Гонитбата на Шута

33.Заминаване

Разсъмна се преди да съм заспал. Бях очаквал безсънна нощ и я използвах добре. Довърших прехвърлянето на информацията на Сенч за порталите на Умението на голямата карта, която ми беше дал. Не исках да се доверя на който и да е портал, без да съм го видял със собствените си очи, за да не се окаже паднал или затънал в някое блато. Но ако не ми се предложеше никакъв друг изход и се окажех притиснат, беше добре да знам кой камък къде може да ме отведе. Бях изумен, когато забелязах, че е отбелязал някои като водещи до град Халкида. Сметнах, че ще е по-добре да се бия, отколкото да приема такива портали за изход.

Прочетох бележките на Кетрикен и огледах картата ѝ. Съдържаше повече информация, отколкото бях имал преди, но много от нея все пак беше смътна. Трябваше да отпътувам до външните предели на картата на Сенч и да се надявам да намеря нови карти на земите отвъд тях. Според това, което ми беше казал старият моряк, трябваше да избера Островите на подправките за крайна цел и оттам да си намеря пътя. Леко се усмихнах, когато си спомних последния му съвет:

— О, ако аз отивах там, никога нямаше да започна от тук.

Мечът на Искрен идваше с мен. Отново беше в проста кожена ножница, дръжката — скрита в намотка изтъркана кожа. Помислил бях да взема брадва; определено беше по-доброто ми оръжие, но докато човек може да носи меч от суета, никой не търпи тежестта на една брадва по каквато и да е друга причина, освен за да я използва. Трябваше да приличам на най-обикновен пътник, може би малко търсач на приключения, но не и на баща, тръгнал на отмъщение. Мечът щеше да ми служи добре, както ми беше служил винаги.

Когато небето избледня, се облякох грижливо. Обръснах се с топла вода и се зачудих кога ли следващия път ще имам този лукс. Косата ми най-после бе пораснала колкото да мога да я вържа на воинска опашка. Наметнах хубавото си наметало и нарамих пътната торба. След това слязох в трапезарията на гвардейците за много ранна закуска. Имаше гореща ечемичена каша и мед с накълцани в него сухи ябълки, ароматен чай, хляб и масло, и мръвки от снощното печено. Гвардията ми беше там, и много от приятелите им в Бъкип, и всички ме поздравиха с груби шеги и съвети как най-добре да се разправя с всеки, дръзнал да дойде в Бък и да нападне дома ми. Това знаеха повечето от тях — че домът ми е бил нападнат и лейди Шайн е била отвлечена и след това върната. Само неколцина от личната ми гвардия знаеха за Пчеличка и знаеха, че не желая да се говори за това.

Тъй че на официалната закуска ядох малко и отново получих пожелания за лек път. Искаше ми се вече да съм на път, но разбирах, че го дължа на Предан и Елиания, тъй че се постарах да се отплатя вежливо. Сенч дремеше, но го събудих да му кажа довиждане. Изглеждаше в много добродушно настроение и попита дали бих изиграл една игра на камъчета с него. Напомних му, че трябва да тръгна за Клерес. Обеща ми, че ще запомни, че съм спазил думата си и съм се сбогувал с него. Съмнявах се, че ще помни и миг след като затворех вратата на стаята му.

Напразно почуках на вратата на Шута. Той не отговори дори когато чукането ми разтърси вратата в рамката ѝ и не бях изненадан, че беше заключена. Можех да отворя ключалката и той го знаеше. Но заключената врата беше послание. Беше затворен за мен. Тръгнах си обиден. По-добре, казах си. По-добре мълчание, отколкото нова кавга. Кой знае какво можеше да хвърли по мен този път?

Върнах се в доскорошната си стая, за да си взема багажа. Почти не се изненадах, като видях, че Настойчивост чака до вратата. Изражението му беше мрачно, но настоя безцеремонно да носи багажа ми и му позволих.

Слязохме на двора и заварих там гвардията си, строена като по конец. Бившите Петли вече се бяха смесили почти неразличимо с останалите ми бойци. Фоксглоув беше там, а Ридъл вече беше на коня си. Лант изглеждаше пребледнял. Настойчивост също беше яхнал коня си. Не водеше коня на Пчеличка обаче и това ме жегна. Бях жесток с него. Беше ли ме забавлявала глупавата му момчешка надежда? Или просто ме заболя, като го видях сега толкова безнадежден като мен самия?

Отново имаше тълпа хора да ми кажат сбогом, и Предан, и Елиания, и принцовете в цялото им кралско великолепие, за да ме изпратят. Копривка беше пребледняла и със зачервени очи. Прегърнах я, а след това Кетрикен я взе от прегръдката ми.

— Върни се при нас — помоли ме Кетрикен тихо.

Кимнах, но не дадох обещания. Излязохме през портите на замък Бъкип, съпроводени от възгласи. Пъстра излетя нависоко и от време на време изграчваше, за да ни напомни, че ни придружава. Докато се отдалечавахме в показен тръс, помислих, че половината ми сутрин е пропиляна с тази помпозност.

— Необходимост — каза Ридъл все едно беше чул думите ми и ми се усмихна.

Тръсът скоро отстъпи на лек галоп, който щеше да загълта милите. Щяхме да пренощуваме в хан и да продължим на другия ден. Надявах се следващата вечер да ме завари при камъка на Умението, където Шайн беше видяла изчезването на дъщеря ми. Там щях да се сбогувам със спътниците си и да продължа сам. Щях да отида първо до древното тържище, където някога бях сънувал Шута преобразен.

Беше странно рутинно пътуване. Ханът беше известен да ни очаква и ни посрещнаха добре. Тази нощ спах, а на сутринта се насладихме на стабилна закуска с Ридъл, Лант и Фоксглоув. Говорихме си за най-обикновени неща: че хлябът е пресен и хубав и че се надяваме времето да се задържи добро. Ридъл предрече ранна пролет, а Фоксглоув каза, че според нея снегът вече се размеква.

Навлякох си хубавото наметало в синьото на Бък и поехме отново. Ханджията и семейството му ни изпратиха с весели викове за сбогом и със сладки овесени питки и сушени плодове за из път. Яздехме бързо, защото мислех, че така ще е добре за гвардията ми. Ако стигнехме до камъка на Умението до следобеда, имаше възможност да се върнат в някой хан за вечерта, вместо да им се налага да спят на открито. Нямах такава перспектива пред себе си. Знаех, че щом вляза в камъка, ще се натъкна на зима в Планините. Можех само да се надявам, че няма да изляза сред свирепа виелица.

Планът ми оттам нататък беше ясен. Три нощи бивак в голямата удобна палатка, която ми бяха подарили. Щях да се подложа на походна дажба за този необходим интервал между използването на стълбовете. Оттам картата на Сенч ми показваше, че е само една стъпка Умение през стълб до Келсингра. В този град щях да потърся превоз по Дъждовната река и до Бинград, а след това до Джамайлия. В Джамайлия, бях сигурен, щях да намеря кораб, пътуващ за Островите на подправките. Стигнех ли там, щях да се доверя на късмета си и на картата на Кетрикен, за да стигна до Клерес.

За малко да подмина завоя. Ридъл ми го посочи. Следите, които бяхме оставили в заснеженото поле, се бяха загладили до плитки трапчинки в снега. Години сякаш бяха минали, откакто за последен път бях яздил насам. Години, откакто Пчеличка се бе озовала извън досега ми завинаги. Години и един миг. Колкото повече се приближавахме към камъка, толкова по-нетърпелив ставах. Навлязохме в леса и проследихме заличаващите се дири. Когато стигнахме до мястото, където бяха лагерували Дуалия и луриките ѝ, Фоксглоув спря бойците и нареди да вдигат лагер.

— Няма нужда — казах ѝ тихо. — Няма да правя от това драматичен момент, Фоксглоув. Ще отида до камъка, ще го докосна — и ме няма. А ти ще поведеш гвардейците ни към някой хан. Надявам се тази нощ да спите на топло и удобно, и може би да вдигнете по халба и да ми пожелаете късмет. — Покашлях се и добавих тихо: — В стаята ми има един пакет, адресиран до теб. В него има писма за хора, които са ми скъпи. Ако мине година без вест за мен, ще им ги дадеш.

Тя се втренчи в мен, след това кимна сковано.

Слязох от коня, а тя извика на гвардейците да спрат, също слезе, подаде юздите на коня си на внучка си и тръгна след мен. Ридъл ни последва, и Лант също. Погледнах назад дали Настойчивост идва след нас, но не го видях. Враната изграчи отнякъде. Сигурно бяха заедно.

В сумрака под дърветата зимният следобед вече приличаше на вечер. Сняг и тъмни стволове в оттенъци от черно до светлосиво. В този полумрак ми отне време, докато различа камъка на Умението, стиснат в корените на един смърч.

Приближих се към него. Ползвателите на Умението на Копривка бяха стигнали до Планините през този камък и се бяха върнали два дни по-късно без произшествия. Беше толкова безопасен за използване, колкото всеки портал на Умението, нали така? Изтласках от паметта си онова, което се беше случило последния път, когато бях пътувал през камък. Откъснах от сърцето си това, че тъкмо този камък е погълнал Пчеличка и онези, които я бяха отвлекли.

Само лек сняг беше нападал от последния път, когато бях тук. С облечената си в ръкавица ръка забърсах снега и игличките от камъка. Мечът ми беше на кръста, пътната торба на гърба, и още една голяма торба на рамото. Всичко, което смятах, че ще ми трябва, беше в пътната, а всичко, което бяха настояли да взема, беше в другата. Бях решил да не я нося дълго.

— Тъй — казах на Ридъл. Той смъкна ръкавицата си, аз смъкнах моята и стиснахме китки. Очите ни се срещнаха за миг.

— Лек път — каза ми той.

— Дано — отвърнах.

Той стисна здраво китката ми — и аз неговата. Копривке, избрала си добре, изпратих ѝ с Умението. През очите си ѝ показах човека, когото беше избрала. Грижи се за сърцето му. То е вярно. А след това бързо вдигнах стените си, за да задържа всичките си страхове и тревоги в себе си.

Сбогувах се по същия начин с Лант и Фоксглоув. Тя ме погледна твърдо в очите и ми нареди:

— Пази честта на Пророците.

Ръката на Лант беше потна и малко трепереше.

— Ще се справиш — казах му тихо. — Грижи се за стареца. Не ме вини, че не позволих да дойдеш с мен.

Той се поколеба.

— Ще се постарая да оправдая очакванията му — отвърна ми.

— Успех — пожелах му и той се засмя колебливо.

Всички ме гледаха. Вдигнах ръка. Затворих очи, въпреки че не беше нужно да го правя. През камъка, казах на Копривка и Предан. Усетих, че Шишко ни гледа сънено. Връщам ти Ридъл веднага. Би трябвало да се върне до утре вечерта.

И ще ни известиш с Умението веднага щом излезеш от камъка, нали?

Нали обещах. Няма да ви оставя да се тревожите. Очаквам да ми се съобщи веднага щом се роди детето.

И аз ти обещах. Бъди внимателен, тате.

Обичам ви всички. А после, понеже тези думи прозвучаха твърде много като сетно сбогом, добавих: Кажи на Шута да не ми се сърди много. Грижи се за него, докато се върна.

Обърнах се отново към чакащите около мен и казах на Ридъл:

— Копривка очаква да се върнеш у дома до утре.

— Там ще съм — обеща ми той и знаех, че няма предвид само следващата вечер.

Фоксглоув изглеждаше уморена, а Лант — сякаш ще му призлее. Споделях нервността му донякъде. Светът сякаш леко потръпна около мен, щом пристъпих към камъка. Когато опрях длан на студената му стена и натиснах руната, Лант внезапно скочи към мен. Стисна китката ми и извика:

— Идвам с теб!

Изведнъж още някой ме стисна за кръста. Помислих, че навярно Ридъл иска да ме дръпне назад, но усетих как камъкът поддаде и ме притегли навътре. Повлякох Лант с мен. Той извика, но викът му секна, щом мракът се захлопна около нас.

Пътуването през стълб винаги е объркващо. Този път вместо мигаща тъмнина беше все едно някой ми нахлупи качулка на главата и след това кон ме ритна отзад. Нямах никакво усещане за преминаване на голямо разстояние; беше по-скоро като внезапно бутване.

Тупнах върху заснежена земя. Лант падна отгоре ми и бях затиснат по очи. Беше много по-студено, отколкото в Бък. Закашлях се, поех си въздух и се надигнах.

Лант седеше в снега срещу мен. Раменете му трепереха, но не издаде и звук.

— Пуснете ме! — чу се глас под мен.

Стреснах се. Нещо под мен мърдаше. Нещо увито в пеперудено крило. Настойчивост. Момчето избута настрани наметалото на Праотците и ме зяпна.

— Какво стана? Къде съм?

Миг след това взрив от черни пера ме зашлеви в лицето и възмутената Пъстра литна над нас.

— Глупост стана! — извиках. Само дето нямах въздух да извикам, така че само изпъшках.

Станах тромаво и се огледах. Да. Бях там, където очаквах да бъда. Рехав пресен сняг беше загладил разбърканите следи, оставени от котерията на Копривка. Около мен беше отвореният кръг от някогашния търговски павилион и се бяхме изтъркаляли от стената на самотния изправен стълб в центъра му. Тъмният планински лес бе надвиснал над нас от всички страни. Под себе си усетих глухото далечно бучене на онова, което смятах, че е пътят на Умението. Построен в далечни времена от Праотците. Туптеше със спомените на крачилите по него. Мъх и трева сякаш винаги бяха изпитвали неохота да завземат повърхността му. Гората надвисваше над декоративния каменен зид, обрамчил площада. Вдигнах стените си срещу мълвящите каменни спомени.

Погледнах небето. Беше вечер, беше много студено и най-неочаквано се бях оказал обременен с двама идиоти. Чувствах се зле, по начин, който не можех да определя. Не замаян, нито пламнал от треска. По-скоро все едно съм станал от леглото си след дълго боледуване. Добре, без подготовка бях изтеглил на буксир със себе си двама не-Умели през стълб, а тръпнещите спомени на пътя Умение обсаждаха стените ми. Реших, че все пак имам късмет, че се чувствам само отслабнал. А те имаха късмет, че бяха живи и с ума си. Стига да бяха.

— Лант? Как се чувстваш?

Той си пое дъх.

— Като сутринта след цяла нощ пиене.

Обърнах се и изгледах навъсено Настойчивост.

— Как го направи това?

Той изглеждаше изненадан, че питам.

— Скрих се под наметалото близо до камъка. Знаете как скрива неща, които са под него. После, в последния миг, скочих и се хванах за вас. И ето ме тук. — Изправи рамене и ме погледна в очите. Изглеждаше съвсем невредим от преминаването. Загърна пеперуденото наметало около раменете си. — Последвах ви, за да ви служа, както се заклех. Да отмъстя за лейди Пчеличка.

Искаше ми се да тропам с крак и да викам, да ги нарека с всички обидни и унизителни имена, които знаех. Гледаха ме като палета и изведнъж разбрах, че не мога да намеря сили за това. Студът, който ме стягаше, нямаше да търпи човешка слабост.

— Лант. Ставай. В оная торба има палатка. Вдигни бивак ей там, под ония дървета. Аз ще запаля огън.

Зяпнаха ме, а след това се спогледаха слисано. С крайчеца на окото си видях, че Лант стана. Залитна две крачки и се хвана за главата. Пътуването през портал се беше оказало тежко за него. Сам си беше виновен. Ядът ми, че ми бяха усложнили живота, изцеди всякакво съчувствие, каквото можеше да изпитам. Настойчивост, загърнат в пеперуденото наметало, не изглеждаше толкова пострадал. Отдалечих се от тях. Облякъл бях натруфеното наметало на Пророк върху простото и изведнъж се зарадвах, че разполагам с него. Намерих един голям сух надвесен клон, изтърсих го от рехавия сняг и започнах да кърша клонки от него. Върнах се и ги заварих да се борят с палатката, която бях взел с такава неохота. Сега се радвах, че съм я взел. Зарязах ги, почистих от снега малък кръг на каменната настилка на старото тържище и подредих съчки, за да запаля огън.

Искрата прихвана, после още една, и най-сетне от праханта се вдигна тънка струйка дим.

— Дай дървата — казах на двамата, докато гледаха мъченията ми. — Има брадвичка в торбата. Не я изсипвай в снега, а бръкни и я намери.

— Не съм идиот — изсумтя Настойчивост.

— Днес не си го доказал — сопнах му се.

— Казах на баща ми, че си ми отказал — каза Лант. — Той каза, че не ти взимаш това решение. Че трябва да намеря начин. Тъй че го направих.

Говореше точно в стила на Сенч.

— Ще ни трябват много дърва, за да не замръзнем, а вече се мръква — изсумтях му и той тръгна към дърветата.

Огледах се в сгъстяващия се сумрак. Пъстра беше заела пост на един гол клон и ме наблюдаваше. Реших тази вечер да напалим голям огън. Настойчивост се върна, повлякъл дълъг дебел клон. Начупих по-малките клони от него и го оставих да насече останалото. Лант се върна с прекършен от бурята бор. Смолистите клони пламнаха бързо. Виждах, че Лант не е добре. Все още свиваше устни сякаш се канеше да повърне и току вдигаше ръце и ги притискаше в слепоочията си. Не ме интересуваше как се чувства.

— Трябват ни още дърва — казах им.

Известно време и тримата мъкнехме при огъня каквото прекършено от бурята дърво намерехме. Когато натрупахме достатъчно, наклякахме около огъня да се стоплим.

— Ти пръв — казах на Лант. — Какви запаси донесе?

Гледах го, докато се мъчеше да вкара мислите си в ред.

— Топли дрехи. Сушено месо и сушени плодове. Хляб, мед, бекон, сирене. Одеяло. Нож и котле за готвене. Купа и чаша, и лъжица. Пари. Меча си. — Погледна гората около нас. — Мислех, че ще има ханове.

— Няма. — Обърнах се към Настойчивост. — А ти?

Момчето беше покрило главата си с яркото наметало на Праотците.

— Облечен съм топло. Донесох храна, главно зърно за каша. Малко пушено месо. Котле и една лъжица. Чаша. Нож. Прашка. Не е много.

— Одеяло?

— Пеперуденото наметало, сър. Много е топло.

Погледнах го. Страните му бяха порозовели и носът му беше зачервен, но не изглеждаше да мръзне. Помислих малко. Решението не ми хареса.

— Ще лагеруваме тук три дни. После ще ви върна. — Налагаше се да чакам поне още три дни, преди да посмея отново да мина през стълба. Пречка след пречка.

— Не — каза Лант.

— Няма да стане — възрази и Настойчивост. Не ме погледна. Само отиде за торбата си, която беше прибрал в палатката, и се върна с едно котле. Отиде встрани и го натъпка с чист сняг, после го постави до огъня. — Ще имаме каша за вечеря — каза и погледна Лант. — Мога да добавя от сухите ти плодове, ако дадеш.

Лант топлеше ръцете си.

— В торбата ми са. Донеси ми я и ще извадя ябълки.

— Не — казах. Двамата ме зяпнаха. Посочих Лант. — Сам си я донеси. Настойчивост е мой човек, не твой. Следващите три дни ще правиш всичко сам. После ще видим дали искаш да се върнеш в Бъкип.

Изгледа ме намръщено. После, без да каже и дума, стана и тръгна към палатката. Върна се с торбата си, отвори я и извади торбичка сушени ябълки. Възхитих се на самообладанието му. Не си изкара яда на момчето, а само взе шепа сухи резенчета и му ги подаде. Настойчивост му благодари.

Огледах работата им по палатката. Беше предназначена само за мен и да е удобно широка за един човек. За трима щеше да е повече от тясна. Беше от платно, зашито като голям джоб, който можеше да се закрепи с клинове в земята, а върхът да се вдигне с въже за дърво. Стегнах няколко от въжетата и забих един клин по-здраво. Не бях искал да я взимам, но тази нощ и тримата щяхме да се радваме, че я има. Смятал бях да я изоставя колкото се може по-скоро.

Студът вече не беше толкова плашещ, след като знаех, че има огън, при който да се върна. Обиколих бавно кръглата поляна на някогашното тържище. Опитвах се да си представя Праотците, събирали се тук, за да си разменят стоки и да споделят новини. Погледнах нагоре към стълба, който ни беше изхвърлил тук. Беше по-тъмно очертание на фона на тъмно небе. Спомних си първия път, когато бях видял това място. Кетрикен, Шутът, старицата Кетъл, Славея и аз бяхме дошли тук след дълго търсене, за да намерим крал Искрен и да го убедим да се върне на трона си и в своето укрепено кралство. Шутът се беше изкатерил на стълба и когато го погледнах отдолу, се беше превърнал в някой друг: друг клоун или певец, от друго време. А Славея ме беше зашлевила, силно, за да ме събуди от онова видение. По-късно двамата с Шута бяхме отишли на лов с Нощни очи. И се бяхме пръскали с вода в едно поточе. Момчета. Момчета бяхме, но бях вярвал, че съм мъж. Преди толкова много години. Как се беше променил светът ми оттогава. Как ние се бяхме променили.

Погледнах назад към Нас и Лант. Нас се беше навел над котлето и слагаше още сняг. Ябълките и овесът чакаха до него. Обясняваше на Лант, че ще е нужен много разтопен сняг за цяло котле вода и че след това трябва да кипне, преди да се добавят овесът и ябълките. Изпитах за миг неприязън, че Лант не знае толкова прости неща като как да си свари каша на огън зиме. После ми хрумна, че животът му изобщо не го е научил на такива умения повече, отколкото моят ме бе научил на правилата на разните хазартни игри, с които се забавляваха благородниците на Бъкип. Не беше честно да очаквам тези неща от него. Но животът изобщо не е честен. Животът не ни чака да пораснем. Може би ако беше лято, щяха да се плискат с вода.

Погледнах Лант и се опитах да го видя безстрастно. Имаше дух. Беше яздил след мен с незаздравялата си рана от промушване. Дори сега видях как ръката му посегна към зарасналите му ребра и ги разтърка. Знаех как боли от стари рани в студа. Той беше знаел, че няма да го приема добре, но все пак беше тръгнал след мен. Все още не разбирах защо. Лант каза нещо, Нас се изкиска и враната го уподоби с грачещия си смях. Нищо не можеше да ме накара да се усмихна тази нощ. Жегна ме завист заради младостта им и топлота и към двамата. Голяма грешка бяха направили днес. И щяха да платят за нея.

Водата най-сетне кипна, овесът и ябълките се свариха. Всеки от нас изяде малка порция и изчакахме, докато Нас свари още. Лант изглеждаше малко по-добре, след като беше хапнал. Дадох свидливо на враната къшей хляб. Напълних моето котле със сняг и сварих чай. Всеки си имаше чаша и пихме бавно. Дадох на Нас първата стража, с изрични указания да поддържа добре огъня. Нямах вече вълк, който да ме пази през нощта. Това място и спомените му режеха сърцето ми и копнеех за Шута, какъвто бе тогава, и за Нощни очи до мен. Можех почти да си спомня допира до козината на врата на вълка ми, студена отгоре и после топла близо до кожата му. Пресегнах се за него, но намерих само мълчание.

Показах на Настойчивост една звезда и му казах да събуди Лант за неговата смяна, когато звездата е над върха на една ела. На Лант дадох същите указания и му казах да ме събуди, когато звездата навлезе в голите клони на един дъб.

— Да пазя за какво? — Лант огледа затаения лес.

— Диви зверове. Големи котки. Мечки. Всичко, което би могло да ни види като плячка.

— Тях ги е страх от огъня! — настоя Лант.

— И това е една от причините един от нас да стои буден и да го поддържа. — Не ме попита за другите причини и аз не му ги предложих: че поне веднъж Слугите бяха използвали същия този портал. Че понякога горските същества са достатъчно гладни, за да не ги плаши огън.

Двамата с Лант се опитахме да се настаним по-удобно в тясната палатка. Когато се отпуснахме гръб до гръб бях благодарен за топлината на тялото му. Тъкмо задрямвах, когато той заговори:

— Знам, че не искаше да тръгна след теб.

— Минаването през портал с мен, когато не очаквах теб или Настойчивост, беше изключително опасно. Извадихме голям късмет. — Помислих дали да не ги върна през портала. Очевидният отговор ме съкруши. Сигурно някой от ползващите Умението на Копривка щеше да може да премине и да ги върне, за да не ми се налага. Със закъснение осъзнах, че не се бях свързал с Копривка, за да ѝ съобщя, че сме в безопасност. Овладях се и посегнах към Умението.

— Защо ме мразиш толкова?

— Мълчи. Опитвам се да изпратя съобщение. — Изтласках от ума си глупавия му въпрос. Пресегнах се. Копривке? Предан?

Чух далечна музика, като вятър в дърветата. Съсредоточих се и се опитах да я притегля по-близо. Фиц? Фиц? Чух Предан все едно някой викаше над понесена от вятъра вълна. Мисълта му се носеше от песента-Умение на Шишко като пенлив гребен на вълна. Тласнах мислите си към него. Всички сме в безопасност. Лант и Настойчивост дойдоха с мен.

Настойчивост?

Момчето от конюшните на Върбов лес.

Какво стана? Защо мълча толкова дълго?

Трябваше да си вдигнем убежище и да разпалим огън веднага. Много студено е тук.

Фиц, цял ден мина, откакто напусна, дори повече.

О. Помълчах малко, докато го осмисля. Тук не изглежда така. Изглежда все едно влязохме и веднага излязохме.

Фиц?

Добре сме. Недоверието ми към стълба се разпали отново. Беше погълнал Пчеличка и бяхме преживели забавяне. Нямаше да моля Копривка да излага на риск някой Умел в него, нито щях да рискувам с връщането на Лант и Настойчивост. Музиката Умение на Шишко се извиси и затихна. Посегнах за нея и ми се изплъзна. Изстрелях послание към тях. Не се тревожете! Ще се оправим. Кажи на Сенч, че Лант е с мен.

Нищо. Никакъв отклик. Далечната музика се извиси, после заглъхна. Върнах вниманието си към палатката и намусеното мълчание на Лант. Не. Беше дълбокият и отмерен дъх на спящ човек. Не се налагаше да отговарям на въпроса му тази нощ. Други въпроси ме занимаваха. Беше ли Умението ми увредено по някакъв начин? Как не бях разбрал колко дълго сме се задържали в стълба? Защо беше толкова трудно да стигна до Копривка и Предан? Трябваше да остана буден и разтревожен, но не стана така. Разбрах го, когато Лант разтърси рамото ми.

— Твоята смяна — каза ми грубо.

Надигнах се в тъмното, а до мен Настойчивост измърмори сънено, че го отвивам и му е студено. Дори не се бях събудил, когато той и Лант си бяха сменили местата. Това не беше добре. Изтеглянето им през портала-Умение ми се беше отразило по-тежко, отколкото бях осъзнал. Изпълзях навън от палатката, всичките ми стави се бяха схванали. Посегнах да взема наметалата, които бях добавил към одеялата ни, но:

— На — каза Лант и тикна в ръцете ми събраното на топка пъстро наметало. — Момчето ми разреши да го използвам. Нищо повече не ми трябваше.

— Благодаря — отвърнах, но той вече се вмъкваше в палатката.

Наметалото на Праотците беше по-леко от коприна. Тръснах го, увих се с него и дръпнах качулката над главата си. Отначало треперех, а след това собствената ми топлина ме обкръжи. Отидох до огъня и седнах на един дънер. Беше много нисък и неудобен, но беше по-добре, отколкото да седя в снега. Когато това ми омръзна, станах и закрачих бавно около стария пазарен кръг. Върнах се при огъня, добавих дърва, натъпках сняг в котлето, разтопих го с няколко борови връхчета и го изпих като чай. Два пъти се опитах да изпратя с Умение до Копривка без никакъв успех. Усещах силно течение на Умението и глухото жужене на пътя-Умение, изпълнен с хилядите спомени на Праотци, които бяха минавали по него. И да ме беше чула Копривка, не можех да различа гласа ѝ от техните.

Умът ми се залута през годините и се замислих унесено за всичките глупави решения, които бях взимал. Тъгувах в тъмното за загубата на Моли и за това как бях похабил краткия живот на Пчеличка. Подклаждах омразата си към Дуалия и нейните следовници и се изпълвах с гняв, че са все още недостижими за моята мъст. Превъртах в ума си нелепото си начинание. Чудех се дали изобщо ще намеря Клерес и какво може да направи сам човек, за да срути такова зло гнездо на жестокост. Глупаво беше дори да се опита човек, но беше последното, което имах, за да ми даде цел в живота.

Замислих се дали не съм страхливец, като отказах да рискувам зрението си, за да върна зрението на Шута. Не. По-пригоден бях за тази мисия от него. Съжалявах, че го бях оставил, но се радвах, че е на топло и в безопасност. Ако успеех в начинанието си и се върнех при него, щеше да ми прости. Може би. И може би дотогава драконовата кръв, която бе взел, щеше да е възвърнала зрението му. Можех да се надявам. За него. Можех да се надявам за по-добър живот за него и за бъдещи добри години. За мен единствената ми надежда беше да убивам успешно, преди да бъда убит.

Призори разпалих огъня, напълних двете котлета със сняг и го оставих да се стопи, после извиках на двамата да се събуждат. Настойчивост се измъкна първи и неохотата ми да се разделя с пеперуденото наметало ме засрами. Студът се пресегна към мен с алчните си пръсти. Но дъщеря ми бе избрала да опази него под наметалото и нямаше да взема онова, което му беше дала. Лант се разбуди по-бавно и ускорих процеса, като си взех двете наметала, станали част от завивките му.

— Аз отивам на лов — казах им. — Вие двамата стойте близо до лагера. Съберете дърва и поддържайте огъня. Може да не се върна до късно вечерта. Или дори до утре сутринта.

Колко далече беше? Щях да пътувам бързо и сам, необременен от товарно животно или спътници. Можех да се справя.

— Къде отивате? — попита недоверчиво Настойчивост.

— Казах ти. На лов. Ще донеса месо, надявам се.

— Нямате лък. Как ще ловите?

Вече почваше да ми писва.

— Както някога. Като вълк. — Обърнах се и се отдалечих. В края на поляната спрях. — Отрежете си криваци. Има диви животни наоколо, някои достатъчно едри, за да ви помислят за плячка. Лант, поупражнявай момчето. Научи го на каквото знаеш.

Обърнах им гръб. Пердашенето с криваци щеше да им ангажира времето и в същото време да ги стопли. Докато се отдалечавах, Пъстра изграчи насмешливо, но не ме последва.

Зачудих се защо правят това. Не беше част от плана ми. Но Настойчивост и Лант също не бяха. Посегнах към Копривка, за да я уведомя какво правя, и намерих само бучащото течение на Умение, изпълнено с чужди гласове. Отдръпнах се припряно от него.

Пътеката беше по-обрасла, отколкото я помнех. Дървета и храсти бяха започнали да навлизат по краищата на древния път-Умение. Може би дори магията на Праотците нямаше да издържи вечно. Навети сухи иглички и клонки бяха осеяли гладкия сняг. Отпуснах се в студа и го приех, и усетих как мускулите ми се разхлабиха, докато тялото ми трупаше собствена топлина. Движех се бързо, но тихо, и оглеждах за движение. Ако имах късмет, щях да убия нещо и да го изядем, но както бе предположил Настойчивост, месото не беше основната ми цел.

Последния път, когато бях вървял по този път, имаше гъста зеленина. Сега сняг бе отрупал обраслите с мъх клони. Подминах едно дърво, където мечок беше точил ноктите си. Следите бяха стари. Птици изпърхаха между дърветата. Пътека на сърни пресече пътя ми, но точно сега нищо не се движеше по нея. На една полянка се натъкнах на гъста плетеница от шипки, все още натежали от замръзнали червени плодчета. Птиците, които се хранеха с тях, ме изругаха, докато се промъквах покрай бодливия трънак. Напълних кърпата си с тях и я стегнах здраво. Ако не друго, щяха да ни овкусят кашата и чая. Набрах още една шепа, за да ги дъвча, докато вървя.

Гората ставаше все по-гъста и по-гъста. Забързах. Макар да наближаваше пролет, дните все още бяха къси. Краката ми измръзнаха. Придърпах по-плътно качулката около ушите си. После затичах, за да се постопля. Бягах безгрижно, подплаших една тлъста птица, от която можеше да се получи добро ядене, но нямах с какво да я убия. След това повървях, тичах и отново вървях. Ядох сняг, но малко. Напред и напред. Гледах как зимното слънце премина над главата ми и сенките започнаха да се удължават. Това беше глупост. Защо се бях поддал на импулса? Глупав бях, колкото Лант и Настойчивост, взети заедно. После, щом вечерта заличи всички цветове на деня, стигнах до първото туловище, заровено до заснежения път.

Беше преди много години, но някои неща човек не забравя. Движех се от един каменен дракон до друг. Тук беше изваяният като глиган. Там — с формата на дракон. Рогата на онзи със сините криле бяха покрити със сняг. Все още ме изпълваха със страхопочитание, всеки от тях.

Преди години, с кръв и магия, двамата с Нощни очи бяхме разбудили тези спящи фигури и ги бяхме отпратили да полетят на помощ на Искрен. Искрен. Моят крал. Той и Кетъл бяха влели всичките си спомени и дори живота си в един величествен дракон, изваян от камък-Умение, от същото вещество, от което бяха направени стълбовете. И като дракон, Искрен се бе извисил и бе отнесъл Кетрикен и Славея в Бъкип, за да може кралицата му да роди техния син и да продължи родословната му линия. Драконът, който бе сътворил на такава цена, бе повел битката срещу нашествениците на Алените кораби и от Външните острови.

А след като всички бяха надвити и мирът се върна на бреговете ни, Искрен като дракон се бе върнал тук, за да заспи във вечен покой с другите, в дълбоката сянка под надвисналите дървета.

Намерих го. Забърсах от него снега, изчистих го от величествените криле, свити сега плътно от двете му страни. Изметох снега от главата му, избърсах го от затворените му очи. После смъкнах заснежените си ръкавици и опрях голите си длани на студеното му каменно чело. Пресегнах се, не с Умението, а с Осезанието, и потърсих краля, комуто бях служил и когото след това бях изгубил. Усетих смътното мъждукане на затаен живот в камъка. А щом го усетих, влях в допира си всичкото Умение и Осезание, което можех да изтръгна от себе си. Разтворих сърцето си и доверих всичко на студения каменен дракон. Не беше вливането на спомени в камък, както бе направил Искрен, за да събуди творението си. Това бе просто достигане до моя чичо, моя крал, изливане на всичко, което ме бе сполетяло, и всичко, което се надявах да сторя. Всичката си злочестина споделих с него, загубата на моята жена и дете, мъчението на Шута, угасването на Сенч, всичко.

И след като се бях изцедил, отвъд сълзи или надежди за мъст, продължих да стоя празен в студа до замръзналия дракон. Глупаво начинание. Сега бях тук за нощта, без палатка, без огън. Избутах настрани снега и оголих години нападали листа. Седнах между изпънатите му предни крака и се облегнах на главата му, отпуснат в свитите му във вечен сън лапи. Присвих крака и придърпах качулката си. Сгуших се до своя крал и се надявах студът да не се усили твърде много през нощта. Камъкът-Умение, от който беше изваян, бе студен. Беше ли му и на Искрен студено, там някъде? Или двамата с Кетъл играеха на камъчета в някой друг свят, недостижим за мен? Затворих очи и закопнях да съм с тях.

О, Фиц. Толкова много чувстваш.

Въобразих ли си го? Присвих се, съвсем неподвижен. После свалих ръкавицата от ръката си и опрях голата си длан на грапавата страна на своя крал.

Нищо всъщност не е изгубено. Формите се менят. Но нищо никога не си отива напълно.

Искрен?

Благодаря ти. За моя син. За моите внуци.

Мой кралю. Вашите мисли ме стоплят.

Навярно бих могъл да направя малко повече от това.

Усетих надигаща се топлина. Снегът се стопи и се плъзна от тялото на дракона и той заискри в синьо и сребристо. Топлина потече нагоре по ръката ми и се вля в мен. Облегнах се на камъка, който изведнъж бе оживял. Но с тази надигаща се топлина усетът ми Осезание за моя крал започна да гасне. Пресегнах се за него, но вече не можех да го докосна. Искрен? — зачудих се, но той не откликна. Освен с топлина. Открих, че мога да се пъхна под брадичката му. Заврях се под долната му челюст между предните крака. Гърбът спря да ме боли от студа. Чувствах се обгърнат в чудо и защитен. Затворих очи.

Утрото дойде. Вече усещах само собствената си телесна топлина под наметалата. Измъкнах се в зимния ден, изтупах сухи листа и иглички от дрехите си и опрях длан на грапавото чело на моя крал.

Студен камък и тишина. Малки висулки се бяха образували в ъглите на очите му, като замръзнали вадички сълзи. Пустотата, която се надигна у мен, бе скъпата цена, която трябваше да платя за това време на свързаност и утеха. Но не съжалих.

— Сбогом — казах на дракона. — Пожелай ми късмет.

Сложих си ръкавиците. Топлината, която ме беше изпълнила, остана с мен, докато се връщах към лагера. Крачех упорито и бързо. Вървях, после тичах и пак вървях, и размислях над всички въпроси, но които никога нямаше да намеря отговор.

Трепване на едно черно ухо издаде заека, свил се под шипката, покрай който бях минал предния ден. Неподвижен като сняг, спотаен в зимната си козина, сливаща се със снега, осеян с клонки и курешки. Не погледнах към него, а продължих да крача, докато почти го подминах, преди да се завъртя рязко и да се хвърля отгоре му.

Хванах го под разпереното си наметало. Докопах единия ритащ в паника заден крак. Когато се уверих, че го държа, се изправих, сграбчих главата му и го тръснах силно. В този миг вратлето му бе прекършено и животът му свърши. Увисна топъл, неподвижен и мъртъв.

— Смърт храни живот — казах му с тъга и пъхнах пухкавото му телце под мишницата си. Придърпах по-плътно наметалото си и продължих към лагера.

Денят вече гаснеше. Дърветата сякаш надвиснаха по-близо над пътеката и студът ме стисна по-силно в обятията си. Загазих напред. Златистата светлина на лагерния огън ме поведе към целта на пътя ми. Чувствах се странно удовлетворен. Отново бях докоснал Искрен и макар и за кратко бях разбрал, че някъде моят крал продължава да съществува, в някаква друга форма. Шипките в кърпата ми и заешкият труп под мишницата ми разпалиха гордост в мен. Можеше да съм стар, ставите можеше да ме болят в студа и се бях провалил по няколко десетки важни начина в последните месеци. Но все още можех да ловя и все още можех да донеса месо, което да споделя. А това беше нещо, и много по-голямо нещо, отколкото бе преди много време.

Тъй че бях изморен, но не и посърнал, когато се върнах в кръга огнена светлина. Лант и Настойчивост седяха свити до огъня, загледани в пламъците. Викнах им, вдигнах заека и го метнах към Нас, който го улови в прегръдката си. Двамата ме зяпнаха. Ухилих се.

— Какво има? Не знаете ли как да одерете един заек?

— Разбира се, че знам! — заяви Нас, но Лант го прекъсна:

— Онзи, когото наричате Шута… Беше тук. С едно момиче, Спарк.

— Какво?! — Светът се разтърси около мен. — Къде е той? Защо? Как?

— Изчезнаха — каза Лант, а Настойчивост добави:

— Върнаха се в камъка. Същия, през който дойдохме ние.

— Не. — Казах го като молитва, но знаех, че никой бог няма да се отзове. Лант понечи да заговори. Посочих го с пръст. — Ти. Разказваш ми всичко, до най-малката подробност. Нас, ти оправи заека.

Смъкнах се от другата страна на огъня и зачаках.

— Няма много за казване. Будувахме, носехме дърва и поддържахме огъня. Нас извади прашката си и удари една катерица. Запазихме и за вас, но след като не се върнахте, я изядохме. Отрязахме криваци и показах на момчето няколко движения, които не знаеше. Приказвахме.

Поклати глава.

— Нямаше много друго за правене. Събрахме още дърва. После, когато съвсем се стъмни, чух някакъв звук, като изтупване. Обърнахме се и те бяха там, проснати в снега. Не ги познахме отначало, с всичките тежки дрехи, които носеха. След това по-малкият се надигна и Нас извика: „Аш“, и затича към тях. Помогна му да стане, а Аш веднага каза: „Помогни на господаря ми. Той добре ли е?“ Тъй че помогнахме на другия да стане и се оказа жена. После погледнах отново и беше Шутът. Доведохме ги при огъня. Бяха облечени топло, но с много старомодно облекло, и двамата бяха облечени като жени. Стари кожи, много дебели, но миришеха на мухъл малко. Нас нарече момичето Аш, но Шутът каза, че името ѝ е Спарк. Тя носеше огромна торба, а Шутът дълга тояга.

— Шутът попита Спарк кои сме и тя му каза, че сме Нас и аз, а след това Шутът попита защо вие не сте тук. И казахме, че сте отишъл на лов. Дадохме им чай и малко от супата с катерицата на момичето. Шутът каза, че сте щели много да му се ядосате, но нямало как иначе. После рече: „Е, чакането няма да го улесни, нито ще го направи по-безопасно. Спарк, готова ли си за нов скок?“ И момичето каза, че е готово, но всички усетихме колко ѝ е зле. И Шута ѝ рече, че не е нужно да е с него, че може да остане тук и да чака, но Спарк му каза да не бъде глупав и че ще му трябват очите ѝ. После пиха още чай и ни благодариха, и се върнаха при стълба. Когато се сетих какво се опитват да направят, им казах, че е опасно, че според вас трябва да изчакаме поне три дни, преди да използваме отново портал. Но Шутът поклати глава и каза, че целият живот е опасност и че да си умрял е единственият начин да си в безопасност. Смъкна ръкавицата си, а момичето извади едно шишенце и капна няколко капки нещо на ръката му. После Шутът се хвана за рамото на момичето с една ръка, а тя взе тоягата му и след това Шутът сложи другата си ръка на стълба. Извиках им, попитах ги къде отиват. И момичето каза: „В Драконовия град.“ А Шутът каза: „В Келсингра.“ И просто влязоха…

Помъчих се да си поема дъх. Драконова кръв. Точно затова беше поискал драконова кръв. Можех да разбера защо е тръгнал след нас. Винаги беше искал да участва в това начинание. Но не бях сигурен как драконовата кръв е помогнала да премине през стълбовете. И не виждах смисъл да продължава без мен, сляп и само със Спарк до него.

— Имаше още нещо — каза Настойчивост. Беше се справил добре с дрането. Заешката глава и лапите още си бяха в козината, която бе оголил чисто от животинското телце. Вътрешностите бяха на купчина. Отдели сърцето и черния дроб и ги метна в котлето. Останалото от заека, тъмно месесто червено и жилесто бяло, вече беше нарязано на късове. Пъстра се спусна и започна да проучва купчинката вътрешности.

— Какво? — попитах.

— Каза, Шута имам предвид, та той каза: „Не позволявайте на Фиц да тръгва след нас. Кажете му да остане тук и да изчака. Ние ще се върнем.“

— Вярно, така каза — призна Лант.

— Нещо друго? Нещо, каквото и да е?

Двамата се спогледаха.

— Ами, не беше нещо, което той каза, но нещо, което направиха — рече Нас. — Аш остави голямата торба и повечето им багаж тук. Когато се върнаха в стълба, взеха само малка част от това, което бяха донесли. — За миг ми се стори, че се чувства неловко. — Сър, защо Аш и Сивия ще се обличат като жени?

— Вероятно това са били единствените топли дрехи, които са могли да откраднат — отвърнах му. — Взети от един забравен гардероб, който беше някога на една старица, лейди Дайми.

Лант трепна, като чу името, и се зачудих колко ли знае за старата маска на баща си.

Настойчивост поклати глава.

— Е, може би. Но лицата им… Аш имаше червени устни. Като момиче. Вашият приятел също. Тъй че май го бяха направили нарочно.