Гонитбата на Шута

23.Връзки и обвързвания

Ездата на дорестата кобила бе удоволствие.

Не напуснах конюшните в галоп, макар да бях таил това желание в сърцето си. Не. Подкарах като човек, излязъл на приятна разходка, с небрежно изражение. Кимнах вежливо на стражите, които пожелаха хубав ден на принц Фицрицарин, на излизане през портите. Поех по пътя, отвеждащ от град Бъкип към Речния път. Дори там продължих в лек тръс. Усещах нетърпението на кобилата. Тя долавяше желанието ми за бързина и бе изпълнена с готовност да го удовлетвори.

Скоро, обещах ѝ.

Ще бягаме и после ще се бием! Като един!

Сърцето ми се сви от угризение. Нелоялно.

Към кого?

Кон. Съжалявам. Не исках да започваме това. Това не е добра връзка за мен.

Не съм „кон“. Аз съм Бързонога.

Запазих мълчание. Тя — не.

Чаках за теб от много време. Пет човешки същества искаха да бъда тяхна, но нито един не ме спечели. Всички те, мисля, знаеха това. Иначе защо ще ме продават за пари, съвършен кон като мен? Не можеха да купят сърцето ми, тъй че ме продаваха отново и отново. А после ти ме видя и в онзи момент разбра, че съм за теб. За две крачки ме спечели и и двамата знаехме, че това е правилно и е правилно и сега. Не ми казвай, че можеш да отмениш вече станалото.

Сдържах мислите си. Не исках това привързване. Не можеше да го има това привързване. Зарових вътре в себе си за вълка, но нищо не се пробуди. Седях на гърба ѝ скован и неподвижен като чувал зърно. Опитах да мисля за други неща. Колко далече ще продължа, преди да я пришпоря в галоп. Огледах картата в ума си за мястото, където щях да оставя Кралския път и да продължа напряко през хълмовете към Соларски пропад. Бях запаметил тази част от картата и се надявах да е точна. Бях сигурен, че дорестата ще се справи с галоп през пресечената местност. Ако грешах…

Мога. За известно време ме използваха като ловджийски кон.

Започнах щателно да изброявам наум оръжията, които бях избрал. Бях се постарал да се подсигуря за всяка възможна ситуация. Меч и нож. Отровна прах, която можеше да се хвърли във въздуха. Друга, подходяща за отравяне на храна, ако има удобна възможност. Шест стрелички с много силна отрова на върховете. Прашка. Зачудих се дали ще мога да ударя нещо с нея: не се бях упражнявал от години.

Аз съм най-доброто ти оръжие. Мъжът, който ме обучи, беше като теб. Той ми отказа. Бях млада тогава и не знаех, че има три други коня, на които е отделил също толкова време, колкото на мен. Всички те бяха жребци. Приятелите му му се подиграваха, че ме тренира, казваха, че никога няма да се науча да ритам и да скачам. Че само жребците знаят как да се бият. Той им доказа, че грешат. И събра облозите, а преди лятото да свърши ме продаде.

Как може един кон да знае за такива неща като облози? Мисълта се измъкна от мен преди да успея да я спра.

Тя тръсна глава и издърпа малко от юздите. Отстъпих ѝ. Какво мислиш, че правят ратаите в конюшнята, докато чакат да им възложат работа? Мятат кокалчетата, викат и си прехвърлят монети. И аз бях точно това за мъжа, който ме обучи да се бия. Кокалчета за мятане.

Жегна ме съчувствие към нея. Кон, можем да бъдем…

Бързонога. Не съм „кон“, нито „дорестата“. Аз съм Бързонога.

Бързонога. Приех името с неохота и усетих как връзката се затегна. Можем да сме дружелюбни един към друг. Но не търся…

Как се казваш?

Издишах бавно.

Усещам формата на името ти в начина, по който мислиш. Трябва ли да го отгатна?

Чух тропот на копита зад нас. Препускащи в галоп коне. Повече от два. Отдръпни се встрани от пътя и бъди незабележим. Още преди да съм дръпнал юздите Бързонога се беше изместила встрани от пътя и забави. Твърде бързо се настройваше към мен. Да я отстраня от себе си беше все едно да се опитвам да махна перце с полепнали от мед пръсти.

Значи си Променящ?

Не. Това не може да се позволи. Блокирах ума си от нея.

Помислих, че ездачите са вестоносци или момчета, излезли да пояздят. Но когато погледнах назад и видях препускащия към мен Настойчивост, повел един оседлан кон и един без седло, сърцето ми се сви. Прис. Кобилата на Пчеличка. Не познах втория ездач, докато не се приближиха. И тогава се стъписах и почти се ядосах: беше Лант. Той дръпна юздите на коня си до мен. Беше пребледнял, лицето му — изпито от болка. Възможно ли беше да ми се струпат още проблеми на главата този ден?

— Трябваше да се възстановяваш, не да яздиш в галоп — казах. Постарах се да го кажа спокойно, заради Настойчивост.

Изражението на Лант стана кисело.

— А вие не трябваше ли да сте в Бъкип, да се подготвяте за тръгване утре с гвардията ви?

Имаше сто възможни лъжи в отговор на този въпрос. Най-правдоподобната щеше да е да кажа, че раздвижвам коня и себе си за дългата езда утре.

— Отивам за дъщеря си — отвърнах. — Сега.

Той ме погледна, кимна рязко и отсече:

— И за лейди Шайн.

Погледнах Настойчивост. Той срещна погледа ми спокойно.

— Лейди Пчеличка ще желае да язди своя кон на връщане.

Бързонога тръгна отново и двамата поеха от двете ни страни. Сърбеше ме да попитам, но изчаках.

Лант се предаде пръв.

— Отидох да навестя лорд Сенч, да го уведомя, че тръгвам утре заранта. Посещавам го поне веднъж всеки ден, дори когато не е в състояние да води разумен разговор, и не исках да си помисли, че съм го изоставил. Днес беше с ума си, макар и за кратко. Помоли ме да преразкажа разговора ни. След като го направих ми каза, че ще е най-добре да ида до конюшните веднага, ако искам да ви настигна.

— А аз помислих малко, когато ми каза да оседлая коня му — добави спокойно Настойчивост. — И тръгнах след него.

Стиснах зъби и премълчах. Не исках никой от двамата да е с мен. Нямах представа какво ще намеря и дали изобщо ще намеря нападателите. Исках да съм свободен да пътувам бързо и сам, а в края да съм толкова безшумен или толкова свиреп, колкото преценя за нужно. Бях взел семената карис само за мен. Не исках да ги предлагам на Лант, както беше ранен, и нямаше изобщо да ги дам на момче като Настойчивост. Успях да овладея гласа си и заговорих кротко:

— Казах ти, че ако раните ти те задържат, ще продължа без теб, Лант. Това все още е в сила. Настойчивост. Ти трябва да се върнеш в замък Бъкип веднага.

— Разбирам това — отвърна Лант, но в думите му се долавяше острата болка от унижението. Трудно ми беше да се трогна.

— Настойчивост?

— Сър. — Не беше променил хода на коня си и изобщо не ме погледна.

— Чу ли заповедта ми?

— Да, сър.

— Тогава се подчини.

Този път вече ме погледна. Очите му бяха блеснали и разбрах, че се мъчи да надвие бликащите в тях сълзи.

— Сър, не мога. Дадох обещание на иконом Ревъл. Той разбра, че уча лейди Пчеличка да язди. Не беше сигурен дали го одобрява, но след като му обещах, че ще се погрижа тя да не пострада, каза, че смята да докладва какво правим. А преди да започнат уроците с писар Лант ме повика отново и каза, че трябва винаги да съм готов да я защитя, в класната стая или където и да било във Върбов лес. И аз отново му обещах. И я защитавах. Въпреки че двамата с нея се бяхме поскарали няколко дни преди това. Все едно съм се заклел във вярност първо на нея, преди да се закълна на вас. Тъй че мисля, че само тя може да ми каже да я изоставя.

— Това е най-извъртяната логика, която съм чувал!

Не беше. Шутът можеше много по-добре да доказва своето.

Настойчивост мълчеше. Помислих да му заповядам още по-твърдо да се върне. Но ако пак откажеше, тогава какво? Да го сритам? Да го заплаша с меча? Момчето беше повече от упорито. Решено беше да става мъж. Много скоро с Бързонога щяхме да ги оставим зад себе си. И тогава можеше да е в помощ на Лант при връщането му в Бъкип. Чудесен принц бях, няма що. Не можех да накарам дори едно конярче да ми се подчини. Опитах се да събера волята си и да настоя.

Осезанието ми я усети миг преди да кацне на рамото ми. Потръпнах от внезапното кацане, а тя помръдна учудено с око.

— Фиц… Рицарин — каза, намести краката си по-здраво в тъканта на наметалото ми и избута с клюна си яката ми настрани.

— Какво правиш тук? — попитах я раздразнен, без да очаквам отговор.

— Тя говори! — възкликна Настойчивост.

— Тя е врана! — възкликна Лант, сякаш може би не бяхме забелязали. И добави задъхано: — Тя ли е вашето животно в Осезанието?

— Не. Не е моят спътник от Старата кръв. — Никога не бях настоявал за сегашната употреба на израза от когото и да било и не ми остана време да се зачудя защо го използвах, тъй като Нас веднага се примоли:

— Би ли дошла при мен, как мислите? Толкова е хубава!

Пъстра се наведе, клъвна ме леко по бузата и изграчи:

— Добро момче!

Ококорил очи, Нас протегна обнадеждено ръката си към нея, все едно че беше сокол. Тя подскокна от рамото ми и кацна на китката му.

— Не ти ли е добре? — попита задъхано Нас, щом придърпа ръката си, за да ѝ се възхити.

— Добре — съгласи се тя със същото възхищение и изведнъж изпитах надеждата, че може да си намери по-постоянен дом, отколкото Шутът или аз можем да ѝ предложим.

— Искаш ли да се грижиш за нея? Има няколко бели пера и заради тях другите врани я нападат. Ще трябва да ги боядисваш с черно мастило, ако започнат да избеляват.

— Наистина ли? — Изглеждаше така, сякаш го удостоявам с голяма чест. — Горката! Как се казва? Как се сдобихте с нея?

— Наричаме я Пъстра. Собственикът ѝ е умрял и един общ приятел ме помоли да се грижа временно за нея.

— Пъстра. Хубаво име. Как си, Пъстра? Ще кацнеш ли на рамото ми?

Лъскавият поглед на птицата срещна моя за миг, почти все едно ме молеше за извинение или ми искаше разрешение. После, щом Настойчивост бавно сниши китката си, тя се изкатери нагоре по ръката му и клекна на рамото му. Нас ми се ухили щастливо, но след това, щом си спомни за мисията ни, лицето му помръкна.

— Сър? Къде отиваме? Намерили ли са Пчеличка? Тя добре ли е? — Хвърли поглед към брадвата на гърба ми. — Няма нужда от нова дръжка, нали?

— Да. Няма. Знам къде отиваме, но не знам за Пчеличка. Знам обаче, че вие двамата не бива да идвате с мен. — Думите падаха от устата ми като камъни.

Лант заговори внезапно от другата ми страна:

— Добре, каквото и да знаете, бих искал и аз да го знам. Получихте ли още новини, откакто говорихме последния път? Имам само указанието на лорд Сенч да ви последвам.

Заговорих повече на момчето, отколкото на него:

— Получихме донесения, че похитителите яздят към крайбрежието. Корабът, на който се надяват да избягат, е задържан. Вярваме, че знаем посоката, която се канят да хванат, и кралските сили са на път да ги отрежат. Може да открием похитителите ѝ преди тях. Или след. И в двата случая знам, че трябва да съм там. — Изредих накратко подробностите. След това продължихме мълчаливо за известно време.

А после Нас заговори:

— Тъй. Ние всъщност яздим пред гвардията ви, нали? Надявате се да стигнем до войниците и Пчеличка преди кралските войници? Надявате се, че ще можем да се бием с тях и да я спасим сами?

— Това би било безумно! — заяви Лант. — Имаше най-малко двайсет наемници, без да броим бледите хора.

Нас имаше по-прагматично притеснение.

— Аз си взех само ножа.

Лант изсумтя:

— Момче, няма да налетим на банда обучени наемни войници само с твоя нож и брадвата на Фицрицарин. Сигурен съм, че той има по-добър план.

Но нямах.

Да лъжа изведнъж се оказа твърде голямо усилие, и безсмислено.

— Нямам никакъв план всъщност. Когато и ако ги намерим, ще реша какво да правя. И точно затова двамата трябва да се върнете. Веднага. — Обърнах се и погледнах Лант. — Тръгни с гвардията ми утре. Можеш да уведомиш Фоксглоув, че съм препуснал напред на разузнаване. Всъщност ще е много полезно, ако предадеш от мен това съобщение на Фоксглоув.

Лант като че ли го премисли. Надявах се това да му предложи по-достоен начин да се измъкне от нещо, което изглеждаше зле обмислено начинание. За кратко се чуваше само тропотът на копитата, скърцането на кожата на седлата и вятърът, който шушнеше и заглаждаше снежната пелена, покрила моравата. Погледнах към далечните дървета и след това към небето. Облачно. Никакъв сняг тази нощ, надявах се.

Прехвърлихме малко възвишение и погледнахме надолу към широката река Бък. Краищата на мудно движещата се вода бяха замръзнали, но ивица тъмна вода продължаваше да се вижда в средата на течението. Оттатък реката щях да отбия от пътя и да отцепя направо. Загледах как един фургон, теглен от впряг сиви коне, стигна до сала на другата страна. Добър разчет на времето. На другия бряг на реката имаше три къщи, плевник и няколко кошари. Салът беше паянтов и стар, използван главно от фермери и пастири, решили да местят стадата. Слязохме до напуканите греди на кея и останахме да седим мълчаливо на конете, докато салът подхождаше бавно към нас, с люшване и плясък. Погледнах спътниците си. Лант изглеждаше смутен, а Нас угрижен.

Салът бавно се приближи и се чукна в ръба на кея. Едно момче скочи от него и го върза, първо едното въже, после другото. Коларят вдигна ръка да ни поздрави и ни кимна равнодушно, докато впрягът му изтрополи тежко по дървените греди. Фургонът го последва със залитане и тропане. Скърцането на фургона и шуртенето на водата прикриха тропота на копитата на друг кон. Само Осезанието ме накара да се обърна да видя кой идва.

Да. Щях да имам още проблеми днес.

— Фиц! — възкликна Ридъл, докато дърпаше юздите на дългокракия си бял кон. — Защо си взел тези двамата? Лант трябваше да си почива и да се лекува! А този младок е още момче!

— Не съм ги „взел“. Те ме последваха сами. — Огледах леката кожена броня, която носеше под тежкото си вълнено наметало. Мечът му нямаше нищо общо с изящния благороднически аксесоар, красящ бедрото на Лант. Ридъл се бе екипирал за сериозен бой. — Копривка ли те изпрати?

Той наведе виновно глава.

— Не. Тя не знае, че тръгнах. Казах ѝ, че искам да тръгна с теб утре, и тя се съгласи. Неохотно. След като не можах да те намеря и дорестата я нямаше в конюшните, разбрах. И ето ме тук. — Изражението му изведнъж се промени. — Слава на Ел! Толкова ми е омръзнало да седя, да чакам и да се тревожа.

Всякакви страхове, че е изпратен да ме върне, се разпръснаха. Отвърнах на усмивката му въпреки усилието си да се сдържа.

— Ще се сблъскаш с една много ядосана жена, когато се върнеш в замък Бъкип.

— Сякаш не го знам. Единствената ми надежда за милост е да върна малката ѝ сестра.

Усмивките, които си разменихме, бяха напрегнати. Можеше да се шегуваме за това, но и двамата знаехме, че ядът на Копривка ще е съвсем истинска буря, която трябваше да изтърпим. В някакво мрачно кътче на ума си подозирах, че гневът ѝ ще е оправдан. Знаех, че втурването ми да спасявам Пчеличка ще се приеме като безразсъдно: какво можеше да направи един човек срещу банда наемници? Не се противопоставях пряко на краля си, оправдах се пред себе си. Спрял бях да споря преди Предан да е останал с чувството, че категорично ми е заповядал да следвам плана му. Не можех да поверя спасяването на детето си на гвардейци. Не можех да стоя бездейно и да чакам други да ми го върнат.

Тъй че се бях опълчил на своя крал. Но вече имах трима следовници, двама от които благородници, а това някак си ми изглеждаше много различно. Както можеше да изглежда и за крал Предан. Сам роднина, който не се е подчинил на краля си, е едно нещо; това сега приличаше по-скоро на бунт. Погледнах Ридъл накриво. В стегнатата му челюст и стиснатите устни прочетох същите чувства. Заговори, без да ме поглежда:

— Малко оттатък реката има коларски път, който върви нагоре към лятно пасище. Ако отбием от пътя там и тръгнем по черния, вероятно можем да пренощуваме в овчарските колиби, преди да тръгнем към Соларски пропад.

— Или да не пренощуваме. Просто продължаваме — предложих.

— Да отбием от пътя? — попита Лант обезсърчено.

Ридъл открай време имаше дарбата да се оправя с хората, без да е натрапчив. Заговори кротко на Лант:

— Мисля, че трябва да се връщаш. Вземи момчето. Ако трябва, тръгни с Фоксглоув утре. Ако влезем в пряк сблъсък, четиримата няма да сме достатъчни за битка с наемнически отряд. По-вероятно е двамата с Фиц да направим нещо по-… прикрито. В такава ситуация да сме двама е по-добре, отколкото четирима с пет коня.

Лант мълчеше. Зачудих се коя от възможностите е по-склонен да избере. Кое болеше повече — наранената му гордост, че не бе направил нищо, когато бяха отвлекли Пчеличка и Шайн, или раната в тялото му? И колко се страхуваше от срещата си с Шайн не като неин ухажор, а като неин брат? Мисля, че бе готов да обърне, когато Настойчивост проговори:

— Вие можете да се върнете, ако се налага, писар Лант. Никой няма да ви обвини. Но аз не мога да тръгна с вас. Когато намерим Пчеличка, тя ще си иска кобилата. А тъй като беше под моята опека, когато я загубих, трябва аз да съм този, който да я върне. — Погледна ме и може би осъзна, че не е особено тактичен. — Или поне трябва да съм един от тези, които ще са там — добави неуверено.

Салджията подвикна:

— Искате ли да минете, или не?

— Искам — казах му. Той протегна ръка и му пуснах монетите. Поведох Бързонога. Копитата ѝ затупаха глухо по гредите на кея. Тя изгледа празнината между него и сала, но след като прекрачих ме последва. Салът се килна леко под тежестта ни и я отведох в средата. Не погледнах назад. Надявах се всички да се върнат.

Но после чух как Ридъл заговори на коня си и усетих лекия тласък, когато и те се качиха. Настойчивост поведе двата си коня. Прис не беше въодушевена и малко се дръпна, но той ѝ заговори кротко; неговият кон се качи спокойно.

— Аз съм с тях — каза на салджията и той го пусна да мине, без да плаща. Позволих си да хвърля поглед през рамо.

Лант клатеше глава. После въздъхна.

— Идвам — каза и даде монетите си на салджията. Качи се на борда с коня си и момчето на съда развърза и прибра въжетата.

Загледах се във водата и далечния бряг. Течението влачеше сала надолу, но салджията и момчетата му ни придвижваха през реката стабилно. Бързонога стоеше спокойно, но Прис въртеше очи и дърпаше юздите.

Докато приближавахме отсрещния бряг, Ридъл заговори на Лант:

— Нашите коне са по-бързи и не можем да ви изчакваме с момчето — каза му откровено. — Можете да ни следвате или да се върнете в Бъкип. Но ние не можем да чакаме. Готови ли сме, Фиц?

Вече се мятах на седлото на Бързонога.

— Готов съм — отвърнах.

— Чакайте! — почти викна Настойчивост и се почувствах като предател, когато поклатих глава.

Лант каза нещо, което не разбрах, но чух, че Ридъл му отвърна: „Следвайте ни както можете тогава“, и препуснахме. Конете ни скочиха от сала на кея и профучахме през малкото селце, копитата зачаткаха по заледения калдъръм. Отвъд няколкото струпани къщурки коларският път се отклоняваше от главния. Бързонога не изчака да я поведа. Отклони се и се изпъна, първо в лек, а после в устремен галоп. Беше чакала за това целия следобед, а това, че муцуната на коня на Ридъл беше до стремето ми, само я пришпорваше още повече. Утъпканият сняг по черния път даваше и на двата коня добра опора и бузите ми скоро пламнаха от вятъра.

Давай! — казах на Бързонога и усетих радостното ѝ съгласие. Тя дръпна рязко напред и светът се понесе покрай нас.

Скоро чух зад нас тропот на копита. Обърнах се и видях Настойчивост, пришпорил коня си. Догонваше ни. Лант беше зад него, хванал юздите с една ръка, с другата стискаше рамото си. Мръщеше се. Нищо не можех да направя за това, така че продължихме напред.

С Бързонога се движехме като едно същество. Беше великолепна и възхищението ми неизбежно се просмука в нея. Добре се справяме заедно, ние двамата, каза тя и не можех да го отрека. Усещах радостта, която изпитваше от устремния ни бяг, когато изпъна крачка и дръпна пред Ридъл и коня му. Умът ми скочи много години назад, към друг един устремен галоп през хълмове. Не бях много повече от юноша тогава и бях последвал Сенч, когато се врязахме през леса и хълмовете до град Фордж за първия ми сблъсък с Претопените. Откъснах мислите си от този спомен и се потопих в днешния ден, коня и вятъра в лицето ми.

Просто тичахме, двамата. Нищо повече. Мислех само за това колко добре се движим заедно. Оставих я сама да наложи бързината си. Забавихме, тя си пое дъх и затича отново. Стреснахме лисица със заек, отпуснат в челюстите ѝ. В подножието на малко възвишение Бързонога прескочи ромолящия поток, вместо да го изгази. Аз съм Бързонога! Ликуваше. И аз ликувах с нея.

Ранната зимна вечер замята светлосини петна по снега. Срещнахме фургон, теглен от впряг едри черни коне и каран от момче, не много по-голямо от Настойчивост. Беше натоварен с дърва за огрев и дадохме път на запотения впряг. Бързонога отвори пъртина през по-дълбокия сняг покрай пътя и Ридъл подкара коня си след нея.

Нямаше нужда да я пришпорвам. Знаеше, че искам бързина, и ми я даваше с цялото си сърце. Лант скоро изостана много зад нас, а след това и Настойчивост. Ридъл издържаше донякъде. Вече не беше до нас, но когато се обърнех назад, виждах лицето му, зачервено и напрегнато, с решимост в тъмните му очи. Всеки път той ми кимваше стегнато и продължавахме. Светлината бавно гаснеше. Студът се усили и вятърът се пробуди. Защо, зачудих се, като че ли винаги препусках срещу студен вятър, а никога не тласкан от него? Кожата на лицето ми се вцепени, устните ми се напукаха и върховете на пръстите ми изтръпнаха от студ.

Но продължавахме упорито напред. Бързонога забави, когато поехме нагоре по хълмовете. Небето бе облачно и разчитах повече на зрението на Бързонога, отколкото на своето. Следвахме коларския път повече по усет, отколкото да го виждаме. Навлязохме в гориста ивица и високите дървета направиха нощта много по-тъмна. Черният път тук беше по-неравен. Започнах да се чувствам стар, премръзнал и глупав. Бях ли си въобразил, че съм пламнал от семе карис и препускам в галоп в нощта, за да избавя Пчеличка? Едва можех да видя ръката си пред лицето ми и целият бях изтръпнал от студ. Минахме през сечище. Отвъд него дирята, която бяхме следвали, се превърна в плитка резка в снега.

Щом оставихме зад себе си гористия склон, вятърът се усили. Студът ме зашлеви през лицето, но пък вятърът отнесе повечето облаци. Звездна светлина се изсипа отгоре и разкри пред очите ни навятия сняг, покрил летните пасища. Бързонога забави — тук снегът беше по-дълбок. Тя наведе глава и заора упорито напред.

Подуших плевник. Не, Бързонога подуши плевник или някакъв заслон за животни и сподели усещането с мен. Беше различно от начина, по който ми предаваше информация Нощни очи. За вълка винаги ставаше дума за лов, убийство и храна. Кобилата подуши нещо познато, нещо, което може би беше подслон и отдих. Да, отдих. Беше уморена. И премръзнала. Време беше да се скрием от този вятър и беше време да намерим вода. Пред нас, на загърнатия в бяло склон, имаше струпани постройки: кошара за животни и тристранен заслон със стръмен покрив. До него имаше затрупана със сняг могилка — купа сено. А до стената на кошарата се очертаваха контурите на колиба.

Не се наложи да спирам Бързонога. Тя спря сама и застана на място, хълбоците ѝ потръпваха, докато поемаше миризмите. Овце, стара тор. Слама. Смъкнах се сковано от седлото и отидох първо до кошарата; мускулите ми се движеха непохватно, усещах как топлината се мъчи да се върне в ходилата ми. Бедрата ме боляха и гърбът ми крещеше при всяка стъпка. Бях ли си въобразил наистина, че ще мога да яздя цяла нощ и да съм способен да се промъкна крадешком, още повече и да се бия?

Бях идиот.

Намерих портата, бутнах лоста и я задърпах, борех се със снега, който я запираше. Когато се отвори колкото да мине кон, поведох Бързонога вътре. Тя се настани в една ясла, докато газех през снега, за да взема наръч сено. Занесох го в заслона и направих още три разходки, докато напълня яслата. Беше благодарна, че е на завет. Измъкнах торбата със зърно от дисагите.

Вода?

Ще видя какво мога да направя.

Оставих я да стои в заслона, докато огледам наоколо. Тупах ръцете си по бедрата докато вървях, мъчех се да раздвижа достатъчно топлина в тях, за да мога да разседлая Бързонога. Вятърът пак отнесе облаците и бледа лунна светлина разтвори нощта около мен. Имаше кладенец, с ведро и макара. Когато спуснах ведрото, чух как счупи тънкия лед преди да се наклони и да се напълни. Щом го издърпах, дойде и Ридъл. Вдигнах ръка в мълчалив поздрав. Той слезе, поведе коня си в заслона и аз го последвах. Подържах ведрото, докато Бързонога пие, и след това го поднесох на неговия кон.

— Ще запаля огън в колибата — каза той.

— Аз ще се погрижа за конете — отвърнах.

Вцепенените ми пръсти се бореха с още по-вцепенената кожа и каишки. Двата коня се доближиха един до друг, за да споделят топлината на телата си. Докато се оправя с тях, през цепнатините около рамката на вратата на колибата вече се виждаше смътна светлина. Извадих още едно ведро вода, взех дисагите и тръгнах към колибата.

Беше скромна, но общо взето уютно убежище за нощта. Имаше дъсчен под; каменно огнище заемаше едната стена. Обзавеждането беше просто: маса и две трикраки столчета. В единия край на колибата имаше нар. На една лавица имаше две котлета. Имаше и свещник и свещи. Две пръстени чаши и две купи. Овчарите бяха оставили дърва в ъгъла на колибата. Върнах се при купата сено и я ограбих безскрупулно, за да направя постеля на нара, докато Ридъл кипне водата в едното котле.

Почти не обелихме дума, докато шетахме. Бяхме се върнали към старата си връзка и не искахме, нито имахме нужда от приказки. Той направи чай. Аз разстлах сеното на нара, а след това придърпах едното столче до огъня и седнах. Стори ми се доста тежка работа да се наведа и да смъкна ботушите от изтръпналите си крака. Бавно, много бавно, огънят затопли колибата и след това проникна в изстиналата ми плът. Ридъл избърса прахта от една чаша и ми наля чай. Взех я. Усещах лицето си вкочанено и разранено. Само един ден тежка езда и студът бе взел своята дан от мен. Какво ли понасяше малката ми дъщеря? Беше ли жива? „Не! Не мисли за това.“ Настойчивост беше видял, че я откарват в шейна, загърната с кожи и одеяла. Значи я ценяха високо и се грижеха добре за нея.

А аз щях да ги убия заради това. Тази мисъл ме стопли, както огънят и горещият чай не можеха.

Чух отвън коне. Надигнах се сковано, но Ридъл вече беше на вратата и я отвори широко преди да успея да се изправя. Вдигна свещта и на смътната ѝ светлина видях Лант. Настойчивост беше пред него и вече се смъкваше от коня си.

— Изглеждаш ужасно — каза Ридъл на Лант. — Влез на топло. — И хвана юздите на коня му.

— Аз ще се погрижа за конете, сър — каза Настойчивост и Ридъл му подаде юздите, а след това и свещта.

— Искаш ли помощ? — попитах. Вече се ужасявах от идеята, че ще трябва отново да си нахлузвам ботушите.

— Не. Благодаря. Сър. — Беше ми много ядосан. Е, негова работа. Поведе трите коня към навеса.

Лант влезе бавно в колибата. Движеше се сковано, лицето му беше на червени и бели петна от студа и болката. Не ме погледна, докато влизаше, и седна на стола ми до огнището. Ридъл му предложи чашата си с чай и Лант я взе, без да каже и дума.

— Щеше да е по-разумно, ако се беше върнал — казах му.

— Сигурно — отвърна той късо. — Но отношението на Сенч означава много за мен.

Нямаше какво да кажа на това. Когато Нас влезе и изтупа на влизане снега от ботушите си, Ридъл му отстъпи другия стол. Враната влезе с него. Вдигна се от рамото му и кацна на масата, разроши перата си, а след това ги приглади и запази мълчание. Напълних отново чашата си с чай и когато я предложих, Нас я взе от мен и измърмори едно „благодаря“ към пода.

— Вода! — настоя Пъстра. — Храна. Храна, храна, храна!

Двамата с Ридъл бяхме взели някаква храна. Повярвал бях, че нося храна само за себе си. Лант не беше взел нищо, сигурно бе решил, че ще спираме в села и ханове по пътя. Момчето беше взело зоб за конете.

— Тате винаги казваше първо да се погрижиш за коня си, защото той може да те носи, но ти не можеш да носиш него. И да не си прекалено горд да си свариш малко зърно за себе си, ако се наложи. Защото ако не е достатъчно чисто за да го ядеш ти, не бива да го даваш за храна на коня си. — Това обяви Нас, докато слагаше малка торба със зърно на масата, след като бях извадил сушено месо и няколко спаружени ябълки. „Бърич щеше да хареса теб и баща ти“, помислих си.

Ридъл поклати глава на жалкото ми жертвоприношение. От дисагите си извади самун черен вкусен хляб, голяма буца сирене, хубав резен шунка и торба сушени сливи. Щеше да е обилна за двама ни и беше достатъчно, за да се нахраним четиримата. Пъстра се задоволи с огризките. Направих ново котле чай и докато Лант и Нас седяха отпуснати пред огъня, отидох навън за още дърва.

Когато се върнах, всички се прозяваха.

— Имаме ли план за утре? — попита ме Ридъл уморено.

— Ставаме рано. Яздим. Намираме Пчеличка и Шайн. Убиваме тези, които ги отвлякоха. Връщаме момичетата у дома.

— Това е план? — попита Лант невярващо.

— Въз основа на това, което знам, по-добър план не мога да съставя. — Ридъл кимна съгласен и потисна ужасна прозявка. Нас вече клюмаше пред огъня. Взех полупразната чаша с чай от отпуснатите му ръце. — Лягай си — посъветвах го. — Помни, че и утре е ден. — Прозя се, преди да се надигне, и се олюля към пръстеното легло. Заспа, както беше с ботушите, веднага щом легна.

— Как е раната, Лант? — попитах.

— Наболява — измърмори той. — Всичко ме боли всъщност. Непрекъснато.

— Ще мине — казах му. — Ако Сенч беше с ума си, щеше да разбере, че не бива да те праща. Никаква причина няма да те е срам. Трябва да си починеш.

Зачудих се защо се мъча да го утеша, а след това разбрах. За да не се чувства виновен. Чувстваше се виновен, че не беше защитил Шайн, когато я бяха отвлекли, и още по-виновен сега, че не е способен да участва в спасяването ѝ. А утре, знаех, щеше да се чувства още по-зле. Гледах го, докато ставаше от стола. Олюля се и се затътри към нара. Легна, загърна се с наметалото си и затихна.

— Фиц? — попита Ридъл сънено.

— Тук съм — казах, улових го, щом се изправи, и го сложих полека да легне на пода. Завих го с наметалото му.

— Грижи се за Лант и момчето — казах му. — Това е най-добрият начин да ми помогнеш. Това, което може да ми се наложи да направя, е най-добре да го направя сам. Не се чувствай зле заради това. Винаги съм бил измамно копеле. И ти знаеш това.

— Фииц… — почна той, а след това очите му се затвориха. Въздъхнах тежко.

— О, Фиц — каза враната с глас, странно напомнящ гласа на Шута. Почувствах го като упрек.

— Правя каквото трябва — отвърнах ѝ. — Теб също не те взимам с мен.

Сложих една цепеница в огъня.

Легнах до Ридъл, с гръб към него, завих и двама ни с наметалото си и затворих очи. Не си позволих да заспя обаче. Позволих си само да отпочина толкова дълго, колкото отне на цепеницата да догори.

Когато я чух да пада, станах. Поръсих със семе парче хляб и отидох до конюшнята. Движех се тихо и събудих Бързонога колкото с допира, толкова и с мислите си.

Не я излъгах обаче.

— Ако изядеш това, ще имаш силата да ме носиш до сутринта и утре цял ден.

Мислех, че ще ми възрази. Нощни очи винаги ми възразяваше. Но тя без колебание захапа парчето хляб от ръката ми. Доверчивостта ѝ ме засрами. Знаех, че няма да ѝ навреди. Въпреки това се чувствах неловко от това, което бях направил. Върнах се в колибата, за да оставя семето да задейства.

Хапнах леко, като втрих семе от карис в останалото от сиренето на Ридъл и го препекох на притопления хляб. Семето от карис често се използва на празнични сладкиши за повдигане на енергията и духа. Бях благоразумно сдържан с него. Въздействието му често свършва доста рязко. Помнех много добре как веднъж Сенч грохна отведнъж, след като бе разчитал твърде много на него. Хлябът, сиренето и лютите семена бяха вкусни и усетих ободряващото им въздействие почти мигновено. Чувствах се почти окрилен, докато обикалях малката колиба. Ридъл, Лант и Настойчивост спяха дълбоко и вероятно нямаше да се събудят чак до обед. Дадох на враната хляб и ѝ налях вода. Погледнах Настойчивост преди да изляза, леко притеснен, че може би е изпил по-тежка доза от чая, отколкото бях предвидил за него. Но дъхът му беше стабилен и дори промърмори, когато напипах пулса на гърлото му. Нищо нямаше да му стане. Измих чашата, натъпках сняг в котлето и добавих всичката делфова кора, която носех. Време беше да изчезна от Умението. Не бях казал на Сенч, че съм задържал доза за себе си. Тогава просто ми се беше сторило добра идея. Сега, след като изпих горчивата отвара, си помислих, че никой не може да скрие дъщеря ми от мен или да замъгли ума ми. Усетих как кората мигновено умъртви Умението в мен и също така усетих как задуши духа и свръхестествената енергия, която носи то. Избърсах котлето със сняг и го сложих на масата. Взех малко храна и сложих още дърва в огъня. Докато излизах през вратата, чух резкия плясък на криле и черни пера ме плеснаха по бузата — враната се измъкна навън. Кацна на стряхата. Луната вече се бе издигнала високо, но въпреки това враната бе само черна точка на фона на небето. Погледнах я и казах:

— Сигурна ли си, че искаш да си навън? Те няма да се събудят скоро.

Тя не ми обърна внимание и реших да направя същото с нея. Беше врана все пак. Можеше да се грижи сама за себе си. Щеше или да изчака тримата да се събудят, или да литне към замък Бъкип. Напоих конете и сложих още сено за другите четири, преди да оседлая Бързонога.

— Готова ли си? — попитах я и почувствах радостта ѝ. Зачудих се дали може да усети енергията от семената карис, потекла през нея, и дали тя въздейства на готовността ѝ за мисията ни. Самият аз определено усещах въздействието ѝ.

Хубаво е да тичаме, увери ме тя.

— Хубаво е да правим нещо — съгласих се. Събрах в едно безсилието и безпомощността си и подхраних с тях усилващата се ярост към похитителите на Пчеличка. Имахме още малко изкачване, а след това щях да премина прохода Девичи кръст и да се спусна в долината отвъд него. Имаше едно село от другата страна на хълмовете и може би почистен път. Все още не бях сигурен дали ще намеря похитителите преди кралските войници, но се приближавах до тях.

— Трябва да ги намеря — казах на Бързонога.

Значи ще ги намерим, съгласи се тя.