Гонитбата на Шута

11.Върбов лес

Дорестата кобила пое в галоп и префучахме през портата преди някой да е успял да ни спре с вик или да ни махне за лек път. Беше одухотворено същество и като че ли се радваше на идеята за нощен галоп. Осезанието ѝ заблещука между нас, търсейки потвърждение от мен, че ще станем най-добри приятели. Но сърцето ми беше смразено от страх и останах свит в себе си и неотзивчив. Копитата ѝ мятаха буци утъпкан сняг от алеята, а вятърът от преминаването ни стисна лицето ми в леден юмрук. Коларски път възвиваше към Свидетелските камъни. Заснеженият път бе по-малко утъпкан и бягът ѝ се забави въпреки усилията ми да я подкарам по-бързо. Благослових наум краткото прекъсване на бурите, тъй че лунната и звездна светлина грееше отразена от снежните полета. Пришпорих я и когато пътят се превърна само в гънка в дълбокия сняг, тя загази с усилие през него. Много преди да стигнем до камъните бях взел решението си. Чираците и пратениците на Славен бяха взимали коне през стълбовете на Умението преди. Вярно, някои си бяха загубили ума от това, но аз бях много по-опитен в Умението от тях. А и нуждата ми беше много по-голяма.

На билото на хълма спрях кобилата, оставих я да си поеме дъх, а след това я подкарах към камъните. Дореста. С мен. Натиснах с Осезанието си срещу всичките ѝ сетива и се изненадах, когато тя ме прие с охота. Тръсна глава и ми показа едното си обкръжено с бяло око, щом плеснах камъка с голата си длан и мигновено я вкарах навътре.

Дълго скачаше през огряно от звезди небе, а след това се гмурнахме навън и тя се приземи, стегнала крака и задъхана под мен, на върха на Хълма на бесилото. Тридневно пътуване, свършило за миг. Вятър и падащ сняг бяха заличили почти всякаква следа от предишното ми преминаване. Дорестата тръсна глава, с широко отворени очи и разширени ноздри. Странната ѝ възбуда ме заля. Надвих вълната на замайване, преди да съм успял да намеря разума и Осезанието си, след това я загърнах в увереност и утеха, похвалих я и ѝ обещах топлина и овес, и прясна вода. Подкарах я надолу по снежния хълм. Малко търпение сега щеше да се отплати в силата в края на ездата.

Щом пътеката ни се сля с утъпкания път, я подкарах в тръс, а когато излязохме на пътя — в галоп. Когато усетех, че започва да се задъхва, дръпвах юздите ѝ и отново тръгвахме ходом. Никога не бях имал дълбока вяра нито в Еда, нито в Ел, но тази нощ се помолих на Еда дано да намеря детето си скрито и невредимо. Самоизтезавах се с хиляда хипотези какво може да се е случило. Беше се заклещила в стените без храна или вода. Беше се оказала в конюшните, когато са пламнали. Пушек я беше задушил. Шън ѝ беше направила нещо ужасно и след това бе избягала, като е подпалила къщата.

Но нито едно от безумните ми предположения не можеше да обясни защо домашният персонал ще твърди, че не знае нищо за лейди Пчеличка или лейди Шън. Дъвчех информацията по десетки различни начини, но нито един не ставаше.

Колкото повече се доближавахме до Върбов лес, толкова по-малко охота изпитвах да съм там. Трябваше да спра в Крайречни дъбове за нощта. Тази мисъл ме изненада и тръснах глава, за да я разкарам от ума си. Пришпорих отново кобилата в галоп, но сърцето ми натежа още повече, когато видях светлините на Върбов лес през дърветата.

Когато спрях дорестата пред къщата на имението, от гърба ѝ се вдигаше пара. Дори в студената нощ успях да надуша вонята на изгорелите конюшни и животните, които са били вътре. Загубата на сградата и конете бе поредният пронизващ удар, превърнал в реалност възможността да съм изгубил и малката си дъщеря. Но когато се смъкнах от седлото и завиках за слуги и конярчета, ми поолекна, понеже не виждах щети по къщата. Огънят не се беше разпространил до нея. Изведнъж се почувствах невероятно изтощен и замаян. „Пчеличка“, казах си и изтласках от ума си мъглата на съня.

Сенч. Тук съм. Конюшните са изгорели.

Посланието ми с Умение не стигна до никъде. Беше ужасно усещане, все едно че за миг бях задушен и се борех да си поема дъх. Сенч! Копривке! Предан! Шишко! С всяко усилие усещането за задушаване се усилваше. Потокът на Умението си беше на мястото, почти можех да го докосна, но нещо разкъсваше посланието ми на нишки и ги разпръсваше. Умората се надигна като прилив, задушаваше ужаса ми. Страхът се превърна в отчаяние и зарязах усилието. Извиках отново и с облекчение чух собствения си глас.

Някакъв слуга ми отвори вратата и чух как тя изстърга по пода. В светлината на лампата, която вдигна, видях, че някой е разбил вратите на дома ми. Това ме жегна.

— Какво е станало тук? — попитах задъхано. — Къде е Ревъл? Къде е Фицбдителен? И Пчеличка и Шън?

Мъжът се опули.

— Кой? — попита и след това добави: — Писарят отдавна си легна, сър. След злополуката е зле. Цялото домакинство спи, освен мене. Мога да вдигна стюард Диксън, но, холдър Беджърлок, вие изглеждате изтощен. Да взема да напаля огъня в стаята ви и да ви заведа там? А на заранта…

— Как изгоря конюшнята? Къде е дъщеря ми? Къде е вестоносецът на лорд Сенч Силдуел?

— Лейди Копривка ли? — попита той и го взех за идиот. Не задавай въпроси на идиот: намери най-подходящия човек, който може да има отговор. — Събуди стюарда и му кажи да се яви в личния ми кабинет веднага. Не в кабинета на имението, а в личния ми кабинет! И да доведе Фицбдителен!

Минах покрай него, дръпнах лампата от ръцете му и извиках през рамо:

— И намери някой да се погрижи за коня ми!

След което затичах. Пчеличка щеше да е в скривалището. Знаех, че ще е там. Беше единственото място, където винаги се беше чувствала в безопасност, тайната, която споделяхме само двамата с нея. Помъчих се да не обръщам внимание на другите щети в къщата, докато тичах по коридорите и нагоре по стълбите. Подминах една врата, която беше изкъртена и все още висеше на пантите си. Един гоблен беше смъкнат и висеше накриво, единият му край бе стъпкан на пода. Умът ми не можеше да го побере. Конюшните ми бяха изгорели, някой беше нападнал Върбов лес и беше мародерствал из коридорите, дъщеря ми я нямаше, а слугата на вратата беше напълно спокоен!

— Пчеличке! — извиках, докато тичах, и продължих да викам името ѝ, докато не стигнах до вратата на кабинета. Из къщата чух да се отварят врати, извисиха се питащи гласове. Не ме интересуваше кого съм събудил. Как можеше някой да спи, след като дъщерята на къщата я нямаше?

Вратите на кабинета ми също бяха изкъртени, дървото бе нацепено. Два от рафтовете ми със свитъци се бяха килнали пиянски един към друг, съдържанието им беше изсипано на пода. Писалището ми беше претършувано, столът ми — преобърнат. Изобщо не ме интересуваше цялата тази разруха, нито дали е открадната някоя тайна. Къде беше малкото ми момиче? Задъхах се, докато оправя вратите, за да мога да ги затворя и да задействам ключалката към скрития лабиринт.

— Пчеличке — казах с хриплив от надежда глас. — Тате си е вкъщи, идвам. О, Пчеличке, моля те, бъди там.

Завъртях скритото в пантата лостче и се изгърбих, за да вляза в тайния шпионски проход, който лъкатушеше покрай облицованите с дърво коридори на Върбов лес. Намерих малкото ѝ скривалище. Беше празно и изглеждаше непокътнато, възглавниците и моливите — точно както си ги подреждаше. Уханието на една от свещите на майка ѝ все още се усещаше във въздуха.

— Пчеличке! — извиках, все още с надеждата, че може да чуя отговор. Проследих знаците ѝ, направени с тебешир до входа в килера. Ужасих се, като видях на стените други знаци: ясните ѝ букви указваха проходи, които никога не бях проучвал.

Видях разхвърляни предмети по пода на прохода напред и подуших урина. Когато стигнах до пръснатите неизползвани свещи и дъвкания от мишки самун хляб, бях напълно объркан. Продължих към изхода в килера. Имаше разхвърляни на пода почти догорели свещи, мокър шал, който не беше на Пчеличка, а след това намерих вратата на килера открехната. Отворих я по-широко, измъкнах се и я затворих плътно. Отвън дори и аз не можех да различа къде е.

По това време на годината килерът трябваше да е пълен с бутове шунка, пушена риба и низове наденици. Нямаше нищо. Взети като плячка? Наденици? Беше нелепо. Не знаех за никой, който би нападнал Върбов лес. Като добавим, че нападателите бяха откраднали наденици, загадката ставаше още по-нелепа.

Излязох от килера в кухнята. Помощник-готвачката беше там, заметната със зимен шал над нощницата. Чучулига. Така се казваше, втора братовчедка на готвачката Нътмег и наета наскоро.

— О! Холдър Беджърлок! Кога дойдохте? Не ви очаквахме да се върнете толкова скоро, сър!

— Очевидно не сте! Къде е дъщеря ми? И къде е лейди Шън?

— Сър, уверявам ви, че не знам. Мислех, че сте отишли в Бъкип да видите лейди Копривка. И не знам за лейди Шън. Още съм нова тук, сър.

— Какво се е случило тук, докато ме нямаше?

Тя придърпа шала по-плътно около раменете си.

— Ами, сър, вие отидохте до града. Писар Фицбдителен се върна и ни каза, че сте решили да продължите до замък Бъкип. А след това имахме Зимен празник. И пожара в конюшните. И онази битка, макар че никой не я видя. Някой се беше напил сигурно, или повече хора. Писар Лант не можеше дори да каже кой го е намушкал и защо. Някои от другите мъже бяха изпопадали, един с насинено око, друг с избит зъб. Знаете ги мъжете. А после дойде оня пратеник, който, ако ме питате, не е с ума си, с пакетите му за хора, за които никой не беше чувал. А сега, посред нощ, вие изскачате от килера. И това е всичко, което знам, сър. А, и стюардът, дето ни крещи да ставаме и да ви носим поднос с горещ чай и храна в кабинета ви. Затова ли сте тука в кухнята, сър? Още нещо ли искате?

Обърнах ѝ гръб, докато дърдореше, и затичах отново по коридорите. Сърцето ми блъскаше и бях жаден, но нямаше време да спра, за да пия. Заклещен бях в някакъв ужасен, извратен кошмар, зацапан от дракон сън, в който нищо нямаше смисъл, и не можех да се събудя. Стаята на Пчеличка беше празна, огънят в камината догорял на пепел и камъните отдавна изстинали, гардеробът ѝ отворен широко и малките ѝ туники разхвърляни. Погледнах под леглото ѝ, виках името ѝ безнадеждно. Усетих, че не мога да вкарам достатъчно въздух в дробовете си. Не можех да подредя мислите си. Изведнъж отчаяно ми се дощя просто да се свия на леглото ѝ и да заспя. Изобщо да не мисля за това.

Не. Напред.

Заварих стаята на лейди Шън в същия безпорядък, както беше винаги. Не можех да определя дали е била претършувана. Леглото ѝ беше изстинало, постелките — наполовина смъкнати на пода. Едно от стенните пана беше разпрано. Продължих. Моята стая също беше разхвърляна. Все едно. Къде беше детето ми? Оставих спални и коридори и без да обръщам внимание на неколцината сънени и уплашени слуги, които подминавах, затичах отново към класната стая и стаите на писаря. Отворих рязко вратата на спалнята на Фицбдителен и ме заля облекчение, когато той се стресна и се надигна в леглото си.

— Какво има? — попита той, пребледнял и ококорен. — О. Беджърлок! Върнахте се толкова скоро?

— Слава на Еда! Лант, къде са те, къде са Шън и Пчеличка? Какво стана с конюшните?

Дощя ми се да го ударя, като видях нарастващото му стъписване.

— Конюшните изгоряха в нощта на Зимния празник. Предполагам, че някой е бил невнимателен с лампата. Шънипчеличка? Какво значи това?

Вече едва си поемах дъх.

— Лейди Шън. И моята дъщеря, лейди Пчеличка, малкото ми момиче. Къде са те? В пожара ли загинаха?

— Холдър Беджърлок, успокойте се. Не знам за дамите, за които говорите. Доведената ви дъщеря със сигурност е лейди Копривка, Майсторката на Умението в замък Бъкип.

Надигна се бавно и болезнено, завивките му се смъкнаха и оголиха дебела превръзка около гърдите му. Това ме стъписа.

— Какво е станало с теб?

Очите му рязко се разшириха и за миг зениците му станаха толкова големи, че имах чувството, че гледам в черен мрак вътре в главата му. После той потърка лицето си с две ръце и когато ме погледна отново, на лицето му се плъзна болнава и неловка усмивка.

— Толкова е смущаващо да го призная. Пих твърде много на Зимната вечер. Намериха ме след пожара. Някак си съм промушен. Вероятно с вила или някакъв инструмент по време на пожара? Изглежда, съм се разминал с нещо по-тежко, но с раните, от които вече се възстановявах, това отново ме обездвижи. Трябва да се извиня на лейди Копривка, че оттогава не можех да изпълнявам добре задълженията си като учител на децата.

Залитнах към един стол и седнах. Стаята около мен се завихри. Лант ме гледаше с дълбока загриженост. Не можех да понасям тъпашкото му съчувствие. Искаше ми се да направя лицето му на пихтия с юмруци. Затворих очи и се пресегнах към кралската котерия на Умението.

Бил съм сред виещи бури, в които викът заглъхва до шепот, плавал съм по безликата морска шир в сива мъгла, непрогледна за човешки очи. Точно това намерих. Умението ми беше потушено, влажно като мокро дърво, което няма да прихване поднесения пламък. Съсредоточих се, изтъних Умението си до връх на игла и го запокитих високо в небето. Нищо. Заклещен бях в тялото си. Не можех да ги достигна за помощ. Изведнъж се зачудих как може да съм сигурен, че не съм в сън, сътворен от дракон. Можех ли да съм сигурен, че не съм затворен в стълба на Умение и всичко това е някаква безумна илюзия, сътворена от мен самия? Каква проверка можех да направя?

— Къде е Ревъл? — попитах ядосано. Фицбдителен отново ме зяпна тъпо. — Казах на Диксън да вземе теб и Ревъл и да се срещнем в кабинета ми. — Може би беше неразумно да очаквам да ме намери тук, в стаята на Лант. Станах. — Ставай, Лант. Трябваш ми.

Нещо проблесна в очите му. Мислех, че ще хленчи и ще възразява, че е ранен и че е посред нощ. Но мисля, че зърнах, най-сетне, мъжа, какъвто Копривка и Ридъл твърдяха, че е.

— Само момент — каза той. — Ей сега идвам. В личния ви кабинет ли?

— В кабинета на имението — поправих се.

Оставих го, докато ставаше бавно и вдървено от леглото си. Ботушите ми закънтяха по коридорите, щом закрачих обратно към кабинета си. Отново и отново виждах белезите, издаващи, че в дома ми е имало нападатели. Дълга драскотина на дървения панел като от остро оръжие, отбито настрани. Счупен стенен свещник.

Двойните врати на кабинета бяха разбити и зейнали. Вътре ме чакаше поднос с димящ чайник и нарязано месо, хляб и сирене. Паната, покриващи вратите към градината, бяха насечени и нещо тъмно беше зацапало килима. Вълкът в мен се събуди. Подуших из помещението. Стара кръв. Кръв на пода на кабинета ми. Вълкът в мен се присви и всички сетива, които притежавах, изведнъж се изостриха. Тук все още дебнеше опасност. Стой на място, мълчи и внимавай.

Диксън, помощникът на Ревъл, пристигна с поднос с бренди.

— Толкова е приятно, че отново сте си у дома, сър, макар и така ненадейно. Отидох до личния ви кабинет, но след като ви нямаше, донесох храната ви тук.

Думите му казваха едно, тонът му — съвсем друго. Беше нисък и набит, облечен безукорно дори в този късен час. Усмихна ми се.

Сдържан. Време е да си сдържан. Всичко, което изпитвах, беше стегнато в студена метална кутия. Трябваха ми отговори.

— Благодаря ти. Остави го на масата и седни, Диксън.

Изчаках, докато се настани колебливо на един от столовете. Огледа стаята и въздъхна неодобрително. Експлоатираният слуга, повикан по никое време от недостойния господар. Наблюдавах го с всяка фибра от съществото си. После попитах:

— Къде е икономът Ревъл?

Получих точно онова, от което се страхувах. Объркването, преминало по лицето му, разширените зеници, а след това засрамения смях, когато каза:

— Сър, не знам за кого говорите. Аз съм икономът на Върбов лес. Или толкова съм ви разочаровал, че така ми казвате, че съм сменен?

— Ни най-малко. Ревъл беше иконом преди теб, разбира се. Спомняш ли си го?

Отново объркване и страх, пробягал по лицето му. След това чертите му се изгладиха.

— Съжалявам, сър. Мисля… може би е напуснал преди аз да бъда нает?

— Лейди Шън имаше високо мнение за него.

Объркването запълзя към паника.

— Сър, не знам никаква…

— И малката лейди Пчеличка. — Продължих слепешком, без да знам какво търся, но готов да го строша като орех, за да измъкна информацията, която ми трябваше.

— Пчеличка…?

— Кой подпали конюшните?

Той издаде нечленоразделен звук.

— Кой нападна имението? Взеха ли лейди Пчеличка и лейди Шън? Убиха ли ги? Какво се случи?

Главата му заклюма и гърдите му започнаха тежко да се надигат и отпускат. Устните му запухтяха от тежкото дишане. Залюля се в стола си, устата му се раздвижи безмълвно. От ъгъла на устата му започна да блика пяна.

— Холдър Беджърлок! Сър! Моля ви! — чух откъм коридора пронизителен младежки глас, изпълнен с тревога и страх.

Друг гневен глас извика:

— Ей, ти, момче, я се върни! Да не си посмял да влезеш там!

Извърнах глава точно когато Диксън се свлече на пода. Загърчи се и затрепери. Пристъп. Имал бях много такива през живота си. Съвестта ми изскимтя, но я сритах настрани, оставих го да се гърчи долу и се обърнах да видя кой ме е прекъснал.

Синът на Толърман. Конярчето с нелепото име. Лицето му беше пребледняло и изопнато, държеше едната си ръка присвита до гърдите си. Втурна се към мен, щом разгневеният Булен отвори широко вратата. Слугата на Лант явно се беше облякъл набързо, защото ризата му беше недозакопчана.

— Прощавайте, холдър Беджърлок. Това момче е болно и побъркано, и ето как се отплаща за грижите ни за него! Момче, ела с мен веднага, за да не бъдеш изхвърлен още утре заранта!

— Холдър Беджърлок! Кажете, че ме познавате! Моля ви, кажете, че ме познавате.

Гласът на момчето беше пронизителен и накъсан. Булен напредваше към него. Момчето се отдръпна от посягащата му ръка.

— Разбира се, че те познавам. Ти си синът на Толърман, от конюшните. — Обърнах се към Булен и заговорих рязко: — И не е твоя работа да изхвърляш който и да е от хората ми, Булен!

Той спря. Беше отскоро нает на работа във Върбов лес. Бях му възложил да бъде личният слуга на Лант. Все още учеше задълженията си. И мястото си. Гледаше ме разколебан, но възрази:

— Сър, момчето е просяк, намерен ранен и прибран. Настоя да говори с писар Фицбдителен, когато го намерихме, а писарят повика лечител и му се позволи да остане в класната стая, докато се възстанови. Но говори безумно и страшно и…

— Напусни, Булен. Вземи Диксън и го сложи да си легне. Аз ще се оправя с момчето. Настойчивост. Така се казваше, нали?

— О, слава на боговете, вие ме познавате, не съм луд! Не съм просяк! Сър, сър, те дойдоха, и убиваха и палеха, и аз се опитах да избягам с нея, намерих ѝ кон и побягнахме, но те ме простреляха и паднах. И не знаех нищо повече, докато не си тръгнаха и не минаха покрай мен в една шейна, теглена от бели коне, и видях Пчеличка, цялата увита в бели кожи, в шейната. Те я взеха, сър, и подпалиха конюшните, и никой освен мен не се опита да ги изгаси. Някои от конете избягаха и някои бяха откраднати, мисля, и някои изгоряха в яслите си. И телата на тате и на дядо, сър! Видях ги мъртви там! И собствената ми майка не ме познава и казва, че никога не е имала такъв син! О, сър, те взеха Пчеличка, взеха я и никой не ме познава! Никой!

— Аз те познавам — казах с треперещ глас. — Познавам те, момче. О, моята Пчеличка! Тя пострада ли? Кои бяха те? Къде отидоха?

Но младокът бе започнал да трепери като в треска, а когато го прегърнах, краката му се подкосиха и заплака като малко дете. Притиснах го до гърдите си.

— Те ме застреляха, сър. Усетих как стрелата мина през мен. През рамото ми. — Изхлипа. — Събудих се под едно наметало. Тя ме скри с него, мисля. Запазих го. Толкова тънко и леко. Опитвах се да спася Пчеличка, а тя спаси мен.

Сърцето ми подскочи.

— Пеперудено наметало?

— Да, сър.

— Ела тук до огъня. Седни. — Огледах се. Булен още стоеше на вратата и гледаше втрещен. Диксън лежеше на пода, вече не се гърчеше, но бе зяпнал невиждащо. — Булен! — викнах и младежът подскочи. — Погрижи се за Диксън. Занеси го в леглото му. После помоли писар Фицбдителен да ти даде превръзки и от мехлемите, които лорд Сенч му е дал, ако му е останало нещо. Бързо!

— Аз мога да ви донеса мехлемите, ако желаете. — Беше Лант, хванал се за рамката на вратата с едната ръка. Изглеждаше пребледнял. Погледът му се спря на Диксън на пода. — Какво става тук? Това момче да не ви досажда с безумните си приказки?

— Лант. Просто донеси мехлемите и превръзките. Булен ще се оправи с Диксън. Имаше някакъв пристъп. — Зарязах ги и поведох конярчето към огъня. Придърпах с крак един стол по-близо до камината. — Седни, Настойчивост. И ми дай да видя раната ти.

Момчето се смъкна на стола като наръч мокро пране. Сви се там, вторачено в огъня. Оставих го и отидох за брендито. Налях една чашка, гаврътнах я, после я напълних отново и я занесох на момчето.

— Изпий това — казах му. Той не реагира. Наведох се да погледна лицето му. Сложих чашата в ръката му.

— Казаха, че съм просяк. И луд. Мама не ме пусна. Целият бях в кръв, а тя ме отпрати към имението и не поиска да ме пусне вкъщи. — Гласът му ставаше все по-висок с всяка следваща дума, докато не завърши на писък.

Казах единствените думи, които можеха да го утешат:

— Аз те познавам. Ти си Настойчивост, син на Толърман, внук на Толман и работеше в конюшните ми. Грижеше се за кобилата на дъщеря ми и я учеше да язди. Изпий това.

Той вдигна чашата и я помириса. Отпи глътка, потрепери, но го изгледах строго и той допи останалото наведнъж. Зяпна и после вдиша три пъти, преди да може да заговори:

— Какво е станало с тях? Какво им е? На всички? Казах им, че иконом Ревъл е мъртъв, а те казаха: „Кой е Ревъл?“ Казах: „Те взеха Пчеличка. Трябва да идем да я спасим!“, а те казаха, че не я познават. А когато се опитах сам да тръгна след нея, ме обвиниха, че се опитвам да открадна кобилата ѝ.

Напълних отново чашата.

— Тръгнал си след тях? Знаеш ли къде са я отвели?

— Опитах се, сър. Но снегът и вятърът заличиха всичко. Трябваше да се върна. Още ми течеше кръв. Толкова съжалявам, сър. Съжалявам, че не я върнах.

— Настойчивост, не знам какво е станало тук, но ще го разгадаем. Първо трябва да си спомниш всичко, от самото начало. Видях, че ни наблюдаваше, когато тръгнахме за Крайречни дъбове. Канеше се да упражняваш кон. Разкажи ми всичко от този момент. Всяко едно нещо. Всяко едно нещо, което помниш от онзи момент насам. Хайде. Изпий брендито. На една глътка. Така. О, не е толкова лошо, нали? Тъй. Разказвай ми. Просто разказвай.

Дръпнах стол срещу него и седнах, коленете ни почти се допираха. Съсредоточих се върху него с Осезание и Умение. Не усетих почти нищо със сетивото си за Умението. Някои хора са така. Но всички ние живеем в животински тела и макар да не го познавах добре, и двамата бяхме обичали Пчеличка. Тъй че направих онова, което Бърич често ми правеше — вдъхнах му спокойствие и сигурност, за да подуши и усети, че съм тук, за да го защитя, и че е в безопасност. Наложих и на своето тяло да се отпусне и забавих дъха си. След няколко мига видях, че раменете му се отпуснаха. Бренди и Осезанието.

— Просто ми разказвай — подканих го отново. Той кимна бавно.

Докато описваше деня и обичайната си работа в конюшнята, Лант донесе превръзките и мехлемите. Махнах на писаря да мълчи и да седне. Той го направи с благодарност. Докато Настойчивост говореше за обичайния си ден и сълзите по изгубени неща се стичаха по страните му, разтворих ризата му и погледнах рамото. Едва ли превръзката беше сменяна през деня. Той изохка, докато я издърпвах. Раната беше грозна. Стрелата беше минала през рамото му, но не толкова чисто, колкото се бях надявал. Бяха обърнали на раната толкова внимание, колкото може да се очаква от повечето лечители към едно просяче.

Приготвих мехлеми и превръзка и измих раната отпред и отзад с вино. Той стисна зъби, щом защипах с пръсти парче от плата на ризата му, показващо се от раната. Хванах здраво и го издърпах. Потече кръв. Той ме погледна и пребледня още повече.

— Продължавай да говориш — казах му и той описа как дошъл някакъв мъж с магаре и каручка, и някакви измъчени кутрета. Кимнах и измих отново рамото му с виното.

Докато втривах мехлем в раната, той ми каза нещо, което не знаех: как Лант, лейди Шън и Пчеличка се върнали късно вечерта. Лант завел Шън до къщата и оставил моята Пчеличка в студа и заснежения фургон. Лант се намръщи, а когато момчето каза за иконома, дошъл да отнесе Пчеличка вътре, стана и заговори рязко:

— Не знам защо изобщо го слушате това момче. Или е луд, или необяснимо злонамерен. Нищо не знам за никаква лейди Шън, нито за дете на име Пчеличка. Повикайте иконома и вижте какво Диксън има да каже за тази безумна история.

— Седни — изсъсках му. Нещо беше станало с ума му и можех да му простя за това, че не помни Пчеличка или Шън, но не можех да му простя, че бе оставил детето ми на грижите на едно конярче и иконома, след като му го бях поверил. — Седиш и мълчиш. И не, не си освободен да си ходиш в стаята. Стой тук докато не ти кажа, че можеш да си вървиш.

— Говорите ми така, защото съм копеле ли? Защото кръвта ми не е по-лоша от вашата и…

— Едва ли. Аз съм принц Фицрицарин, както добре знаеш, син на претендента Рицарин Пророка и вече признат за такъв от краля. Тъй че седи и мълчи.

Такъв мрачен момент, за да се перча с новото си положение. Той ме погледна разколебан. После сви устни. Извадих ножа си и започнах да режа превръзки с подходящата дължина.

— Наистина ли сте той? — попита Настойчивост. — Осезаващия Копелдак?

Очите му бяха ококорени.

— Съм.

Това, което каза после, бе неочаквано за мен. Треперлива усмивка пробяга по зацапаното му със сълзи лице.

— Той беше прав. Знаеше го. Дядо ми го каза, защото познавал баща ви, и каза, че никой не може да сбърка, ако го е виждал него. Татко ми се съгласи с него, но мисля, че беше само за да спре да настоява. Сър, горд съм да ви служа, както семейството ми е служило на вашето от поколения. И ви се заклевам, тук и сега, във вярност. Към вас и вашата дъщеря принцеса Пчеличка. Завинаги.

— Благодаря ти. — Какво още казва човек на едно момче, обещаващо живота си и верността си? Затворих сърцето си за бурята от чувства, която думите му пробудиха в мен, и заговорих успокоително: — Продължавай да ми разказваш какво се случи, Настойчивост.

— Сериозен съм, сър. — Крехките чувства на едно момче от това, че могат да приемат обета му с пренебрежение.

— Знам, че си — отвърнах строго. — И точно сега разчитам на това. Трябва ми това, което правиш сега. Трябва да знам всичко, което знаеш. Продължавай да разказваш.

Така чух как отишъл на уроците си на следващия ден и моята дъщеря била там. Каза за разговора си с Пчеличка и как тя му разказала какво съм направил. Била горда с мен. Горда. Погледнах Лант, докато момчето говореше. На лицето му се бе изписала смесица от чувства. Помнеше ли откъслеци от онзи ден? Но когато Настойчивост започна да разказва за звуците, които чули, и как Лант отишъл да види от какво са, писарят започна отново да клати глава. Изгледах го и престана.

Така научих как в последните мигове на живота си Ревъл се бе опитал да спаси децата на Върбов лес. Наистина не го бях ценял толкова, колкото заслужаваше. И докато разказът продължаваше, чух как моята Пчеличка беше скрила децата там, където бе вярвала, че ще са в безопасност, а самата тя не успяла да ги последва. Настойчивост ми каза за клането, което видял в конюшните, за проснатите на пода мъже с прерязани гърла, собствените му баща и дядо между тях, и как прекрачил през труповете, за да оседлае Прис, и за лудата му езда с Пчеличка в надеждата им да намерят помощ.

Подробното му описание на нападението завърши със стрелата. Беше дошъл в съзнание точно навреме, за да види заминаването им с Пчеличка. Беше се върнал в имението, при конюшните, още в пламъци, и хората, които бе познавал през целия си живот, бяха отрекли, че изобщо е съществувал. Там го спрях. Беше започнал да трепери, докато говореше за това.

— Достатъчно. Спри засега, Настойчивост. Знам, че думите ти са истина. Сега, искам да помислиш, но без да говориш, за хората, които си видял. Помисли за всеки един от тях и когато си готов, ми кажи за тях, един по един.

Това, както ме беше учил Сенч, беше най-добрият начин да извлече човек информация от някой, който не е обучен да донася като мен. Въпроси като „Висок ли беше?“ или „Брадат ли беше?“ могат да отклонят един необучен ум да си въобрази нещо, което не го е имало.

Той мълчеше, докато превързвах рамото му. Беше забрало, но не по-лошо, отколкото са всички такива рани. Когато приключих, му помогнах с ризата и след това донесох храна и още чашка бренди.

— Изпий първо това. На една глътка. След това можеш да ядеш, докато ми разказваш.

Той глътна брендито, задави се още повече от първите два пъти и бързо взе къшей хляб, за да прочисти вкуса от устата си. Изчаках. Беше толкова близо до пиян, колкото го исках, мислите му щяха да са свободни и несдържани. И ми каза онова, което щях да очаквам да забележи едно конярче. Бели коне със странни плоски седла и едри коне, подходящи за мъже, които носят ризници. Седлата на големите коне напомняли на халкидска направа.

Говорели на чужд език. Не го попитах, но ми каза за един мъж на кон, който непрекъснато викал: „Криндзен, криндзен!“

Кар инте джен. Халкидски за „седни“.

Халкидци в Бък. Щурмова сила? Да минат през херцогство Шоукс и Фароу, за да нападнат едно затънтено имение в Бък? Защо? Да откраднат дъщеря ми? Нямаше никакъв смисъл. Не и преди да ми каже, че с тях имало някаква жена с миловидно лице и търсела бяло момче или млад мъж. Тогава разбрах за какво бяха дошли. Неочаквания син, детето, което пратеничката на Шута ме бе призовала да намеря и защитя. Все още нямах представа кое може да е това момче, да не говорим за къде може да е, но загадката започна да се разплита. Заложници за размяна. Какво по-добро да вземат от дъщерята на къщата и една благородна дама?

Когато заговори колко бледи били някои от по-младите нападатели, онези, които нямали оръжие, но помагали на въоръжените, когато заговори за светлата им коса и светлите очи, и светлите им дрехи, кръвта ми изстина. Това ли бяха преследвачите на пратеничката? Разбира се, че бяха те. Беше казала, че я гонят да я убият. Безумните предупреждения на Шута изведнъж се оказаха съвсем основателни. Бледоликите трябваше да са Слуги от Клерес. Както Шутът ме беше предупредил, Слугите бяха по петите на пратеничката. И бяха проследили и него? Щяха ли да поискат да върнат и него, освен да намерят този Неочакван син? Бяха ли помислили, че съм го намерил и скрил във Върбов лес, тъй че да го търсят тук? Но какво правеха с халкидците? Бяха ли им наемници? Как бяха дошли толкова далече и дълбоко в херцогство Бък, без никой да докладва? Имаше редовен патрул, обикалящ по кралските пътища, най-вече за да обезкуражава крайпътни разбойници, но също така да донася за необичайни събития. Толкова голям конен отряд, съставен от явни чужденци, със сигурност щеше да бъде забелязан.

Ако хората помнеха, че са ги видели.

— Това е всичко, което помня, сър. — Момчето изглеждаше изцедено. И изведнъж ми се стори толкова уморено, колкото се чувствах и аз. Едва ли беше спало добре.

Подредих в ума си информацията, с която вече разполагах, и се помъчих да си я обясня логично. Бяха взели Пчеличка и Шън като заложници. Щяха да поискат Неочаквания син в замяна срещу тях. Не разполагах с него, но имах Шута. Можех ли да го използвам за стръв, за да ги подмамя? Имаше ли той сила да се съгласи на такъв гамбит?

А след това логиката ми се разпадна. Ако Пчеличка беше заложничка, силата им бе в това да я размахват пред мен, а не да изчезнат без следа и да замъглят спомените на тези, които бяха оставили след себе си. Освен ако нямаха укрепление някъде наблизо, подсигурено място, откъдето да преговарят. Какво бих направил аз на тяхно място? Отвеждам заложниците до Халкидската граница или до морския бряг? Преговарям оттам, настоявам да отведем Неочаквания син там? Може би.

— Хапни. Ще се върна ей сега. — Изпънах пръст към Лант. — Ти стой тук. Искам да говоря с теб.

Замълча си.

Докато крачех по коридора към детската стая на Пчеличка, величината на бедствието изведнъж ме съкруши. Олюлях се и се подпрях на стената. Постоях така за миг, беше ми причерняло. След това отривисто посякох слабостта си, проклинах я, че ме е надвила точно когато най-много трябваше да съм спокоен и разумен. Трябваше да овладея емоциите си, докато не събера цялата информация, която ми трябваше, за да планирам курс на действие. Не му беше времето сега да мразя себе си или да се поддавам на безполезни съжаления за неща, които е трябвало или съм можел да направя. Съществуваше само сега и трябваше да съм проницателен и безкомпромисен, ако исках да разбера кои са нападателите и да тръгна по следата им. Влязох в детската. Тук поне никой не си беше правил труда да разхвърля мебели и да търси плячка. Може би никой не се беше крил тук, може би стаята бе пропусната. Защо не бе могла Пчеличка да се скрие тук и да се опази? Безполезен въпрос.

Намерих възглавници и одеяло и се върнах в кабинета. Хвърлих ги до камината, отказвайки да се поддам на каквото и да било чувство заради хубавите вещи на Моли, така грубо използвани. Посочих ги.

— Настойчивост. След като се нахраниш, почини си тук. Опитай се да поспиш. Ако си припомниш още нещо, колкото и дребно да изглежда, искам да го чуя.

— Да, сър — отвърна той и се залови отново с яденето. Лапаше като прегладняла хрътка. Сигурно не беше ял много през последните няколко дни. Сега щеше да се нахрани и след това щеше да може да заспи. Погледах го за миг. Без баща, непознат за майка си — и аз бях единственият на този свят, който помнеше името му. Вече мой, заклет. Първи васал на незаконния принц. Изглеждаше някак си съвсем на място.

Грабнах стола си, повлякох го през стаята и седнах срещу Лант.

— Твой ред е. Кажи ми всичко, което помниш от момента, в който прерязах гърлото на кучето.

Той ме зяпна и облиза устни.

— Бяхме отишли в града. И един мъж беше жесток към кучето си, тъй че вие го съборихте и дадохте на кучето бърза смърт.

— Защо бяхме отишли в града, Лант?

Наблюдавах лицето му и видях как умът му заобикаля и прескача, за да намери само онова, което му е разрешено да помни.

— Да вземем още дъсчици за учениците ми.

Кимнах.

— После отидохме в хана да ядем. И двамата с Ридъл излязохме бързо. Защо?

Той преглътна.

— Не казахте.

Кимнах отново. Приближих се към него, не телесно, а първо с Осезанието си, усещайки го като друго живо същество, а след това с Умението си. Не знаех дали ще мога да проникна в ума му, но подозирах, че някой друг го е направил. Спомних си един кратък разговор, който бях имал със Сенч. Беше ме попитал дали според мен Умението би могло да се използва, за да се накара човек да забрави нещо. Казах му, че не искам и да помисля да използвам някога магията така. Двата пъти, в които го бях видял, беше гибелно за мен. Когато баща ми, Рицарин, бе накарал Майстора на Умението Гален да забрави колко много го мрази, мъжът бе насочил омразата си към неговия син. Иронията бе в това, че Гален бе използвал магията си по подобен начин над мен. Беше нахлул в ума ми и ме беше оставил „замъглен“, както го беше определил Искрен. Гален бе използвал Умението, за да ме убеди, че имам слаба дарба за магията. Дори след като кралят беше направил всичко възможно, за да разчисти облаците от ума ми, така и не бях придобил отново пълна увереност в способностите си. Винаги се бях чудил дали тъкмо това принудително забравяне не прави магията ми Умение толкова колеблива.

Не исках да нахлувам в ума на този човек. Многократното разпитване на Диксън не ми беше дало никаква информация и го беше докарало до пристъп. Не можех да подлагам на такъв риск и Лант. Според разказаното ми от Настойчивост Лант беше получил прободна рана, докато го бяха държали в плен с другите на алеята за впрягове. Означаваше ли това, че се беше опитал да се бие с тях? Може би точно от това трябваше да започна.

— Дай ми да видя раната ти — помолих го.

Той се сепна и се отдръпна от мен.

— Лечителят я обработи. Зараства толкова добре, колкото би могло да се очаква.

— А как изглежда според него?

— Дупка. От зъбец.

— Или от меч. Каза ти, че прилича на забиване на меч, нали?

Очите му се разшириха. Той започна да клати глава, малко отрицание отначало, после — все по-яростно.

— Сър? Принц Фицрицарин?

Отклоних вниманието си от него към мъжа, който стоеше на прага, сепнат от начина, по който ме нарече. Беше млад, едва прескочил двайсетте, и облечен в ливреята на кралски вестоносец. Носът и скулите му бяха зачервени от студ и изглеждаше изтощен.

— Здравей, Силдуел — поздравих го.

Той изглеждаше изненадан, че знам името му.

— Казаха ми да се върна тук и да говоря с вас.

Отроних въздишка.

— Влез, сгрей се до огъня и моля те, започни този разговор все едно имаш поне малка подготовка като вестоносец.

— Мъглата е — каза той, отиде до огъня и застана до Настойчивост. Момчето се беше свило на кълбо и спеше дълбоко на пода. Вестоносецът го погледна, погледна и намръщения Фицбдителен, след това изправи рамене. Бръкна в кожената чанта на бедрото си и извади палката, която удостоверяваше, че е истински вестоносец. Държеше я, докато говореше. — Сър, нося ви вести от лорд Сенч от замък Бъкип. Трябваше да доставя тези новини и подаръци на лейди Пчеличка, лейди Шън и писар Фицбдителен от Върбов лес. Но с пристигането ми тук ми се каза, че двама от тези получатели са непознати тук. Постарах се с Умение да съобщя тази информация на лорд Сенч и да помоля за по-нататъшни указания. Въпреки че не съм високо Умел, никога не се бях натъквал на трудности с простото предаване на информация. Този път обаче не бях в състояние да я предам така, че да бъда разбран. След това се заех да изпратя съобщение по птица. Помолих да ми донесат птица и ми се каза, че имението няма такива птици. Знаех, че е невярно. Намерих всички птици мъртви на пода на гълъбарника. С прекършени шии. Никой дори не беше разчистил телцата им. Когато се заех да поднеса това на вниманието на домашния иконом, той каза, че имението няма никакъв гълъбарник. Каза го, докато стоеше и го гледаше с мен.

— Разбрах, че сте били в Бъкип, когато лейди Копривка се опита да се свърже с мен с Умението. Вече знаете колко малък успех имахме. След един дълъг и обезкуражаващ ден на неверие и лъжи реших да сляза до Върбово и да изпия чаша ейл. Настойчивостта ми, че имам съобщения за две несъществуващи дами, не ме беше направила особено желана персона тук. Но докато яздех, мъглата и тежестта, която сякаш изпълваше въздуха, започна да се разпръсва. Докато стигна до Върбово, вече можех да се свържа ясно с лорд Сенч и личната котерия на краля. Те наредиха да се върна тук колкото се може по-бързо и да кажа, че Шишко и лорд Сенч се надяват да пристигнат тук на заранта. Наредиха да уредя коне, които да ги чакат при Съдния камък на Хълма на бесилото още на разсъмване. — Погледна ме притеснено. — Опасявах се, че никой тук няма да ми се подчини, така че наех коне във Върбово, да се закарат на Хълма на бесилото утре заран. Казах, че ще платите добре.

— Благодаря ти. Лейди Копривка няма ли да придружи лорд Сенч и Шишко?

Той повдигна вежди.

— Сър, казаха ми, че тя е с дете. Поради което не може да използва стълбовете.

— И защо не?

— Беше в един отскорошен превод, който лорд Сенч поднесе на вниманието ни. Може би не сте чули за него. Бременна ползвателка на Умение, която минава през камъните, често излиза, ъъ, небременна.

— Помята детето ли?

— Не, сър. По-странно е от това. Има две описания, че това се е случило. И трето описание за една хубава кобила, която била преведена през портал на Умението, за да бъде обслужена от жребец. Към времето ѝ за ожребване била върната у дома, но излязла от стълбовете на Умение с празна утроба.

Смразих се. Изобщо не бях чувал за такова нещо. Отново ме споходи мисълта, че всъщност не знаем нищо за това как действат порталите. Неродено дете изчезва. Къде? Как? В известен смисъл беше все едно. Изчезналото е изчезнало. Промълвих:

— Благодаря на Еда, че Сенч е намерил този ръкопис!

— Да, сър. Тъй че лейди Копривка остана. Лорд Сенч и Шишко ще дойдат, за да изпитат тази мъгла, която току-що описах. И може би да видят дали Шишко би могъл да я преодолее.

Помъчих се да не се обнадеждавам. Страх ме беше да видя Сенч и да му кажа, че нямам никаква представа какво е станало с Шън. Време беше да поровя още малко. Звъннах за слуга и изчаках. След като мина малко време, излязох в коридора и извиках за Булен. Щом се прибрах в стаята, Фицбдителен попита:

— Приключихте ли с мен? Може ли да се върна вече в леглото си? Не съм добре, както можете да разберете.

Постарах се да говоря добронамерено.

— Мога да разбера това, Лант. И разбирам нещо, което ти не можеш. Умът ти е бил замъглен. През последните няколко дни тук са се случили неща, които вече не можеш да си спомниш. Знаеш какво е магията Умение; чувал си за нея. Някой е използвал Умение или нещо много подобно на него, за да те обърка. Вървиш по килим, зацапан с кръв, и минаваш през разбити врати, и не виждаш нищо необичайно. Убити са слуги и не ти липсват. Двама души от домакинството ни липсват. Лейди Пчеличка, малката ми дъщеря, е отвлечена и лейди Шън е изчезнала. Не знам дали е била убита и тялото ѝ е изгоряло в пожара в конюшнята, или и тя е била похитена. — Гласът ми бе започнал да трепери. Замълчах и вдишах дълбоко няколко пъти. — Ще се опитам да открия дали някой в домакинството ни си спомня някаква подробност от онази нощ. Защото това спящо момче наистина е конярче, родено и отхранено тук, третото поколение на семейството му, служило на моето. И то говореше истината, истина, която ти не можеш да си спомниш.

Лицето на Фицбдителен ставаше все по-изопнато. Някъде по средата бе започнал да клати глава. Когато свърших, се отпусна на стола си и скръсти ръце.

— Холдър Беджърлок, говорите толкова безумни неща, колкото и той.

— Сигурно. Но те уверявам, не съм луд. Къде е Булен?

— Върнал се е да спи, предполагам. Де да можех и аз.

Искаше ми се да го ударя. След това нажеженият гняв се изцеди толкова бързо, колкото ме беше споходил. Нищо не можех да направя с размътения му ум. Погледнах Силдуел.

— Безнадеждно е — каза той. — Може би лорд Сенч и Шишко ще успеят да проникнат в него. Но аз самият никога не съм изпитвал такова нещо. Все едно, че мисля и се движа през гъста супа на умора и безнадеждност.

Помълчах малко, после казах:

— Мислех, че съм само аз.

Той поклати глава.

— Не. Колкото повече се отдалечавах от това място, толкова повече духът ми се повдигаше и умът ми се проясняваше. Да се накарам да се върна беше трудно. Просто не исках да поема по пътя насам. Все едно някой е направил магическо заклинание над Върбов лес, за да обезкуражи посетители.

— Може би наистина са го направили — отроних с неохота. Погледнах Фицбдителен и заговорих добронамерено: — Иди си легни, Лант. Съжалявам за всичко, което те е сполетяло, за това, което знаеш и което не знаеш. Легни си и поспи, докато можеш. Утре ще е дълъг и уморителен ден за всички ни.

Лант нямаше нужда от повече подкана. Стана и ме изгледа ядосано, с присвити очи.

— Да ме събудят посред нощ, за да ме обиждат и командорят! Не за това дойдох тука.

Беше ядосан. И аз щях да съм ядосан, предположих. Постарах се да запазя гласа си спокоен.

— Копривка и Сенч всъщност те пратиха тук като възпитател за малката лейди Пчеличка… — Отказах се. Беше безнадеждно.

Той ми обърна гръб и излезе без думи. Обърнах се към Силдуел.

— Дадоха ли ти стая?

— Да.

— Тогава те съветвам и ти да си починеш, колкото можеш.

— Благодаря ви, сър. — Кимна към брендито. — Имате ли нещо против да взема това с мен за компания?

Определено не беше от свенливите. Ужасни маниери, наистина. Хареса ми.

— Взимай го. И ти благодаря за всичко, което си направил днес.

— За нищо, сър. Но ще съм много щастлив да напусна дома ви колкото се може по-скоро. — Удостои ме с бегъл поклон и сви бутилката бренди на път към вратата.

Седнах на стола, който Лант беше опразнил, и се загледах в огъня. Не можех да изпитам нищо. Опитах се да съживя сърдечната си болка по Пчеличка, гнева си заради случилото се, но дори угризението ми не се появи, за да ме мъчи. Обезсърченост, гъста като супа. Чувствах се безполезен, безпомощен и уморен. Силдуел беше прав. Облак на потиснатост и безнадеждност бе надвиснал над Върбов лес. Тъгата бе единственото чувство, което можех да събудя в себе си. Трябваше да съм гневен. Трябваше да жадувам за мъст. Вместо това мислех само за самоубийство. Не. Още не. Станах и завих конярчето по-топло. Моят васал.

Запалих свещ и тръгнах по коридорите. Отидох първо до стаята си, но не можах да се заседя там. Навестих отново стаята на лейди Шън, но и да имаше някакви податки в безредието, което цареше там, убягнаха ми. Младата жена не ми харесваше, но нямах никакво желание да разбера, че е похитена, мъртва или изгоряла. Отидох до стаята на Пчеличка. Сред разпилените ѝ вещи зърнах раковините, които ѝ бяхме купили, пръснати на пода. И топлия червен шал, провесен на един стол. Кърпите, които бе поискала за Ревъл, лежаха недокоснати на масичка до леглото ѝ. Така и не бе имала удоволствието да му ги подари.

Излязох от стаята и се затътрих вяло по коридорите, докато не стигнах до опустошения си кабинет. Влязох и почти бях готов да разпаля огъня и да подредя мислите си, като ги запиша. Вместо това отключих тайната врата и се върнах в малката скрита стаичка на Пчеличка. Когато завих на ъгъла, за да вляза, Осезанието ми подсказа, че някой ме очаква там. Сърцето ми подскочи обнадеждено, но се натъкнах само на малък черен котарак, който мигаше възмутено на светлината на свещта. Лежеше на кълбо на възглавниците, съвършено отпуснат, и ме гледаше като някакъв досаден, но маловажен натрапник. Спогледахме се.

Тя не е тук.

Пчеличка ли?

Момичето, което ми обеща риба и наденица, ако ѝ ловя плъхове и мишки.

Сдържах нетърпението си. Някой я открадна. Можеш ли да ми кажеш за хората, които я взеха?

Взеха всичката риба. И надениците също.

Забелязах това. Какво още?

Някои от тях воняха. Други не.

Изчаках малко. Самите котки може да са много бъбриви, но негодуват, ако го видят у някой друг. Котките обичат слушатели. Но след като поседя и ме погледа мълчаливо, се осмелих да попитам: Какво друго?

Те дойдоха за нея. Онези, които не миришеха.

Какво?

Настъпи мълчание. Въпросът ми остана без отговор. Най-сетне казах на глас:

— Чудя се дали са намерили всичката риба и наденици? Мисля да сляза до килера и да видя.

Оставих го и се запровирах през тесните криви проходи. Прекрачих сдъвкания хляб, взех една от падналите свещи и я запалих от догарящата в ръката ми. Беше гризана от мишки, но още вършеше работа. Вслушах се до вратата, преди да я отворя и да пристъпя в склада. Чувалите с боб, грах и зърно бяха оставени. Нападателите бяха взели месо и риба, провизиите, които пътниците изяждат първи. Можех ли да направя някакъв извод от това?

Няма ги, потвърди котаракът. Беше дошъл след мен.

— Нещо против сирене? Или масло?

Котаракът ме погледна замислено. Затворих вратата към лабиринта и слязох по късото стълбище в облицования с камък зимник. Тук на рафтове имаше гърнета с масло и пити сирене. Нападателите или не ги бяха харесали, или не бяха открили зимника. Извадих ножа си и отрязах парче сирене. Междувременно усетих, че съм огладнял. Изпитах срам от това. Детето ми и лейди Шън бяха изчезнали от Върбов лес. Отведени от скотове в студа и тъмното. Как можеше да изпитвам такива обикновени неща като глад? Или сънливост?

Но ги изпитвах.

Отрязах още един щедър къс и се върнах в кухнята. Котаракът ме последва и когато седнах на масата, скочи на нея. Беше чаровник, много спретнат, на черни и бели петна, образец на добро здраве, освен чудатата извивка на опашката. Отчупих бучка от сиренето и я сложих пред него. Докато се върна на масата с къшей хляб и халба ейл, я беше довършил и придърпваше нов резен. Оставих го. Ядохме мълчаливо и се стараех да съм търпелив. Какво можеше да знае една котка, чудех се, което да ми помогне?

Той приключи преди мен, клекна и започна да чисти с лапи мустаците и муцуната си. Когато оставих халбата си на масата, спря и ме погледна. Онези, които не воняха, нямаха никаква миризма.

Тръпки пробягаха по гърба ми. Онзи без мирис — така беше наричал моят вълк Шута. И беше невидим за Осезанието ми. Дали беше вярно за всички с кръвта на Белите в жилите си?

След като я хванаха, спряха да убиват. Взеха само нея. И още една.

Не издадох интерес. Станах и се върнах в зимника. Излязох с още сирене. Седнах на масата, отчупих внушително парче и го сложих пред котарака. Той го погледна, после — мен. Взеха една жена.

Лейди Шън.

Не ме интересуват имената на хора. Но може да е и тя. Наведе глава и почна да яде.

— Момичето, което ти обеща риба и наденици. Те… нараниха ли я?

Той похапна от сиренето, изправи се и после изведнъж реши да почисти предните си лапи. Зачаках. След малко ме погледна. Одрасках я веднъж. Силно. Тя го понесе. Наведе се пак над сиренето. Болката не е това, от което се страхува. Олюлях се на ръба между утешението и ужаса.

Оставих го да яде и се върнах в кабинета на имението. Момчето не помръдна, когато сложих последното дърво в огъня. С въздишка взех влажното наметало на Сенч и фенера, който бях прибрал преди това от слугата портиер. Запалих го отново и го понесох по коридора.

Мислех да взема дърва за огъня, но когато излязох в ясната нощ, умът ми се проясни. Хапещият студ ме сграбчи и ужасната отпадналост, която размътваше ума ми, отстъпи малко пред физическата болка. Закрачих към изгорелите развалини от конюшните ми. Прекосих алеята пред Върбов лес. Снегът бе паднал наскоро. Нямаше следи, които да разчета. Обиколих в широки кръгове около конюшните и след това между къщата и конюшните, търсех следи от шейна. Но пресният сняг бе загладил всички дири на малки трапчинки. Следите, които бяха оставили плазовете, бяха неразличими от дирите на колите и фургоните, които използвахме в имението. Тръгнах в тъмното по дългия път към Върбово. Някъде тук Нас беше кървял и някъде тук Пчеличка беше пленена. Но не намерих никаква следа и от двете събития. Намерих само дирите от моя кон и отпечатъците от копитата на коня на Силдуел. Никакви други. Никой не беше идвал насам от дни. Падащият сняг и вятърът бяха заличили всички следи от преминаването на нападателите толкова гладко, колкото и магията, която бе замъглила спомените на хората ми за тях.

Постоях малко, загледан в тъмното. Вятърът смразяваше и вцепеняваше тялото ми. Къде бяха отвели детето ми и защо? Каква полза имаше да съм принц, след като бях безпомощен като окаяно копеле?

Обърнах се и тръгнах бавно към имението, все едно вървях срещу ледена виелица. Не исках да ида там. С всяка стъпка се чувствах все по-обезсърчен. Бавно отидох до една от купчините дърва за огрев и напълних наметалото с достатъчно цепеници за остатъка от нощта. Затътрих се към дома.