Гонитбата на Шута

36.Гостоприемството на Праотците

Запазих дипломатическото си спокойствие и го удостоих с поклон.

— Много сме ви благодарни. Аз съм принц Фицрицарин Пророк, от Шестте херцогства. Придружава ме Лантърн Звездопад и нашият млад слуга, Настойчивост от Върбов Лес.

След като ги представих, Лант прибра меча си и направи много по-изящен поклон, отколкото изобщо бях могъл да постигна, който включваше много развяване на наметалото му. Потиснах усмивката си, когато Настойчивост направи дързък опит да го наподоби. Посочих небрежно пръснатия ни по земята багаж.

— Сигурно бихте могли да уредите вещите ни да се донесат с нас? Мечката видя сметката на вързаните ни коне и нанесе големи щети на багажа ни. — Това бе рискът, който трябваше да поема с най-голяма неохота. Знаех, че аз бих се възползвал от възможността да претърся багажа на всякакви чужденци, появили се мистериозно между стените на замък Бъкип. Червеният тип ни изгледа с неодобрение, граничещо с презрение.

— Не държим роби тук. След като сте ги носили от толкова далече, още малко няма да ви навреди.

— Добре. — Постарах се да прикрия облекчението си. — И, сър, не помня дали ни удостоихте с името си?

Дискретно напомняне, че бих искал да знам кой е и че вероятно бих споменал за него на кралицата му. Не беше прибрал оръжието си и не изглеждаше уплашен от въпроса ми.

— Аз съм генерал Рапскал, водач на опълчението на Келсингра. Вземете си нещата. Ще ви заведа при моите владетели.

Погледнах към дракона и неговия пазач. Праотецът му каза нещо и бързо се отдръпна. Драконът явно реши, че не сме интересни, обърна се и закрачи тромаво в друга посока.

Чух наблизо грак на врана.

Вдигнахме тежките торби. Не видях никаква следа от пеперуденото наметало и онова, което криеше то, и се постарах да не се оглеждам за него. Бях чул как Спарк проговори, когато пристигнахме; може би това означаваше, че не е в съвсем окаяно състояние. Щом осъзнах, че една торба липсва, все пак се огледах: надявах се да е под наметалото и да не изгубена при преминаването ни. Все едно, липсата ѝ ми позволи да съм без тежък багаж и да изглеждам подобаващо аристократично, когато ни подкараха през Келсингра.

Беше странно преживяване. Вдигнах стените си на Умение и въпреки това градът ми заговори за слънчев зимен ден от неговата младост. Търговци човеци минаха забързано покрай мен, навярно от някой далечен град. Крачеха бързо и се озъртаха наоколо, докато ни подминаваха. Млад Праотец с дебела ивица люспи на челото и гуши като на гущер профуча по пешеходната пътека пред един дюкян, където късове месо висяха на куки над пушливи огньове. Момиче с кошница на рамо мина покрай нас тичешком. Пръснати между тези делнични фигури, призраците на Праотците крачеха и се смееха, и се караха. Зачудих се дали Умението ми ги прави да изглеждат толкова реални. Внезапно избухнал юмручен бой между двама от тях ме накара инстинктивно да се дръпна.

— Тъй. Можеш да ги виждаш — подхвърли Рапскал. Не забави крачка заради древното спречкване, а аз не му отговорих.

Зачудих се как ли го възприемат Лант и Настойчивост, а още повече се зачудих дали градът шепне и на човешката стража, крачеща пред, покрай и зад нас. С лъх на миризма и вятър зелено-сребрист дракон премина над нас и се извиси в небето. Не улових мислите му точно, но усетих намерението му. Беше тръгнал на лов и за един странен миг закопнях да ловувам с него.

Денят беше студен и вятърът, лъхащ от невидимата река, имаше онази влажна захапка, която пронизва човек. Генерал Рапскал не забави крачка заради уморените пътници с тежките им товари. При все това ми остана време да забележа, че градът е рехаво населен. Сградите по някои улици като че ли бяха необитаеми, а на други личеше отдавнашна запустялост и занемареност. От пътуването си по пътя на Умението знаех, че всичко, сътворено от обработен с Умение камък, съхранява формата и предназначението си много по-дълго от обикновена човешка работа. Вятърът можеше да е навял отломки и прахоляк по широките улици, но нито едно блуждаещо семе не бе намерило пукнатина, в която да пусне корен, нито една дращеща упорито лоза не бе раздрала дори пропуканите от земетръси стени. Този град, запустял от поколения, бе запомнил, че е град, и сякаш на подигравка с жалкия си брой обитатели като че ли помнеше добре своето далечно минало като център на културата на Праотците. Отбелязвах си наум всичко, което виждах, и го противопоставях на онова, което Сенч и крал Предан вярваха за Келсингра. Освен ако не бяхме в покрайнините на много по-многолюден център, Келсингра и Драконовите търговци представяха много по-процъфтяващо лице на света, отколкото наистина можеха да постигнат.

Както бях предположил, заведоха ни до подножието на картата-кула и след това нагоре по широките стъпала. Централното стълбище беше в мащаби за драконова крачка, както и високите порти на върха. Плашеше ме такова изкачване, но ни отведоха до стъпала в човешки мащаби от едната страна. Там се качваха и слизаха хора, някои в халати, пищни като палатката на Шута и облеклото на генерала, други — в по-прозаична кожа и вълна. Покрай нас мина дърводелец с калфата си и трима чираци. Попих с поглед величественото изкуство, красящо стените, а след това генерал Рапскал и стражите му ни въведоха в огромно кънтящо пространство.

Внушителната входна зала беше по-чиста, отколкото я помнех, и много по-празна. Беше по-топла също така и сякаш осветена от невидим източник. Последния път, когато бях идвал тук, подът бе осеян с трески и прах от изгнила и разпаднала се мебелировка. Сега древните отломки бяха разчистени и двайсетина нови писалища и маси се мъчеха да запълнят пространство, предназначено за стотици. Заемаха ги писари с всевъзможна външност и облекло, някои може би усърдно събираха числа, други седяха срещу опашки от хора, чакащи реда си с различна степен на търпение. Уплаших се, че ще ни причислят към някоя такава опашка, но вместо това ни преведоха през залата и ни вкараха през дървена врата в по-малко помещение.

Все пак беше твърде голямо за групата ни, но предлагаше топлина и веднага щом спряхме Лант и Настойчивост с благодарност смъкнаха товарите си. След жест на водача им бойците се подредиха около стените. Генерал Рапскал застана пред мен.

— Незабавно ще се явя пред краля и кралицата, за да видя дали желаят да ви дадат аудиенция. Няма да ви заблуждавам. Не съм доволен от вашето самоописание и ще ги посъветвам да се отнесат към вас с подобаващото подозрение, каквото заслужават натрапниците в нашия град. Изчакайте тук.

Обърна се и го оставих да направи три крачки, преди да го спра с искреното:

— А ще ни бъде ли предложена вода за измиване и място, където да се приведем в приличен вид, преди да се появим пред тях? Нямаме никакво желание да ги оскърбим с грубата си външност.

Той се обърна. Смръщи чело. Направи рязък жест и един от хората му пристъпи напред и заобсъждаха нещо припряно. Не отне много време.

— Капитан Перлинг ще се погрижи за вашето удобство и ще ви надзирава, докато ме няма. От каквото имате нужда, можете да го помолите.

И закрачи към вратата. Ботушите му едва шепнеха по каменния под. Извърнах добродушен поглед към капитана и се усмихнах.

— Когато Праотецът Селден пребиваваше при нас преди много години, говореше сияйно за чудесата на вашия град. Сега виждам, че не е преувеличавал. Бихме ли могли да ви притесним, капитане, с молба за топла вода и може би храна и вино, за да се възстановим? Както можете да си представите, странстванията ни бяха пълни с тегоби и лишения.

Следвах една аксиома на Сенч. Винаги се дръж все едно си личността, за която желаеш да те възприемат. Бях пратеник на Шестте херцогства, принц от кралската кръв, и имах право да бъда гостоприемно приет като такъв. Все пак отначало се бях опасявал, че ще бъдем хвърлени в килия или тъмница, докато кралят и кралицата ни преценят. Най-малкото бях очаквал грубо отношение, но капитанът, изглежда, не споделяше тревогите на генерала. Изпрати няколко от мъжете си за храна и пиене, и за вода за измиване, покани ни да се настаним и нареди на хората си да донесат маса и да я сложат пред нас. Пейките, които ни предложи, изглеждаха твърди и студени, но след като се настанихме, се стоплиха и станаха меки като тапициран стол.

Това бе достатъчно да ни впечатли, но нещата не спряха дотук. На масата пред нас бе поставен съд, украсен с фигури с листа и танцьори. Наляха в него студена вода, но след няколко мига тя започна да вдига пара. Бяхме благодарни, че можем да стоплим премръзналите си лица и длани с нея и да ги подсушим с меките кърпи, които ни донесоха. Храната не беше толкова впечатляваща. Месо, зеленчуци и хляб, но просто сготвени и сервирани. Все пак с радост напълнихме коремите си и макар виното, което ни предложиха, да накиселяваше, все пак бе добре дошло.

Стражата не ни остави насаме, но ги пренебрегнахме, докато оправим дрехите си и пригладим косите си. След като се нахранихме и се приведохме във възможно най-приличен вид, седнахме на удобните пейки и зачакахме. И чакахме дълго. Настойчивост бе този, който изрече на глас въпроса, който измъчваше умовете на всички ни.

— Мислите ли, че са читави?

Направих се, че съм го разбрал погрешно.

— Кралят и кралицата на Праотците ли? Сигурен съм, че ще направят всичко възможно да ни видят скоро и да ни предложат същото гостоприемство, с каквото ние удостоихме техните емисари в Бъкип. — Изписах добродушна усмивка на лицето си. — Не трябва да се боиш от тях, момче, колкото и странно да ти изглеждат. Шестте херцогства отдавна имаме сърдечни отношения с всички Търговци.

Лант кимаше, а момчето като че ли схвана намека ми. Седяхме и чакахме. Безкрайно. Утешавах се, че не чувам да се вдига тревога, докато часовете отминаваха бавно. Надявах се Шутът и Спарк да използват добре времето.

Беше започнало да ми се додрямва, когато вратата най-после се отвори отново. Генерал Рапскал се появи с един висок мъж от Дъждовните равнини. Косата му бе разрошена от вятър и макар явно да беше Праотец, не беше толкова фино скроен като генерал Рапскал. Беше по-стар, реших, въпреки че люспестото чело ме затрудняваше да предположа възрастта му. Влезе, погледна ме и след това се обърна към генерала.

— По-бързо щеше да е по-добре, Рапскал. По-късно искам да поговоря с теб.

Станах, щом той тръгна към мен, и се изненадах, когато ми протегна ръка. Подадох своята и той я хвана в поздрава на Търговец, вместо воинското стискане на китките, което почти бях очаквал.

— Вие сте принц Фицрицарин Пророк от Шестте херцогства, нали? — Кимнах важно. Все още не беше пуснал ръката ми. — Моля за извинение за грубото посрещане. Аз съм Рейн Купрус.

Постарах се да не се стъписам. Можеше да се наричам принц, но не бях очаквал да стиснем ръце с техния крал като равни. Върнах си дар словото.

— За мен е висока чест, крал Рейн. Това е лорд Лантърн Звездопад, а това е моят слуга, Настойчивост от Върбов лес. — Двамата вече бяха станали и се покланяха.

Кралят най-сетне пусна ръката ми и махна към вратата.

— Съжалявам за забавянето с посрещането ви. Милейди Малта трябваше да се срещне с едни неочаквани гости и ме остави да довърша сложен финансов отчет с един от корабните ни капитани. Бях се разпоредил да не ме безпокоят, докато описът не бъде завършен, а на вашето пристигане някак си не са погледнали като на необичайно събитие, изискващо незабавното ми внимание. Но достатъчно обяснения засега. Моля, придружете ме и да се настаним на по-удобно място. Рапскал, нареди да им приготвят стаи в Гостната палата и пренесете багажа им там. Не, моля, оставете нещата си както са. Ще бъдат доставени непокътнати в стаите ви. Заповядайте с мен.

Липсата на официалност беше изнервяща и изведнъж отчаяно се помолих дано пристигането ни да не е разстроило някакви споразумения или пактове, които Предан и Елиания грижливо са договаряли. Докато вървях след краля, посегнах в паника с Умението, но затънах в необятния хор на града. Не. Безполезно беше. Трябваше много да внимавам.

Върнахме се в голямата входна зала, а след това, за наша изненада, отново излязохме навън в ранната вечер. Градът беше огрян така, че направо сияеше. Когато Нас ахна, разбрах, че не е номер с Умението, а истинска светлина, излъчвана от зданията. Блестяха в драконови цветове: златно и синьо, алено и ярко зелено, жълто-оранжево като разцъфнали невени. Някои бяха нашарени с лози от светлина или стилизирани вълни и спирали, а други просто сияеха. Не ни трябваха факли, за да слезем по стъпалата на улицата. Там с усилие прочистих Умението си от тълпите призрачни Праотци, за да видя много по-рехавото население, движещо се по улиците. Крал Рейн крачеше енергично и отвръщаше с кимане на онези, които го поздравяваха. Привличахме погледи, но той не позволи на никого да ни задържи или да зададе въпроси. В края на улицата стигнахме до здание, което бе много по-скромно от кулата, но много по-високо и величествено от имението на Върбов лес.

— Нашата Гостна палата — каза той. — Намираме я за приятно място за добре дошли гости. Направена е с мащабите за човешки същества. По-малки врати, по-ниски тавани. Понякога се чувствам доста незначителен в някои от другите здания тук. — Усмихна се. — Рисковано е да се живее редом с дракони, както можете да си представите. Елате с мен. Стаите са много удобни. И е това, което наричаме тихо място, в смисъл че в по-горните стаи гласовете на Келсингра не шепнат толкова силно.

Продължи отривисто по стълбите и колкото и уморен да бях, се постарах да не изоставам.

Входната зала бе обзаведена в, както ми се стори, бинградски стил. Имаше изящни масички и столове около тях. Залата все пак ми се стори странно празна, докато не осъзнах, че ѝ липсва голяма камина с огън. Въпреки високите тавани и широките прозорци от жълто стъкло вътре все пак беше топло; сметнах това за поредното доказателство за магията на Праотците в действие. Не спряхме в това помещение, а влязохме в широк коридор с каменен под и ботушите ни закънтяха, докато меките подметки на краля шумоляха тихо. Подминахме няколко изящно резбовани врати, преди той да отвори една и да ни покани с жест вътре.

В центъра на стаята имаше маса с бяла покривка и красиви блюда, подредени на нея. Очакваха ни столове с резбовани облегалки и зелени възглавнички. Изкуството по стените бе чуждо за очите ми, но приятно. Образите само бяха намекнати — тъмните сплетени зеленини на гора или широката вълниста повърхност на река, — но нищо не бе изобразено прецизно. Една жена подреждаше сребърните прибори на масата и се обърна да ни поздрави, щом влязохме.

Кралица Малта. Беше легендарна заради екзотичната си красота и никой не можеше да я сбърка с друга. Къдравата ѝ коса не беше руса, а златна, златна като лъскава монета. Изящен тънък обгар очертаваше челото ѝ и подчертаваше високите ѝ скули и деликатната ѝ брадичка. Също като краля, тя беше с халат на Праотците и торбести панталони. Меките ѝ пантофки искряха златни. Тъканта на дрехите ѝ преливаше от зелено в златно и обратно, щом тръгна към нас да ни поздрави. Предпазливостта ме накара да се смъкна на коляно пред нея и Лант последва примера ми. Тя се засмя и помислих, че се смее на мен, докато не осъзнах, че младият Настойчивост, замаян от красотата ѝ, стои зад нас ококорил очи и със зяпнала уста.

Тя ме погледна и усмивката ѝ стана още по-широка.

— А това изражение ме трогва повече отколкото всякакво поднасяне на дарове — отбеляза и Настойчивост мигом се смъкна на колене. В очите ѝ блеснаха весели пламъчета, сякаш си споделяхме някоя великолепна и забавна тайна. Удостои ме с изящен реверанс. — Принц Фицрицарин, вашата неочаквана визита е висока чест за нас. Имам обаче чувството, че сме се срещали. Искрено се надявам да простите на генерал Рапскал. Той понякога е досадно подозрителен. — Погледът ѝ се прехвърли върху съпруга ѝ. — Рейн, скъпи, както виждаш, добавих няколко допълнителни места на масата ни. Толкова се зарадвах, когато получих съобщението ти. И реших да поканим нашите неочаквани гости на масата! — Искрящият ѝ поглед отново се върна върху мен. — Принц Фицрицарин, вярвате ли в съвпадения?

— Случвали са ми се няколко крайно странни — отвърнах ѝ. „Внимавай, Фиц.“ Знаех, че стъпвам на нездрава почва и че трябва да съм готов да променя версията си всеки момент. Извърнах усмивката си към Лант и Настойчивост, с надеждата, че ще схванат предупреждението ми.

— И ето го моето съвпадение — възкликна с усмивка кралица Малта, щом вратата на отсрещната страна на стаята се отвори.

Спарк, косата ѝ току-що сресана прилежно и сплетена на плитки, влезе в стаята. Бузите ѝ бяха зачервени, а елегантната връхна пола с черна дантела на лейди Дайми изглеждаше много по-добре на нея, отколкото на пакостливата някогашна старица. Зад нея влезе не Шутът, нито Сивия, а Амбър, и то Амбър, каквато никога не си я бях представял. Пеперуденото наметало висеше изящно от тесните ѝ рамене. Късата коса на Шута беше влажна и разрошена на къдрици, мазки боя червенееха на бледите му устни и страни. Знаех, че искрящите обици са стъклени, но искренето бе толкова убедително, колкото боядисаната уста на Шута и гримираните с черно очи. Приятелят ми от детството бе изчезнал и нямаше абсолютно нищо общо със смешника на крал Умен. Зяпнах го и отново ме жегна онова усещане за измяна. Как можеше да е толкова изцяло тази личност, която изобщо не познавах? Несигурността, която изпитвах, беше болезнена. Чувствах се едновременно измамен и изключен.

Но нямах никакво време да се отдавам на чувствата си. Играта бе започнала и трябваше да намеря своята роля. Пръстите на облечената в ръкавица ръка на Амбър се отпуснаха на рамото на Спарк и тя я въведе в стаята.

— О, милейди, те са тук! — възкликна Спарк, щом ни видя. — Принц Фицрицарин и лорд Лант, и дори Настойчивост. И изглеждат невредими.

При тази новина пръстите на Амбър изпърхаха към боядисаната уста на Шута в напълно женствен жест на изненада и облекчение. Той различи фигурата ми и възкликна досущ като Амбър:

— О, Фиц! Лант и Настойчивост! Вие сте невредими. Толкова съм облекчена да разбера, че не сте пострадали! О, кралице Малта, благодаря ви, благодаря ви, че сте ги намерили и сте ги избавили. Вечно съм ви задължена.

— Несъмнено — отвърна Малта. Забравила ли беше Амбър, че си има работа с жена, родена като търговка от Бинград, за която всяка сделка с живот е договор или размяна? После Малта добави: — Тъй както аз и Бинград в голяма степен сме ви задължени. Защото вярвам, че един дълг може да е взаимен като обещание.

Имаше нещо от Сенч у Лант в крайна сметка. Беше запазил самообладание и не зяпна. Настойчивост се закашля тежко и използва това като повод да наведе глава. Отчаяно ми се искаше да науча каква версия е разказал Шутът на Малта. Казал бях, че сме емисари от Шестте херцогства и че сме дошли от Планините. Бяхме ли във взаимно противоречие и ако да, можехме ли да го поправим убедително?

Крал Рейн изглеждаше озадачен и не се опитваше да прикрие объркването си. Малта го погледна многозначително и разбрах, че тя ще се разправя с нас.

— Заповядайте на масата. Нека ядем и пием заедно, и ще видим какво можем да направим, за да ви помогнем по пътя ви.

Рейн настани кралицата и седна. Нас ни подредиха от едната страна на масата. Един слуга, много човешки на вид, отведе Спарк и Настойчивост да се хранят отделно. Спарк тръгна все едно това я устройва напълно, а Настойчивост ме погледна, докато не му кимнах да излезе. Крал Рейн ни се усмихна, щом вратата се затвори след тях, и възкликна:

— Гладен съм като вълк! Надявам се да не ви се стори странно, че нямаме много официалности тук. — Погледна Амбър, усмихна се и добави: — Дори след толкова години крал и кралица ни изглеждат малко непривично. — Обърна се към Лант и мен и добави: — След годините на Сатрапията, която изсмукваше пари от Бинградските търговци, ние, които сме отраснали като Търговци, все още се чудим защо някой би помислил, че сме предпочели монархия. Но е удобен начин да ни вижда външният свят и съм сигурен, че и двамата разбирате.

Зарових в паметта си. Кетрикен веднъж ми беше казала нещо за това. Точно както тя бе възпитана да вижда себе си като „Жертва“ за своя народ, но външните я бяха възприемали като Планинската принцеса, така и Малта и Рейн, макар да бяха известни като краля и кралицата на Дъждовните равнини, всъщност бяха по-скоро главните преговарящи за един консорциум на едри търговци. Кимнах вежливо, а Лант се усмихна. „Кралят“ се самообслужваше от едно плато с храна, което след това подаде на своята „кралица“. Блюдото тръгна по масата, като всеки от нас си взимаше порция и го подаваше нататък. Последваха блюдо след блюдо и макар храната да беше от по-добро качество, отколкото ни бе предложено преди, все пак не превъзхождаше онова, което бих очаквал на маса в Бъкип. Мнението ми за Лант се повиши, като го видях как се навежда към Амбър, описва ѝ блюдото и след това ѝ сервира, ако пожелаеше.

Рейн ни огледа един по един с усмивка.

— Хайде просто да ядем, преди си говорим, става ли?

— Разбира се! — прие Амбър от името на всички ни. — Пазаренето и храносмилането не са най-добрите приятели, както би трябвало да знаем добре.

— Значи идвате за сделка? — Рейн ѝ се усмихна. — А аз мислех, че принц Фицрицарин и свитата му са емисари от Шестте херцогства.

— Емисари, търсещи специфична сделка. Но нека не обсъждаме това сега, а да ядем и пием, като стари приятели и нови. — Пръстите на Амбър зашариха по масата, намериха и вдигнаха чаша, пълна със златисто вино. — За приятелите и добрата среща! — предложи тя и всички пихме на тоста ѝ. Щом остави чашата си, добави: — Толкова се бях надявала да се срещна с Фрон, докато съм тук. Той е добре, вярвам?

Малта спря да дъвче. Амбър се усмихна невинно, но видях, че стрелата е улучила точно, и се зачудих защо е пусната. След малко Рейн каза тихо:

— Здравето на Фрон остава деликатно. Може би ще дойде при нас за малко след вечерята, ако се чувства добре за среща с гости.

— Тъжно ми е, че чувам това — отвърна тихо Амбър. — Последната вест за него получих преди години. За това време вярвам, че е започнал да заяква.

— Преди години — отрони тихо Малта. Понякога, когато е ударена камбана, друга отеква в съчувствие. Родителят в мен долови скритата болка в гласа ѝ и ми се дощя Амбър да спре да я притиска. Нещо сериозно не беше наред с детето ѝ. Никога нямаше да го направя тема за спазаряване и не ми беше ясно накъде клони Амбър.

Рейн заговори малко язвително:

— Изненадан съм, че сте получили вест за Фрон.

Амбър сви леко рамене. Пръстите ѝ деликатно заиграха по блюдото, а след това, почти все едно беше зряща, отряза късче от резен консервиран плод в чинията си. Плодът ми бе непознат и отхапах предпазливо от моя.

— Беше преди години. Знаете как пътува клюката, от приятел на приятел. Помните ли Джек, моята спътничка на „Парагон“?

О, колко ловко. Вече се досетих кой е източникът на новината ѝ. Джек беше едно от малкото имена, които знаех от мрежата на Сенч от шпиони и събирачи на информация. Подозирах, че макар новината за този Фрон да е отпреди години, Шутът я е изровил от свитъците на Сенч. Не! Той беше сляп. Трябваше да е дошла от Спарк. Или Аш. Тъй че младокът вече беше дълбоко, дълбоко човек на Шута, достатъчно, за да му свие не само драконова кръв, а и скъпоценна информация също така. Не знаех дали да се радвам, че има толкова вярно лице под своята власт, или да негодувам, че толкова ценен ресурс е изтръгнат от Сенч.

Челото на Малта се набръчка за миг.

— Не я помня. Може би не сме се срещали.

— Тя движеше повечето ми дела тук, след като се наложи да напусна Бинград.

— О, да. Сега си я спомних. Изплащането на заема ставаше чрез нея.

Амбър кимна.

— Не сме забравили — каза Рейн. — В края на войната ни с Халкида готови пари се намираха много трудно. Когато ни заехте голяма част от дела си в съкровището на Игрот, това помогна на мнозина в Бинград да се преустроят. Много от нашите наследствени търговци бяха загубили складовете и стоката си. Това помогна на много от Татуираните да започнат наново.

— И финансово беше доста разумен ход от ваша страна — добави Малта: напомняше, че Амбър несъмнено си е осигурила добра печалба от своята добрина.

И чак сега разбрах кой бе източникът на притока доход на лорд Златен в неговите дни на безумни залагания в двора на Бъкип. Онова, което бе вложил разумно в Бинград, беше харчил със стъписващо прахосничество в град Бъкип. Защото вече бе научил, че ще умре, и не виждаше смисъл в спестяването на каквото и да е. О, това беше добро. Колко много късчета от многото животи на Шута ми се подаваха. Усмихнах се на Амбър над масата и тя някак си го разбра, защото ми се озъби.

— Помагаше ми в трудно време — отвърна сърдечно.

Малта заговори деликатно:

— Не мога да не забележа, че животът ви е превел през много промени от последния път, когато се видяхме. Скърбя, че сте изгубили зрението си. И не бях разбрала, че сте имали достатъчно контакти с дракони, за да претърпите Промяна.

Имаше керван от въпроси в този коментар. Зачаках.

— Обещах да ви разкажа историята си, когато дойдох при вас и вие изчакахте толкова търпеливо. Нека, прочее, привършим с яденето, и ще ви разкажа.

Аха, значи не бях единственият, спрямо когото прилагаше тактиката си на отлагане.

Останалото от вечерята мина безметежно. Лант не каза почти нищо, освен да благодари за вечерята и да похвали храната, а и аз не добавих много повече. Често усещах погледа на Рейн; преценяваше ме и се стараех да се държа както подобава на принц Пророк, докато се чудех що за разказ е засукала за нас Амбър.

Щом вечерята приключи, един слуга разчисти масата и ни поднесе бренди и ароматни чайове с него. Беше бренди от Сандседж, от Шестте херцогства, и се зачудих дали не е комплимент. Приех чашка с удоволствие и искрена благодарност. Рейн тъкмо бе отворил уста, когато вратата се отвори и влезе крехък стар Праотец. Движеше се бавно, със слуга до него и с бастун в ръка. Дишаше шумно през носа си и стъпваше ситно и предпазливо. Косата му бе златна като на Малта, а люспите обгар — сини като на Рейн. При все това се изненадах, когато Малта каза лъчезарно:

— А ето го и Фрон, дошъл да ни пожелае лека нощ.

Амбър не можеше да види Фрон, но навярно можеше да чуе дъха му и колебливите му стъпки, докато се приближаваше към масата и след това се отпусна на един стол. Слугата се наведе и го попита дали би предпочел бренди или чай.

— Чай. — Пъшкане накъса молбата на мъжа, защото като такъв го издаде гласът му. Погледнах го отново. Очите му бяха наситено сини, а люспестият му обгар — в синьо и сребристо, което го отличаваше като сложно и чудновато създание. Шарките на лицето и оголените му ръце бяха изкусни като татуировка. Но синкавият оттенък на устните му и тъмните кръгове под очите му не бяха част от тази оцветка. Фрон. Синът на Малта. Не старец, а млад син, състарен от болест.

Малта застана до сина си.

— Това са принц Фицрицарин, лорд Лант и лейди Амбър. За мен е удоволствие да ви представя нашия син, Ефрън Купрус.

Станах, направих две стъпки и му се поклоних. Колкото повече го приближавах, толкова по-силно отекваше усетът ми Осезание за него. Той протегна ръка към мен и аз му подадох моята. Изненада ме, когато стисна китката ми в стила на Шестте херцогства на воин, поздравяващ воин, но му отвърнах. В мига, в който докоснах кожата му, усетът ми за него се удвои по начин, който никога не бях преживявал. Неловко ми беше, но в същото време той сякаш изобщо не го усети. Дракон и момче, момче и дракон закънтяха срещу сетивата ми така, че едва можех да го понеса. И с това удвоено усещане за него — още по-дълбоко усещане за нещо неправилно, нередно, погрешно в тялото му. Беше слаб и безжизнен, измършавял от глад и изтощен от погрешното. Задрънча срещу сетивата ми непоносимо и без да мисля, се пресегнах и докоснах грешката.

Момчето изпъшка. Главата му клюмна и той за миг се вцепени. Останахме както бяхме, стиснали се за китките. Пресегнах се да хвана рамото му с другата си ръка, а той се свлече към мен. Не можех да се удържа и Умението се изля от мен в него.

В една отдавнашна пролет в Планините двамата с Нощни очи веднъж бяхме видели как поддаде леден бент в един поток. С гръмовен рев запушената вода изригна пред него и за миг бялото на заснежения поток се превърна в бликнала кафява вода, клони и цели дънери се затъркаляха, щом потопът рукна надолу по склона. Приливът-Умение, който бях усещал около себе си, който ме бе обкръжавал и ми бе пречил да достигна Копривка, изведнъж намери отворен канал. Потече през мен, мощен и чист, и наситен с насладата да правиш нещата съвършени. Радостта-Умение, толкова чувствена, колкото и умствена, заля ума и тялото ми. Момчето издаде задавен звук и аз може би отекнах приглушено.

— Фрон! — извика с тревога Малта. Рейн бе скочил на крака.

Потръпнах все едно ме прониза леден вятър, а тялото на Фрон се събра пред очите ми. Някъде, много далече, кралицата дракон Тинтаглия беше стъписана. Не беше ли това човешко същество нейно за оформяне? След това ме заряза, както драконите зарязват хората, и не я усетих повече. Но Фрон вдигна глава и едва не извика въпроса си:

— Какво беше това? Беше удивително! — И с внезапно изумление добави: — Мога да дишам! Не ме боли да дишам, не трябва да се мъча! Мога да дишам и да говоря! — Изведнъж пусна ръката ми и направи четирите крачки, които го отведоха в загрижената прегръдка на баща му.

Колкото до мен, олюлях се. Лант ме изненада, когато скочи до мен и ме хвана, за да не падна.

— Какво стана? — изпъшка. Можах само да поклатя глава.

Фрон пусна Рейн и се обърна към мен. Пое си дълбоко дъх и възкликна от облекчение.

— Ти ли беше? — попита ме. — Мисля, че беше ти, но го усетих като онова, което Тинтаглия прави понякога, когато идва. Не е била тук от колко… пет години? Последния път, когато ме оправи, да, пет години. — Разпери и сви дългите си пръсти и се досетих, че направеното от нея тогава е изцерило ръцете му. Малта плачеше беззвучно, сълзите се стичаха по страните ѝ. Фрон се обърна към нея, прегърна я и се помъчи да я вдигне на крака в прегръдката си. Не успя. Месеците безжизненост го бяха обезсилили, но сега се усмихваше. — По-добре съм, майко. По-добре, отколкото съм бил от години! Не плачи! Има ли храна? Храна, която мога да дъвча и гълтам, без да пъшкам? Каквото и да е, само не супа! Всичко, което мога да хапя и да дъвча. И да хрускам! Има ли нещо хрупкаво?

Малта се изтръгна от прегръдката му и се засмя лудешки.

— Ще ти донеса!

И тази прелестна и царствена жена от Праотците изведнъж се превърна просто в майка на едно момче, щом се втурна към вратата. Пътьом вече викаше за месо и хляб, и още думи, които се изгубиха за нас, щом вратата се затвори.

Обърнах се. Рейн бе застанал до мен, усмихваше се широко на сина си. Погледна ме.

— Не знам защо дойде тук. Не знам какво направи, макар и да усетих ехо от него. Беше като Тинтаглия, тя, която ме докосна и ме направи Праотец. Как го направи? Мислех, че само дракон може да ни оформя така.

— Той е мъж с много дарования — рече Амбър и стана. Пръстите ѝ пробягаха по ръба на масата, щом тръгна към нас, и когато стигна до нас, Лант ѝ отстъпи мястото си до мен. Тя хвана ръката ми по начин, който ми беше твърде познат. Моли. Моли винаги беше хващала ръката ми така, когато обикаляхме пазара и искаше вниманието ми, или понякога когато просто искаше да ме докосне. Не както Шутът сплиташе някога ръката си с моята в дните, когато вървяхме един до друг. Беше Амбър в онзи момент и ръката ѝ се отпусна властно върху моята. Наложих си да остана спокоен и да го приема. Като кон, който приема непознат ездач, помислих си и обуздах импулса да се отдръпна от допира му. Не знаех каква игра играе и не посмях да му я разваля. Много тихо казах:

— Изцеряване с Умение. И беше извън контрола ми. Трябва да седна.

— Разбира се — каза тя, а Лант вече ме настаняваше на един стол.

Седнах и се зачудих какво беше станало току-що.

— Мисля, че това ще ти дойде добре — каза Рейн и ми подаде чаша бренди. Взех я и успях да му благодаря.

Чувствах се все едно бях паднал в дълбоко и бързо течение, мятал се бях и въртял в него, а след това бях издърпан отново на брега. Все още напираше, непоносимо близо до мен, течеше през мен с наслада над всякакъв апетит, който бях изпитвал някога. „Издърпай ме“, беше ми казал веднъж Искрен. Но нямаше никой, който да ми помогне. Не бях сигурен дали искам помощ, или да се предам. Течението на Умение зовеше, кипнало от мощ и наслада. Защо трябваше да го запуша? Вдигнах стената си все едно бутах стена от кал срещу порой. Наистина ли исках да се затворя? Шутът — или Амбър — стоеше зад мен. Усетих как дланите ѝ се отпуснаха на раменете ми и ме укрепиха. Поех си дъх и стените ми издържаха. Отдръпнах се от изкушението.

Малта се върна с блюдо жълти питки. След нея влязоха двама слуги, понесли печена птица и купчина тъмнооранжеви корени, каквито бяхме яли на вечеря. Очите на момчето светнаха, като ги видя, а баща му се засмя, когато се настани бързо на масата. Фрон не изчака, а грабна една от жълтите питки и я захапа. Беше хрупкава и той задъвка с нескрита наслада. Един сияещ от щастие слуга му отряза дебело парче месо и го сложи в чинията му.

— Не можех да ям от повече от година — заговори ми Фрон с пълна уста. — Гърлото ми беше станало стегнато и тясно. Пареше, когато преглъщах. Супа. Можех да ям само рядка супа. Нищо повече.

— Имаше… Щяха да са на място. При дракон. Израстват като… — Почувствах се неловко, че го казвам. Бях ги видял в отворената паст на зеления дракон. — Торбички — казах. — За плюене на отрова, мисля. Израстват в гърлото ти.

— Какво направи? И как? — Малта ме гледаше с удивление. Удивление, обагрено със страх.

Амбър заговори над главата ми:

— Принц Фицрицарин притежава наследствената магия на рода на Пророка. От кралската кръв. Може да изцерява.

— Понякога — добавих припряно. — Само понякога. — Посегнах към брендито. Ръката ми бе достатъчно спокойна да го вдигне и отпих.

— Мисля — заговори бавно Рейн, — че всички трябва да седнем. Бих искал да чуя разказа на лейди Амбър. Да узная защо дойдохте тук. И как.

Тя стисна раменете ми, предупреждавайки ме да мълча, точно както щеше да го направи Моли, ако сметнеше, че се каня да предложа твърде много пари за покупка на пазара.

— За мен ще е огромно удоволствие да ви разкажа всичко — рече тя и с радост я оставих да го направи. Изпитах облекчение, когато ме пусна и отново насядахме около масата. Лант беше заел мястото си и бе удивително тих.

История, разказвана им от Шута с гласа на улегнала и практична жена. Двамата с нея сме били стари приятели, започна тя.

— Това го предположих — каза Малта многозначително. — Когато го видях, имах чувството, че вече го познавам. — Усмихна ми се все едно споделяхме шега. Отвърнах на усмивката, без да разбирам нищо.

Разказът на Амбър заобикаляше, прескачаше и лъкатушеше през истината. Отишла в Бъкип и си прекарвала чудесно времето с парите, които Джек ѝ изпращала от Бинград. Твърде много чудесно време с твърде много прекрасно бренди (тук замълча, за да отпие глътка от златистото бренди от Сандседж), и твърде много игри на късмета, в които не ѝ вървяло — нито на карти, нито на зарове, нито на пръснати иглички. Загубила богатството си и решила да се върне в родната си страна, за да се събере отново със семейството си и да гостува на приятели. Но вместо това се натъкнала на стари врагове. Били завзели дома на предците ѝ и наранили близките ѝ. Пленили я и я изтезавали. Ослепяването ѝ не било нито най-малкото, нито най-лошото от всичко, което ѝ направили. Успяла да избяга. И се върнала при мен. При човека, който можел да отмъсти за нея и да ѝ помогне да освободи все още държаните в плен. При Фицрицарин Пророка, мъж толкова вещ в убийствата, колкото и в изцеряването.

Разказът ѝ беше запленил всички, дори Лант. Хрумна ми, че тази изкривена версия на истината в разказа на Шута е повече, отколкото бе чул досега. Фрон вече ме гледаше с младежко удивление. Рейн седеше подпрял лакът на масата, хванал брадичката си и с пръсти, долепени до устата. Не можех да реша какво мисли, но Малта кимаше на думите на Амбър и прие твърденията ѝ за мен без възражение. Стараех се да съм сериозен и скромен, но ми се искаше Амбър да не е толкова разточителна в похвалите си за мен.

Тъй че бях поразен от думите на Малта, когато Шутът замълча, за да отпие глътка бренди.

— Има други деца — каза тя. Гледаше ме в очите. — Не много. Децата, родени в Келсингра, са малко и още по-малко оцеляват. Ако би могъл да направиш за тях това, което направи за Фрон, би могъл да поискаш от нас почти всич…

— Малта, той е гост… — понечи да се намеси с укор съпругът ѝ, но тя го прекъсна с:

— А те са деца, които страдат ежедневно, и родителите им с тях. Как мога да не помоля за това?

— Разбирам — казах бързо, преди Шутът да е успял да заговори. — Но не мога да дам никакви обещания. Това, което Амбър нарече изцеряване, е по-скоро… коригиране. Може да се окаже нетрайно. Може да се окаже, че не мога да помогна на никое от другите деца.

— Трябва да… — започна Амбър, но я прекъснах безразсъдно:

— Не ни трябва нищо в замяна на помагането на деца. Животът на деца не е предмет на сделки.

— Трябва — продължи спокойно Амбър — да не говорим за никакви сделки или наши желания, докато Фицрицарин не направи каквото може за децата. — Извърна слепия си поглед към мен. — Това се разбира от само себе си.

И все пак с думите си бе напомнила, че може да сме го премълчали. Стараех се да наблюдавам Малта, без да изглежда, че съм се вторачил в нея. Тя кимна бавно, а след това си размени неразгадаем поглед с Рейн. Фрон продължаваше да яде. Без да мисля, го предупредих:

— По-бавно. Ще трябва да оставиш на тялото си време да се пригоди към промяната в диетата ти.

Той спря, вилицата увисна пред устата му.

— Толкова съм гладен, от толкова дълго не съм…

Кимнах.

— Но колкото и дълго да си бил гладен, стомахът ти не може да поеме повече.

— Повярвай ми. Това е вярно — потвърди тъжно Амбър.

Погледнах родителите на Фрон, изведнъж осъзнал, че съм заговорил на сина им все едно е мой. На лицето на Малта се четеше отчаяна молба. Рейн беше навел очи, сякаш го беше срам да се надява.

Направих предложението с неохота. Та нали знаех какво е да имаш дете със смущаващо затруднение! Нали бях изпитвал болката на родител, готов да заплати каквато и да е цена, та животът на детето му да е по-добър!

— Не знам дали мога да помогна на всички. Или на някое от тях. Но съм готов да опитам — казах и се постарах да не издам тревогата си. Не просто че бях несигурен. Беше притеснителното осъзнаване, че магията ми Умение се движи странно в мен. Беше ли самото Умение, беше ли по-силно или по-съсредоточено тук в Келсингра? Или бях самият аз? Подкопаваше ли се границата между мен и течението на Умението? Бях докоснал Фрон, момче, което никога преди не бях виждал, и го бях изцерил без никакво усилие, все едно че бях Шишко. Не. Не го бях изцерил, напомних си. Бях го поправил. Без никакво предварително знание какво би трябвало да е тялото на един Праотец. Изведнъж съжалих, че се бях съгласил да опитам. А ако следващото ми усилие не поправеше, а нанесеше вреди в тялото на дете? Какво щеше да стане с нас, ако Фрон беше умрял задушен и пъшкащ в краката ми?

— Още не съм свършила разказа си — вметна тихо Амбър. Толкова се изненадах, че зяпнах. Шутът не обичаше да споделя информация за себе си. Толкова различна личност ли беше Амбър?

— Още ли има? — попита Малта невярващо.

— Кратко е за разказване и може би разказването му накратко ще е най-добре както за вас, така и за Фицрицарин. Хората, които ме държаха в плен, изтезаваха ме и ми отнеха зрението, знаеха, че ще потърся помощ от моя стар приятел. — Замълча и стомахът ми се обърна. Той нямаше да го направи. Тя го направи. — Подмамиха Фицрицарин извън дома му. И тогава го нападнаха с наети войници от Халкида, водени от един мъж, чието име може би знаете. Самият той се наричаше херцог Елик.

Направо чух как Рейн изскърца със зъби. Малта пребледня. Пурпурното очертание на всяка люспичка на фона на бялото ѝ лице беше красиво и плашещо. Амбър не осъзнаваше ли реакцията, която бе предизвикала?

— Те разбиха вратите му, изгориха плевниците и конюшните, убиваха, изнасилваха и плячкосваха — продължи тя. — И отвлякоха дъщеря му. Малко дете, на девет години. Взеха и по-голямата ѝ братовчедка. Лейди Шайн успя да избяга, не без да пострада, но жива. Но малката Пчеличка, дъщерята на лорд Фицрицарин, дете повече от скъпо и за двама ни, унищожиха.

Толкова простичко разказано. Трябваше да съм се закалил за тази болка. Трябваше да съм надмогнал онзи момент, в който ми се искаше да вилнея или да плача, или да удрям и троша всичко около мен. Усетих, че съм стиснал ръба на масата, забил поглед в него, и се мъча да се овладея, докато вътре и около мен бушуваше буря.

— Унищожена. — Кралица Малта изрече думата едва-едва.

— Изчезнала завинаги — потвърди Амбър.

Рейн ми наля още бренди. Нямаше да помогне, но оцених жеста. Не трябваше да го пия. Вече бях изпил твърде много и твърде бързо. Погледнах брендито, разклатих го и мислите ми се върнаха към Искрен. Колко често го бях виждал да прави този малък жест? Какво беше виждал там?

Нищо, Фиц. Нищичко. Изпиваш фалшивия си кураж и продължаваш напред. Единствената посока, в която човек може да продължи.

Вдигнах очи заслушан. Въображение. Надигнах брендито и го изпих до дъно.

— Децата не са предмет на сделки — потвърди Рейн. Погледна кралицата, после мен. — И все пак не мога да си представя начин, по който да те накарам да разбереш дълбочината на благодарността ни. — Помълча и добави неловко: — Или безумната надежда, която изпитвам за другите деца. Знам, че изглежда алчно от наша страна, но ако благоволиш, моля те, нека да повикам родителите и да поговоря с тях тази вечер. Да им кажа, че вероятно би могъл да помогнеш. Утре, може би… — Молбата му заглъхна.

Нетърпението, което ме обзе, беше стъписващо.

— Не мога да дам никакви обещания — предупредих го.

Амбър заговори внезапно:

— Ще трябва да си почине, преди да прави нови опити. Тези изцерявания го натоварват по начин, който е трудно да се обясни. — Замълча, а след това се осмели да предупреди Рейн: — И когато говорите на родителите, трябва да бъдете честен, сър. Кажете им, че има и рискове също така, и не просто че принц Фицрицарин може да се окаже неспособен да помогне. Понякога изцеряванията му налагат тежка дан на този, комуто помага. Казвам го, защото лично съм го изпитала. Накарайте ги да обмислят добре риска.

— Имаме и генерал Рапскал също така. Това няма да му хареса — каза Малта угрижено.

— Малко неща му харесват — каза Рейн със смях, но в смеха му нямаше хумор. — А и някои от драконите може да се заинтересуват. В момента няма много тук. Повечето са заминали към по-топли страни, за сезон или година, или десет. Те не отчитат времето като нас.

— Те не мислят за деца, които може да се нуждаят от оформяне или насочване. — Малта говореше с горчивина. — Тези, които са занемарили младите си Праотци, ще изразят формално съжаление, разбира се.

Не схващах напълно това, което чувах, но предложението за почивка и време да остана сам ме изкуси неописуемо. Мисля, че умората ми пролича, защото Малта добави:

— Вярвам, че са приготвили удобни стаи за вас и придружителите ви. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви осигуря нощ на отдих и сладки сънища.

Спогледаха се със съпруга си и той добави замислено:

— Обещавам да предупредя родителите да не хранят прекалено големи надежди. И ще им дам една нощ да обмислят добре избора си: да приемат опита ви или не.

— Принц Фицрицарин няма неограничени способности — отговори Амбър вместо мен. — Той не успя да възстанови зрението ми, но много от онова, което бе увредено в мен, го поправи.

Малта кимна.

— Натъжих се първия път, когато разбрах, че сте изгубили зрението си и сте били подложена на мъчения. Вие ни казахте какво ви е сполетяло, но не и защо сте придобили известно подобие на Праотец. Знам, че двете с Тинтаглия имахте някакви общи дела, преди години. Предполагам, че тя е започнала промените ви?

Съжалих, че Амбър не можеше да види изражението на Малта. Ужасяваше се от възможния грешен отговор. Но Амбър заобиколи въпроса толкова ловко, колкото го можеше Шутът.

— Имахме. Беше преди много години и тя беше по-склонна, тогава, да зачита дълговете си към простосмъртни хора. Тя убеди добрите хора на Трехог да ме снабдят за една експедиция.

— Спомням си нещо такова — отвърна Малта. А след това, сякаш едновременно облекчена от разказа на Амбър и спомнила си задълженията на домакиня, добави: — Ако ме извините, има едно малко утешение, което желая да ви изпратя.

— Аз също се оттеглям — добави Рейн. — Моля, чувствайте се удобно тук.

Напуснаха стаята заедно, ръката на Малта на ръката на Рейн. Фрон бавно закрачи след тях — беше взел останалите питки. На вратата спря, обърна се и ни удостои с изненадващо изящен поклон за младеж, стиснал блюдо в ръцете си. Неволно се усмихнах, а след това вратата се затвори след тях.

Известно време тримата седяхме в пълно мълчание, всеки потънал в грижите си. Амбър заговори тихо:

— Защо изобщо го направи, Фиц? Защо ще опитваш такова изцеряване на своя глава и за момче, което едва познаваш? — Отпусна се на стола си и се потупа по лицето. — Когато схванах какво става, бях ужасена.

— Той хвана ръката ми и просто… се случи. Свързахме се в Умението и не мисля, че щях да мога да се въздържа да поправя тялото му.

— Това изглежда опасно — подхвърли Лант и Амбър се изсмя задавено.

Влезе слугиня с поднос с голям сребърен чайник и бели чашки, а след нея — Спарк и Настойчивост. Слугинята наля на всички и каза:

— Дар от краля и кралицата. Чай „сладък сън“. — Пожела ни лека нощ и напусна.

Вдигнах една чашка и я подуших. Подадох я на Амбър.

— Познато ли ти е това? Прилича на много тъмен чай, но е по-гъсто.

Тя го помириса, след което отпи деликатно.

— Пила съм го в Бинград. Сладък сън. За да спиш добре, с много приятни сънища. Позволява ти да забравиш грижите си. Много е скъп. Голям комплимент е да ти сервират това.

— Така е — каза Настойчивост сърдечно. — Слугинята, която ни доведе тук, беше изумена, че ѝ казаха да го приготви за вас. Дошъл е чак от Джамайлия, подарък за краля и кралицата от самия сатрап! „Да получиш този чай е все едно да пиеш злато“, така каза.

— Един дълбок сън ще е добре дошъл — каза тихо Лант. — С приятни сънища, поне веднъж. — Взе чашата си и отпи. Наблюдавахме го. Той облиза устни. — Хубав е. Леко нагарча и след това сладни.

Амбър отпиваше от своя на бавни глътки. Спря, сякаш можеше да види, че я наблюдавам.

— Безопасен е — каза тихо. — Търговците ще се пазарят тежко с теб, но отравянето не е част от етиката им. А и не смятам, че Рейн и Малта биха навредили на човека, който спаси сина им. Или на човека, който се надяват, че ще спаси децата на Келсингра.

Спарк я беше наблюдавала. Без колебание вдигна чашката към устните си и я опита.

— Харесва ми — заяви и отпи отново.

— Не го пиеш, нали? — Амбър ми се усмихна над масата. Имаше леко предизвикателство в усмивката ѝ.

— Предпазлив тип съм — напомних ѝ.

— Фиц. Има време за предпазливост. И време да опиташ нещо ново. Нещо, което би могло да ти позволи да имаш хубав нощен сън. — Не знам как беше усетила колебанието ми. — Гостоприемство — каза тя тихо. — Не отказвай един много щедър дар. Гарантирам ти, не е нищо повече от отпускащ чай. По-безвреден е от „отнеси ме“. Вежливостта изисква да му се насладим. — Вдигна чашката си и отпи.

Настойчивост ме погледна. Свих рамене и опитах. Беше приятно: горчиво, последвано от сладко. Момчето ме погледа, а след това изпи своя чай на няколко бавни глътки.

— Фиц, изпий го — каза Амбър с гласа на Шута. — Повярвай на преценката ми в това. Няма да ти навреди и може да ти донесе много добро.

Така и направих. Когато дойдоха други две млади слугини, за да ни заведат до стаите ни, чувствах приятна отпуснатост. Нямаше никакво тежко усещане, че съм упоен, само съненото чувство, че ще мога лесно да потъна в дълбок сън.

Момичетата не бяха Праотци, но бяха облечени в яркоцветни дрехи, подобни на тези, които носеше Малта. Едната беше цялата в червено, а другата в синьо. Амбър хвана ръката ми и я поведох след момичето в синьо. Лант дойде с нас. Спарк и Настойчивост тръгнаха зад нас и чух как Спарк подхвана разговор с момичето в червено. Явно бяха вечеряли заедно преди това.

— Ще се преместя оттатък реката утре — каза момичето на Спарк. Изглежда, беше продължение на предишен разговор. — Реших го тази нощ. Шепненето стана твърде шумно, за да мога да го понасям. Бях се надявала, въпреки че изглежда глупаво да го призная, че някой ден ще бъда удостоена от дракон и ще бъда Променена. — Поклати глава. — Но не мога да издържа. По цял ден, на улиците, стените ми мърморят. Нощем, дори в тихите къщи, сънищата ми не са мои. Ще си опитам късмета оттатък реката, въпреки че ще ми липсват светлините на града и топлината и удобството на тези сгради. През цялата зима работниците там почистват земята. Напролет ще копаем и садим. И може би този път реколтата ще е щедра.

Момичето в червено спря пред една врата и погледна Лант.

— Господарката каза, че се надява да намерите стаите, които е поръчала за вас, задоволителни, но ако не, трябва само да звъннете и някой ще дойде да ви ги направи удобни. О. А за да звъннете, трябва само да докоснете образа на цвете на пода до вратата. — Отвори вратата и кимна на Лант. — За лорд Лант е приготвена тази стая. Настойчивост ни каза кой багаж да донесем тук. Леглото се приспособява към тялото ви. Каната с фигурите на риби на нея пази водата ви за измиване топла. Ще ви се пълни вана за къпане. Казвам ви тези неща, за да не се разтревожите от тях. — Лант я изслуша сериозно, кимна ѝ много хладнокръвно, пожела ни лека нощ и влезе. Прецених, че скоро ще заспи.

Момичето се обърна към нас с усмивка.

— Вашите покои са в края на коридора. — Поведе ни натам. Вече определено усещах въздействието на сънотворното вещество. Умората, която толкова дълго време бях отричал, се надигаше в мен като неизбежен прилив. Не беше толкова познатата ми болезнена умора, а само нежната вълна на лекия сън. Момичето спря пред една врата, малко по-импозантна от водещата към стаята на Лант. Не беше нито от дърво, нито от камък, а от някакво непознато вещество, изваяно на извивки и сплитове като кората на изкривено дърво. Напомни ми за слонова кост, в по-тъмен тон. — Вашите стаи — каза тя тихо. — Когато се събудите утре, докоснете образа на дърво до вратата и ще ви донесат храна.

— Благодаря — отвърнах.

Момичето пипна вратата и тя се люшна безшумно и се отвори. Влязох и се озовах в дневна. Импровизираната ми пътна торба изглеждаше тъжно не на място на деликатно резбованата маса в центъра на помещението. Подът бе облицован със стотици малки триъгълни плочки, а стените бяха изрисувани така, че да наподобяват дървеса. Стаята миришеше на лятна гора. Отвъд дневната видях стая с голямо легло, а отвъд нея — гледка, на която едва можех да повярвам. Прекосих спалнята и зяпнах в нишата зад нея. Басейн, два пъти по-голям от леглото, се пълнеше с димяща вода, ароматизирана с горски билки. Масата до него беше затрупана с дебели кърпи, тумбести гърнета със сапун и кани с благовонни масла, имаше и няколко халата в ярки цветове.

Чух как вратата се затвори зад мен. Тръгнах към водата, като смъквах дрехите си по пътя. Седнах на пода като дете, за да смъкна ботушите си, после се изправих, за да махна панталоните. Не се поколебах на ръба на басейна. Дъното му беше наклонено и загазих в него, а след това седнах в най-дълбокия край така, че водата загърна небръснатата ми брадичка. Топлината бавно проникна в плътта ми и усетих как мускулите ми се отпуснаха. Облегнах се назад и водата ме повдигна. Бавно гребнах с шепа и потърках лицето си, а след това се потопих и затърках солената пот от косата и главата си. Когато се показах навън, Шутът стоеше на ръба на басейна.

— Колко е дълбоко?

— Не покрива главата ти. — Гмурнах се отново и излязох. Било ли ми е някога през живота толкова хубаво в топла вода? Трудно ми беше да мисля за каквото и да било освен за това усещане. — Защо не си отиде в стаята?

— Това е моята стая. Със Спарк бяхме тук по-рано. Нещата ми вече са в килера. Когато слугите попитаха Настойчивост и Спарк кой си, те казаха, че си моят закрилник. Тъй че не ни отделиха.

— О. — Отпуснах се във водата и затърках отново лицето си. Зачудих се колко ли занемарен трябва да съм се сторил на краля и кралицата на Праотците. Но осъзнах, че изобщо не ме интересува какво мислят за мен. Избутах мократа коса от лицето си, изправих се и тръснах вода от главата си. Изведнъж се почувствах сънен. Широкото легло ме притегляше.

— Ще си лягам. Ако влизаш в басейна, гледай да не се удавиш.

Тръгнах към плиткия край и излязох. Взех голяма кърпа от купчината, но едва намерих воля да се подсуша, преди да закрача към леглото.

— Лек сън, Фиц — каза Шутът. И беше отново Шутът.

— Този чай… Мога да спя, Шуте. Мога да зарежа всичко. Да спра да се тревожа. Тревогата не решава нищо. Знам това. В едно отношение го знам, но в друго изглежда грешно. Сякаш ако не мисля за всичките неща, които болят, всичките неща, които съм сбъркал, значи не ме интересуват. Самоизтезанието със смъртта на Пчеличка няма да я върне. Защо трябва да си го припомням непрекъснато? — Леглото беше голямо и плоско. Нямаше никакви възглавници и завивки. Седнах на него, с кърпата около раменете, и то много бавно поддаде под тежестта на тялото ми. Изтегнах се на него. — Моли е мъртва. Пчеличка я няма. Вече не мога да усещам Нощни очи. Би трябвало просто да приема тези неща и да продължа. Може би. Или може би ти си прав. Трябва да ида и да избия всички Слуги. Нищо по-добро нямам за правене през остатъка от живота си. Защо да не направя това? — Затворих очи. Когато заговорих, чувах как думите ми се размазват. Търсех слепешком онова, което се опитвах да кажа. — Сега съм като теб. Отишъл съм отвъд края на живота си. Стигнал съм до място, където никога не съм очаквал, че ще бъда.

Гласът му бе сърдечен.

— Не се бори с това, Фиц. Не го оспорвай. За една нощ остави всичко.

Послушах го. Потънах в сън.