Гонитбата на Шута

31.В хаос

Тази нощ изобщо не спах. Спорех със себе си, а след това взех книгата на Пчеличка. Запрелиствах я бавно, удивлявах се на илюстрациите ѝ и на странните ѝ фантазии. Но дори и това не можа да ме отвлече. Сенч беше прав. Вироглавото момче, което бях някога, щеше да е тръгнало на път преди месец. Напомних си за времената, когато се бях поддавал на такива импулси. Първия път ме беше докарало в тъмниците на Славен. Втория път котерията на Умение на Славен едва не ме беше убила. Никакви грешки не можех да си позволя този път. Добре знаех, че ще ми е последният. Тъй че обмислих с какво разполагам. Умението ми се беше възстановило. Тялото ми беше заякнало, оръжията ми бяха готови. Пролетта скоро щеше да дойде. Погрижил се бях колкото мога за всички в замък Бъкип. Щях да уредя нещата си във Върбов лес и да тръгна.

На другия ден заявих, че ще отида до Върбов лес да видя как са там. Никой не възрази. Копривка напълни два коша с подаръци и дрънкулки за слугите. Настойчивост щеше да дойде с мен, защото прецених, че трябва да посети майка си и може би да остане там.

Денят ни за пътуването изгря син и ясен. Бях поканил Шута да дойде с мен. Той отказа. Очаквал го бях. Това, което ме изненада, беше тихият гняв в гласа му, когато каза:

— Докато ти се мотаеш насам-натам, аз трябва да се подготвя за пътуването си до Клерес. Когато каза, че не можеш да тръгнеш с мен заради Пчеличка, разбрах. Когато каза, че е отвлечена и че не можеш да напуснеш, докато тя не бъде спасена, разбрах. Но те унищожиха детето ни, а ти все още не правиш нищо.

Изчака за отговор и мисля, че мълчанието ми само усили гнева му.

— Не те разбирам вече — каза тихо. — Те унищожиха детето ни. Лежа буден и обмислям отмъщението си. Напрягам тялото си да укрепне. Ежедневно правя усилия да стана по-издръжлив. Готов съм в мига, в който кажеш, че тръгваме. А ти ми предлагаш разходка. До Върбов лес. — Тонът му беше пълен с негодувание.

Казах му истината.

— Не съм убеден, че здравето ти би позволило да пътуваш до Клерес, още по-малко да предприемеш отмъщението, което искаш. Не си готов, Шуте. — Премълчах, че можеше никога да не бъде.

— Но с теб или без теб, трябва да го направя. Нямам избор. Тъй че си правя своите планове.

— Винаги сме имали избор, дори когато всички възможности са изглеждали лоши.

— Имам само един път — настоя той. Поклати глава, после приглади с ръка облака светла коса. Гласът му се промени. — Фиц, започнах отново да имам сънища. Както когато бях дете.

— Всички имаме сънища.

— Не. Не всеки има такива сънища. Тези сънища са спрямо обикновените сънища както пиенето на вино спрямо помирисването му! Те са очевидно знаменателни.

— От драконовата кръв ли са? Помня, че ми каза, че си имал драконови сънища. За лов и за летене.

Той пренебрегна въпроса ми с махване с дългопръстата си ръка.

— Не. Онези бяха други. Тези са… Фиц, знам какво ни предстои. Трябва да тръгнем. Сънувам за Вълка от Запада.

Думите прокънтяха познато в ушите ми, но не можех да се сетя къде съм ги чувал. Мой ред беше да поклатя глава.

— Трябва да тръгвам, Шуте. Има неща, които трябва да се уредят.

Той сви устни.

— С теб или без теб, приятелю. С теб или без теб.

И така го оставих. Изглеждаше лош начин да се разделим и се бях смълчал, когато потеглихме от замък Бъкип. Яздех една здрава кобила от конюшните, която нямаше нищо против кошовете. Настойчивост яздеше до стремето ми, също смълчан. Мисля, че мисълта за гостуване у дома повече го плашеше, отколкото го радваше.

Пътуването ни беше без произшествия. Времето се задържа хубаво. Охраната ми се държа добре в хановете и Фоксглоув изглеждаше доволна от тях. Когато наближихме Върбов лес, сърцето ми натежа, а Настойчивост стана мрачен. Щом отбихме от пътя по дългата алея, оклюмалите натежали от сняг брези надвиснаха в дъга над нас и затъмниха деня. В един момент Настойчивост извърна глава настрани и се загледа и разбрах, че там е паднал от халкидската стрела. Никой от двама ни не проговори.

Видях изгорелите конюшни още преди да сме зърнали къщата. Бях се разпоредил останките от плевника и костите на загиналите там да се изгорят. Развалините вече бяха разчистени, останало беше само едно пепеляво черно петно отъпкан сняг около каменната основа. Вдигаха се нови греди; единият край вече беше затворен. Един булдог ни посрещна с лай и ръмжене. Момиче притича, хвана го за нашийника и го задърпа назад.

— Това е господарят! — извика някой в конюшните и видях как друг забърза към къщата. Няколко ратаи дойдоха да вземат коня ми и коня на Фоксглоув и упътиха гвардейците къде могат да подслонят животните си. Освободих Настойчивост да им помогне.

Посрещна ни икономът Диксън. Палтото му бе обшито с костени копчета, боядисани в жълто и зелено. Високата длъжност явно го радваше. Помислих си само, че бих искал да ме посрещне Ревъл. Диксън ми каза, че всички се възрадвали от новината за спасяването на лейди Шън. Надявал се, че е добре, защото имал хубави спомени за нея. Надявал се скоро да се върне. Казах му кротко, че тя вече живее в Бъкип. Той попита за Фицбдителен и каза, че липсвал на всички. Отвърнах му, че и той вече живее в Бъкип. След това, с променен тон, той наведе очи и каза, че всички дълбоко се натъжили, като чули за загубата на лейди Пчеличка.

— Такова малко детенце беше, и все пак толкова сладка, въпреки че беше странна. Човек би могъл да каже, че не беше за този суров свят. — Изгледах го и той се изчерви. Попита припряно дали желая да си отдъхна, или закуски и освежителни напитки, но вместо това го помолих да ми покаже какво е направено в мое отсъствие. Вече бях забелязал, че входните порти са умело поправени.

Тъй че той ме поведе из къщата.

Спалнята ми беше оправена. Заключеният скрин, където пазех личните си вещи, беше устоял на нападателите. Следващата стая беше стаята на Пчеличка. Диксън заговори тихо, все едно беше в близост до човек на смъртен одър.

— Позволих на слугинята ѝ да я спретне, сър, и да върне всичко както се поддържаше преди…

Гласът му заглъхна. Отвори вратата и изчака да вляза. Погледнах гладко изпънатата покривка на леглото, малкото наметало на куката и чехлите до камината. Всичко чисто и спретнато. Всичко си беше тук — освен детето. Пресегнах се покрай Диксън и затворих вратата.

— Ключът, ако обичаш — казах и той извади голямата си халка с ключове и ми го показа. Протегнах ръка и той ме зяпна за миг, след което го измъкна от халката. Заключих вратата и прибрах ключа в джоба си. — Продължавай — казах му и продължихме към стаята на Шайн. Беше изрядно подредена, както никога не я бях виждал, докато тя я обитаваше. — Опаковай всичко — казах на нещастния иконом — И ѝ го изпрати в Бъкип.

— Както наредите, сър. — Той въздъхна. Знаех, че го очаква грандиозен труд.

Наредих му да направи същото с вещите на Лант. Диксън попита дали ще изпратя нов писар за учител на децата и да поддържа сметките. В скръбта си бях забравил да помисля за такива неща. Децата на имението заслужаваха по-добро от мен. Обещах, че ще го направя.

Освободих го при вратата на личния ми кабинет. Разбитата ключалка беше вещо поправена. Ваянието на Шута все още стоеше на лавицата. Стойките за свитъци бяха поправени и някой се беше постарал да подреди писалището ми. Нямах сърце за това все още. Затворих и заключих двукрилата врата и си тръгнах.

Диксън беше поръчал да ни приготвят хубава храна за добре дошли. Фоксглоув го похвали, както и кухненския персонал, и той засия. След като се нахраних, се оттеглих, за да прекарам нощта загледан в тавана на стаята, която бях споделял с Моли. Никога не съм бил толкова вярващ, че да се моля, а и да бях, по-вероятно щеше да ме чуе Ел, безсърдечният бог на морето, отколкото милата Еда на полята. Но към някого или към нещо, или може би към Моли, онази нощ излях извиненията си и дълбокото си желание да изкупя вината си. Обещах да се отплатя: болка за болка, кръв за кръв. Струваше ми се, че никой и нищо не ме слуша, но в най-тъмните часове на нощта усетих как Копривка докосна мислите ми.

Добре ли си?

Знаеш, че не съм.

Да, знам. Вдигни стените си, тате. Пееш скръбта си като някоя от мелодиите на Шишко.

Децата на Върбов лес имат нужда от нов учител. Някой много нежен и добър.

Прав си. Ще им намерим някого.

Добре ли върви всичко с теб и бебето?

Да. Не съм повръщала от два дни. Отново мога да ям с удоволствие.

Радвам се да го чуя. Лека нощ.

Тъй че вдигнах стените си и усетих как сърцето ми заби и заблъска срещу тях като морски щорм по вълноломите на град със спуснати кепенци. Зачудих се в онази тъмна нощ дали изобщо някога ще изпитам нещо друго освен болка и угризение.

Станах преди разсъмване и по стар навик слязох в кухните. Тавия и Блага вече се трудеха там, както и едно девойче, Лея. Имаше и ново слугинче в кухнята, Кестенка. Тавия обясни, че след като изпила „припомнящия чай“, Елм загубила ума си. Вече била смъртно уплашена от мъже, дори от баща си и братята си. В по-кротките ѝ дни я държали до огнището да бели картофи или да върши каквато и да е черна работа. Днес, тъй като знаели, че може да дойда в кухнята, я пратили другаде, тъй като щом видела възрастни мъже, почвала да пищи. Лея се разплака. Не исках да слушам повече.

Но Нътмег, старата ни готвачка, беше дошла да помогне с приборите от снощното ядене и да поклюкарства безскрупулно за разни слуги. Овчарят Лин стъписал всички, като се опитал да сложи край на живота си, но бил спрян тъкмо навреме от един от синовете му. Сега го наблюдавали по-изкъсо, макар да твърдял, че било в момент на отчаяние и че никога повече не би опитал да се убие. Имал кошмари всяка нощ за хвърляне на трупове в горящите конюшни. Тънка, една от работничките в овощните градини, се удавила. Някои казвали, че тръгнала непредпазливо по тънкия лед, а други, че била превъртяла след онова, което преживяла. Едни слуги бяха напуснали, други бяха наети. Нътмег разказваше ужасни подробности и се насилих да седя и да слушам, въпреки че жадувах да побягна. Тези неща просто трябваше да се чуят. Тези неща бяха горивото, което щеше да ме подклажда, ако собствената ми решимост се разколебаеше.

Тавия беше пребледняла. Нътмег продължаваше. Лея продължаваше да разбърква нещо в един котел. Не знаех дали лицето ѝ бе зачервено от горещината на огъня, или от потисканите чувства. Един от градинарите бил изнасилен от нападателите. Оттогава се пропил и бил напълно безполезен.

— Направо са му разпрали задника — каза Нътмег. — Човекът спря да яде от страх, че ще трябва да сере. Но пие. О, как пие! Мъжете от града, те не разбират. Собственият му брат му рече, рече му: „Аз щях да се бия и да умра, преди да ми го направят това.“ Но те не бяха тука. Само ние можем да го разберем. — Месеше тесто за хляб и изведнъж ме изненада със силата, с която го тресна на дъската. Извърна погледа си към мен, старите ѝ очи бяха пълни със сълзи.

— Знаем, че ще ги накарате да си платят, сър. Чухме какво сте направили на Елик, оня на големия кон, дето ги гледаше отвисоко всички. И на оня хубавец с жълтата коса, сплетената, дето изнасилваше момичета сякаш не можеше да се насити. Хубаво сте ги подредил, така чухме, и си го заслужиха всичкото, че и отгоре!

Гласът ѝ сякаш идваше от много далече. Кой… разбира се. Беше с мен. Беше видял труповете. И момчето бе говорило, тук у дома, между приятелите си. А гвардейците ми сигурно го бяха разкрасили, както правят всички войници.

— Горди сме с вас, тъй е, и знаем, че ще идете и за останалите. Ще ги проследите до леговището им, ще ги опушите да излязат навън и ще ги убиете. Младият Нас може да го е довършил оня Елик, но ни каза, че сте го накарали да си плати, преди да му забие меча.

Горди с мен? Призля ми.

Тавия се смили над мен, предполагам, като ми напомни, че Фоксглоув чака да закусим заедно. Пропъди ме от кухнята и си тръгнах с благодарност. В коридора срещнах Настойчивост. Изглеждаше пребледнял и очите му плуваха в червени кръгове. Казах му, че ще яде с нас, и го отведох на масата да чакаме Фоксглоув. Не го попитах какви ги е разправял на хората във Върбов лес. Само го попитах как е майка му.

Той си пое бавно дъх.

— Ами, тя не живее във Върбов лес, сър. Вече не. Казала на Лин овчаря, че нищо не е останало тука за нея освен кошмари и загубата. Преместила се е в града, при сестра си и мъжа ѝ. Сестра ѝ има шест деца, тъй че е претъпкано там, но казва, че всичко е наред. Сестра ѝ е благодарна за помощта ѝ, защото най-малкият ѝ страда от колики, а майка ми е грижовна. Захванала се е с шиене и кърпене. Отидох да я видя, но в момента, в който ми отвори вратата, тя почна да плаче. Прегърна ме и ми каза, че ме обича, но после си легна, много рано. Леля каза, че да ме вижда е тежко за нея, че ѝ напомням за всичко, което е загубила. И че не може да си прости как ме е изгонила и не ме е познала. — Изведнъж изправи рамене. — Ако позволите, сър, ще се върна в Бъкип с вас, когато тръгнете. Дадох пари на леля ми да ги даде на майка ми и тя каза, че ще ѝ е от голяма помощ. Мъжът ѝ е добър човек, но шест деца и после да вземат и майка ми… Трябва да си вляза в службата. Мисля, че с парите, които печеля, ще мога да ѝ помагам.

Нещо на лицето му ме убеди, че така трябва да бъде. Лея ни донесе чай и се ококори, като видя Настойчивост на масата до мен, в хубавата униформа с моя връхлитащ елен на гърдите. Усмихна му се свенливо. Той пооправи жакета си и изведнъж го видях с нови очи. Беше заминал оттук като ратайче от конюшните и се беше върнал като младеж на служба при принц. Младеж, който беше убил техния насилник и се беше върнал с пари за майка си.

След малко дойде и Фоксглоув. Беше намръщена. Мълчеше, докато Лея ѝ наливаше чай и после ни сложи на масата хляб, масло и конфитюр. След като момичето излезе, Фоксглоув каза:

— Нямах представа какво се е случило тук, Фиц. Нищо чудно, че изглеждаше толкова замаян, когато се върна в Бъкип. Момичето, което се погрижи за нещата ми, е било слугиня на лейди Шайн. И е помагало на твоето момиченце, така каза. О, Фиц! Не разбирах и половината от това, което те е сполетяло. Моля те, прости ми.

Зяпнах я недоумяващо. Лея ни донесе каша и отново излезе.

— Да простя какво?

— Бях се отчуждила от теб след… Видях какво беше направил на онези двамата. Сега разбирам. Само това исках да кажа.

Кимнах, все едно че съм съгласен. Просто исках всички да спрат да говорят. Храната ми горчеше, но я изядох.

Денят се точеше бавно. Вършех нещата, които бях дошъл да свърша. Огледах работата по възстановяването на конюшните и наредих някои промени. Намерих един човек в градчето, който разбираше от дресировка на кучета, и го помолих да помогне на момичето от конюшните да направи от булдога полезно животно. Помолих боравещия с Умението, пратен в имението, да предаде решенията ми на лейди Копривка. Казах на Кинч, че постът му началник на конюшните вече е постоянен. Другите работници изглеждаха доволни, че ще има някой, който да ръководи нещата. Уредих сметките ни във Върбово и Крайречни дъбове да бъдат платени и благодарих на търговците, че са позволили да купуваме на кредит за толкова дълго време.

Сложих в ред всички обикновени неща, всичко, което бях пренебрегвал. Уредих отчетите да се пращат ежемесечно на Ридъл в Бъкип. Нищо нямаше да оставя неуредено. Диксън си вършеше надеждно работата като иконом: показа ми счетоводната си книга и реших да го оставя на поста. Не беше крив, че не е Ревъл. Време беше да престана да изпитвам неприязън към него за това, че е поел работата на вече мъртъв човек.

Бях дошъл с очакването да остана за десет дни. На втория ден бях готов да се върна в Бъкип. Беше вечер и бях в личната си бърлога. Събирах по-личните неща, които щях да взема със себе си в Бъкип. В камината гореше буен огън и бавно го подклаждах със старите си ръкописи. Нямаше да оставя нищо за себе си. Не мислех, че ще се върна да живея тук. Всъщност не исках да живея никъде. Тъй че събрах скъпоценностите си от скрина в стаята, нещата си за спомен от Моли и малкото, които имах от Пчеличка, и грижливо ги опаковах със свитъците, които Сенч ми беше пращал за превод.

Погледнах ги. Жалка и нищожна колекция, която да очертае живота на един човек. Ваянията, които Шутът беше правил за мен в по-добри времена. Последната риза, която Моли бе ушила за мен, твърде скъпоценна, за да я нося дори.

Помислих за нещата, които щях да оставя тук. Всичките вещи на Моли, които бях дал на Пчеличка, щяха да останат в стаята ѝ. Четката ѝ за коса и гребенът. Книгите за билки, с които Моли беше учила Пчеличка да чете. Представих си, че е носела колана на Моли и малкия нож, когато я бяха отвлекли. Взети ѝ несъмнено от похитителите ѝ и вече изгубени завинаги. Затворих очи. Исках мириса ѝ. Бях оставил Пчеличка да вземе всичките свещи. Струпала ги беше в стаята си като катеричка лешници в хралупата си. Няколко, реших. Щях да взема само няколко, като спомен и за двете.

Тръгнах през затихналото имение. Беше студено и пусто, орехова черупка, опразнена от ядката, бутилка, изцедена от бренди. Къщата бе изпълнена с мрак, който свещите не можеха да разсеят. Спрях пред вратата на Пчеличка и се опитах да се престоря за миг, че тя спи на топло и сигурно в леглото си. Но отключих вратата на студена стая, миришеше на запустяло.

Погледнах първо в хубавия нов гардероб, който Ревъл бе поръчал за нея. Прецизността, с която бе подреден, нямаше нищо общо с детето ми. Сърцето ми се сви и сълзи потекоха по лицето ми, като видях, че слугинята ѝ е прибрала съкровищата, които бях купил на малкото ми момиче в онзи ден. Имаше едно чекмедженце, пълно с морски раковини. Там беше и червеният колан, украсен с цветя. И ботушите, оказали се прекалено големи за нея. Торбата със съкровища, които бях пратил от Бъкип, висеше на една кука. Така и неотворена, така и не възхитила детски очи. Новите ѝ ботуши, донесени за дете, което никога нямаше да ги носи. Сигурно беше избягала в онова, което бе носила в онзи ден — ниски домашни обувки, без топло наметало, без ръкавици. Не бях мислил за това как е бягала през дебелия сняг.

Затворих вратата на гардероба. Не. Свещите нямаше да са тук.

Имаше стойка до леглото ѝ, донесена от старата ѝ стая. А на нея имаше недоизгоряла свещ. Вдигнах я и подуших смътния мирис на лавандула. Отворих преградката и те бяха там, подредени като восъчни стражи. Лавандула и орлови нокти, люляк и роза. Щях да взема само четири, казах си, и като дете, което не може да избере, затворих очи и посегнах да ги взема случайно.

Но пръстите ми забърсаха хартия. Наведох се и погледнах вътре. Там, до свещите, имаше купчинка подвързани като книга листове, дадени на Пчеличка отдавна, когато бе започнала да усвоява писането. Седнах на пода и ги запрелиствах. Видях рисунките ѝ, на цветя и птици, и насекоми, всичко попълнено с мастило прецизно и точно. Обръщах лист след лист — и изведнъж се появи страница с текст. Не дневник на сънищата ѝ, а описания на дните ѝ. Зачетох много бавно. За първи път научих как е освободила вързания си език, разказ, който така и не ми беше споделила. Прочетох за едно коте, което после става котарак. За първи път научих за Вълка Баща и как тя се е изгубила в шпионския лабиринт в нощта, когато бях отишъл да посрещна Сенч. Вълк Баща? Нощни очи или детско въображение? Не. Осезанието не действаше така. После стигнах до страницата, която разказваше как Лант я беше засрамил и ѝ се беше подиграл пред другите деца, и в сърцето ми пламна гняв.

Обърнах страницата. Тук беше писала с по-уверен почерк. Беше записала обещанието, което ѝ бях дал. „Каза, че винаги ще е на моя страна. Права или грешна.“

И тогава дойде. Забавяна от седмици. Изригна в мен. Раздиращата гърлото скръб, която не можех да облекча със сълзи. Убийственият гняв. Нуждата да разкъсвам. Не можех да поправя нещата, но можех да накарам някого да плати за тях. Бяха ме накарали да я проваля. Не бях взел страната ѝ. Бяха я откраднали и аз се бях оказал безпомощен, и сега я нямаше, разнищена на изгубени нишки в камък на Умението. Бяха били и ослепили Шута, бяха унищожили куража му и бяха удавили радостта му от живота. А какво бях направил аз? Нищо. Някъде далече сега те ядяха и пиеха, и спяха, без никаква мисъл за всичките ужасни злини, които бяха извършили.

Пчеличка беше вярвала в мен. Получила беше утеха и кураж от думите ми в онзи ден. Както и Шутът. Беше изминал всичкия този път, премръзнал, осакатен и сам, за да ме помоли за въздаяние. Въздаяние, твърде дълго отлагано. Внезапната ярост и твърдата решимост да отмъстя за тях ме пронизаха като нож. Сълзите ми бяха свършили.

Тате?

Копривка нахлу в мислите ми. Усетих объркването и тревогата ѝ. Сигурно се бях излял. Не можех да сдържам онова, което изпитвах. Тайното ми решение изригна от мен. Не мога да се бавя повече. Няма да видя детето ти родено, нито да държа в ръцете си първото ми внуче. Копривке, съжалявам. Трябва да замина. Трябва да отмъстя за нея. Трябва да намеря хората, които са пратили убийците ѝ, и трябва да отмъстя за нея. Нямам представа колко далече трябва да отида, но трябва да отида.

Дълго не усещах нищо от нея. Беше се затворила толкова плътно, че можех да усетя само, че все още е там. Кухина от звук, раковина, притисната до ухото. Изчаках.

Знаех го. Надявах се… добре. Знам, че трябва да заминеш. Ридъл ми каза, че ще трябва да заминеш. Помълча малко по-дълго. Ако можеше, щеше да тръгнеш след нея още тогава. Право в камъка на Умението.

Да, щях.

Още мълчание. Ще отида при крал Предан и ще му кажа защо смятам, че не трябва да се противопоставя. И защо противопоставянето не би донесло нищо добро. Ще те видя ли преди да заминеш?

Ще пътувам през порталите. Тъй че първо трябва да се върна в Бъкип. Помъчих се да вкарам мислите си в ред. Ще се върна с кон. Ще трябва да се посъветвам с Шута за маршрута си. Тъй че, да, ще се видим преди да замина.

Помълчахме. И двамата се чудехме дали изобщо ще се върна.

Всъщност, когато се пресегнах за теб тази нощ, беше за да ти съобщя за Шута. И тогава се натъкнах на бурята ти.

За Шута? Какво?

Няма го.

Сърцето ми се сви. С теб или без теб, точно това беше казал. Нямаше да е заминал без мен. Нали? Беше толкова уплашен. И толкова му бе омръзнало да чака да се задействам. Откога го няма?

Не знам. От тази сутрин. Кетрикен отишла да го нагледа и го нямало. Отначало беше доволна, мислеше, че е отишъл при Сенч или че най-сетне е решил да излезе навън. Но вечерта все още го нямаше. Сенч не помни да го е посещавал. Никой не го е виждал.

Попита ли слугата му? Аш?

Шутът го пратил в градчето да купи пушена риба. Върна се след като бяхме започнали да търсим. Разтревожен е като нас.

Понечих да я излъжа. И спрях. Може би ми бяха омръзнали тайните също като на Предан. Може би просто ми трябваше бърз отговор. Погледнете в долните части на замъка. В тъмниците.

Какво? Защо?

Той знаеше какво е намерил Сенч там. Портал на Умението. Там има руна за Аслевял.

Но той няма никакво Умение! И никаква причина да ходи до Аслевял.

Все пак можеш ли да пратиш да претърсят там?

Ще проверя. Но, Фиц, не мисля, че трябва да се тревожиш. Предан нареди да направят желязна решетка, та Сенч да не може да влиза там. Винаги е заключена. Аз и Предан сме единствените, които имаме ключове.

Съмнявах се в това. Познавах Сенч твърде добре, за да мисля, че има някоя врата в замък Бъкип, която да не може да отвори. Но това не означаваше, че Шутът ще има достъп до ключ. Освен ако предишният чирак на Сенч не знаеше за такъв. Но дори да бяха минали през заключената врата, Шутът нямаше Умението, за да влезе в стълб.

Моля те, просто попитай тъмничарите дали са го видели долу. Поколебах се, не ми се искаше да добавя това, което знаех, че трябва да добавя. И моля те, разбери дали не липсва някой от твоите ползватели на Умението. Чирак или надарен соло. Всеки, който може да не го е свъртало и да е бил склонен да го убедят да опита.

Усетих притеснението ѝ. Може да има няколко, призна тя с неохота. Хора с Умението често са странни в някои отношения. Ще се опитам да открия дали някой липсва. Но е късно и повечето спят. Може да не го науча до утре.

Надявам се да тръгна утре на разсъмване. Съобщи ми, ако имаш някоя новина.

Добре. Усещах, че мисли отделно от мен. Беше почти като шепот в ума ми, когато каза: Помниш ли когато беше вълк и идваше при мен в сънищата ми?

Чувствата ѝ за мен, както ме беше знаела тогава, нахлуха в споделените ни мисли. Тогава бях загадъчен и могъщ, почти романтичен образ във въображението ѝ. Жегна ме усещането за загуба от това, че бях станал толкова обикновен за нея. Помня. Умението ѝ най-напред се бе проявило в способността ѝ да манипулира сънища, своите, както и на други. Помнех стъклената ѝ кула. Роклята ѝ от пеперуди.

А аз помня Вълка Сянка. Знаех, че трябва да убие онези, които нападнаха глутницата му. Знаех, че ти отново ще се превърнеш в него, след като достатъчно дълго си бил сам. Пауза във връзката ни, сякаш мислеше за твърде лични неща, за да ги сподели с мен. Можех да доловя примирението ѝ с онова, което щях да направя. Нарани ме. След това ме стъписа със: Съжалявам, че не я опознах по-добре. Съжалявам, че не ѝ отделих повече време. Мислех си, че ще има повече време за двете ни да бъдем сестри. Внезапният ѝ изблик на гняв ме порази като лумнал огън. Съжалявам, че не мога да тръгна с теб и да ги убием!

Мълчание в Умението. Бях поразен. Бях забравил, че това е жената, която се бе изправила пред Тинтаглия, докато беше още момиче. Когато умът ѝ отново се свърза с моя, овладяната ѝ сдържаност ми напомни за прадядо ѝ.

Ридъл знае какво трябва да се приготви за пътуването ти. Ще му възложа тази задача. И ще подготвя Предан да приеме решението ти.

И с тази мисъл ме остави, изчезна от мислите ми като загасена свещ в студена стая.

Бавно се изправих. Държах книгата до гърдите си като най-скъпото нещо на света, което трябваше да опазя — така, както не бях държал дъщеря си. Помислих още малко, а след това се наведох и слепешком избрах уханните свещи. Запалих една и духнах горящата. Орлови нокти. Летен ден, преди много време. Моли събира бяло-розовите цветчета, улисана като пчелите ѝ в събирането на цветове. Затаен спомен.

Върнах се в бърлогата си. Нямаше да заспя преди разсъмване. Взех старата си пътна чанта, в която държах съкровищата си, нещата, с което не исках да се разделя. Добавих към тях свещите на Моли и дневника на Пчеличка. Когато сложих малкия дневник до книгата ѝ за сънища имах чувството, че съм съединил две половини на живота ѝ. Беше живяла денем като мое дете, а нощем като сънуваща. Не исках да я нарека Бяла пророчица. Не исках да я означа като повече дете на Шута, отколкото мое. Не бях казал на Шута, че е водила дневник на сънищата си. Знаех, че той ще поиска да му го прочета, щеше да иска да го притежава също колкото мен. Тези неща бяха единствените, останали от детето ми, и исках да ги запазя за себе си.

Върнах се в спалнята си. Отидох до заключената ми ракла за дрехи и изпод двойното ѝ дъно извадих отрови, мазила, прахове, ножове и всичко, което може да потрябва на един убиец и отмъстител. Защото Предан ме беше освободил. Един кралски убиец е обвързан с клетва пред краля си — да убива само както му се заповяда. Сега щях да убивам където и както аз реша.

Имах един тежък колан, от двойна кожа. Методично запълних скритите в него отделения. Калъфите, наместени в ботуша около глезена ми, грозната гривна, която криеше гарота, токата на колана, която щом се измъкнеше се превръщаше в къса кама. Ръкавиците с месинг на кокалчетата на пръстите, пришит в тях. Толкова много изкусни, смъртоносни, гадни малки инструменти — да ги подбера, да ги подредя и да ги наглася по себе си. Трябваше да оставя място и за запасите, които бях свил от старата бърлога на Сенч. Щях да тръгна подготвен.

Отнесох чантата си до личната си бърлога. Навън все още властваше тъмнината. Много скоро щях да събудя Настойчивост и да му наредя да оседлае конете ни. Много скоро щях да се сбогувам с Върбов лес. Знаех, че трябва да поспя. Не можех. Извадих книгите на Пчеличка и седнах до огъня.

Бяха трудни за четене. Не заради ясния ѝ почерк или грижливите илюстрации. Заради моята реакция. Твърде много от Пчеличка имаше в тях, твърде много от това, което бях загубил. Отново изчетох първата част на дневника ѝ. Споменаванията за Моли и описанието ѝ на деня, в който майка ѝ беше умряла, бяха мъчителни. Затворих дневника и полека го оставих на пода. Дневникът ѝ за сънища беше малко по-поносим. Тук отново намерих съня за пеперудения човек. И споменаване за Вълка на Запада, и как той ще дойде от Планините, за да спаси всички. Следваше сън за кладенец, преливащ от сребро. Друг, за град, където владетелят седеше на гигантски „черепен трон“. Най-долу на всяка страница Пчеличка грижливо бе преценила колко вероятно е всеки сън да е истински сън и колко вероятно е да се случи. Този за пеперудения човек беше изключително вероятен. Беше сънят за просяка, който трябваше да позная.

Виждах прозорливостта ѝ. За някои неща беше права, например за пеперуденото наметало. Но и там имаше грешка. Пратеничката беше жена. Означаваше ли това, че Пчеличка наистина е повече моя, отколкото на Шута? Шутът, както винаги го бях усещал, умееше да изкривява странните си сънища в предсказания, които се бяха сбъдвали. Често пъти не бях чувал за съня, докато не се случеше събитието, предсказано от него. Но сънищата на Пчеличка изглеждаха почти ясни за мен, въпреки че като че ли във всеки от тях имаше части, които не съвпадаха съвсем със случилото се. Вълкът на Запада. Чул бях тези думи първо от Шута. Шутът и Пчеличка бяха имали общо видение, така ли? Спомних си какво беше казала Шайн: че Пчеличка имала треска и че след това пласт от кожата ѝ се смъкнал и станала по-бледа. Реших, че каквото и да е взела от Шута, това не я прави по-малко дъщеря на Моли и мен.

Стигнах до съня ѝ за един град и изправени камъни с ясно изваяни руни на тях. Този, чувствах, очевидно не беше истински сън, въпреки че го беше отбелязала като изключително възможен. Нямах представа колко от личните ми свитъци е изчела; вероятно моите описания бяха виновни за някои от сънищата ѝ. Наведох се и огледах внимателно илюстрацията. Да. Руните бяха общо взето точни. Това почти беше руната за града на Праотците, с картата-кула. И имаше име. Келсингра. Да. Това го беше взела от някой от ръкописите ми. Беше го отбелязала като вероятен да се случи. Тъй че беше провидяла, че ще я вкарат в камък-Умение, макар да бе копирала погрешната руна от страниците ми. Мисълта, че е провидяла собствения си край, прониза сърцето ми. Не можех да чета повече. Затворих книгата и грижливо я прибрах в чантата си заедно с другата.

На разсъмване свърших последната си задача. Най-тежкото сбогуване с Върбов лес.

Огънят в личния ми кабинет беше почти загаснал. Свитъците ги нямаше — или изгорени, или опаковани за връщане в библиотеките на Бъкип. Тайните отделения в писалището ми бяха останали неразкрити; ако някой ги намереше сега, щеше да ги намери празни.

Запалих свещ и отключих скритата врата към шпионските проходи. Дълго се двоумих. После взех триптиха, който Шутът беше изваял за Нощни очи, себе си и мен. Зачудих се дали странната панта е била открита в хода на ремонтите, но в малкото леговище на Пчеличка всичко все още си беше както го бе оставила. Нищо не беше преместено от последния път, когато бях идвал тук. Подуших смътна миризма на котка, но дори да се навърташе тук, котаракът не ми позволи да го видя. Подозирах, че вече се е устроил тук, защото запасите на Пчеличка от ароматните свещи на майка ѝ не бяха гризани от мишки. Отказах се да мисля как влиза и излиза. Котките си имат своите си начини. Извадих ключа към спалнята ѝ от джоба си и го поставих на лавичката ѝ с другите ѝ спомени. До него сложих ваянието. Тук поне всички щяхме да сме заедно.

Огледах за сетен път скривалището, което си беше направило малкото ми дете, а след това го оставих зад гърба си завинаги. Децата от къщата навярно щяха да помнят как се бяха скрили в един таен проход, но щяха напразно да търсят стените на килера за вход. И щях да отнеса в гроба си номера с отварянето на входа от кабинета. Нека малките ѝ неща да са в безопасност тук, казах си, както тя не беше. Проврях се в тесния проход и затворих тайната врата.

Готово. Всичко бе подредено и свършено. Духнах свещта, взех пътната си чанта и тръгнах.