Гонитбата на Шута

25.Червен сняг

Луната посребряваше снега и разполагах със звездите, за да мога да се ориентирам. Коларската пътека излезе на по-широк път и скоро наближихме Девичи кръст — ниският превал през заоблените хълмове едва ли заслужаваше името проход. Бързонога се радваше, че отново може да тича по отъпкан сняг. Изпъна дългите си крака и затича през боровата гора и после надолу по тесен коларски път, който лъкатушеше през голи дъбове и елши. Бавният зимен изгрев постепенно освети пътя ни. Бързонога забави до ходом и задиша тежко. Пътят се разшири и минахме покрай няколко малки ферми. От комините се вдигаше дим, а смътната светлина в прозорчетата подсказваше, че селяците са се събудили рано. Никой обаче не беше излязъл още.

Утрото изсветля и пришпорих Бързонога в лек галоп. Пътят стана по-широк. Минах през малко селце, без да спра, и продължихме покрай малки имоти и ниви, сънуващи оран под снежната пелена. Тичахме в лек галоп, забавяхме в тръс, тичахме отново. После — още гора. Минахме по мост, и ето, че започнахме да подминаваме случайни пътници: търговец с пъстро боядисания му фургон, пълен с ножове и ножици, селянка със синовете ѝ, яхнали мулета и повели товарни животни, натоварени с миришещи на пръст чували картофи, и млада жена, която ми се навъси, щом ѝ пожелах „добър ден“.

Гнетяха ме мрачни мисли. За Пчеличка, за това как ще реагира Предан на неподчинението ми, колко ядосан ще е Ридъл, и Копривка на него. Мъчех се да ги потисна. Елфовата кора връщаше тъжни спомени в ума ми и ме укоряваше за глупостта ми и за всевъзможните ми провали. А в следващия момент семената карис ме караха да повярвам, че съм неуязвим, и започвах да си фантазирам как убивам всичките двайсет халкидци и да пея на глас на Бързонога, докато продължавахме напред.

Успокой се. Внимавай. Усещах тупането на сърцето в гърдите ми, почти го чувах в ушите си.

Още гора. Тръс, галоп, тръс. Спрях до един поток, за да оставя Бързонога да се напие. Колко си уморена?

Изобщо не съм.

Трябва ми бързина. Ще ми кажеш ли, когато се умориш?

Аз съм Бързонога. Не се уморявам преди ездача си.

Ще се умориш. И трябва да ми кажеш.

Тя изпръхтя и щом се качих на седлото, заподскача. Засмях се и отпуснах юздите ѝ. Изминахме късо разстояние бързо, а след това тя се върна в лекия си равномерен галоп.

Влязох в малко по-голямо градче, с гостилница, хан и три кръчми. Хората бяха станали и вече се бяха разшетали. В предградията минах покрай рядък олтар на Еда. Богинята дремеше под мантия бял сняг, с ръцете в скута. Някой беше почистил снега от тях и бе напълнил шепите ѝ с просо. Птиченца бяха накацали по пръстите ѝ. Продължихме и излязохме на един от кралските пътища, който отиваше до Соларски пропад. Беше широк и прав, най-късият маршрут.

Ако аз бягах от Шестте херцогства с пленници и отряд халкидски наемници, това щеше да е последният маршрут, който щях да избера. Думите на Шута се върнаха в ума ми. Беше настоявал, че няма да мога да ги намеря, че единственият начин да върна дъщеря си е да тръгна право натам, където я отвеждат. Взех още щипка семена карис, сдъвках ги и продължихме напред. Усетих прилива на енергия и яснота, който даваше карисът.

Най-вероятното е най-невероятно, най-вероятното е най-невероятно, забарабаниха в главата ми думите с ритъма на Бързонога. Можех да продължа по този път чак до Соларски пропад. Ако не видех нищо, можех да се присъединя към гвардията на Рингхил и да чакам до пленения кораб. Или след като стигнех там, можех да се върна по по-малко използван път и да се надявам на късмет. Или да огледам страничните пътища. Продължих напред. Подминах едно отклонение. Следващото, реших. Щях да тръгна по следващото.

Внезапно чух над главата си грак. Погледнах нагоре и видях врана — плъзгаше се право към мен. Беше Пъстра. Но не кацна на рамото ми, а описа широк кръг около мен.

— Червен сняг! — извика съвсем ясно. — Червен сняг!

Направи нов кръг и полетя настрани. Спрях Бързонога. Какво искаше да ми каже Пъстра? Да я последвам? Нямаше никакъв път натам, само открито поле и отвъд него рехава горичка брези и няколко ели, а зад тях истинска гора. Тя зави, запляска с криле и пак полетя към мен. Изправих се на стремената.

— Пъстра! — извиках и ѝ протегнах ръка да кацне. Но тя само прелетя покрай мен, толкова ниско, че Бързонога се дръпна стресната.

— Глупав! — извика ми враната. — Глупав Фиц! Червен сняг. Червен сняг!

Подкарах Бързонога извън пътя. Следваме я, казах ѝ.

Не я харесвам.

Следваме я, настоях и Бързонога подчини волята си на моята. Не ѝ беше приятно. Оставихме отъпкания равен път и навлязохме в някаква нива. Снегът беше неотъпкан и пръхкав, а замръзналата земя неравна под наветите преспи. Скоростта ни неизбежно се забави точно когато ми се искаше да можем да препуснем в галоп. Но един окуцял кон щеше да е още по-бавен. Постарах се да сдържа нетърпението си.

Враната отлетя към дърветата. Продължихме бавно натам. Скоро след това се върна към нас, завъртя се в кръг и отново литна напред. Този път, изглежда, беше доволна, че я следваме, и не грачеше обиди.

Пресякохме някаква пътека: не път, просто пътека, която излизаше от нивата и лъкатушеше през рехавата гора. Можеше да е пътека за добитък, воден на водопой. Беше ли използвана наскоро? Трудно беше да се каже.

Когато стигнахме до брезите, видях нещо, което не можеше да се види от пътя. Белият кон бе изглеждал просто като поредната купчина сняг. Не видях падналия му ездач, докато не минах почти покрай облеченото в кожи тяло. Само враната, гледаща отгоре, можеше да е видяла дирята разтопен червено-розов сняг, водеща назад в леса.

Конят определено бе мъртъв, очите му бяха отворени и скреж очертаваше мъха на муцуната му и покриваше изплезения му език. Капки кръв бяха замръзнали около устата му. От гърдите му стърчеше стрела, точно зад единия преден крак. Добър изстрел в белия дроб, но не беше пронизал и двата дроба. Знаех, че ако разпоря животното, гръдната кухина ще е пълна с кръв. Нямаше седло, само оглавник. Ездачът вероятно беше побягнал припряно. Спрях Бързонога въпреки отвращението ѝ от миризмата и слязох. Тялото, което лежеше пред коня, беше твърде голямо, за да е на Пчеличка, казах си, докато газех в снега към него. Косата, показваща се под бялата кожена шапка, беше със същия цвят, но не можеше да е Пчеличка, не можеше, и когато стигнах до нея и я обърнах, не беше. Бледата млада жена, която видях, бе мъртва като коня. Предницата на кожените ѝ дрехи беше алена. Вероятно стрела, която бе минала направо през нея. И беше Бяла, или поне отчасти Бяла. Беше живяла малко, преди да падне по очи в снега: скреж се беше натрупал около устата ѝ от последните ѝ дихания и мътносините ѝ очи гледаха към мен през лед. Отпуснах я отново в снега.

Не можех да си поема дъх от ужаса, стегнал сърцето ми.

— Пчеличке. Къде си?

Думите ми не бяха дори шепот, защото бях останал без дъх. Исках да затичам назад по кървавата диря и да викам Пчеличка. Исках да яхна Бързонога и да препусна в галоп колкото може по-бързо. Исках с Умението си да изкрещя към небето, че ми трябва помощ, че искам всички в Шестте херцогства да ми се притекат на помощ да спася детето си, но с усилие се задържах на мястото си, изпотен и разтреперан, и не направих нищо, докато пристъпът на безразсъдно нетърпение не отмина. Чак тогава тръгнах към Бързонога.

Но точно когато вдигнах крак да стъпя на стремето, тя се смъкна на предните си крака. Изморена. Толкова изморена. Потръпна и задните ѝ крака също се сгънаха. Толкова изморена.

Бързонога! Отчаянието ме задави. Изобщо не трябваше да ѝ повярвам, че ще разбере, когато се умори. Семената карис те изпълват с енергия, докато не те оставят напълно изтощен. Не лягай в снега. Ставай. Стани. Хайде. Хайде.

Тя завъртя очи към мен и за миг се уплаших, че ще отпусне главата си. След това потрепери, надигна се и стана. Поведох я бавно встрани от пътеката към горичката ели. Снегът под тях беше по-плитък. Стой тук и си почини. Ще се върна.

Оставяш ме тук?

Трябва. Само за малко. Ще се върна.

Не разбирам.

Просто си почини. Ще се върна. Стой тук. Моля те. После затворих ума си за нея. Никога не бях яздил кон до изтощаване. Срамът, който изпитвах, беше смазващ. И безполезен. Правех каквото трябваше да правя. Взех от дисагите си неща, които смятах, че може да ми потрябват. Затворих сърцето си за Пчеличка. Не си припомних Моли, нито се зачудих какво ли щеше да каже, помисли или направи тя. Изхвърлих от ума си Шута и всичките му предупреждения и съвети. Откъснах холдър Беджърлок от сърцето си и прогоних принц Фицрицарин в сенките, където бе живял толкова много години. Изправих рамене и заключих сърцето си.

Още една личност имаше в дълбините ми. Момчето на Сенч. Вдишах дълбоко и повиках онези спомени. Припомних си изцяло онова, което Сенч ме бе оформил да бъда. Бях убиец със задача. Щях да ги убия всички, възможно най-ефективно и ефикасно, без угризение или чувство. Беше задача, която трябваше да изпълня хладно и съвършено. Както бях убил близнаците Бриджмор, когато бях на четиринайсет, както бях убил Хуфър Уеблинг, когато бях на петнайсет. Не можах да си спомня името на ханджията, когото бях отровил. Да знам името му не беше част от онази задача.

Спомних си всички задачи, които бях прогонвал от мислите си веднага щом бъдеха изпълнени, безшумната работа, която никога не бях позволявал да стане част от спомените ми или представата за мен самия. Сега ги повиках и ги пуснах в ума си. Спомних си времената, когато бях следвал Сенч в тъмното или бях действал сам по негова заръка. Веднъж Сенч ме беше предупредил, че професионални убийци като нас двамата не се разпитват за убийствата си, не се перчат с тях, нито ги записват. Спомних си не стотици, но десетки задачи. Крал Умен не беше коравосърдечен и зъл. Двамата със Сенч бяхме негови оръжия, последното средство, решението, прилагано след като всички други се провалят. Близнаците бяха изнасилвачи и изключително жестоки хора. Два пъти бяха заставали пред съдебния трон, получавали бяха наказание и бяха обещавали да се разкаят. Но баща им не можеше или не искаше да ги озапти, тъй че кралят ме беше изпратил, с неохота, както можеше да изпрати някой ловец да убие побеснели кучета. Така и не узнах какво е направил Хуфър или защо ханджията трябваше да умре. Беше ми давана задача и я изпълнявах, безшумно и добре, без да съдя, а след това се оттеглях и не мислех повече за нея.

Убийците не споделят такива мрачни малки триумфи. Но ги помним и не се съмнявах, че Сенч е правил точно това, което аз правех сега. Вече знаех защо ме беше предупреждавал да бягам от онези спомени. Когато си на четиринайсет и прережеш гърлото на някой двайсет и три годишен, изглежда като двубой между равни. Но след четирийсет и няколко години, когато погледнеш назад, виждаш момче, което убива младеж, оказал се достатъчно глупав да се напие в погрешната кръчма и да тръгне по тъмна уличка към къщи. Казах си, че такива прозрения не унищожават съвършенството на онова, което бях направил. Както казах на кобилата да стои на място, както дръпнах качулката си и стегнах здраво ръкавите си, така изредих в ума си убийствата си и си припомних, че това е нещо, което наистина мога да върша добре. Това, както ми беше напомнил Шутът, бе нещо, в което бях добър.

Не тръгнах назад по кървавата диря, която бяха оставили момичето и конят. Вървях през дърветата, като държах в полезрението си изровената и опръскана с кръв диря, но без да се доближавам до нея. Оставих ума си да премисля това, което знам. Това момиче бе част от хората, които бяха отвлекли Пчеличка. Тя и конят ѝ бяха простреляни, най-вероятно докато са бягали. Бяха мъртви достатъчно дълго, за да се образува скреж на устата им. Духът ми малко се приповдигна. Един противник по-малко, един човек по-малко за убиване. Може би гвардията на Рингхил вече се беше сблъскала с халкидците. Тишината в леса ми подсказваше, че битката е свършила. Може би Пчеличка и Шайн вече бяха в безопасност. Съжалих за елфовата кора. Нещо се бе разиграло тук и Предан щеше да знае за него, чрез Умението или по пощенска птица. Ако не бях притъпен за Умението, несъмнено и аз щях да го знам. Бях надхитрил самия себе си. Имах само един избор. Да проследя кървавата диря. Намръщих се — простреляно в белия дроб животно рядко стига далече. Или битката беше свършила и всички се бяха махнали, или нещо тук беше много странно.

Докато не го научех, трябваше да съм предпазлив. Придвижвах се безшумно и крадешком. Спрях и изчаках. Дишах тихо през нос, опитах се да доловя миризмата на дим или други знаци от бивак. Чух грак на врана. После пак. След това я видях — прелетя ниско през гората. Забеляза ме почти мигновено и кацна на един клон над главата ми. Трескаво се надявах да не ме издаде. Продължих крадешком покрай конската диря.

Чувах тихия вятър в дърветата, падащия от клоните сняг, далечен птичи зов. А след това обичайното тихо шумолене на зимна гора се накъса от шума на птици. Грубият неспокоен грак на гарван, последван от врясъка на врани. Моята врана този път кацна на рамото ми, леко като приятелска ръка.

— Червен сняг — повтори тя, но тихо. — Мърша.

Помислих, че знам какво ще намеря, но не изоставих предпазливостта си. Продължих крадешком напред. Прекосих дири от други коне. Бяха тичали през снега, между дърветата и на някои места през гъсти храсти. Поне един от тях беше кървял. Не свърнах по някоя от дирите. Първата ми цел беше да намеря откъде са дошли бягащите животни и може би от какво са бягали. Продължих напред безшумно като призрак.

Когато стигнах до доскорошния им бивак, спрях. Огледах внимателно всичко, което можеше да се види. Огледах нападалите палатки и догорелите огньове. Имаше трупове, някои с войнишки дрехи, някои — в бели кожи. Враните и трите гарвана, дошли да ги кълват, не правеха никаква разлика между тях. Залисана в шетнята си лисица вдигна глава, огледа ме за миг, както стоях притихнал, и отново задърпа дланта на някакъв мъж, мъчеше се да откъсне месестата ръка от лакътя. Двете врани, кацнали на корема на трупа, изграчиха възмутено — лисичите усилия разстройваха настървеното им кълване. По-меката тъкан на лицето вече я нямаше. Милостивият студ задържаше вонята на смърт. Прецених, че е минал поне един ден, откакто се е развихрила тази касапница.

Едва ли беше гвардията на Рингхил. Разчетът на времето не съвпадаше, а и гвардейците щяха да са изгорили труповете. Кой тогава? „О, Пчеличке!“

С бавни крачки и с враната все още на рамото ми обиколих лагера. Три празни шейни, нелепо натруфени и претенциозни. Скреж покриваше яркочервените им страни. Броях телата. Четири в бяло. Пет. Шестима войници. Седем. Осем войници. Шест бели. Защо се надигна това разочарование в мен? Искал бях да ги убия лично.

Не видях никаква следа от тяло с големината на Пчеличка, никакъв труп с пищната коса на Шайн. Обиколих целия лагер. Деветима мъртви войници. Единайсет мъртви Бели. Мъртвите Бели бяха разпръснати. Шестима от мъртвите наемници бяха по двама, сякаш се бяха били и избили едни други. Намръщих се. Това определено не беше работа на гвардията на Рингхил. Продължих. Три мъртви коня, един бял и два кафяви. Две бели палатки, полупаднали. Три по-малки. Три кафяви коня на коневръз. Един вдигна глава и ме загледа. Вдигнах враната от рамото си.

— Иди тихо — казах ѝ и тя ме послуша. Очите на коня проследиха полета на птицата, докато се промъквах зад една от белите палатки.

Приближих се до първата бяла палатка отзад. Осезанието ми подсказа, че вътре няма живо същество. Наведох се и срязах отвор с ножа си. Видях разхвърляни одеяла и кожи за спане. И един труп. Жена. Лежеше по гръб и разтворените ѝ крака показваха ясно каква съдба я е сполетяла. Косата ѝ изглеждаше сива в сумрака. Не беше Шайн. Дванайсет мъртви Бели дотук. Гърлото ѝ беше прерязано; черна кръв зацапваше дългата ѝ светла коса. Нещо беше тръгнало ужасно зле в този лагер. И Пчеличка се беше оказала посред него. Измъкнах се и отидох до следващата бяла палатка.

Тази не беше рухнала толкова лошо. Отново подуших към нея с Осезанието и не усетих никакъв живот вътре. Ножът ми сряза платното с хъхрещ звук. Срязах на кръст и го дръпнах широко, за да влезе светлина. Никой. Само празни одеяла и кожи. Мях за вода. Гребен, дебел чорап, захвърлена шапка. Миризма. Не на Пчеличка. Пчеличка имаше много малко миризма. Не, тази беше на Шайн, гаснеща следа от млада жена, която предпочита тежки ухания. Прикриваше я миризмата на пот, но имаше достатъчно, за да разбера, че е била тук. Разширих отвора и се вмъкнах в палатката. Миризмата беше най-силна в ъгъла и на кожите там долових съвсем смътния лъх от едва доловимия мирис на Пчеличка. Вдигнах едно одеяло, задържах го до лицето си и я вдишах. Пчеличка. И миризмата на болест. Детето ми беше болно.

Пленничка. Болна. И я нямаше. Коравосърдечният убиец в мен се бореше с паникьосания баща. И изведнъж двамата се сляха и всякакви съмнения, които бях изпитвал за това какво мога или трябва да направя, за да си върна Пчеличка, изчезнаха завинаги. Всичко. Това можех да направя, за да си върна детето. Всичко.

Чух някакви звуци извън палатката. Замръзнах и задишах безшумно. После тихо се измъкнах навън и огледах бивака. Един халкидски войник току-що беше хвърлил дърва до другия лагерен огън, най-близо до една от по-малките палатки. Подпираше се на меч. Смъкна се на едно коляно и простена. Другият му крак, стегнат в превръзка, му пречеше, когато се наведе да разбърка пепелта. Надвеси се и задуха въглените. След малко тънка струя дим възнагради усилието му.

Той начупи съчки и подсили огъня. Когато се наведе отново да го раздуха, на тила му провисна дебела руса плитка. Той измърмори ругатня, дръпна я от пламъка и я натика под шапката си.

Изведнъж другата палатка се размърда и от нея излезе старец с побеляла коса, буйна и разрошена по краищата на вълнената му шапка. Движеше се сковано.

— Ей! Хоген! Сготви ми нещо за ядене.

Мъжът, който разпалваше огъня, не реагира. Не че пренебрегна другия. По-скоро сякаш не го чу. Оглушал ли беше? Какво се беше случило тук?

Старият мъж извика и гласът му се извиси креслив:

— Не ме ли чуваш, Хоген!? Сготви ми нещо горещо за ядене. Къде са другите? Отговори ми!

Хоген дори не извърна глава. Само вдигна меча си и отново се изправи непохватно. Без да погледне към викащия, закуца към конете. Провери коневръза и се загледа към гората, сякаш очакваше някого. После закуца към едно паднало дърво, чиито сухи клони се показваха над снега. Вървеше бавно. Започна да се мъчи да отчупи още клони за огъня. Дърпаше и извиваше с една ръка и се подпираше на меча с другата. Не. Не беше неговият меч. Беше моят меч. Онзи, който беше висял над камината в кабинета на имението толкова дълго. Сега служеше като патерица за халкидски наемник.

— Отговори ми-и-и-и! — ревеше старецът на войника, който пет пари не даваше за него. След малко спря да реве. Постоя неподвижно, гърдите му се надигаха безсилно. После закрачи към огъня и хвърли в него още дърва. На земята до огъня имаше кожена торба. Той порови в нея и извади къс сушено месо. Зяпна войника, докато го ръфаше дивашки. — Когато ми дойдеш тука, ще те убия. Ще те изкормя, страхливец подъл! Тогава да те видя ще ме пренебрегваш ли. — Пое си дълбоко дъх и изрева: — Аз съм ти командирът!

Смъкнах бойната брадва от гърба си и я надигнах. После, като стъпвах тихо, но без да се крия, влязох в бивака. Старецът беше толкова залисан в реването на халкидски мръсотии към войника, че не ме видя, докато не се озова почти в обсега на брадвата ми. Явно не беше свикнал да го пренебрегват или да не му се подчиняват. Офицер значи. Когато ме видя, се стъписа и извика предупредително на Хоген. Извърнах поглед натам. Хоген се държеше все едно изобщо не го беше чул. Очите на стария войник се извърнаха отново към мен. Срещнах погледа му. Не издадох звук.

— Ти ме виждаш!

Кимнах му с усмивка.

— Не съм призрак! — заяви той.

Свих рамене.

— Още не — казах тихо. Надигнах брадвата многозначително.

— Хоген! — изрева той. — При мен! При мен!

Хоген продължаваше да се бори с един клон, дърпаше го в напразно усилие да го откърши от падналото дърво. Усмихнах се още по-широко.

Старецът извади меча си. Усетих се, че гледам върха на меча на Искрен. Никога не го бях виждал от този ъгъл. Мечът на чичо ми, последният му дар за мен, носен от мен преди много години. А сега ме застрашаваше. Отстъпих назад. С радост щях да насека мъжа пред мен на парчета, но не исках нищо да зацапа хубавото острие. Привидното ми отстъпление разпали искри в очите му и той извика:

— Страхливец!

— Ти нападна дома ми — казах тихо. — Оръжието, което държиш, е мое. Отвлече жена и малко момиче от дома ми. Искам си ги.

Това, че почти шепнех, го разгневи. Той се намръщи, мъчеше се да схване думите ми, после извика:

— Хоген!

Заговорих по-тихо от вятъра.

— Мисля, че не те чува. И че не те вижда. — Подхвърлих безумното си предположение: — Мисля, че техният магьосник те е направил невидим за него.

Той зяпна, после стисна зъби. Това жило улучи точно.

— Ще те убия!

Поклатих глава.

— Къде са те? Тези, които открадна от мен. — Прошепнах въпроса си, докато се измествах безшумно настрани, а той ме проследи с очи. Държеше меча си в готовност. Колко ли добър беше? Прецених възрастта му и скованите му движения.

— Мъртви! Мъртви или избягали с другите. — Извърна глава и извика: — Хоген!

Усмивката ми стана зъбата. Наведох се и сграбчих шепа сняг. Смачках го на топка и я хвърлих към него. Той се отдръпна, но не достатъчно бързо. Удари го в рамото. Беше скован. И бавен.

Направи стъпка към мен, с меча в готовност.

— Стой и се бий!

Свих заднешком към другия край на палатката, извън полезрението на Хоген. Старият мъж се движеше бавно, без да откъсва очи от мен и с вдигнато оръжие. Отпуснах за миг брадвата на снега, за да видя дали ще мога да го изкуся да ме атакува, но той продължи бавно напред. С една ръка на брадвата, извадих ножа си и забих острието в платнището на палатката му. Дръпнах дълъг срез в него и видях как хлътва.

— Спри! — изрева той, видял как подслонът му рухва. — Стой и се бий като мъж!

Обърна се към Хоген. Той псуваше и се бореше с клона, без изобщо да ни забелязва.

Разширих прореза в палатката. Старецът настъпи още. Наведох се, бръкнах през прореза и започнах да измъквам припасите му на снега. Напипах торба с храна. Сграбчих я за дъното и беззвучно хвърлих съдържанието ѝ в по-дълбокия сняг. Държах го под око, когато бръкнах отново, заопипвах и намерих походно одеяло. Измъкнах го навън и захвърлих и него.

Поведението ми го разстройваше.

— Хоген! — изкрещя той отчаяно. — Натрапник напада лагера ни! Нищо ли няма да направиш?

Озърна се с гняв към мен, после внезапно се обърна и нагази сковано през снега към Хоген. Не това исках.

Пуснах брадвата и прибрах ножа в канията. Смъкнах ръкавиците си, после извадих прашката и грижливо подбраните камъчета, които вървяха с нея. Хубави кръгли камъчета. Една прашка издава звук, но не силен. Старецът викаше, докато вървеше. Надявах се, че това ще прикрие фученето на прашката. Надявах се, че все още мога да улуча с нея. Нанизах клупа на пръста си, наместих камъка и стиснах другия възлест край на жилата. Завъртях я, после пернах рязко и камъкът изхвърча. Не улучих.

— Не улучи! — извика старецът и се опита да забърза. Избрах друг камък. Метнах го. Профуча през дърветата.

Хоген вече се тътреше към лагера тромаво, използваше меча от стената ми за патерица; беше стиснал краищата на няколко клона под мишница и ги влачеше към огъня. Третият ми камък удари един дънер със силно изтупване. Хоген се обърна към звука и зяпна. Старецът проследи погледа му и след това се извърна към мен. Четвъртият камък го перна отстрани по главата.

Той падна зашеметен. Хоген закрачи отново към лагера, влачеше дървата. Мина на ръка разстояние от падналия си командир, без изобщо да го погледне. Прикрит зад палатката, се промъкнах към гората и заобиколих лагера. Старецът беше паднал по гръб в дълбокия сняг. Тупаше безпомощно с ръце и крака, объркан, но в съзнание. Хоген беше с гръб към нас. Беше пуснал дървата до огъня и оглеждаше слисано срязаната палатка и разхвърляните около нея припаси. Затичах към падналия.

Той извика стъписано и ръката му зашари за меча. Грешна тактика. Бях вече до него и оставих цялото ми разочарование да влее сила в юмруците ми. Ударих го в челюстта и погледът му се размъти. Преди да е успял да се съвземе, го обърнах по очи в снега. Докопах едната му мятаща се ръка и я стегнах здраво около китката с жилата на прашката. Наложи се да го затисна с коляно между плешките, докато успея да хвана и задържа другата му ръка. Беше стар и замаян, но същото така корав — и се бореше за живота си. Най-сетне извих другата му ръка, увих два пъти здраво жилата около лакътя и след това я завързах още по-здраво за другата китка. Не беше никак изящно, но се надявах да е точно толкова неудобно, колкото изглеждаше. Проверих възлите си, после го обърнах отново на гръб, върху вързаните му ръце. Вдигнах меча на Искрен, сграбчих го отзад за яката и го повлякох, както риташе, през снега. Съвзе се достатъчно, за да засипе мръсни ругатни и да ме нарече, съвсем основателно, с всички възможни варианти на „кучи син“. Виковете му бяха добре дошли. Докато Хоген не можеше да реагира на тях, можеше да прикрият звуците, които издавах, докато пъхтях и го влачех надалече от лагера.

Спрях едва когато престанах да виждам палатката и огъня. Пуснах го и постоях, с ръце на коленете, докато си оправя дъха. Опитах се да преценя колко време имам насаме с него. Другите наемници можеше вече да се връщат. Или не, ако се бяха натъкнали на гвардията на Рингхил. Ридъл, Лант и Настойчивост може би идваха. Или не. Беше напълно възможно да са избрали прекия път до Соларски пропад. Прогоних тези мисли от ума си и клекнах до пленника си. Потиснах Осезанието си. Направих го с неохота, понеже знаех, че това ще ме направи по-уязвим за скришна атака. Но беше съществено да потуша споделените усещания, за да мога да направя това, което трябваше да направя.

— Тъй. Сега ще си поговорим. Разговорът ни може да е приятелски или може да е много болезнен. Искам да ми разкажеш всичко, което знаеш за белите хора. Искам да знам всичко за деня, в който сте нападнали дома ми. И най-вече, искам да знам за жената и момичето, които отвлякохте от дома ми.

Той започна да ме ругае отново, но не беше особено изобретателен. Когато ми омръзна, гребнах шепа сняг и я натиках в лицето му. Той запръска слюнки и завика, така че добавих още, докато не млъкна. Седнах до него в снега. Той тръсна глава. Снегът вече се топеше по мокрите му червени бузи.

— Не ти е много удобно, нали? Искаш ли вече да ми разкажеш? — Той се надигна, сякаш се канеше да се изправи. Бутнах го отново в снега и поклатих глава. — Не. Лежи си. Кажи ми каквото знаеш.

— Когато хората ми се върнат, ще те накълцат на парчета. Бавно.

Поклатих глава. Заговорих на халкидски:

— Няма да се върнат. Половината лежат мъртви в другия лагер. Единственият, който е останал, не може да те чуе и види. Всеки, който е избягал, е налетял на войската на Бък. А ако са успели да стигнат до Соларски пропад, са видели, че корабът е преместен. Искаш ли да живееш? Кажи ми за пленниците, които взехте от дома ми.

Изправих се. Опрях върха на меча на Искрен в меката част точно под гръдната кост. Подпрях се на него, не толкова силно, че да пробие през кожата и вълната, но достатъчно силно, за да го заболи. Той зарита дивашки и изрева. След това изведнъж се отпусна в снега и ме изгледа с гняв. Сви упорито устни.

Не ме впечатли.

— Ако не искаш да говориш, си безполезен. Ще приключа с теб веднага и ще се заема с Хоген.

Враната изграчи силно над главата ми, след това изведнъж се понесе надолу и кацна на рамото ми. Кривна глава и изгледа пленника ми с едното си лъскаво черно око.

— Червен сняг! — изграчи тя радостно.

Усмихнах се и кимнах към нея.

— Мисля, че е гладна. Да ѝ дадем ли един пръст за начало?

Пъстра се намести по-близо до главата ми.

— Око! Око! Око! — предложи възторжено.

Постарах се да не издам колко изнервящо е това за мен. Не бях преместил тежестта си от меча и върхът му бавно и неумолимо пробиваше пластовете дрехи. Наблюдавах очите и стиснатите устни на халкидеца. Видях как преглътна и миг преди да се е опитал да се превърти, го изритах под ребрата. Мечът хлътна през дрехите и в плътта. Не го оставих да влезе много надълбоко.

— Недей. — Думата прозвуча като учтиво предупреждение.

Наведох се над него, с меча на Искрен още в раната му, и предложих:

— Хайде. Започни от самото начало. Кажи ми как бяхте наети и за какво. Докато говориш, няма да те нараня. Когато спреш да говориш, ще те нараня. Много. Започвай.

Гледах очите му. Погледът му пробяга веднъж към лагера. Веднъж към враната. Нямаше изход. Облиза напуканите си устни и заговори бавно. Знаех, че се опитва да спечели време. Нямах възражения.

— Започна с едно съобщение. Преди почти година. Един бял пратеник дойде при мен. Бяхме изненадани. Не знаехме как е намерил лагера ни. Но ни беше намерил. Дойде с предложение за много злато, ако свърша една услуга за хора, които се наричаха Слугите. Бяха от далечна страна. Попитах как тези далечни хора са чули за мен и ми казаха, че ме имало в много пророчества в тяхната религия. Каза, че били видели бъдещето ми, многократно били виждали, че ако направя каквото искат, правя не само голямо добро за тях, но придобивам власт, която съм си спечелил законно. В пророчествата им съм бил фигура на промяна. Ако съм направел това, което искат, съм щял да променя бъдещето на света.

Замълча. Явно е бил поласкан от такива твърдения и може би очакваше, че ще се впечатля. Изчаках. Гледах го втренчено. Може би завъртях малко меча.

Той изпъшка. Усмихнах му се и той продължи:

— Пратеникът ме увери, че като им помогна със задачата им, това ще ме постави на пътеката към слава и власт. Пътеката. Непрекъснато говореше за „пътеката“. Дойде със средства, помоли ме да взема подбрана сила въоръжени мъже и да отида с него до едно пристанище на Пиратските острови. Там имал армия от гадатели и ясновидци, които можели да ни поведат към успех, защото можели да предскажат коя ще е най-добрата ни тактика. Можели да изберат „единствената пътека от многото“, която най-добре би ни отвела до успеха. И намекна, че имали със себе си една много специална личност, човек, който можел да ни направи невидими и непроследими.

Чух ударите на брадвичка по дърво. Хоген най-сетне се беше сетил за какво са брадвите. Враната — беше кацнала на едно дърво над пленника ми — му изграчи насмешливо.

— И ти повярва на това?

Той ме изгледа почти предизвикателно.

— Беше истина. Показаха ни го, докато пътувахме към Пиратските острови. Онзи накара един от хората ми да забрави къде е вратата към стаята. Накара друг да забрави собственото си име. Сложиха храна на масата, скриха я от нас и след това я разкриха отново. Бяхме изумени. Имаха кораб и екипаж там. Дадоха ни златото, което ни бяха обещали само за да отидем да говорим с тях. Обещаха, че ако им помогнем да намерят Неочаквания син, ще ни дадат още злато, много повече.

Намръщи се.

— Само едно не ми хареса. Тази, която преговаря с нас на Пиратските острови, беше жена. Не бяхме очаквали това. Първият пратеник беше мъж. После, когато ни показаха мъжа, който можеше да прави магията, беше едно мекушаво и дундесто същество, което се гърчеше и трепереше от заповедите на жената. Беше непонятно за нас. Защо човек с такава сила да не прави каквото си пожелае?

Аз също се зачудих, но си замълчах.

— Измръзнах — наруши той мълчанието ми. — Както ти каза, стар съм. И не съм ял от вчера.

— Светът е суров. Представи си, че си дете, разпрано от изнасилвач. Толкова милост имам към теб, колкото ти си имал към нея.

— Нищо не съм направил на дете!

— Позволил си да се случи. Ти си командирът.

— Никога ли не си бил в битка? Хиляда неща стават едновременно.

— Не е било битка. А набег срещу неохраняван дом. И си откраднал едно малко момиче. Моето дете. И жена, която беше под моя закрила.

— Хе. Обвиняваш ме, след като ти не си могъл да ги защитиш.

— Вярно е. — Натиснах меча малко по-дълбоко в гърдите му и той изкрещя. — Не обичам да ми се напомня за това. Защо не продължиш с разказа си? За това как горди халкидски войници се продават като курви за злато, за да са слуги на една жена и един мекушав мъж?

Той не отвърна нищо и завъртях леко меча в гърдите му. Издаде звук все едно щеше да повърне.

— Не съм просто кой да е командир, нито просто кой да е! — Пое си дъх, след като отдръпнах леко меча от раната. Бликна кръв. Той наведе глава да я види и заговори запъхтяно: — Аз съм Елик. Над мен беше само херцогът на Халкида, когато седна на трона. Щях да съм херцог Елик Халкидски. Тогава дойдоха проклетите дракони. И неговата курва, дъщерята, която беше дадена на мен от баща ѝ, се обърна срещу собствения си народ и се самопровъзгласи за херцогиня! И седи на полагащия ми се по право трон! Точно затова продадох меча си. За да мога да си върна това, което ми се полага по право! Точно това са видели онези бели ясновидци и гадатели! Това ще се случи.

— Отегчаваш ме. — Клекнах до него, оставих меча настрана и извадих ножа си. Вдигнах го и го огледах. Дълъг и остър. — Тъй. Жената и детето.

Той помълча малко, задъхан. Направих жест с ножа и той поклати глава обезумял. Зяпна за въздух и заговори на пресекулки:

— Дойдохме на един кораб. Крихме се с оръжията си, докато капитанът го вкара в пристанището. Мислехме, че ще има въпроси… на пристана, тарифи и така нататък. Но нямаше нищо. Все едно изобщо ни нямаше там. Мекушавият ни поведе… и слязохме от кораба… разтоварихме конете и… минахме през града. И нито една глава не се извърна към нас. Бяхме като призраци. Дори когато всички започнахме да се смеем… и дори да викаме на хората на улицата. Никой не ни видя.

За миг очите му се завъртяха, показвайки твърде много бяло. Дали не бях прекалил? Кръвта от дупката на меча се процеждаше през ризата му. Той изохка отново и ме погледна.

— Тя ни казваше накъде да вървим. Момчето ни криеше. Скоро това започна да ни дразни. Откраднахме шейните и впряговете. Белите хора знаеха точно къде ще ги намерим. Минавахме през градчета невидими: тлъсти, богати градчета. Толкова много можеше да направим… да вземем. Но онази жена, тя винаги казваше „не“. И не. И не. И всеки път казвах на хората ми: „Не“. И те се подчиняваха. Но мнението им за мен ставаше все по-лошо. И по-лошо. И се чувствах… странно.

Помълча малко и задиша шумно през носа.

— Студено ми е — повтори.

— Говори.

— Можеше да вземем какво ли не. Можеше да отидем в Бъкип. Да вземем короната от главата на краля ви, ако онова момче беше в ръцете ни. Можеше да се върнем в Халкида и да влезем и да убием оная курва, която клечи на трона ми. Ако момчето предпочетеше нас пред нея. Мъжете ми знаеха това. Говорехме за това. Но не можех да го направя. Просто правехме каквото каже тя. Тъй че отидохме до онова място, оная голяма къща. — Измести очи, без да движи главата си, и ме погледна. — Беше твоя дом, нали? Владението ти? — Облиза устни и за миг очите му издадоха алчност. — Богата беше. Оставихме толкова много. Добри коне. Бурета бренди. „Вземете само сина“, каза тя. И ние се подчинихме като роби. Взехме момчето и слугинята му и тръгнахме обратно към кораба. Движехме се през земята ви крадешком, като подли страхливци.

Примига. Лицето му пребледняваше. Беше ми все едно.

— Тогава разбрах. Тя използваше момчето върху мен. Замъгляваше ума ми. Да ме направи слаб. Да ме зароби! Тъй че зачаках. И съставихме план. Имаше моменти, когато умът ми беше чист, когато момчето използваше магията си върху други. Тъй че изчаках за момента, в който момчето магьосник ще е далече от нея и мен. Знаех, че ще се случи. Направих така, че да се случи. Пратих го напред с хората ми. И докато го нямаше се противопоставих на онази жена. Беше лесно да ѝ отнема Винделиар. Пратих хората си да пресрещнат разузнавателната ми група, докато се връщаха. Казах им какво да му кажат. Беше далече, работеше над града и не мислеше за контрола си над мен. Задържах го с нас, тъй че тя да не може да ни противоречи. А на следващия ден го изпитахме. Нападнахме градчето посред бял ден, без никаква съпротива от жителите. Просто казахме на Винделиар, че жената иска да го направи. Да се позабавлява малко за този един ден. Да вземе каквото си иска в града, да яде каквото пожелае. Той ни попита дали това е истинската му пътека вече. Казахме му, че е. Беше толкова лесно. Той е глупав, почти идиот. Повярва ни.

Закашля се.

— Можеше да е толкова добре. Ако не беше онази глупава жена. Онази тъпа жена. Имаше си истинската плячка. Онова момче, което можеше да замъглява умове. Но не го използваше така, както можеше да го използва. Искаше… твоя син.

Не го поправих.

— Какво стана с пленниците? Жената, която взехте, и детето?

— Непочтително малко плъхче. Съборих го. Грозно копеленце. Онези зяпнали очи. Той е виновен, че всичко се разпадна.

Отне ми цялата воля, която имах, за да не натикам ножа в окото му.

— Нарани ли го?

— Съборих го. Нищо повече. Трябваше да направя повече. Никой не ми… говори… така.

Пое си рязко дъх. Устните му посиняваха.

— Какво стана с него?

Той се засмя.

— Не знам. Онази нощ всичко се обърка. Онзи проклет Хоген. Хленчеше и подсмърчаше за жена като някое хранено на масата куче. Тъй че му дадох една. Каквато заслужаваше. Много пищя. Някой доведе магическото момче. То зяпна. Попитахме го иска ли да направи една врътка. После оная жена, Дуалия. Затича към нас, завика, че сме нямали чест. Че не сме никакви мъже. — Завъртя очи към мен. — Не можех да я понасям повече. Двама от хората ми я докопаха, защото ми налиташе с нокти. И ѝ се изсмях, нямаше начин, както я държаха двамата, бореше се, ония пълни гърди и оня кръгъл корем, подскачаха като желе. Казах ѝ, че може да ѝ докажем, че сме мъже. Почнахме да я разсъбличаме. И всичко… тръгна лошо. Страхът. Мисля, че беше момчето. Беше по-силно свързан с нея, отколкото мислехме. Помете ни със собствения си страх. Страх, който изпитаха всички. Белите запищяха. Пръснаха се като зайци. Онази, Дуалия, им викаше. Викаше на магическото си момче. Казваше му да забрави всичко, което сме му обещали, да забрави мен и да се върне на пътеката.

Извърна глава към мен. Побелялата му коса се беше измъкнала от вълнената му шапка и падна на мокри кичури по лицето му.

— Хората ми ме забравиха. Стоях и крещях заповеди, но те бягаха покрай мен все едно не съществувах. Пуснаха Дуалия. Сигурно вече не можеха да я виждат. Тя извика на магическото момче и то тръгна към нея като напердашено с камшик куче.

Тръсна глава.

— Никой не ме чу. Един се блъсна в мен, вдигна се и продължи да бяга. Мъжете подгониха белите хора. Бяха като обезумели. Конете се откъснаха от въжетата. После… после моите мъже започнаха да се бият помежду си. Крещях заповеди. Но те не ми се подчиняваха. Не ме чуваха. Нито ме виждаха. Трябваше само да гледам. Моите хора, моите избрани воини, братята ми по оръжие за повече от четири години. Избиваха се един друг. Някои от тях. Някои побягнаха. Момчето ги побърка. Направи ме невидим за тях. Може би Дуалия и момчето не разбираха, че аз бях единственото, което държи хората ми под юзда. Без мен… Дуалия побягна и остави другите на собствената им съдба. Това е всичко.

— Жената и детето, които си взел от дома ми. Какво направиха те? Белите хора задържаха ли ги? — Той ми се усмихна. Опрях острието на ножа си в гърлото му. — Кажи ми какво знаеш.

— Какво знам… какво знам много добре… — Впи очите си в моите. Гласът му бе спаднал до шепот. Наведох се по-близо да го чуя. — Знам как да умра като воин. — И се надигна внезапно срещу ножа ми, сякаш за да пререже гърлото си сам. Отдръпнах го от него и го прибрах в канията.

— Не — казах му вежливо. — Още не умираш. И не умираш като воин. — Станах и му обърнах гръб; оставих го вързан като прасе, чакащо да го заколят.

Чух как вдиша много дълбоко.

— Хоген! — изрева той. Изправих рамене и се отдалечих от него, с меча на Искрен в ръка. Размахах му пръст укорително, когато изрева отново, и се обърнах към втората си жертва. Меч или брадва? Изведнъж ми се стори, че мечът на Искрен като че ли е по-добрият избор.

Хоген беше вдигнал глава и гледаше през гората към далечния път. Значи очакваше другите да се върнат. Нямаше смисъл да изчаквам, за да не ми се наложи да се разправям с повече от един.

Годините вършене на тиха работа ме бяха убедили, че изненадването на жертвата често е най-добрата тактика. Приближих се крадешком към него. Какво го накара да се обърне? Навярно онзи усет, който много воини, изглежда, развиват, малко от Умението или от Осезанието, или и двете. В момента нямаше голямо значение. Изненадата ми пропадна.

Може би втората ми най-добра тактика беше да предизвикам мъж, който не можеше да стои, без да се подпира на меча, който беше плячкосал от дома ми. Хоген ме видя, пусна брадвичката, награби меча, който беше оставил в снега, и го вдигна срещу мен. Останах на място и загледах как се закрепи на здравия си крак. Усмихнах му се. Не можеше да се бие с мен. Не можеше нито да настъпи, нито да отстъпи на ранения си крак, освен ако не използваше меча като бастун. Стоях и го гледах, докато накрая той сниши меча и острието му докосна снега. Постара се да не се подпира на него твърде явно.

— Какво? — попита ме.

— Взел си нещо мое. Искам си го.

Той се взря в мен. Огледах го. Красив мъж. Бели зъби. Светлосини очи. Дългата му пшениченоруса коса висеше на две плитки с вплетени в тях талисмани. Настръхнах, щом осъзнах кой трябва да е. „Красивият мъж“, който бе изнасилил жени от домакинството ми. Същият, който бе нападнал Шайн и на свой ред бе нападнат от белите хора. А сега беше мой.

— Нямам нищо твое.

Поклатих глава.

— Изгорил си конюшните ми. Влязъл си със сила в дома ми. Взел си този меч от роднината ми Лант. Изнасилил си жени от домакинството ми. И си отвлякъл жена и дете. Искам си ги.

За миг ме зяпна онемял. Пристъпих към него. Той вдигна меча, но болката, която му струваше това, си пролича. Това ме зарадва.

— Колко дълго можеш да стоиш на един крак и да държиш меч? Мисля, че ще го разберем. — Започнах да крача бавно около него, като вълк, обикалящ окуцял лос. Той подскачаше и се въртеше с накуцване, за да не откъсва очи от мен. Върхът на меча му — на моя меч — започна да трепери. Говорех, докато крачех: — Имах приятна беседа преди малко с командир Елик. Не го помниш, нали? Не помниш мъжа, който ви доведе тук. Мъжът, който ви убеди да служите на Слугите, да отидете в дома ми и да отвлечете едно дете и една жена. Елик. Това име не означава нищо за теб, нали? Мъжът, който си е мислел, че ще бъде херцог на Халкида.

Всеки път, щом кажех името на Елик, той трепваше като ужилен. Сега го подкарах, все едно че бях кучето на овчаря Лин. Стъпка по стъпка, куцукайки, той се отдръпваше от огъня и от утъпкания сняг на лагера към девствения сняг на гората.

Продължавах да говоря:

— Помниш ли нападението на дома ми? Жената, която се опита да изнасилиш, хубавото момиче с червената рокля, със зелените очи? Помниш я, нали?

Страх пробяга в очите му.

— Дойдох да взема кръв за кръв, Хоген. О, да, знам името ти. Командир Елик ми го каза. Дойдох да взема кръв за кръв, и да дам болка за болка. И да ти помогна да си спомниш. Тази рана в крака я получи от приятелите си наемници, нали? Макар че са ти се заклели, заклели са се един на друг и, разбира се, на Елик. Командир Елик. Който си мислел, че ще бъде херцог Елик.

Наблюдавах за трепването и загубата на фокус. Третия път, в който изрекох името, ударих. Върхът на меча вече се смъкваше и когато той се завъртя тромаво, за да остане с лице към мен, влязох рязко, избих гарда му и посякох три от пръстите му. Мечът падна в снега. Той извика и сви осакатената си ръка до гърдите си. В следващия миг се наведе и се опита да грабне меча с другата си ръка, но аз го изритах в гърдите. Той падна по гръб в снега. Наведох се, грабнах падналия меч и го вдигнах. Бях си върнал и двата меча. Да можех да държа детето си вместо тях!

— Говори — предложих вежливо. — Кажи ми за заложниците, които взехте. Какво стана с тях, с жената и малкото момиче?

Той ме зяпна, както седеше в пряспата.

— Не сме взели никакво малко момиче. — Стискаше осакатената си ръка. Притискаше я до гърдите си и я полюшваше все едно беше детето му. Заговори през зъби: — Страхливец! Нямаш никаква чест и никакъв кураж — да нападаш ранен човек.

Забих двата меча в снега зад мен. Извадих отново ножа и клекнах до него. Той се опита да изпълзи назад, но дълбокият сняг го спря, а стегнато превързаният крак му попречи. Усмихнах се и размахах ножа си към слабините му. Той пребледня. И двамата знаехме, че зависи напълно от милостта ми. Тръснах кръвта му от ръкавицата си така, че да го оплиска. Заговорих тихо, но ясно, на халкидски:

— Ти си влязъл насила в моя дом. Откраднал си меча ми. Изнасилил си жени от моето домакинство. Няма да те убия, но когато свърша с теб, никога повече няма да изнасилваш.

Той зяпна. Сложих пръст на устните си.

— Тихо. Ще ти задам един въпрос. Ще ми отговориш веднага. Разбираш ли ме?

Дишаше задъхано.

— Имаш един шанс да останеш мъж. — Беше лъжа, но той жадуваше да ѝ повярва. Видях надежда в погледа му. — Взели сте едно дете от дома ми. Тук съм, за да си я върна. Къде е тя?

Гледаше ме с широко отворени очи. После поклати глава. Едва успя да проговори от ужас:

— Не. Не сме взели никакво момиче.

Изгледах го намръщено. Избърсах острието на ножа в крака си. Той го следеше.

— Взели сте. Видели са ви. Знам, че е истина. — О. Глупаво. — Мислели сте, че е момче. Взели сте една млада жена и малкото ми момиче. Къде са те?

Той заговори бавно, може би от болка, а може би за да е сигурен, че го разбирам.

— Имаше голям бой. Много от нас полудяха. Имахме заложници. — Погледът му изведнъж стана объркан. — Те побягнаха. Другите ги подгониха. Ще се върнат, щом ги хванат.

Усмихнах се.

— Едва ли. Те също не помнят командир Елик, бас слагам. Мисля, че всеки ще хване каквото може и ще го задържи за себе си. Защо да се връща и да го дели с теб? Каква полза имат от теб? О. Може би конете. Могат да се върнат и да вземат конете. А теб ще те оставят тук. Кажи ми за детето. И за жената, която си се опитал да изнасилиш.

Той поклати глава.

— Не съм. Нямаше никакво момиче. Взехме едно…

Наведох се към него. Усмихнах се.

— Мисля, че един изнасилвач трябва да прилича на изнасилвач, а не на чаровник. — Опрях острието на ножа под лявото му око. Той затаи дъх и не помръдна — мислеше, че ще му го избода. Глупав човек. Порязах през бузата чак до челюстта. Рукна кръв и той подбели очи, мъчеше се да не припадне от болка. Припадъкът няма нищо общо с куража. Достатъчно остра болка — и всички припадат. Не исках да е в безсъзнание, но исках да се страхува от мен. Наведох се още по-близо до него и опрях върха на ножа в слабините му. Вече знаеше, че някои неща не са просто заплаха.

— Не! — извика и се опита да се отдръпне.

— Кажи ми за жената с червената рокля и детето с нея.

Той вдиша три пъти, бавно и плитко.

— Истината — посъветвах го. Натиснах леко с ножа. Държа ножовете си много остри. Срязах плата на панталоните му.

Той се опита да изпълзи назад в снега. Натиснах по-силно и той застина.

— Цялата — подканих го.

Той погледна към чатала си. Дъхът му излизаше накъсан.

— Имаше малки момичета, в къщата. Пандоу си пада по тях. Изнасили едно, може би повече. Не мисля, че уби някое. Не взехме нито едно от тях. — Изведнъж се намръщи. — Взехме много малко. Аз взех меча. Но взехме само двама пленници. Едно момче и слугинята му. Това беше всичко. — Видях объркване в очите му, докато се мъчеше да събере спомените си от нападението, без да си спомня за Елик.

— Къде са момчето и слугинята? — Ножът ми разшири срязаното в панталоните му.

— Момчето ли? — Каза го сякаш не можеше да си спомни какво ми е разказал току-що. — Момчето изчезна. С другите, които се разбягаха. Тръгнаха във всички посоки, бягаха и пищяха.

— Спри. — Вдигнах ръка. — Кажи точно какво се случи, когато загубихте пленниците си. От началото.

Отместих ножа и той вдиша разтреперано. Но бърз като котка, аз опрях върха под другото му око, здравата страна на лицето му. Той вдигна окървавените си ръце да се защити.

— Недей — посъветвах го и го принудих да легне по гръб в снега. След това го порязах. Не дълбоко, но достатъчно, за да изтръгна пъшкане.

— Тихо — казах му. — Хайде.

— Беше нощ. Бяхме пияни. Празнувахме. — Внезапно замълча.

Мислеше ли, че ще го опази в тайна от мен?

— Какво празнувахте?

— Имахме пленник. Един, който можеше да прави магии. Можеше да накара хората да не ни виждат… — Гласът му заглъхна, докато се мъчеше да намери смисъл в накъсаните си несвързани спомени.

— Мразя те — казах му вежливо. — Приятно ми е да те наранявам. Може би не искаш да ми дадеш повод да те порежа пак. — Килнах глава. — Знаеш ли, един изнасилвач няма нужда да е красив. Няма нужда от нос. Нито от уши.

Той заговори бързо.

— Значи онзи вече беше наш. Мъжът, който прилича на момче. Винделиар. Онзи, който може да те накара да забравиш разни неща. Бяхме го отделили от бледите хора и го бяхме убедили да се забавлява. Да използва магията си за неща, които може да иска да прави. Искахме да го направим като нас и да мисли, че сме му приятели. И се получи. Той беше по-ценен за нас от всички други заедно, струваше повече от всичко, което ни предлагаха. Тях щяхме да ги върнем в Халкида и да ги продадем, но него щяхме да задържим.

Тук имаше по-голяма история, но не държах да я чуя.

— Празнувахте. После какво стана?

— Поисках жена. Не знам защо трябваше да искам. Те бяха плячка, имах право на свой дял, а жени имаше много. Но не бяхме ги имали… — Отново спря. След като не помнеше Елик, нямаше как да знае защо са работили за жени, още по-малко защо са се въздържали да ги насилят. Намръщи се объркано. — Трябваше да взема най-грозната. Оная, за която повечето от нас мислехме, че може би изобщо не е жена. Но тя беше единствената… — Отново замълча объркано. Оставих го да се опита да събере нишките.

— Тя започна да пищи още преди да съм я пипнал. Бореше се страшно упорито, когато се опитах да я съблека. Ако не беше, и аз нямаше да… Не ѝ направих нищо, което една жена да не иска да ѝ направят. Нищо, което да я убие! Но тя пищеше и пищеше… И някой доведе Винделиар да се изреди… поне така мисля. Не знам. И после стана нещо. О, да! Онази по-старата и дебелата, и нея щяхме да я имаме. Но после… И всички полудяха. Подгонихме ги и ги излавяхме, и кръвта… а после се обърнахме един против друг. Яли сме заедно, били сме се рамо до рамо през последните четири години. Но оня, дето тя го доведе, дето можеше да накара селяните да не ни виждат? Той се обърна против нас и ни накара да забравим за братството. Можех да си спомня само кавгите, когато ме мамеха на зарове или взимаха жена, която исках аз, или ядяха повече от техния дял от най-доброто ядене. Исках да ги убия всичките. Убих двама. Двама от приятелите ми. Двама, с които се бяхме заклели един на друг. Единият посече крака ми преди да го убия. Чридик. Той го направи. Познавах го от пет години. Но се бих с него и го убих.

Думите вече се изливаха от устата му въпреки болката. Не го прекъснах. Къде е било малкото ми момиче в онази безумна нощ? Къде бяха Пчеличка и Шайн? Някъде извън лагера, паднали целите в кръв в снега? Хванати и отвлечени от бягащите наемници?

— Онези, които ни наеха, бледоликите, белите… Не те ни направиха това. Те изобщо не можеха да се бият с нас. Слаби бяха, непохватни с оръжия, не издържаха на похода и студа. Все ни молеха да караме по-бавно, да почиваме повече, да им намираме повече храна. И го правехме. Защо? Защо воини бяха командвани от хленчещи жени и хилави мъже? Заради мръсната магия, която ни направиха. Унизиха ни като воини. Посрамиха ни. А после ни обърнаха един срещу друг. — Изхлипа жално. — Взеха ни честта!

Надяваше ли се да спечели съчувствие от мен? Беше жалък, но не така, че да събуди жалост у мен.

— Не ме интересува изгубената ви чест. Отвлекли сте жена и дете. Какво стана с тях?

Той се стресна отново. Резнах го по носа. Носовете кървят много. Той се дръпна и вдигна ръце да се защити. Посякох и през двете и той закрещя:

— Копеле! Страхлив кучи син! Нямаш никакво чувство за воинска чест! Знаеш, че не мога да се бия с теб, иначе нямаше да посмееш да се държиш с мен така.

Не се засмях. Опрях ножа под гърлото му. Натиснах и той легна на гръб в снега. Думите заизлизаха сами от устата ми.

— А къде беше воинската ви чест, докато изнасилвахте жените от имението ми? Малкото ми слугинче от кухните мислеше ли, че сте доблестни воини, когато приятелят ти Пандоу я е разчекнал? Когато прерязахте гърлата на невъоръжените ми коняри, това чест ли беше?

Той се опита да се дръпне от ножа, но той го последва. С куция си крак не можеше да избяга повече, отколкото бе могло момиченцето ми от кухнята. Вдигна окървавените си ръце и натиснах с коляно ранения му крак. Той изохка от болка и заломоти:

— Те не бяха воини! Нямаха чест като воини. Всички знаят, че жени не могат да имат чест. Те са слаби! Животът им няма смисъл, освен това, което мъжете им дават. А другите, мъжете, те бяха слуги, роби. Не воини. Тя дори не беше в ред като жена! Толкова грозна! Дори не беше в ред като жена!

Изкрещя, щом ножът резна шията му. Лекичко. Още беше рано.

— Странно — казах тихо. Вдигнах ножа нагоре към лицето му, а той вдигна ръце. Поклатих глава. — Моите жени даваха смисъл на живота ми. Наранявам тези, които нараняват моите. Не ме интересува въображаемата им чест. Воини, които насилват и убиват безпомощните, нямат чест. И никаква чест, когато нараняват деца. Ако не бяха моите жени, жените от моето домакинство и моите слуги, щях да сметна, че е недостойно за мен да ти правя това. Кажи ми. Колко време ти отне да изнасилиш една от жените в домакинството ми? Толкова ли дълго, колкото те режа с ножа?

Той се замята и се поряза сам. Бях изстискал от него цялата информация. Време беше да свършвам. Той ме погледна и го разбра.

— Онази нощ… онази нощ всички побягнаха. Керф може да знае. Харесваше му жената с червената рокля, бленуваше за нея като бебе, което иска майка си. Подигравахме му се. Зяпаше я непрекъснато. Промъкваше се в храстите да я гледа докато пикае.

— Керф. — Още малко късче информация. — Момчето с магията и жената, която го командваше. Какво стана с тях?

— Не знам. Всичко беше лудост и бой, и кръв. Може би са убити. Може би са избягали. — Внезапно изхлипа. — Ще умра тук в Шестте херцогства! А дори не помня защо дойдох тук!

Две неща се случиха едновременно. Чух цвилене на кон и вързаните животни му отговориха. И враната изграчи:

— Пази си гърба!

Потиснатото ми Осезание не ме бе предупредило. Но старата тренировка се задейства. Никога не оставяй враг зад себе си. Прерязах гърлото на Хоген, хвърлих се върху него и се превъртях мигновено.

Бях подценил стареца. Беше измъкнал ръцете си от жилата на прашката и замахваше с откраднатия меч.

Имах само нож срещу меча му — мечът на Искрен беше зад него в пряспата, където глупаво го бях забил. Изпъшках. Оръжията ни иззвънтяха в целувка, а след това той се дръпна, пое си дъх и замахна отново. Парирах, но не без усилие, пристъпих напред, после отскочих. Той се усмихна и пристъпи към мен. Щях да умра.

Отстъпих, а той се ухили злобно и настъпи. Беше стар, но пламнал от наранена гордост и жажда за мъст. И — реших, докато той предприемаше поредната си стремглава атака, — от жаждата да умре като воин. Нямах никакво желание да му помагам в това. Отново отстъпих. Както беше плувнал в кръв, бях много сигурен, че мога просто да го оставя да напада, докато се изтощи. Много сигурен. Не абсолютно обаче. Опитах се да пристъпя към меча на Искрен, но той ме отряза. Усмивката му стана по-широка. Изобщо не хабеше дъх за думи. Изненада ме с внезапния си скок напред. Наложи се едновременно да се сниша и да отстъпя.

Чух тропот на копита, приглушен от снега. Изобщо не бях сигурен, че ще мога да издържа срещу няколко ездачи. Не посмях да погледна натам, за да видя дали са халкидци или гвардията на Рингхил. След това някой извика:

— Взимай конете! — На халкидски.

Елик погледна за миг настрани и извика на хората си:

— При мен! При мен!

Надявах се, че няма да го чуят. Трябваше да направя нещо, което той не очакваше, нещо глупаво във всяка друга ситуация. Влязох му, ударих с ножа си силно по меча му и едва не го обезоръжих, но той успя да ме изтласка със сила, каквато не бях очаквал. Бях толкова изненадан, че за миг се замаях. Отскочих и трябваше да изтърпя подигравателната му усмивка. Той извика отново:

— При мен! При мен!

Никой от халкидците обаче не му обърна внимание. Като че ли изобщо не го забелязваха. Един дори мина толкова близо зад него, че едва не го стъпка. Вероятно бяха видели мен, но никой дори не помисли да спре, защото бягаха за живота си. Чух по-далечен вик:

— Насам, тръгнаха насам!

И реших, че гвардията от Рингхил ги е подгонила и ги настига.

Халкидските наемници просто искаха да сменят конете. Скочиха от изтощените си животни и всеки затича да се докопа до кон и да го няма. Вързаните коне се уплашиха от суматохата, заскачаха и задърпаха поводите и едва не стъпкаха мъжете в паниката си. Нямаше достатъчно отпочинали коне за всичките.

— Фицрицарин! Принц Фицрицарин! — Викът дойде някъде зад мен и познах гласа. Настойчивост. Препускаше към мен.

— Настойчивост! Чакай! — А това беше Ридъл, предупредителният му вик беше на ръба на паниката.

— Спри! — викнах му. Докато се бях разсеял, Елик беше видял шанса си. Скочи безразсъдно към мен, решен или да ме посече, или да ме принуди да го убия. Опитах се да отстъпя, но зад мен имаше дълбок сняг и заплетени храсти. Помете ме ужасна вълна на замайване. Едва се задържах на крака. Олюлях се. Коленете ми се огънаха. Залитнах в трънаците.

Елик замахна и мечът от собствения ми дом се понесе към гърдите ми.

— Милорд! Фицрицарин!

Беше Настойчивост. Беше пришпорил коня си към нас и по някакъв начин бе успял да грабне забития в пряспата меч на Искрен. Стискаше го като ръжен; разбрах, че никога не е държал оръжие.

— Спри! — извиках, защото Елик вече се обръщаше и вдигаше меча си да посрещне атаката на момчето.

Мечът на Искрен беше прекалено тежък за конярчето. Не беше умение. Самата тежест понесе оръжието надолу, а връхлитането на коня осигури инерция.

Мечът прониза Елик като копие. Претендентът за херцог пусна оръжието си и сграбчи острието, което връхлиташе към гърдите му. Настойчивост изкрещя и видях на лицето му гняв и ужас. Той падна от коня, вкопчен в меча, и се стовари върху рухващия Елик.

Семената от карис ме проваляха. Сърцето ми подскачаше като риба на кука. Зяпнах за въздух и едва се измъкнах от снега. Чух викове, но едва можех да проумея какво става. Знаех само едно решение. Пуснах ножа и заопипвах за кесията на кръста си. За усуканото късче хартия с няколкото зърна вътре, на дъното на фунийката. Изсипах ги в устата си и ги сдъвках. Потръпнах и помислих, че ще повърна. Светът побеля и се завъртя. Всичко беше само шум и студ, а след това всичко изведнъж стана много ярко и светло, и чисто.

Сграбчих Настойчивост за ръката и го дръпнах от издъхващия Елик. Наведох се, заопипвах в снега за ножа си и го прибрах в канията. Видях как Лант замахна със смешния си меч и как отсече ръката на един халкидец, с меча и всичко. По-стъписващото беше, че Ридъл беше на земята. Халкидецът го беше смъкнал от коня му и се беше опитал да му го вземе. Лант го беше спасил.

Наведох се и издърпах меча от гърдите на Елик. Той изхриптя. Не беше съвсем мъртъв. Довърших го. Настойчивост се беше вторачил в мен. Беше зяпнал, гърдите му се повдигаха тежко и се уплаших, че ще заплаче.

— Вдигни меча — изревах му. — При мен! При мен, момче! — Като по чудо, той се подчини. Вдигна меча, който бе висял над камината, и се отдръпна от трупа на Елик. — След мен — заповядах му и той закрачи зад мен, щом тръгнах към Ридъл и Лант. Те вече бяха довършили халкидеца. Настойчивост изсвири с уста и конят му дотича при него. Прис го следваше нервно. — Пази конете — заповядах му. А на Лант казах: — Помогни му. Не искам никой от онези кучи синове да избяга.

Чух дивашки викове, обърнах се и видях моите Петли — връхлитаха зад гвардията на Рингхил. Следваха ги Фоксглоув и останалите от гвардията ми.

— Пленявай! Не убивай! — изревах. Но един от халкидците вече бе паднал, заклещен между двама от войниците на Рингхил и посечен от двете страни. Преди да успея да си поема дъх и да извикам отново, видях, че паднаха още двама. Последният успя да докопа юздите на един кон и почти успя да го яхне. Но падна и го стъпкаха.

— Спри! — извиках. И да ме чу някой, не ми обърнаха внимание. Една от Петлите беше скочила от коня си. Преди да стигна до нея беше пронизала с меча си двама от падналите мъже. Третият нямаше нужда от смъртоносен удар. Беше мъртъв.

— Спрете! — викна Ридъл. — Принц Фицрицарин! Гвардейци! Приберете мечовете!

Никога не го бях чувал да крещи така. Беше яхнал коня си и го пришпорваше между мен и полуделите от боя мъже, които безразсъдно бях атакувал.

— Принц Фиц! — извика още някой и изведнъж моите Петли се заобръщаха към мен, хилеха се и размахваха мечовете си. Тръпка на умора, замайване, опиянение и отчаяние премина през мен. Пресегнах се да се задържа за Ридъл. Не паднах.

— Пчеличка тук ли е? Спасена ли е? — Гласът на Настойчивост бе станал висок и отново момчешки от тревога.

— Не — казах му. — Няма я. И Шайн я няма. — Събрах всяко късче сила, което ми бе останало. Коленете ми трепереха. Поех си дъх и усетих как силата на кариса почва да бушува в мен. — Тръгваме да ги търсим. Веднага.