Гонитбата на Шута

1.Нощта на Зимния празник в Бъкип

Разбрах думите. Събудих се с гърч и за миг всичко беше сбъркано, всичко бе чуждо. Бях се свил на кълбо, треперех и козината ми бе оголена до гладка кожа, а краката ми бяха извити в погрешни ъгли и стегнати от нещо. Сетивата ми бяха умъртвени все едно бях натикан в чувал. Навсякъде около мен миришеше на онези омразни същества. Оголих зъби и с ръмжене започнах да се боря, за да се освободя от връзките, които ме стягаха.

Още щом паднах на пода и одеялото, повлякло се след мен, и тялото ми заявиха, че всъщност съм едно от онези омразни същества, зяпнах объркано в тъмната стая. Имах чувството, че трябва да е сутрин, но подът под мен не беше с гладките дъбови дъски на спалнята ми, нито стаята миришеше като моя. Изправих се бавно, очите ми се мъчеха да се приспособят. Видях мигането на малки червени очи. След миг осъзнах, че са гаснещи въглени. В камина.

Щом тръгнах пипнешком из стаята, светът се намести около мен. Старите покои на Сенч в замък Бъкип изникнаха от тъмното, щом разбърках жарта и добавих дърва. Намерих свещи, запалих ги и стаята се пробуди до неизменния си сумрак. Огледах се и дадох време на живота ми да ме догони. Прецених, че нощта е отминала и че извън дебелите стени без прозорци утрото е настъпило. Ужасните събития от предния ден — как едва не бях убил Шута, как оставих детето си под опеката на хора, на които не се доверявах напълно, а след това опасно бях изцедил Ридъл от силата, за да донеса Шута до Бъкип — ме връхлетяха като помитаща вълна. Срещнаха поглъщащите спомени за всички вечери и нощи, които бях прекарал в тази стая без прозорци, докато учех уменията и тайните на занаята на кралски убиец. Когато дървата най-сетне се разпалиха и усилиха светлината в стаята, се почувствах все едно съм направил дълго пътуване обратно към себе си. Вълчият сън за ужасяващото пленничество гаснеше. Зачудих се защо бе дошъл толкова ярък и след това си бе отишъл. Нощни очи, моят вълк, моят брат, отдавна си бе отишъл от този свят. Ехото от него продължаваше да живее в ума ми, в сърцето и в спомените ми, но в това, пред което бях изправен сега, той вече не беше зад гърба ми. Бях сам.

Не. Не бях сам. Приятелят ми се беше върнал при мен. Изтерзан, пребит и вероятно не с ума си, но беше отново до мен. Вдигнах високо една от свещите и се върнах тихо до леглото.

Шутът спеше дълбоко. Изглеждаше ужасно. Следите от изтезания бяха изписани по нашареното му от белези лице; лишения и глад бяха съсухрили кожата му и изтънили косата му до смачкана слама. Все пак изглеждаше по-добре от вчера. Беше чист, нахранен и стоплен. А равномерното му дишане бе на човек, получил свеж приток на сила. Искаше ми се да можех да кажа, че аз съм му я дал. Съвсем несъзнателно бях отнел сила от Ридъл и я бях прехвърлил на моя приятел по време на преминаването ни с Умение през изправените камъни. Съжалявах, че в невежеството си бях злоупотребил с Ридъл, но не можех да отрека облекчението, което изпитвах, като чувах стабилното дишане на Шута. Предната нощ бе имал силата да говори с мен и беше походил малко, изкъпал се беше сам и се беше нахранил. Беше много повече, отколкото бих очаквал от изтерзания просяк, когото бях видял в Крайречни дъбове.

Но заетата сила не е истинска сила. Припряното лечение с Умението, което бях приложил, го бе лишило от оскъдните му физически резерви, а жизнеността, която бях откраднал от Ридъл, не можеше да го поддържа задълго. Надявах се храната и отдихът, които бе получил предния ден, да са започнали да преизграждат тялото му. Гледах го как спи толкова дълбоко и се осмелих да се обнадеждя, че ще живее. Приближих се тихо, вдигнах завивката, която бях смъкнал на пода при падането си, и го загърнах и с нея.

Беше толкова променен. Помнех го като човек, който обичаше красотата във всичките ѝ форми. Изящно скроените му дрехи, украшенията в покоите му, паната за легло и прозорци, дори връзката, която задържаше назад безукорно вчесаната му коса — всичко беше избирано с усет за хармония и чар. Но онзи човек си бе отишъл. Беше се върнал при мен като опърпано бостанско плашило. Лицето му беше изпито, само кожа и кокали. Пребит, ослепял, покрит с белезите от изтезания, Шутът толкова се беше преобразил, че не го бях познал. Отишъл си беше живият и пъргав клоун с насмешливата усмивка. Отишъл си бе, също така, изящният лорд Златен с фините му облекла и благородното му излъчване. Останал ми беше този смъртно бледен окаяник.

Слепите му очи бяха затворени. Устата му бе отворена. Дъхът му излизаше на съсък.

— Шуте? — промълвих и го пипнах предпазливо по рамото. Единствената реакция беше лекото прекъсване в дъха му. После той въздъхна, сякаш отстъпил пред болката и страха, и отново задиша равномерно, потънал в дълбок сън.

Беше избягал от изтезания и бе пътувал през трудности и лишения, за да се срещне с мен. Здравето му беше разбито и се боеше от убийствена гонитба. И го беше направил само с една цел. Предната нощ, преди да изгуби свяст, ме беше помолил да убивам за него. Искаше да се върнем в Клерес, в старата му школа и при хората, които го бяха изтезавали. И като специална услуга, беше ме помолил да използвам старите си умения на професионален убиец и да ги убия всичките.

Знаеше, че съм оставил тази част от живота си зад гърба си. Бях различен човек, почитан мъж, стюард на дома на дъщеря ми, баща на малко момиче. Вече не бях убиец. Бях оставил убийствата зад гърба си. Години бяха минали, откакто бях строен и гъвкав младеж с мускули твърди като сърцето на убиец. Вече бях провинциален благородник. Двамата се бяхме променили толкова много…

Все още помнех насмешливата му усмивка и пробягващия поглед, които му бяха толкова свойствени някога, очарователни и дразнещи едновременно. Беше се променил, но бях сигурен, че все още го познавам в най-важните неща, онези, които отиваха отвъд дребните факти като къде е роден или кои са били родителите му. Познавах го откакто бяхме млади. Кисела усмивка изкриви устните ми. Не — откакто бяхме деца. В някои отношения се съмнявах, че някой от двама ни наистина е бил дете. Но дългите години дълбоко приятелство бяха основа, в която не можех да се съмнявам. Познавах характера му. Познавах чувството му за вярност и всеотдайност. Знаех повече за тайните му от всеки друг и бях пазил тези тайни толкова грижливо, колкото ако бяха мои лични. Виждал го бях отчаян и обезсилен от ужас. Виждал го бях прекършен от болка и го бях виждал разлигавен от пиянство. А над всичко това го бях виждал мъртъв и бях него като мъртъв, и бях върнал тялото му към живота, и бях върнал духа му, за да обитава това тяло.

Тъй че го познавах. До костите.

Или така си бях мислил.

Поех си дълбоко дъх и издишах, но това не облекчи напрежението ми. Бях като дете, изпитващо ужас да погледне навън в тъмното от страх какво може да види. Отричах онова, за което знаех, че е вярно. Познавах Шута до костите и от костите навън. И знаех, че ще направи каквото смята, че трябва да направи, за да тласне света по най-добрия му път. Беше ми позволил да стъпвам по ръба на бръснача между смърт и живот, беше очаквал от мен да понеса болка, лишения и загуба. Беше се предал на една мъчителна смърт и бе повярвал, че тя е неизбежна. Всичко заради визията му за бъдещето.

Тъй че ако вярваше, че някой трябва да бъде убит и не можеше да убие това лице лично, щеше да помоли мен. И щеше да натовари молбата си с онези ужасни думи: за мен.

Извърнах очи от него. Да. Щеше да поиска това от мен. Последното нещо, което изобщо исках да правя отново. А аз щях да кажа „да“. Защото не можех да го погледна, прекършен и в болка, и да не усетя прилив на гняв и омраза. На никого, на никого не можеше да бъде позволено да го нарани толкова тежко, както бяха направили, и да продължи да живее. Всеки толкова лишен от съчувствие, че да може систематично да изтезава и физически да унижава друг, не трябва да бъде търпян да живее. Чудовища бяха направили това. Колкото и човешки да можеше да изглеждат, това свидетелство за делото им казваше истината. Трябваше да бъдат убити. И аз трябваше да направя това.

Исках да го направя. Колкото повече го гледах, толкова повече исках да отида и да убивам, не бързо и не кротко, а кърваво и шумно. Исках хората, които му бяха причинили това, да знаят, че умират, и да знаят защо. Исках да им остане време да съжалят за това, което са направили.

Но не можех. И това ме разкъсваше.

Трябваше да откажа. Защото колкото и да обичах Шута, колкото и дълбоко да стигаше приятелството ни, колкото и свирепо нажежена да гореше омразата ми, Пчеличка първа имаше право на моята защита и отдаденост. Вече бях нарушил това, като я бях оставил на грижите на други, докато спасявах своя приятел. Малкото ми момиче беше единственото, което ми бе останало от жена ми, Моли. Пчеличка беше последният шанс да бъда добър баща и не се бях справил много добре с това напоследък. Преди години се бях провалил с по-голямата ми дъщеря, Копривка. Бях я оставил да мисли, че друг мъж е баща ѝ, дал я бях на друг да я отгледа. И Копривка се съмняваше в способността ми да се грижа за Пчеличка. Вече беше говорила да вземе Пчеличка от опеката ми и да я доведе тук, в Бъкип, където можеше да надзирава възпитанието ѝ.

Не можех да позволя това. Пчеличка беше твърде малка и твърде странна, за да оцелее сред дворцовата политика. Трябваше да я пазя на безопасно с мен във Върбов лес, в кроткото и сигурно селско имение, където можеше да расте толкова бавно и да бъде толкова чудата, колкото си иска — и толкова чудесна. Тъй че макар да я бях оставил, за да спася Шута, беше само този единствен път и само за малко. Щях да се върна при нея. Може би, утешавах се, ако Шутът се възстановеше достатъчно, щях да го взема с мен. Да го взема в тихия и спокоен Върбов лес, да го оставя да намери изцеление и мир там. Изобщо не беше в състояние да пътува до Клерес, още по-малко да ми помогне в убийството на онези, които му бяха причинили това. Възмездието, знаех, може да бъде отложено, но животът на едно порастващо дете не може. Имах единствен шанс да бъда баща на Пчеличка и моментът бе точно сега. По всяко време можех да бъда убиец за Шута. Тъй че засега най-доброто, което можех да му предложа, беше мир и изцеление. Да. Тези неща трябваше да са първи.

Пообикалях тихо из бърлогата на убиеца, където бях прекарал много щастливи часове в детството си. Старческата неразбория бе отстъпила място на уменията на лейди Розмарин да поддържа ред и чистота. Сега тя властваше в тези покои. Бяха по-чисти и по-приятни, но някак си ми липсваха безразборните проекти и бъркотията от свитъци и лекарства на Сенч. Рафтовете, по които някога имаше какво ли не, от змийски скелет до вкаменено парче кост, сега побираха спретнати редици запушени бутилки и буркани.

Бяха грижливо надписани, с изящен дамски почерк. Имаше мащерка и елфова кора, валериан и самакитка, мента и меча мас, смрадлика и напръстниче, синдин и тилтски дим. Едно бурканче беше надписано „Елфова кора от Външните острови“, навярно за да се различи от много по-слабата от Шестте херцогства. В стъклено шишенце имаше тъмночервена течност, която се завихряше неспокойно при най-лекото докосване. В нея имаше сребърни жилки, които не се смесваха с червеното, но и не плуваха на повърхността като масло над вода. Никога не бях виждал такава смес. Нямаше етикет и върнах шишенцето предпазливо на дървения рафт. Някои неща е по-добре да не се пипат. Представа нямах какво е „корен каруге“, нито „кървотеч“, но и двете имаха малки червени черепчета, нарисувани с мастило до имената им.

На долния рафт имаше хавани и чукала, ножове за кълцане, филтри за прецеждане и няколко малки тежки колби за разтопяване. Имаше потъмнели метални лъжици, спретнато подредени в рамки. Под тях имаше ред малки глинени гърненца, които отначало ме озадачиха. Бяха не по-големи от юмрука ми, гледжосани и лъскаво кафяви, с плътно затворени капаци. Бяха запечатани с катран, с изключение на една дупка в средата на всеки капак. От всяка дупка се показваше промазан с восък ленен фитил. Вдигнах предпазливо едно от тях — и разбрах. Сенч ми беше казал, че опитите му с взривна прах напредвали. Тези тук представляваха най-новото му постижение в изобретяването на средства за убиване на хора. Върнах внимателно гърненцето на мястото му. Инструментите на занаята на убиеца, от който се бях отказал, стояха в стройни редове като верни бойци. Въздъхнах, но не от съжаление, и им обърнах гръб. Шутът продължаваше да спи.

Почистих блюдата от снощното ни ядене и ги подредих на един поднос, и изобщо пооправих стаята. Коритото с вода за къпане, вече студена и сива, остана, както и отблъскващо зацапаните долни дрехи, които Шутът бе носил. Дори не смеех да ги изгоря в камината от страх от вонята, която щяха да излъчат. Не изпитвах отвращение, само жалост. Собствените ми дрехи от предния ден все още бяха покрити с кръв, от кучето, както и от Шута. Казах си, че изобщо не личи чак толкова на тъмната тъкан. След това премислих и отидох да проуча стария резбован гардероб, който винаги беше стоял до леглото. Някога побираше само работните халати на Сенч, всички от здрава сива вълна и повечето — зацапани или опърлени от безкрайните му опити. Сега там висяха само два работни халата, и двата вапцани в синьо и твърде малки за мен. Имаше също така, за моя изненада, женски нощен халат, две прости ризи и черни гамаши, които щяха да са ми смешно къси. Аха! Това бяха неща на лейди Розмарин. Нищо за мен тук.

Притесни ме, че трябва да се измъкна тихо от стаите и да оставя Шута да спи, но трябваше да свърша някои работи. Подозирах, че ще пратят човек да почисти и да донесе още дърва, и не ми харесваше да оставя Шута спящ и уязвим. Но знаех, че дължа на Сенч доверие. Беше осигурил всичко за нас предната вечер, въпреки неотложните си задължения.

Шестте херцогства и Планинското кралство се стремяха да договорят съюзи и за тази цел в замък Бъкип за седмицата на Зимния празник бяха поканени властни представители. Въпреки това посред вечер на пиршество, музика и танци не само Сенч, но и крал Предан и майка му, лейди Кетрикен, бяха намерили време да се измъкнат и да посрещнат мен и Шута, а Сенч все пак бе намерил начин да снабди тази стая с всичко, което ни бе нужно. Нямаше да прояви небрежност към приятеля ми. Когото и да изпратеше в тази стая, щеше да е дискретно.

Сенч. Поех си дъх и се пресегнах към него с Умението. Умовете ни се докоснаха. Сенч? Шутът спи, а аз имам някои работи, които искам да…

Да, да, добре. Не сега, Фиц. Обсъждаме положението в Келсингра. Ако не желаят да контролират драконите си, може да се наложи да сключим съюз, за да се справим с тези същества. Обезпечил съм теб и госта ти. Има пари в една кесия на синия рафт, ако ти потрябват. Но сега трябва да съсредоточа цялото си внимание върху преговорите. Бинград твърди, че Келсингра може би всъщност търси съюз с херцогинята на Халкида!

О. Отдръпнах се. Изведнъж се почувствах като дете, прекъснало възрастни, докато обсъждат важни неща. Дракони. Съюз срещу дракони. Съюз с кого? Бинград? И какво можеше някой да се надява да направи срещу дракони, освен да ги подкупи с достатъчно месо, за да ги поукроти? Нямаше ли сприятеляването с наглите месоядни да е по-добро от предизвикването им? Почувствах се неуместно пренебрегнат с това, че не бяха потърсили мнението ми.

А в следващия момент се укорих. Остави Сенч и Предан, и Елиания и Кетрикен да се оправят с драконите. Отдръпни се, Фиц.

Повдигнах едно от стенните пана и се промъкнах тихо в лабиринта от тайни коридори, които криволичеха зад стените на замъка Бъкип. Някога бях познавал шпионските проходи толкова добре, колкото знаех пътеката до конюшните. Въпреки изминалите години тесните коридори, които пълзяха през вътрешните стени или лъкатушеха покрай външните стени на замъка, не се бяха променили.

Но аз бях. Вече не бях онова мършаво хлапе, нито дори младеж. Бях мъж на шейсет и макар да се ласкаех, че все още съм достатъчно здрав, за да върша тежка работа, вече не бях подвижен и гъвкав. Тесните ъгли, покрай които някога се бях промъквал, без да се замисля, сега изискваха малко усилие. Стигнах до входа на стария килер и се присвих до скритата врата, опрял ухо на стената. Изчаках тихо за миг, преди да се измъкна навън зад рамка за месо, отрупана с поклащащи се наденици.

Спаси ме само милата бъркотия на Зимния празник. Когато излязох от килера в коридора, една едра жена със запрашена от брашно престилка настоя да разбере какво ме е забавило толкова.

— Намери ли ми гъшата мас, или не?

— Н-не я видях — отвърнах, а тя ме сряза:

— Защото си сбъркал килера! Иди две врати по-натам, надолу по стълбището, отвори втората врата към студения склад и там я потърси, в голямо кафяво гърне на един рафт. Хайде, по-живо!

Завъртя се и ме остави. Докато се отдалечаваше, мърмореше недоволно за наемане на нови помощници точно преди празненство. Въздъхнах изнервено, обърнах се и видях някакъв тип, горе-долу с моя ръст, който се тътреше по коридора с тежко кафяво гърне в ръце. Проследих го и когато влезе в кухните, подминах кухненската врата и лъхналия от нея аромат на пресен хляб, димящи супи и печени меса и излязох навън.

В гъмжащия от хора двор на замъка Бъкип бях просто поредният мъж, забързан по спешна работа. Погледнах изненадан към небето. След пладне. Бях спал много по-дълго, отколкото се канех. Кратко прекъсване на бурята беше оголило обедното слънце, но със сигурност към нас идваше още сняг. Съжалих колко импулсивно бях зарязал наметалото си предния ден. Щях да имам късмет, ако успеех да се върна в замъка преди да завали.

Отидох първо до лазарета: надявах се да се извиня на Ридъл насаме. Но вътре се оказа по-оживено от обичайното, защото явно някои от пазачите ни се бяха посбили пиянски предната нощ. Никой не бе пострадал особено освен един, комуто бяха отхапали бузата. Беше толкова гадно, че всеки би потръпнал от гледката. Шумът и бъркотията отново се оказаха мои съюзници. Ридъл вече не беше там. Напуснах с надеждата, че вече се е възстановил, но по-вероятно беше да са го преместили да лежи някъде, където ще си почине по-добре. Постоях малко пред лазарета, докато реша какво да правя по-натам.

Претеглих на ръка кесията си. Монетите, които се бях надявал да похарча за радост на мъничката си дъщеря, все още тежаха доста — нараснали с онова, което ми беше дал Сенч. Бях натъпкал кесията си добре във Върбов лес, с вярата, че ще поглезя Пчеличка по всякакъв възможен начин на онзи пазарен ден в Крайречни дъбове. Едва вчера ли беше това? Заля ме студена вълна. Това, което бях искал да е ден на радост и забавление, беше свършило с насилие и кръвопролитие. За да спася живота на Шута, я бях изпратил у дома без мен, под съмнителната опека на писар Фицбдителен и лейди Шън. Малката ми Пчеличка, само на девет и на вид по-скоро колкото шестгодишна. Зачудих се що за ден има сега. Копривка бе обещала да изпрати птица, за да я уведоми, че съм пристигнал благополучно в Бъкип, и знаех, че по-голямата ми дъщеря никога няма да ме провали с такава задача. Тъй че по-късно днес щях да напиша писма до Фицбдителен и Ревъл, но най-вече на Пчеличка. Първокласен вестоносец на добър кон можеше да ги занесе там за три дни. Четири, ако паднеше сняг… Засега съобщението по птица трябваше да е достатъчно. А през това време щях да прескоча до град Бъкип не само за да си купя нови дрехи с парите, които имах от Сенч, но също така и за да купя още подаръци за Пчеличка. Подаръци за Зимния празник, реших, за да ѝ покажа, че мисля за нея, макар и да не мога да съм с нея. Щях да си угодя, като я зарадвам! Дори подаръците ми да стигнеха до нея няколко дни по-късно.

Предпочетох да сляза пеша до града, вместо да помоля с Умението Предан или Копривка да уредят кон от конюшните. Конете не се оправят добре по стръмни каменни улици, а Предан несъмнено все още беше изцяло ангажиран със забавлението на търговските делегации. Копривка вероятно все още ми беше ядосана, както си го бях заслужил. Нямаше да навреди, ако ѝ оставех време да поохлади малко гнева си.

Открих, че пътят е станал по-широк, отколкото го помнех, дърветата бяха подрязани зад очертанията на платното от двете страни и имаше много по-малко дупки и разкаляни ивици. А градът беше по-близо, отколкото някога, защото къщи и дюкяни бяха плъзнали нагоре по пътя до замъка. Един район, който беше някога гора, се бе превърнал в покрайнини на града, с всевъзможни търговски дюкяни и евтина кръчма, наречена „Стражът на Бък“, и нещо, което подозирах, че е курвенски бардак, зад нея. Вратата на „Мръсната грозница“ беше откъртена от пантите ѝ и навъсеният ханджия я поправяше. По-натам старият град Бъкип беше нагизден за предстоящия празник с гирлянди, борови клонки и яркоцветни знаменца. Улиците бяха оживени, не само от доставки за пивници и ханове, но и от пътници и търговци, които винаги преуспяват по време на празник.

Отделих време за себе си, за да намеря вещите, които ми трябваха. В един дюкян, който явно беше свикнал да обслужва моряци и мъже от градската стража, намерих две евтини готови ризи, които почти ми прилягаха, дълъг елек от кафява въ̀лна, тежко наметало и някакви панталони, които щяха да ми свършат работа. Усмихнах се, когато осъзнах, че съм свикнал да нося по-качествено облекло. След като помислих за това, отидох до един шивашки дюкян, където бързо ми взеха мерките и ми обещаха готовите дрехи преди да са минали два дни. Не знаех дали ще се задържа в Бъкип толкова и подхвърлих, че ако дрехите станат готови по-бързо, ще платя отгоре. Прецених наум ръста на Шута и много измършавялото му тяло и ми казаха, че ако се върна късно следобед, ще имат бельо и два вършещи добра работа домашни халата за приятеля ми. Казах им, че е болен и че мека тъкан ще е добре дошла. Монетите, които им оставих, гарантираха бърза работа.

След като приключих с това необходимо пазаруване, се запътих натам, където музиката и веселата бъркотия властваха по улиците. Тук беше Зимният празник от моята младост: кукловоди и жонгльори, песни и танци, улични продавачи, предлагащи сладкиши и вкусотии, странстващи вещици, които продаваха еликсири и амулети, момичета с венци от зеленика, изобщо всякаква шумна радост, на която може да се надява сърцето. Липсваше ми Моли и страстно копнеех Пчеличка да е до мен и да преживеем това заедно.

Купих разни неща за нея. Лентички със звънчета по тях, захарни пръчки, сребърно колие с три кехлибарени птици, пликче изпечени с подправки орехови ядки, зелен шал с втъкани в него жълти звезди, малко ножче за колана с добра рогова дръжка, а след това платнена торба, която да побере всичко. Хрумна ми, че един куриер може да ѝ занесе тази торба също толкова лесно, колкото и едно просто писмо от мен, тъй че я напълних. Герданче, направено от пъстри раковини от някой далечен бряг, ароматна топчица за раклата ѝ със зимни вълнени дрехи и още, докато торбата едва можеше да се затвори. Засега беше ясен ден със синьо небе, със свеж вятър, носещ вкуса на океана. Ден, искрящ като скъпоценен камък, и се наслаждавах на представата как Пчеличка ще се радва на всичките дрънкулки, които щеше да намери в тази торба. Докато се шляех сред веселите тълпи, мислех за думите, които щях да ѝ напиша с букви, изписани ясно и чисто, тъй че да може да прочете мислите ми и да разбере колко много съжалявам, че съм я оставил. Но скоро вятърът докара нова стена от плъзнали тъмносиви снежни облаци. Време беше да се връщам в замъка.

На връщане се отбих в шивашкия дюкян и бях възнаграден с дрехите за Шута. Щом напуснах, ниските облаци, които бяха далече на хоризонта, забулиха небето. Заваля сняг и вятърът оголи зъби, докато бързах нагоре по стръмния път към замъка. Пуснаха ме на портата толкова лесно, колкото бях излязъл: търговската делегация и веселбите на Зимния празник означаваха, че на стражите им е заповядано да са вежливи.

Но това ми напомни, че все още има един проблем, който трябва да разреша. Нуждаех се от самоличност. Откакто бях обръснал брадата си, за да зарадвам дъщеря си, не само персоналът на Върбов лес, но дори Ридъл се беше изумил от младежкия ми вид. След всичките години, в които бях отсъствал от замък Бъкип, се боях да се представя като Том Беджърлок, не само заради белите кичури в косата ми, които подсказваха, че това име отдавна си е отишло. Хората, които помнеха Том Беджърлок, щяха да очакват мъж на шейсет години, а не някой, който изглежда като на трийсет и няколко.

Вместо да използвам кухненския вход, отидох до една странична стена и влязох през врата, запазена главно за куриери и слуги с по-висок статут. Издутата торба ми осигури пропуск и на единствения помощник стюард, който ме попита по каква работа идвам, отвърнах, че имам пратка за лейди Копривка и ми е разрешено да мина.

Стенните пана и мебелите се бяха променили през годините, но основната йерархия на помещенията оставаше както си беше в детството ми. Качих се по слугинското стълбище, озовах се на етажа, запазен за по-низши благородници, прекарах малко време там уж че чакам някой да ме пусне в едно от жилищата, и веднага щом коридорът се опразни успях да се добера до следващия етаж и вратата на старите покои на лейди Дайми. Ключът превъртя плавно и влязох. Скритият вход към старите покои на Сенч беше през един гардероб с мухлясали дрехи на старица.

Пропълзяването ми през гардероба беше тромаво като предната нощ и неволно се зачудих дали цялата тази тайнственост на Сенч наистина е нужна. Знаех, че Шутът бе помолил за тези стаи, защото все още се страхуваше, че го преследват, но вярвах, че преминаването ни през камъните е затруднило преследвачите му. След това си спомних как Бялото момиче беше умряло, с паразити, които прояждаха очите му, и реших, че предпазливостта винаги е най-доброто решение. Нямаше да навреди, ако запазех Шута добре скрит.

Един от потайните слуги на Сенч беше посетил покоите, докато ме бе нямало. Трябваше да се срещна с него. Или с нея. Мръсните дрехи на Шута бяха прибрани и коритото беше опразнено и избутано в ъгъла. Блюдата от предната нощ и чашите бяха разтребени. В огнището беше напъхано тежко каменно гърне с капак, но миризмата на задушено телешко все още изпълваше стаята с аромат. На масата беше изпъната покривка и до малко блюдо с бяло масло бе поставен самун хляб, увит в чиста жълта кърпа. Имаше прашна бутилка червено вино и две чаши, две чинии и прибори.

Кетрикен навярно бе отговорна за двете практични ленени нощници, провесени на стола. С тях имаше и два чифта широки панталони. Спални чорапи от агнешка вълна бяха навити спретнато на топки. Усмихнах се при мисълта, че най-вероятно бившата кралица е претършувала собствения си гардероб за тези меки неща. Събрах дрехите и ги сложих на леглото до Шута.

Облеклата, оставени на втория стол, бяха по-озадачаващи. Небесносиня дреха с тесни ръкави и десетки повече копчета, отколкото са нужни, за да се закопчае която и да е дреха, висеше на гърба на стола. На седалката — почти практични панталони от черна вълна, завършващи с маншети на сини и бели райета. Пантофите до тях наподобяваха малки лодки с изострени обърнати нагоре носове и дебела подметка. Помислих си, че са твърде големи за Шута дори да е достатъчно добре, за да ходи из Бъкип.

Бях забелязал дълбокото му и стабилно дишане още щом влязох. Добре беше, че все още спи, и потиснах момчешкия си импулс да го събудя и да го попитам как се чувства. Вместо това взех един лист и седнах на старата работна маса на Сенч, за да съчиня писмото си до Пчеличка. Умът ми беше пълен с думи, справих се с поздрава, а след това известно време гледах втренчено листа. Толкова много имах да ѝ кажа — от уверенията, че ще се върна скоро, до съвети как да се оправя с Фицбдителен и Шън. Можех ли да съм сигурен, че само нейните очи ще прочетат написаното? Надявах се, но все пак старата ми подготовка изплува на повърхността и реших да не споделям на хартия думи, които могат да предизвикат лошо чувство към нея. Тъй че написах само, че се надявам да се зарадва на тези малки нещица. И че както съм обещал, съм ѝ купил нож и че вярвам, че ще го използва разумно. Напомних ѝ, че ще се върна у дома колкото се може по-скоро и че се надявам, че ще използва времето си добре, докато ме няма. Не ѝ заповядах да се учи упорито с новия си наставник. Всъщност по-скоро се надявах, че при отсъствието ми и покрай зимните празници ще отложат уроците за известно време. Но и тази мисъл не споделих на хартията. Завърших писмото си с надеждата, че ще се радва на Зимния празник, и вметнах, че ми липсва ужасно. Надявах се, че Ревъл ще се погрижи тези дни да са празнични. Бях се канил да намеря менестрели в Крайречни дъбове. Готвачката Нътмег пък беше предложила меню, което Ревъл беше доукрасил. Беше някъде на писалището ми у дома.

Трябваше да се справям по-добре с малката ми дъщеричка и щях да го направя. Но малко можех да сторя за това, докато не се върнех у дома. Трябваше да се задоволя с подаръците, докато не съм там.

Навих писмото и го вързах с канап от кълбото на Сенч. Намерих восъка му за печат, стопих малко на възела и притиснах пръстена си с печата на капката. Не връхлитащия елен за Фицрицарин Пророка, а само стъпката на язовеца, която бе на холдър Том Беджърлок. Изправих се и разкърших рамене. Трябваше да намеря куриер.

Осезанието ми настръхна. Ноздрите ми се разшириха, мъчеха се да уловят миризма. Не се задвижих, но погледът ми обходи стаята. Там. Зад един гоблен с хрътки, гонещи сърна, който прикриваше един от тайните входове към стаята, някой дишаше. Съсредоточих се в тялото си. Собственият ми дъх беше безшумен. Не посегнах за оръжие, но наместих тежестта си така, че да мога да стоя, да се задвижа, да скоча или да залегна на пода за миг. Изчаках.

— Не ме нападайте, сър, моля ви.

Момчешки глас. В думите се долавяха провлечените гласни на селско момче.

— Влез. — Нищо не обещах.

Той се поколеба. После, много бавно, избута гоблена на една страна и пристъпи в смътната светлина на стаята. Показа ми ръцете си, дясната празна, лявата стискаше свитък.

— Писмо за вас, сър. Само това.

Прецених го внимателно. Съвсем млад, дори малък, някъде на дванайсет. Тялото му все още не беше възмъжало. Кокалест, с тесни рамене. Никога нямаше да стане едър. Носеше синьото на паж на Бъкип. Косата му беше кафява и къдрава като на пудел, очите му — също кафяви. И беше предпазлив. Беше усетил опасността и се беше представил, което го издигна в очите ми.

— Писмо от кого? — попитах го.

Той облиза устни.

— От един, който знаеше да го прати до вас тук. Човек, който ме научи как да дойда тук.

— Откъде знаеш, че е за мен?

— Той каза, че ще сте тук.

— Но всеки можеше да е тук.

Той поклати глава, но не започна да спори с мен.

— Отдавна счупен нос и засъхнала кръв на ризата ви.

— Дай ми го тогава.

Приближи се като лисица, канеща се да отмъкне умрял заек от примка; стъпваше леко и не откъсваше очи от мен. Когато стигна до масата, постави свитъка на ръба и се отдръпна.

— Това ли е всичко? — попитах.

Той огледа стаята, дървата за камината и храната.

— И каквото пожелаете да ви донеса, сър.

— А ти си…?

Ново колебание.

— Аш1, сър. — Зачака, без да откъсва очи от мен.

— Нищо друго не ми трябва, Аш. Можеш да си вървиш.

— Да, сър — отвърна той.

Отстъпи назад, без да се обръща и без да откъсва очи от мен. Една бавна стъпка след друга, оттегляше се, докато ръцете му не докоснаха гоблена. После се шмугна бързо зад него. Изчаках, но не чух шумоленето на стъпките му по стъпалата.

След малко се изправих безшумно и се прокраднах към гоблена. Но когато го дръпнах, видях само празен въздух. Беше се махнал все едно изобщо не е бил тук. Кимнах. На третия опит Сенч, изглежда, си беше намерил достоен чирак. Зачудих се доколко той го обучава или лейди Розмарин учи момчето, и къде са го намерили… но след това го изключих твърдо от мислите си. Не беше моя работа. И ако бях разумен, щях да задавам колкото се може по-малко въпроси и да остана колкото се може по-малко замесен в настоящото състояние на убийци и политики в Бъкип. Животът ми вече бе достатъчно усложнен.

Бях огладнял, но реших да изчакам още малко, за да видя дали Шутът ще се събуди и ще се нахрани с мен. Върнах се на работната маса и дръпнах свитъка на Сенч. Още от първите два реда усетих как мрежите на бъкипската интрига отново се стягат около мен. „След като си тук, без много за правене, освен да чакаш здравето му да се подобри, може би ще пожелаеш да бъдеш полезен? Осигурено е облекло и е насадено очакването, че дворът ще бъде посетен от лорд Фелдшпат от Спайъртоп, малко, но добре уредено имение в далечния северозападен ъгъл на Бък. Лорд Фелдшпат е твърд като камъка, чието име носи, обича да пие и има слух, че една медна мина в имението му наскоро е започнала да извлича много доброкачествена руда. Затова е дошъл в Бъкип, за да участва като страна в настоящите търговски преговори.“

Имаше още. Изобщо не се обръщаха към мен по име, почеркът видимо не беше на Сенч, но, о, играта явно бе негова. Приключих с четенето на свитъка и отидох да огледам чуждоземното облекло, оставено за мен. Все още имах малко време, преди да ме очакват да се присъединя към тях за вечеря и разговори в Голямата зала. Знаех ролята си. Говори малко, слушай много и докладвай на Сенч всички подробности около това кой се е опитал да ти направи предложение и колко щедро е предложението. Не можех да си представя каква е по-голямата игра. Знаех, че Сенч вече е решил колко трябва да знам и ми е подал точно толкова. Заплиташе мрежите си както винаги.

И все пак, въпреки раздразнението, усетих как старата възбуда се пробуди в мен. Беше нощта на Зимния празник. Кухнята на замъка щеше да е надминала себе си, щеше да има музика, танци и хора от всички краища на Шестте херцогства. С новата ми самоличност и дрехи, които щяха едновременно да привличат внимание и да ме представят като чужденец, щях отново да шпионирам за Сенч, както правех в младостта си.

Вдигнах „роклята“ да я огледам. Не. Не рокля, а натруфен широк и дълъг елек, който вървеше с непрактичните обувки. Копчетата бяха от боядисана кост, изваяни на сини цветчета, и бяха не само на предницата, а и по дългите ръкави също. Много копчета. Копчета, които не закопчаваха, а бяха просто за украшение. Платът беше мек, тъкан, каквато не бях виждал, и когато вдигнах дрехата за раменете се оказа, че е много по-тежка, отколкото бях очаквал. Намръщих се, после бързо осъзнах, че вече са ми напълнили тайните джобове.

Намерих хубав комплект шперцове и малко тънко трионче с остри зъбци. В друг джоб имаше изключително остър резец от типа, предпочитан от уличните джебчии. Едва ли бях достатъчно ловък да прилагам този занаят. Няколкото пъти, когато го бях правил за Сенч, не беше заради монетите, а да видя какви любовни бележки има в кесията на Славен или кой слуга има много повече пари, отколкото един честен служител би имал от надницата си. Преди години. Преди толкова много години.

Чух глух стон от леглото на Шута. Метнах елека на ръката си и забързах към него.

— Шуте. Буден ли си?

Челото му беше набръчкано, очите плътно затворени, но при гласа ми нещо като усмивка изви устните му.

— Фиц. Сън е, нали?

— Не, приятелю. Ти си тук, в Бъкип. И в безопасност.

— О, Фиц. Никога не съм в безопасност. — Покашля се. — Мислех, че съм мъртъв. Бях в съзнание, но нямаше никаква болка и не ми беше студено. Тъй че помислих, че съм мъртъв, най-сетне. После се раздвижих и всички болки се събудиха.

— Съжалявам, Шуте. — Аз бях виновен за най-отскорошните му рани. Не го бях познал, когато го видях да притиска Пчеличка до гърдите си. Тъй че скочих да спася детето си от един болен и навярно безумен просяк, за да открия, че мъжът, когото бях намушкал шест пъти, е моят най-стар приятел на този свят. Бързото изцеряване с Умение, което бях наложил, беше затворило раните от ножа и бе опазило Шута от кървене до смърт. Но също така го беше отслабило, а в хода на това лечение бях усетил множеството стари наранявания и зарази, които вилнееха вътре в него. Те щяха да го убият бавно, ако не успеех да му помогна да натрупа достатъчно сила за по-дълбоко лечение. — Гладен ли си? Има крехко сварено телешко. И червено вино, и хляб. И масло.

Той помълча малко. Слепите му очи бяха убито сиви на смътната светлина в стаята. Задвижиха се на лицето му, сякаш все още се мъчеше да види с тях.

— Наистина ли? — попита разтреперано. — Наистина, толкова много храна? О, Фиц. Почти не смеех да се раздвижа, за да не се събудя и да открия, че топлината и завивките са само сън.

— Да ти донеса ли храна в леглото?

— Не, не, не! Разливам всичко. Не е само защото не мога да виждам, ръцете ми са. Тресат се. И треперят.

Раздвижи пръстите си и ми призля. Всички възглавнички на пръстите му на едната ръка бяха отрязани и бяха останали само твърди нашарени с белези върхове. Кокалчетата на двете му ръце бяха твърде големи на костеливите му пръсти. Някога беше имал такива изящни ръце, такива ловки ръце за жонглиране, игра с кукли и дърворезба. Извърнах очи.

— Ела тогава. Ще те заведа на стола до огъня.

— Остави ме аз да водя, а ти само ме предупреждавай за беда. Искам да изуча стаята. Станал съм доста ловък в научаването на стаи, откакто ме ослепиха.

Не можах да измисля какво да отвърна на това. Той се подпря тежко на ръката ми, но го оставих да тръгне пипнешком.

— Повече наляво — предупредих го веднъж. Куцаше, сякаш подутите стъпала го боляха при всяка стъпка. Зачудих се как е успял да дойде от толкова далече, сам и сляп, по пътища, които не може да вижда. По-късно, казах си. Щеше да има време за тази история по-късно.

Посягащата му ръка докосна гърба на стола и след това опипа надолу по облегалката. Отне му малко време, докато се намести в стола. Въздишката, която изпусна, беше не на доволство, а като след изпълнена трудна задача. Пръстите му леко заиграха по плота на масата. След това ги сви в скута си.

— Болката е лоша, но дори с нея мисля, че мога да се справя с пътуването обратно. Ще отпочина тук, ще се поизцеря малко. После, заедно, ще отидем да изгорим онова гнездо на гнусни твари. Но ще ми трябва зрението ми, Фиц. Трябва да ти бъда в помощ, а не пречка, докато си проправяме пътя към Клерес. Заедно ще им дадем правосъдието, което заслужават.

Правосъдието. Думата се просмука в мен. Сенч винаги наричаше нашите задачи на убийци „тихата работа“ или „кралското правосъдие“. Ако тръгнех на това издирване с него, какво щеше да е? Правосъдието на Шута?

— Първо храната — казах и оставих думите му без отговор засега.

Не разчитах, че ще прояви сдържаност с храната. Сложих му месо, нарязано на малки късчета, и хляб, намазан с масло, и той нарязан на филии. Налях му вино. Хванах ръката му, за да я насоча към блюдото, но не го бях предупредил и той се дръпна все едно съм го опарил с маша и едва не обърна блюдото.

— Извинявай — възкликнахме едновременно. Ухилих се на това, но той — не.

— Опитах се да ти покажа къде е храната ти — обясних кротко.

Беше навел глава, сякаш гледаше в пода засрамен.

— Знам — отвърна тихо.

После, като плахи мишки, сакатите му ръце се прокраднаха към ръба на масата и се плъзнаха предпазливо напред, докато намериха ръба на чинията. Пръстите му леко се раздвижиха над блюдото и заопипваха какво има на него. Вдигна късче месо и го сложи в устата си. Понечих да му кажа, че до чинията има вилица, но спрях. Той го знаеше. Нямаше да поправям един изтерзан човек все едно, че е разсеяно дете. Ръцете му зашариха за кърпата и я намериха.

Известно време мълчахме. Щом довърши каквото имаше в чинията, той попита тихо дали бих му нарязал още месо и хляб. Направих го и той внезапно попита:

— Тъй. Как беше животът ти, докато ме нямаше?

За миг замръзнах. После прехвърлих нарязаното месо в чинията му.

— Беше живот — казах и се удивих колко стабилен е гласът ми. Затърсих думи. Как резюмира човек двайсет и четири години? Как описва едно ухажване, брак, дете и вдовство? Започнах:

— Добре. Последния път, когато те оставих? Изгубих се в стълба-Умение на път към дома. Преход, който ми бе отнемал само няколко мига в предишните ми пътувания, ми отне месеци. Когато стълбът най-после ме изплю навън, бях почти в безсъзнание. А когато се съвзех, няколко дни по-късно, открих, че си си отишъл. Сенч ми даде подаръка ти, ваянието. Най-сетне срещнах Копривка. Това не тръгна добре, отначало. Аз, ъъ, ухажвах Моли. Оженихме се.

Думите ми секнаха. Дори описано така безцветно, сърцето ми се късаше заради всичко, което бях имал, и всичко, което бях изгубил. Исках да кажа, че бяхме щастливи. Но не можех да понеса миналото време.

— Съжалявам за загубата ти.

Официални думи. От него прозвучаха искрено. Това за миг ме стъписа.

— Как го…?

— Как го научих ли? — Изсумтя невярващо. — О, Фиц. Защо мислиш, че напуснах? За да те оставя да намериш живот, възможно най-близък до онзи, който винаги съм предвиждал, че ще последва моята смърт. В толкова много възможни видове бъдеще, след моята смърт, виждах как ухажваш Моли неуморно, връщащ си я и най-сетне взимаш за себе си малко от щастието и мира, който винаги ти убягваше, докато аз бях наблизо. В толкова много възможни видове бъдеще предвиждах, че тя ще умре и ти ще останеш сам. Но това не отменя направеното от теб и това бе най-доброто, което можех да пожелая за теб. Години с твоята Моли. Тя толкова те обичаше.

Започна да се храни отново. Седях съвсем неподвижно. Гърлото ми се беше стиснало толкова силно, че болката едва не ме задави. Трудно беше дори да дишам. Както беше сляп, той все пак знаеше за злочестината ми. Дълго време се хранеше много бавно, сякаш за да проточи и яденето, и мълчанието, от което имах нужда. Бавно избърса последния сос от месото по чинията с последния къшей хляб. Изяде го, изтри пръсти в кърпата, а след това ръката му запълзя към виното. Вдигна го и отпи, на лицето му се изписа почти блаженство. Остави чашата и каза тихо:

— Спомените ми от вчера са много объркващи.

Замълчах си.

— Мисля, че вървях през повечето от миналата нощ. Помня снега и как знаех, че не трябва да спирам, докато не намеря някакъв подслон. Имах добра тояга, а това помага повече, отколкото мога да ти опиша, когато човек е без очи и краката му са зле. Сега ми е трудно да ходя без тояга. Знаех, че съм на пътя за Крайречни дъбове. Сега си спомням. Една кола ме подмина, коларят кълнеше и ми викаше да се махна от пътя. Тъй че се махнах. Ходилата ми бяха изтръпнали, а това означава по-малко болка, но пък падах по-често. Мисля, че беше много късно, когато стигнах до Крайречни дъбове. Куче залая по мен и някой му подвикна. Дирите на колата водеха до конюшня. Не можех да вляза вътре, но имаше купчина слама и тор отвън. — Присви устни за миг и каза кисело: — Научил съм, че мръсната слама и торта често са топли.

Кимнах, после осъзнах, че не може да ме види.

— Така е.

— Поспах малко, а после се събудих, когато градът около мен се размърда. Чух едно момиче да пее и познах една от старите песни на Зимния празник, от времето когато живеех в Бъкип. Тъй че разбрах, че денят може би ще е добър за просия. Празниците изтръгват добротата у някои хора. Помислих, че ще прося и ще се опитам да вкарам малко храна в корема си, а после, ако срещна някой човек, който да ми се стори добър, ще го помоля да ме изкара на пътя за Върбов лес.

— Значи идваше, за да намериш мен.

Той кимна замислено. Ръката му пропълзя към чашата с вино. Намери я, отпи пестеливо и я остави.

— Разбира се, че идвах да намеря теб. Тъй. Просех, но дюкянджийката непрекъснато ме гълчеше да се махна. Знаех, че трябва. Но бях толкова уморен, а мястото, където се бях настанил, беше закътано от вятъра. Вятърът е жестоко нещо, Фиц. Ден, в който е студено, но поносимо, докато въздухът е неподвижен, се превръща в постоянно мъчение, когато се надигне вятър.

Гласът му отпадна и той изгърби рамене, сякаш дори споменът за вятър можеше да го смрази и сега.

— После… хм. Покрай мен мина едно момче. Даде ми ябълка. После ханджийката ме наруга и извика на мъжа си да дойде и да ме прогони. А момчето ми помогна да се преместя от вратата ѝ. И…

Думите на Шута заглъхнаха. Главата му се движеше, полюшваше се. Не мисля, че го осъзнаваше. Напомняше ми за куче, което се върти и души за изгубена миризма. След това от него изригнаха жалостиви думи:

— Беше толкова ярко, Фиц! Беше синът, когото търсех. Момчето ме докосна и можех да виждам с неговото зрение. Можех да усетя силата, която ще има някой ден, ако бъде обучен, ако не бъде покварен от Слугите. Бях го намерил и не можех да сдържа радостта си.

Жълтеникави сълзи потекоха бавно от очите му и запълзяха по обезобразеното му лице. Много добре помнех молбата, която бе пратил да ми донесат куриерите му: Да търся „Неочаквания син“. Неговият син? Дете, което бе създал, въпреки всичко, които знаех за него? Откакто пратеничката му бе стигнала до мен и след това бе умряла, бях размишлявал над десетина възможности коя може да е майката на такъв син.

— Намерих го — продължи Шутът. — И го загубих. Когато ти ме промуши.

Срам и угризение ме заляха.

— Шуте, толкова съжалявам. Ако те бях познал, никога нямаше да те нараня.

Той поклати глава. Ръка като птичи крак намери кърпата. Той избърса лицето си с нея. Думите му излязоха хрипливо, като грак на врана:

— Какво се случи, Фиц? Какво… те накара да се опиташ да ме убиеш?

— Взех те по погрешка за опасен човек. Човек, който ще нарани дете. Излязох от гостилницата, за да търся малката си дъщеря.

— Малката ти дъщеря? — извика той невярващо.

— Да. Моята Пчеличка. — Въпреки всичко се усмихнах. — Моли ми роди дете, Шуте, малко момиченце.

— Не. — Отрицанието му беше категорично. — Не. В нито едно бъдеще не видях да имаш друго дете. — Челото му беше намръщено. Както беше обезобразено от белези лицето му, не беше лесно да разгадая чувствата му, но изглеждаше почти гневен. — Знам, че щях да съм видял това. Аз съм истинският Бял ясновидец. Щях да съм видял това. — Плесна с ръка по масата, потръпна от болка и я сви до гърдите си. — Щях да съм видял това — настоя отново, по-тихо.

— Истина е — промълвих. — Знам, че е трудно да се повярва. Мислехме, че не можем. Моли ми каза, че срокът ѝ за раждане е отминал. Но след това се роди Пчеличка. Нашето малко момиче.

— Не. — Изрече го с упорство. Стисна устни, а след това брадичката му потрепери като на дете. — Не може да бъде. Фиц, не може да е така. Как може да е истина това? Щом като не съм видял такова огромно събитие в живота ти, какво още ми е убегнало? Колко може да съм грешил за толкова много други неща? Грешил ли съм за самия себе си? — Помълча. Слепите му очи се завъртяха насам-натам в опит да ме намерят. — Фиц. Не се сърди, че питам това, защото трябва. — Поколеба се, след това попита шепнешком: — Сигурен ли си? Можеш ли да си сигурен? Сигурен ли си, че детето е твое, а не просто на Моли?

— Моя е — заявих твърдо. Бях изумен колко много обида понесох от думите му. — Твърдо е моя — добавих предизвикателно. — Има нещо от народа на Планинското кралство в нея, като майка ми.

— Майката, която едва помниш.

— Помня я достатъчно, за да твърдя, че детето прилича на нея. И помня Моли достатъчно добре, за да знам, че Пчеличка е моя дъщеря. Без никакво съмнение. Шуте, това е недостойно за теб.

Той наведе очи и клюмна.

— Толкова много неща не са вече. — Изправи се със залитане, което разклати масата. — Връщам се в леглото. Не се чувствам добре. — Затътри се от мен, едната му ръка опипваше въздуха пред него, другата беше присвил до брадичката си.

— Знам, че не си добре — отвърнах, изведнъж съжалил колко сурово го бях упрекнал. — Но ще се оправиш. Да, ще се оправиш.

— Мислиш ли? — Не се обърна към мен, а заговори на празния въздух пред себе си. — Аз самият не съм сигурен. Прекарах десет години с хора, които настояваха, че изобщо не съм това, което мисля, че съм. Че никога не съм бил Белия прорицател, Белия ясновидец, а само едно момче с ярки сънища. А това, което ми каза току-що, ме кара да се чудя дали не са били прави.

Ужасно беше да го гледам толкова съкрушен.

— Шуте. Помня какво ми каза толкова отдавна. Сега се движим във време, което никога не си предвидил. Време, в което и двамата сме живи.

Не отвърна на думите ми. Стигна до леглото, опипа ръба, след това се обърна и седна. По-скоро рухна, отколкото легна, придърпа завивките над главата си и остана съвсем неподвижен.

— Казвам ти истината, стари приятелю. Имам дъщеря, малко момиче, което разчита на мен. И не мога да я оставя. Аз съм този, който трябва да я отгледа, да я научи и да я защитава. Това е дълг, който не мога да изоставя. И дълг, който не искам да изоставя. — Разтребих, докато говорех, избърсах храната, която беше разсипал, запуших останалото от виното. Зачаках и сърцето ми се свиваше, след като той не отговори. Накрая казах: — Онова, което ме помоли да направя снощи. Бих го направил за теб. Знаеш го. Ако можех. Но сега те моля, както ти ме помоли снощи: Заради мен, разбери, че трябва да ти откажа. Засега.

Тишината се разсука като изтървано кълбо прежда. Казал бях думите, които трябваше, и смисълът им щеше да попие в него. Не беше егоист, нито беше жесток. Щеше да разбере истината в това, което му казвах. Никъде не можех да отида с него, колкото и ужасно да се налагаше някой да бъде убит. Имах дете, което трябваше да отгледам и опазя. Пчеличка трябваше да е преди всичко. Пригладих завивките на моята страна на леглото. Може би беше заспал. Заговорих тихо.

— Не мога да бъда тук тази вечер — казах му. — Сенч има задача за мен. Може би ще се върна много късно. Добре ли ще си сам?

Пак никакъв отговор. Зачудих се дали наистина е заспал толкова бързо, или ми се сърди. Реших да не го тормозя повече. Беше болен. Отдихът щеше да му помогне повече от всичко друго.