Гонитбата на Шута

34.Дракони

— Не казаха ли защо отиват в Келсингра? Казаха ли кога ще се върнат? Защо са решили да продължат веднага? Защо Шутът не ме изчака?

Нито Лант, нито Настойчивост имаха отговор на тези въпроси или на който е от другите, които зададох. Крачех като вълк в клетка, отивах от огъня до каменния стълб и обратно. Исках да ги последвам сам, но знаех, че Лант и Настойчивост ще загинат тук, ако не се върна. След това се запитах дали този дълг не е просто прикритие за страха ми. Въпрос, на който нямах отговор.

Изядохме заека, изпихме бульона и направихме чай от шипките, които бях намерил. Докато ме беше нямало, Лант и Настойчивост бяха направили подобрения в бивака ни. Бяха домъкнали един по-дълъг дънер до огъня, за да седим на него, и бяха подредили запасите ни по-ефикасно. Погледнах голямата торба, която Шутът и Спарк бяха оставили. Явно се бяха подготвили за сериозно пътуване. Но ако тези припаси бяха за Келсингра, защо ги бяха оставили тук? И ако Шутът бе искал да пътува с мен, защо със Спарк бяха продължили без мен? Седях, загледан в огъня, и чаках.

— Аз ли да поема първия пост? — попита ме Настойчивост.

Гласът му ме сепна. Обърнах се и погледнах угриженото му лице.

— Не, Нас. Не съм уморен все още. Поспи. Ще те събудя, когато дойде твоята смяна.

Той седна до мен.

— Спах, докато ви нямаше. Нямаше какво друго да правим. Тъй че и аз не съм уморен.

Не спорих с него. По-късно, когато му дойдеше редът да пази, щеше да научи, че е направил лош избор. Лант вече си беше легнал. Известно време погледахме огъня мълчаливо.

— Защо бяха облечени като жени?

Тайни, тайни, тайни. Чии бяха тайните?

— Трябвало е да попиташ тях.

Той помълча. После попита:

— Аш момиче ли е?

— Трябва да попиташ Аш за това.

— Попитах го. А той ме попита защо аз съм облечен като момче.

— И ти какво отговори?

Пак се смълча, а после каза:

— Това означава, че е момиче.

— Не съм казал това.

— Не е нужно. — Присви се към огъня. — Защо ще се преструва на момче?

— Трябва да попиташ Спарк за това.

— Спарк. — Името го подразни. Намръщи се. — Няма да се занимавам с това. Не му вярвам повече. — Намръщи се. — Не ми трябва приятел, който ме заблуждава.

Вдишах дълбоко и въздъхнах. Имаше сто неща, които можех да му кажа. Сто въпроса можех да му задам, които можеха да го накарат да види нещата различно. Но да ти се каже нещо не е като да го научиш. Помислих си за всички неща, които ми беше казал Искрен. За строгите наставления на Бърич. За съветите на Търпение. Но кога се бях научил?

— Говори със Спарк — казах му.

Мълчанието му беше дълго.

— Може би — каза накрая.

След като беше съвсем бодър, както бе казал, го оставих да седи до огъня, избутах Лант да си направя място и се пъхнах под завивките. Въпросите ме заглождиха. Сигурно съм заспал, защото се събудих, когато Лант и Настойчивост си смениха местата. Момчето избута гърба си срещу моя, въздъхна тежко и скоро захърка. Затворих очи и се опитах отново да заспя. След малко станах и отидох при Лант, който загряваше вода в едно от котлетата. Седнах до него и се загледах в пламъците.

— Защо толкова ме ненавиждаш?

Нямаше нужда да мисля за това.

— Направи дъщеря ми нещастна. А когато ми се наложи да ти я поверя, не си се погрижил за нея и не си я утешил. Ревъл е дошъл да я вземе от фургона.

Той помълча, после каза:

— С Шайн бяхме объркани. Не можехме изобщо да разберем какво правите с Ридъл. Не ни казахте нищо. Опитах се да взема Пчеличка от фургона, а тя се държеше като… като нацупено дете. Бях уморен и премръзнал, и ти бях ядосан. Тъй че я оставих да си влезе сама. Ако всичко това не се беше случило, щеше ли да е толкова важно? Фиц, не исках да бъда писар, още по-малко възпитател на деца. Исках да съм в замък Бъкип, с приятелите ми, да живея собствения си живот. Никога не се бях грижил за деца, а и дори ти трябва да признаеш, че Пчеличка не беше обикновено дете.

— Достатъчно — отсякох. Беше събудил чувство за вина в мен, но то изгасна след последните му думи.

— Аз не съм като теб! — избухна той. — Не съм като баща ми. Опитах се да бъда, да го удовлетворя. Но не съм! И не искам да съм. Тук съм, идвам с теб, защото, да, провалих дъщеря ти. Също както провалих сестра си. Моята сестра! Знаеш ли как ме гложди отвътре да я наричам така? Това, което направиха на Шайн, на сестра ми… призлява ми, като си помисля, че я нараниха така. Искам да отмъстя за нея, искам да отмъстя за Пчеличка. Знам, че не мога да отменя това, което се случи. Не мога да променя това, което направих, мога само това, което ще направя. И не правя това заради теб, нито дори заради баща ми. Правя го за мен. Да си дам колкото мир мога да намеря след случилото се.

Продължи, без да ме гледа:

— Не знам как ще ти помогна или какво ще поискаш от мен да направя, или дали мога да го направя. Но съм тук. Възнамерявам да се опитам. И не мога да се върна у дома, докато това не свърши. Но искам да се върна у дома, след като всичко това свърши, и искам да се върна жив. Тъй че по-добре започни да ми говориш и да ми казваш какво става, или да ме учиш какво трябва да правя. Или каквото и да е. Защото сега съм с теб, докато не се върнем. Или съм мъртъв. И мисля, че момчето също.

— Не ви искам тук. Не исках да идвате.

— Но сме тук. И не мисля, че дори ти си толкова злобен да ме оставиш да умра от невежество.

Това беше вярно. Почти бях измислил отговор, когато чух приглушен писък. Изведнъж изригна по-силен и бе последван от шума на безумна борба откъм стълба-Умение. Лант намери присъствие на духа да награби горяща главня от огъня. Стигнах до стълба първи, но когато Лант вдигна главнята, извиках:

— Назад! Не пипай Шута и не давай да те докосне! — А със следващия дъх казах: — Издърпай Спарк до огъня. Събуди Нас. Сложи да се стопли вода.

Спарк трепереше и скимтеше като куче, сънуващо лош сън, но очите ѝ бяха отворени. Уплаших се за нея. Преди много години бяха видял какво може да направи едно пътуване през портал на Умението на неподготвени умове. Славен беше докарал до лудост много от чираците си в Умението, когато се бе опитал да изпрати малка войска през един стълб. Спарк беше Неумела и току-що беше преживяла третото си пътуване през портал на Умението за по-малко от един ден. Бях ядосан на Шута за това, че е изложил младото момиче на риск, и сърцето ми се свиваше от това, че съм безпомощен. Още повече се страхувах за Шута. Молех се дано неравната светлина от главнята да е излъгала очите ми, защото ми се стори, че лявата му ръка е грубо посребрена с Умение.

Лежеше на гръб, зяпнал в мен и задъхан. Слепите му очи бяха широко отворени и светлината на факлата заигра в златистите им дълбини. Полите, които носеше, се бяха разсипали широко около него като рухнала палатка.

Чух как Настойчивост попита нещо и Лант му извика да подсили огъня, да натъпче котлето със сняг и да му донесе одеяло, за да завие Спарк. Оставих ги да се оправят сами. Правеха за Спарк толкова, колкото бих могъл да направя и аз. Да я стоплят и да се опитат да ѝ дадат храна. Преместих се внимателно от дясната страна на Шута, по-далече от опасно посребрената ръка.

— Шуте — заговорих възможно най-спокойно. — Шуте, чуваш ли ме? Можеш ли да говориш?

— Драконът! — Думите му излязоха запъхтяно. — Идва ли драконът?

Вдигнах очи към нощното небе. Не видях нищо освен звезди, замръзнали и мигащи в тъмното.

— Няма никакъв дракон, доколкото мога да видя.

— Той ни подгони. И бягахме. Спарк стискаше ръката ми и ме дърпаше по улиците. Бяха пълни с Праотци, те се смееха и говореха, а ние бягахме и бягахме, бягахме направо през тях. Спарк викаше, че не са истински, че само драконът е. Но един от тях беше истински, мисля. Един Праотец. Усетих онази стрела…

— Улучи ли те? А Спарк?

— Не знам. — С дясната си ръка дръпна хлабавия плат на рамото на блузата си. — Усетих го все едно някой ме стисна силно само за миг и после ме пусна. Спарк продължи да бяга и ме дърпаше, а аз се мъчех да не изоставам. После тя извика: „Стълбът!“ и аз го плеснах. И сме тук. О, тук сме, Фиц! Не ми се сърди. Моля те, не ми се сърди.

— Не се сърдя — излъгах. — Уплашен съм за двама ви. — Беше чистата истина. Заговорих внимателно: — Шуте, изглежда, имаш Умение на лявата ръка. Като Искрен, когато извая драконите. Ще ти помогна да станеш и ще те заведа до огъня. Не се докосвай с тази ръка и не докосвай мен. — Гаснещата светлина от главнята плъзна по ярко блестящите му пръсти. Така и не бях открил къде точно Искрен бе придобил толкова много от суровата магия. Моят крал бе натопил двете си ръце в нея, за да може по-добре да сътвори дракон от камък. Суровото Умение беше проникнало в плътта му и бе отнело фокуса на ума му. Когато го намерихме, едва можа да познае кралицата си. Кетрикен беше плакала, като го видя така, но в онзи момент единствената му грижа бе да извае дракона си.

— Да — отвърна той и усмивката му беше блажена и плашеща. Вдигна посребрените си пръсти и се отдръпнах от него. — Толкова успях. Напук на всичко. Взех си ръкавица, в безумната си надежда, че може да успея. Тя е в джоба на полата ми.

— Дясна или лява страна?

— Дясна — отвърна той и потупа немощно.

Не исках да докосвам дрехите му. Не знаех как е получил суровото Умение на лявата си ръка, но се боях, че може да е плиснало и другаде. Забих главнята, по която вече играеше само едно пламъче, в снега и видях върха на бяла ръкавица, показващ се от джоб, скрит в широките поли. Издърпах я.

— Сложи дясната си ръка на китката ми, за да можеш да усетиш какво правя. Държа ръкавицата отворена. Обаче внимавай. Не искам това на мен.

— Ако можеше да го усетиш като мен, щеше да го искаш — отвърна той. — Изгаря… толкова сладко…

— Шуте, моля те, внимавай.

— Ще внимавам. Както рядко съм правил. Дръж ръкавицата широко отворена, Фиц.

Така и направих.

— Внимавай лявата ти ръка да не я докосне отвън. Не пипай лявата си ръка с дясната.

— Знам какво правя.

Измърморих къса ругатня, която изразяваше съмнението ми, и се втрещих от смеха му.

— Дай ми ръкавицата — добави той. — Мога да го направя сам.

Наблюдавах го с тревога, притеснен да не посребри дясната си ръка или външната страна на ръкавицата. Не бях много уверен на гаснещата светлина от главнята, но сметнах, че успя.

— Можеш ли да стоиш прав и да вървиш?

— Сложих си ръкавица. Това не ти ли стига?

— Всъщност да. — Хванах го през кръста и го вдигнах на крака. Отне ми повече усилие, отколкото бях очаквал, и чак сега осъзнах колко тежки са полите и обшитото с кожа наметало, които носеше. — Насам. Имаме огън.

— Мога да го усетя.

Не беше стабилен, но ходеше.

— Усещаш ли го? Или виждаш светлината на фона на тъмното?

— Двете, но и повече. Мисля, че е драконов усет, от драконовата кръв. Надушвам огъня, виждам светлината му, но и повече. Има нещо, което не мога да опиша добре. Не са очите ми, Фиц, но усещам топлина. Топлината от тялото ти и по-голямата топлина на огъня. Мога да ти кажа, че Лант стои вляво от него, а Настойчивост се е присвил до Спарк. Тя добре ли е?

— Ами да видим — отвърнах, преглъщайки страховете си. Имах Осезанието, така че знаех какво е да имаш сетиво, което другите не притежават. Щом казваше, че може да усети топлината ми, защо да се съмнявам? Знаех, че една лисица ни гледа от тъмната гора. Осезанието ми го казваше. Нямаше да оспорвам какво му казва „драконовия усет“.

Сърцето ми се сви, когато го поведох към огъня. Спарк лежеше в снега и издаваше къси и жални звуци, като коте, мяукащо за майка си. Ръцете ѝ дращеха и обутите ѝ в ботуши крака ритаха вяло. Настойчивост беше клекнал до нея. Чувствата, борещи се на лицето му, се меняха като светлината от огъня. Страх. Съчувствие. Безпокойство. Объркване.

— Има дънер тук. Зад теб. Още малко. Седни.

Шутът седна, по-рязко, отколкото го мислех. Обзе ме смущение, когато грижливо събра и оправи полите около себе си. Бялата ръкавица на лявата му ръка беше женска, както и движението му, когато нагласи качулката на наметалото си. Видях как устата на Лант потрепери все едно, че беше котка, надушила нещо мръсно. Жегна ме раздразнение към него.

— Спарк. Как е? — попитах Настойчивост и той трепна, като чу името.

— Не знам.

Наведох се над момичето и заговорих за Шута:

— Не е в безсъзнание. Очите ѝ са отворени и издава звуци. Но в очите ѝ няма разум. — Вдигнах поглед към Настойчивост. — Дай ми пеперуденото наметало. Да я стоплим.

Момчето без колебание се изправи, свали дрехата и ми я подаде. Смъкнах едно от наметалата, които носех, и му го дадох. Той се загърна с него, а аз подпъхнах края на пеперуденото наметало под Спарк, превъртях я на него и го увих плътно около нея, като оставих открито само лицето ѝ. Приличаше на пъстроцветна какавида. Звуците, излизащи от устата ѝ, станаха по-тихи, като тихо жужене. Спря да трепери.

— Разкажи ми всичко — заповядах на Шута.

Той придърпа наметалото си по-плътно. Дори в студения зимен въздух можех да надуша плесента по него. Беше дебела вълна, обшита с кожа, от килера на лейди Дайми. Тежките вълнени поли, които носеше, стигаха до ботушите му, които бяха кожени, скроени по-скоро за ходене по улицата, отколкото за снежна гора. Приглади назад късата си светла коса и въздъхна.

— Ти ме остави. Каза ми, че тръгваш, и усетих по гласа ти, че го казваш сериозно. Тъй че веднага си уредих нещата другояче. Не бях щастлив, че го правя, Фиц, но ти не ми остави никакъв избор. Убедих Спарк, че мястото ми е до теб. Лейди Розмарин я беше освободила да се оправя сама в замък Бъкип, тъй че не ми струваше много усилие да я направя напълно моя. Убедих я да претършува старите покои на Сенч. И тя ме снабди с драконовата кръв.

— Защо драконова кръв?

— Шшт. Остави ме да говоря. — Обърна се към Лант. — В торбата, която оставихме, има билки за чай. В левия преден джоб. — Кимна към котлето. — Водата скоро ще кипне. — Лант не реагира веднага, но после стана и се обърна към палатката. — Има и две чаши в торбата. Чаят е възстановяващ. Може да помогне на Спарк — извика Шутът след Лант, после отново се обърна към мен. — С облеклото беше по-лесно. От гардероба на лейди Дайми е, разбира се. Спарк каза, че ключалката на вратата е добра, но стара. И че са я научили как да надхитря врати. Щом влязохме, повечето време мина в подбиране какво искаме. И се оказа, че Спарк умее да наглася дрехи по големина. Това отне повече време. Трябваше да ги премести долу в моите стаи и да реже, и да подшива. Бяхме почти привършили с това, когато ти дойде и затропа на вратата. Не смеех да те пусна от страх, че веднага ще се сетиш за плана ни.

Не ми убягна, че беше отклонил въпроса ми за драконовата кръв. Трябваше да го притисна по-късно и да го изтръгна от него. Лант се върна с билките. Погледна ме, аз кимнах и той се зае със задачата. Настойчивост се беше доближил, за да слуша. Шутът извърна слепите си очи към него и момчето наведе глава. Не го упрекнах. Златните очи на Шута бяха плашеща гледка.

— Как стигнахте до Свидетелските камъни? — Не можех да си представя как слепият Шут и тежко натовареното момиче изминават целия този път.

— Не сме. — Шутът заговори твърдо. — Посред нощ се облякохме топло и момичето взе пътната торба. Беше намерила тояга за мен. И слязохме в тъмниците на замък Бъкип. Малко трудно беше да минем покрай стражата, но когато се смениха за нощта, успяхме. А Спарк го беше направила преди, когато бе проследила Сенч. Знаеше къде да отидем. Предан е сложил желязна врата през коридора и беше заключена, но Спарк знаеше как да я отвори. И щом минахме, поехме първия риск. Тя капна драконова кръв на дланта ми и след това се хвана здраво за мен. Притиснах ръката си в стария камък Умение от древните развалини на Праотците, който строителят на замък Бъкип е сложил в основите. И подейства. Излязохме в Аслевял.

Помнех го добре.

— Колко дълго останахте там?

— Колкото да намерим правилната страна на стълба, която да ни доведе тук. Още едно плисване на драконова кръв и дойдохме. Само че намерихме Лант и Настойчивост. Изненадах се. Спарк обаче като че ли почти очакваше да види Настойчивост. Макар че усетих как той се стресна малко, когато видя как сме облечени. — Извърна отново слепия си поглед към момчето. Нас си замълча, загледан в огъня. — Предположих къде си отишъл. Дори помислих да тръгна подир теб. Бих искал отново да повървя в Каменната градина. Да докосна Искрен като дракон. — Странна усмивка кривна устната му. — Да докосна, за сетен път, Момиче на дракон. Ти посети ли я?

— Не. Не съм. — В някои отношения мисълта за онзи каменен дракон все още ме смразяваше.

Той сниши глас.

— Ще се възстанови ли? Спарк?

Исках да му се ядосам, да настоя да ми каже защо така безумно я е изложил на риск.

— Не знам. Четири пътувания през портали за по-малко от два дни? Никога не съм го опитвал. Ще я държим на топло колкото можем, ще ѝ даваме топъл чай и ще чакаме. Само това знам да направя. — Преглътнах обвиненията и въпросите. — Искам обаче да знам защо ти изглеждаш толкова малко засегнат.

Той изведнъж изправи рамене и огледа древния павилион почти все едно можеше да вижда.

— Фиц. Ние лагерувахме тук. Помниш ли? Когато бях умрял?

— Как може да не го помня? — Пренебрегнах странните погледи, които ми хвърляха Настойчивост и Лант.

Гледаха уж към огъня, но поглъщаха жадно разговора ни. Нямах никакво намерение да им обяснявам какво беше станало тук в онзи отдавнашен зимен ден. Само споменаването за него от Шута го върна живо в ума ми. Не това, че бях станал него в смъртта му, все още ме разтърсваше до дъното на душата ми; беше споменът как, след като бяхме разменили телата си, за да може той да продължи съществуването си като Шута, се бяхме слели и за онзи дълъг миг се бяхме превърнали в едно същество. Едно създание.

И изглеждаше толкова правилно. Толкова съвършено балансирано.

— Тук беше — потвърдих.

— Да. А когато напуснахме, оставихме моите неща тук. Палатката на Праотците. Малкото ми котле…

— Беше преди десетилетия — напомних му.

— Но бяха направени от Праотците. А ти направи бивака ни на камъните на павилиона. Помниш ли къде лагерувахме? Можеш ли да потърсиш каквото е останало от тях, под снега?

Можех. Помнех къде бях вдигнал палатката, помнех също къде бях направил погребалната клада за него.

— Мисля, че мога.

— Моля те, Фиц. Потърси ги. Ще е топло убежище за всички ни. Дори да е останало колкото за завивки, ще ни стопли по-добре от вълна и кожи.

— Добре. — Знаех, че няма да измъкна повече от него, докато не направя каквото ме моли. Взех един клон и го пъхнах в огъня. Докато чаках да се разпали на факла, попитах Нас: — Как е тя?

— Спря да стене и да мърмори. Спокойна е. Това добре ли е?

— Не знам. Претърпяла е четири преминавания през стълбове на Умението в бърза последователност. Не съм сигурен дали аз бих оцелял от това, да не говорим за неподготвен ум като нейния.

— Но Сивия… приятелят ви изглежда невредим.

Нищо не отвърнах на това. Не исках да говоря за драконовата кръв и как бях видял Шута да се променя, след като бе пил от нея, още по-малко да я плисне на ръката си.

— Дръж я на топло. Говори ѝ. Бъди нейната котва за този свят. Лант, ела с мен.

Той стана пъргаво и след като вдигнах жалката ни „факла“, тръгна след мен в тъмното. Къде беше погребалната клада? Вдигнах факлата по-високо. Имаше ли малка могилка там под снега, останките от корени, дънери и клони, гнили там с годините? Тръгнах натам.

Палатката беше отвъд нея. Закрачих по-бавно, заритах по-надълбоко в снега, та ботушите ми да стигнат чак до камъка на павилиона. И изведнъж кракът ми закачи нещо. Възможно ли беше да е останало нещо от величествената палатка на Шута след всичките тези години? Вдигнах носа на ботуша си и видях тъкан. Ярко боядисана, цветовете блестяха дори на жалката светлина на запаления клон. Преди всички тези години двамата с Шута си бяхме навлекли зимни дрехи и просто си бяхме отишли от този лагер. Върнал бях Шута през портала в Аслевял. Преди толкова години… а грамадната му палатка все още беше тук, рухнала под снега.

— Помогни ми да измъкна това — казах на Лант и той заби горящия клон в снега и се наведе.

Задърпахме. Беше трудно, защото не само снегът тежеше върху нея. Нападала шума и късове мъх, всичко, което сякаш бе пометено и от павилиона, и от пътя-Умение, се беше натрупало на пластове върху нея. Измъкна се бавно. Когато се показа от снега и изтърсих нападалото от нея, гъвкавите опори, които държаха палатката изправена, бавно се съживиха и вдигнаха пред очите ни яркия парад от дракони и змии.

Отне ни известно време, докато я измъкнем. Клонът догоря, а ние още се борехме. Вътре в палатката имаше разни вещи — толкова бързо бяхме заминали двамата с Шута — и се боях да не я скъсаме, но тя издържа. Помнех добре как беше спирала ледените ветрове на Аслевял и как топлината на телата ни бе достатъчна, за да я стопли. Макар и да не беше вече изпъната здраво, щеше да подслони разрасналата ни се група. Бавно я довлякохме до огъня. Скреж бе покрил яркоцветните ѝ стени.

— Намерих я — казах и Шутът засия като дете.

Спарк лежеше неподвижно, с отворени очи, устните ѝ леко помръдваха. От време на време посоката на погледа ѝ се изместваше, а веднъж се усмихна. Устните ѝ се движеха, говореха безмълвно. Изведнъж ме осени.

— Как може да съм толкова глупав? Трябва да я махнем от плочника, по-далече от павилиона. Погледни я. Камъните ѝ говорят.

— Онова шепнене ли? — попита Лант разтревожено. — Мислех, че е вятърът. Нас изобщо не го чу.

— И ти също — заявих.

Беше тежка работа в тъмното и студа. Наредих на Лант и Настойчивост да изкопаят малко огнище под вечнозелените дървета, където снегът беше най-плитък. Вдигнах Спарк и я сложих в палатката ми. След това се залових със задачата да изтърся последния сняг и мъх от палатката на Праотците и да я изпъна. Никога преди не бях оглеждал опорите. Бяха бели и напомняха за кости на голям кит. Отделих ги и се върнах на мястото, където бяхме измъкнали палатката. С ритане и ровене с ръце в снега намерих останалите опори и ръждивочервения широк мангал. Щеше да свърши работа.

Вдигането на палатката ми отне доста време. Напълнихме мангала с въглени и скоро вътре се стопли. Павилионът на Праотците беше много по-просторен от малката ми палатка. Щом преместихме постелите, внесох вътре Спарк. Сложихме котле със сняг да се стопи.

— Остани с нея — казах на Нас. А на Лант наредих: — Разрови торбите и намери нещо за ядене.

Върнах се при Шута, който седеше кротко до огъня.

— Палатката ти е вдигната. Да те заведа ли вътре?

На лицето му се изписа смътна усмивка.

— Мога почти да усетя формата ѝ. А и задържа топлината толкова добре… — Внезапно въздъхна. — Толкова много спомени пази за мен. Казах ли ти, че драконът Тинтаглия заповяда на търговците от Дъждовната река да ми помогнат? Дадоха ми тази палатка и един прекрасен халат. Но наметалото, онова, което ти наричаш пеперуденото наметало? Него Прилкоп го намери в Келсингра. Успя да го запази, стегнато на малко вързопче, дори когато бяхме роби. Даде ми го в Клерес. А аз го дадох на Инталу. Вестоноската ми.

Заля ме вълна на съчувствие, но стегнах волята си.

— Няма да ме отвличаш от един разказ, като ми размахваш друг под носа, Шуте. Със Спарк сте отишли през портала до Келсингра. Владеят я обитателите на Дъждовните равнини, които сега се наричат Драконовите търговци. Там царуват кралица Малта и крал Рейн. Дракони живеят там, или поне наблизо. Така. Какво се случи, когато излязохте?

Надявах се да го доближа към истината с това, което вече знаех за Келсингра, но не успях.

— Малта — каза той с усмивка. — Възможно най-дразнещата млада жена, която съм срещал. Но хубава. Нарекох един кон на нея. Помниш ли?

— Да. Копривка каза, че Бърич бил изумен, като получил кобилата за подарък. Тъй. Излязохте от портала…

Той присви устни за миг, след което отново заговори:

— Беше нощ. И Спарк трябваше да поседи малко, докато се възстанови. Трудно ми беше да я оставя да направи това, защото макар да не усещах никаква топлина от обкръжението ни, градът бе огрян от постоянна светлина и виждах ярко облечените хора, които вие наричате Праотци. Можех да виждам! Бяхме пристигнали в разгара на някакво празненство. Поне това помнеше градът за нас. И можех да виждам! Не мисля, че би могъл да си представиш какво е да бъда лишен толкова дълго от зрението си, да съм свикнал да приемам, че зрението ми е ограничено до разликата между светло и тъмно, и след това изведнъж да виждам отново. Цветове и човешки лица, да улавям променящи се изражения, да виждам движещите се сенки по стените, великолепната светлина на факли! О, Фиц!

Известно време помълча, само дишаше като примиращ от глад човек, който току-що е описал пир. Изчаках.

— Знаех, разбира се, че е заблуда. Или представление на паметния камък на града, ако искаш. Това не намали очарованието за мен. Напротив, усили го. Исках да науча повече. Странно, когато Спарк започна да се опитва да заговори с минаващите хора, се разтревожих по-скоро за нея, отколкото за себе си. Вдигнах я на крака и тръгнахме заедно по улиците. И беше чудесно, Фиц, да вървя ръка за ръка с нея, но да не ми трябва зрението ѝ. Е, почти. Все още имаше части на града, нуждаещи се от ремонт, защото е голямо място, все още прекалено голямо за населението, което има сега. Помолих я да е нащрек, да гледа за живи хора като нас, хора, които минават през хората сенки, които ни показваше градът. Тя каза, че ще се постарае, но гласът ѝ беше смътен и не бях сигурен дали може да различи това, което имах предвид. — Отново замълча и незрящият му поглед отново обходи палатката на Праотците. — Студено ми е.

— Ако влезем в палатката, всички ще чуят разказа ти. Тук навън сме насаме.

— Няма голямо значение. Спарк беше с мен и мисля, че когато се съвземе, ще разкаже всичко на Настойчивост. Станали са много добри приятели.

Не казах, че може да не се съвземе. Нито споменах, че Настойчивост има съмнения за това приятелство. Поведох го по неравната земя към входа на палатката на Праотците. Беше красива в нощта, светлината от малкия огън вътре огряваше тъканта така, че драконите и змиите блестяха златни, алени и лазурни. Красотата ѝ беше едновременно силна и изящна. Душата ми се извиси, като я гледах. Лагерният огън пращеше и лудуваше зад нас, изпълваше студения лес с уханието на борова смола. Надушвах кашата, която готвеше Лант. Шутът беше до мен и жив. Духът ми се повдигна в един вълчи миг на неподправено задоволство от настоящето.

В следващия ме прониза срам. Как бях заслужил дори един миг на мир, когато моята Пчеличка бе изгубена завинаги? Когато отивах в земя, която никога не бях виждал, за да убия толкова Слуги, колкото успея да намеря? Когато една млада жена потръпваше и се разпадаше от Умението в красивата палатка пред мен?

— Стискаш зъби — подхвърли тихо Шутът.

— Винаги провалям хората, които най-много обичам.

— Да кажем по-скоро, че съдиш себе си по-сурово, отколкото някой друг изобщо те съди.

Стигнах до входа на палатката и казах:

— Наведи си главата.

— Нека първо да смъкна малко от това — отвърна той.

Взех от него тежкото наметало от вълна и кожи и дебело подплатения извезан жакет, а след това той развърза пояса си и смъкна няколко пласта поли, за да открие обутите си във вълнени панталони крака.

Събрах всичко в ръцете си — доста голям наръч.

— Колко ли от формите на една жена идват всъщност от дрехите ѝ? — зачудих се.

— Повече, отколкото си мислиш — отвърна той.

Влязохме в палатката на Праотците. Настойчивост беше донесъл борови клонки и беше наместил Спарк на тях. Седеше кръстосал крака до огъня, разтревожен и в същото време намръщен.

— Момент — казах на Шута и напъхах женското облекло в наметалото, за да го превърна в постеля. — Тук — казах му и той седна предпазливо. Протегна ръцете си, едната гола и едната в ръкавица, към огъня.

— Така е много по-добре — въздъхна.

Лант влезе в палатката, понесъл къкрещото котле с каша. Сложи на всички, дори на Спарк. Кашата не беше съвсем прегоряла. Момчето се учеше. Даде ни и хляб и сирене и прецених, че е прав: всички имахме нужда от по-стабилно ядене.

— Утре ще опитам да уловя нещо — подхвърлих.

— Утре трябва да опитаме да продължим — възрази Шутът.

— Само ако убиването на Спарк не значи нищо за теб. Няма да позволя това момиче да влезе в портал поне още три дни, а дори тогава се съмнявам, че ще е готова. Ако мога да пратя с Умението до Бъкип тази нощ, ще помоля Копривка да прати някого тук, някой силен в Умението, който да ви върне всичките.

— Е, това няма да стане — заяви много вежливо Шутът след проточилото се тягостно мълчание.

Спарк извърна глава към нас и заговори:

— Драконът? Червеният дракон?

— Не е тук — отвърна ѝ Шутът успокояващо. — Избягахме ѝ. А когато се върнем в Келсингра, ще се погрижа първо да идем при Малта и да говорим с нея. Тя е приятелка, Спарк. Ако бях отишъл първо при нея, нямаше да ни нападнат.

— И мисля, че е време да поговорим за това нападение. Защо отидохте толкова бързо в Келсингра, защо са ви нападнали и как си нацапа цялата ръка с Умението?

Шутът се покашля. Вече знаех, че танцува на ръба на истината.

— Както знаеш, приятелството ми с кралица Малта и дракона Тинтаглия датира отпреди много години, тъй че реших…

— Приятел сте с дракон и с кралица? — намеси се изумен Настойчивост.

— За мен също е новина, момче. Макар да се досещах за това преди години. Но не, Шуте, няма да ни отклониш с разказ как се е стигнало до всичко това. Ще приемем странните ти съюзи, като ти запазваме правото да настоиш за този разказ на по-късен етап. Продължавай.

Шутът се беше преместил до Спарк. Опипа да хване ръката ѝ и когато я видях, че се бори, се наведох и развих пеперуденото наметало, колкото да може да измъкне ръката си.

— Мислиш ли, че ще ти хареса малко горещ чай? Или нещо за ядене?

Погледна ме, все още с празен поглед, но успя да кимне. Протегнах предпазливо нишка Умение към нея, в страха си да не бъда въвлечен във въртопа на портала, но не долових нищо. Подозирах, че е разбита от Умението, но не и разнищена. Смеех да се надявам, че ще се съвземе.

Шутът си пое дъх.

— Ами, беше нощ там, и макар че улиците бях тъмни и пусти, на мен не ми изглеждаха така. Изглеждаха широки и осветени за празник, самите сгради сияеха с матова светлина, а факлите бяха безумно ярки. Но понякога се спъвах, докато вървяхме, в нападали камъни, които градът не ми показваше, а веднъж пътят ни бе запушен и се наложи да си намерим друг маршрут.

— Но знаехте къде отивате. — Помълчах, за да си поеме дъх. — Шуте, бил ли си в Келсингра преди?

Той се поколеба.

— Не… не лично. Не като себе си. Но сега в мен има драконов усет, Фиц. И от него имах сънищата. Сънища, които са по-скоро като спомени. — Веждите му се свиха и внезапно си позволих да видя колко много се е променил. Кожата му имаше същата структура, която човек може да види на корема на малък гущер. Очите му блестяха златни и неспокойни. — Помня разни неща. Полет над океана. Миризмата на лос, когато знае, че не може да избяга, и се обръща да се бие. Вкуса на гореща кръв на езика ми. Драконите са направени от глад и страст, невъобразими за човек. Вие другите няма да разберете за какво говоря, но Фиц ще ме разбере. Сънувах сребристо Умение, изпълващо кладенец до ръба, дори преливаше. Сънувах го как се издига до повърхността на река след земетръс, извива се като сребърна лента. Но най-вече сънувах как пия. Потапям муцуната си в него почти до ушите и гълтам, на дълги глътки. — Въздъхна, сякаш самото говорене разпали глада му. — И помнех къде го бях пил някога. От един кладенец в Келсингра. Тъй че отидох там.

Още държеше ръката на Спарк, но се обърна към мен.

— Така научих, че в драконовата кръв има Умение. Всички дракони жадуват за него, с всяка фибра на съществото си. И така повярвах, че кръвта ще ме пренесе през порталите-Умение, както стана.

Котлето най-сетне кипна и Настойчивост направи чай. Разказът прекъсна за малко, докато помогнем на Спарк да се надигне, да задържи чашката и да отпие. Видях с облекчение, че се връща на себе си. Представляваше трънлив проблем за мен. Трябваше да продължа по пътя си, а следващата стъпка в пътуването ми налагаше да ида до Келсингра, освен ако Шутът не я беше оставил разбъркана и бръмнала като пчелен кошер. Спарк се изправи, с пеперуденото наметало на раменете, и втора чаша чай затопли дланите ѝ.

— Смятах първо да отида при Малта, да я намеря и да я поздравя, и да спечеля помощта ѝ. Надявах се, че Тинтаглия ще е там и ще си спомни за службата ми на драконите, и всъщност ще покаже благодарността си. Крехка беше тази надежда, признавам. Драконите гледат на нас както ние гледаме на досадните мушици. Каквото единият, това и другият, делата ни нищо не значат. Но все пак това беше решението ми и, Фиц, наистина вярвах, че съм се вкопчил в него, когато тръгнах по улиците на Келсингра. Но след това стигнах до една част на града, която беше тъмна. Безжизнена. Никакви спомени на Праотци не блещукаха там, за да ме водят, и все пак знаех къде отивам. Можех да го надуша, Фиц. Можех да усетя вкуса му в гърлото си с всеки дъх, който поемах. И изведнъж не можех да мисля за нищо друго освен за преливащия кладенец Умение. И как ще ме укрепи и засити.

Очите му. Светлината на огъня ли потрепваше и танцуваше в тях, или златото се вихреше? Вторачих се в него онемял.

— Не пих от него, разбира се.

— Само защото не можа да стигне до него — каза Спарк. Много смътна усмивка имаше на устните ѝ, уморена усмивка като на дете след вълнуващ ден. Не се опита да се изправи. — Задърпа ме натам като куче на каишка. Знаеше пътя. Последвах го в тъмното, след като ме стисна за китката. Стигнахме до едно открито място. Малко можех да видя в тъмното, но изглеждаше бедняшка част на града, не толкова величествено като булевардите, по които бяхме вървели по-рано. И вонеше ужасно. Минахме покрай огромна купчина изпражнения.

— Драконови? — попита Нас със страхопочитание, сякаш това беше най-фантастичната част от разказа им.

— Така предполагам — отвърна тя и за първи път видях приятелите да си разменят усмивка, откакто се беше върнала през стълба.

— Воняха — потвърди Шутът. — Но странното беше, че воняха по познат начин. Почти все едно можех да си спомня чии са и да вляза в територията ѝ.

— Уф — каза Лант. Склонен бях да се съглася с него.

— Опитах се да смъкна капака на кладенеца.

— Което включваше много дърпане, а после ритане и ругаене — довери Спарк на Настойчивост. Той се постара да не се ухили.

— Вярно — потвърди Шутът с неохота. — След това подуших Умението, много близо до мен. Имаше едно огромно ведро наблизо. Беше поставено наклонено и в ъгъла му имаше Умение. Не повече от петно, все едно някой го е избърсал, но е пропуснал малко. И можех да го помириша.

— Едва можах да го видя — каза Спарк и се поизправи, вече участник в разказа. — Нямаше луна, но то беше толкова сребърно, че улавяше цялата звездна светлина. Беше красиво и в същото време ужасяващо. Исках да се махнем от него, но той се наведе над ръба на ведрото и се пресегна надолу колкото можеше, и успя да стигне с ръката си до него.

— Съвсем малко, но го докоснах. — Вдигна лявата си ръка в ръкавицата и се усмихна все едно боговете изливаха благословията си върху него. Обърна се към мен. — Фиц. Беше като онзи момент. Знаеш за какво говоря. Един и пълен. Чувствах се като музиката на света, силна и безкрайна. Гърлото ми се стегна и сълзи потекоха по лицето ми, и не можех да се движа от радост.

— И тогава дойде драконът! — продължи Спарк. — Беше червена и дори посред тъмната нощ грееше червена, тъй че я видях още преди да я чуя. Но след това тя издаде звук все едно надуха всички рогове в замък Бъкип, само че беше изпълнен с ярост. Затича към нас. Драконите не са изящни, когато тичат. Ужасяващи са, но изобщо не са изящни. Все едно гледах някаква много сърдита крава да връхлита към нас! Изпищях, сграбчих лейди Амбър и го издърпах от ведрото. Едва можех да виждам накъде бягам, но бягахме презглава. Не че на него му харесваше.

— Лейди Амбър ли? — попита Лант объркано.

Спарк прехапа устна.

— Така той… не, тя, ми каза, че трябва да мисля за нея, както сме предрешени. — Хвърли на Настойчивост поглед, който молеше за разбиране, и добави тихо: — Както понякога съм Аш.

Лант отвори уста, но преди да е успял да проговори, Шутът подхвана отново:

— Усещах другия дракон. Червения дракон имам предвид. Ревът ѝ беше пълен със закани, обидни имена и ярост, че сме проникнали в града и сме дръзнали да дойдем до кладенеца Сребро. Чух как други дракони се отзоваха на тревогата ѝ, а след това чух мъжки глас, който се извиси гневен. Подканяше дракона напред!

Спарк поклати глава.

— Драконите бяха толкова шумни, че дори не чух мъжа и не го видях, докато не скочи изведнъж точно пред нас. Държеше меч и носеше кожена броня. Издърпах лейди Амбър в едно здание. Едва успях да затръшна вратата, а после тичахме в тъмното и се блъснахме в някакви каменни стъпала, и ги изкатерихме.

Простенах отчаяно.

— Нагоре? Врагът ви гони и вие побягнахте натам, където ще ви хване натясно?

Спарк ме погледна с раздразнение.

— Никога не съм била гонена от мъж с меч, още по-малко от дракон. Тъй че да, затичахме нагоре по стъпалата. Беше ужасно там: мебелите бяха изгнили и се бяха разпаднали. Непрекъснато се спъвах и чувах как мъжът вика, докато ни търси долу, защото и той като вас не можеше да повярва, че ще сме толкова глупави да избягаме нагоре по стъпалата. После намерих един прозорец към уличка долу и прецених, че ще е твърде тясна за дракона.

Шутът подхвана разказа:

— Тъй че се хванахме за ръце и скочихме от прозореца, без да знаем какво има под нас. О, ужасно беше! Беше си най-чист късмет, че не се пребихме. Спарк ме задърпа покрай някаква стена и тръгнахме колкото се може по-тихо. Щом стигнахме там, където сградите бяха будни, успях да се съвзема и поведох. Все още чувахме драконите зад нас, но се почувствах почти по-безопасно, като знаех, че ни търсят при кладенеца. Прецених, че е твърде късно да търся аудиенция с Малта или да се пресегна за Тинтаглия, и че стълбът е най-добрият ни път за бягство, макар да знаех колко много се боеше Спарк от това.

— Струваше ми се, че не мога да бягам повече. Забравил бях колко тежки могат да бъдат полите, да не говорим за обшитото с кожа наметало. И тези ботуши! — Изпъна единия към нас. Носът му беше изострен като меч. — Не са за бягане — каза убедено. — Но точно когато забавих и казах на Спарк, че сигурно можем да повървим малко, чух тичащи стъпки зад нас. Призрачното празненство се вихреше около нас и въпреки това чух някак си други стъпки. Усещах, че вече не ми е останала никаква бързина, и извиках на Спарк да бяга, но тя не искаше да ме остави. После чух онзи звук, точно когато усетих как стрелата изтупа в рамото на наметалото ми. И открих, че мога не само да бягам, но и да задърпам Спарк с мен.

— Беше червен — каза Спарк изведнъж. Гласът ѝ трепереше. — Погледнах назад. Не исках да влизам в стълба. Бях ужасена. Погледнах назад, за да видя ще прояви ли милост, ако остана. Но той беше като същество от кошмар. Висок и тънък, и яркочервен като своя дракон. А очите му! Когато видях как спря и сложи нова стрела на лъка си, не се поколебах. Може аз да съм бутнала Амбър в стълба.

— И ето ни тук — завърши Шутът. Замълча и ни огледа със сляпата си усмивка.

— Даа. Ето ни тук — казах аз.