Гонитбата на Шута (Робин Хоб) читать бесплатно онлайн полную версию книги

38.Изплуване

В този сън аз съм много мъничка и се крия в малка кутия, като орех в черупка. Нося се в кипяща река. Много съм уплашена, защото ме е страх, че това пътуване няма край. Около мен има други, които се носят в реката. Струва ми се, че мога да изляза от черупката си и да се разтопя, и да стана част от тях.

След това един дракон ме вдига. Държи ме здраво в лапата си, тъй че дори да искам да изляза от черупката си и да се стопя, няма да мога. Уплашена съм, а после той ми дава да почувствам, че съм в пълна, пълна безопасност.

— Както вълкът направи за моя малък, така и аз ще направя за неговото кутре. Аз ще те защитя. Когато изплуваш, ела при мен. Аз ще те защитя.

Тук рисувам дракона. Той е едно ужасяващо същество, но за мен е един мил чичко.

Съновен дневник на Пчеличка Пророчица

След толкова дълго несъществуване не знаех как е да съществуваш. Разгърни се, заповяда ми Вълкът Баща. Трябва да си готова преди тях. Разгърни се. Изправи се.

Не можех. Опитах се. Някъде, знаех, имах крака и ръце. Лице. Слънчева светлина. Вятър. Бавно, тези думи започнаха да имат смисъл отново. Слънчева светлина ме докосваше и вятър целуваше лицето ми. Лежах просната на гръб. Примигнах. Гледах нагоре в синьо небе. Слънцето беше твърде ярко. Опитах се да се раздвижа, но тялото ми натежа надолу с нещо.

Чух ужасен звук. Завъртях глава към него. Халкидецът, който беше харесвал Шън. Той издаваше звуците. Не можех да си спомня името му. Беше на четири крака и повръщаше с широко отворена уста, и издаваше странни звуци. Помислих, че ще се изправи. Вместо това той рухна по корем. Лицето му бе извърнато към моето и ме гледаше. Нищо човешко нямаше в очите му. Ставаха все по-широки, докато можех да видя бялото около тях. Присви устни все едно щеше да надуе рог и забуха към мен. Глупави звуци, и някак плашещи.

Страхът може да ти помогне да направиш много неща. Превъртях се на корем и изведнъж разбрах какво ме държи долу. Тежкото огромно кожено палто, което носех. Беше все едно съм увита в черга. Опитах се да издърпам колене под себе си, но вместо това коленичих в палтото и не можех да мръдна. Звуците, които издаваше халкидецът, ставаха все по-странни, сякаш се опитваше да цвърчи като катерица.

Превъртях се на гръб. Отпуснатите ми ръце намериха копчетата и клуповете на палтото. Заопипвах ги, мъчех се да свържа онази част от мен, която знаеше как да ги разкопчае, с пръстите си. Звуците на халкидеца вече бяха като на куче, което се опитва да вие. Отказах се от копчетата и седнах. Изведнъж да се измъкна от палтото ми се стори по-важно, отколкото да се махна от лудия. Успях да се изправя, залитнах няколко стъпки и едва не паднах върху някого. Една от луриките на Дуалия. Не можах да се сетя за името ѝ. Беше мъртва. Олюлях се и се отдръпнах от нея, все още се борех със закопчалките на палтото. Видях Дуалия. Беше под някого и се мъчеше да се измъкне.

Не гледай. Бягай. Просто бягай. По-безопасно е в гората, отколкото сред тези зли същества. Има един тук, който ще ни помогне, ако мога да го събудя. Бягай. Бягай накъдето ти покажа.

Побягнах. Паднала бях на повърхност от черен камък като каменна настилка, сред гора. Стигнах до едно място, където топящ се сняг се бореше с поникнала трева. Пролет? Как можеше да е пролет? Бях притеглена в каменен стълб посред зима. Къде бях била? Какво не помнех?

Зави ми се свят. Паднах на четири крака в снега. Надигнах се, залитнах и тръгнах. Палтото ми се влачеше по снега. В гората. Да вляза дълбоко навътре в гората, колкото се може по-бързо.

Чух как Дуалия извика зад мен:

— Хванете я! Не я пускайте да избяга! Не можем да се върнем у дома без нея.

Побягнах.