Гонитбата на Шута

16.Пътуването

Не знам колко дълго бях болна. Беше като някакво ужасно виене на свят, от което никой не можеше да ме спаси. Неведнъж повърнах върху себе си или се подмокрих. Шън се грижеше за мен ожесточено, без нежност и определено не защото ѝ се искаше да го прави. Бореше се неумолимо за интимност, в която ме измиваше със студена вода от разтопен сняг. Даваше оцапаните ми дрехи на бледите хора да ги изперат и да се опитат да ги подсушат. Беше безкомпромисна в настойчивостта си, че само тя може да се грижи за мен. Не беше от някаква преданост към мен, макар да го твърдеше. Беше чисто и просто страх. Мислеше, че ако разберат, че съм момиче, няма повече да имат полза от мен. Нито от нея.

Тъй че се грижеше за мен по най-добрия възможен начин. Не ѝ помагаха. Нямаше чай от върбова кора, сварен за треската ми, нито отдих в пътуването. Просто продължавахме пътя си. Всяка вечер Шън ме носеше от палатката до шейната. Пътувахме през цялата нощ. На разсъмване вдигаха бивак и тя ме местеше от шейната в палатката. Не приготвяха никаква специална храна за мен, никаква супа или овесена каша. Шън усилваше нещастието ми, като настояваше да ям и да пия, понякога тикаше насила лъжицата в устата ми. Устните ми бяха напукани и подпухнали от треската. Кървяха от прислужването ѝ.

Но не умрях и една нощ се почувствах малко по-добре. Държах очите си отворени и наблюдавах звездите, докато те се появяваха и изчезваха отново зад подгонените от вятъра облаци. Дуалия вече не ме държеше в скута си. Никой от луриките като че ли не искаше да ме пипне. Тъй че Шън ме държеше и чух ахването ѝ, когато прехвърлихме билото на един хълм и видяхме светлините на малък град долу. Момчето-мъгла седеше на капрата до коларя и усещах как се напряга да попречи на всички да ни видят. Командир Елик и чаровният насилник водеха. Другите войници яздеха от двете страни на шейните, а луриките на белите си коне се бяха скупчили плътно зад нас. Някакво куче лаеше и лаеше по нас, с настръхнала козина, докато господарят му не му извика да млъкне.

Усетих как Шън ме стисна по-силно.

— Можеш ли да бягаш? — издиша в ухото ми и разбрах за какво си мисли.

Дуалия също. Не зашепна, а заговори с нормален глас:

— Ако скочите от шейната и побегнете към някоя от онези къщи, войниците с нас ще убият онези, които заговорите. Останалите ще обвържем в безпаметност. След това ще запалим къщите, а вие ще продължите с нас. Много по-простичко за всички ще е, ако просто кротувате и се наслаждавате на това живописно градче.

Кимна на Репин и Сула и те седнаха от двете ни страни.

Шън продължи да ме стиска за ръката, но усетих как духът я напусна. Минахме право покрай някакъв впряг с фургон, чакащ пред един хан. Конете изцвилиха за поздрав, но ние продължихме. Минахме през града все едно бяхме вятърът и после покрай околните селски имоти, нагоре по друг хълм и отново навътре в горите. Отбихме от пътя и тръгнахме по разровена от коли горска пътека навътре в леса. И така до разсъмване.

Онази сутрин можах да хапна малко сама и тръгнах след Шън, когато тя отиде настрана от другите, за да се изпишка. Спомних си какво ми беше казала и се престорих, че пишкам права като момче, преди да клекна. Когато се върнахме в палатката, луриките си шепнеха зад шепите си.

— Казах ви, че ще живее, щом трябва да живее. А знаехме, че трябва. Точно затова не се намесихме. — Дуалия изрече тези думи на подопечните си и отново се усмихваше мило всеки път, щом погледнеше към мен. Беше доволна, че не съм умряла, но още по-доволна, помислих си, че не беше помогнала да остана жива.

Лагерувахме много встрани от пътя. Момчето-мъгла се олюля, когато се смъкна от шейната. След това се задържа на страницата и остана там с наведена глава. Дуалия се намръщи, но щом усети, че съм видяла изражението ѝ, го промени в израз на майчинска загриженост.

— Хайде, Винделиар. Не беше чак толкова трудно, нали? И ти спестихме този труд колкото можахме. Но пътуването през пресечена местност наистина отнема много време. Трябва да си силен и решителен. Трябва да се върнем при кораба колкото се може по-бързо, иначе работата, която свърши там, започва да отслабва и гасне. Хайде. Ще видя дали не можем да ти намерим малко месо за тази вечер.

Той кимна, главата му бе като тежък камък на тънкия като тръстика врат. Тя му протегна ръка с въздишка и той я пое. Придружи го до едно място, където други кладяха огън, и заповяда да му сгънат кожа, за да седне на нея. Онази сутрин не направи нищо, а само седеше до огъня и си легна рано.

В онзи ден двете с Шън спахме по-близо една до друга от всякога. Бях твърде слаба, за да мога да остана будна за дълго, но усещах, че не е изяла достатъчно от кафявата супа, за да я приспи. Преструваше се на заспала, с едната ѝ ръка преметната над мен, сякаш се боеше, че може да ме вземат от нея.

Събудих се на свечеряване и ме сърбеше навсякъде. Почесах се, но това ми донесе само малко облекчение. Когато другите се размърдаха и отидохме при огньовете, Шън потръпна, щом ме видя.

— Какво ти е? — попита ме тя. Чешех се по бузата. Смъкнах ръката си стъписана и видях парчета суха бяла кожа, полепнали по пръстите ми.

— Не знам! — възкликнах, все още отслабнала от дългото боледуване, и се разплаках. Шън въздъхна на моята непригодност. Но Дуалия бързо притича до мен.

— Глупаво — каза тя. — Сменяш си кожата. Това е всичко. Направил си стъпка напред по пътеката си. Дай да те погледна!

Хвана ме за ръкава и ме дръпна по-близо до огъня. Избута нагоре маншета на коженото палто, а след това и ръкава на ризата ми. Ноктите ѝ бяха закръглени и чисти. Драсна небрежно по ръката ми, а след това изтърси нишките кожа, провиснали от върховете на пръстите ѝ. Наведе се да огледа отблизо новата ми кожа.

— Това не е наред! — възкликна тя, а след това плесна ръка на устата си.

— Какво не е наред? — попитах притеснено.

— Не те чух, скъпи? Тревожи ли те нещо? — Гласът ѝ бе топъл и изпълнен със загриженост за мен.

— Каза, че нещо не е наред. Какво не е наред?

Веждите ѝ се сключиха, а гласът ѝ излъчи топлина.

— Ами, скъпи, нищо не казах. Мислиш ли, че нещо не е наред?

Погледнах парчето кожа, което бяха обелили ноктите ѝ.

— Ставам бял. Като мъртвец. — За малко щях да кажа „като вестоноската“. Стиснах устни и се помъчих да не изхлипам. Бях изрекла толкова много думи. Не ме биваше в преструването, че съм по-малка и по-глупава, отколкото бях.

— Той сънува ли в момента на промяната си? — попита един лурик с мършаво лице и Дуалия го стрелна с поглед, по-рязък от плесница. Главата му клюмна и видях как вдиша бързо и притеснено. Алария седеше до него, но бързо се отдръпна.

Всички ме наблюдаваха да видят дали ще отговоря. Дори Дуалия.

— Нямаше сънища — отвърнах тихо и видях озадачения ѝ поглед. — Нищо смислено — поправих се. — Глупави сънища. — Надявах се, че прозвуча детински. Въздъхнах леко и седнах на падналия дънер, който ни служеше като пейка. Одеса веднага се приближи и седна до мен.

Заслушах се в пращенето на огъня. Никой друг не проговори, но почти можех да ги усетя как им се иска да продължа. Не го направих. Дуалия тихо изпъшка, стана и се отдалечи. Изведнъж се почувствах уморена. Наведох глава, опрях лакти на коленете си, отпуснах лицето си в шепите си и се вгледах в тъмното. Искаше ми се Ревъл да дойде, да ме вдигне и да ме отнесе някъде, където е топло.

Но Ревъл беше мъртъв.

Помислих за татко ми. Дали се тревожеше, че съм открадната? Щеше ли да дойде за мен?

Аз съм тук, каза Вълкът Баща. Никога не съм те оставял.

Другият ми татко.

Ние сме едно.

— Шайсим?

Призля ми. Вдигнах бавно глава. Дуалия клекна пред мен. Мълчах.

— Виж какво имам за теб, шайсим. — Подаде ми нещо правоъгълно и увито в ярка тъкан. Погледнах го, без да разбирам. Тя го разгъна и вътре имаше страници от дебела мека хартия. Беше книга, не прост тефтер, какъвто ми беше дал татко ми, а книга, подвързана в скъп плат. Досърбя ме да я пипна.

Опасност! — Предупреждението на Вълка Баща забърса ума ми като вятър. Останах съвършено неподвижна.

— И това. — Приличаше на перо, но направено от сребро. — Мастилото, което имам за това, е синьо като лятно небе. — Тя изчака. — Не искаш ли да ги опиташ?

Помъчих се да върна детинското в гласа си.

— Как да ги опитам? Какво правят те?

По лицето ѝ пробяга изумление.

— Пишеш с перото на хартията. Записваш сънищата си. Твоите важни сънища.

— Не знам как да пиша. — Затаих дъх с надеждата, че лъжата ще ме защити.

— Не знаеш… — Думите ѝ заглъхнаха. После се усмихна с най-топлата си усмивка. — Това няма значение, шайсим. Когато стигнем в Клерес, ще те научат. Дотогава можеш да ми разказваш сънищата си, а аз ще записвам…

Обзе ме изкушение. Да ѝ кажа, че съм сънувала вълк, разкъсващ бели зайци на кървави късове. Да ѝ кажа за мъж с бойна брадва, сечащ главите на гърчещи се бели змии.

НЕ. Вълкът Баща беше непреклонен. И добави с чувство, на един дъх: Не предизвиквай друг хищник, докато глутницата ти не е готова да го разкъса. Бъди малко и кротко, кутре.

— Не си спомням никакви сънища.

Почесах се по лицето, погледнах късчетата кожа, полепнали на пръстите ми, и ги избърсах в ризата си, а после се престорих, че си бъркам в носа, докато тя не ахна ужасена. Отдръпна се от мен и взе книгата и перото. Огледах грижливо пръста си, след което го лапнах. Одеса се отдръпна от мен. Не си позволих да се усмихна.