Гонитбата на Шута

32.Пътници

Обявих решението си на кухненския персонал преди закуска. Никой не изглеждаше изненадан, че се връщам толкова скоро в Бъкип. Всъщност изглеждаха облекчени. Съвземаха се бавно и присъствието на гвардейците ми, някои от които бяха грубовати типове, беше по-скоро изнервящо, отколкото успокояващо за тях. Щяха да се радват, когато си тръгнехме.

Свърших последните задачи, с които щяха да приключат задълженията ми към Върбов лес. Казах на Диксън вече да докладва пряко на лейди Копривка и кесир Ридъл. Останах доволен, като видях как изгърбените рамене на овчаря Лин се поизправиха, когато му възложих пълната отговорност за стадото. Наредих опакованите ръкописи да се изпратят с фургон до Бъкип с вещите на Лант и Шайн.

Преди обед всичко беше уредено. Когато излязох, за да тръгнем, до коня ми и товарния кон ме чакаше и Настойчивост.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш тук? — попитах го. Отговорът бе безстрастното му изражение.

Фоксглоув строи гвардията ми и потеглихме от Върбов лес.

Придвижвахме се добре въпреки влажния вятър, който се канеше да докара сняг до вечерта. Пътувахме до Бъкип в топло за сезона време, което превръщаше снега в мокра лепкава киша и обещаваше ранна пролет.

Както се бях опасявал, Шута го бяха намерили да обикаля из тъмните влажни подземия. Копривка ми изпрати с Умението, че Аш не бил с него, и беше много облекчена, че са го открили.

Още не бяхме стигнали до портите на Бъкип, когато чух пронизителен грак, а след това:

— Нас! Нас! Нас!

И Пъстра се спусна отгоре. Подплаши коня на Настойчивост, но все пак успя да кацне на рамото му, докато той се мъчеше да го обуздае. Гвардейците ми, които вече познаваха враната, се разсмяха, а Нас се ухили щастлив, че го посрещат толкова радушно. Зарадвана сякаш на вниманието, Пъстра дръпна шапката от главата му и той трябваше да я хване с ръка, за да не падне. Минахме през портите и когато стигнахме до конюшните, се изненадах, като видях, че Аш ме чака.

Или поне така си помислих. Защото бившият млад слуга на Сенч отиде да поздрави Настойчивост, а враната се прехвърли щастлива от едното момче на другото. Предадох коня си на Търпение, която ме позабави, за да ми каже, че Бързонога е в прекрасна форма, а след това веднага забързах към стаите на Шута.

Почуках, но не последва отговор. Изчаках, почуках отново, изчаках пак, и тъкмо когато се канех да извадя шперц, чух отвътре глас:

— Кой е?

— Фиц — казах и зачаках.

Мина доста време, докато отключи вратата, и още, преди да я отвори.

— Добре ли си? — попитах притеснен, защото изглеждаше измъчен.

— Както виждаш — отвърна той унило. Усмихна се едва-едва. — Сигурен съм, че ще съм по-добре, след като ти вече си дойде.

— Чух за злополуката ти.

— А. Така значи го наричаш.

Беше студено, подносът със закуската му все още не беше вдигнат, а огънят догаряше.

— Защо тази стая е толкова лошо поддържана? Видях Аш, когато дойдох. Немарлив ли е станал в задълженията си?

— Не, не. Просто… Сутринта го отпратих и му казах, че няма да ми трябва до вечерта.

Имаше нещо повече в тази история. Замълчах си. Сложих дърва в камината. Пердетата бяха спуснати и ги дръпнах, за да пусна светлина в стаята. Шутът изглеждаше размъкнат, сякаш се беше облякъл сам, и не беше сресан. Събрах съдовете и забърсах масата. По-добре. Донякъде.

— Току-що се върнах от Върбов лес и съм гладен като вълк — казах. — Ще дойдеш ли долу с мен?

— Аз… не. Не съм гладен. Но ти върви.

— Мога да донеса храна тук и да ядем заедно.

— Не, благодаря. Върви да ядеш, Фиц.

— Какво е станало? Защо си слизал в тъмниците?

Той мина бавно през стаята и пипнешком се добра до стола край огъня.

— Изгубих се. — След това, сякаш яз на река изведнъж се пропука, призна: — Отворих вратата към тайните проходи. Онази в слугинската стая. Сигурен съм, че я помниш. Мислех, че ще мога да си спомня пътя до старите стаи на Сенч. И… имаше нещо, което бях оставил там, а Аш не искаше да ми го донесе. Тъй че реших да си го взема сам. Но се изгубих.

Опитах се да си представя какво е да си в онези студени проходи, сляп. Потръпнах.

— Продължавах да си мисля, че ще намеря пътя до някоя стая. На два пъти се натъкнах на задънен край и се опитах да се върна. Веднъж стигнах до тесен проход, през който не можех да мина. А когато се опитах да се върна от него, отново стигнах до задънен край и реших, че съм се изгубил, и никой няма да знае дори откъде да започне да ме търси. Тогава завиках за помощ, виках, докато не прегракнах, но едва ли някой ме е чул.

— О, Шуте. — Плиснах в огъня утайката от сутрешния му чай и взех бутилката бренди от лавицата. Налях в чашата и му я връчих.

— О. Благодаря — каза той и я вдигна вяло към устата си. Стресна се, когато я помириса. — Бренди? — И преди да съм успял да отвърна, удари една здравословна глътка.

— Как се измъкна?

— Стигнах до някакви стъпала и заслизах по тях. Надолу и надолу, и надолу. Миризмата на влага ставаше все по-силна и стените бяха влажни, а стъпалата станаха хлъзгави. Лепкави почти. А след това свършиха. Ръцете ми бяха измръзнали, но стоях там и опипвах всяка тухла и ред хоросан. О, Фиц. Стоях там и плачех, защото мислех, че нямам сили да изкретам отново нагоре по всичките тези стъпала. Мисля, че се побърках малко. Затупах по стената и за моя изненада тя поддаде. Не много, малко. Бутнах и една тухла падна, а после забутах и задърпах следващата и най-сетне имах дупка, през която можех да се провра. Нямах представа къде съм, но трябваше да се измъкна, а не знаех колко ще падам, нито на какво ще падна. Но нямаше как, тъй че се пуснах и паднах на купчина мръсна слама. Когато успях да стана и опипах наоколо открих, че съм в някаква много малка стая. Имаше дървен под и малък прозорец. Ужасих се, но вратата на тази килия не беше залостена. Излязох и тръгнах по някакъв коридор. Напипах други врати и завиках, но никой не отвърна. — Засмя се странно. — Такъв крал е той. Тъмниците на Предан са пълни с празни килии!

Не казах на глас колко щастлив съм да чуя това.

— Тъй че излязох и се лутах и аз не знам къде. След това надуших факла, завих на ъгъла и успях да усетя малко светлина. Факлите трябва да се поддържат. Тъй че застанах там и уплаших горката млада пазачка, която дойде. Но тя скоро разбра кой съм и ми каза, че лейди Копривка е наредила да претърсят целия замък за мен. И ме върна тук горе в стаите ми, а Копривка дойде да види как съм.

Сега беше моментът да се запълнят дупките в удивително шуплестия му разказ. Започнах с очевидния въпрос.

— Защо си ядосал Аш?

Шутът се вцепени като превзета стара херцогиня.

— Той отказа да ми се подчини.

— Какво поиска да направи?

— Да ми донесе нещо.

— Шуте, вече започваш да ставаш досаден. Какво нещо?

Той извърна лицето си от мен.

— Драконова кръв — каза тихо.

— Ти луд ли си? С всичките промени, които тя вече направи в теб, промени, които може би все още продължават, искаш да вземеш още?

— Нямаше да я гълтам!

— Тогава защо?

Вдигна ръката си и потърка срязаните върхове на пръстите си.

— За тези.

— Защо?

Той вдиша дълбоко.

— Казах ти, че започнах да сънувам отново. И че понякога, когато сънувам, съм дракон. И в тези сънища знам разни неща. Сънувам място или може би време, когато тече сребърна река Умение. И драконите го пият и стават силни и умни.

Изчаках.

— А в други сънища среброто го няма и реката е просто вода. А драконите скърбят и го търсят, и намират друг източник за него. Аш ми описа драконовата кръв, Фиц. Тъмночервена, с нишки сребристо вещество, които се извиват и завихрят в нея. Мисля, че среброто е чисто Умение. Мисля, че затова онази доза ме изцери, почти като изцеряване с Умение. И че още от нея, на пръстите ми, може да ги възстанови.

— Не помниш ли Искрен, с ръцете му натопени в Умението? Той си го направи сам, макар да знаеше, че ще отдаде живота си. Забравил ли си, че трябваше винаги да носиш ръкавица на тази ръка, когато имаше допир на Умението на пръстите си? Защо искаш това отново?

Той бе извърнал лицето си настрани, но мислех, че знам мотива му. Беше ли решил да се опита сам да изцери слепотата си? Заля ме жалост към него. Толкова отчаяно искаше да върне зрението си. Съжалявах, че не мога да му помогна. Не можех да го направя без риск да загубя своето. А очите ми щяха да ми трябват, за да постигна целта си. И неговата.

Беше оставил въпроса ми да виси и не настоях. Придърпах стол до неговия и седнах.

— Нуждая се от помощта ти — казах му откровено. И както знаех, че ще стане, това изцяло привлече вниманието му. Но ме познаваше по-добре, отколкото си мислех.

— Заминаваме, нали? — попита почти с удивление. — Най-после си намерил гнева си. И ще отидем в Клерес, и ще ги убием всички.

Гневът никога не ме беше напускал. Той беше огънят, който ми трябваше, за да изкова себе си в подходящото оръжие. Времето, преживяно в този огън, ме бе закалило в това, което трябваше да съм. Сега стоманата ми бе потопена в скръб. Но не го поправих.

— Да. Но трябва да съставя план. Трябва да знам всичко, което знаеш ти — за това как пътува и колко време ти отне, за да стигнеш там. Подробности, Шуте. Когато беше много болен и наранен, не настоявах. Но сега трябва да изтръгна всяка подробност от спомените ти.

Той се размърда.

— Връщането ми отне много повече време, отколкото отиването ми там с Прилкоп. Но мисля, че имаш средствата да направим първата крачка от пътуването си като него.

— Стълбовете-Умение.

— Да. Дойдохме от картата стая в Аслевял до Бъкип, до вашите Свидетелски камъни. После отпътувахме до едно място, което не познавах. Стълбове на една ветровита стръмнина. След това до запустялото тържище… помниш го, онова на пътя за каменните дракони. А оттам до Келсингра. А след това отидохме на един остров и в града на него. Казах ти за това. Как паднахме по очи в пръстта с място едва колкото да можем да изпълзим изпод камъка. И колко недружелюбни бяха хората там.

— Помниш ли името на това място?

— Фурнич, мисля, че Прилкоп го нарече така. Но… Фиц, не смеем да тръгнем натам! Те най-вероятно вече са съборили камъка.

— Прав си — казах си и помислих: „Фурнич.“ Това име не бях издирвал. Все още. — А след това?

— Мисля, че ти разказах за кораба. Купихме си превоз, но по-скоро все едно си платихме да ни отвлекат. От Фурнич плавахме до няколко места, обиколно пътуване. Караха ни да работим като робите, каквито смятаха да станем. Рибени кости. Това беше името на едно място, но беше малко, просто село. Имаше друго едно място, град. Миришеше ужасно и товарът, който взехме там, бяха сурови кожи и воняха. Мястото се наричаше, как беше… нещо на „трий“… Уортълтрий. Да!

— Уортълтрий. — Името ми прозвуча някак познато. Чул го бях или го бях прочел някъде. Беше място, което можех да намеря. Цел. — А от там?

— До Клерес. А после до Белия остров. Където школата също се нарича Клерес.

— Белия остров. — Още пристанища, които да раздрънкат мозъците на приятелите ми моряци. Още податки за Кетрикен и Елиания. Исках да хукна от стаята с новата си информация, но погледнах приятеля си и разбрах, че не мога да го оставя толкова внезапно. — Шуте. Какво мога да направя, за да те накарам да се почувстваш по-добре?

Той извърна лицето си към мен. Златните му очи, толкова изнервящи и толкова невиждащи, се впиха в мен.

— Вземи ме в Клерес. И ги убий всички.

— Ще го направя. Но сега трябва да съставим план. Колко души очакваш да убия и как ще постигнем това? Отрова? Ножове? Взривове?

Въпросът ми разпали ужасна радост в незрящите му очи.

— Колкото до как, оставям това на експерта. На теб. Колко души? Четирийсет може би. Определено не повече от петдесет.

— Петдесет… Шуте, това е убийствено много. — Бях си представял пет-шест, най-много десет.

— Знам. Но те трябва да бъдат спрени. Трябва!

— Кои бяха изпратените за Неочаквания син? Кои биха ги изпратили?

Чувах дъха му. Налях още малко бренди в чашата му за чай и той удари още една здрава глътка.

— Дуалия беше изпратена, но тя със сигурност е жадувала да тръгне. Не е от висшия ешелон на Слугите, но, о, колко копнее да бъде! Тя е лингстра, това е нещо като емисар. Пращат ги по поръчки, да събират информация или да тласкат събития в посоката, в която Слугите смятат, че трябва да вървят.

— Не разбирам.

— Лингстрите се държат като Катализатори за Слугите. Вместо да поддържат един истински Бял пророк и да му позволят той да си намери своя Катализатор и да променя света както отрежда неговата визия, те проучват всички пророчества и възлагат на лингстрите да тласкат света по пътека, която най-добре ще ги облагодетелства. Един пример. Да речем, че има предсказание, че болест, която убива овце, ще помете район, където всички зависят от овце за поминъка си. Овцете ще измрат и поминъкът на всички ще бъде унищожен. Какво би могъл да направи човек?

— Би могъл да проучи, за да разбере какви лекове има за епидемия при овце. Или да предупреди овчарите да не смесват стадата си.

— Или да поиска да спечели от това, като закупи въ̀лна и добра порода стока, тъй че когато болестта направи въ̀лната оскъдна, да може да ги продаде с голяма печалба.

Замълчах. Бях стъписан.

— Фиц, помниш ли първия път, когато дойдох при теб и те помолих да направиш нещо?

— Тлъстото стига — казах тихо.

— Глупаво стихотворение от един сън, който имах, когато бях само на седем. Сън, в който ти опазваш живо кученцето на една самотна млада жена и ѝ даваш съвет да влезе в ролята си на херцогиня. Повратен момент. Но ако някой беше отишъл там и нарочно беше отровил кучето ѝ, за да я скара със съпруга ѝ? Тогава какво?

— Шестте херцогства можеше да паднат под Алените кораби.

— И драконите можеше да изчезнат завинаги.

Внезапно ме жегна един въпрос.

— Защо драконите са толкова важни? Защо Слугите се противопоставяха на съживяването им?

— Нямам отговори на тези въпроси, Фиц. Слугите са потайни хора. Липсата на драконите ги облагодетелстваше някак. За това бих заложил живота си. И все пак сънищата ми ме спохождаха отново и отново и ми казваха, че драконите трябва да бъдат върнати на света, дракони, изпълнени с красота, сила и мощ. Дори не знаех що за дракони. Каменни дракони? Истински дракони? Но заедно двамата ги върнахме. И, о, как ни мразят Слугите за това!

— Затова ли взеха детето ми?

Изненадах се, когато той се пресегна и сложи ръката си върху моята.

— Фиц. Беше пресичане на съдби и на различни пътеки към бъдещето, много могъщо. Ако можеха да разберат колко много са наранили и двама ни, щяха да се зарадват. Те ни поразиха, нали? Дуалия дойде да търси Неочаквания син. Беше толкова сигурна, че знам къде може да бъде намерен. Не знаех, но тя бе готова да ме унищожи, за да разбере нещо, което не знаех. И тя унищожи и двама ни, като взе и след това загуби нашето дете. Унищожиха надеждата на този свят, онази, която можеше да ни поведе по по-добър курс. Не можем да поправим това. Но ако не можем да дадем надежда на света, можем да премахнем част от безнадеждността му, като убием онези, които слугуват само на собствената си алчност.

— Кажи ми повече за тях.

— Те са неимоверно богати. Покварили са се вече от няколко поколения и използват пророчествата, за да стават още по-богати. Знаят какво да купуват и продават по-късно на много по-висока цена. Манипулират бъдещето не за да направят света по-добро място, а само за да увеличават богатството си. Белия остров е техният замък, техният дворец и тяхната цитадела. При отлив има един мочурлив път. Когато дойде прилив, става крайморско блато. Наречен е Белия остров не заради Белите пророци, които някога били приютявани и учени там, а заради укрепения град, целият направен от кости.

— От кости ли? — възкликнах.

— Древни кости на огромни морски същества. Самият остров, твърдят някои, представлява грамада от кости. Когато съществували, те идвали в онзи район, за да родят и да умрат. Костите, Фиц… ах. Просто не мога да си представя същество толкова огромно, че да има такива кости. Но палисадата, която обкръжава града, е направена от бедрени кости, високи, здрави и твърди като камък. Според някои те са кости, превърнали се в камък, но опазили формата си. И палисадата, и някои от зданията са по-стари дори от Слугите и легендата за Белите, на които някога те са служили.

— Но дори наистина Слугите да са служили, отдавна са забравили тази своя служба — продължи той. — Има рангове Слуги. Най-долното ниво са сервиторите, или прислужниците. Не е нужно да се притесняваме с повечето от тях. Те идват, за да се издигнат в ранговете на Слугите, но повечето остават скромна прислуга през целия си живот. Когато унищожим господарите им, те ще се разпръснат. Малка част са децата, родени от Слугите, рожби с амбиции. Те биха могли да представляват проблем за нас. След това са колаторите, или събирачите, които четат сънищата и ги сортират, правят преписи и поддържат указатели. Събирачите са общо взето безвредни. Умните от тях се използват като гадатели от Слугите, да стрижат парите на простолюдието, като изкривяват пророчества така, че да съвпадат с желанията им. Те също биха били малка заплаха, ако по-горните в йерархията се премахнат. Като кърлежи на куче. Ако кучето е умряло, кърлежите измират от глад. След това са лингстрите, като Дуалия. Лингстрите общо взето правят каквото им се каже от манипулорите. И лингстра няма да се спре пред никое злодейство, щом господарите наредят. Манипулорите са тези, които се съветват с грамадите от сънища, събирани стотици години, проучват ги и откриват как по най-добрия начин да трупат богатството на Слугите. А над манипулорите е Съветът на Четиримата. Те са коренът на злото, в което са се превърнали Слугите. Всички са потомци на Слуги, не са познавали никакъв друг живот освен богатство и привилегии, изградени върху откраднати пророчества, които би трябвало да се използват за подобряване на света. Те са тези, които са решили, че трябва да притежават Неочаквания син, на всяка цена.

И в този момент разбрах, че това са четиримата, които щях да убия. Продължих упорито с въпросите си.

— Има и други. Шайн каза че Дуалия ги наричала лурики.

Той присви устни.

— Те са нещо като невежи деца, които вярват безрезервно във всичко, което им се казва. — Стегнатата му уста ми подсказа, че не е съгласен с тази преценка. После добави: — Или човек може да ги види като предатели на собствения си вид. Те са децата на Белите, които не са се обучили правилно или са проявили дарбата си в предусещането по странни начини. Винделиар е пример за това. Някои не виждат нищо от бъдещето, но са вещи в запомнянето на всеки сън, който са прочели. Те са като ходещи библиотеки на свитъците със сънища, могат да цитират каквото са прочели и да кажат кой го е сънувал и кога. Други са вещи в тълкуването на едно събитие и изреждането на сънищата, които са го предрекли в различни форми. Тези, които са следвали Дуалия и са умрели, са заслужавали да умрат. За това можеш да ми вярваш абсолютно.

— Сигурен си в това, така ли?

— Говоря за тези, които държаха и подаваха инструментите за мъченията ми. За тези, които забиваха иглите в гърба ми, за да вкарат горящите цветове под кожата ми. За тези, които педантично врязваха бразди по лицето ми. За тези, които изрязаха Умението от пръстите ми. — Вдиша разтреперано. — За тези, които са избрали да живеят безметежно и освободени от съвест, като наблюдават агонията и падението на други.

Започнал бях да треперя, но не толкова ужасно като него. Той направо се тресеше. Вдигнах го да стане и го прегърнах, за да успокоя и себе си, колкото и него. Двамата бяхме познали допира на мъчителя, а това създава обща основа, която на други е трудно да разберат.

— Ти ги уби — напомни ми той. — Онези, които те изтезаваха в тъмницата на Славен. Когато имаше шанс, ги изби един по един.

— Да. — Спомних си за младежа, последния от онзи патрул, как умря от отрова. Съжалявах ли го? Може би. Но ако отново се окажех в това положение, пак щях да го направя. Изправих рамене и повторих обещанието си. — И когато получа шанса, Шуте, ще направя същото с онези, които са те изтезавали. И с онези, които са наредили изтезанията.

— Дуалия — каза той и гласът му бе изпълнен с омраза. — Тя беше там. В галерията. Гледаше. Имитираше писъците ми.

— Галерия ли? — попитах объркано.

Той опря длани на гърдите ми и внезапно ме избута от себе си. Не се обидих. Познавах тази внезапна нужда да не те докосват. Когато заговори, гласът му бе станал висок и звучеше все едно, че ще се разсмее, но не се разсмя.

— О, да, имат галерия. Много по-изтънчена арена за изтезания е, отколкото вие в Бъкип изобщо бихте могли да си представите. Там могат да отворят гръдния кош на вързано с ремъци дете, което не дава обещания за някаква дарба, за да покажат пулсиращото сърце и издуващите се дробове на онези, които по-късно ще се учат за лечители. Или мъчители. Мнозина идват да гледат изтезанията, някои записват всяка изречена дума, а други — просто за да запълнят с нещо досадния следобед. Фиц, когато можеш да контролираш хода на събитията, когато можеш да предизвикаш глад или да донесеш богатство на един пристанищен град и на всички, които живеят в него, страданието на един индивид започва да означава все по-малко и по-малко. Ние Белите сме добитък за тях, да го развъждат или колят, както намерят за добре. Да, има галерия. И Дуалия гледаше отгоре, докато ме измъчваха.

— Съжалявам, че не можах да я убия заради теб, Шуте. И заради мен.

— И аз съжалявам. Но има други. Онези, които са я отгледали и оформили. Онези, които са ѝ дали власт и разрешение.

— Да. Така че разкажи ми за тях.

Още и още ми каза Шутът в онзи следобед, и аз го слушах внимателно. Колкото повече разказваше, толкова по-спокоен ставаше. Имаше неща, които знаех, че може да са полезни. Знаеше за дълбокия извор, който снабдява двореца с вода, и знаеше за четирите кули, където спяха членовете на Съвета. Знаеше за роговете, които изсвирваха, когато хората можеха да преминат по мочурливия път и да влязат в укрепения град, наречен Белия остров, и за камбаната, която звънеше, за да ги предупреди, че трябва да напуснат, иначе рискуват високият прилив да ги задържи. Знаеше за оградената с висок зид градина и за голямата къща, където обитаваха Белите и частично Белите, без да познават никакъв друг свят освен нея.

— Отгледани като добитък в кошара и мислят, че кошарата е светът. Първия път, когато отидох в Клерес, Слугите ме държаха настрана от техните Бели и аз искрено вярвах, че съм единственият Бял на света. Единственият Бял пророк за това поколение. — Помълча, после въздъхна. — След това Бледата жена, по онова време още момиче, настоя да се срещне с мен. Намрази ме от мига, в който ме видя, защото бях толкова уверен, че съм всичко онова, което тя не беше. Постанови, че трябва да бъда татуиран, и бях. А когато приключиха, ме сложиха с другите. Фиц, те се надяваха, че ще оплождам за тях. Но бях млад, твърде млад, за да се интересувам от такива неща, а разказите, които разправях на другите, за своя дом и семейство, за пазарните дни и за доенето на кравите, и мачкането на гроздето за вино… О! Как ми завиждаха за спомените ми и как настояваха, че са само измислици. Денем ми се подиграваха и страняха от мен, но вечер се събираха около мен и ми задаваха въпроси, и слушаха разказите ми. Дори тогава ми се присмиваха, но усещах техния глад. Поне за известно време бях имал всичко, за което те изобщо не бяха знаели. Любовта на родителите ми. Обичливите закачки на сестрите ми. Малкото бяло коте, което подтичваше по петите ми. Ах, Фиц, такова щастливо дете бях!

— А разказването на историите ми само изостряше собствения ми глад, докато се наложи да предприема действия. И така, избягах. И бавно и полека стигнах до Бъкип. — Сви тънките си рамене. — За да чакам, докато те открия. За да започнем със задачите си.

И тъй, той говореше, а аз бях запленен, докато споделяше толкова много неща, които никога не бях знаел за него. Седях и го слушах, и не смеех да прекъсна магията на тази искреност. Когато спря да говори осъзнах, че денят чезне към края си. Все още имаше толкова много неща, които трябваше да свърша.

Тогава го склоних да звънна на Аш и да поръчам да ни донесе храна, и може би да го помоля за баня. Защото предполагах, че нито се е къпал, нито преобличал след като се беше върнал от злополучното си приключение. Когато станах, той ми се усмихна.

— Отиваме там. Ще ги спрем. — Прозвуча като обещание.

— Аз съм само един, Шуте. Целта ти изисква цяла армия.

— Или бащата на едно откраднато и убито дете.

Така ме описа, и за миг болката и яростта ми се сляха в едно. Не проговорих, но усетих онова тънко, трепетно чувство между нас. И той отговори на това.

— Знам — каза. — Знам.

По-късно почуках на вратата на Сенч и след като никой не се обади, влязох. Той дремеше на един тапициран стол пред огъня, по чорапи, сложил крака на ниско трикрако столче. Пристъпих към вратата на спалнята му, очаквайки да намеря някой прислужващ там, Шайн или Стабилен, или някой чирак в Умението.

— Сами сме. Най-сетне.

Сепнах се от думите му, обърнах се и го погледнах. Не беше отворил очи.

— Сенч?

— Фиц.

— Изглеждаш много по-добре от последния път, когато те видях. Почти като себе си.

Той вдиша по-дълбоко и отвори очи. Буден изглеждаше много по-състарен, отколкото докато спеше.

— Не съм по-добре. Нямам достъп до Умението. Нищо в тялото ми не е както трябва вече. Ставите ме болят и стомахът ми се бунтува, каквото и да ям. — Загледа се в изпънатите си към огъня крака. — Всичко се връща, момчето ми. Всичките години.

Не знам какво ме накара да го направя. Отидох до стола му и седнах на пода до него все едно бях на единайсет, а той беше майсторът ми. Той отпусна костеливата си длан на главата ми и разроши косата ми.

— О, момчето ми. Моят Фиц. Ето те. Вече. Кога тръгваш?

Знаеше. И за онзи миг беше отново Сенч, какъвто беше бил винаги за мен, знаеше всичко. Беше облекчение да говоря с човек, който ме разбира до дъното на душата ми.

— Веднага щом мога. Изчаках за по-хубаво време, събрах информация и възвърнах Умението си. Върнах си и физическата форма и възстанових някои от уменията си с оръжие. Доста време трябваше обаче.

— Наточването на ножа никога не е загуба на време. Най-сетне си научил това. Не си чирак вече, нито калфа дори. Това те прави майстор.

— Благодаря ти — казах тихо и се изненадах колко ме окуражиха думите му. — Ще трябва да измина част от пътя през стълбовете, а после да пътувам по суша и след това да взема кораб. Ще е дълго пътуване.

Той кимна. Ръката му все още лежеше отпусната на главата ми. После каза:

— Синът ми иска да тръгне с теб.

— Лант?

— Да. Говореше ми често за това, когато мислеше, че говори на празната ми коруба. Иска да тръгне. И аз го искам. Вземи го с теб. Позволи му да се докаже пред себе си и ми го върни мъж.

— Сенч, не мога. Той не е…

— Не е като нас. Липсва му нашата способност за омраза. Или за мъст. Беше ужасѐн от това, което сполетя неговата така наречена мащеха, но трябваше да се направи. Знам това, но той не може да го разбере. Щеше да отиде при нея и да ѝ обещае, че няма да претендира за именията на Бдителен. Вярваше, че може да я успокои. — Сенч поклати глава. — Той не може да разпознава злото дори когато злото му нанася бой до спукване. Той е добър човек, Фиц. Може би по-добър от нас двамата. Но не се чувства мъж. Вземи го с теб.

— Не разбирам защо ще иска да тръгне.

Сенч се изсмя късо.

— Ти си за него най-близкото до по-голям брат. И кой беше моето момче преди него? Историите, които му разказвах за онова безименно момче, разпалваха съперничество у него и желание да е като него. И да бъде харесван от него. В ранното му обучение те превърнах в съперника, когото той според мен никога няма да надмине. Онзи, на когото той бе решен да стане равен. Копнееше да се издигне, да е в компанията ни, един от нас. След това те срещна и се провали. Провали се отново, и отново. Фиц. Не мога да му дам това, което търси. Знам, че сериозно си решил да заминеш сам. Това би било грешка. Довери ми се, вземи Лант. Докато не спечели твоето уважение, той няма никакво уважение към себе си. Тъй че го вземи. Нека синът ми се докаже като мъж пред теб и пред себе си. И зарежете и двамата всякакво съперничество и ревност.

Ревност? Никаква ревност не изпитвах към онова пале! Но беше по-лесно да не споря за това със Сенч. Не исках да взема Лант и знаех, че не мога да го взема, но не му го казах. В този момент той беше моят стар наставник, какъвто беше бил винаги. Не исках да се караме, не и след като се боях, че това може да е последният ни разговор. Смених темата.

— Преструваше ли се на болен през цялото това време?

— Не. Само понякога. Устройва ме да изглеждам слаб. Фиц, не мога да разчитам на Розмарин. Убедила е Предан, че няма нужда от придворни убийци като теб и мен. Оставила е всичките ми мрежи да се разнищят. Всичките ми осведомители са останали без заплащане и не могат да ми донасят. Всичко, което изградих, всичките тези години. Разпада се.

— Сенч, все пак трябва да замина. Не мога да остана тук и да се заема с твоите мрежи.

— Хе! — Засмя се, а аз вдигнах очи и видях, че ми се усмихва обичливо. — Сякаш щеше да можеш. Сякаш някой изобщо би могъл. Не, Фиц. Аз пропадам и го знам. И никой няма да дойде след мен. Времето за такива като мен е отминало. Не, не те моля да останеш и да подхванеш работата ми. Иди и направи каквото трябва.

— Сенч. Защо се преструваш на немощен и с блуждаещ ум?

Засмя се отново.

— О, Фиц. Защото съм. Не всеки ден и всеки час. Понякога се чувствам енергичен и с остър ум. А след това не мога да си намеря чехлите, търся и търся, докато открия, че са били на краката ми през цялото време. — Поклати замислено глава. — По-добре хората да мислят, че съм отвеян непрекъснато, отколкото да знаят истината. Не искам Розмарин да вижда в мен заплаха за домогването ѝ към власт.

Не можех да повярвам.

— Боиш ли се от нея?

— Спри. Вече мога да чуя как мислиш, че ще я убиеш заради мен. Бавна отрова, падане по стъпалата. Никой няма да разбере и старецът е опазен.

Беше прав. Това ме накара да се усмихна, а след това се опитах да изпитам срам. Не можах. Беше прав.

— Тъй че нека си го вземе, бърлогата и леглото ми, инструментите ми и дори писанията ми. Няма да намери ключовите. Никой няма да ги намери. Освен може би ти. Когато се върнеш. — Вдиша дълбоко и въздъхна. — Сега имам друга задача. Шайн. Толкова много време има да се компенсира. Те мислеха да ме накажат, като я убият или я омъжат за някой недодялан скот, но това, което направиха, беше по-лошо. Тя е празноглава, Фиц. И суетна. Невежа. А не би трябвало. Тя има остър ум, но е обърнат само към грешните неща. Кетрикен я учи сега и не възразявам на това, на което учи дъщеря ми. Но въпреки всичките си години Кетрикен все пак е наивна в някои отношения. Все още вярва, че честността и добрата воля накрая побеждават. Тъй че трябва да съм тук, за моята Шайн, и да я науча, че един малък нож в ботуша или добре обмислено убежище може да са ключът към дълъг живот.

Въздъхна.

— И искам да съм тук, за да гледам как разцъфтява. Всички бяха толкова изумени, когато отключих Умението ѝ. Дойдоха на бегом, о, да, и ѝ помогнаха да вдигне стените си и я преградиха, докато се научи да го владее. Но тя ще е силна, Фиц. Силна. Ако изобщо са се съмнявали, че кръвта на Пророците тече истински в мен, дъщеря ми ще ги опровергае.

Толкова странно — да го чуя, че признава това старо съмнение.

— Ти си точно толкова Пророк, колкото и аз — уверих го.

Той разроши отново косата ми.

— Имам един подарък за теб — каза тихо. — Поръчах го преди известно време. От Джамайлия е, през Бинград, където го уголемиха и поправиха. Трябва да го вземеш със себе си. Той е в кутията за свитъци на най-горния рафт в спалнята ми. Кутията е боядисана в синьо. Иди и го вземи.

Станах и отидох в спалнята му. Намерих кутията за свитъци и му я донесох. Той я взе и ми нареди:

— Намери стол и го дръпни тук.

И докато го направя, беше отворил кутията и беше извадил навитата карта. Защото това беше. Кожата беше изстъргана тънка и когато се разви, се оказа два пъти по-голяма, отколкото очаквах. Беше направена на телешка кожа и цялата изрисувана с ярки цветове. Надписите по нея бяха удивително ситни, но въпреки това ясни за четене. Имаше ги Шестте херцогства и Планинското кралство. Халкида и Дъждовните равнини. А отвъд тях Прокълнатите брегове с Бинград, и по̀ натам, до далечна Джамайлия, с Пиратските острови. И отвъд тях — Островите на подправките.

— Красива е, Сенч. Но е толкова различна от всяка друга карта на Халкида или Дъждовните равнини или…

— Много по-точна — каза той рязко. — С увеличения трафик през онзи район вече имаме много по-добри скици и карти. Искрен рисуваше своите въз основа на това, което знаеше сам, и на източниците от онова време. Нямаше налични карти на Дъждовната река, а онези, които той донесе, бяха дело на шарлатани, гледащи само да оскубят пари. Същото е вярно за вътрешността на Халкида. И разбира се, за Бинград и ония райони. Скиците на Прокълнатите брегове са изключително лоши заради бурите, които променят крайбрежията и речните устия почти всеки сезон. Но ето я. Най-добрата карта, която златото на Шестте херцогства може да купи. Смятах да я запазя. Но ти я давам. Заедно с това.

Перването му с ръка не беше толкова ловко като някога. Все пак бях впечатлен, когато в дланта му се плъзна костена тръбичка. Той разви изкусно изработената запушалка и изтърси малко руло хартия, толкова тънка, че беше почти прозрачна.

— Това е мое дело — каза и я задържа навита в ръката си. — Работата, която сметнах за уместно да свърша. Знаех за опасността, но прецених, че е необходимо. Аслевял няма да стои вечно. Ледените пещери са се затоплили, водата е протекла и старите зали прогизват. Зелена слуз и мъх са плъзнали по коридорите. Плесен расте на картата, която са оставили там.

Подаде ми навитата хартия. Развих я внимателно. Онемях от възхита.

— Всяка подробност — отроних накрая с удивление.

Той се засмя от радост, че съзнавам какво съкровище ми дава.

— Всеки портал на Умението е отбелязан. Гравюрите на картата на Праотците избледняваха, но копирах всичко, което успях да видя, Фиц. Вижда се какво е гравирано на всяка стена на всеки стълб. Крайните точки, които са ти на разположение. Смятах да прехвърля всичко на нова карта, но зрението ми гасне. И вече не съм склонен да споделя трудно спечелените си тайни с ония, които не знаят рисковете, на които се подложих, за да ги придобия. Щом искат да ме мислят за глупав изкуфял старец, така да бъде.

— О, Сенч. Това е… — Той ме перна по главата, за да спре благодарностите ми.

— Ти я вземи, момчето ми. Довърши работата ми.

Внезапно се закашля и замаха панически за вода, но когато му донесох, кашляше толкова силно, че отначало не можа да пие. Когато успя, се задави, но после успя да си поеме дъх.

— Добре съм — изхъхри. — Не се бави повече тук. Взимай картите и си тръгвай преди Шайн да се е върнала. Любопитна е като котка! Хайде, изчезвай. Ако те види да изнасяш нещо оттук, ще ми досажда с въпросите си докато се изтърва. Тръгвай, Фиц. Но мини да се сбогуваме, преди да тръгнеш. И ела при мен веднага щом се върнеш.

— Добре. — И тласнат от не знам какъв импулс, се наведох и го целунах по челото.

Той ме хвана с кокалестата си ръка за тила и ме задържа.

— О, момчето ми. Ти си най-добрата грешка на Рицарин. Хайде, тръгвай.

Послушах го. Картата понесох под мишница, но костеният цилиндър бе отишъл в ръкава ми веднага щом Сенч каза, че е мой. В хубавото си ново жилище заварих огъня да гори буйно, леглото ми изпънато гладко, а другите ми ботуши, лъснати до блясък — до гардероба. Някой беше поставил гарафа с кехлибарено бренди на лавицата на камината, с две тънки стъклени чашки до нея. Слугите оставят много малко лично пространство на човек. Отне ми малко време, докато измисля две различни скривалища, които можеха да издържат на любопитни погледи и чистене. Приших клуп на гърба на един гоблен и скрих там картата на стълбовете на Сенч. Папката с другата карта беше по-голяма, но намерих едно местенце над корниза, който държеше завесите на леглото ми. Беше успокояващо прашно и се надявах да си остане така.

След като свърших и това, поседях сам за първи път, откакто се бях върнал от Върбов лес. Смъкнах ботушите си и свлякох мокрите си чорапи. Седнах и усетих как топлината на огъня прониква в тялото ми. Брендито се оказа с чудесно качество и помислих уморено, че пиенето му на празен стомах не е най-добрата идея.

Фиц. Тате? Чух, че си се върнал в замък Бъкип. С Предан сме много нетърпеливи да те видим. Ще дойдеш ли при нас в дневната ми?

Разбира се. Кога?

Сега. Предан очакваше да дойдеш да се видиш с него веднага щом се върна.

Разбира се. Трябваше. Бях разтревожен за Шута.

И за Сенч също.

Той е в по-добро състояние, отколкото очаквах, признах и се зачудих с леко притеснение откъде знае толкова ясно всичките ми движения, откакто се бях върнал.

Има добри дни, а някои не са толкова добри. Ще дойдеш ли веднага? Кралят ни отделя от времето си от много натоварен график.

Идвам.

Сухи чорапи. Започнах да навличам почистените ботуши и след това се огледах. Омачкана риза. Зацапани от дъжда панталони. Отворих гардероба и намерих вътре цял ред нови ризи, накичени с всевъзможни копчета. Никога не бях имал толкова много дрехи през живота си и се зачудих кой ли урежда тези за мен. Аш? Копривка? Някой нещастен слуга, на когото е възложено да отговаря за облеклото на копеле, издигнато в благороднически сан?

Прилягаха ми съвсем добре, въпреки че повечето място за корем не беше ласкаещо. Избрах една синя риза и я съчетах с тъмни панталони. Добавих елека, който беше окачен с ризата. Имаше нещо на панделки, което не знаех как се носи. Надявах се да не е важно. Елекът беше дълъг, висеше ми почти до коленете.

Нито ризата, нито елекът имаха скрити джобове. Когато тръгнах за срещата си с нищо повече освен ножа в ботуша ми, се зачудих как ще ги защитя, ако ги застраши опасност. Чувствах се странно оголен. Забързах по коридорите към стаите на Копривка, спрях пред вратата и се поколебах. После почуках.

Отвори ми момче слуга.

— О! Принц Фицрицарин!

А после чукна главата си в ръба на вратата, докато се навеждаше в нисък поклон. Хванах го за лакътя, преди да е тупнал на пода, и го задържах, докато се извиняваше. Още го държах, когато Копривка дойде до вратата и попита строго:

— Какво става тук?

— Удари си главата в рамката на вратата — обясних, а момчето изломоти:

— Да, милейди, точно това стана! — Каза го с такъв паникьосан глас, че трудно му повярвах, още по-малко Копривка. Тя ме погледна ужасена и аз пуснах момчето.

— Насам — каза тя и я последвах мълчаливо.

— Наистина — прошепнах ѝ. — Поклони се прекалено бързо и си удари главата.

Макар Копривка да ми беше дъщеря, бях посещавал покоите ѝ много рядко при старите си гостувания в Бъкип. Сега, щом влязох в дневната ѝ, я заварих тъпкана с кралски особи като пай с череши. Кралят и кралицата се бяха настанили срещу камината. Кетрикен стоеше до прозореца и гледаше навън в сумрачната вечер. Шайн беше до нея, Лант и принц Благоденствие стояха до лавицата. Принц Почтен бъркаше жарта, а кучето на Предан, свързано с него с Осезанието, ми хвърли пронизващ поглед, щом влязох. От Пророците не присъстваше единствено Сенч.

Мой ред беше да удостоя с нисък поклон своите крал и кралица.

— Милорд, милейди, съжалявам, че се забавих с идването си…

— Нямаме време за формалности — прекъсна ме Предан уморено. — Копривка вече ни каза, че си решен да тръгнеш срещу хората, които изпратиха в Бък нашественици, за да отвлекат Пчеличка и лейди Шайн.

Откровеността налагаше честност.

— Точно така.

— И намерението ти е?

— Мъст! — заговори вместо мен кралицата ми с жар, която ме изненада. — Кървава и праведна мъст над онези, които отвлякоха дъщеря от нашата кръв. Също като онази, която нанесе, когато Бледата жена открадна майка ми и сестра ми! Ако знаехме, че имат далечна бърлога, в която се крият, щяхме да пренесем войната при тях! И това сега никога, никога нямаше да се случи! — Елиания вдигна трепереща ръка и посочи Почтен. — Давам ти моя син. Той ще язди до теб, за да отмъсти за това тежко оскърбление, за тази ужасна загуба за майчиния ни дом! Ще известя своята майка нарческата и сестра ми Коси, и тя ще събере мъжете от клана на Нарвала, за да се присъединят към вас!

Лицето на Почтен беше зачервено.

— Майко, кълна се…

— Почтен! Не се кълни. — Предан ми хвърли отчаян поглед. — Това в голяма степен напомня на милейди за времето, когато малката Коси беше отвлечена. И нощем я спохождат зли сънища за когато беше изтезавана и принудена да се предложи като стръв, за да ни подмамят в капана на Бледата жена.

О. Изобщо не го бях видял по този начин, нито бях помислял какви спомени буди у нея моята трагедия. Паднах на колене пред Елиания и я погледнах. По лицето ѝ се стичаха сълзи и ако се съдеше по очите ѝ — не за първи път този ден.

— Моя кралице. Моля ви. Спрете да плачете и имайте вяра в мен. Обещавам ви: тръгвам и скоро ще намеря къде е гнездото на тези змии. Нека Почтен остане тук, до вас. Ако имам нужда от него, ще известя Копривка да го призове и тогава може да дойде, да доведе каквато сила прецените за нужно по пътя, който ясно ще им начертая. Но засега, кралице, позволете ми да тръгна сам и тайно.

Не беше лесна поза за издържане, със схванатите ми колене, с наведената ми глава и с лицето ми, извърнато нагоре към нейното. Тя прехапа устна, след което ми кимна. Едва-едва.

— Сам? — Не бях осъзнал, че Ридъл е в стаята, докато не проговори.

— Сам — потвърдих.

— Ами аз?

Копривка отвори уста, но аз бях по-бърз.

— Знаеш отговора на това. Ако не останеш, не мога да тръгна. Копривка очаква дете. Мястото ти е тук, да пазиш това, което е скъпо и на двама ни.

Той наведе глава и каза тихо:

— Все пак не бива да тръгваш сам.

— Няма да е сам — намеси се Лант. — Аз отивам с него.

Обърнах се към него, но заговорих на всички:

— Лорд Сенч вече предложи да взема Фицбдителен. Дълбоко оценявам предложението му. Но тъй като трябва да направя първата си стъпка в пътуването през камъните-Умение, боя се, че трябва да замина сам, дори това да не е предпочитанието ми.

— А Шутът? — попита изведнъж Предан.

Не бях искал да обсъждам това.

— Той трябва да остане тук, и то по същите причини. Все още нямам сърце да му го кажа, но ще го направя. Пътувам през стълбовете, а това е достатъчно рисковано дори да съм сам. Последния път, когато пренесох Шута през камък, изцедих силата на Ридъл. — Извърнах глава и заговорих на всички. — Много е просто. Смятам да отида сам и бързо. Ще намеря пътя до Клерес. Ще проуча слабостите му. И тогава ще съобщя за този и за това, което ще ми трябва. — Усмихнах се насила. — Дори аз не бих бил толкова глупав да си въобразя, че ще мога да проведа солово щурм срещу цял град.

За миг настъпи тишина и се зачудих колко ли от тях наистина са си представяли, че ще съм толкова глупав. След това изригнаха възраженията.

— Но, Фицрицарин…

— Фиц, ще трябва да…

— Какъв е планът ти? — попита Кетрикен от мястото си до прозореца. Тихият ѝ глас се вряза през другите и настъпи тишина.

— Не е кой знае какъв план. — Изправих се. Коленете ми изпукаха тихо. Тялото ми се изцеряваше бързо, но все пак възразяваше на някои неща. — Събрал съм няколко инструмента и запаси. Посъветвах се с Шута за пътуването ми. Той ми даде имената на пристанища: Рибни кости, Фурнич, Уортълтрий, Клерес. И съм готов да тръгна. Утре.

Кетрикен клатеше бавно глава. Обърнах се и погледнах Предан.

— Не — каза той. — Не може да го направиш така, Фиц. Трябва да има вечеря за сбогуване и трябва да потеглиш от Бъкип като принц, а не да се измъкваш като… — Затърси думи.

— Самотен вълк — промълви Копривка.

— Точно — съгласи се Предан. — Ти беше отново въведен в двора. Не може просто да изчезнеш.

Отчаянието се надигна като прилив.

— Трябва ли всички да знаят какво отивам да направя?

За миг настъпи тишина. После Предан заговори бавно:

— Има слухове. Слухове от Върбов лес, клюки сред гвардейските части. Намерени са трупове. Явно белите хора са готови по-скоро да се самоубият, отколкото да бъдат пленени или да понесат трудностите в оцеляването сами. Скочили са от морските стръмнини. Видели са ги да го правят, а по-късно водата е изхвърлила останките на брега. Тъй че е имало въпроси. И страхове. Трябва да предложим някакви отговори.

Сенч щеше да е горд с мен. Веднага ми хрумна съвършената заблуда.

— Да обявим, че отивам да помоля Праотците за съвет какво да правя срещу такъв враг. И затова тръгвам през камъните на Умението и сам.

— Истинските Праотци — додаде Кетрикен.

— Истински Праотци?

— В част от кореспонденцията, която получаваме от Бинград, се твърди, че Търговците, отседнали в Келсингра с техните излюпени дракони, настояват, че сега те са Праотците. Заявявам, че намирам това за абсурдно и отвратително. — Беше видяла как Искрен бе погълнат в неговия каменен дракон, но отчасти вярваше в старите легенди за мъдрите Праотци, пируващи вечно в своите зали от камък, с техните дракони, спящи, но готови да се събудят при зова на Шестте херцогства. Същата тази легенда беше привлякла Искрен към Планините в търсене на Праотците, легендарните съюзници на Шестте херцогства.

— Мисля, че това би било много приемлива версия — вметнах и огледах близките си. Всички кимаха. Освен Ридъл. Той бе надянал онова отегчено изражение, което често се появяваше на лицето ми, щом Сенч обявеше някой от поредните си маскаради.

— Дай ми пет дни, за да подготвя всичко — предложи Предан.

— Бих искал да тръгна след два дни — казах. Един щеше да е по-добре.

— Три — каза той.

Все още имах едно затруднение.

— Трябва да поверя Шута на грижите ви. Той няма да е доволен, защото мисли, че трябва да тръгне с мен. Смята, че може да издържи пътуването въпреки слепотата и крехкото си здраве. Но не мисля, че мога да се грижа за него и в същото време да пътувам през камъните толкова бързо, колкото трябва.

Кетрикен дойде при мен и сложи ръка на рамото ми.

— Остави стария ни приятел в моите ръце, Фиц. Ще се погрижа да не се чувства нито пренебрегнат, нито потиснат. За мен ще е удоволствие да го направя.

— Ще известя братята си и Хеп, че заминаваш — каза Копривка и поклати глава. — Не мисля, че ще имат време да дойдат тук и да се сбогуват с теб.

— Благодаря ти. — Зачудих се защо никога не се сещам за такива подробности. И осъзнах. Сбогуванията открай време бяха тежки за мен. А най-трудното го бях оставил за накрая. Шутът нямаше да е доволен от плана ми.

Трудно ми беше да се измъкна. Предложения, идеи и предупреждения ме засипваха от най-обичните ми хора на този свят, докато почти стана време за вечеря. Преди да напусна ги уведомих, че трябва отново да навестя Шута. Кетрикен само кимна. Ридъл, винаги практичен, каза, че ще се погрижи да пратят храна и вино в стаите на Сивия маг.

Повлякох крака по коридорите на Бъкип. Съчинявах и зачерквах сто начина да му кажа, че го оставям. Дълго стоях пред вратата му. Накрая реших, че няма добър начин да му съобщя новината. За пореден път помислих да се измъкна като страхливец: просто нямаше да му кажа. Щях просто да замина.

Но бях сигурен, че Аш ще присъства на обявяването на тръгването ми, а това, което той знаеше, щеше да го узнае и Шутът. Вдигнах ръка, почуках и изчаках. Отвори ми Спарк. Усмихнах се и реших, че може би вече са решили спора си.

— Принц Фицрицарин е, сър. Да го пусна ли? — подвикна тя весело през рамо.

— Разбира се! — Прозвуча сърдечно. Надникнах покрай Спарк и видях лорд Сивия, седнал на масата. Пъстра също беше там, кацнала сред многото малки фигурки, сигурно от играта, която бяха играли. Зарадвах се от това колко бързо Шутът бе възвърнал духа си и ми домъчня, че скоро ще помрача веселието му. Но нямах избор.

Щом вратата се затвори зад гърба ми, той попита:

— Кога тръгваме?

„Просто го кажи.“

— Тръгвам след три дни.

— Ще съм готов.

— Не мога да те взема с мен.

Отчаяна усмивка замени изумлението му.

— Знаеш, че не можеш да намериш пътя дотам без мен.

— Мога. — Заобиколих Спарк и тръгнах към масата. Дръпнах другия стол и седнах срещу него. Той отвори уста. — Не — казах твърдо. — Изслушай ме. Не мога да те взема, Шуте. Първата част от пътуването си правя през камъните. Ще използвам същите, през които е минала Пчеличка. Не смея да те взема през тях с мен…

— Аз смея! — надвика ме той, но продължих да говоря:

— Все още си слаб. Не само тялото ти се нуждае от време, както добре знаем и двамата. Най-добре е това време да мине тук в Бъкип, където си на топло, в безопасност и сред приятели. Надеждата ми е, че докато здравето ти се подобрява, Личната котерия на краля може да опита по-пълно лечение с Умението, може би дори да ти възстанови зрението. Знам, че ти звучи жестоко, но ако се опитам да те взема с мен, това ще ме забави и може би ще те убие.

Враната и момичето ме погледнаха с блеснали очи. Шутът дишаше тежко все едно беше изкачил цяла кула стъпала. Ръцете му стиснаха ръба на масата.

— Сериозен си — каза с разтреперан глас. — Оставяш ме тук. Чух го в гласа ти.

Поех си дъх.

— Ако можех, Шуте, щях да…

— Но можеш. Можеш! Поеми риска! Поеми всичките рискове! За да умрем в камък или на кораб, или в Клерес. За да умрем и да се свърши. Умираме заедно.

— Шуте, аз…

— Тя не беше само твое дете! Тя беше надеждата на света. И беше моя, а аз я докоснах само веднъж, за един кратък миг! Можеш ли да си представиш, че бих се поколебал да рискувам живота си заради шанса да отмъстя за нея? Да накарам целия Клерес да се срути върху главите им! Нима си представяш, че ще седя тук, ще пия чай и ще си бъбря с Кетрикен, докато ти отиваш без мен? Фиц! Фиц! Не можеш да ми направиш това! Не можеш!

Гласът му се беше извисил и той ми извика последните думи, сякаш викането можеше някак да промени логиката на решението ми. Когато замълча, за да си поеме дъх, всички чухме чукането на вратата. Настойчивият ритъм издаваше, че някой чука от доста време.

— Отвори! — сопна се Шутът на Спарк.

С пребледняло лице и прехапала устна, тя се подчини. Шутът дишаше все така задъхано. Седях смирен и смълчан, без да слушам думите на вратата. Спарк я затвори и се върна с голям поднос.

— Пращат ви храна.

— Помислих, че можем да обсъдим това, докато вечеряме — казах на Шута. — Надявах се да науча още неща, които биха могли да ми помогнат.

Спарк сложи подноса на масата между двама ни. Вкусният аромат на препечено месо дойде сякаш от някой друг свят, където такива удоволствия имат значение.

Надигащият се в Шута гняв беше ужасяващ. Идваше сякаш някъде от много дълбоко в него. Видях как гърдите му се издуха и раменете му се напрегнаха. Ръцете му се свиха и жилите на гърлото му изпъкнаха. Разбрах какво ще направи миг преди да го направи, но не помръднах, когато сграбчи подноса с храна и вино и го запокити към мен. Мазнината беше гореща и чашата с вино ме удари по челото, преди да излее съдържанието си в скута ми. Падна на пода с лек звън и се завъртя в полукръг.

Спарк ахна. Враната изграчи дрезгаво: „Ха, ха, ха!“, преди да разпери криле и да подскочи от масата на пода. Започна без колебание да ровичка храната. Вдигнах очи от нея към замръзналото лице на Шута.

— Още неща, които биха могли да ти помогнат? Още неща, които да ти помогнат да ме оставиш тук? Нищо повече няма да чуеш от мен! Махай се. Махай се!

Станах. В подноса беше имало и ленени салфетки. Взех една и избърсах дрехите си. Оставих я кротко на масата. Заговорих. Знаех, че не трябва, знаех го, и все пак думите заизлизаха сами от устата ми.

— А това е още една причина да не мога да те взема с мен. Загубил си всичкото си самообладание, Шуте. Дойдох да ти кажа, че заминавам сам. Е, казах го. Лека нощ.

И го оставих там, с враната и със Спарк, която плачеше заради всички ни.

Следващите дни минаха на вихрушка. Две шивачки дойдоха в стаята ми рано на другата сутрин и ми взеха подробни мерки за „пътни дрехи“. Казах им да зарежат всякакви декоративни копчета. Ден по-късно доставиха в стаята ми здрави ризи и панталони в дискретно кафяво и плъстено наметало, обшито с кожа. Леката кожена броня пристигна отделно и беше с качество, каквото никога не бях опитвал. Жакетът с висока яка щеше да пази гърдите ми, корема и гърлото. Имаше предпазители за краката и ръцете, също кафяви и без никакви отличителни знаци. Доволен бях, че Предан е разбрал, че трябва да пътувам тихо и незабележимо. Но след това дойде друга доставка: чудесно наметало в синьото на Бък и боядисани в синьо кожени ръкавици, обшити с агнешка вълна, и жакет, целият извезан с елени и нарвали. Започнах да подозирам, че не само едно добро сърце държи да ме осигури за пътуването.

Изтърканата ми пътна торба бе сменена с нова от непромокаемо платно и със здрави ремъци. Първите неща, които сложих в нея, бяха книгите на Пчеличка и свещите на Моли. Те щяха да са с мен до края на земята.

Беше се разчуло, че ще заминавам, и бележките с пожелания за лек път, поканите и подаръците ме засипваха. Беше съкрушително, но все пак трябваше всички да бъдат приети и учтиво отказани. Всяка разхлабена нишка беше отрязана или затегната. Аш идваше в стаята ми навъсен и смълчан и всеки ден ми поднасяше всичките тези писма, подредени на спретнати купчинки.

Връщах се при Шута и не успявах да го вразумя. Понасях непрестанните му укори и молби да премисля решението си. Продължавах да го гледам, а той продължаваше да ме засипва с гняв, тъга, сарказъм и мълчание. Държах се твърдо.

— Никога няма да проникнеш през онези стени без мен. Аз съм единствената ти надежда да влезеш — казваше ми. Колкото повече отказвах да обсъждаме това, толкова повече настояваше той. Не прекратих ежедневните си гостувания, но ги отброявах до последното.

Два дни преди заминаването ми Кетрикен ме повика в стаята си за аудиенции. Никой не чакаше пред нея — всички бяха предупредени, че ще е заета целия ден. Пуснаха ме веднага и я заварих да пише нещо.

— Тъкмо навреме — каза тя, щом влязох. — Привърших. — Вдигна кутия и поръси с пясък мокрото мастило.

Отворих уста да заговоря и тя вдигна ръка.

— Преди много години страдах и видях как ти страдаше. Чаках със скръстени ръце и не знаех нищо за съдбата на моя съпруг. Моята любов. — Гласът ѝ леко потрепери на последната дума. — Когато най-сетне тръгнах на път, нямах нищо, което да ме води, освен надежда и една карта. — Изтупа пясъка от листа и ми го подаде. — Карта. С Клерес на нея. И Рибени кости, и Уортълтрий, и всички други места, които търсеше. Карта, основана на стари рисунки, мълва и разкази от онзи стар моряк.

Зяпнах я невярващо.

— Онзи от кръчмата? Той нямаше много да ми каже.

Тя се усмихна.

— Той, и още няколко други. Доста неща научих от Сенч през годините. А осведомителите обичат да им се плаща. Няколко бяха достатъчно умни да се придвижат нагоре по веригата и да дойдат при мен. Няколко монети — и те вече са мои, Фиц, а с тях — всичко, което знаят. — На масата чакаше димящ чайник и две чаши. С тънка котешка усмивка тя отля малко, прецени цвета и после напълни чашите ни. Когато постави едната пред мен, се изчерви и каза:

— Кажи ми, че си горд с мен.

— Винаги. И смаян!

Ръката ѝ бе по-деликатна от тази на Искрен, но работата ѝ беше прецизна. Беше отбелязала, че влизането с кораб в Уортълтрий при отлив не е препоръчително, и още няколко ценни сведения.

Докато допивахме чая, тя внезапно попита:

— Не очакваш да се върнеш, нали?

Зяпнах я. После попитах:

— Как разбра?

— Имаш онова изражение, което имаше Искрен, докато извайваше дракона си. Знаеше, че е започнал нещо, от което няма да се върне.

Помълчахме дълго. След това тя проговори шепнешком.

— Благодаря ти за сина ми.

Вдигнах очи от картата. Просто я погледнах.

— Знам го от години — каза тя. — Как стана.

Не попитах откъде знае. Може би ѝ го беше казал самият Искрен.

— Твоето тяло. Неговата воля.

— Нямаше ме, Кетрикен. В онази нощ бях в тялото на Искрен.

— Той е син на Искрен. Знам.

И спряхме, а не бях сигурен дали се почувствах по-добре от това, че ме уведоми, че го знае, или се чувствам по-странно. Само я попитах:

— Казваш ми го, защото мислиш, че няма да се върна ли?

Тя ме погледна в очите.

— Мисля, че си отиде, когато изгуби Пчеличка, и всъщност не си бил тук оттогава. Иди и разбери, Фиц. Върни се при нас, ако можеш. Но иди и направи каквото трябва.

Празненството за сбогуване беше същата вечер. Беше нескончаемо, с повече храна, отколкото човек изобщо би могъл да се опита да изяде, и с твърде много пиене. Имаше много тостове за мен и маса, отрупана с подаръци за сбогом, за които щеше да трябва цял обоз. Всичко беше добронамерено и храната, която успях да изям, беше вкусна, но откакто бях обявил заминаването си имах чувството, че всяко събитие е препятствие, което трябва да преодолея по пътя си към окончателното напускане. Сенч беше там, но реално не присъстваше. Шутът не дойде.

Станахме от масата много късно. Последваха нови сбогувания в дневната на Предан. Копривка поплака, а Сенч задряма, а Елиания ми даде кърпичка и ме помоли да я топна в кръвта на всеки, когото убия, за да може да я зарови в пръстта на майчината си къща, така че душите им никога да не познаят мир. Мисля, че беше малко полудяла, и се зачудих дали заминаването ми ще ѝ помогне отново да намери спокойствие. Шишко беше мрачен. Не беше добре откакто се беше върнал от Върбов лес и песента му Умение тази вечер бе почти траурна. Двамата принцове ми обещаха, че ако ги призова да дойдат на помощ, ще доведат със себе си мощта на Бъкип и на клана на Нарвала. Шайн и Лант бяха там, от двете страни на баща си. Шайн обеща да се грижи чудесно за Сенч в мое отсъствие. Лант ме гледаше като бито куче. Беше дошъл при мен преди два дни и ме беше помолил да тръгне с мен. Бях му отказал отново.

— Какво ще каже баща ми за това? — попита той в опит да ме склони, след като настояванията му не успяха.

Бях безсърдечен.

— Предполагам, че ще го разбереш когато му кажеш — отвърнах. Ако се съдеше по кроткото държане на Сенч, едва ли го бяха обсъждали. Не беше мой проблем. След като заминех, Лант и Сенч да си се оправят с това.

Най-сетне настоях, че трябва да поспя, за да мога да потегля рано, и Ридъл ме изпрати до вратата.

— Ще тръгна утре с теб и гвардията ти — каза ми. — Но засега искам да вземеш това. Носеше ми късмет. — Подаръкът му беше нож, не много по-дълъг от дланта ми, двуостър и с жлеб за кръвта по средата.

— Влиза лесно и се издърпва лесно — каза ми, след като го прибра в изтърканата му кания и ми го подаде. Тръгнах си зачуден дали познавам Ридъл толкова добре, колкото си мислех.

Аш и Настойчивост чакаха пред вратата ми. Пъстра беше на рамото на Аш.

— Лека нощ — казах им.

— Не е редно да го оставите — заговори ми Аш откровено. — Отпаднал е духом. Говори безумни неща и се боя какво може да направи, ако тръгнете без него. Във всичките му разкази двамата сте заедно. Как можете да го оставите?

— Трябва да тръгна с вас. И трябва да вземем кобилата на Пчеличка. Ако я намерим, тя ще иска да я язди до вкъщи.

Погледнах единия, после другия. И двамата толкова искрени. Бях започнал да ги обиквам.

Но не чак толкова.

Обърнах се към Аш.

— След всичките ни години заедно мисля, че мога да преценя кое е добро за него по-добре от теб. Той не е в състояние да извърви толкова дълъг и тежък път.

Обърнах се към Настойчивост.

— А Пчеличка я няма. Няма да се намери и никога повече няма да ѝ потрябва кон.

Аш беше зяпнал. Настойчивост беше пребледнял. Чух как се помъчи да си поеме дъх.

Отворих вратата на стаята си, влязох и я затръшнах.