на двойно по-висока цена, отколкото може да струва който и да е кон! Опитах се да обясня, че е грешка, че си поръчал кон и си помислил, че дорестата е за теб. Но бъди уклончив с всеки, когото срещнеш, и се старай да избягваш разговори. Все още се опитваме да съчиним правдоподобна биография за теб. Ако някой коментира младежката ти външност, намекни, че е ефект от няколкото ти години, прекарани сред Праотците. И моля, бъди подходящо загадъчен!

Потвърдих го в стегнато изпращане до Предан. След това внимателно се огледах в огледалото. Кипях от нетърпение да тръгна след Пчеличка, но ако препуснех напосоки, да се отдалеча от нея беше точно толкова вероятно, колкото и да тръгна по дирята ѝ. Трябваше да изчакам. Да стоя и да чакам. Предложението на Шута да отпрашим към Клерес, пътуване месеци наред, ми се струваше преждевременно. Всеки ден пътуване на юг щеше да е още един ден с Пчеличка, държана в плен от халкидци. Много по-добре беше да си върнем Пчеличка и Шън по-скоро, вместо по-късно, преди да могат да ги изведат извън Шестте херцогства. След като вече знаехме кои са те и какво са, ми се струваше малко вероятно да могат да ни убегнат. Донесенията щяха да се върнат тук, в Бъкип. Със сигурност някъде някой щеше да е видял следа от тях.

А междувременно реших да съм колкото се може по-гъвкав. Вече бях създал достатъчно затруднения за Предан и Копривка. А имах чувството, че ще моля за доста помощ от тях и от кралската съкровищница. Щяха да го направят от обич към мен и Пчеличка, независимо от цената. Но за краля щеше да е трудно да ми заеме войниците, които щях да поискам, без някой да направи силна връзка между откраднатото дете на Том Беджърлок, нападението на Върбов лес и от дълго време липсващия Фицрицарин. Още по-трудно щеше да е със Сенч, трескав от раната и неспособен да приложи интелекта си към проблема. Най-малкото, което можех да направя, беше да не затрудня още повече политическото им кукловодство.

Политическо кукловодство! Бели скотове да държат детето ми в плен! Гневът набъбна в мен и усетих как сърцето ми забушува. Исках да се бия, да убия онези халкидци, както бях пронизвал, хапал и душил нападателите на Сенч.

Фиц? Има ли заплаха?

Нищо, Предан. Нищо. Нищо, в което да можех да се прицеля. Засега.

Когато излязох от стаята си, бях обръснат и косата ми беше изпъната назад в толкова воинска опашка, колкото можех да я стегна. Облеклото ми беше най-малко яркото от дрехите, които Аш бе заделил като подходящи за принц Фицрицарин. Носех простия меч на бедрото си — привилегия на ранга ми в Бъкип. Аш беше лъснал ботушите ми до блясък, а в голямата обица на ухото ми като че ли имаше истински сапфир. Къдравото полунаметало с дантела по ръбовете беше досадно, но бях решил, че трябва да се доверя на Аш и да се надявам, че такова глупаво облекло не е момчешка суета.

Коридорите на замъка, които бяха гъмжали от хора за Зимния празник, сега бяха по-тихи. Закрачих по тях уверено, като се усмихвах на всеки слуга, когото срещнех. Стигнал бях до стълбището, което щеше да ме отведе до етажа с кралските апартаменти и претрупаните стаи на Сенч, когато една висока жена внезапно се оттласна от стената, на която се беше подпряла. Сивата ѝ коса беше прибрана във воинска опашка и леката ѝ стойка ми подсказа, че е съвършено балансирана. Можеше да ме нападне или да избяга за миг. Изведнъж се усетих, че съм много нащрек. Тя ми се усмихна и се зачудих дали трябва да я убия, за да мина покрай нея. Заговори тихо:

— Здрасти, Фиц. Гладен ли си? Или си твърде горд вече, за да дойдеш с мен в столовата на гвардията?

Загледа ме и зачака. Мина време, докато паметта ми се върне назад през многото години.

— Капитан Фоксглоув? — предположих колебливо.

Усмивката ѝ се стопли и очите ѝ заблестяха.

— Чудех се дали ще ме познаеш след всички тези години. Далече сме от Чистия залив, и в разстояние, и във време. Но съм се хванала на бас, и то голям, че никой Пророк не забравя кой му е пазил гърба.

Мигновено протегнах ръка и стиснахме китки. Хватката ѝ беше почти толкова здрава като някога и изпитах огромна радост, че не е тук, за да ме убие.

— Много години минаха, откакто някой ме е наричал капитан. Но ти, ти в какво си се забъркал? Тази рана не изглежда да е на повече от седмица.

Опипах неволно раната.

— Унизителна история. Просто доста глупава среща с ъгъла на една стена.

Тя поклати глава.

— Странно, че прилича на удар от меч. Виждам, че това, което имам да ти кажа, щеше да е по-добре да се каже преди месец. Ела с мен.

Забавяне, изпратих късо и стегнато на Предан и Копривка. Капитан Фоксглоув иска да поговори с мен.

Кой? — попита Предан с тревога.

Пазеше майка ти в Битката на Чистия залив. Кетрикен сигурно я помни.

О.

Зачудих се колко знае за тази история и докато споменът ми за онзи кървав ден капеше в ума ми, закрачих до старата жена. Все още имаше изправената стойка на гвардеец и дългата крачка на човек, който може да измине мили в бърз марш. Но докато вървяхме, тя каза:

— Не съм капитан в гвардията от много години, принце. Когато Войната на Алените кораби най-сетне свърши, се омъжих и родих три деца, преди да стана твърде стара за раждане. А те на свой ред дадоха на мен и Червения Рос десетина внуци.

— Нямам внуци все още — отвърнах.

— Значи детето на лейди Копривка ще е първото?

— Първото ми внуче — потвърдих. Думите прозвучаха странно от устата ми.

Затрополихме надолу по стълбището един до друг и по някакъв странен начин се зарадвах на завистливите погледи, които ѝ хвърляха други слуги, докато ги подминавахме. Имаше време, когато приятелството с Копелдака не беше нещо за хвалене, но тя ми го беше дала. Слязохме до нивото на замъка, където се вършеше същинската работа, и продължихме покрай перачи с техните кошове с пране, чисто, както и мръсно, покрай пажове, крепящи отрупани с храна подноси, дърводелец и калфата му, и трима чираци, тръгнали да поправят нещо в замъка. Покрай кухните, където някога беше царувала Готвачката и ме беше направила свой фаворит въпреки политическите усложнения. Стигнахме до сводестата врата, която водеше към гвардейската трапезария, където врявата на гладни хора рядко секваше.

Фоксглоув опря ръка на гърдите ми и ме спря. Погледна ме в очите. Косата ѝ беше сива и бръчки ограждаха устата ѝ, но тъмните ѝ очи блестяха както някога.

— Ти си Пророк и знам, че един истински Пророк помни дълговете си. Тук съм заради своите внучка и внук. Знам, че ще помниш дните, когато няколко думи от теб накараха мен, Сладкопойна и още няколко добри войници да напуснем гвардията на крал Искрен и да сложим пурпурното и бялото и знака с лисицата за нашата чуждоземна кралица. Помниш това, нали?

— Да.

— Тогава пригответе усмивка, сър. Вашето време е дошло.

Махна ми с ръка да тръгна пред нея. Влязох в помещението, изтръпнал от страх и готов за всичко. Но не и за това, че някой извика: „Хоп!“ и всички гвардейци изведнъж скочиха на крака. Пейки изскърцаха шумно на пода, след като ги избутаха назад. Една халба се разклати опасно, щом масата подскочи, но не падна. В помещението, пълно с изправени и застанали мирно мъже и жени, за да ме поздравят, се възцари тишина. Затаих дъх.

Преди много години кралят претендент Искрен беше направил герб за мен. Само аз трябваше да го нося. Представляваше еленът на Пророка, но с главата наведена за атака, вместо величествената поза, която щеше да носи синът на един крал. През него минаваше червената извивка, която ме бележеше като незаконен син, докато еленът признаваше родословието ми.

Сега стоях пред застанали мирно гвардейци и неколцина от тях носеха на гърдите си елена с ивицата. Жакетите им бяха в синьото на Бък, с червена ивица през гърдите. Зяпнах ги онемял.

— Сядайте, идиоти. Това все пак е просто Фиц — заяви Фоксглоув. О, как я забавляваше това, а когато няколко от младоците в залата ахнаха при безочието ѝ, тя го утежни още повече, като ме хвана за ръка и ме дръпна към едно място на една от дългите пейки на масата. — Бутни насам каната с ейл и малко от черния хляб и бялото сирене. Той може вече да седи на високата маса, но е отраснал на гвардейски порцион.

Тъй че седнах и някой ми напълни халба, и се зачудих как е възможно едновременно да ми е толкова хубаво, и странно, и ужасно. Дъщеря ми липсваше и беше в опасност, а аз седях тук и се хилех глупаво, докато една стара жена обясняваше, че е време да си имам лична гвардия, и макар че всичките ѝ други внуци били членове на охраната на Кетрикен, двамата ѝ най-млади все още не били положили клетва. Останалите гвардейци се настаниха на масата; подсмихваха се самодоволно един на друг заради това, че виждат „принц“ Пророк да споделя простата им храна. Не можеха да знаят, че рядко бях опитвал по-вкусна храна. Този черен хляб и сиренето, и ейлът, който се пенеше в халбата, бяха нещата, които ме бяха поддържали и в най-черните времена. Беше най-доброто пиршество, което можех да си представя в този странен миг на триумф.

Фоксглоув подкара към мен двама младоци, с ръка на рамото на всеки. Не можеше да са на повече от двайсет; момичето видимо се изпъна нагоре, мъчейки се да изглежда по-високо.

— Братовчеди са, но си приличат като палета от едно кучило. Това е Ясна, а това е Пъргав. Вече носят твоя знак. Ще им приемеш ли клетвите сега?

— Крал Предан знае ли за всичко това? — Изрекох думите на глас, след като ги отпратих сбито с Умението към Предан. Мисълта е бърза. Той усети дилемата ми мигновено, а аз усетих насмешката му.

— Ако не знае, ще го научи — отвърна рязко Фоксглоув и няколко халби тупнаха на масата в съгласие. — Не помня да сте искали разрешение, преди знакът на бялата лисица да дамгоса гвардейски отряд.

— О, онова бяхте ти и Сладкопойна, не аз! — отвърнах и тя се засмя.

— Може би. Но аз го помня другояче. — После лицето ѝ стана сериозно. — А, Сладкопойна. Много бързо го даваше тя, нали? — Покашля се. — Бебенцата ми, извадете си ножовете и ги поднесете на Фиц… на принц Фицрицарин. Ще го направим по стария начин.

Стар беше, толкова стар, че не го знаех. Но тя ни поведе и други петима я последваха. Бодна лявата ми ръка малко над кокалчетата и щом кръвта ми закапа върху изпънатата длан на момчето, му каза:

— Кръвта на Пророците лежи на ръцете ти, за да я защитиш. Държиш живота му в ръцете си, сега и всеки път, когато извадиш меча си в негово име. Не я опозорявай, нито поставяй живота си пред неговия.

Имаше още и усетих как първо Предан, а след това Копривка се свързаха с мен, докато гвардейците, носещи моя знак, идваха при мен един по един. Заклеваха ми мечовете си и взимаха кръвта ми в своите ръце, докато се мъчех да си поема дъх и в същото време да запазя в някаква степен царствено спокойствие. Когато и последният се изправи и си взе заклетия меч, усетих лъх на Умение от Копривка. Това беше красиво.

Ще се обзаложа, че Фиц плаче като девица. Това — от Предан, леко язвително, но можех да усетя, че е трогнат също като Копривка.

Или плаче като мъж, който най-сетне е посрещнат у дома, отвърна рязко Копривка.

Какво да правя сега с тях? Бях малко замаян.

Настаняваш ги. Обличаш ги. Плащаш им. Грижиш се да поддържат дисциплина и да се упражняват ежедневно. Не е ли забавно да си кралска особа? Ще ти трябва персонал, Фиц. Хората, вършещи всички неща, които трябва да се вършат.

Нямам време за това! Трябва да тръгна след Пчеличка!

С тях по петите ти, Фиц. Ще ти трябват. Но повечето от тях изглеждат зелени като трева. Искаш ли да избера някой от капитаните си и да ти го пратя?

Мисля, че имам по-добра идея. Надявам се.

Мълчанието ми по време на разговора с Предан беше взето за сериозност. Извърнах поглед към Фоксглоув.

— Капитан Фоксглоув, сега бих искал да получа и вашето оръжие.

Тя ме изгледа.

— Стара съм, Фиц. Напуснах гвардията преди много години, след като кралят прогони Алените кораби от бреговете ни. Мирът ми хареса. Омъжих се, имах деца и ги виждах всеки ден. Вече съм стара. Единият ми лакът е зле и коленете ми са сковани, а и зрението ми не е като някога.

— Но умът ти е като някога. Можеш да ми откажеш, ако пожелаеш. Предполагам, че си имаш дом и съпруг, и…

— Червения Рос си отиде преди много години. — Стоеше съвсем неподвижна. Виждах как спомените пробягват пред очите ѝ. След това заговори шепнешком, щом извади скромен дълъг нож от колана си. — Щом все пак желаеш оръжието ми, ще ти го закълна, Фиц.

— Да. Ще ми трябва човек, който да държи тези палета в ред.

Тъй че капнах от кръвта си в дланта на човек, който вече бе държал живота на Пророци в ръцете си. Не ѝ позволих да падне на колене пред мен — приех обета ѝ както стоеше изправена.

— Лице в лице, както стояхме някога гръб до гръб — казах ѝ. Тя се усмихна и всички гвардейци в залата я поздравиха с ликуване.

— А заповедите ми, сър? — попита Фоксглоув.

— Да правиш каквото сметнеш за най-добре. Знаеш много по-добре от мен как да ги ръководиш като капитан. Настаняваш ги, обличаш ги, гледаш да не нарушават дисциплината и ги водиш на дворовете за упражнения. И им плащаш дължимата заплата. — Постарах се да не издам, че нямам представа откъде ще идват средствата за това.

На гвардейците се заплаща от съкровищницата. Ще уведомя лейди Лека стъпка, че имаме нов отряд. В момента Сенч е буден и почти с ума си. Майка ми е с него. Двамата с Копривка ще се срещнем с теб там.

Тръгвам.

Но ми отне малко време, докато се измъкна от гвардейската трапезария. Трябваше да вдигна тост за новия си капитан на гвардията и да потвърдя няколко истории, които им бе разказала за битката на Чистия залив. За щастие нито една от тях не засягаше легендарната ми способност да се преобразявам във вълк и да разкъсвам гърла. Най-сетне успях да оставя Фоксглоув в челото на масата с двамата ѝ внуци, засияли от гордост, и се изнизах навън.

Навел глава, уж потънал в дълбок размисъл, закрачих по коридорите и нагоре по стълбището. Всичко в мен говореше, че съм човек, който няма време да се спира за приказки. Тревогата ми за Пчеличка се бореше с притеснението ми за Сенч. Нужна ми беше помощта му, за да подредя всичко, което Шутът ми беше казал за Слугите. Сенч щеше най-добре да знае как да ги надхитрим. Нужен ми беше за всеки аспект от връщането ми в живота в Бъкип. Беше обезкуражаващо да осъзная колко много завися от него. Какъв щеше да е животът ми, без той да манипулира всевъзможни събития иззад завесите като изкусен кукловод? Бях разчитал на него да измисли правдоподобни обяснения за това къде съм бил и за връзката ми с Том Беджърлок, ако трябваше да има такава. Колко бързо щеше да изтече новината от Върбов лес до Върбово и след това до Крайречни дъбове? Щях да се справя с това. Върнех ли си Пчеличка, щях да се справя с всичко останало, заклех се пред себе си и взех последните стъпала по две наведнъж.

Паж с поднос с празни блюда тъкмо излизаше от стаята на Сенч и го последва върволица лечители с легени, мокри превръзки и кошници с мазила за обработване на рани. Кимаха ми за поздрав, докато минаваха, и им отвърнах. След като напусна и последният, се шмугнах вътре през отворената врата.

Сенч си отдъхваше сред величествения разкош от смарагдовозелени завивки и възглавници. Тежките завеси около леглото му бяха дръпнати. Весел огън пращеше буйно в камината и стаята бе топло огряна от свещи. Кетрикен беше там, облечена в скромна рокля в бяло и пурпурно. Седеше на стол близо до главата му с някакво плетиво в ръце. Крал Предан стоеше до краката му, облечен официално в тежък халат. Короната му се люшкаше от върховете на пръстите му. Подозирах, че току-що е дошъл от Съдебната зала. Копривка гледаше навън през прозореца, с гръб към мен. Когато се обърна, ми се стори, че коремът ѝ е леко издут. Растящо дете. Бебе, за което двамата с Ридъл щяха да се грижат с огромна обич.

Обърнах се отново към Сенч. Подпираха го възглавници отвсякъде. Гледаше ме. Кожата около очите му бе порозовяла, сякаш наскоро почистена от засъхнала кора, и плътта на лицето му изглеждаше отпусната. Дългопръстите му ръце лежаха отпуснати на завивката, замръзнали и неподвижни, каквито рядко ги бях виждал. Но погледите ни се срещнаха и ме позна.

— Изглеждаш ужасно — поздравих го.

— Чувствам се ужасно. Мечът на онзи боклук е нанесъл по-голяма вреда, отколкото мислех.

— Но ти все пак го довърши.

— Да.

Тук спряхме. Не бях разказал на никого в стаята как Сенч бе довършил предателя. Или бях? О. Спомних си какво ми беше казал Предан за Петлите и се зачудих какво щяха да си помислят те за срязани сухожилия, разпран нос и прерязано гърло. По-късно. Щях да оставя това за по-късно.

Исках да попитам дали пастрокът на Шън е платил вече цената за предателството си. Но това също не беше въпрос, който да задавам пред други. Заговорих на всички:

— Имам може би относително добра новина за всички ни. Нищожно е, но е по-добре от нищо и подхранва надеждите ни. Шутът потвърди това, което бях подозирал. Върбов лес е нападнат от Слугите на Белия пророк. Халкидците най-вероятно са били наемници, като Слугите са насочвали атаката. Шутът изслуша всичко, което хората на Върбов лес ни разказаха за онази ужасна вечер. Убеден е, от начина, по който са облекли Пчеличка в бяло и са я увили в шейната, че те вярват, че тя е, мм, шайса… тоест кандидат за Бял пророк. Или нещо такова. Ще я ценят високо и ще се опитат да я откарат в Клерес.

— А Шън? — попита Сенч настойчиво.

— Чу какво казаха хората на Върбов лес. Пчеличка е направила всичко по силите си, за да я защити. Ако Слугите ценят Пчеличка толкова високо, колкото вярва Шутът, надявам се това да означава, че Пчеличка може да продължи да упражнява известна закрила над Шън.

Последва мълчание.

— Можем да се надяваме — подхвърли тихо Кетрикен.

— Нищожна надежда наистина. — Сенч бавно поклати глава. — Не трябваше изобщо да ги оставяш сами там, Фиц.

— Знам — отвърнах простичко. Нищо друго не можех да кажа.

Копривка се покашля.

— Пратеникът на Сенч доказа годността си. Смятала бях, че нивото му на дарба в Умението е твърде ниско, за да може да се включи в официална котерия, но в това той се изяви добре и сега ще го обучим като единак.

— Имате вести от Върбов лес?

— Да. След като мъглата на Умението бе разчистена, пратеникът на Сенч можа да стигне до нас ясно, както и моят калфа Гранд. Фицбдителен се връща в Бъкип, придружен от останалите Петли. Оставям там Гранд. Носят труповете на онези, които са ви нападнали на Хълма на бесилото. Накарахме ги да повярват, че двамата със Сенч сте били нападнати от неизвестни убийци, избягали след като верните Петли са ви защитили докато минете през камъните.

— Това ме дразни — обади се Сенч.

— Но най-добре защитава Фицбдителен и Шишко, докато пътуват обратно до Бъкип. Поне един от мъртвите заслужава погребение като герой, Сенч. Когато дойдат, ще отделим овцете от козите и вече ровим да разберем как такова предателство е могло да възникне в редиците ни. Петлите винаги са били отрядът на последния шанс в гвардията. Може би е време изобщо да ги разформироваме. — Гласът на Предан заглъхна на последните думи.

Лека усмивка се бе появила на лицето на Сенч. Той посочи с пръст краля и ми каза:

— Учи се. Чудесна черта за един крал. — Въздъхна и добави: — Когато се почувствам малко по-силен, ще ви помогна в това ровене. Но не разформировай моите Петли. Имам човек… — Думите му заглъхнаха. Устата му бе леко отворена, а погледът му — зареян в пламъците. Извърнах поглед към Копривка. Тя поклати глава и вдигна пръст пред устните си.

Предан се обърна към мен и заговори почти шепнешком:

— Шишко язди с тях, разбира се. Двамата с Лант ще се грижат един за друг. А с тях е и Силдуел, който ще ни държи в течение. Добре ще е и двамата да се върнат невредими. Лант ще остане в двора и този път ще е в безопасност тук. Както трябваше да е бил през цялото време. Синовете на лорд Бдителен няма да бъдат представени в двора през следващите пет години.

Тук като че ли имаше лек укор към Сенч. Не беше ли изобщо уведомил Предан, че „мащехата“ на Лант таи омраза към него? Е, това означаваше, че момчетата са оцелели. Зачудих се за здравето на мащехата, но не попитах.

Предан си пое дъх и продължи малко по-високо:

— Нямаме никакви донесения за нападателите след като са напуснали Върбов лес. Все едно са се изпарили. Според нас е заради замъгляването, което могат да правят. Помолих няколко калфи в Умението да прегледат ръкописите за всяко споменаване за такова негово приложение и как то може да бъде засечено. Но ще продължим да ги издирваме и да наблюдаваме ключови места. Гранд е на позиция във Върбов лес с указания да продължи разпитванията и да докладва ежедневно.

— Как са хората ми там?

— Толкова добре, колкото може да се очаква — отвърна Копривка.

Възцари се тишина. Замислих се за пълната тежест на тези думи. Нищо не можех да направя за вече станалото.

Сенч внезапно проговори:

— А, Фиц! Ето те и теб.

Обърнах се към него и се усмихнах насила.

— Как си? — попитах.

— Аз… не съм добре. — Погледна другите, сякаш му се искаше да се махнат. Никой не понечи да си тръгне. Когато заговори отново знаех, че не казва пълната истина. — Чувствам се все едно съм бил далече дълго време. Много дълго. Предан и Копривка казват, че сме били в камъните по-малко от ден. Но имам чувството, че сме били там много по-дълго. Много по-дълго. — Очите му се впиха питащо в моите.

— Беше почти цял ден, Сенч. Някои неща понякога изглеждат много странни при преход с Умението. — Погледнах Предан. Той кимаше, зареял поглед в празното. — Мисля, че камъните са по-опасни, отколкото предполагаме. В тях има нещо повече, отколкото разбираме. Когато пътуваме през тях, пътуваме през нещо повече от разстояние. Не бива да ги използваме все едно са просто врати, през които отиваме от едно място до друго.

— С това всички тук се съгласни — каза Копривка и погледна предизвикателно Предан.

Той се покашля и се обърна към мен.

— А ти как се чувстваш, Фиц?

— Мисля, че почти нормално.

— Боя се, че ще трябва да не се съглася с теб. И Копривка споделя това мнение. И двамата със Сенч кънтите странно за Умението ми и е така откакто се върнахте от камъните. Мислим, че пътуването ви е променило нещо у вас. И че може би трябва да се въздържате от използване на Умението за известно време.

— Може би — съгласи се Сенч. Въздъхна тежко и след това изохка.

Знаех, че ще обсъдим забраната на Умение насаме със Сенч. Смених темата.

— Колко зле е раната ти?

— Смятаме, че мечът е прерязал черния му дроб — каза Предан. — Кървенето е спряло. Лечителят твърди, че е най-разумно да оставим повечето неща да се оправят сами и че търсенето на нараняването може да причини по-голяма вреда. Трябва просто да го оставим да си отпочине.

Сенч завъртя очи.

— Изглежда ми добро решение — казах.

— Да, добро е — потвърди Копривка. — Но имаме нужда от друго решение. — Отдръпна се от прозореца и застана точно пред Предан. Покашля се. — Кралю, нашественици са дръзнали да доведат халкидски наемници в самото ядро на кралството ви. Нападнали са моя дом, избили са и са наранили слугите ми. И са отвлекли сестра ми, дете от родословието на Пророка, макар и все още непризнато! — Предан я слушаше мрачно. — Такова нашествие не трябва да бъде търпяно, нито от мен, нито от вас. Шутът казва, че ще се опитат да ги отведат в Клерес. Това е място, за което изобщо не бях чувала, но все трябва да е на някоя карта някъде в Бъкип. И все едно дали е на север, юг, изток или запад от нас, можем да преградим пътя им! Моля ви, като ваш поданик и ваша роднина, да изпратим бойците си веднага. Ако не можем да ги намерим по пътя им, можем поне да поставим охрана на всеки кралски път, на всеки брод и във всеки залив. Преграждаме ги, спираме ги и връщаме сестра ми и дъщерята на лорд Сенч невредими.

Казах им малкото, което знаех.

— Клерес е град далече на юг от нас. Отвъд Халкида, отвъд Пиратските острови, отвъд Джамайлия, отвъд Островите на подправките. Ще е нужно пътуване с кораб. Въпросът е дали първо ще отидат до Халкида и ще отплават оттам? Или ще се отправят към крайбрежието с надеждата да намерят пътуващ на юг кораб?

— Халкида. — Предан и Сенч го изрекоха едновременно.

— Никоя банда халкидски наемници не би се опитала да вземе кораб от пристанище на Шестте херцогства. Ще предизвикат подозрения веднага, а щом Пчеличка и Шън бъдат открити с тях, ще ги арестуват. — Предан беше абсолютно убеден в това.

Мълчах и се опитвах да приложа обратната логика на Шута. Тъй. Слугите нямаше да се отправят към Халкида. Къде и как щяха да отидат тогава?

Предан все още разясняваше:

— Имат да прекосят много територия. И много преди да стигнат до Халкида ще трябва да сменят шейните с каляски или фургони. Или каруци, предполагам. Или всички да продължат на коне… Как са дошли всъщност? Как е възможно да са проникнали толкова дълбоко в Шестте херцогства, без изобщо да разберем? Мислите ли, че са дошли от Халкида? И са минали през цялата тази територия?

— Къде другаде биха могли да наемат халкидци? — попита Сенч риторично.

Предан се изправи рязко.

— Трябва да говоря с генералите си незабавно. Копривке, събери своите Умели и известете всички външни постове където са поставени. Обясни им колкото може по-добре „замъгляването“ и им кажи да са нащрек за всяко странно прилагане на Умението… стига наистина да са го прилагали такова, каквото го познаваме ние. Ще пратим пощенски птици до по-малките гранични постове. Майко, познаваш библиотекарите ни почти толкова добре, колкото и писарите ни. Нареди им да издирят всички карти или схеми, каквито можем да имаме за далечните южни земи, и да потърсят този град Клерес. Все едно колко стара е картата. Легендата за Белия пророк е много стара. Едва ли градът на произхода ѝ се е преместил. Искам да знам най-вероятните им маршрути, пристанища, в които биха могли да отидат, всякаква информация, която може да намерят.

— Елиания ще ми помогне. Познава библиотеките не по-зле от мен.

Смътната идея, промъкнала се в ума ми, се прояви.

— Уеб! — казах изведнъж.

Всички се обърнаха към мен.

— Това, което замъглява ума на човек, би могло да остави животните незасегнати. Да помолим Уеб да прати вест до селищата на Старата кръв, да попита дали някои от зверовете партньори са забелязали отряд войници и хора на бели коне. Обвързаните с хищни или лешоядни птици може да се окажат най-добрата ни надежда. Такива птици виждат от голямо разстояние, а лешоядните птици често забелязват войници. Много добре са се научили, че войниците в поход може да означават битки, а битките означават мъртва плът.

Кетрикен повдигна вежди, после каза тихо:

— Умно. Да. Уеб замина преди ден за Беарния. Враната го е навестила и сподели, че си е намерила спътник. Искаше да остане и да се сбогува с теб, но не можа. Над Беарния редовно виждат дракон, вероятно се е заселил там. Уеб отива, за да обсъди с херцогинята и херцога как най-добре да се справят с това. Хората на Беарния не се радват на идеята да даряват животни, за да утоляват глада на дракон, но това може да се окаже най-разумният курс. Надеждата е, че Уеб ще може да поговори с дракона и да го убеди да приеме каквото му се предлага, вместо да граби от най-добрата им стока. — Въздъхна. — В какво време живеем! Не изгарям от желание да го повикам да се върне, но предполагам, че се налага. Проблемът е твърде деликатен, за да го поверим на някой друг.

Кимнах. Още едно забавяне, докато Пчеличка и Шайн се отдалечаваха все повече от нас. Хрумна ми нова идея.

— Любезен Бресинга. Беше тук за Зимния празник. Изпрати ми бележка с предложение да ми бъде в услуга по всякакъв възможен начин.

— Ама разбира се! — Предан се усмихна и усетих задоволството му, че съм запомнил приятеля му. — Любезен има много приятели сред Старата кръв. Може да го оповести по-бързо, отколкото пратеник би могъл да намери Уеб.

— Въпреки че става дума за дъщеря ми, все пак се налага да се замисля. Искаме ли да разпространим на длъж и шир новината, че сме имали невидени нашественици в Бък?

Кетрикен наруши мълчанието.

— Познавам Любезен добре. Изобщо не съм забравила, че като момче той въвлече Предан в опасност, дори опасност да загуби живота си, но също така всички си спомняме заплахата, под която беше Любезен. През годините оттогава той се доказа като верен приятел на сина ми и доблестен носител на Старата кръв. Вярвам в неговата интелигентност. Нека аз да говоря с него. Ще му кажа да е внимателен до кого отиват съобщенията. И трябва да им кажем само, че търсим отряд мъже на коне, шейни и хора, облечени в бели кожи. Но аз съм склонна да го разпространим. Колкото повече очи гледат, толкова по-добра е възможността някой да види нещо.

— А понякога хората виждат каквото им се каже, че може да видят. Предпазливостта е изборът ми засега. — Думите на краля бяха окончателни. Сърцето ми малко се сви, въпреки че разбирах благоразумието в думите му.

Предан вече беше до вратата. Копривка бе по петите му и усетих потока отпратени с Умението заповеди, щом се зае със задачата си. Покорен на молбата ѝ, не се опитах да разширя усета си за Умението, за да разбера какво прави. Не исках да я разсея, като ѝ досаждам. Кетрикен отиде до вратата последна. Спря и поклати тъжно глава на Сенч.

— Трябва да ни вярваш повече. — После излезе, затвори тихо вратата и ни остави двамата убийци сами.

Стари навици. Щом останахме сами, и двамата се върнахме към себе си. Лорд Сенч и принц Фицрицарин изчезнаха и двамата мъже, които дълго време бяха вършили тихата работа за кралското правосъдие, се спогледаха. Никой от двама ни не изрече нито дума, докато не чухме стъпките им да затихват в коридора. Пристъпих до вратата и се вслушах още за миг. След това кимнах.

— Какво още? — попита Сенч след кратко мълчание.

Не виждах смисъл да увъртам повече.

— Аш съживи Шута, като му даде драконова кръв.

— Какво? — попита Сенч намръщено.

Не казах нищо повече. Беше ме чул.

След малко той изсумтя тихо.

— Аш си позволява твърде много понякога. Е, и какво му направи това?

Искаше ми се да го попитам какво е очаквал да му направи. Вместо това казах:

— Според момчето Шутът е бил на ръба на смъртта. Капнал я е в устата му. Тя го е съживила. Нещо повече. Много по-добре е, отколкото когато го доведох тук, по-жизнен, отколкото когато го оставих, за да тръгна към Върбов лес. Изглежда, че го изцерява, но също така го променя. Кости, които бяха счупени и след това лошо зараснали в ръцете и ходилата, изглежда, се изправят сами. Болезнено е за него, разбира се, но вече може да движи всичките си пръсти и да стои на смазаното си ходило. А очите му са станали златни.

— Както бяха преди? Може ли да вижда?

— Не, не както бяха преди. Не много светлокафяво. Златно. Като разтопен метал, който се движи. — Внезапно ме осени. Бях видял очите на Тинтаглия. Сенч също ги беше видял. — Като очи на дракон. И все още не може да вижда. Но твърди, че го спохождат странни сънища.

Сенч се почеса по брадичката.

— Кажи на Аш да говори с него за това как се чувства и да записва всичко, което казва. Кажи му, че може да използва страници от най-добрия пергамент.

— Добре.

— Сънищата му също. Понякога сънищата казват неща, които човек не си признава. Аш трябва да записва всичко, което Шутът сънува.

— Може да откаже да сподели какво сънува, но можем да го помолим.

Той присви очи.

— И какво още те гложди?

— Шутът се страхува, че враговете ни може вече да знаят всеки наш ход.

— Шпиони между нас? Тук, в замък Бъкип? — Изправи се твърде рязко, хвана се за хълбока и вдиша няколко пъти задъхано.

— Не. Не шпиони. Бои се, че са събрали пророчества, видени от поробени Бели и полубели деца.

Заслуша напрегнато, докато му обясня какво е споделил Шутът с мен, и когато приключих, каза:

— Забележително. Отглеждат хора заради пророческата им дарба… Каква идея! Да проучиш възможните бъдещи развития и да избереш веригата събития, която най-много ще облагодетелства твоя орден. Би изисквало изключителна отдаденост, защото така би действал за доброто на Слугите, които идват много след теб, вместо за непосредствена изгода. И изпращат в света Белия пророк, когото те изберат, онзи, които ще изпълни тяхната воля в оформянето на бъдещето. След това се появява Шутът, истински пророк, извън техния контролиран подбор… записал ли си ми всичко това?

— Нямах много време за писане.

— Ами отдели време. — Присви устни. Очите му бяха блеснали. Знаех, че мислите му изпреварват моите, тичат нагоре по стълбите на логиката. — Преди години, когато Шутът се самоизолира, след като върна Кетрикен в Планинското кралство, когато помисли, че ти си мъртъв и всичките му планове са се провалили, дойдоха да го търсят едни. Поклонници. Търсеха Бял пророк в Планините. Как са разбрали къде да го намерят?

— Предполагам, от пророчествата…

Той заговори много бързо:

— Или са били тъй наречените Слуги и са го търсили още тогава? За мен е доста очевидно, че не им е харесвало да е извън контрола им. Сглоби го, Фиц. Те са създали Бледата жена. Тя е била тяхната пионка. Пуснали са я да се развихри на игралното платно и да оформи света както те желаят. Задържали са го там с намерението никой да не може да ѝ съперничи, но той се е измъкнал от тях. Завъртял се е и се е затъркалял по игралното им платно като лошо хвърлен зар. Трябвало е да си го върнат. Какъв по-добър начин да намериш някого от това да предизвикаш търсене, като пръснеш пророчества и оставиш други да са глутницата ти хрътки, тръгнали по дирята му?

Смълчах се. Умът на Сенч често правеше такива скокове. Той се покашля. Блясъкът в очите му от светлината ли беше, или от треска? Чух как задиша шумно през нос, докато умът му работеше трескаво.

Вдигна още един пръст.

— Когато започват да идват, той отказва да се види с тях. Отрича, че е пророк, и твърди, че е просто майстор на играчки.

Кимнах.

— А когато напуснахте Джаампе, напуснахте много тихо. Незабелязано.

— Да.

— Тъй че може да са му загубили следата там. Той изчезва. Следва своето видение за бъдещето и ти помага да събудиш драконите. Гарантира връщането на кралицата в Бък, с наследник Пророк в корема. Отново изчезва, отива в Джамайлия, предполагам, и в Бинград. А години по-късно отново се появява като лорд Златен в Бъкип, тъкмо навреме, за да ти помогне да гарантирате оцеляването на наследника Пророк. Решен е да върне драконите на този свят. Успява да надхитри двама ни и да се добере до остров Аслевял. И там, най-сетне, Слугите го пленяват. И го изтезават почти до смърт. Мислят, че са го убили.

— Те го убиха, Сенч. Той ми каза, че ще го убият. — Сенч впи очите си в моите. Не ми вярваше съвсем, но реших, че е все едно. — Той отиде в Аслевял с вярата, че това трябва да стане, та Айсфир да бъде освободен от ледника и да се съчетае с Тинтаглия. За да се върнат драконите на света.

— Да, и как се радвахме всички на това! — подхвърли кисело Сенч.

Без никаква обяснима причина това ме жегна.

— Специално ти си се зарадвал дотолкова, че си се сдобил с драконова кръв — подметнах язвително.

Той присви очи.

— Зъл вятър е това, не навява нищо добро.

Поколебах се. Разговорите за морал са рядкост между дворцови убийци. Правим каквото ни се каже да правим. Но Сенч беше решил да се снабди с кръвта лично, не като мисия, възложена му от краля. Осмелих се да оспоря думите му.

— Не се ли чувстваш малко… неудобно, че купуваш кръвта на същество, което очевидно мисли и говори? Същество, което вероятно е било убито за придобиването на тази кръв?

Той се взря в мен. Зелените му очи се присвиха и заискриха като лед.

— Странно е точно ти да го казваш, Фиц. Ти имаше връзка с вълк. Не сте ли убивали сърни и зайци и не сте ли ги яли? Хората от Старата кръв, които се свързват с такива същества, ще ти кажат, че те мислят и чувстват също като нас.

Но те са плячката, а ние сме хищникът. Така е замислено да бъдем едни за други. Отърсих ума си от вълчите мисли.

— Така е. Човек, свързан с елен, би се съгласил с теб. Но така е построен светът. Вълците ядат месо. Взимахме само каквото ни трябваше. Моят вълк имаше нужда от месо и го взимахме. Без него той щеше да умре.

— А пък без драконовата кръв, изглежда, твоят Шут щеше да умре.

Тонът му беше язвителен. Съжалих, че бях започнал този разговор. Въпреки всичките ни години заедно, въпреки начина, по който ме бе обучавал, се бяхме раздалечили в мисленето си. Бърич и Искрен, казах си, може би не бяха най-доброто влияние за един млад убиец. Като завеса, разтворила се да открие дневната светлина, ме порази мисълта, че може би никой от двамата не беше виждал в мен кралски убиец. Крал Умен беше. Но Бърич се бе постарал да ме отгледа като син на Рицарин. А Искрен навярно винаги бе виждал в мен своя възможен наследник.

Това не смаляваше Сенч в очите ми. Убийците, вярвах, бяха различни, но не по-долни от възпитаните в доброта и деликатност хора. Имаха своето място в света. Като вълците. Но съжалявах, че бях започнал разговор, който само ни показваше колко сме се раздалечили. Мълчанието, настъпило помежду ни, беше като бездна. Помислих да кажа: „Не те съдя“, но щеше да е лъжа и щеше само да направи нещата още по-лоши. Вместо това се опитах да поема една стара роля и го попитах:

— Удивен съм, че изобщо си могъл да се сдобиеш с нея. За какво ти трябваше? Имаше ли планове за нея?

Той повдигна вежди.

— Някои източници намекват, че е мощно възстановяващо средство. Научих, че херцогът на Халкида използва всички възможни средства, които са във властта му, за да се сдобие с онази стъкленица. Вярваше, че тя ще възстанови здравето и жизнеността му. И години наред проявявах остър интерес за здравето на херцога. — Много лека, но много триумфална усмивка пробяга по устните му. — Въпросната стъкленица с кръв пътуваше за Халкида и бе… отклонена. Вместо това дойде при мен. — Изчака за миг, докато мисълта проникне в ума ми, след което добави: — Драконът вече беше мъртъв. Отказът да се купи кръвта нямаше да му върне живота. Отклоняването ѝ от херцога на Халкида може би спаси живота на мнозина. — Усмивката отново пробяга по лицето му. — Или навярно това, че я нямаше, сложи край на живота на херцога.

— Чух, че умрял, когато дракони съборили замъка му върху него. Ако е така, в това има някаква ирония, нали? Съществата, които е искал да убие, за да съхрани живота си, са го издирили и са го убили.

— Ирония. Или съдба. Но за съдбата ще трябва да попиташ своя Бял пророк.

Не говореше сериозно. Може би. Отговорих все едно, че беше сериозен.

— След като го върнах от мъртвите, той изгуби способността си да вижда всяко възможно бъдеще. Сега живее ден за ден, също като нас, върви слепешком по пътеката към бъдещето.

Сенч поклати глава.

— Няма никаква пътека към бъдещето, Фиц. Пътеката е сега. Сега е всичко, което е или ще бъде някога. Можеш да промениш навярно следващите десет дъха в живота си. Но след това произволната случайност отново те сграбчва в челюстите си. Дърво пада отгоре ти, паяк те ухапва по глезена и всичките ти грандиозни планове за спечелване на битка се провалят. Сега е това, което имаме, Фиц, и сега е мястото, където действаме, за да останем живи.

Вълчето в тази мисъл ме потресе и смири.

Той си пое дъх, издиша и ме изгледа навъсено. Изчаках.

— Има още нещо, което трябва да знаеш. Съмнявам се, че може да ни помогне да си върнем дъщерите, но трябва да го знаеш, в случай че може. — Изглеждаше почти ядосан от това, че трябва да сподели тайната си, каквато и да беше тя. Изчаках.

— Шайн има Умението. И то силно.

— Какво?!

Неверието ми го зарадва. Той се усмихна.

— Да, колкото и странно да е, талантът, който е толкова рехав у мен, че все още ми трябва усилие, за да го използвам, разцъфтя в нея в ранна възраст. Кръвта на Пророка тече силна в жилите ѝ.

— Как откри това?

— Когато беше много малка, тя се пресегна към мен. Имах сън за малко момиче, което ме дърпаше за ръкава. Наричаше ме „Тате“ и ме молеше да я вдигна. — Гордата усмивка се разшири. — Силна е, Фиц. Достатъчно силна, за да ме намери.

— Мислех, че не знае, че си ѝ баща.

— Не знае. Майка ѝ я остави да я отгледат дядо ѝ и баба ѝ. Добри хора по своему. Мога да го призная, въпреки че ме изцеждаха за пари. Очевидно не ме обичаха, но бяха верни на своята кръв. Тя несъмнено беше тяхна внучка и я отгледаха като такава. Със същата немарливост, с която бяха отгледали майка ѝ, за съжаление. С доброта, но не интелигентно. Да опазиш едно дете от неприятности и да го възпиташ не е едно и също. — Поклати горчиво глава. — Майка ѝ я презираше от самото начало и още като малка Шайн знаеше това. Но също така знаеше, че има баща, някъде, и копнееше за него. И в сънищата си следваше този копнеж. И умовете ни се докоснаха.

Неприсъщата за него нежна усмивка ми подсказа, че това е истинската му тайна. Дъщеря му се беше пресегнала към него и умовете им се бяха докоснали. И той се гордееше с нея, гордееше се с нейното Умение. Съжаляваше, че тя не бе расла до него, за да оформи вродената ѝ интелигентност. Може би тогава би могла да наследи ролята му. Твърде късно беше вече за това, помислих си. Всички тези мисли просветнаха като мълнии в ума ми, но собствената ми тревога мигновено ги надви.

— Сенч, смятам, че е много вероятно всъщност ти пръв да си я докоснал с Умението. Както аз направих с Копривка и Предан, без дори да съзнавам какво правя. А тя след това се е пресегнала към теб в отговор. Тъй че можеш да се пресегнеш към нея и тя може да ни каже къде е, и можем да си ги върнем! Сенч, защо не направи това веднага?

Усмивката изчезна все едно никога не я беше имало.

— Ще ме съдиш сурово за това — предупреди ме. — Запечатах я. Към всеки освен мен. Докато беше съвсем малка. Много преди да я пратя при теб я запечатах против Умението. За да я защитя.

Призля ми от разочарование, но умът ми сглоби фактите в спретнат низ.

— Запечатана за Умението. Поради което единствено тя е могла да се съпротиви на Слугите, докато всички останали са били пасивни като добичета.

Той кимна бавно.

— Можеш ли да достигнеш до нея и да я освободиш? Да ѝ изпратиш ключовата дума и да отвориш ума ѝ?

— Опитвал съм се. Не мога.

— Защо? — Паника, гняв заради такава изгубена възможност. Гласът ми пресекна.

— Умението ми вероятно не е достатъчно силно.

— Нека да ти помогна тогава. Или Шишко. Сигурен съм, че Шишко може да разбие всякаква стена.

Той ме изгледа рязко.

— Да разбие. Не е най-добрата дума, която би ме изкусила да пробваме. Но предполагам, че ще го направим, когато Шишко дойде тук. Все пак се съмнявам, че ще се получи. Мисля, че тя е вдигнала свои стени и че те може да се окажат здрави.

— Ти ли я научи на това?

— Не беше нужно. Тя е като теб. Прави някои неща по инстинкт. Не помниш ли какво каза Искрен за теб? Че често е могъл да достига до теб лесно, но в мига, в който си въвлечен в някаква бойна ярост, си изгубен за него.

Беше истина и явно все още беше вярно.

— Но тя не е в битка. Плениха ги преди няколко дни…

— Тя е красива млада жена в ръцете на халкидски злодеи. — Гласът му беше хриплив. — Аз съм страхливец, Фиц. Отказвам да си представя какво може да преживява след отвличането. Като нищо може да е в бойно състояние на ума във всеки миг и всеки ден.

„Не мисли за това“, заповядах си. Страхът поглъщаше като мъглата във Върбов лес. Измъкнах се с усилие от ужасяващата мисъл на какво може да са подложени дъщерите ни. Но те гледаха на Пчеличка като на ценен трофей. Със сигурност това щеше да я опази! Да си предлагам такава мръсна утеха — че на малката ми дъщеря може да бъде спестено всичко, което заплашваше дъщерята на Сенч? Гадене опари гърлото ми.

Сенч заговори тихо:

— Спри да чувстваш и мислиш. Мисли и планирай. — Вдигна ръка, лицето му се изкриви от болка от движението, и потърка челото си. — Шайн е успяла да се възпротиви на магията, защото е запечатана за Умението. Това би могло да се окаже броня, която да използваме, щом тръгнем срещу тях.

— Но тя не е единствената, която се е противопоставила. Ревъл се е съпротивлявал. И Лант.

Гласът му беше глух.

— А после са престанали. Спомни си какво каза Лант. Че се опитал да задържи вратата и след това изведнъж нападателите му му се смеят и го подминават. Както и да са хвърлили тази магия над Върбов лес, мрежата ѝ не е била разпъната, когато са започнали нападението. Защо? Трябвало ли е да се доближат повече до жертвите си, за да подейства? Това, че Шайн, запечатана против влиянието на Умението, е била единствената, способна на продължителна съпротива, ми намеква, че ако не са използвали самото Умение, то магията им все пак е близко свързана с него. — Замълча и изпъна кокалест пръст към мен. — Тъй. Това ни казва какво, Фиц?

Почувствах се все едно отново съм му ученик. Помъчих се да намеря пътеката, по която мислите му вече бяха преминали.

— Може би техните ползватели на Умение не са толкова силни…

Той вече ми размахваше пръст.

— Не. Разбивачите на врати и войниците с мечовете идват първи. Ако имаха множество ползватели на Умението, със сигурност щяха да са в първите редици. Неутрализирането на съпротивата е по-добро, отколкото да разбиваш врати и да убиваш, особено ако наистина са търсили този Неочакван син. Защо да рискуваш наемниците ти да убият самото момче, което търсиш? Но всичко това няма значение. Мисли.

Помислих, след което поклатих глава.

Той въздъхна.

— Сходните инструменти често имат сходна слабост. Как надвихме магията им във Върбов лес?

— С чай от елфова кора. Но не разбирам как можем да приложим тази съпротива срещу тях, след като дори не знаем къде са.

— Точно сега не знаем къде са. Тъй че въпреки желанието ни да хукнем по всеки път оттук до Халкида с извадени мечове, трябва да съберем оръжията си и да ги подготвим по най-добрия възможен начин.

— Приготвяме пакети чай от елфова кора? — Постарах се да не прозвучи саркастично. Бълнуваше ли?

— Да — каза той рязко, сякаш бе чул мисълта ми. — Наред с други запаси. Взривните ми прахове са се подобрили доста от последния път, когато ти ги изпробва. Когато лейди Розмарин се върне от… работата си, ще я накарам да ни опакова някои от тях. Щях да го направя сам, ако тази рана не ме притесняваше толкова. — Докосна я отново и изохка.

Не го помолих за разрешение, защото знаех, че няма да го получа. Наведох се и сложих ръка на челото му.

— Треска — заявих твърдо. — Трябва да си почиваш, а не да кроиш планове с мен. Да доведа ли лечител?

Чак сега си дадох сметка, че седи подпрян с възглавници, защото не може да се отпусне на гръб заради болката. Той стисна зъби и се усмихна.

— Един принц не тича да доведе лечител. Дрънваш звънеца и пращаш слуга. Но ние с теб не сме принцове или лордове, а убийци. И бащи. Не си почиваме, докато враговете държат дъщерите ни в плен. Тъй че ми помогни да легна. И не ми води никакви лечители, а иди и намери лекарствата, които смяташ за най-добри.

— Добре. Но после ще ми кажеш ключовата дума на Шайн и заедно ще се опитаме да стигнем до нея. — За това бях твърдо решен. Беше тайна, която не можех да му позволя да пази.

Той присви устни. Гледах го твърдо и едва след като кимна го хванах за раменете и му помогнах да се отпусне по гръб.

— О, кръвта пак потече — оплака се Сенч. После притихна и устните му запухтяха, докато се мъчеше да надвие болката.

— Мисля, че трябва да те погледне лечител. Знам отрови, както и онези лекарства, които ме опазиха жив, докато нямаше никой, който да ми помогне. Но не съм лечител.

Видях, че почти се предаде. После започна да се пазари:

— Донеси ми нещо за болката. После ще се опитаме да стигнем до Шайн. А след това можеш да повикаш лечител.

— Съгласен! — отвърнах и излязох припряно, преди да е успял да обвърже сделката ни с други условия.

Върнах се в стаята си, заключих вратата и отворих тайното стълбище. Сепна ме едно чук, чук, чук. Дръпнах пердето и видях враната на каменния перваз на прозореца. В мига, в който го отворих, тя изпърха вътре. Скочи на пода, огледа се, после разпери криле и хвръкна нагоре по стълбището. Тръгнах и аз, като вземах по две стъпала наведнъж.

Любопитна гледка прикова погледа ми. Шутът седеше на масата с едно момиче на около четиринайсет. Косата ѝ беше прибрана под надиплена шапчица. Спретната слугинска туника в синьото на Бъкип покриваше скромния ѝ бюст. Гледаше напрегнато, докато Шутът дялкаше с малък остър нож парче дърво.

— … по-трудно без зрението ми, но пък винаги тъкмо пръстите ми са разчитали дървото. Боя се, че съм станал по-зависим от върховете на пръстите си, отколкото съзнавах. Все още мога да почувствам дървото, но не е същото, както когато…

— Коя си ти и кой те пусна тук? — попитах строго. Задвижих се мигновено и се озовах между Шута и нея. Тя вдигна очи към мен със злочесто изражение. А после от устните ѝ проговори Аш:

— Не внимавах. Лорд Сенч няма да е доволен от мен.

— Какво има? Защо се разтревожи толкова? — Шутът беше останал без дъх от тревога, златните му очи бяха широко отворени. Вече стискаше ножчето за резба като оръжие.

— Нищо няма. Просто поредният маскарад на Сенч! Аш е облечен като момиче. Не го познах отначало и се стреснах. Всичко е наред, Шуте. В безопасност си.

— Какво? — попита той разтревожено, след което се изсмя нервно. — О. Ако това е всичко, тогава… — Но когато опря инструмента в дървото, ръката му трепереше. Остави го мълчаливо на масата. После, бързо като нападаща змия, ръката му се стрелна над масата и спипа ръката на Аш. Момчето извика, но Шутът го задържа здраво и докопа и другата му китка. — Защо се маскираш така? Кой ти плаща? — После, след като дланта му пробяга надолу до китката на момчето и след това по дланта, изведнъж се отпусна в стола си. Не пусна ръката на Аш, а каза разтреперано: — Не Аш в дреха на слугинче, а слугинче, което се е маскирало като младия чирак на Сенч. Какво става тук, Фиц? Как може да сме толкова глупави и да се доверим толкова бързо?

— Доверието ви не е излъгано, сър. Може би щях да споделя тайната си по-скоро, ако лорд Сенч не беше забранил. — И добави по-тихо: — Боли ме. Моля, не стискайте толкова силно.

Плътта на ръката ѝ бе изпъкнала на бели ивици между пръстите на Шута.

— Шуте. Държа я. Можеш да я пуснеш.

Той го направи, но с неохота. Отпусна се на стола. Златото в очите му кръжеше и искреше гневно на слабата светлина.

— И какво съм направил, че да заслужа тази заблуда от лорд Сенч?

Тя ме погледна, докато разтриваше ръката си. Страните ѝ бяха порозовели и сега, след като Шутът я бе обявил за момиче, се зачудих как бях могъл да я видя като нещо друго, макар и предрешена като момче. Когато заговори, гласът ѝ бе с една нотка по-висок.

— Господа, моля ви. Никакво желание нямаше да ви заблуждаваме, а само да остана така, както ме видяхте първия път. Като момчето Аш. Така бях първия път, когато лорд Сенч ме срещна, макар да ме видя под маскировката за по-малко от една вечер. Каза, че разбрал по гърлото ми и по нежните ръце. Кара ме да търкам подове, за да загрубеят, което помага, но казва, че костите ме издават. Така ли ме познахте, лорд Златен? По костите на ръцете ми?

— Не ме наричай с това име. Изобщо не ми говори! — заяви Шутът детински. Зачудих се дали би съжалил за думите си, ако можеше да види как я опустошиха. Покашлях се и тя извърна натъжените си очи към мен.

— Разкажи всичко от самото начало. От първия път, когато срещна лорд Сенч.

Тя се овладя. Стисна издаващите я ръце на масата пред себе си. Бях забравил враната и когато Пъстра подскочи към нас се сепнах. Враната наведе глава и докосна ръката ѝ с клюна си, сякаш за да я успокои. Момичето почти се усмихна. Но когато заговори, долових колко е смутена все още.

— Началото е преди да срещна лорд Сенч, сър. Знаете, че майка ми проституираше. Оттам започва историята ми с измамата. Родила съм се момиче, но майка ми ме направила момче веднага след раждането ми. Родила ме е сама, захапала кърпа, за да не я издадат виковете ѝ. Когато ме открили, вече съм била повита и тя заявила на господарката на заведението, че е родила син. Тъй че бях отгледана в къща на жени, като вярвах, че съм момче. Майка ми беше придирчива в настояването си, че само тя може да се грижи за мен, и ми налагаше уединение всеки миг, в който тялото ми можеше да се види голо. Нямах приятели, излизах само с майка си и бях строго научена, че когато не съм с нея трябва да стоя кротко в стаичката ѝ за преобличане. Научих се на това толкова отдавна, че дори не помня как ме е научила.

— Бях на седем, когато тя ми разкри истината — продължи тя. — След като бях виждала гола само жена, изобщо не знаех как се различават частите на мъж. През цялото това време вярвах, че съм момче. Бях стъписана и отчаяна. И уплашена. Защото в къщата ни имаше момичета не много по-големи от мен, които влизаха тъжно в занаята на майка ми, въпреки че винаги трябваше да се преструват на весели и вятърничави. Точно затова, каза майка ми, трябвало да ме направи момче и затова трябвало да остана момче. Истинското ми име, каза ми тя, било Спарк4. Аш, пепел, е това, което покрива въглена и крие светлината му. Така бе измислила имената ми.

Шутът се беше прехласнал от разказа ѝ. Устата му беше зяпнала, било в почуда или в ужас. Изпитвах дълбока тъга за нея.

— Защо жените работят този занаят все едно, че са робини? Робството не е разрешено в Шестте херцогства.

Тя поклати глава на невежеството ми.

— Не е. Но когато натрупаш дълг, който не можеш да изплатиш, често присъдата е, че трябва да го изплатиш с труд. Когато майка ми била млада и току-що дошла в град Бъкип, заобичала игралните маси. Беше хубава и умна, но не достатъчно умна, за да схване, че собственикът на игралното заведение ѝ отпускал заеми твърде лесно. А когато затънала дълбоко, той затворил капана си. — Момичето ме погледна. — Тя съвсем не е първата жена или мъж, оказал се под такова принуждение. Добре известно е, че има един съдия, лорд Разумен, който води делата на длъжници и често праща хубави млади мъже и жени в плътския занаят. Дискретни къщи, като тази, в която работеше майка ми, изплащат игралните дългове и предявяват новия дълг. Ако някой се оплаче, собствениците го заплашват, че ще продадат дълга на онези, които пращат длъжниците на кейовете и улиците, за да отслужват занаята си в задните улички. Но след като майка ми се озовала в къщата, ѝ взимали за храната, която яде, и за дрехите, леглото и чистите постели. Курвите никога не могат да се измъкнат от дълговете си. Когато ме родила и ме задържала, съм станала допълнителен разход за нея.

— Лорд Разумен. — Съхраних името в паметта си и се заклех наум, че Предан ще го чуе от устата ми. Как бях живял толкова дълго в Бък, без изобщо да знам за такова нещо?

Спарк продължи разказа си:

— Жените на къщата започнаха да ме използват като своето момченце за поръчки. Разрешаваха ми да излизам, да тичам до господата им, за да им занеса бележките им, или да им купувам специални неща от пазарите. Срещнах лорд Сенч една вечер, когато потърси момче да занесе съобщение от него до един кораб на речните кейове. Взех го и направих каквото ми поръча. Когато се върнах, му дадох писмения отговор. Бях се обърнала да си тръгна, когато той ме повика и ми подаде сребърен петак. Но когато отидох да го взема, ме сграбчи за ръката, също като вас, и шепнешком ме попита каква е играта ми. Казах му, че нямам никаква игра и че съм момчето за поръчки на майка ми, и че ако има въпроси, може да ги зададе на нея. И онази вечер той я потърси вместо фаворита ѝ, и прекара цялата нощ с нея. Беше много впечатлен от това колко добре ме е научила. А след това всеки път, когато я посетеше, винаги намираше повод да ме види и да ме прати на поръчка, и винаги ми плащаше сребърен петак. Започна да ме учи на повече неща. Да вирвам брадичката си така, че да покажа по-изпъкнала челюст, да загрубявам ръцете си със студена вода и да слагам в обувките си подплънки, та стъпалата ми да изглеждат по-големи.

— Майка ми беше много добра в занаята си, но не това беше искала за себе си, още по-малко — за мен. Лорд Сенч обеща, че като стана на петнайсет, ще ме вземе за слуга и ще ме научи на друг занаят. — Замълча и въздъхна. — Съдбата реши друго. Взе ме, когато бях на единайсет.

— Чакай. На колко си години?

— Като момиче ли? На тринайсет. Когато съм Аш, казвам, че съм на единайсет. Доста слаба съм за момче, въпреки че съм силна за момиче.

— Какво стана, когато беше на единайсет? — попита настойчиво Шутът.

Лицето на Спарк стана съвсем безизразно. Очите ѝ бяха неразгадаеми. Но гласът ѝ не трепна.

— Някакъв благородник реши, че ще му е забавно да сподели ложе с майка и нейния син. Вече беше платил на господарката на къщата ни значителна сума за такава нощ. Никой не попита дали сме съгласни. Когато майка ми възрази, собственичката на къщата ѝ каза, че дългът е толкова мой, колкото и неин. И че ако с майка ми не се подчиним, ще ни изхвърли от къщата тутакси. — Лицето ѝ пребледня и ноздрите ѝ се разшириха от отвращение. — Господинът дойде в стаите ни. Каза ми, че първо трябва да гледам, докато той си свърши работата с майка ми. А след това тя ще гледа, докато той ме учи на „едно ново малко забавление“. Отказах и той се изсмя. „Отгледала си го с дух — каза ѝ. — Винаги съм искал одухотворено жребче.“

— Майка ми каза: „Няма да го имаш, нито сега, нито никога.“ Помислих, че това ще го ядоса, но като че ли още повече го възбуди. Майка ми се беше загърнала в хубав халат, както правеха често жените в къщата. Той я сграбчи за яката и я бутна върху леглото, но вместо да се съпротивлява, майка ми го обгърна с ръце и крака и ми каза да бягам, да напусна къщата и никога да не се връщам. — Замълча, потънала в спомена. Горната ѝ устна потръпна два пъти. Ако беше котка, щеше да изсъска.

— Спарк? — подкани я тихо Шутът.

Гласът ѝ бе глух и безчувствен.

— Побягнах. Подчиних ѝ се, както винаги, и избягах. Крих се. Два дни живях по улиците на Мръсния квартал. Не се справих много добре. Един ден някакъв мъж ме хвана. Мислех, че ще ме убие или изнасили, но той ми каза, че лорд Сенч иска да ме види. Беше друго име, различно от онова, под което го познавах, докато бе клиент на къщата на майка ми. Но имаше знак, който разпознах, и макар да се страхувах от капан, отидох с него. Два дни глад и студ ме бяха накарали да се чудя дали не съм била глупачка да откажа на господина на майка ми. — Въздъхна тежко. — Мъжът ме отведе в един хан, даде ми храна и ме заключи в една стая. Чаках часове, обзета от страх какво ще ме сполети. После лорд Сенч дойде. Каза, че майка ми била убита и той се уплашил за мен…

В този момент живецът и болката се върнаха в гласа ѝ. Хлипаше до края на разказа си.

— Мислех, че съм я оставила да понесе един побой. Или че господарката ще ѝ намали заплатата. Не че ще бъде насилена, удушена и захвърлена като мръсен парцал на пода…

Думите ѝ секнаха. Двамата с Шута не проговорихме. Накрая тя каза:

— Лорд Сенч ме попита кой го е направил. Господарката на къщата бе отказала да му каже кой е купил времето на майка ми онази вечер. Не знаех името му, но знаех всичко останало за него. Знаех благовонието, което използваше, и шарката на дантелата на маншетите му, и че има родилен белег под лявото ухо. Не мисля, че изобщо ще мога да забравя някога как изглеждаше, когато майка ми го притисна до себе си, за да мога аз да се спася.

Думите ѝ заглъхнаха и последва дълго мълчание. Изхълца, странно естествен звук за края на толкова мрачен разказ.

— Тъй че дойдох тук. Да работя за лорд Сенч. Дойдох като момче и живея главно като момче, но понякога той ми нарежда да се обличам като слугиня. Да се науча как да съм момиче, предполагам. Защото щом стана жена, няма да ми е лесно да се преструвам на момче. Но също така за да чувам онова, което хората не казват пред момче. Да виждам онези неща, които лорд или дама правят пред просто слугинче и които не биха направили пред никой друг. И да донасям тези наблюдения на лорд Сенч.

Сенч. При изричането на името му внезапно си спомних за какво бях дошъл.

— Сенч! Той има треска от рана и точно затова дойдох тук. Да взема нещо за болката му. И да пратя да му доведат лечител по-късно, за да почисти раната.

Спарк скочи на крака. Тревогата ѝ не беше престорена.

— Ще му доведа лечител веднага. Познавам стареца, когото предпочита. Не е бърз, но е добър. Говори с лорд Сенч и му предлага едно или друго лечение, и слуша какво лорд Сенч смята, че ще е най-добре. Ще отида за него веднага, макар че бавно ще се вдигне, и след това веднага ще дойда в стаята на лорд Сенч.

— Иди — съгласих се и тя припряно изтича навън.

Поседяхме мълчаливо.

— Мак — казах след това и станах да ида до рафтовете. Сенч го имаше в няколко форми. Избрах силна тинктура, която можех да разредя с чай.

— Беше много убедително момче — подхвърли Шутът. Не можах да определя чувството в гласа му.

Търсех по-малък съд, в който да отнеса тинктурата.

— Е, ти би трябвало да знаеш по-добре за това от мен — отвърнах, без да мисля.

Той се засмя.

— Да, Фиц. Би трябвало, да.

Пръстите му забарабаниха по масата. Обърнах се изненадан.

— Ръцете ти изглеждат много по-добре.

— По-добре са. Но все още ме болят. Малко опиум и за мен?

— Трябва да внимаваме с лекарствата за болка, които ти даваме.

— Тъй. Не, искаш да кажеш. О, добре. — Загледах, докато се опитваше да свие пръстите си. Все още бяха много сковани. — Искам да се извиня. Не. Не точно да се извиня, но… Обземат ме пристъпи на ужас. Паника. И се превръщам в нещо друго. В някой, който не искам да бъда. Исках да нараня Аш. Това беше първият ми импулс. Да го нараня затова, че ме изплаши.

— Познавам този импулс.

— И?

Бях се отказал от търсенето. Щях да взема бутилката до стаята на Сенч и след това да я върна.

— Аш е този, на когото би трябвало да се извиниш. Или Спарк. А за онзи изблик на ярост? Времето. Времето, минаващо без никой да се опитва да те нарани или убие, ще смали тази реакция. Но опитът ми показва, че никога не си отива напълно. Все още имам сънища. Все още изпитвам изблици на гняв. — Лицето на мъжа, който мушкаше с ножа кучето на пазара се върна в ума ми. Гневът кипна отново. „Трябваше да го пребия“, помислих си. „Спри — казах си. — Спри да си спомняш това.“

Пръстите на Шута леко почукаха по дървото, което резбоваше.

— Аш. Спарк. Тя е добра компания, Фиц. Той ми харесва. Подозирам, че и тя ще ми харесва. Сенч често се оказва по-мъдър, отколкото съм му го признавал. Да ѝ позволи да се облича и да живее и в двете си роли е направо гениално.

Замълчах. Тъкмо си бях спомнил колко небрежно се бях съблякъл гол пред Аш. Момиче. Момиче, не много по-голямо от собствената ми дъщеря, което ми подава чисто бельо. Не мисля, че се бях изчервявал толкова силно от години. Нямаше да го спомена на Шута. Достатъчно поводи за веселба беше имал напоследък — и все за моя сметка.

— Трябва бързо да занеса това на Сенч. Шуте, ако ти трябва нещо, преди да съм излязъл?

Той се усмихна горчиво. Вдигна ръка и започна да изброява на пръсти.

— Зрението ми. Силата ми. Малко кураж. — Спря. — Не, Фиц, нищо, което ти можеш да ми дадеш сега. Съжалявам, че реагирах така, че Аш е Спарк. Чувствам се странно засрамен. Може би защото, както ти спомена, съм играл тези две роли. Може би разбирам малко повече как си се почувствал първия път, когато научи за Амбър5. Надявам се да ми прости и да се върне. — Вдигна дървото и заопипва за ножа. Враната подскокна по-близо и кривна глава да види какво прави. По някакъв начин той я усети. Изпъна пръста си към нея и тя подскокна, за да я погалят по главата. — Времето ми тук щеше да е много по-самотно без Аш. И Пъстра. Много по-непоносимо. А тя е тази, която ми даде драконовата кръв, която направи толкова много за мен. Надявам се да не съм я прогонил.

— Сигурно бих могъл да се върна и да вечеряме заедно.

— Задълженията на принц Фицрицарин Пророка най-вероятно ще осуетят това. Но малко хубаво бренди късно вечерта би било добре дошло.

— Значи до късно вечерта.

Излязох и тръгнах към спалнята на Сенч. Когато стигнах, двама млади мъже тъкмо я напускаха. Спряха и ме изгледаха ококорени. Благоденствие и Почтен. Синовете на Предан. Бях ги държал, когато бяха бебета, а като малки момчета понякога бяха посещавали Върбов лес с баща си. Бях ги търкалял в есенните листа и бях гледал как гонят жаби в потока. А след това, когато започнаха да стават по-големи, времето им на Външните острови ги беше откъснало от моя свят.

Почтен сръга с лакът брат си и каза самодоволно:

— Казах ти, че е той.

Кралят претендент Благоденствие намери малко повече достойнство.

— Чичо — поздрави ме сериозно и протегна ръка.

Стиснахме китки, а Почтен завъртя очи.

— Май си спомням как те изплакна в коритото, когато падна в торта — подхвърли подигравателно.

Благоденствие се постара да запази достойнството си, когато излъгах предпазливо:

— Изобщо не помня това.

— Аз го помня — заяви Почтен. — Баба Търпение те сгълча, че цапаш водата на конете.

Това докара усмивка на устните ми. Бях забравил, че наричаха Търпение баба. Изведнъж ми се прииска онези дни да се върнат. Прииска ми се малкото ми момиче да си е у дома и да има онова детство. Не горящи трупове в нощта, не да бъде похитена от халкидски наемници. Потиснах всичко това и успях да попитам:

— Как е лорд Сенч?

— Баба ни помоли да го посетим и да държим ума му зает. Току-що ни каза, че умът му е достатъчно зает, и ни помоли да се разкараме. Мисля, че раната го притеснява повече, отколкото иска някой да разбере. Но правим каквото ни нареди и се разкарваме. Искаш ли да дойдеш с нас? Лорд Веселяк устройва в дома си игра на карти днес.

— Аз… Не, благодаря. Мисля да поема смяната си в поддържането на ума на лорд Сенч зает.

Карти. Изпитах смътно разочарование и щях да ги укоря, но после се зачудих с какво според мен можеха да си запълнят времето. Те постояха още малко така, загледани в мен, и изведнъж осъзнах, че нямаме да си кажем почти нищо. Бях се отдръпнал от живота им и вече едва ги познавах.

Почтен се овладя преди мен.

— Е. Със сигурност ще се видим на вечеря. Навярно тогава ще можем да поговорим повече.

— Може би — съгласих се, но се съмнявах. Не исках да им разправям дядовски приказки как са били нещата някога. Хората, които бях убил, изтезанията, на които ме бе подлагал дядо им Славен. Изведнъж се почувствах стар и припряно влязох в стаята на Сенч, за да си напомня, че той е много по-стар от мен.

— Фиц — каза той. — Много се забави.

Затворих вратата и попитах:

— Много ли е силна болката?

Извадих шишенцето от джоба си. Устата му беше присвита и побеляла и можех да надуша страданието в потта му.

— Зле е. — Дишаше с отворена уста.

— Аш отиде за лечител. Или по-скоро Спарк, трябваше да кажа.

Кратката усмивка се изкриви в гримаса.

— А. Е, по-добре, че вече знаеш. Донесе ли мака?

— Да. Но може би трябва да изчакаме лечителя?

Той поклати глава.

— Не. Имам нужда от мака, момче. Не мога да мисля. И не мога да ги задържа навън.

— Кого да задържиш навън? — Огледах се. Нямаше нищо, с което да смеся мака, за да го глътне по-лесно.

— Знаеш — прошепна той заговорнически. — Онези от камъните.

Това ме накара да замръзна. Две крачки и бях до леглото му. Опипах челото му. Горещо и сухо.

— Сенч, не знам какво имаш предвид. Имаш треска. Мисля, че халюцинираш.

Той се вгледа в мен. Очите му бяха лъскаво зелени.

— Никой ли не ти говори, докато преминавахме? Никой ли не се опитва да ти говори сега? — Не бяха въпроси. Бяха обвинения.

— Не, Сенч. — Уплаших се за него.

Той прехапа долната си устна.

— Познах гласа му. Всичките тези години, които си отидоха… но познах гласа на брат си.

Изчаках.

Пръстите му ме подканиха да се доближа. Той махна към портрета на стената и прошепна:

— Умен ми говори, в камъните. Попита ме дали вече отивам да се присъединя към него.

— Сенч, раната ти се е замърсила и имаш треска. Умът ти блуждае. — Защо си направих труда да го кажа? Знаех, че няма да го приеме. Също както знаех с отчайваща безнадеждност, че няма да се пресегне с мен с Умението точно сега.

— Можеш да дойдеш с нас, Фиц. Да се отнесеш с нас като шепот. Ще откриеш, че е прекрасно усещане. — Говореше с тон, толкова сходен с тона на стария крал Умен, че мраз пробяга по гръбнака ми. Беше много късно. Ако му помогнех да се пресегне с Умението точно сега, щеше ли да отвори Шайн? Или съзнателно щеше да запокити и двама ни в нищото?

— Сенч. Моля те. — Дори не знаех за какво го моля. Поех си дъх. — Позволи ми да погледна раната ти.

Той поклати бавно глава.

— Не е раната, Фиц. Не е инфекцията. Поне тази. Умението е. Това забира сега в мен. — Замълча. Впери поглед в стената и задиша тежко. Не можах да устоя на импулса. Обърнах се и погледнах портрета. Нищо нямаше там. Само боя върху платно. После ме попита. — Помниш ли Август Пророка?

— Разбира се. — Беше племенник на крал Умен и племенник на Сенч също така. Син на по-младата им сестра, която беше умряла при раждането му. Не много по-голям от мен, когато и двамата бяхме пратени в Планинското кралство. Трябваше да посредничи на Искрен да изрече клетвите си на Планинската принцеса Кетрикен. Но дори на онзи ранен етап коварството на Славен беше в действие. Искрен не беше искал да прогори ума на Август, когато се свърза през него с Умението, за да увери Кетрикен, че е доблестен мъж и че няма нищо общо с убийството на брат ѝ. Но го бе направил. След това Август се беше съвземал и отнасял като пламък, танцуващ над гаснещ фитил. В някои дни беше изглеждал с ума си. В други умът му блуждаеше като на старец, изпаднал в старческо слабоумие. Тронът на Пророка тихо и кротко го беше изтикал от двора. Беше умрял във Върбов лес в ранните дни на Войната на Алените кораби. Кончината му едва бе забелязана, защото умът му отдавна си бе отишъл.

— Аз също. Фиц, трябваше да те послушам. Може би Умен беше прав, когато отказа. Преди толкова много години. Завистта ме преряза като нож, когато той каза, че можеш да бъдеш обучаван в Умението. На мен ми го бяха отказали, знаеш го. А толкова много го исках. Толкова много. — Усмихна ми се немощно. — А после… получих каквото исках. Или навярно то ме намери.

Някой почука на вратата. Лечителят. Изпитах прилив на облекчение, който се отдръпна толкова бързо, колкото се беше надигнал, щом в стаята нахлу Копривка. Усетих как Умението ѝ нахлу с нея като силно ухание. Погледна ме с тревога.

— Не и ти, моля те! — Вдиша рязко. — Усещам го как се разсипва в Умението. Повиках другите. Не очаквах да те заваря тук, да се разсипваш с него.

Зяпнах я. Заговорих бързо:

— Не. Аз съм добре. Но Сенч има силна треска. От раната му. Халюцинира.

Тя ме погледна съжалително.

— Не — каза тихо. — По-лошо е от това. И мисля, че го знаеш. Умението е. Веднъж ти ми каза, че е като огромна река и че ако ползвател на Умението е невнимателен, може да бъде отнесен в нея. Предупреди ме за опасността от онова притегляне. — Погледна ме в очите и вирна брадичка. — Не толкова отдавна те хванах в това. Изкушаваше се с него. Оставяше се да се разплетеш в потока от нишки.

Права беше. Да се оставиш да те понесе течението на Умението е опияняващо. Усещането за сливане и принадлежност, докато всякаква болка и грижи се отнасят далече. Усещане за могъщество и за правилност. Бях се изкушавал, и при това неведнъж. Щях да изпитам срам, ако не бях толкова уплашен. И толкова отчаян.

— Трябва да го издърпаме обратно — казах ѝ. Поколебах се на ръба да ѝ кажа защо е толкова важно. След това се побоях, че дори и да го знае, няма да се съгласи да опитаме.

— Не. Не ние. Ти трябва да останеш много назад от това, тате. Защото го усетих в теб, откакто се върнахте от Върбов лес. Теченията притеглят и двама ви. — Пое си дъх, отпуснала ръка на едва видимата издутина на корема си. — О, де да беше Шишко тук сега. Но дори времето да се задържи добро, все още е на два дни път. — Отново насочи вниманието си към мен. — Вероятно ще е най-добре да се махнеш. И да вдигнеш стените си колкото се може по-плътно.

Не можех да си отида. Сенч се беше вкопчил в завивките на гърлото си и я гледаше все едно е малко момче, а тя държи пръчка зад гърба си.

— Донесох му мак. За болката. Ако притъпим болката, може би ще има повече контрол.

Тя поклати глава.

— Не. Според нас тъкмо болката го държи тук, в тялото му. Напомня му, че има тяло.

— Изглеждаше добре, като говорихме преди малко. Е, боли го, но говореше смислено. Съветвахме се…

Тя ми клатеше глава. На вратата се почука отново и влезе Стабилен. Кимна ми и дори се усмихна.

— Фиц! Радвам се, че най-после си в замък Бъкип.

— Благодаря — отвърнах му. Гледах Сенч. Той се взираше втренчено в портрета на брат си и устата му се движеше беззвучно, сякаш му говореше.

— Трябва ли да опитваш това? — попита Стабилен Копривка. — Не е ли по-добре да си почиваш?

Тя му се усмихна отегчено.

— Бременна съм, не съм болна. Къде са другите?

Той кривна глава към мен, все едно че споделяше шега.

— Когато щракне с пръсти, очаква кралят да дойде тичешком. Скоро ще е тук, Копривке.

— Само тримата ли ще сте? Не е много за котерия на Умението. Ще имате нужда и от мен. — Постарах се да не го кажа толкова отчаяно, колкото се чувствах. Изпънах ръката си към Сенч; мислех, че ако се докоснем, ще мога да го достигна. Копривка обаче рязко плесна ръката ми настрани.

— Не! Имаме двама единаци, които можем да повикаме, ако сметнем, че се нуждаем от помощта им. Аметист и Дързък не са много общителни, но и двамата са силни в Умението. Засега смятам, че тези, които познават лорд Сенч най-отблизо, ще могат най-добре да го върнат и да го споят. Но не и ти. — И ми посочи вратата. Отворих уста да възразя, но тя каза: — Не можеш да ни помогнеш. Само ще ни разсейваш, а това означава, че ще разсейваш и Сенч. И може да станеш по-уязвим, отколкото вече си. Сенч кърви в потока на Умението. И активно се мъчи да те притегли със себе си, все едно дали го съзнаваш, или не.

— Трябва да остана. Трябва да го върнете в съзнание. След това, разумно или не, двамата трябва да се опитаме заедно да приложим Умението.

Копривка присви очи.

— Не. Самият факт, че молиш за това, ми показва, че вече си силно притеглен към него.

Погледнах я. „О, Моли, да можеше ти да ме погледнеш с това упорито изражение.“ Стегнах сърцето си. Вярност към властта на Пророците, така винаги ме бе учил Сенч. Над всички други неща, дори над верността към Сенч. Точно сега моята способност да преценя беше по-ясна от неговата.

— Изобщо не е това. Не е копнежът към Умението. Пчеличка е. Преди малко, когато си говорихме, Сенч ми разкри, че дъщеря му Шън — Шайн — притежава Умението. Необучена е. Още по-лошо. Той я е запечатал за Умението, за да не бъде уязвима. — Гневът на лицето на Копривка премина в ярост. Още по-плашещо беше липсата на реакция у Сенч затова, че съм го издал. Отново беше зяпнал стената, с провиснала уста. — Не е могъл да достигне до нея, да ѝ изпрати отключващата дума, за да може да ни помогне да я намерим. Не знаеше дали защото беше слаб или защото опасността около нея я е накарала да вдигне стените си Умение. Заедно двамата щяхме да се опитаме да пробием до нея.

— Нали ви казах и на двамата да се въздържате от Умението?!

— Бях забравил за това — отвърнах искрено.

— И очакваш да ти повярвам? — сопна се тя.

— Истина е! Мислех само за възможността да намеря Пчеличка.

Изражението ѝ леко се смекчи. Не, бях си го въобразил, защото следващите ѝ думи бяха:

— И не помисли веднага да дойдеш при мен, Майсторката на Умението, да потърсиш моя съвет и опит в тези неща? — Присви устни, а след това, сякаш против волята си, попита: — Имаш ли изобщо някакво уважение към мен?

— Разбира се!

— Обичаш ме като своя дъщеря. Не се съмнявам в това. Но да изпитваш уважение към знанието и способностите ми, в това се съмнявам… — Изведнъж замълча. Вцепени се за миг, после ме попита спокойно: — Коя е думата, която трябва да отвори Шайн?

— Не ми я каза.

Тя се намръщи.

— Превъзходно. — Посочи ми вратата. — Сега излез. Имам работа.

— Мога да помогна. Той ми вярва. Мога да го намеря и да го върна.

— Не. Не можеш. Дори в този момент се разсипваш и дори не го разбираш. Преплетени сте някак. И той те държи здраво, опитва се да те притегли със себе си.

Отворих се, опитах се да усетя дали това, което ми казва, е вярно. Имаше ли притегляне? Навътре ли ме теглеше, или…?

— Спри! — изсъска ми Копривка и стегнах бързо стените си.

— Издърпай ме — промълви Сенч.

Целият настръхнах и прошепнах:

— Искрен?

Пристъпих неволно към него, взрян в зелените му очи, и затърсих тъмнокафявия поглед на краля, комуто бях служил. Умът ми пробяга назад към един сън-Умение, с моя грохнал от изтощение крал, присвит до река от чиста и искряща магия, ръцете му потъват в сребристия парещ поток. А след това ме моли да му помогна, да го издърпам от притеглянето на онази течна магия…

— Стой назад, момче! — предупреди ме той, щом дъщеря ми пристъпи между Сенч и мен, и опря ръце на гърдите ми.

— Тате. Погледни ме! — заповяда ми Копривка и щом погледите ни се срещнаха, заяви: — Ако потрябва, ще повикам стражата и ще им заповядам да те изведат насила от тази стая. Ако потрябва, насила ще излея чай от елфова кора в гърлото ти, докато не можеш и нишка Умение да събереш. Няма да те изгубя. Имам нужда от теб и сестра ми има нужда от теб.

— Пчеличка — промълвих и както вълна се отдръпва от бряг, всякакво желание за Умението се изцеди от мен. Погледнах искрящите очи на Сенч и ми призля.

— Спаси го — помолих я. — Моля те. Спаси го.

След това се обърнах и излязох.