Гонитбата на Шута

27.Последици

Дългият студен ден бавно угасна.

Единственият оцелял халкидец умря бързо. Опитах се да го попитам за Пчеличка, но той само поклати глава и простена. Всякаква информация, която другите знаеха, беше загубена с живота им.

Стоях и клатех глава. Командирът на гвардията на Рингхил, казваше се Спърман, вече раздаваше заповеди на хората си да съберат труповете. Фоксглоув спря коня си до мен. Изглеждаше обнадеждена.

— Не — отвърнах тихо на неизречения ѝ въпрос. — Била е тук, както и Шайн. Но халкидците и пленниците им са се били преди ден или повече. Пчеличка и Шайн са избягали, когато халкидците са се обърнали един срещу друг. Поне на един ден път са оттук, може би два. Къде са сега, изглежда, никой не знае.

— Ще организирам търсене — отвърна тя спокойно. — Не може да са отишли далеч. Фиц, ще ги намерим.

— Така се надяваме всички. — Повиших глас и се обърнах към гвардията си. — Капитан Фоксглоув ще проведе претърсване за избягали халкидци. Гледайте за някой от пленниците им или за изостанали. — Изгледах твърдо Петлите си, събрани в раздърпан строй отделно от гвардейците ми. — Живи — предупредих ги. — Всеки бял ездач в бели кожи, всеки техен пленник или някой халкидски наемник, когото намерите, искам ги живи.

Фоксглоув клатеше глава.

— Едва ли. Видяхме два трупа в бели кожи. И двата изглеждаха сякаш сами са си прерязали гърлата. Вероятно за да не бъдат заловени от халкидците. Ударихме от засада няколко от халкидците на път към кораба им. И подгонихме останалите насам.

— Направете каквото можете — казах тихо.

Оставих Фоксглоув да организира търсенето и се върнах до палатката, където бяха спали Пчеличка и Шайн. По-спокойният оглед не ми даде нищо, което да свържа с някоя от двете. Много пребледнял, Лант ме последва. Взря се в ъгъла, където бяха спали.

— Как разбрахте, че са били тук? — попита ме, когато Ридъл влезе в палатката.

Вдигнах едно одеяло и му го хвърлих.

— Парфюмът на Шайн се е задържал на някои от завивките. Не е силен, но се усеща.

Той кимна замислено и притисна одеялото до гърдите си. Бавно се обърна и излезе от палатката, без да го пусне.

— Не биваше да е тук — каза ми тихо Ридъл.

— За това сме съгласни.

— Имам предвид, че е ранен. И сърцето го боли. Не че е некадърен.

Замълчах.

— Прекалено суров си с него, Фиц. Не може да промени това, което е или което не е. Аз поне се радвам за това, което не е. И много се зарадвах на меча му преди малко. Копривка за малко да стане вдовица, преди да е станала майка.

— Не че не го харесвам — отвърнах и се зачудих дали е вярно. — Просто не е този тип мъж, който бих искал да ми пази гърба точно сега.

— Нито аз, предполагам.

Зяпнах го. Той се обърна и излезе. Излязох след него. В рехавата зимна слънчева светлина той разкърши рамене, след което ме погледна.

— Упои ни и ни остави. Като захвърлен багаж. Другите двама разбирам. Нас все още е момче, а Лант е ранен. Но защо мен?

— Не можех да ги накарам да го изпият, без да пиеш и ти.

— Не, Фиц. Мога да измисля поне десет начина да заобиколиш това. От бутване на ръката ми, когато посегна да пия, до това да ми кажеш какво правиш.

Трудно ми беше да призная истината.

— Не исках никой от вас да стане свидетел на това, което можеше да се наложи да направя. Не исках никой от вас да ме види като… каквото всъщност съм. Каквото трябваше да съм днес.

Погледнах натам, където беше тялото на Хоген допреди малко. Фоксглоув беше там, разпореждаше се на гвардейците от Рингхил да го извлекат при другите тела, струпани за изгаряне. Зачудих се дали някой ще забележи как съм го изтезавал.

— Мисля, че знам кой си.

Погледнах го в очите и му отвърнах искрено.

— Вероятно. Все пак не съм горд от това, че трябваше да го видиш. Още по-малко да видиш, че го правя. — Извърнах очи. — Бих предпочел съпругът на дъщеря ми, бащата на моя внук, да не е част от такива неща.

Той мълчеше.

Опитах се да обясня.

— Станеш ли баща, трябва да се опиташ да бъдеш по-добър мъж, отколкото наистина си.

Той ме зяпна. После се засмя.

— Аз ли това?

— Не. Не ти. Имах предвид себе си. Че опитах.

Той ме потупа по рамото.

— Карисът те е хванал, Фиц. Но знам какво имаш предвид.

— Как разбра?

— Дъхът ти вони на карис.

— Имах нужда от него.

— Тъй. Сега го сподели с мен. И да почваме търсенето. Ако ти беше Пчеличка и Шайн и можеше да избягаш, накъде би тръгнал?

— Вероятно щях да се върна до онова градче, ако приемем, че са минали през него. — Подадох му сгънатата хартийка с няколкото останали зърна карис. Той ги изтърси в шепата си и ги лапна. Задъвка.

— Аз също — съгласи се. — Хайде да пратим Лант, момчето и дорестата до цитаделата Рингхил. Лант да предаде на ползващия Умението там да съобщи на Копривка и Предан, а ние да започваме търсенето.

С Ридъл влязохме през портите на цитадела Рингхил късно вечерта. Претърсванията ни не бяха разкрили нищо, войниците на Фоксглоув също не бяха открили нищо. С Ридъл бяхме проследили четири дири. Намерихме един скитащ кон, навярно просто избягал, и един труп на халкидец, и на два пъти дирите ни изведоха на добре отъпкани пътища. Разпитахме в градчето и посетихме няколко пръснати из нивите къщи. Никой не беше видял нищо. Когато се върнахме до лагера за последен оглед, районът беше толкова отъпкан, че нямаше повече дири, които да си струва да се проследят.

Тлеещите останки от кладата издаваха мазна миризма. Нощта се спускаше, а силите ми бяха изчерпани.

Както предполагаше името, укреплението Рингхил обкръжаваше като пръстен един от хълмовете с изглед към морския бряг. Оттук човек можеше да наблюдава корабите, подхождащи към Фордж, Соларски пропад и по-малките рибарски селища, които обрамчваха тази част от крайбрежието. Не беше внушителна цитадела, но като повечето поселения в Бък растеше. Дадохме конете на конярчетата. Бях яздил коня на Настойчивост. Той беше яздил Прис и бе довел тук Бързонога. Мислех да я нагледам, но както знаех, че ще стане, семената карис ме бяха опустошили. Бях неописуемо изморен и мрачното настроение от елфовата кора ме беше завладяло.

Постарах се да съм учтив, когато командирът на цитаделата Спърман ни покани да седнем с него на късна вечеря. Настаниха ни в най-добрата квартира и ни предложиха да се възползваме от потилните. Не ми се ходеше, но се принудих да мина през ритуала. Споделихме потилните с десетина гвардейци, още опиянени от кръвта и битката. Усилията ми да остана незабелязан бяха безполезни и трябваше да приема поздравленията им.

В трапезарията ни чакаше не само Спърман, но и няколко от офицерите му, а също така Фоксглоув и Лант. Очаквал бях малко и скромна храна, но Спърман бе поръчал най-доброто, което можеше да предложи цитаделата. За миг се почувствах объркан. После си спомних, че съм принц. От кариса беше. Главата ми все едно беше натъпкана с вълна. Време беше да се стегна и да съм много внимателен.

Не знам как преживях тази вечеря. Реших, че е по-добре да изглеждам необщителен, отколкото като човек, който прави несвързани коментари. Когато яденето приключи, се надявах да се оттегля да поспя, но избиването на халкидци в Бък беше дейност, която явно налагаше задълбочено обсъждане. Спърман и офицерите му се удивляваха и удивляваха на дързостта на халкидците и се чудеха кои са били странните им съюзници и какво са се надявали да постигнат. Ридъл, Лант и Фоксглоув изразяваха озадаченост, а аз поддържах благородното си мълчание. Когато разговорът се изчерпа, боравещата с Умение на цитаделата намери подходящ момент да ни отвлече настрани с Ридъл.

— Лично съобщение преди да се оттеглите, господа, ако не сте твърде уморени?

Бях толкова уморен, че ушите ми бръмчаха, но след като пожелахме лека нощ и напуснахме събирането, тя ни настигна и далече от ушите на останалите, все още смутена, ни каза:

— Трябва да ви уведомя, възможно най-недвусмислено, че трябва да се върнете в замък Бъкип колкото е възможно по-скоро.

С Ридъл се спогледахме.

— Съобщението от Майсторката на Умението Копривка ли е, или от крал Предан?

— Да. Тя предаде волята на краля за това.

Благодарих ѝ и с Ридъл тръгнахме бавно към стаите си. Щом завихме по коридора го попитах:

— Колко ядосана е Копривка според теб?

— Много — отвърна той късо. И в този сбит отговор долових, че иска да запази този аспект на провала ни за себе си. Помълчах малко. Копривка беше бременна и трябваше да разполага с време на мир и щастие, докато чакаше детето си. Бях набил клин между нея и Ридъл. Опитах се да си кажа, че е извън моята власт, че отвличането на сестра ѝ е унищожило мира и щастието за всички ни. Но не можах да се убедя напълно.

Тръгнах по-бавно.

— Преди да се върнем в Бък искам да видя кораба, с който са дошли.

Той поклати глава.

— Не е вече в Соларски пропад. Конфискуван е преди няколко дни. Спърман ми каза, че са го махнали като част от засадата. Екипажът твърдял, че не знаят нищо. Било им платено много добре просто да чакат пътниците им да се върнат. Дошли са от Пиратските острови и са били наети нови, и за кораба, и един за друг. Повечето като че ли се радвали, че се махат.

— И никаква карта на борда с отбелязан на нея Клерес? — Беше уж шега, но Ридъл го взе на сериозно.

— Нищо. Буквално нищо. Никакви дрехи, никакви дрънкулки. Само екипажът. Нищо, което да покаже, че там изобщо е имало пътници.

Отчаяние зейна като сух кладенец пред мен. Не можех да се отдам на отчаяние. Не можех да ругая или да заплача. Такива неща пречат на човек да мисли, а трябваше да мисля ясно. Стигнах до вратата на стаята си и я отворих. Ридъл влезе след мен.

— Тъй. Утре се връщаме в замък Бъкип.

— Така го бях планирал — отвърнах.

— Заповядано ни е да се върнем, Фиц. Малко по-различно е.

— Хм.

Отне ми малко време, докато преценя всички последици от това. Принц Фицрицарин, така наскоро признат и провъзгласен, го призоваваха да се върне в Бъкип като непокорен паж. Това нямаше да е приятно за никого. Внезапно схванах колко много от личната ми свобода е изчезнала, когато Сенч бе хванал ръката ми и ме беше представил на двора. Онова, което бе изглеждало като семеен проблем, заобикалянето на молбата на Предан да не тръгвам сам на своя глава, сега надвисна като пряко неподчинение на принц на заповедта на неговия крал. Предан ми беше напомнил, че е мой крал, и аз му го бях признал. А след това бях направил каквото смятах за най-добре, все едно бях просто Том Беджърлок. Не. Дори Том Беджърлок нямаше да се опълчи на своя крал по този начин. Прехапах устна.

Ридъл седна на ръба на леглото ми.

— Виждам, че разбираш.

Отидох до прозореца и се загледах към светлините на Соларски пропад.

— Съжалявам, че те въвлякох в това.

— О, Фиц, аз сам се въвлякох. Можех просто да докладвам, че подозирам, че си тръгнал сам, и гвардията на Бъкип щеше да те върне.

Обърнах се и го изгледах.

— Наистина ли?

Той сви рамене.

— Не знам. Можеше просто да ми кажат да те довлека кротко обратно. Задача, която нямаше да хареса на никой от двама ни. — Въздъхна. — Не, сам се въвлякох в това.

— Съжалявам. — Вярност към мен или към Копривка, и той бе избрал мен. Това не вещаеше нищо добро и за двама ни.

А аз? Аз бях избрал моя дълг като баща пред дълга на принц към крал. Както знаех, че ще направя отново. Защото така трябва.

Пчеличке, къде си? Сърцето ми изплака за нея и ме обзе срам. Защо не можех да намеря детето си и да го спася? Бяхме стигнали толкова близо. Бях видял къде е спала само преди два дни.

Гласът на Ридъл ме жегна.

— Фиц. Това е ужасен въпрос, но трябва да го задам. В кой момент приемаме, че Пчеличка и Шайн са изгубени за нас?

Извърнах се към него подивял.

— Да не си посмял да го казваш дори!

— Трябва да го кажа. Някой трябва да го зададе. Знаеш не по-зле от мен, че двете може вече да са мъртви в гората. Нямаме никаква диря, която да проследим. Слугите и халкидците са мъртви или избягали. — Дойде при мен до прозореца. — Нямаме никакви податки, които да проследим. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е, че ще се появят в някой чифлик или хан.

— А най-лошото, което може да се случи, е нещата да останат както са сега. Без да имаме никаква представа какво е станало с тях.

Известно време помълчахме. Опитах се да намеря нишка надежда.

— Не намерихме Винделиар или Дуалия — напомних му.

— Може да се трупове в гората. Или да се крият някъде. Не са ни оставили диря, която да проследим.

Беше прав. Реалност и пустота бликнаха в мен като кръв от рана.

— Толкова съм безсилен… Ридъл, трябваше да дойда тук и да се опитам да я намеря. От Зимния празник тя е изчезнала и аз не можах да направя нищо. Нищо! И вече нямам и диря, която да проследя.

Болка и гняв бяха една сила в мен. Исках да разбия всичко в стаята, но най-вече исках да се самоунищожа заради това колко съм безсилен. Отрязах косата си, когато Моли умря, символично унищожение и самонаказание, защото не бях успял да я спася. Сега исках да посека лицето си, да заблъскам черепа си в стената, да се хвърля от прозореца. Мразех се заради своя пълен провал. Бях толкова безполезно същество, че бях зло. Бях убиец и способен да изтезавам, човек, лишен от добрина. Но дори злото в мен беше безсилно. Не ми беше спечелило нищо.

— Не ми харесва изражението ти — каза Ридъл. — Фиц, не можеш да се държиш отговорен. Това е нещо, което ти се случи, не нещо, което си направил ти. — В гласа му имаше съпричастие.

— Беше нещо, което не направих. Пренебрегнах дълга си — отвърнах тихо. Обърнах се отново към прозореца и погледнах надолу. Падане, но не достатъчно голямо. Импулсът нямаше да свърши работа.

Ридъл ме познаваше твърде добре.

— А после, ако все пак я намерим, това ще е първата новина, която ще получи за теб.

Бавно обърнах гръб на лесния изход.

— Утре тръгваме за Бъкип.

Ридъл само кимна.

Утрините идват все едно дали ги искаме, или не. Измъкнах се от леглото и се доверих на размътения си от билка ум, че ще ме догони. Закуската беше нескончаема и пълна с вежливи разговори, които едва можех да следя. Някой беше разпознал Елик като канцлера на Халкида и по някаква причина беше много възбуждащо, че едно конярче от Бък е убило стареца. Спърман на два пъти ме увери, че е пратил запитване до замък Бъкип относно какво точно е целяло това странно нахлуване в Бък. Изтощеният ми ум не предложи никакъв отговор, тъй че само кимах.

И най-сетне, най-сетне напуснахме цитаделата Рингхил. Яздех начело на гвардията си, Ридъл яздеше до мен. Нас беше зад нас, все още водеше за повода кобилата на Пчеличка. Изглеждаше смазан. Ридъл се наведе и ми прошепна, че момчето е имало първото си нощно пиене с мъже предната вечер и са го чествали като герой за „първия му удар“. После кимна назад към Лант.

— Късмет имаше момчето. Лант се намеси точно след като повърна първия път. Забрани му повече пиене и го прати да си ляга. Но пак ще го цепи главата цял ден.

Яздех Бързонога. Тя като че ли се беше съвзела от злоупотребата ми с нея, но показваше бдителност, за разлика от предишната ѝ жажда да ме зарадва. Позволих ѝ да усети, че съжалявам колко грубо съм я използвал, но не се опитах да нахълтам в мислите ѝ.

Фоксглоув дойде зад нас. Беше недоволна от Петлите и хладна към мен. Усещах, че усилията ѝ да ги интегрира с моите гвардейци не вървят гладко. Предния ден контролът ѝ над тях беше, меко казано, слаб. Днес се бяха строили с гвардията ми, но все пак оставаха като отделна формация в ариергарда. Подозирах, че не се радва особено, че съм ѝ натресъл такива размирници. По едно време дойде и Лант и заговори, като гледаше право напред:

— Вие ме унизихте. Упоихте ме и ме оставихте заспал все едно съм дете.

„Дете си.“ Поклатих глава.

— Лант, оставих те заспал като лошо ранен мъж, когото не трябва да изпращат на такава задача. Същото беше в сила и за Настойчивост. — Съчиних някакво утешение за него. — Трудно можех да оставя момчето там само. Как е раната ти?

Отклоняването на разговора го обърка за малко.

— Заздравява — отвърна той сърдито.

— Добре. Трябва ѝ време. Имам един съвет. Сериозен съвет. Когато се върнем в замък Бъкип, яви се на капитан Фоксглоув. Тя да те насочи в боравенето с меча, започнете полека, докато мускулите ти се възстановят. Не ти предлагам да станеш войник или член на гвардията ми. — Как да оформя следващата част. Да стане мъж? Не. Затърсих подходящите думи.

— За да могат да ми се подиграват заради липсата на умения ли? За да мога да се издъня отново?

Как изобщо се беше превърнал в такава самовлюбена пача? Още едно нещо за поправяне, още една задача на главата ми, която не исках.

— Лант, мускулите на гърдите ти са прерязани. Трябва да зараснат и след това да укрепнат. Нека Фоксглоув да ти помогне с това. Само това ти предлагам.

Той помълча малко. После каза:

— Баща ми ще е много разочарован.

— И от двама ни — подчертах.

Мисля, че получи някаква странна утеха от думите ми.

Денят отмина по начин, който в друг момент щеше да е приятен. Времето остана топло за зимата. Бързонога възвърна духа си дотолкова, че поиска да е пред другите коне и с радост я оставих. Пъстра полетя пред нас, направи кръг и кацна за малко на рамото на Нас, после отново излетя напред. Днес приличаше просто на питомна врана — само грачеше без думи, щом полетеше. Веднъж, когато беше кацнала на рамото на Нас, я попитах:

— Колко думи знаеш?

Тя кривна глава към мен и попита:

— Колко думи знаеш?

Нас почти се усмихна и подхвърли:

— Каза го точно като вас.

Добре поддържаните пътища избягваха височините и лъкатушеха през малки селца. Във всяко селище спирахме, за да разпитаме за Пчеличка и Шайн и да кажем на всеки ханджия, че има голяма награда за две изгубили се момичета. Никой нямаше новина за нас.

Вечерта наехме стаи в един хан. С Ридъл, Фоксглоув и Лант се настанихме над кухните. Стаите бяха топли. Гвардията ми и Настойчивост получиха плевника над конюшните. Петлите щяха да спят в гостилницата. Зарадвах се на добре приготвеното ядене и халба ейл, и на ранното легло в чиста стая, последвани от среднощен юмручен бой, след като моите Петли не си легнаха, а се скараха помежду си. Врявата ме събуди. Нахлузих панталоните и хукнах надолу по стълбите. Докато дойде Ридъл, имах едно насинено око, двама мъже проснати на пода и един заклещен в ъгъла. Изгонихме и тримата в конюшните и обещахме на ханджията да заплатим щетите. Докато се качвахме, Ридъл подхвърли:

— Обикновено принцовете не правят такива неща.

— Не се представям добре в тази роля, нали? Колко пъти съм се чудил какво ли ще е да съм законен и признат като потомък на Пророка в замък Бъкип. Намирам го по-скоро за бреме, отколкото за привилегия.

— Ще свикнеш — обеща ми той неуверено.

На заранта ме следваха двама Петли по-малко. Какво пък, това означаваше двама по-малко, с които Фоксглоув да се оправя. Бяха взели конете и бяха оставили гвардейските си куртки. Сметнах го за малка загуба. Фоксглоув беше проспала свадата в кръчмата и не ѝ казах нищо. Сигурен бях, че много скоро ще го чуе.

Денят беше мрачен, със снежни облаци и лек вятър, който се събуждаше от време на време и мяташе ледени кристали в лицата ни. Двамата с Ридъл яздехме един до друг в мълчание, изпълнено с лоши предчувствия. Мисля, че и двамата се бояхме от връщането си в замъка. Бяхме възстановили реда от предния ден, с Лант и Настойчивост един до друг зад Ридъл и мен. Чувах откъслечни разговори и заключих, че наскорошното им бойно преживяване им е дало нещо общо, което да ги сближи. Момчето все още водеше Прис. Празното ѝ седло ме бодеше в сърцето всеки път, щом погледнех назад.

Имах чувството, че се връщам у дома с подвита опашка. А някъде, някъде там беше моята Пчеличка и не се бях доближил нито стъпка до това да знам къде е. Утрото отмина с малко приказки между Ридъл и мен. Понякога враната излиташе високо и пред нас, после се връщаше, сякаш за да се увери, че я следваме. Бях толкова свикнал с нея, че почти не я забелязвах. По-често клечеше на рамото на Нас, макар че веднъж малко се изненадах, като я видях кацнала на Лант.

Прехвърлихме едно възвишение и видях на пътя пред нас ездач на кафяв кон, следван от оседлан бял. Огледах ги за миг, докато идваха към нас. Ездачът беше нисък и беше смъкнал качулката си над лицето си. Яздеше в лек тръс, но дори отдалече можех да разбера, че кафявият кон е измъчен и е на ръба на силите си. Главата му клюмаше при всяка стъпка. Опита се да забави и ездачът му го срита силно.

— Бял кон — каза Ридъл. В същото време аз казах:

— Бяло палто.

И подвикнах през рамо на Фоксглоув:

— Спри строя. Вдигна ли ръка, подкарай ги в галоп. Ако не, стой на разстояние.

Тя кимна. Прие командата, но беше недоволна, че не може да тръгне с нас.

С Ридъл подкарахме в тръс. Лант ни последва и знаех, че Настойчивост няма да остане по-назад. Искаше ми се да не бяха. Гледах ездача. Отначало той не издаде с нищо, че ни е забелязал. Бялото кожено палто ме убеди, че това е един от Слугите, избягал от касапницата. Щом се приближихме, като че ли се събуди от дрямката си. Погледна ни, изпищя и зарита коня си в паника, но ние вече бяхме до него, от двете му страни. Ридъл се наведе, сграбчи юздите и спря рязко коня. Ездачът продължаваше да пищи и да го рита. Познавах този писък.

— Шайн! Шайн, спри! В безопасност си! Шайн, аз съм, Фиц… Беджърлок! И Ридъл. Дойдохме да ви намерим и да ви върнем у дома. В безопасност си! Шайн. Къде е Пчеличка? С теб ли беше?

Оседланият бял кон се беше дръпнал встрани. Явно само беше следвал кафявия, след като не му беше хрумнало нищо друго. Ридъл слезе от коня си и посегна към Шайн. Тя изрита към него, изпищя отново, а после се смъкна от коня в ръцете му. Слязох и аз, хванах юздите на коня ѝ и останах глупаво настрана, докато Ридъл я тупаше по гърба и ѝ казваше, че всичко вече е наред, че е в безопасност, вече е в безопасност.

Воят ѝ бавно заглъхна до глухи хлипания, а след това — в задъхан и разтреперан плач.

— Пчеличка? Шайн, къде е Пчеличка? Шайн, погледни ме! Знаеш ли къде е Пчеличка?

На кротките въпроси на Ридъл тя само клатеше трескаво глава и хлипаше още по-силно. Ужасяваща увереност набъбваше в мен. Белият кон се доближи. Не му обърнах внимание, докато не застана толкова близо, че с една спокойна стъпка успях да хвана провисналите му юзди. Два коня. Две седла. Един ездач. Без Пчеличка. Седлото на кафявия кон определено беше халкидска направа. Това на белия не приличаше на нищо, което бях виждал. Високо отпред и ниско отзад. Изглеждаше ми неудобно.

„Пчеличке, къде си? Ти ли яздеше този кон?“

— Том Беджърлок.

Обърнах се изненадан. Гласът ѝ беше глух. Косата ѝ беше сплъстена и провиснала на кичури около лицето ѝ. Беше отслабнала и с костеливото си лице приличаше повече на Сенч. Устните ѝ бяха напукани, а страните ѝ зачервени. Все още дишаше тежко, но се беше отдръпнала от Ридъл. Бялото кожено палто, което носеше, беше огромно, провиснало на гънки около нея. Стискаше ръцете си и стоеше присвита, сякаш можеше да се разпадне на късчета. Стоеше срещу мен и ме гледаше право в очите. Нямаше нищо общо с жената, която бе настоявала, че целият живот трябва да спре, докато не ѝ купим зелени чорапи.

— Пчеличка — каза тя. — Те взеха Пчеличка.

— Знам. — Постарах се да го кажа спокойно. — Взели са и теб. Но ти вече си в безопасност. — Поех си дъх. — Пчеличка. Знаеш ли къде е?

— Те я взеха — повтори тя. — Взеха я в един камък с тях.