Гонитбата на Шута

17.Кръв

Когато пропусне стъпало в тъмното и започне да пада, човек усеща онова ужасно внезапно накланяне, съчетано със страх от сблъсъка, който със сигурност ще последва. Изпитах същото страховито усещане, че се движа в погрешната посока, но моят страх беше, че никога няма да има сблъсък. Само безкрайно пропадане. Точиците светлина бяха като прах. Безтелесен, аз се носех вихрено между тях. Никога не бях съхранявал такъв усет за себе си, такова усещане за смъртност вътре в стълб Умение.

А когато осъзнах, че имам самосъзнание, изведнъж усетих, че не съм сам. Той беше до мен, летеше безкрайно надолу като комета, докато съществото му се разнищваше в яркост зад него. Това беше неправилно. Много неправилно.

Между разбирането, че е неправилно, и искането да направя нещо за това измина неопределено време. След това се помъчих да разбера какво да направя. Да го огранича. Да го определя. Как? Да го назова. Една от най-старите магии, известни на хората. Сенч. Сенч. Но бях без език, бях безгласен. Загърнах го в своето аз, съхранявайки го с всичко, което знаех за него. Сенч. Сенч Звездопад.

Държах го. Не тялото, а съзнанието му. Пропадахме заедно. Държах съзнанието си за моето отделно аз и се надявах без основание, че има край, някъде, някога, на това безкрайно пропадане. Въпреки усилията ми Сенч изтичаше от мен, отвяваше се сякаш надалече, отнасян от Умението. Нещо по-лошо, нямах усещането, че се съпротивлява. Задържах го, събрах наново каквото можех от него, но също така усетих, че самият аз се разпадам в непрестанния взрив на онова място, което не беше нито място, нито време. Самата му безвременност бе ужасяваща. Пътуването през звездната необятност на каменния портал изглеждаше ужасно бавно. „Моля те“, прошепнах без дъх, ужасѐн, че може никога да не излезем, че никой никога няма да научи какво е станало с нас, че Пчеличка ще живее и ще умре повярвала, че баща ѝ изобщо не се е опитал да я спаси. Но това терзание беше мимолетно.

Слей се, прошепна нещо, което беше Сенч, но и повече, и по-малко от онова, което бе той. Остави. Няма значение. И той се покори на онова искрящо привличане на междинни пространства, на тъмнината, която не беше нито разстояние, нито място. Като семенник, който при шепота на вятъра се разпръсва на хиляди късчета, така беше и със Сенч. А аз, аз не бях торбичка, която да го задържи, а мрежа. С най-малката частица воля, която ми беше останала, се мъчех да задържа целостта му в себе си, докато съблазънта на искрящия мрак се стремеше да ни разпръсне на късчета светлина.

Сенч. Сенч Звездопад.

Името му не бе достатъчно, за да го обвърже. Твърде дълго се беше крил от него.

Сенч Звездопад. Брат на Умен Пророка. Баща на Лант Звездопад. Баща на Шайн Звездопад. Сенч! Учител на Фицрицарин Пророка. Поставях клуп след клуп самоличност около него все едно бях въже, което да удържи до кея дърпан от бурята кораб. Но не можех да го загърна, без да изложа самия себе си на притеглянето на течението.

Хванах ги!

Не исках никой да ме хваща, но след миг се бях вкопчил в Предан и усетих, че се изтеглям от камъка, който млясна след мен като гъста тиня. Сенч излезе с мен, все едно дали го искаше, или не, и изведнъж двамата треперехме от студ на заснежения хълм над Бъкип, докато зората изгряваше.

Зората.

Предан ме сграбчи за китката, а Кетрикен, загърната от глава до пети в пурпурно вълнено наметало, обшито с бяла лисича кожа, впи поглед в мен. Шестима от гвардията ѝ в пурпурно и бяло стояха наблизо. До тях имаше фургон, стъкмен за удобство с одеяла и възглавници. Стабилен седеше отпуснат на капрата, главата му беше клюмнала. Копривка седеше във фургона, увита в одеяла като стара бабичка. Ридъл беше до нея, изпит, със зачервено от студа лице. Вливаше ѝ от силата си, без да мисли за цената. И двамата изглеждаха похабени все едно се бяха състарили с години.

Години?

Извърнах се и погледнах Предан. Брадата му беше побеляла, а раменете изгърбени.

Колко дълго? — попитах и после си спомних, че думите трябва да излизат от устата.

— Колко дълго? — попитах отново и думите изграчиха от пресъхналото ми гърло.

Всички владеещи Умението се сепнаха. Предан проговори.

— Леко, Фиц. Леко. Половин ден и цялата нощ.

Вдигна ръка и потърка бузата си. Скреж. Тъмната му брада беше побеляла от скреж. Дни. Не години. Но все пак дни.

Той сложи ръка на рамото ми, за да ме събуди.

— Фиц. Какво стана? — И добави: Не е нужно да изпращаш толкова силно. Ние сме тук, ще чуем думите ти.

— Все още сте тук? — Бях изумен.

— Къде другаде да сме? — попита Копривка сърдито. — Изпрати ни, че сте нападнати, и след това не чухме нищо. И двамата ни блокирахте. После изведнъж изпратихте, че идвате през камъка. Но не дойдохте! Какво стана?

Имаше твърде много за обясняване. Устата ми се раздвижи, но не можах да намеря достатъчно сложни думи, за да обясня каквото и да било. Бях им казал, че сме нападнати. Как можеше това да обхване предателството, мечовете, раните, болката, задъхването, всички движения, които бяха направили телата ни? Мислите ми се хлъзгаха и пързаляха като колела в кал. Предан подхвана Сенч през кръста, за да го вдигне, и двама гвардейци се притекоха на помощ и го понесоха към фургона. Кетрикен хвана ръката ми. Усетих я силно. Такава храбра жена, толкова вярна и умна. Нощни очи я беше обичал толкова много…

— О, Фиц — промълви тя и зачервените ѝ от студ страни пламнаха. Облегнах се на нея без свян. Щеше да ми помогне. Винаги ми беше помагала, никога не ме беше предавала. Всички те. Просто отворих ума си към Копривка и Предан и оставих разказа си да потече от мислите ми към техните. Бях твърде изтощен и всичко беше твърде сложно, за да затая каквото и да било. Предадох им го цялото, всичко, което се беше случило, откакто бях напуснал Бъкип. Колко по-лесно беше предаването с Умение от говоренето. Завърших с най-ужасната истина, която знаех. Ти беше права, ти и Ридъл. Аз съм ужасен баща. Трябваше да я дам на теб. Това изобщо нямаше да се случи, ако те бях послушал и ти бях дал Пчеличка.

Видях как Копривка се отдръпна от мен. Вдигна ръце, за да запуши ушите си, и след това изведнъж стана по-трудно да стигна до нея. Заопипвах слепешком, но тя се помъчи да ме прегради със стените си. Не можа. Проникнах. Бавно извърнах погледа си към Предан. Друга стена. Защо?

— Тече ти кръв. — Кетрикен тръсна копринената си кърпа и я притисна до челото ми.

— Стана само преди няколко мига — отвърнах. Знаех, че не е участвала в споделянето на мисли.

— Ден, най-малко — напомни ми тя. Взрях се в нея. Осезание или Умение? Каква е разликата, зачудих се внезапно. Не бяхме ли всички ние животни в някакъв смисъл на тази глупава дума?

— Не съм сигурен, че времето е едно и също за нас — казах на глас и се зарадвах, когато силната ръка на Ридъл ме хвана за китката и ме издърпа във фургона. Той се наведе към мен.

— Пусни Кетрикен. Стените горе, Фиц — каза ми тихо. — Нямам Умението, но дори аз мога да усетя, че разливаш. — След това ме остави, за да помогне на Предан да нагласят Сенч. Старецът лежеше на една страна, притиснал раната си, и стенеше. Коларят подвикна на конете, те дръпнаха рязко напред — и аз припаднах.

Свестих се някъде по стъпалата в замък Бъкип. Някакъв слуга ми помагаше да вървя нагоре. Не го познавах. Изпитах тревога, а след това вълна на Умение от Предан ме увери, че всичко е наред. Трябваше просто да продължа изкачването си по стъпалата. Не се опитвай да ми връщаш с Умението. И на никой друг. Моля те, вдигни стените си и се опитай да не изливаш. Можех да усетя умората на Предан. Като че ли помнех, че ме беше помолил да се погрижа за стените си няколко пъти. Не беше с мен. Зачудих се защо.

В стаята ми друг слуга, когото никога не бях виждал, ме обиди, като настоя да ми помогне да смъкна кървавите си дрехи и да облека чиста нощница. Не желаех да ми досаждат повече, но в стаята ми влезе лечител и заяви, че трябва да почисти и раната на рамото ми, и среза на челото ми, а след това заши челото ми с многобройни „моля за извинение, принц Фицрицарин“ и „ако принцът бъде така любезен да обърне лицето си към светлината“, и „с прискърбие ви моля да изтърпите тази болка, принц Фицрицарин“, докато едва можех да понасям мазненето му. Когато всичко това приключи, ми предложи чай. От първата глътка разбрах, че има прекалено много валериан, но нямах воля да се възпротивя на настояванията му да го изпия. А след това трябва да съм заспал отново.

Когато се събудих, огънят беше догорял и стаята бе тъмна. Прозях се, разкърших рамене против болката в мускулите и се загледах вяло в пламъчетата, които лениво облизваха последната цепеница в камината. Бавно, много бавно, намерих себе си в пространство и време. А след това сърцето ми подскочи и заблъска в гърдите. Сенч ранен. Пчеличка отвлечена. Шутът най-вероятно издъхваше. Бедствията се надпреварваха да ме завладеят, кое от кое по-ужасяващо. Заопипвах слепешком с Умението и докоснах едновременно Копривка и Предан.

Сенч?

Тихо, Фиц. Тихо. Овладей се. Това не е добре, отвърна ми Предан. Жив е. Изгубил е много кръв и е объркан от преживяването си в стълба-Умение. Единственото усещане, което получихме от него, е, че ти е ядосан, че си издал, че той също има дъщеря, която е била отвлечена. Все още се опитвам да осъзная тази новина!

Потиснах уморените си мисли. Бях ли издал тайната на Сенч? Вероятно, когато бях изливал, тя се беше изсипала навън. Ужасих се, че съм бил толкова невнимателен, но не можех да се коря за това. Трябваше да е било когато дадох на Копривка и Предан достъп до ума ми, за да обясня положението. Чувствах се твърде изтощен за подробен разговор. Копривка добре ли е? Изглеждаше толкова похабена…

По-добре съм вече, след като двамата със Сенч сте тук. И идвам в стаята ти. Сега. Опитай се да кротуваш, докато дойда.

Забравил бях, че умовете ни се докосват. „Все още ли съм толкова объркан?“ — запитах се и усетих как въпросът ми отекна в течението на Умение.

И аз идвам. И да, толкова объркан си, тъй че, моля те, ако можеш, вдигни стените си. Бъди тих. Тревожиш другите котерии. Изглежда, си спечелил сила и загуби контрол по време на преминаването ви. Правиш чираците ни на пух и прах. И като че ли не си изцяло вътре в себе си, ако можеш да схванеш какво имам предвид. Сякаш все още се носиш в течението на Умение.

Преграждането на мислите в собствения ми ум беше като да строиш каменна стена без хоросан. Наместваш всяко късче. Задържаш пороя на мислите си, спираш точещите се на верига мисли за тревога, страх, отчаяние и вина. Спираш ги, задържаш ги, охраняваш ги.

Когато сметнах, че отново съм в безопасност зад стените си, започнах да усещам оплакванията на тялото си.

Няколко от шевовете ми бяха твърде стегнати. Най-малката промяна в изражението на лицето ми ги дръпваше. Останалото от тялото ми беше схванато и изведнъж се оказах ужасно, неудържимо гладен.

На вратата се почука и преди да съм успял да стана от леглото, Копривка влезе.

— Още изливаш — прошепна тя. — Половината замък Бъкип ще има кошмари тази нощ. И ще ядат като прегладнели псета. О, тате… — Сълзи блеснаха в очите ѝ. — Там, при камъните. Не можех дори да ти проговоря след… Горките ни хора във Върбов лес. Онази битка! И каква болка изпитваш заради Пчеличка. Колко наранен беше, когато те попитах за нея, колко гузен… Колко я обичаш! И как се самоизмъчваш. Ела. Дай да ти помогна.

Седна на ръба на леглото и хвана ръката ми. Все едно бях дете, което учат да държи лъжицата, или старец, опрял се на рамото на млад мъж, Умението ѝ потече в мен, смеси се с моето и тя вдигна стените ми. Беше хубаво отново да съм сдържан. Беше все едно някой ме е загърнал с топло палто. Но дори след като открих, че шумът на по-малкия поток Умение от чужди хора е затворен за мен и собствените ми мисли са оградени, Копривка продължи да държи ръката ми. Бавно извърнах глава и я погледнах.

Известно време тя само ме гледаше мълчаливо. После каза:

— Никога не съм те познавала истински, нали? Всичките тези години. Нещата, които криеше от мен, за да не помисля нещо лошо за Бърич или майка ми. Сдържаността, която проявяваше към мен, защото чувстваше, че не заслужаваш да се намесиш в живота ми… Изобщо, познавал ли те е някой някога истински? Знаел ли е какво чувстваш и мислиш?

— Майка ти, мисля — отвърнах и се зачудих. „Шутът“, едва не казах, а след това: „Нощни очи“. Знаех, че този последен отговор ще е най-истинската истина. Но не го изрекох.

Тя въздъхна.

— Вълк — каза. — Един вълк най-добре познаваше сърцето ти.

Сигурен бях, че не съм споделил тази мисъл с нея. Зачудих се дали след като се бях оказал толкова уязвим, вече може да разбира кога тая мисли от нея. Докато се опитвах да подбера думи, с които да ѝ отговоря, на вратата се почука и влезе Ридъл с поднос в ръцете. Зад него беше крал Предан, който изобщо не изглеждаше царствено.

— Храна — каза Ридъл.

Вдишах. Миризмата ме замая и ме изпълни с копнеж.

— Просто го оставете да се наяде — каза Предан все едно бях зле възпитано куче или може би много малко дете. — Споделя глада си с целия замък.

И отново не можах да измисля никакви думи. Мислите бяха твърде бързи за думи, и твърде сложни. Имаше твърде много за казване, повече, отколкото човек би могъл да изкаже за цял живот, дори за най-простите неща. Но преди да мога да се отчая заради това, Ридъл сложи храната пред мен. Познах, че е от гвардейската трапезария, простичката и вкусна храна, която човек можеше да намери там по всяко време на деня или нощта. Гъста супа, пълна със зеленчуци и късове месо, добре изпечен хляб с хрупкава коричка. Ридъл не се беше поскъпил да намаже обилно два резена от него с масло, нито с парчетата оранжево сирене до тях. Халбата с ейл на подноса се беше разляла малко и бе намокрила краищата на хляба. Нямах нищо против.

— Ще се задави — каза някой, но не се задавих.

— Фиц? — каза Предан.

Вдигнах глава и го погледнах. Беше странно да си спомня, че в стаята има други хора. Яденето бе толкова поглъщащо преживяване, беше изумително да открия, че светът може да съдържа по-сетивна информация от тази храна. Очите ми обходиха лицето му, видяха чертите ми в него, а после — и чертите на Кетрикен.

— Посъвзе ли се малко? — попита той.

Зачудих се колко ли време е минало. Открих, че съм се задъхал. Бързото ядене е тежка работа. Никой друг не проговори. Така ли се измерваше времето наистина? В това колко хора говорят, колко информация се споделя? А може би се измерва с това колко храна изяжда човек? Опитах се да сведа мислите си до нещо, което може да се вмести в думи.

— Мисля, че се чувствам по-добре — казах.

Не. Не беше вярно. За нищо такова не мислех. По-добре от какво? Мислите ми отново побягнаха далече от мен. Някой ме докосваше. Копривка. Беше застанала зад мен и отпусна ръце на раменете ми. Правеше стените ми по-здрави. Правеше от мен едно нещо, една отделна личност на мястото на вкуса на хляба и пращенето на огъня. Отделяше ме от всичко останало.

— Ще говоря — каза Предан. — И ще се надявам, че слушаш, и че можеш да откриеш смисъла на думите ми по-добре от Сенч. Фиц. Фиц, погледни ме. Вие бяхте почти цял ден в камъните. Казахте ни, че идвате, и ние ви чакахме, и не се появихте. Копривка се пресегна и се опита да ви намери, и със силата на Стабилен и помощта на Ридъл успя да ви намери и да ви задържи заедно, докато можах да проникна в камъка и да ви изтегля. Еда и Ел, беше много странно! Имах чувството, че намерих ръката ти и ви издърпах от самата земя!

Гледаше ме втренчено.

— От раните ви течеше кръв, но не толкова много. Ако си притеснен заради труповете, които сте оставили, е, за това се погрижихме. Пратеникът на Сенч все още беше във Върбово и му възложихме да съобщи на Петлите, че са ви нападнали неизвестни лица и че техните приятели са дали живота си, за да ви спечелят безопасно преминаване до камъните. Засега не бива да чуват нищо за измяна, макар да съм готов да се обзаложа, че някои от тях знаят или поне подозират, че в отряда им има предатели. Поисках всички да се закълнат в мълчание за случилото се във Върбов лес. Няма смисъл да се всява паника сред хората с идеята, че невидими нашественици могат да нападнат някъде. И след като помислих малко, наредих на лейди Розмарин да се заеме с каквато тиха работа сметне за добре, за да се въздаде справедливост на пастрока на Шън. Шън! Що за име!

Гледах го и мълчах.

— Известих всички наши патрули да търсят шейни, возещи едно момиче и млада жена, и хора на бели коне, и също така да разпитат на всеки брод и мост дали някой е видял нещо такова. Не могат просто да изчезнат и смятам, че е невъзможно вече да са прехвърлили границите ни. Ще намерим Пчеличка и лейди Шън и ще си ги върнем.

Думите, които изричаше, рисуваха картини в ума ми. Огледах внимателно всяка. Бяха неща, които искахме да са така и които може би никога нямаше да бъдат така. Все пак бяха картини, които ме зарадваха неимоверно.

— Благодаря ви — казах накрая. Думите бяха тънки, несъществени като вятър. Не предадоха онова, което изпитвах. — Благодаря ви.

Ридъл плесна ръка на сърцето си и ме зяпна. Копривка наведе лицето си и вдиша дълбоко няколко пъти. Предан се смъкна бавно и седна на пода.

— Така ли се усеща? Умението? — промълви Ридъл.

Копривка поклати глава.

— Не. Не знам как да нарека това. Добре, да, Умението е, но Умение, което удря като чук, вместо потупване с пръст. Предан, какво можем да направим? Той е по-опасен от Шишко. Ако продължава така, може да увреди някои от най-новите ни чираци в Умението, които не могат да го преградят.

Дори с вдигнатите ми стени усещах възбудата им.

— Става по-ясно — уверих ги. — Връщам се в себе си. Мисля, че ще съм по-добре до утре сутринта. — Използвах само думите, нарязани тънко като хартия. Всички изглеждаха облекчени.

Позволих си въпрос.

— Как е Сенч?

Копривка поклати глава.

— Изпитва удивление. От всичко. Тъканта на одеялото. Формата на лъжицата му. Раната му е зле. Бихме искали да го изцерим с Умение, щом събере сили, но Шишко все още е във Върбов лес, а не ни се ще да позволим някой да мине сега през камъните. Надявахме се, че ще се чувстваш достатъчно добре да помогнеш, но…

— Утре — отвърнах с надеждата, че ще е така. Вече си спомнях как да правя това. Обвивам малко късче мисъл в дума и я изпускам през устата си. Странно. Никога не бях знаел, че когато говоря, изливам малко Умение с думите, за да направя смисъла по-ясен. Но съвсем малко. Бях разтворил сърцето си и позволих да усетят прилива на благодарност, който изпитах, че искат да се опитат да ми помогнат. Не трябваше да го правя. Не можех да си спомня кога съм научил това. Бях ли го научил изобщо, или просто винаги е било така? Всички ме гледаха втренчено. „Думи. Използвай думи.“

— Надявам се да съм се възстановил повече до утре. И може би ще мога да ви разкажа какво преживях вътре в камъните. И да помогна да изцерим Сенч.

Внезапна мисъл кипна в ума ми. Как бях могъл да забравя за него?

— Шутът. Жив ли е?

Предан и Копривка се спогледаха. Таен страх.

— Какво се е случило? Той е мъртъв, нали? — Ужасно беше дори да си го представя. Трепет на скръб заклокочи в мен. Помъчих се да го уловя, да го удържа.

Предан пребледня.

— Не, Фиц. Не е мъртъв. Моля те, не чувствай така! Такава тъга. Не, не е мъртъв. Но е… променен.

— Отслабнал ли е? Умира? — Помислих за тайните изцерявания с Умение, които бях прилагал върху него. Бяха ли се объркали, бяха ли се развалили някак?

Предан заговори бързо, сякаш за да възпре чувствата ми, като ми подаде информация.

— Аш се грижи за него. Лорд Сенч му е казал да носи на Шута каквото му потрябва, да му дава каквото може да му помогне. Или поне така момчето е разбрало заповедта му. Знаеш, че в страстното си желание да те последва лорд Златен избяга от стаята си и по някакъв начин е успял да стигне чак до конюшните. Как, не мога да си представя. Когато го намерили, бил почти умрял от студ и от раните си.

— Знам това — потвърдих.

Предан изглеждаше облекчен от бързата ми реакция.

— Връщаш се при нас, нали? Говориш по-ясно. По-будно. Благодаря на Еда, че си по-добре. Страхувах се, че никой от двама ви няма да се върне напълно при нас.

— Да. По-добре съм.

Беше лъжа. Не бях по-добре. Ставах по-нечувствителен. По-бавен. Сложностите на света, които бяха напъпили и разцъфнали навсякъде около мен само допреди няколко мига, заглъхваха до смътна простота. Столът беше просто стол, всяко ехо от дървото и леса, който го бе създал, угаснаха до несъщественост. Копривка седеше на стола и беше само Копривка, не приток на реките, които сме били двамата с Моли, или тихата вода, където нероденото ѝ още дете се обръщаше и оформяше. Не бях по-добре. Бях по-опростен, по-муден, по-притъпен. Човек отново. Колкото до онова, което бях през предишните часове, нямах име за него.

Вдигнах очи към Предан. Гледаше ме с очакване.

— Шутът — напомних му.

— Беше почти умрял. Когато го намерили, отначало го взели за просяк или скитащ луд. Прибрали го в лазарета и го сложили на чисто легло, в което да умре. Но една млада чирачка го познала от нощта, когато ти го доведе тук. Вдигнала голям шум, докато майсторът ѝ я изслушал, и накрая пратили да ме известят. Междувременно Аш вдигна тревога, че лорд Златен го няма. Пратихме слуги да претърсят крилата за гости, но никой не бе очаквал да е стигнал чак до конюшните. Майка ми и личната ѝ лечителка стигнаха до лазарета преди мен. Тя се разпореди да го отнесат в личната ѝ всекидневна. Там лечителката ѝ се опита да го обслужи. При допира ѝ той се събуди с писъци и намери достатъчно сила да се противопостави упорито на усилията ѝ. Майка ми отстъпи на желанията му и освободи лечителката. Преди да изпадне в несвяст, той помоли да го върнем в старата бърлога на Сенч. Направихме го. И майка ми се настани до него за смъртното бдение. Напусна го само когато чу, че ти и Сенч сте били нападнати и след това сте се изгубили. Сега е пак при него.

— Искам да ида да го видя. — Не ми трябваше да слушам повече. Постарах се да не издам отчаянието в гласа си. Губех приятел и вероятно последната си връзка към Пчеличка. Ако някой имаше някаква податка защо Слугите на Белите пророци са отишли във Върбов лес и са взели дъщеря ми, и какви са намеренията им за нея, това беше Шутът.

— Още не — заяви Копривка. — Трябва да знаеш какво се случи преди да го видиш.

Не бях мислил, че страхът ми може да стане по-голям, но стана.

— Какво се е случило?

Представях си измяна.

— Отидох да го видя, разбира се — продължи разказа си Предан. — Колкото сила и живот му бяха останали, беше ги изразходвал в отбиването на лечителката. Беше неотзивчив. Опитах се да го достигна с Умението и не можах. А за Осезанието ми остава невидим. Майка ми беше до него, грижеше се за него. И момчето на Сенч, Аш. И една врана…

Имаше съвсем лека въпросителна нотка в последните му думи. Пренебрегнах го. По-късно, може би, щеше да има време да обясня за враната. Защото сега тя нямаше значение.

— Момчето беше неописуемо натъжено. Почти смазано от угризение, както си помислих. Опитах се да го утеша, казах му, че никой не го обвинява и че ще се застъпя пред лорд Сенч, за да не го държи отговорен. Но бях сгрешил. Не беше страх, че се е провалил в задълженията си, а искрена скръб. Майка ми му каза, че сме направили всичко, което е могло да се направи, и че Шутът сам е решил да напусне този живот. Момчето повтаряше, че Шутът е герой и че не бива да умре по толкова позорен начин. Плачеше. Съгласихме се с него, но разбирах, че сърцето го боли и че съгласието ни не му носи никаква утеха.

— Знаех, че ще бдят добре над него и че ще ме повикат, ако се наложи — продължи Предан. — Майка ми каза, че единственото, което можем да направим, е да облекчим тялото му, и почна да му слага хладки компреси, за да облекчи треската му. Нищо не можех да направя. Тъй че ги оставих там.

Шутът с треска. Наистина сериозно за човек, който обикновено беше леден на допир. Думите на Предан звучаха като извинение. Не можех да си представя защо. Прекъсна разказа си и двамата с Копривка се спогледаха.

— Какво? — попитах намръщено.

Ридъл вдигна глава и заговори.

— Накратко, лейди Кетрикен го остави, за да дойде при стълба-Умение. А докато ни нямаше, Аш се наел сам да даде нещо на лорд Златен. Явно е било еликсир или отвара, или някое рядко целебно вещество. Не иска да разкрие какво е било, само повтаря, че лорд Сенч му казал да даде на човека каквото може да му е нужно, и така направил. Каквото и да му е дал… то го промени.

Всички ме гледаха втренчено, сякаш очакваха да разбера нещо, което те не разбират.

— Променило го е? Как? — Призляваше ми от безполезните думи, толкова тънки резенчета смисъл. — Ще ида при него.

Предан отвори уста да възрази, но Ридъл намери достатъчно смелост да спре краля си.

— Оставете го да отиде. Думи няма да го обяснят. Каквото човек не разбира, не може да възприеме. Нека да види.

Станах, залитнах и се зарадвах, че успях да се задържа преди Предан да ме е сграбчил за ръката. Когато ти е останала само гордостта, вкопчваш се здраво в нея. Не ме интересуваше, че ме гледат докато отида до завесите и отключа скритата врата. До гуша ми беше дошло от тайни. Нека всички да се излеят в дневната светлина. Но вече не беше дневна светлина. Беше нощ. Нека всички тайни да се излеят в нощта? Поклатих глава. Правех нещо. Отивах при Шута. Стегнах плътно мислите си.

Заизкачвах стъпалата. Знаех, че ме следват. Стаята горе беше жълта от светлината на свещи и огъня в камината. Подуших смолистата миризма на горите в Планината и предположих, че Кетрикен е изгорила благоухания от родния си дом. Прочистих ума си и щом влязох в стаята ме порази мисълта, че никога не съм я виждал толкова топла и гостоприемна. Очите ми бързо обхванаха промените. Враната беше кацнала на гърба на един от столовете, задрямала в топлината от огъня.

— Фиц… Рицарин! — поздрави ме тя.

Аш седеше на пода до камината, в краката на Кетрикен. Погледна ме печално и отново извърна поглед към огъня. Бившата ми кралица се бе настанила в стария стол на Сенч. Беше постлала върху него шарена планинска покривка. На масата до нея димеше широк син чайник, изрисуван със скачащи зайци. Сплетената ѝ коса бе стегната с игли на темето, а ръкавите на простата ѝ синя рокля бяха навити, сякаш бе готова да се захване с дневното чистене. Обърна се към мен. Държеше глинена чаша уханен чай. Очите ѝ бяха угрижени, но устата ѝ се усмихваше.

— Фиц! Толкова съм облекчена, че си се върнал при нас, и толкова притеснена за малката Пчеличка! И за дъщерята на Сенч!

Не отвърнах на поздрава ѝ. Погледът ми бе прикован в мъжа, който седеше до нея. Беше тънък и строен; стоеше изправено, но все още несигурно. Беше облечен в мека сива вълна; широка качулка покриваше главата му. Не можех да преценя дали ме вижда. Очите, които извърна към мен, вече не бяха мътни и сиви; сияеха смътно златни, сякаш светлината на огъня се отразяваше в тях. Протегна ръка към мен. Кокалчетата на пръстите все още бяха подути, но пръстите му се движеха със сянка на старото изящество.

— Фиц? — попита и разбрах, че не може да ме види. Но имах странното чувство, че може да ме усети.

Пристъпих напред и сграбчих ръката му с две ръце. Беше леко хладна, каквато винаги бе плътта на Шута някога.

— По-добре си! — възкликнах, изпълнен с облекчение, че го виждам седнал до Кетрикен. Очаквал бях да го видя посивял и отпадащ в леглото. Обърнах ръката му; плътта ѝ беше странно набръчкана. Напомни ми за неоперено птиче.

— Жив съм — отвърна той. — И по-жизнен. По-добре? Не знам. Чувствам се толкова различно, че не мога да кажа дали съм по-добре, или не.

Зяпнах го. Сенч имаше склад с лечебни средства, който можеше да съперничи на всяка аптека в Бък и може би дори в Бинград. Знаех повечето неща, които имаше, и бях прибягвал до повечето от тях. Омайниче. Елфова кора. Нощна сянка. Кардомин. Валериан. Върбова кора. Семе от карис. Мак. В не един случай бях прибягвал до тези запаси. По време на обучението ми Сенч понякога съзнателно ме беше подлагал на въздействието на някои от по-слабите отрови, сънотворни и широка гама от стимуланти. Но не знаех за нищо от тайнствения му списък, което да може да върне човек от портата на смъртта и да сложи златен блясък в слепите му очи.

Погледът на Аш пробягваше между двама ни. Очите му бяха тъмни като на куче, раменете изгърбени, сякаш очакваше плясъка на камшик. Изгледах го строго.

— Аш. Какво му даде?

— Момчето е вярвало, че следва заповедите на Сенч. И изглежда е подействало — каза кротко Кетрикен.

Не изрекох на глас това, от което се боях. Много целебни средства действат временно. Семето от карис може да повдигне силата на човек до необичайни висоти за ден или дори за два, но ще бъде последвано от опустошително отпадане до пълно изтощение, щом тялото поиска да му се изплати дължимото. Елфовата кора дава енергия, бързо последвана от дълбоко отчаяние. Трябваше да разбера дали Аш е спасил живота на Шута, или просто му е дал лъжливо съживяване.

Чиракът на Сенч не отговори на въпроса ми. Вложих в гласа си властно ръмжене.

— Какво му даде, Аш? Отговори ми.

— Сър. — Момчето се вдигна тромаво на крака и ми се поклони. Погледът му пробяга притеснено покрай Кетрикен, плъзна се над Копривка и Ридъл и след това се поколеба пред строгото изражение на крал Предан. Погледна отново към мен. — Може ли да говоря само на вас?

Гласът на Предан беше измамно кротък:

— А какво е това, което можеш да кажеш на лорд Фицрицарин, но не и на своя законен крал?

Момчето наведе поглед, засрамено, но решително.

— Ваше величество, лорд Сенч ме направи свой чирак. Когато ме попита дали желая да изуча неговите умения, ме предупреди, че в нашия занаят може да има времена, когато на моя крал може да му се наложи да ме отхвърли. И времена, когато мълчанието ми трябва да защити честта на властта на Пророка. Каза, че има тайни, които практикуващите нашия занаят не споделят с благородниците.

Добре помнех същата лекция. Не беше дошла рано в обучението ми. Явно момчето бе спечелило доверието на Сенч повече, отколкото бях мислил.

Предан го прикова с поглед.

— И все пак лорд Фицрицарин може да бъде посветен в тайната ти?

Аш не отстъпи, макар че избилата кръв обагри страните му.

— Ако ваше величество благоволи, беше ми казано, че той е бил като мен дълги години, преди да бъде издигнат и да стане един от вас. — Погледна ме извинително. — Трябваше да действам по своя преценка. Лейди Розмарин беше повикана другаде. Тъй че трябваше да направя каквото смятах, че ще поиска лорд Сенч.

Тук нямах власт. Изчаках Предан да освободи момчето от дилемата му. След дълга пауза той въздъхна. Видях как лейди Кетрикен кимна одобрително, а враната направи няколко вежливи поклона и изкряска:

— Спарк, Спарк!

Прозвуча ми безсмислено, но нямах време да проследя птичата мисъл. Предан заговори:

— Разрешавам. Този път. Честта ми не бива да се пази от хора, които ми служат, като вършат безчестни неща.

Аш отвори уста, но аз сложих ръка на рамото му, за да го смиря. Винаги ще има безчестни неща за правене, за да се съхрани честта на всяка власт. Мълчание сега, за да не се налага изобщо носът на Предан да се отърка в тази мръсотия. Нещо като усмивка изви устните на Шута. Ридъл и Копривка мълчаха, отстъпвайки пред Предан. Облекчението на Аш беше явно. Нужен му беше кураж да направи нисък поклон пред Предан и да добави:

— Почитта ми към рода на Пророка ме задължава да го направя, кралю.

— Тъй да бъде. — Предан беше примирен.

Махнах на Аш и той ме последва. Отдалечихме се от светлината и топлината на огъня в тъмния и сенчест край на стаята. В сенките, където е мястото на убийците, помислих си. Там, където старата работна маса все още носеше петната изгоряло и драскотините от моето чирачество.

Мислех за задачата, на която бе изпратена лейди Розмарин. Мъжът, който беше наел убийци, за да убият кралските убийци, скоро щеше да понесе тайното кралско правосъдие. Щеше ли да е прикрито: падане по стълбище или отравяне от развалена храна? Или лейди Розмарин щеше да предпочете той да разбере кой го убива и да го направи бавно? Щеше ли тялото му да бъде оставено така, че да предупреди други, или нямаше да бъде намерен никакъв труп? Подозирах, че „Мръсната грозница“ може да пламне. Или може би там да избухне много разрушителна кръчмарска свада. Рибено масло в буретата им с вино? Озаптих мислите си. Задачата си беше нейна, а възлагането ѝ идваше от самия крал. Професионалната вежливост изискваше да не се меся и да съдя решенията ѝ. Както Аш тепърва щеше да научи, крием някои тайни дори от тези, които споделят занаята ни.

Момчето стоеше мълчаливо в най-тъмния край на масата.

— Е? — попитах.

— Чаках да седнете, сър.

За миг изпитах раздразнение. После седнах, погледнах го и избрах тона на Сенч, тоест заповядах му тихо:

— Докладвай.

Той облиза устни.

— Лорд Сенч ми каза, че трябва да направя всичко, което е по силите ми, за да опазя вашия приятел и той да се чувства удобно. Всичко, което би могло да му потрябва, трябваше да му го осигуря. И ми се каза, че е изпратил с Умението това указание за мен от Върбов лес също така. Трябваше да изпълня всяко негово желание по най-добрия възможен начин. Но, сър, не само заповедта на майстора ми ме накара да направя каквото направих. Направих го заради човека… не знам с кое име да го нарека! Но той ми говореше мило, дори когато го изплаших първия път. Дори след като продължих да се боя и едва ли не да се отвращавам от външния му вид, ако трябва да съм честен… А когато свикна с мен, той ми заговори. Все едно беше пълен с думи и те трябваше да се излеят навън! А историите, които разказа! Отначало си помислих, че си измисля. После отидох до свитъците, които сте изписали за онези времена, и там намерих същите истории, почти точно както ги разказа той.

Замълча в очакване, но думите му ме бяха лишили от дар слово. Беше чел описанията, които бях доверил на Сенч, докладите ми за тайната история на Войните на Алените кораби и как Предан бе спасен и върнат от фракцията на Старата кръв, а драконът Айсфир — освободен от ледника на Аслевял. Падането на Бледата жена. Това ме удиви, въпреки че се почувствах малко глупаво. Разбира се, че ги беше чел. Защо ме беше накарал Сенч да ги напиша, ако не за да ги използва в обучението на новите си чираци? Не бях ли чел самият аз свитък след свитък с почерка на Искрен и крал Умен, и дори от перото на моя баща?

— Но, ако нямате нищо против, че го казвам, неговият разказ беше по-възбуждащ от написаното от вас. Сказания за герои, разказани от един от самите герои. Не че не каза за вашата роля във всичко, което е направил, но…

Кимнах, зачуден дали Шутът не си е позволил малко разкрасяване или точният разказ за начинанията ни се бе оказал достатъчен, за да разпали въображението на момчето.

— Полагах най-големи грижи за него, така, както знаех, в приготвянето на храната му, в поддържането на постелята му чиста, в смяната на превръзките му няколкото пъти, когато го позволи. Мислех, че се подобрява. Но когато получи вестта, че сте заминали за Върбов лес, той се превърна в друго, съвсем различно същество. Дърдореше, крещеше и плачеше. Каза, че е трябвало да замине с вас, че само той и вие можете да се защитите един друг. Не можех да го успокоя. Стана от леглото и започна да залита из стаята, настоя да му намеря дрехи и ботуши, че трябвало да тръгне след вас. Тъй че му се подчинявах, но много бавно, защото знаех, че това не е най-доброто за него. И ме е срам да го кажа, но му донесох чай, от онези, които имат вкус на ароматни подправки и мляко, но крият в себе си сънотворна доза. Изпи го и се успокои донякъде. Помоли за препечен хляб и сирене, и малко туршия, и чаша бяло вино. Толкова бях облекчен, че се е успокоил, толкова бях сигурен в чая, че обещах да му донеса храната веднага. Оставих го седнал на ръба на леглото. Приготвих спокойно храната и я сложих на подноса, а когато се върнах, надеждите ми бяха възнаградени. Видях го добре завит и дълбоко заспал. Тъй че не го безпокоих.

— А той изобщо не е бил там.

Момчето ме погледна изненадано, че съм отгатнал измамата на Шута.

— Да. Не беше. Но мина доста време, докато разбера. След като не се събуди, когато мислех, че трябваше, реших да видя дали треската му не се е върнала. А той беше увил две-три одеяла и една възглавница и ги беше напъхал в наметалото, което му бях донесъл.

— Знам останалото. Какво му даде, за да го съживиш?

— Недоказан еликсир. Знаех, че е изцяло моя вина, че сънотворният чай го е надвил, когато е стигнал до конюшните. Ако умреше от измръзване, щеше да е по моя вина. Лорд Сенч е придобил еликсира преди време, на огромна цена. Не го каза пряко, но вярвам, че е откраднат от куриер, който го е носил на херцога на Халкида.

— Това трябва да е било преди години! — възразих аз.

— Да, сър. Отчетох това. Лекарството беше старо, а такива неща често губят силата си. Тъй че се усъмних в дозировката в ръкописа. Дадох му две пълни лъжици.

— Две лъжици какво?

И тогава той ме остави и отиде до шкафа на Сенч. Когато се върна, носеше малкия стъклен мускал, който бях видял там. Половината от съдържанието му го нямаше, но в останалото от тъмночервената течност имаше сребърни жилки, които пълзяха и се гърчеха в нея. Призля ми.

— Какво е това?

Аш ме погледна, изненадан, че не съм го познал от пръв поглед.

— Драконова кръв, сър. Това е драконова кръв.