Гонитбата на Шута

10.Вести

След като оставих Шута с Пъстра, се върнах в стаята си с намерението да помисля. Но изтощен от лекуването с Умение, заспах. А когато се събудих, нямах представа кое време на деня е.

Потърках лицето си да прогоня съня, потръпнах при допира на разранената кожа около очите ми, после отидох до огледалото и видях, че наистина изглеждам толкова зле, колкото се чувствах. Бях се страхувал, че ще намеря тъмни петна и отоци. Но лицето ми беше подпухнало, с няколко петна засъхнало мастило все още. Е, може би все пак бях по-добре, отколкото ако и двете ми очи бяха посинели като от кръчмарски бой. Отидох до прозореца, отворих кепенците и погледнах навън към гаснещото слънце. Чувствах се отпочинал, гладен и на сигурно място. Идеята да изляза навън в замък Бъкип и да потърся храна ме плашеше.

Каква щеше да е ролята ми сега, след като бях отново Фицрицарин? Дори след като си бях починал, усилията ми да поставя случилото се в политически, социален и семеен контекст се бяха провалили. Всъщност бях очаквал някой да ме повика. Очаквал бях бележка от Кетрикен или сръгване с Умението от Сенч или Копривка, или Предан, но не беше имало нищо. Бавно ме осени, че може би роднините ми очакват аз да им се обадя.

Намокрих кърпа в каната и покрих подпухналото си лице със студения компрес. После седнах на ръба на леглото, успокоих се, стегнах решимостта си и се пресегнах към Копривка.

Как си? Въпрос, който щеше да е банален по всяко време, но сега бе натоварен с огромно значение.

Ти как си? — отвърна ми тя. Беше толкова тих.

Все още съм зашеметен.

Щастлив ли си, че се случи?

Трябваше дълго да помисля над това. Мисля, че да. Но вероятно съм толкова изплашен, колкото и щастлив. А ти?

Това променя толкова неща, толкова дълбоко. Споделяхме мълчаливо съзнанието си. Мислите ѝ едва ме докосваха. Вчера. Толкова съжалявам за нещата, които казах. Днес, когато си помисля как те нападнах, се ужасявам. Майка, когато беше бременна, имаше такива избухвания. Мълнии от несдържани емоции. Бърич ме пращаше навън с по-големите момчета, а той оставаше с нея и понасяше бурята. Винаги свършваше с нейния плач в прегръдката му. Бях ѝ толкова ядосана, че е толкова емоционална и слаба. И попита кисело: Защо разбирането ни спохожда толкова късно?

Горкият Бърич.

Усетих усмивката ѝ. И горкият Ридъл, предполагам?

Той може да го изтърпи. Както и Бърич. Както и аз, Копривке. Двамата с майка ти имахме няколко такива момента, докато тя носеше Пчеличка. Почти ме утешава мисълта, че не са били изцяло по моя вина!

Всъщност съм сигурна, че са били. Леко ми се подиграваше, долових с изненада. И с радост.

Може би си права, признах. Отклоних мислите си от Моли, преди да ме е обзела скръбта. После отново помислих за Пчеличка. Не беше сега моментът да настоявам пред Копривка, че мога да бъда добър баща и че съм решен да държа Пчеличка до себе си, защото всичко това щеше да зависи от въпроса какво щеше да стане тепърва с възкръсналия Фицрицарин. Трябваше да се върна на текущия проблем. В някой момент трябва да се съберем и да поговорим за случилото се. Мълчанието започваше да ми изглежда злокобно.

Направихме го. Чудехме се защо не дойде при нас и лорд Сенч каза, че вероятно е било много голям шок за теб. Той ни склони да ти оставим време да стигнеш сам до решенията си.

Никой не ме повика.

Миг стъписано мълчание.

Никой не повика и мен. Нито Сенч, нито Предан. Просто се събрахме в кулата на Искрен рано тази сутрин и се опитахме да обмислим какво предстои.

О. Замислих се за миг над това. Да не се включа не означаваше, че съм бил изключен. Разбира се, че щяха да се срещнат там и в този час. Върнах отново мислите си в руслото. Кой беше там?

Който би могъл да очакваш. Кралят и кралицата, лорд Сенч, лейди Кетрикен, аз. Лейди Розмарин. Ридъл, разбира се.

Разбира се? Последното име изобщо не изглеждаше очевидно за мен. И какво решихте?

За теб ли? Нищо. Имахме много други неща за обсъждане. Твоето положение заслужава цяла отделна среща само по себе си.

Та какво обсъждахте?

Съжалявам, че те нямаше. Резюмирането няма да предаде всички течения и вълнения. Лорд Сенч дойде с мисълта да упрекне кралицата за безразсъдното ѝ действие и смяташе, че може би аз съм ѝ повлияла. Кралица Елиания бързо изби тези мисли от главата му и се радвам да кажа, че и съпругът ѝ, както и лейди Кетрикен, бяха на нейна страна. Лейди Кетрикен след това заговори за дългата служба на Ридъл на Сенч, на теб, на Короната изобщо, и каза, че тъй като било напълно в нейната власт, той сега е лорд Ридъл на Кулата на Смърча.

Никога не съм чувал за Кулата на Смърча.

Очевидно съществува в по-старите карти на Планинското кралство, с различно име на планинския език. Имението сега е запустяло и може би е така от няколко поколения. Укрепленията може отдавна да са паднали. Но както изтъкна Планинската кралица, без голямо значение е какво има там. Сега той притежава титлата. Очевидно е било едно от владенията на брат ѝ и е стояло празно още преди неговата смърт. И каза, че „лорд“ не е правилен превод на планинското понятие за титлата, но и че това няма голямо значение. Ридъл притежава нужната готовност за саможертва заради други.

Седях и мълчаливо размислях над това. Горчивина, смесена със сладост. Кетрикен беше права. В Планините владетелите не се назоваваха крал или кралица, а Жертва или Саможертва. И от тях се очакваше да са готови на всичко, дори да приемат смъртта, в служба на онези, които управляват. Не беше ли направил Ридъл точно това, и то неведнъж? И въпреки това го бяха преценили за твърде низш по потекло, за да се ожени за дъщеря от рода на Пророка, та макар и дете на копеле. Отказвано му беше години наред. А сега внезапно разрешено. Защо бе отнело толкова много време? Гневът глухо изтътна в мен, като далечен гръм. Безполезен гняв.

Ще се ожените ли официално сега?

Ще се признае, че сме се оженили.

Беше в безопасност. Дъщеря ми и нероденото ѝ дете бяха в безопасност. Вълната на облекчение, която ме заля, трябваше да е стигнала до Копривка.

Толкова ли беше загрижен за мен?

Отдавна ме притесняваше, че не ти разрешават да се омъжиш. А когато Ридъл ми каза, че носиш дете, ами… Бил съм незаконното дете на Пророците в замък Бъкип, Копривке. Не бих го пожелал на никого.

Ял ли си днес?

Малко закуска. Една врана отмъкна останалото.

Какво?

Дълга история. Включва Уеб.

Гладен ли си? Ела да ядеш с нас.

Къде?

Високата маса. В Голямата зала. Едва потиснато веселие.

Би могло. Задържах мислите си в ума си и зареях поглед към стената. Как можех да направя това? Просто излизам от стаята, слизам по стълбището, влизам в Голямата зала и се настанявам на високата маса. Щеше ли да има място за мен? Щяха ли хората да ме зяпат и да си шепнат?

Импулсивно отпратих въпрос с Умението към Сенч. Трудно ли е да се излезе от лабиринта и на светло?

За какво говориш? Фиц, добре ли си?

Копривка ме покани да вечерям с вас. На високата маса.

Сърцето ми удари дванайсет пъти, преди той да ми отговори. Това ще се очаква, да. Отсъствието ти днес беше доста драматично и напрегнато за някои. Няколко благородници, които се канеха да си тръгнат рано днес, след като Зимният празник свърши, забавиха тръгването си. Мисля, че се надяват да зърнат загадъчния Фицрицарин. Предвид всичко случило се снощи повече спекулации ще предизвика ако не се появиш на вечеря. И вече разбирам въпроса ти. За мен единствената трудност беше да се настаня отново спокойно в обществото, вместо да изригна в него. Бях като плъх, прокрадващ се зад стените от много години. Копнеех за общество, за светлина и въздух. Преходът ми беше по-малко рязък и странен, отколкото ще е твоят. Но както ти казах снощи, Фиц, време е, и то крайно време. Ще очаквам да те видя на вечерята.

Забулих мислите си от него. Страх сви стомаха ми.

Облечи се подходящо, посъветва ме той.

Какво? За миг ме обзе ужас.

Почти можех да чуя въздишката му. Фиц. Мисли трезво. Днес ти ще бъдеш Фицрицарин Пророка, Осезаващия Копелдак, внезапно разкрит като скрития герой от Войната на Алените кораби. Това е новата ти роля тук, в замък Бъкип, точно както лорд Сенч е моята. А Предан е кралят. Всички ние парадираме с ролите си, Фиц. Понякога, в уюта на личните си покои, сме онова, което сме, със стари приятели. Или поне онова, което старите ни приятели очакват да бъдем. Тъй че помисли добре над това и живей според очакванията на хората в замък Бъкип, благородници, както и низши. Не е време да бъдеш незабележим. Приготви се.

Намерих бележката ти. И короната.

Не носи това!

Засмях се на глас. Дори не ми беше хрумнало да го правя! Просто исках да ти благодаря. И да те уведомя, че разбирам.

Не ми отвърна с думи, само споделено чувство, което не можех да назова. Щракване със зъби след храна, която не можах да убия, можеше да го нарече Нощни очи. Мъчителното съжаление за нещо, което за малко си щял да спечелиш. Зачудих се какво ли е мечтал да спечели Сенч.

Той напусна ума ми. Седях и мигах. Бавно ме осени, че Сенч е прав. Значи, ролята ми беше загадъчният завърнал се Осезаващ Копелдак, онеправдан през всичките тези години. Коя част от това беше неистина? Никоя. Тогава защо се чувствах толкова неудобно? Станах, взех огледалото и огледах отново отражението си. Възможно ли беше да избера по-неподходящ момент да изглеждам странно?

Погледнах как съм облечен. После награбих наръч дрехи от пътния сандък, отключих тайната врата и се качих в бърлогата. Нямах време. Взимах по две стъпала наведнъж и заговорих още преди да съм влязъл:

— Шуте, трябва ми помощта ти!

И се почувствах глупаво, когато Аш и Шутът се извърнаха към мен. Бяха седнали на масата и хранеха враната. Беше направила ужасна бъркотия с трохи хляб и пръснато зърно, а сега натискаше с крак една пилешка кост и щипеше с клюна си месо.

— Сър? — отзова се Аш, а Шутът каза:

— Фиц?

Нямах време за увъртания.

— Не съм сигурен дали облеклото ми е подходящо. Ще седя при краля и кралицата на високата маса, с лорд Сенч и лейди Копривка. Ще има и други, ще гледат. И трябва да се представя като Фицрицарин Пророка, Осезаващия Копелдак, завърнал се от пребиваването си сред Праотците. Снощи беше едно. Бяха изненадани. Но тази вечер… Сенч каза, че трябва да им дам…

— Героя — промълви Шутът. — Не принца. Героя. — Извърна се към Аш и го попита, все едно че бях некадърен да отговоря: — Какво е облякъл?

Аш настръхна, съвсем леко.

— Дрехите, които му избрах.

— Сляп съм — напомни му сухо Шута.

— О. Извинете, сър. Носи кафяв елек, украсен с рогови копчета, над бяла риза, с рязани ръкави, с по десетина копчета на дълги маншети. Яката е отворена при гърлото. Не носи бижута. Панталоните му са по-тъмно кафяви, с ред копчета, също от рог, по външните шевове. Носи обувки с високи пети, с прост нос, но вдигнат нагоре. — Аш се покашля. — И лицето му е напръскано с кал.

— Мастило е! — възразих.

— Сякаш има значение — измърмори момчето.

Шутът ни прекъсна.

— Копчетата. Скорошна мода ли са тук?

— Малко хора ги носеха предното лято, но сега всички…

— Фиц, ела тук. Застани пред мен.

Подчиних се. С изненада видях, че изглежда почти оживен. Зачудих се кога ли някой за последен път е искал помощта му. Щом усети, че съм застанал пред него, той вдигна ръце и заопипва дрехите ми все едно съм кон, който се кани да купи. Опипа плата, докосна с пръсти редовете копчета, подръпна яката ми, а накрая опипа брадичката ми.

— Не се бръсни — нареди ми рязко, сякаш вече държах бръснача в ръката си. — Аш. Можеш ли да изрежеш копчетата от панталоните и да не остане никаква следа, че са били там?

— Мисля, че да. — Каза го малко сърдито.

— Хайде, Аш — подкани го Шутът ласкаво. — Отраснал си във вертеп, където ежедневно жените са се представяли така, както си ги представят мъжете. Това е същото. Трябва да им дадем каквото очакват да видят. Не моден благородник, облечен за да впечатли, а герой, завърнал се от затънтените краища. Бил е скрит между нас, откакто се е завърнал от Праотците, живял е като скромен земевладелец. Срежи копчетата от панталоните! Трябва да го направим да изглежда все едно не се е смесвал с дворцово общество от близо четирийсет години. Но също така да изглежда, че се е опитал да се облече според сегашния стил. Знам, че Сенч знае добре как да играе тази игра. Ще ни трябва пудра и боя, за да изпъкне старото счупване на носа и белегът на лицето му. Малко бижута, но нищо прекалено изтънчено. Сребро му подхожда по-добре от злато.

— Иглата ми с лисицата — казах тихо.

— Идеално — съгласи се Шутът. — Аш?

— Шапка. Почти никой вече не ходи гологлав. Но по-проста. Без пера може би.

— Чудесно. Иди донеси. Знам, че си достатъчно умен в тази игра. Позабавлявай се.

И само толкова стигаше, за да се оглади смачканата гордост на момчето. Аш се усмихна широко, надигна се и изчезна в тайния проход, излизащ в покоите на лейди Дайми.

— Иглата с лисицата — каза Шутът. — Дай я.

— Има и едно копче от кост на нарвал, кралицата ми го даде снощи.

Извадих копчето от джоба и иглата от вътрешността на ризата, където я бях прибрал по навик, докато се обличах. Сакатите му ръце заработиха тромаво по яката на ризата ми, сгънаха плата и после го стегнаха с иглата така, че изведнъж ми заприлича на различна дреха. Докато приключи и аз изтъркам последните петна мастило от лицето си, Аш се върна с цял наръч колани, жилетки, боя, пудра и един много остър нож. Оряза копчетата от панталоните ми и издърпа конците. Оказа се добър в боядисването на лице; за малко да го попитам дали го е прилагал на майка си, но преглътнах въпроса. Смени колана ми с по-тежък, а ножът на колана ми с по-внушително острие, по-близко до къс меч. Шапката, която ми бе донесъл, явно бе направена за дама, отпреди шейсет-седемдесет години. Той оскуба безцеремонно перата от нея, след което я връчи на Шута, който я опипа внимателно и след това нареди на момчето да върне две перца и да добави кожена каишка с пищна тока на върха. Нанизаха на копчето връв и го стегнаха на китката ми.

— Трябва да поръчаме сребърна верижка за това — измърмори Шутът, а момчето се ухили, бръкна в малка кутийка и извади една.

— Чудесен избор! — похвали го Шутът, след като опипа люспестите брънки, и след миг бяха сменили връвта с верижката.

Когато приключиха, се кикотеха и се поздравяваха взаимно. Аш като че ли беше загубил цялото си притеснение от компанията на Шута. Като че ли бяха установили бързо другарство.

— Последният щрих за Осезаващия Копелдак! — възкликна Шутът. — Пъстра? Ще яхнеш ли рамото му, за да си неговият звяр в Осезанието за вечерта?

— Не — възкликнах ужасено, а птицата кривна глава към мен и отвърна:

— Фиц… Рицарин!

— Тя не може, Шуте. Не ми е спътничка. Уеб ще се обиди, ако се преструвам, че е. И няма как да я уверя, че е в безопасност в такова претъпкано с хора и шумно място.

— А, добре. — Шутът разбра веднага, макар и да не можа да скрие разочарованието си.

Аш беше кривнал глава и ме гледаше замислено.

— Какво? — попитах. Помислих, че е намерил нещо нередно в облеклото ми.

Той извърна очи от Шута, но кимна към него.

— Той казва, че е бил там. С теб, в Планините, когато си събудил драконите и си ги пратил на помощ на крал Искрен.

Стъписах се, както от това, че момчето бе достатъчно смело да зададе такъв въпрос, така и от идеята, че Шутът му е говорил толкова свободно за времето ни заедно.

— Вярно е — успях да кажа.

— Но менестрелът изобщо не спомена за него снощи.

Шутът се изсмя рязко, а враната веднага го уподоби с грака си.

— Това също е вярно — съгласих се.

— Но лейди Славея каза, че е изпяла истината.

— Всичко, което изпя, беше вярно. Оставям ти да решиш дали истината може да съществува с пропуснати подробности, или липсата им я прави лъжа.

— Той ми каза, че яздел дракон зад едно момиче, което било изваяно от същия камък като дракона, на който отлетели в небето и видели някои от битките. — Момчето набираше още смелост. Шутът ми хвърли бърз поглед.

— Лично го видях как отлетя на гърба на дракон. Момиче на дракон я нарекохме. А ако те е удостоил с описание на битките, които е видял, е, тогава знаеш за тях повече, отколкото аз изобщо съм чувал.

Бавна усмивка плъзна на лицето на Аш.

— Значи и той е герой.

Кимнах.

— Без него кралица Кетрикен изобщо нямаше да стигне до Планините жива. А аз щях да съм умрял от рана от стрела още преди да сме тръгнали да търсим крал Искрен. Тъй че, да, той също е герой.

Погледнах Шута. Лицето му беше много спокойно, пръстите му — отпуснати на ръба на масата.

— Значи е пропуснала много.

— Да. Пропусна.

— Защо?

Преди да успея да отговоря, Шутът се намеси.

— Може би някой ден сам трябва да я попиташ.

Не пропуснах веселата нотка в гласа му, докато си представяше такава среща.

— Трябва да тръгвам. — Хрумна ми нещо и се осмелих. — Шуте, трябва да се облечеш и да дойдеш с мен. Мисля, че си достатъчно силен, за да се справиш, поне за около час.

— Не. — Отговорът му беше бърз и твърд.

Моментално съжалих за думите си. Старата светлина, която така за кратко бе грейнала на лицето му, удоволствието му от това, че ми помага и че разказва истории на Аш, бяха изчезнали все едно никога не ги беше имало. Страхът се беше върнал и той се присви в стола си. Погледнах го и се зачудих как изобщо е намерил кураж да пътува толкова далече, за да ме намери, сам, недъгав и сляп. Беше ли изразходвал духа си до края, за да го направи, и никога ли повече нямаше да се съвземе и да е отново Шутът, когото познавах?

— Не си длъжен да го правиш — казах тихо.

Той заговори бързо, думите се изливаха от устата му:

— Все още съм в опасност, Фиц. Знам, че ме мислиш за глупав. Знам, изобщо не можеш да повярваш, че тук, в замък Бъкип, могат не само да ме проследят, но и да ме върнат. Но могат. Знам това толкова ясно, колкото… колкото знам, че си ми приятел. Малко неща има, които знам вече, Фиц. Малко неща, за които съм сигурен, но ти си едно от тях. А другото е, че опасността за мен е реална. — Гласът му ставаше все по-тих и по-тих. При последните си думи сви ръце и наведе поглед към тях все едно, че можеше да ги види. Сгънати, вече не приличаха на ръце. Бяха възли бяло и буци червено, и петна от зараснали рани. Извърнах очи от тях.

— Аз ще остана с него, сър — каза Аш тихо. Не го бях помолил и нямаше и да го помисля, но в мига, в който го каза, бях благодарен.

— Трябва да тръгваш — отрони Шутът с кротко отчаяние.

— Трябва.

Бях усетил няколко сръгвания от Сенч, а Копривка вече напираше в мислите ми. Важно беше да се появя. Предан и Елиания забавяха влизането си, за да вляза с тях. Още малко и щеше да изглежда, че унизяваме благородниците си.

Идвам веднага, изпратих им с Умението и затворих мислите си за тях.

— Ще се върна колкото може по-скоро — уверих Шута. „Скоро!“, повтори враната. Подскочи до Шута и кривна глава.

— Пъстра е разтревожена за теб — каза кротко Аш, все едно убеждаваше малко дете. — Опитва се да те погледне в лицето.

Нямаше да успее. Не съм сигурен какво изпитах, когато стиснатите ръце на Шута бавно се отвориха. Той махна на птицата и тя се приближи към него с подскоци.

— Ето малко хляб за нея — прошепна Аш и пусна къшей в ръката на Шута. Той го стисна с пръсти и накара птицата да застане наблизо и да кълве от него на малки късчета.

— Скоро — уверих Шута, станах и излязох.

Бях на средата на стълбището, когато Аш ме настигна.

— Сър, сър — извика тихо след мен. — Чакайте да ви оправя яката. — Но когато се доближи, заговори в ухото ми други неща, за да го чуя само аз. — Не е толкова силен, колкото се опитва да ви се покаже. Днес го намерих на пода до камината, опитваше се да стане. Трудно му беше да се насили да хване ръката ми. Още по-трудно да изтърпи болката, докато му помогна да се изправи. Виждате го, че ходи и може да стане от легло или стол. Но падне ли на пода, не може да се вдигне сам. — И добави по-високо: — Е, така е много по-добре.

— Благодаря ти — отекна отговорът ми. Хванах ръката му и я стиснах силно. Знаех, че разбра неизречената ми благодарност. Тежко ми беше да го чуя, а още по-тежко — да знам, че приятелят ми крие немощта си от мен.

Продължих надолу до старата си стая с натежало сърце.

Още щом затворих скритата врата зад себе си, чух нетърпеливо чукане на вратата към коридора.

— Един момент — викнах, а Ридъл заговори припряно зад вратата:

— Никакъв момент повече няма да ти дам. — Отворих и той каза: — Пратиха ме да те взема и да те заведа долу на вечерята независимо от възражения или външен вид… Но всъщност смятам, че си се докарал много добре.

— И ти — върнах му хапливия комплимент, защото Ридъл наистина не приличаше много на себе си. Бялата му риза беше с дълги маншети, а яката — в тъмночервено. Планинските цветове на Кетрикен. Панталоните му бяха черни. Бяха му позволили да носи прости ботуши. Изпитах завист.

Той вдигна брадичка и ми показа профила си.

— Не мислиш ли, че вече изглеждам доста по-благородно? Вече съм кесая Ридъл, което Кетрикен обяснява, че трябва да се преведе по-скоро като „слуга“, отколкото като „господар“, предвид философията на Планинското кралство за задълженията на управляващите. Но тази вечер ще ме наричат кесир Ридъл и ще седя на високата маса.

— Докъдето ще ме придружиш, за да не би да не успея да отида навреме? Или трябва да бъда видян с теб, за да покажа бащинското си одобрение на брака ти с дъщеря ми?

— И двете вероятно. Макар че ще призная, изглежда малко странно ти да си в тази роля, след като всъщност изглеждаш по-млад от мен.

Тъкмо бях затворил и заключил вратата, иначе вероятно щях да настоя да застане до мен пред огледалото. Огледах го мълчаливо. Ридъл си беше Ридъл и така го бях виждал през годините. Макар и да не беше още старец, когато го огледах, забелязах бръчките, които вече обрамчваха устата му, и че косата му се отдръпва от челото. Изведнъж той се усмихна широко.

— Пропусна момента да ми възразиш добродушно, Том. О. Време е и това да се изостави, нали? Хайде, принц Фицрицарин Пророк. Време е да слезем долу и да се изправим пред ордите благопожелатели.

Хвана ме под мишницата и ме поведе навън все едно ме водеше към бесилото. Докато вървяхме по коридора и слизахме по стълбището, се помъчих да настроя съзнанието си към новата роля. Принц Фицрицарин Пророка. Герой. Скромен герой, върнал се от дълго изгнание във Върбов лес, след като е прекарал десетилетия сред митичните Праотци. Бях синът на Рицарин Пророка, племенник на Искрен. Братовчед на крал Предан. Защитник на Короната. Какво щяха да искат да видят хората, низши и благородни, в този герой?

Когато закрачихме покрай хората в залата вече знаех, че съм мълчалив, но не прекалено мрачен. Хората щяха да ме интересуват не повече, отколкото Ридъл, и при всяка възможност щях да обръщам разговора към това кои са те и какво са направили. Щях да приказвам малко и да слушам добре. Повече скромност за подвизите ми щеше да свърши работа, докато двамата със Сенч се посъветваме и решим точно кои от тях са за публично обсъждане.

Ах, тази вечер. Беше ни направила всички мудни и със закъснение осъзнах, че това сериозно е повишило безпокойството на Копривка. Вървях от лявата ѝ страна, а Ридъл от дясната ѝ, и докато крачехме по коридорите към Голямата зала, тя ми зашепна, че трябва да отида на сутрешните заседания в кулата на Искрен, ако държа да разбера какво става в замък Бъкип. За тази вечер и нощ да следвам указанията на Сенч, а ако имам някакви съмнения, да я потърся с Умението за насока. Успях да прикрия насмешката си на диктаторския ѝ тон, докато гледах как Ридъл съумява да овладее нервността си.

Голямата зала беше преустроена за повода. Високата маса си беше там, на подиума си, така че всички да могат да наблюдават вечерящите крал и кралица. Втори, по-нисък подиум беше издигнат пред него за избрани фаворити и за присъстващите херцози и херцогини. Стори ми се успокоително, тъй като можеше да послужи като един вид преграда срещу убиец, направил опит да ме премахне. В центъра на залата имаше трети подиум, украсен с борови клонки и зеленика, сякаш едва сега започвахме да празнуваме Зимния празник. Славея се бе настанила там, пред арфата си, в най-екстравагантното облекло на менестрел, каквото бях виждал. Когато влязохме, засвири низ от акорди, свързани с игриви ноти. Продължи да свири, докато сядахме, като леко смекчаваше силата, когато един паж обявяваше всеки от нас, докато заемахме местата си на подиума. Аз бях представен след Копривка и преди Ридъл, тъй че вълната мърморене около името ми приглуши всяко изумление, което можеше да е имало, щом чуха, че го назовават не само като оземлен благородник, но и като женен за лейди Копривка.

Храната бе поднесена бързо. Сигурен съм, че беше чудесна, макар че едва го забелязах. Ядях малко и пиех още по-малко, и оглеждах наоколо с ококорени очи все едно никога досега не бях виждал Голямата зала. И наистина, не я бях виждал от тази гледна точка. След като разчистиха блюдата и виното и поднесоха бренди, Славея засвири по-настойчиво и скоро поде второто си издание на снощната песен. Забелязах, че я е попроменила, и се зачудих дали е работа на Сенч, или на Кетрикен. Тази нощ имаше споменаване на шута на крал Умен и как той помогнал на Кетрикен да се спаси, и я придружил в полета ѝ до дома на баща ѝ. На Шута бе признато, че ме е спасил, когато съм бил ранен, и ме е върнал на страната на Кетрикен. И дори как ми е помогнал да събудя каменните дракони, вдигнали се на помощ на Искрен. Зарадвах се, като чух, че му се отдава дължимото пред такава внушителна компания, и съжалих, че не е тук, за да го чуе лично.

Още повече се изумих накрая, когато, докато финалните ноти почти заглъхваха в шепот, Славея изведнъж зае поза на благоговейна почит. От другия край на залата влезе лейди Розмарин, понесла отрупано със скъпоценни камъни ковчеже. Докато се приближаваше, Славея запя за уважението на Искрен към мен и как ми е оставил последен знак за това, за да ми бъде поднесен, ако изобщо се върна някой ден в замък Бъкип. Отгатнах какво има в ковчежето още преди лейди Розмарин да го поднесе на краля и кралицата. Предан го отвори и извади от него стоманената корона. Беше излъскана и блестеше. С треперещи ръце той извади и свитъка на баща си. Бях сигурен, че изобщо не го е виждал, нито чел преди, защото гласът му трепереше, докато четеше словата на Искрен. После двамата с кралицата застанаха в центъра на залата, близо до Славея, и докато тя свиреше, Предан ми нареди да изляза напред и да коленича пред него и сложи короната на главата ми.

— Принц Фицрицарин Пророка, син на претендент Рицарин Пророка — назова ме той публично.

Така бях коронован два пъти този ден.

След това ме подкани да стана и ме прегърна. Надигна се одобрителен рев и за миг лица и звуци сякаш избледняха.

— Не припадай! — подкани ме тихо моят крал и си поех дълбоко дъх, за да не припадна наистина. Върнах се с тях на високия подиум, короната беше студена и тежка на челото ми.

Последва дълга вечер. Масите бяха разчистени и изнесени. Гвардията на Кетрикен бе строена в почетна стража около мен, докато обявяваха всяко херцогство и приканваха благородниците му да ме поздравят. Най-тежко ми беше да погледна в очите лейди Бързина, но тя бе казала думите си предната вечер, тъй че само хвана ръцете ми и ми пожела всичко най-добро, докато съпругът ѝ ме удостои със скован поклон.

Херцогът и херцогинята на Тилт представляваха друго затруднение, тъй като придружаваха дъщеря си, жизнено момиче на около седемнайсет, което представиха като лейди Почтена, „непоискана“ все още. Казаха ми, че обича да язди и да ловува със соколи, след което моментално поднесоха поканата си да изляза на другия ден с тях на зимен лов. Момичето ме гледаше с такова откровено и несъмнено одобрение, че едва успях да отвърна, че вече имам уговорен ангажимент и за съжаление не ми е възможно да изляза с тях. Херцогинята моментално вметна, че може би ще съм свободен на следващия ден. Бях ужасно благодарен, когато Копривка се намеси, като каза, че не ме е виждала от доста време и се надява да ангажира повечето ми дни през следващия месец.

— Аа, тогава ще трябва да ви поканим в Тилт през пролетта — подхвърли ведро бащата на момичето, докато жена му присви устни разочаровано, а аз успях да кимна в съгласие.

Не знам колко часа останахме в залата. Идваха хора, представяха се, обсъждахме минали връзки, много от които съвсем рехави, и отминаваха. Шумът от разговори бе непрекъснат. Вдигнах очи към подиума и видях, че Славея си има своя кръг от обожатели, които я разпитваха за приключенията ѝ. Двамата със съпруга ѝ видимо сияеха от обожанието на тълпата. Аз — не. Завиждах им за способността да се отпуснат и да се радват на ласкателствата. Наблюдавах множеството с очите на убиец, забелязвах лица и отмятах наум имена, нащрек за знаци на прикрита враждебност, трупах информация и правех връзки, докато не ми се стори, че мозъкът ми ще се пръсне. Втренчените и сърдити погледи, които забелязах, не бяха много, но подозирах, че срещу всеки благородник, който открито презираше Осезаващия Копелдак, шестима други щяха да се усмихват в лицето ми, докато си представят как забиват нож в гърба ми.

Усмивката ми беше скована и болезнена много преди крал Предан да обяви, че всички сме се заситили с обилна и добра храна, добро вино и добро щастие и че вече е време да се оттеглим. Напуснахме както бяхме дошли, официален изход от Голямата зала, придружени от Синята гвардия на замък Бъкип чак до личните му покои.

Беше просторно и уютно помещение с много тапицирани столове, широка камина с буен и весел огън и маса, отрупана с още закуски, подбрано бренди и вина. Дори когато крал Предан увери слугите, че всичко е прекрасно, и ги освободи, все още се чувствах някак притеснен от компанията. Бяха най-близките ми приятели и семейство, тъй че ми отне няколко мига мълчание, докато изясня проблема си. За всеки един от тях някога бях различна личност. Каква роля се очакваше от мен да играя сега? И ако решах просто да бъда себе си, кое „себе си“ беше това? Убиецът, когото Сенч бе обучил, защитникът и наставникът на Предан, братът по оръжие на Ридъл, нехайният баща на Копривка? Всичко това бях аз и не бях аз.

Кетрикен ме изгледа в упор и отрони тежка въздишка.

— О, приятелю мой, толкова се радвам, че всичко това свърши — каза ми, отиде до един стол и седна.

— Изобщо не е свършило — отбеляза уморено Предан.

— Но най-лошото свърши — настоя майка му. — От години ми беше като трън в сърцето, че Фиц направи толкова много, пожертва толкова много, а едва малцина знаеха за това. Сега знаят поне част от онова, което направи той. Сега може да си дойде у дома при нас, да се храни с нас и да се разхожда в градините, и да язди на лов, и да се отзовава на законното си име. И малкото му момиче скоро ще пристигне тук и ще опознае останалите от семейството си!

— Значи ще разкрием, че Беджърлок също е Фиц? Би могло да извади на светлина и другите му дела, ако го направим, защото мнозина знаят, че Беджърлок и Ридъл бяха между онези, които придружиха принц Предан до Аслевял. Няма ли да се обидят хората, че лейди Моли от Върбов лес бе омъжена за Осезаващия Копелдак и че двамата са живели под носа им през всичките тези години? — попита Копривка. Питаше всички.

— Но… — отрони Кетрикен и замълча тъжно.

— Оставете хората сами да си измислят обяснения. — Ридъл се изкиска. — Представям си как мнозина ще твърдят, че са знаели през цялото време, и те ще са тези, които най-малко ще задават въпроси.

Изгледах го с искрено възхищение. Погледнах Сенч, за да видя дали споделя одобрението ми, но старецът изглеждаше разсеян и недоволен.

— Всичко ще се подреди — успокои ни Предан, — но ще отнеме време. И само защото Фиц вече може да се движи открито из замък Бъкип още не означава, че с радост ще се откаже от кроткия живот и личните си навици. — И добави със съжаление: — Или че всички ще се радват да видят, че Осезаващия Копелдак се е върнал в Бъкип и изтънченото общество.

Сенч се обади рязко:

— Копривке, ще трябва да те помоля да приложиш Умението си за мен. Силдуел е. Пратих го с писма и подаръци до Върбов лес. Трябваше да ме уведоми с Умението, когато пристигне. Цялата тази вечер го усещах да кълве по мислите ми като кълвач, но Умението му гасне и тече като издухано от вятъра.

— Силдуел ли? Чиракът, когото остави на Сребърната котерия? — Тя изглеждаше стъписана и сърцето ми се сви. Какво беше замислил Сенч?

— Да. Тъй като изглеждаше неспособен да се сработи с колегите си в котерията и ти му даде разрешение да напусне, помислих да го обуча за вестоносец, който би могъл от време на време да прилага дарбите си в Умението. Той е корав младеж и отличен ездач.

— Умението му е нестабилно — отбеляза Копривка някак язвително. — А маниерите му са ужасни.

— Практиката може да подобри и двете — отвърна Сенч. — Все едно, пратих го във Върбов лес с писма и подаръци за Фицбдителен и Пчеличка, и тъй нататък. И той, изглежда, се опитва да ми каже, че е стигнал във Върбов лес, но не може да намери Пчеличка. А Фицбдителен е ранен. Или изгорял. Не мога да схвана какво точно се опитва да ми предаде. Ако благоволиш да се пресегнеш до него?

— Не може да намери Пчеличка? — възкликнах.

Копривка ми поклати глава, присвила устни неодобрително.

— Не се тревожи. Силдуел е неорганизиран и зле възпитан. И вероятно пиян. Има много причини, поради които реших да прекъсна обучението му в Умение. Да не изпадаме в паника.

Поех си дъх. Сенч се мръщеше. Бяха го хванали да привлича зад гърба на Копривка бивш чирак за свой личен и вещ в Умението вестоносец. Зачудих се дали не е замислял нещо повече от това. Беше споменал Лант, но не бе казал нищо за Шън. Тя по-голяма тайна ли беше, отколкото бях подозирал?

Копривка седна на дивана.

— Хайде да го разрешим бързо и всички да се успокоим. Предан, ще се включиш ли? Фиц?

Въпреки че включването със сила в Умението не изисква физическа близост, насядахме до Копривка. Сенч застана зад нея. Когато се настаних и отворих Умението си за тяхното, усещането бе все едно нагазваш в река. Не. Все едно че си поток, който се слива с река. Заедно потекохме на бързей към вестоносеца.

Не знаех нищо за Силдуел, тъй че оставих на другите да водят. Пресегнахме се, усетих свързването и след това то отпадна и избледня. Никога не бях усещал такова нещо в Умението. Постарах се да не позволя на изумлението да ме разсее. Копривка ни събра все едно че плетеше въже и отново се пресегнахме.

Майсторке на Умението! Силдуел изглеждаше толкова стъписан, колкото и облекчен. Не мога да… И изчезна, като глас, пометен от вятър или когато зърнеш някого в снежна виелица. Мъгла… пожар в конюшнята… никой не знае за… чужди хора.

Пожар в конюшните ми? Страхът подскочи в мен, но го потиснах безмилостно. Обърнах се към Сенч. Очите му се бяха разширили от страх. Пресегнах се зад Копривка, хванах ръката му и я стиснах. Изпратих му мисъл. Не разсейвай другите. Първо откриваме истината. Усетих съгласието му, но страхът му не намаля. Опитах се да оградя със стена своя. Копривка овладяваше Силдуел. Усетих как посегна и се помъчи да го върне в себе си.

Чирак Силдуел. Съсредоточи се. Избери една мисъл, която да предадеш. Успокой се. Оформи мисълта в ума си. Задръж я. Шлифовай я. Така. Бавно. Протегни мисълта към мен.

Толкова спокойно и подредено. Докато даваше указания на Силдуел, усетих как укрепва съзнанието му за себе си като плътна и отделна цялост от течението на Умение, по което се носехме всички. Изведнъж ми заговори на глас:

— Тате. Успокой се. Трябва ми силата ти точно сега. Лорд Сенч. Сега не е време за тази паника. — После усетих как ни остави и отново се съсредоточи върху младежа. Помъчих се да ѝ помогна, докато го загръщаше в увереност. И… Сега, подкани го тя.

Никаква лейди Пчеличка няма тук. Няколко души са умрели при пожар. Всички са странни. След това сякаш потече нещо друго и се надигна на вълна срещу нас, и мислите му бяха пометени. Всичко беше мъгла, все едно се носехме по сиво море в сива мъгла, в непрестанен проливен сив дъжд. Плашещо… Тази мисъл се вряза по-силна от другите и след това нямаше нищо. Никакво усещане за никого, никъде в потока на Умението.

Ръката на Сенч стисна моята още по-силно. В този физически допир надигащите ни се страхове се сляха в едно. Можех да чуя разтреперания му дъх.

По-късно. Сега отдъхни. Копривка изстреля мисълта към Силдуел със свирепа сила като стрела, но беше стрела, отпратена към цел, която никой не можеше да види.

Внезапно се озовахме отново седнали на дивана в уютния салон на Бъкип. Скочих на крака.

— Тръгвам веднага.

— Да. — Сенч стисна гърба на дивана с двете си ръце.

— Какво беше това? — попита Предан. Едва го чух. Страхът се надигаше в мен като студена вода в порой. Нещо ужасно не беше наред във Върбов лес. Пожар в конюшните? Лант ранен? Пчеличка беше там, съвсем сама, ако Лант беше ранен. Толкова далече от мен.

— Аз тръгвам — повторих. Нямаше сила в гласа ми. Сенч кимна и се пресегна към мен.

— Може би дракон — каза тихо Копривка. — Знаем, че каменните дракони често изкривяваха памет и възприятие, когато летяха над битка.

— Объркването — потвърди Елиания. — Много от воините ни говореха за това. Битката загубена и свършила, а малцина имат нещо повече от откъслечни спомени за случилото се.

— А живият дракон Тинтаглия можеше да огъне мислите ни и да промени посланията ни с Умение — спомни си Копривка. — Дракони са ходили в Беарния. Може би някой от тях се е спуснал над Върбов лес. Трябва да събудим Шишко и да видим дали той може да се пресегне през мъглата и да измъкне нещо по-смислено от Силдуел.

Сенч се вкопчи в ръката ми и се опря тежко на мен за миг.

— В стаята ми. Имам всичко, което ще ти трябва там. — Изведнъж се стегна и се изправи. — Няма време за губене.

Щом тръгнахме към вратата, силата му като че ли се върна.

— Тате? — попита стъписана Копривка.

— Трябва да ида във Върбов лес тази нощ, през камъните. Ридъл, нареди да ми приготвят кон, моля те.

— Не мислиш ли, че…

Не исках да губя повече време в приказки. Заговорих през рамо:

— Никаква лейди Пчеличка? Пожар? Каквато и да е способността му в Умението, нещо не е наред там. Не трябваше изобщо да я оставям сама. — Посегнах към вратата, Сенч бе до мен.

— Фицбдителен е с нея — напомни ми Копривка. — Млад е, но има добро сърце, Фиц. Няма да позволи да ѝ се случи нещо лошо. Мисля, че нещо или някой е объркал Силдуел. Дарбата му винаги е била колеблива. — Опитваше се да говори спокойно, но гласът ѝ беше малко прекалено висок.

— Той каза, че Лант е ранен. Или изгорял? Ако е ранен, не може да защити никого. Тръгвам веднага. През стълбовете. — Тревогата се надигаше до паника в гърдите ми. Помъчих се да я потисна. „Бъди спокоен. Никакво необуздано въображение. Просто отиди там и виж каква е истината.“ Но думите на вестоносеца ме пронизваха с хиляда страхове. Пожар. Пчеличка я няма. Беше ли стигнал пожарът до имението? Беше ли се скрила тя в стените и умряла там, невидяна от никого? Вдишах разтреперано и се помъчих да говоря разумно. И спокойно. — Щом стигна там, ще ви уведомя какво се е случило.

Копривка отвори уста да ми възрази, но Ридъл заговори бързо:

— Фиц е прав. Нека да отиде. Фиц, искаш ли да дойда с теб?

Исках. Имаше сила на Умение, която да ми заеме, и беше добър с меча, а и нямах представа какво ме очаква. Но нямаше пак да оставя дъщеря си без закрила.

— Не. Но ти благодаря, приятелю. Пази това, което обичаме, тук и умът ми ще е по-спокоен.

Зърнах за миг благодарното лице на Копривка, а след това вратата се затвори зад нас.

— Хайде да те пращаме по пътя ти — настоя Сенч. Отнякъде бе насъбрал силата на много по-млад мъж. Забърза по коридора и нагоре по голямото стълбище. Взимаше по две стъпала наведнъж и се постарах да не изоставам.

— Сенч… — почнах, но той ме прекъсна:

— Още не. — Крачките му се удължиха. Затича и го последвах. Нахлу в стаята си и стресна прислужника си и един дворцов слуга, които разбъркваха огъня в камината. Освободи ги безцеремонно и те си тръгнаха с много поклони към мен, представление, от което ми стана неловко, докато Сенч не затръшна вратата след тях. Щом останахме сами, отвори широко гардероба си. — Краката ти са по-малки от моите. Можеш ли да нагодиш ботушите ми?

— Предполагам — отвърнах и той измъкна високи ботуши за езда. Последваха ги дебело наметало и вълнена риза.

— Обличай се, докато говоря. — Гласът му бе изпълнен с тревога. Вече нахлузвах ботушите.

— Получих откъслечни сведения от Силдуел преди да помоля Копривка да ми помогне. Всичко беше обезпокоително. Не можеше да намери и следа от лейди Пчеличка или лейди Шън. „Те са непознати тук“, каза в един момент. Или така ми се стори, през мъглата и грохота. Описа „голям пожар“ и мисля, че ми каза, че хората ти изглеждали безразлични към него. Ти го изпита, докато се мъчеше да приемеш мислите му.

— Кога? — настоях. Как смееше да крие това от мен!? — Преди колко време?

Той ме изгледа втренчено, гневът му се надигаше срещу моя.

— Точно преди да помоля Копривка за помощ. Мислиш ли, че щях да чакам?

Връчи ми съвсем прост меч в кожена ножница. Имаше прах по него, а коланът, който го държеше, беше корав. Затегнах го на кръста си мълчаливо. Извадих го, огледах го и го прибрах отново в ножницата. Прост, но много добре изработен.

— Дай ми това — подхвърли Сенч и осъзнах, че все още нося стоманената корона. Смъкнах я и му я връчих. Той я метна на леглото си. Дръпнах вълнената риза през главата си и измъкнах ръцете си от ръкавите. Докато се загръщах в наметалото, казах:

— Кажи на Шута защо съм заминал. Ще разбере.

— Свържи се с мен с Умението веднага щом пристигнеш. Моля те.

— Добре.

Не ме интересуваше кой се обръща, докато тичах надолу по стълбите, през коридорите на замък Бъкип и в двора, където едно момче държеше юздите на чудесна дореста кобила. Очите ѝ бяха умни, дългите ѝ крака — прави и силни.

— Благодаря ти — извиках, грабнах юздите и я яхнах. Когато я обърнах към портата, момчето извика нещо за коня на лорд Дерик и видях, че извеждат към стъпалата дългокрак черен жребец. Взел бях погрешния кон. Но твърде късно. Нищо нямаше да ме върне тепърва.

— Давай! — казах на кобилата, с глас и с пети, и се наведох напред.